vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 3 от 4]

Алис Кълан


Moderator
Moderator
7. Мелодия

Когато се върнах в училище, трябваше да чакам. Последният час още не беше свършил. Това беше добре, защото имах неща за обмисляне и имах нужда от време насаме.
Ароматът й се задържа в колата. Пазех прозорците вдигнати, позволявайки му да ме напада, опитвайки се да свикна с чувството, умишлено измъчвайки гърлото си.
Привличане.
Беше трудно нещо за размишление. Толкова много страни, толкова много различни значения и нива. Не същото нещо като любовта, но безизходно свързано с нея.
Нямах си и на представа дали Бела бе привлечена от мен. (Щеше ли умствената й тишина да продължава по някакъв начин да става по и по-обезсърчаваща, докато не полудея? Или имаше лимит, който аз в края на краищата ще достигна?)
Опитах се да сравня физическите й отговори с тези на останалите, която секретарката и Джесика Стенли, но сравнението не беше убедително. Същите знаци – промени в темпото на сърцето и особеностите в дишането – могат толкова лесно да означават страх или шок, или притеснение, колкото и заинтересованост. Изглеждаше неправдоподобно, че Бела може да изпитва същите видове чувства каквито Джесика бе имала. В крайна сметка, Бела много добре знаеше, че има нещо не наред с мен, дори и да не знаеше какво точно бе то. Тя бе докоснала ледената ми кожа, а после бе дръпнала ръката си настрани от студа.
И все пак ... като си спомня тези фантазии, които ме отвращаваха, но си го спомня с Бела на мястото на Джесика ...
Дишах по бързо, огънят забиващ ноктите си нагоре и надолу в гърлото ми.
Ами ако Бела си ме бе представяла с ръцете ми, обвити около крехкото й тяло? Да усеща как я придърпвам плътно към гърдите си и после поставям ръката си под брадичката й? Изтласквайки тежката завеса от косата й назад от изчервеното й лице? Проследявайки формата на устните й с пръстите си? Навеждайки лицето си по-близо до нейното, където мога да усетя горещината от дъха й върху устата си? Все още движейки се близо ...
Но после се уплаших от фантазията, знаейки, както знаех когато Джесика си представи тези неща, какво ще се случи ако се приближа до нея.
Привличането беше невъзможна дилема, защото аз вече бях привлечен от Бела по най-лошия начин.
Исках ли Бела да е привлечена от мен, жена към мъж?
Това бе грешният въпрос. Правилният беше трябваше ли да искам Бела да е привлечена от мен по този начин, а после отговора беше не. Защото аз не бях човешки мъж, а това не бе честно спрямо нея.
С всяка нишка от организма си копнеех да съм нормален мъж, така че да мога да я държа в ръцете си без да рискувам живота й. Така че да мога да завъртам мои собствени фантазии, фантазии, които не завършваха с кръвта й върху ръцете ми, кръвта й, блестяща в очите ми.
Стремежът ми към нея не бе морално оправдан. Какъв вид връзка можех да й предложа, когато не можех да рискувам да я докосна?
Поставих главата си в ръцете си.
Беше още по-объркващо, тъй като никога през живота си не се бях чувствал толкова човешки – дори когато бях човек, доколкото можех да си спомня. Когато бях човек всичките ми мисли бях обърнати към славата на войника. Великата война бушуваше в по-голямата част от младостта ми, и бях само на осем месеца от осемнайстия ми рожден ден, когато инфлуенцата нападна ... Имах само смътни представи от онези човешки години, мрачни спомени, които избледняваха повече с всяко изминало десетилетие. Помнех майка си най-ясно и чувствах древна болка, когато си мислех за лицето й. Спомних си смътно колко много тя мразеше бъдещето, към което аз препусках, горящ от нетърпение, като се молеше всяка вечер, докато отдаваше чест на вечерята, „ужасната война” да свърши ... Нямах спомени от друг копнеж. Освен любовта на майка ми, нямаше друга любов, която да ме накара да остана ...
Това бе напълно ново за мен. Нямах никакъв паралел, който да извадя, никакво сравнение, което да направя.
Любовта, която изпитвах към Бела, бе дошла по чист начин, но сега водите бяха размътените. Много ми се искаше да можех да я докосна. Тя чувстваше ли се по същия начин?
Това нямаше значение, опитах се да убедя себе си.
Вгледах се в белите си ръце, мразейки тяхната твърдост, тяхната студенина, тяхната нечовешка сила ...
Подскочих, когато вратата на мястото до мен се отвори.
Ха. Изненадах те. За първи път, помисли си Емет, когато се плъзна на мястото си. „Обзалагам се, че г-жа Гоф си мисли, че взимаш наркотици, толкова си непостоянен напоследък. Къде беше днес?”
„Аз ... вършех добри дела.”
Хъх?
Изкикотих се. „Грижа за болните, такива неща.”
Това го обърка повече, но после той вдиша и улови миризмата на момичето в колата.
„Оу. Отново момичето?”
Направих гримаса.
Това става странно.
„На мен ли го казваш,” промърморих аз.
Той вдиша пак. „Хмм, тя има доста отличителен вкус, нали?”
Ръмжене излезе измежду устните ми преди думите му дори да бяха изразени, автоматичен отговор.
„Спокойно, момче, само казвам.”
Тогава пристигнаха останалите. Розали забеляза миризмата веднага и ми се смръщи, все още непреодоляла раздразнението си. Чудех се какъв й бе проблемът, но всичко, което можех да чуя от нея, бяха обиди.
Не харесах и реакцията на Джаспър. Като Емет, той забеляза привлекателността на Бела. Не че миризмата имаше, за всеки от тях, хилядна част от привличането, което имаше за мен. Все още бях разтревожен, че кръвта й им бе сладка. Джаспър имаше слаб контрол ...
Алис подскочи до мен и протегна ръка за ключа от пикапа на Бела.
„Само видях, че съм аз,” каза тя – неясно, както й бе навик. „Ти ще трябва да ми кажеш защо-тата.”
„Това не означава -„
„Знам, знам. Ще чакам. Няма да е дълго.”
Въздъхнах и й дадох ключа.
Проследих я до къщата на Бела. Дъждът се изливаше като милиони малки чукове, толкова шумни, че човешките уши на Бела не можеха да чуят бученето на двигателя на камиона й. Гледах прозореца, но тя не отиде да погледна навън. Може би не беше там. Нямаше мисли, които да чуя.
Натъжих се от това, че не можех да чуя, дори за да я проверя - да се убедя, че е щастлива, или в безопасност, най-малкото.
Алис се качи на задната седалка и отпрашихме към вкъщи. Пътищата бяха празни, така че това отне само няколко минути. Влязохме групово в къщата, а после се заехме с разнообразните си забавления.
Емет и Джаспър бяха на средата на сложна игра на шах, използвайки осем съединени дъски - разпрострени покрай задната стъклена стена - и техните собствени сложни правила. Те нямаше да ми позволят да играя; вече само Алис играеше с мен.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Алис отиде до компютъра си, точно зад ъгъла след тях, и можех да чуя мониторите й да се съживяват. Алис работеше върху модния проект за гардероба на Розали, но Розали не се присъедини към нея днес, за да стои зад нея и да направлява разреза и цвета докато ръцете на Алис скицираха по чувствителните при докосване екрани (Карлайл и аз трябваше леко да пощипнем системата, тъй като повечето такива екрани отговаряха на температура.) Вместо това, днес Розали се просна на дивна, прехвърляйки на плоския екран по двайсе канала за секунда, без да спира. Можех да я чуя как се опитва да реши дали да отиде до гаража и отново да повиши работоспособността на BMV-то си, или не.
Езме бе на горния етаж, тананикайки си върху двойка сини гравюри.
Алис след малко облегна глава на стената и започна да казва следващите действия на Емет - той седеше на пода с гръб към нея - на Джаспър, който държеше изражението си много спокойно, когато взе любимия рицар на Емет.
А аз, за първи път от толкова дълго време, че чак се чувствах засрамен, отидох да седна зад изящното, величествено пиано, поставено точно встрани на входа.
Прокарах ръцете си по клавишите, изпробвайки височината на тона. Мелодията все още бе перфектна.
На горния етаж Езме спря това, което вършеше, и вдигна глава.
Започнах първата част от мелодията, която бях извикал в съзнанието си днес в колата, доволен, че звучеше дори по-добре, отколкото си представях.
Едуард отново свири, помисли си Езме весело, с усмивка, появяваща се на лицето й. Тя стана от бюрото си и прелетя безшумно до върха на стълбите.
Добавих хармонизиращ щрих, оставяйки централната мелодия да се преплита през него.
Езме въздъхна със задоволство, седна на на-горното стъпало и облегна глава на парапета. Нова песен. Бе толкова отдавна. Каква прекрасна мелодия.
Оставих мелодията да се понесе в нова посока, следвайки я с басовата линия.
Едуард композира отново? Помисли си Розали и зъбите й се стиснаха от негодувание.
В този момент тя направи неволна грешка и аз можех да прочета цялото й скрито оскърбление. Видях защо бе в такова лошо настроение към мен. Защо убийството на Изабела Суон не притесняваше съзнанието й въобще.
С Розали винаги бе относно суета.
Музиката внезапно спря и се изсмях преди да успея да се спра, остър гръм от забавление, който бързо секна, когато метнах ръка върху устата си.
Розали се обърна, за да ме изгледа гневно, очите й бляскащи с огорчена ярост.
Емет и Джаспър също се обърнаха, за да зяпат, а аз чух смущението на Езме. Тя бе долу за един миг, спирайки, за да хвърли бегъл поглед между Розали и мен.
„Не спирай, Едуард,” окуражи ме Езме след един обтегнат момент.
Започнах да свиря отново, обръщайки гръб на Розали, докато много силно се опитвах да контролирам усмивката, която се разпъваше на лицето ми. Тя стана на крака и излезе наперено от стаята, повече ядосана, отколкото засрамена. Но със сигурност леко смутена.
Ако кажеш нещо, ще те преследвам като куче.
Сподавих още един смях.
„Какво не е наред, Роуз?” викна Емет след нея. Розали не се обърна. Тя продължи, непреклонно назад, към гаража, а после се свъртя под колата си, сякаш можеше да се скрие там.
„За какво беше това?” попита ме Емет.
„Нямам ни най-малка представа,” излъгах аз.
Емет измърмори разочарован.
„Продължавай да свириш,” подтикна ме Езме. Ръцете ми бяха спрели отново.
Направих го, както ме помоли, и тя дойде да застане зад мен, слагайки ръцете си върху рамената ми.
Песента беше покоряваща, но незавършена. Поиграх си с един мост, но той не изглеждаше някак си на място.
„Очарователно е. Има ли си име?” попита Езми.
„Не още.”
„Има ли история към нея?” попита тя, с усмивка в гласа й. Това й доставяше голямо удоволствие и аз почувствах вина, задето бях занемарил музиката си за толкова дълго. Бях егоистичен.
„Това е ... приспивна песен, предполагам.” Тогава нагласих моста. Той водеше леко към следващата част, придобивайки свой собствен живот.
„Приспивна песен,” повтори тя на себе си.
Имаше история към мелодията, и когато видях това парчетата отидоха на местата си без усилие. Историята беше спящо момиче в тясно легло, тъмна коса, гъста и дива, и завъртяна като гнездо около възглавницата ...
Алис остави Джаспър на собствените му хитрини и дойде да седна до мен на пейката. В нейният трептящ, лъкатушещо-звънлив глас, тя нахвърли безмълвна песен, две октави по-високо от мелодията.
„Харесва ми,” промърморих аз. „Но какво ще кажеш за това?”
Добавих нейния щрих към съзвучието - ръцете ми сега летяха по клавишите, за да съберат всичките парчета заедно - изменяйки я, повеждайки я в нова посока ...
Тя улови настроението и продължи да пее.
„Да. Перфектно,” казах аз.
Езме стисна рамото ми.
Но сега можех да видя края, с гласа на Алис, който се издига над мелодията, отвеждайки я на друго място. Можех да видя как песента трябва да свърши, защото спящото момиче бе перфектно просто по този начин и всяка друга промяна би била грешна, печална. Песента се понесе към изпълнение, сега по-бавно и по-ниско. Гласът на Алис утихна също, и стана тържествен, тон, който принадлежеше на отекващите арки на осветена от свещи катедрала.
Изсвирих същата песен, а после наведох глава над клавишите.
Езме разроши косата ми. Всичко ще е наред, Едуард. Ще е за добро. Ти заслужаващ щастие, сине. Съдбата ти го дължи.
„Благодаря,” прошепнах аз, искайки да повярвам на това.
Любовта не винаги идва в удобни опаковки.
Засмях се веднъж и с хумор.
Ти, най-много от всички на тази планета, си навярно най-добре подготвен, за са се справиш с такова сложно затруднение. Ти си най-добрият и най-надареният от всички ни.
Въздъхнах. Всяка майка мислеше същото за сина си.
Езме все още бе изпълнена с радост, че сърцето ми бе докоснато след толкова много време, без значение възможността за трагедия. Тя си бе мислела, че аз винаги ще съм сам ...
Тя ще трябва да те обикне също, помисли си тя внезапно, изненадвайки ме с посоката на мислите си. Ако е умно момиче. Тя се усмихна. Но не мога да си представя някой толкова бавен, че да не забележи каква изгодна партия си ти.
„Стига, мамо, караш ме да се изчервявам,” пошегувах се аз. Думите й, въпреки че бяха неправдоподобни, ме развеселиха.
Алис се изсмя и взе най-високата част на „Сърце и Душа”. Усмихнах се и завърших простото съзвучие с нея. След това я насърчих с изпълнение на „Chopsticks”.
Тя се изкикоти, а после въздъхна. „Толкова ми се иска да ми кажеш за какво се смееше на Роуз,” каза Алис. „Но мога да видя, че няма да го направиш.”
„Не.”
Тя удари леко ухото ми в пръста си.
„Бъди добра, Алис,” смъмри я Езме. „Едуард е джентълмен.”
„Но искам да знам.”
Засмях се на хленчещия тон, който вложи. После казах, „Ето, Езме,” и започнах да свиря любимата й песен, неозаглавено хвалебствие за любовта, която бях наблюдавал между нея и Карлайл толкова много години.
„Благодаря ти, скъпи.” Тя стисна рамото ми отново.
Не трябваше да се концентрирам, за да свиря познатото парче. Вместо това се замислих за Розали, все още пластично виеща се от огорчение в гаража, и се усмихнах на себе си.
Току що открил силата на ревността у себе си, имах малка доза съжаление към нея. Беше жалко да се чувстваш така. Разбира се, нейната ревност беше хиляди пъти по-незначителна от моята. Цяла хитруша в яслите от сценария.
Чудех се какъв ли би бил животът и личността на Розали, ако тя не е била винаги най-хубавата. Щеше ли тя да е по-щастлив човек, ако красотата не бе винаги нейната най-силна страна? По-малко егоцентрична? По-състрадателна? Е, предположих, че е безболезнено да се чудя, защото миналото бе свършено, а тя винаги бе била най-красивата. Дори като човек тя винаги бе живяла в светлината на прожекторите на нейната красота. Не че имаше против. Обратното - тя обичаше повече от всичко останало възхищението. Това не се бе променило със загубата на смъртността й.
Тогава не бе изненада, приемайки тази потребност като собствена, че е била обидена, когато аз от самото начало не боготворях красотата й по начина, който тя очакваше всички мъже да почитат. Не че беше искала мен по този начин - далеч от това. Но аз я бях вбесил, че, въпреки това, не я исках. Тя бе свикнала да бъде желана.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Беше различно с Джаспър и Карлайл - те двамата вече бяха влюбени. Аз бях напълно необвързан, а все пак оставах упорито равнодушен.
Мислех си че тази стара обида бе погребана. Че отдавна я е преодоляла.
И тя беше ... преди деня, когато аз най-накрая открих някого, чиято красота ме докосна по начин, по който нейната не бе.
Розали бе разчитала на това, че ако не мисля, че нейната красота заслужава почит, то определено няма красота на Земята, която да ме достигне. Тя бе яростна от момента, в който спасих живота на Бела, отгатвайки, с нейната проницателна женска интуиция, интереса, за който аз самият не бях наясно.
Розали беше смъртоносно обидена, че аз намирах някакво незначително момиче по-привлекателно от нея.
Потиснах порива да се засмея отново.
Притесняваше ме малко, въпреки това, начина, по който тя виждаше Бела. Розали всъщност мислеше, че момичето е обикновено. Как можеше да вярва в това? Изглеждаше ми непонятно. Продукт на ревността, без съмнение.
„Оу!” каза внезапно Алис. „Джаспър, познай какво?”
Видях какво бе видяла току що и ръцете ми замръзнаха на клавишите.
„Какво, Алис?” попита Джаспър.
„Питър и Шарлот ще дойдат да ни посетят следващата седмица! Ще са в квартала, не е ли хубаво?”
„Какво има, Едуард?” попита Езме, усещайки напрегнатостта на рамената ми.
„Питър и Шарлот идват във Форкс?” изсъсках на Алис.
Тя завъртя очи. „Успокой се, Едуард. Не е първата им визита.”
Зъбите ми се стиснаха. Беше първата им визита откакто Бела бе пристигнала, а нейната сладка кръв не се харесваше само на мен.
Алис се смръщи на изражението ми. „Те никога не ловуват тук. Знаеш това.”
Но един вид брата на Джаспър и малката вампирка, която той обичаше не бяха като нас; те ловуваха по обичайния начин. Не можеше да им се доверявам относно Бела.
„Кога?” настоях аз.
Тя стисна устни безрадостно, но ми каза това, от което се нуждаех. Понеделник сутринта. Никой няма да нарани Бела.
„Няма,” съгласих се аз, и после се обърнах настрани от нея. „Готов ли си, Емет?”
„Мислех си, че заминаваме на сутринта?”
„Ще се върнем до полунощ в неделя. Предполагам ти трябва да решиш кога искаш да си тръгнеш.”
„Ок, добре. Нека кажа довиждане на Роуз първо.”
„Разбира се.” С настроението, в което бе Розали, щеше да е кратко довиждане.
Наистина си пропаднал, Едуард, помисли си той, докато се отправяше към задната врата.
„Предполагам, че да”
„Изсвири новата песен за мен още веднъж,” помоли Езме.
„Щом искаш,” съгласих се аз, въпреки че малко се колебаех да следвам мелодията към неизбежния й край - край, който ми причиняваше болка по непознати начини. Замислих се за момент, а после извадих капачката на бутилката от джоба си и я поставих на празната поставка за ноти. Това малко помогна - краткият ми момент на нейното да.
Кимнах на себе си и започнах да свиря.
Езме и Алис си метнаха по един поглед, но никоя не попита.


„Казвал ли ти е някой някога да не си играеш с храната?” викнах на Емет.
„Оу, хей Едуард!” извика ми той, усмихвайки се и махайки ми. Мечката се възползва от разсеяността му, за да одраска с тежката си лапа гърдите на Емет. Острите нокти нарязаха ризата му и изскърцаха по кожата му.
Мечката изрева от пронизителния звук.
Ех, по дяволите, Роуз ми даде тази риза!
Емет изръмжа обратно към разяреното животно.
Въздъхнах и седнах на един удобен голям скален блок. Това можеше да отнеме известно време.
Но Емет почти бе готов. Позволи на мечката да се опита де отнесе главата му, смеейки се, когато ударът отскочи и изпрати мечката залитаща назад. Мечката изрева и Емет отново изръмжа през смеха си. След това се хвърли към животното, което стоеше глава по-високо от него на задните си крака, и телата им паднаха на земята преплетени, отнасяйки един як смърч с себе си. Ръмженето на мечката секна с бълбукане.
Няколко минути по-късно Емет се дотътри до мястото, на което го чаках. Ризата му беше унищожена, разкъсана и окървавена, лепкава от кръвта и покрита с козина. Тъмната му къдрава коса не беше в много добра форма. Имаше огромна усмивка на лицето си.
„Тази беше силна. Почти можех да я усетя когато ме одраска.”
„Такова дете си, Емет.”
Той погледна моята гладка, чиста, бяла и изискана риза. „Не успя ли да проследиш онзи планински лъв, тогава?”
„Разбира се, че успях. Просто не ям като дивак.”
Емет се засмя оживено. „Иска ми се да бяха по-силни. Щеше да е по-забавно.”
„Никой не е казал, че трябва да се бориш с храната си.”
„Мда, но с кой друг да се боря? Ти и Алис мамите, Роуз никога не иска да си роши косата, а Езме подивява, ако Джаспър и аз наистина започнем.
„Животът е сложен навсякъде, нали?”
Емет ми се ухили, местейки тежестта си малко, така че изведнъж бе в поза за атакуване.
„Хайде, Едуард. Просто го изключи за минута и и играй честно.”
„То не се изключва,” напомних му аз.
„Чудя се какво ли прави това човешко момиче, за да те държи навън?” замисли се Емет. „Навярно тя може да ми даде малко указания.”
Доброто ми настроение изчезна. „Стой настрани от нея,” изръмжах му аз през зъбите си.
„Докачлив, докачлив.”
Въздъхнах. Емет дойде да седна до мен на скалата.
„Извинявай. Знам, че преминаваш през тежко положение. Наистина се опитвам да не съм прекалено голям нечувствителен глупак, но, откакто това е част от естественото ми състояние ...”
Той почака да се засмея на шегата му, а после направи физиономия.
Толкова сериозен през цялото време. Какво ти досажда сега?
„Мисленето за нея. Е, всъщност, притеснението.”
„За какво има да се тревожиш? Ти си тук.” Той се засмя високо.
Игнорирах шегата му отново, но отговорих на въпроса му. „Мислил ли си някога колко крехки са всички те? Колко много лоши неща има, които могат да се случат на един смъртен?”
„Всъщност не. Предполагам, че виждам какво имаш предвид, въпреки това. Не бях много съответстващ за мечка, онзи първи път, нали?”
„Мечки,” промърморих аз, добавяйки нов страх към купчината. „Това ще е само нейн късмет, нали? Изгубена мечка в града. Разбира се, че ще се отправи направо към Бела.”
Емет се изкикоти. „Звучиш като някой луд, знаеш ли това?”
„Просто си представи за минута, че Розали бе човек, Емет. И че можеше да попадне на мечка ... или да я удари кола ... или светкавица ... или да падне по стълбите ... или да й прилошее - да се разболее!” Думите избухнаха от мен яростно. Беше облекчение да ги кажа на глас - те гниеха в мен през целия уикенд. „Пожари и земетресения, и торнада! Ъх! Кога за последно гледа новините? Виждал ли си нещата, които им се случват? Крадци и убийци ...” Зъбите ми се стиснаха и внезапно бях толкова разгневен от идеята друг човек да я нарани, че не можех да дишам.
„Уоу, уоу! Задръж, момче. Тя живее във Форкс, помниш ли? Така че, я мокри дъждът.” Той сви рамене.
„Мисля, че тя има някакъв сериозен лош късмет, Емет, наистина. Погледни доказателствата. От всичките места по света, където можеше да отиде, тя се озова в град, където вампирите допълват значителна част от популацията.”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Да, но ние сме вегетарианци. Така че, не е ли това добър късмет, а не лош?”
„С начина по който мирише? Определено лош. И после, още лош късмет, начинът по който ми мирише на мен.” Погледнах гневно ръцете си, мразейки ги отново.
„С изключение на това, че имаш повече самоконтрол, от всички, освен Карлайл. Отново добър късмет.”
„Микробуса?”
„Това беше просто инцидент.”
„Трябваше да го видиш как идва за нея, Ем, отново и отново. Кълна се, беше сякаш тя имаше някакъв вид магнитно привличане.”
„Но ти беше там. Това бе добър късмет.”
„Беше ли? Не е ли това най-лошият късмет, който някой човек може въобще да има - един вампир да се влюби в него?”
Емет обмисли това тихо за момент. Той си представи момичето в главата си и я намери за безинтересна. Честно, не мога наистина да видя примамката.
„Ами, аз наистина също не мога да видя съблазънта на Розали,” казах аз грубо. „Честно, изглежда с нея е нужен повече труд, отколкото което и да било хубаво лице да си заслужава.”
Емет се подсмихна. „Предполагам, че няма да ми кажеш ...”
„Не знам какъв й е проблема, Емет,” излъгах аз с внезапна широка усмивка.
Видях намерението му да ме стимулира. Опита да ме бутне от скалата и имаше силен звук от пропукване, когато цепнатина се отвори в камъка между нас.
„Измамник,” промърмори той.
Чаках го да пробва още веднъж, но мислите му поеха друга посока. Той си представяше лицето на Бела отново, но представяйки си го бяло, представяйки си очите й ярко червени ...
„Не,” казах аз със задушен глас.
„Решава проблемите ти относно смъртност, нали? И тогава, също така, няма да искаш да я убиеш, нали? Не е ли това най-добрият начин?”
„За мен? Или за нея?”
„За теб” отговори лесно той. Тонът му добави разбира се.
Засмях се без чувство за хумор. „Грешен отговор.”
„Аз не бях толкова против,” напомни ми той.
„Розали беше.”
Той въздъхна. И двамата знаехме, че Розали би направила всичко, би дала всичко, ако това означаваше да е човек отново. Би се отказала дори от Емет.
„Да, Розали беше,” съгласи се той тихо.
„Не мога ... Не трябва ... Няма да съсипя живота на Бела. Щеше ли да се чувстваш по същия начин, ако това беше Розали?’
Емет помисли върху това за момент. Ти наистина ... я обичаш?
„Не мога дори да го опиша, Емет. Напълно внезапно, момичето е целият свят за мен. Вече не виждам смисъла на останалата част от света без нея.”
Но ти няма да я промениш? Нея няма да я има винаги, Едуард.
„Знам това,” изстенах аз.
И, както ти отбеляза, тя е един вид чуплива.
„Довери ми се - това също го знам.”
Емет не беше тактичен индивид, и деликатните дискусии не бяха неговата сила. Той се бореше сега, като силно му се искаше да не е нахален.
Можеш ли дори да я докоснеш? Имам предвид, ако я обичаш ... няма ли да искаш, ами, да я докоснеш ...?
Емет и Розали споделяха силна физическа любов. Трудно му беше да разбере как някой може да обича без тази страна.
Въздъхнах. „Дори не мога да мисля за това, Емет.”
Уоу. Тогава какви са възможностите ти?
„Не знам,” прошепнах аз. „Опитвам се да открия начин ... да я напусна. Просто не мога да проумея как да се накарам да стоя настрана ...”
С дълбоко чувство на удовлетворение, внезапно осъзнах, че бе правилно да остана - най-малкото за сега, с Питър и Шарлот на път. Тя бе в по-голяма безопасност с мен, временно, отколкото би била, ако бях заминал. За момента можех да бъда невероятния й защитник.
Мисълта ме разтревожи; сърбеше ме да се върна, така че да мога да изпълнявам ролята възможно най-дълго.
Емет забеляза промяната на изражението ми. За какво си мислиш?
„В момента,” признах малко смутено, „умирам от желание да се върна във Форкс и да я проверя. Не знам дали ще изтрая до неделя вечерта.”
„Ух-ух! Няма да си ходиш вкъщи рано. Нека Розали се успокои малко. Моля те. Заради мен.”
„Ще се опитам да остана,” казах аз несигурно.
Емет потупа телефона в джоба ми. „Алис ще се обади, ако има някакво основание за паниката ти. Тя е толкова странна относно това момиче, колкото и ти.”
Направих гримаса. „Добре. Но не оставам след неделя.”
„Няма смисъл да бързаме да се връщаме - ще е слънчево, така или иначе. Алис каза че няма да сме на училище преди сряда.”
Разклатих глава сурово.
„Питър и Шарлот знаят как да се държат.”
„Наистина не ми пука, Емет. С късмета на Бела, тя ще отиде да си скита в гората точно в грешния момент и -„ потреперих. „Питър не е известен със самоконтрола си. Връщам се в неделя.”
Емет въздъхна. Точно като луд човек.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Бела спеше спокойно, когато се покатерих към прозореца на спалнята й понеделник сутринта. Сетих се за смазочното масло този път и сега прозорецът мръдна безшумно от пътя ми.
От начина, по който косата й лежеше гладка върху възглавницата, можех да кажа, че е имала по-спокойна нощ, отколкото последния път, когато бях тук. Беше сгънала ръцете си под бузата си като малко дете, а устата й бе леко отворена. Можех да чуя дъха й да влиза и излиза бавно между устните й.
Беше удивително облекчение да съм тук, да мога да я видя отново. Осъзнах, че не бях напълно спокоен, ако случаят не бе такъв. Нищо не беше наред когато бях далеч от нея.
Нито пък всичко беше наред когато бях тук, въпреки това. Въздъхнах, позволявайки на огъня от жаждата да драска гърлото ми. Бях далеч от него прекалено дълго. Времето прекарано без болка и изкушение я правеха толкова по-мощна сега. Беше достатъчно болезнена, че се страхувах да коленича до леглото й, така че да мога да прочета заглавията на книгите. Исках да зная историите в главата й, но повече се страхувах от жаждата си, изплашен, че ако си позволя да отида толкова близо до нея, щях да поискам да съм още по-близо ...
Устните й изглеждаха много нежни и топли. Можех да си представя как ги докосвам с върха на пръста си. Само леко ...
Това беше точно вида грешка, която трябваше да избягвам.
Очите ми минаваха по лицето й отново и отново, разглеждайки го за промени. Смъртните се променяха постоянно - бях тъжен при мисълта да изпусна нещо ...
Помислих си, че тя изглежда ... уморена. Сякаш не се бе наспала достатъчно този уикенд. Беше ли излизала?
Засмях се тихо и иронично колко много това ме разстрои. И какво ако беше? Аз не я притежавах. Тя не беше моя.
Не, тя не беше моя - и аз бях тъжен отново.
Едната й ръка се завъртя и забелязах, че имаше плитки, едва зараснали драскотини по долната част на дланта й. Била е наранена? Въпреки, че очевидно не беше сериозно нараняване, това ме притесни. Взех под внимание мястото и реших, че трябва да се е спънала. Това изглеждаше смислено обяснение, обмисляйки всички неща.
Беше утешително да се сетя, че нямаше да трябва завинаги да се мъча да разгадая всяка от тези малки мистерии. Сега бяхме приятели - или, поне се опитвахме да бъдем. Можех да я попитам за уикенда й - за плажа или за каквато и да била нощна дейност, която я е накарала да изглежда толкова изморена. Можех да попитам какво се бе случило с ръцете й. И ще мога да се засмея малко, когато потвърди теорията ми за тях.
Усмихнах се нежно докато се чудех дали беше паднала в океана или не. Чудех се дали си е прекарала приятно на екскурзията. Чудех се дали въобще бе мислела за мен. Дали съм й липсвал дори с най-малката частичка от това колко ми бе липсвала тя.
Опитах се да си я представя на слънце на плажа. Картината беше незавършена, въпреки това, защото аз самият никога не бях ходил на Първи плаж. Само знаех как изглежда на снимки ...
Усетих леко угризение от безпокойството, когато се замислих за причината защо нито веднъж не съм бил на красивия плаж, разположен само на няколко минути бягане от дома ми. Бела бе прекарала деня в Ла Пуш - място, на което ми бе забранено, с договор, да ходя. Място, където няколко стари мъже още помнеха историите за семейство Калън, помнеха ги и им вярваха. Място, където тайната ни се знаеше ...
Поклатих глава. Нямаше за какво да се притеснявам там. Килетите също бяха ограничени с договор. Дори и Бела да беше налетяла на един от онези остаряващи мъдреци, те не можеха да разкрият нищо. А защо въобще въпросът ще бъде повдиган? Защо Бела би мислела да изрази гласно любопитството си там? Не - килетите навярно бяха едното нещо, за което не трябваше да се притеснявам.
Ядосах се на слънцето, когато то започна да изгрява. То ми напомни, че не можех да задоволя любопитството си няколко дни. Защо избра да пече точно сега?
С въздишка се измъкнах през прозореца преди да е станало достатъчно светло, за да може някой да ме види тук. Имах намерение да остана в гъстата гора до къщата й и да я видя как тръгва за училище, но когато влязох сред дърветата бях изненадан да открия следа от аромата й останала по пътеката там.
Бързо я последвах, любопитно, ставайки все повече и повече обезпокоен, когато тя водеше надълбоко в мрака. Какво бе правила Бела тук навън?
Следата изведнъж спря, по-специално - по средата на нищото. Тя бе отишла само на няколко стъпки встрани от пътеката, в папрата, където бе докоснала дънера на едно паднало дърво. Навярно е седнала там ...
Седнах там, където бе седяла тя, и се огледах наоколо. Всичко, което би могла да види са папрати и гора. Вероятно е валяло - миризмата бе отмита, без да остане дълбоко в дървото.
Защо Бела ще дойде да седи тук сама - и е била сама, без съмнение в това - по средата на влажната, мрачна гора?
Нямаше смисъл, и, за разлика от онези други точки на любопитство, трудно можех да извадя това в непринуден разговор.
Значи, Бела, следвах аромата ти през гората след като напуснах стаята ти, където те гледах как спиш ... Да, това определено щеше да разчупи леда.
Никога нямаше да знам какво бе мислила и правела тук, и това накара зъбите ми да се стиснат от разочарование. По-зле, това беше прекалено много по сценария, който си представях пред Емет - Бела, която се разкарва сама в гората, където миризмата й би повикала всеки, който има сетивата да я проследи ...
Изръмжах. Не само, че имаше лош късмет, ами и го предизвикваше.
Е, за сега имаше защитник. Щях да я наблюдавам, да я пазя от нараняване, за толкова дълго, колкото можех да оправдая.
Внезапно ми се искаше Питър и Шарлот да направят продължителен престой.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
8. Призрак

Не се виждах много гостите на Джаспър двата слънчеви дни, през който те бяха във Форкс. Ходих си до вкъщи колкото Езме да не се притеснява. Иначе, съществуването ми приличаше повече на това на остатъчен образ, отколкото на вампир. Навъртах се, невидим в сенките, където можех да следвам обекта на моята любов и мания - където можех да я виждам в умовете на хората, които имаха късмета да вървят под светлината на слънцето до нея, като понякога случайно погалваха с опакото на ръцете си нейните собствени ръце. Тя никога не отговаряше на подобен контакт; техните ръце бяха толкова топли, колкото и нейните.
Наложеното отсъствие от училище никога преди не бе било такова изпитание. Но изглежда слънцето я правеше щастлива, така че аз не можех да негодувам прекалено много. Всичко, което я караше да се чувства щастлива, печелеше благоволението ми.
Понеделник сутринта подслушах един разговор, който имаше потенциала да унищожи убедеността ми и да направи времето, прекарано далеч от нея, мъчение. Когато завърши, въпреки това, той по-скоро ми осигури успех.
Трябваше да чувствам някакво малко уважение към Майк Нютън; той не се бе просто отказал и промъкнал, за да ближе раните си. Имаше повече смелост, отколкото му приписвах. Той щеше да опита пак.
Бела отиде на училище доста рано и, изглежда стремяща се да се наслади на слънцето, докато то се задържаше, седна на една от рядко използваните пейки за пикник, докато чакаше да звънне първия звънец. Косата й улавяше слънцето от непредвидени посоки, придавайки й червеникав блясък, който не бях очаквал.
Майк я откри там, отново драскаща завъртулки, и беше развълнуван от добрия си късмет.
Беше мъчително да мога само да гледам, безсилен, привързан от ярката слънчева светлина към сенките на гората.
Тя го поздрави с достатъчно ентусиазъм, за да изпадне той в екстаз, а аз в противоположното.
Тя, тя ме харесва. Нямаше да се усмихне така, ако не ме харесваше. Обзалагам се, че искаше да отиде на танците с мен. Чудя се какво ли е толкова важно в Сиатъл ...
Той видя промяната в косата й. „Никога не бях забелязвал преди - косата ти има червено в нея.”
Случайно изкорених младия смърч, на който се облягаше ръката ми, когато той защипа кичур от косата й между пръстите си.
„Само на слънце,” каза тя. За моя дълбоко удоволствие, тя се сви настрана от него, когато той затъкна кичура зад ухото й.
На Майк му отне минута да възстанови куража си, пилеейки известно време в малък разговор.
Тя му напомни за есето, което всички имахме за сряда. От малкото самодоволно изражение на лицето й личеше, че нейното вече бе готово. Той въобще бе забравил и това строго намали свободното му време.
По дяволите - тъпо есе.
Най-накрая той стигна до същността - зъбите ми бяха стиснати толкова здраво, че можеха да стрият на прах гранит - и дори тогава, но можеше да се накара да зададе въпроса направо.
„Бях тръгнал да те питам дали искаш да излезем.”
„Оу,” каза тя.
Имаше кратко мълчание.
Оу? Какво означава това? Към ‘да’ ли отива? Чакай - предполагам, че не попитах наистина.
Той преглътна силно.
„Ами, ще отидем на вечеря или нещо такова ... а аз мога да поработя върху него по-късно.”
Глупаво - това също не беше въпрос.
„Майк ...”
Мъчението и яростта на ревността ми във всяка частица бяха толкова силни, колкото и миналата седмица. Счупих още едно дърво, опитвайки се да се задържа там. Толкова безнадеждно ми се искаше да изтичам през училищния двор, прекалено бързо за очите на човек, да я грабна - да я открадна от това момче, което толкова много мразех в този момент, че можех да го убия и да изпитам удоволствие от това.
Щеше ли да му каже ‘да’?
„Не мисля, че това ще е най-добрата идея.”
Дишах отново. Вкочаненото ми тяло се отпусна.
Сиатъл бе само извинение, в крайна сметка. Не трябваше да питам. Какво си мислех? Обзалагам се, че е този откачалник, Калън ...
„Защо?” попита внезапно той.
„Мисля ...” поколеба се тя. „И ако някога повториш това, което ти казвам точно сега, бодро ще те бия до смърт-„
Засмях се на глас при звука на смъртна заплаха, идващ от нейните устни. Една сойка изпищя, стресната, и се стрелна надалеч от мен.
„Но мисля, че това ще нарани чувствата на Джесика.”
„Джесика?” Какво? Но ... Оу. Добре. Предполагам ... Значи ... Хъх.
Мислите му вече не бяха свързани.
„Наистина, Майки, ти сляп ли си?”
Повторих мнението й. Тя не трябваше да очаква всички да са толкова наблюдателни, колкото бе тя, но точно този случай беше повече от очевиден. С толкова грижи, каквито Майк си бе създал , за да попита Бела, да не си представяше, че не е било толкова трудно и за Джесика? Егоизмът трябваше да е това, който го правеше сляп за останалите. А Бела бе толкова неегоистична, тя виждаше всичко.
Джесика. Хъх. Уоу. „Оу,” успя да каже той.
Бела използва смущението му, за да се измъкне.
„Време е за час, и не мога отново да закъснявам.”
Оттогава нататък Майк стана ненадеждна точна за наблюдение. Той откри, когато превърташе и превърташе идеята за Джесика в главата си, че доста му харесва мисълта, че тя го намира за привлекателен. Беше на второ място, не толкова добра, колкото мисълта Бела да се чувства по този начин.
Тя е сладка, въпреки това, предполагам. Прилично тяло. Птичка на рамото ти ...
Тогава той си тръгна, с нови фантазии, които бяха точно толкова долни, колкото и тези за Бела, но сега те само ме дразнеха, вместо да ме вбесяват. Колко малко той заслужаваше което и да било от момичетата; те бяха почти равностойни за него. След това стоях настрани от главата му.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Когато тя не се виждаше, аз се свих срещу хладния дънер на едно мадроново дърво и скачах от съзнание в съзнание, за да не я изпусна от поглед, винаги доволен, когато Анджела Уебър бе на разположение, за да гледам през нея. Искаше ми се някак си да благодаря на момичето Уебър, просто защото бе мил човек. Чувствах се по-добре, знаейки, че Бела имаше един приятел, който си заслужаваше.
Гледах лицето на Бела от всеки ъгъл, който ми бе предоставен, и можех да видя, че тя отново бе тъжна. Това ме изненада - мислех си, че слънцето бе достатъчно, за да я накара да продължи да се усмихва. На обяд, видях да хвърля бегли погледи от време на време към празната маса на Калън и това ме развълнува. Даде ми надежда. Може би аз също й липсвах.
Тя имаше планове да излиза с останалите момичета - аз автоматично планувах моето наблюдение - но тези планове бяха отложени, когато Майк покани Джесика на срещата, която бе планувал с Бела.
Така че, вместо това отидох направо вкъщи, правейки едно бързо преглеждане на гората, за да се убедя, че никакви опасности не скитат прекалено близо. Знаех, че Джаспър е предупредил своя някогашен брат да избягва града - цитирайки моята лудост едновременно като обяснение и предупреждение - но аз не поемах никакви рискове. Питър и Шарлот нямаха намерение да породят враждебност срещу семейството ми, но намеренията бяха променливо нещо ...
Добре, преувеличавах. Знаех това.
Сякаш тя знаеше, че аз наблюдавам, сякаш съжали страданието, което чувствах, когато не можех да я видя, Бела излезе на задния двор след дълги часове вкъщи. Имаше книга в ръката й и одеяло под мишницата й.
Безшумно, аз се качих на на-високите клони на най-близкото дърво, гледайки двора отвисоко.
Тя разпъна одеялото на влажната трева и после легна по корем, и започна да прелиства през страниците на износената книга, сякаш опитвайки се да намери нейния пасаж. Аз четях през рамото й.
Ах - още класика. Тя беше фен на Остин.
Четеше бързо, кръстосвайки или раздалечавайки глезените си във въздуха. Гледах слънчевата светлина и вятърът да си играят с косата й, когато тялото и внезапно се втвърди и ръката й замръзна на страницата. Всичко, което видях бе, че стигна до трета глава, когато грубо сграбчи доста страници и ги избута.
Хванах картина от заглавната страница, Менсфийлд парк. Започваше нова история - книгата беше компилация от новели. Чудех се защо прехвърляше истории толкова внезапно.
Само няколко момента по-късно, тя затръшна гневно книгата. С ожесточено намръщено изражение тя я бутна настрани и се обърна по гръб. Пое дълбоко дъх, сякаш за да се успокои, нави ръкавите си и затвори очите си. Спомних си новелата, но не можех да се сетя за нищо дразнещо в нея, което да я разстрои. Още една мистерия. Въздъхнах.
Тя лежеше много неподвижно, мръдвайки само веднъж, за да дръпне косата от лицето си. Тя се развя на главата й, река от кестени. А после отново бе неподвижна.
Дишането й се забави. След няколко дълги минути устните й започнаха да трептят. Мърморейки в съня си.
Невъзможно да се устои. Слушах, на толкова далеч, на колкото можех, улавяйки гласове от къщите наблизо.
Две супени лъжици или четири ... една чаша мляко ...
Хайде! Скочи през обръча! Оу, Хайде!
Червено или синьо ... или може би трябва да нося нещо по-непринудено ...
Нямаше никого наблизо. Скочих на земята, приземявайки се безшумно на пръсти.
Това беше много грешно, много рисковано. Колко от високо бях съдил Емет за безразсъдните му маниери и Джаспър за липсата му на дисциплина - а сега аз съзнателно пренебрегвах всичките правила с дива страст, която караше техните грешки да изглеждат като нищо работа. Аз бях свикнал да съм отговорният.
Въздъхнах и пропълзях към слънчевата светлина, въпреки всичко.
Избегнах да се гледам на яркото слънце. Беше достатъчно зле, че кожата ми бе каменна и нечовешка на сянка; не исках да виждам Бела и мен един до друг на слънчева светлина. Разликата между нас вече бе непреодолима, достатъчно болезнена и без този образ в главата ми.
Но не можех да игнорирам блясъците в цветовете на дъгата, които се отразяваха от кожата ми, когато се приближих. Челюстта ми се стисна при гледката. Можех ли да бъда по-голям откачалник? Представих си ужаса й, ако отвореше очи сега ...
Започнах да отстъпвам, но тя промърмори и ме задържа там.
„Ммм ... Ммм.”
Нищо разбираемо. Е, ще почакам малко за него.
Внимателно откраднах книгата й, протягайки ръка и задържайки дъха си, докато съм близо, за всеки случай. Отново започнах да дишам когато бях на няколко ярда настрани, опитвайки начина, по който слънчевата светлина и въздухът на открито се отразяваха на аромата й. Топлината изглежда правеше миризмата по-сладка. Гърлото ми се подпали от желание, огънят пресен и яростен отново, защото бях далеч от нея прекалено дълго.
Прекарах един момент контролирайки това, а после - насилвайки се да дишам през носа си - отворих книгата в ръцете си. Тя бе започнала с първа книга ... Прелистих страниците бързо, до трета глава на „Разум и чувства”, търсейки някаква потенциална обида в прекалено учтивата проза на Остин.
Когато очите ми спряха автоматично на името ми - героят Еуард Ферарс, който беше представен за първи път - Бела проговори отново.
„Ммм. Едуард.” простена тя.
Този път не се страхувах, че се е събудила. Гласът й беше само нисък, тъжен шепот. Не писъкът от страх, който щеше да е, ако ме бе видяла сега.
Радостта воюваше със самоотвращението. Най-малкото, тя все още ме сънуваше.
„Едмънд. Ах. Прекалено ... близко ...”
Едмънд?
Ха! Тя въобще не сънуваше мен, осъзнах мрачно. Самоотвращението се завърна в сила. Тя сънуваше въображаеми герои - където принадлежах аз.
Следобедът мина и аз се чувствах безпомощен отново, когато слънцето бавно се сниши на небето и сенките запълзяха по ливадата към нея. Исках да ги избутам обратно, но тъмнината бе неизбежна; сенките я превзеха. Когато светлината си отиде, кожата й изглеждаше прекалено бледа - призрачна. Косата й бе отново тъмна, почти черна срещу лицето й.
Беше плашеща гледка - сякаш да гледам как видението на Алис се осъществява. Стабилният, силен сърдечен пулс на Бела бе единственото успокоение, звукът, който пазеше този момент от това да се чувствам като в кошмар.
Успокоих се, когато баща й пристигна вкъщи.
Можех да чуя малко от него, докато той караше надолу по улицата към къщата. Някаква неясна неприятност ... в миналото, нещо от работния му ден. Очакване, премесено с глад - предположих, че очакваше вечеря. Но тези мисли бяха толкова тихи и сдържани, че не можех да съм сигурен дали съм прав; улових само главния им мотив.
Чудех се как ли звучи майка й - каква е била генетичната комбинация, която я бе направила толкова уникална.
Бела скочи събудена, сядайки рязко, когато гумите на колата на баща й поеха по тухлената алея. Тя се огледа около себе си, изглеждайки объркана от неочакваната тъмнина. За кратък миг очите й докоснаха сенките, където се криех аз, но бързо примигнаха настрани.
„Чарли?” попита тя с нисък глас, все още надничайки към дърветата, които обграждаха малкия двор.
Вратата на колата му се трясна и тя погледна към звука. Бързо стана на крака и събра нещата си, мятайки още един поглед към гората.
Аз се преместих при дърветата по-близо до задния прозорец, близо до малката кухня, и слушах вечерята им. Беше интересно да сравня думите на Чарли с преплетените му мисли. Любовта й загрижеността към единствената му дъщеря бяха почти поразителни, и все пак, думите му бяха сбити и небрежни. В по-голяма част от времето тя седяха в приятна тишина.
Чух я да обсъжда плановете си за следващата вечер в Порт Анджелис и усъвършенствах собствените си планове, докато слушах. Джаспър не бе предупредил Питър и Шарлот да стоят настрана от Порт Анджелис. Въпреки че знаех, че са се хранили скоро, и че нямат намерение да ловуват никъде в околността на дома ни, щях да я наблюдавам, за всеки случай. В крайна сметка, винаги имаше и други от моя вид там навън. А после, всички онези човешки опасности, които преди не бях обмислял много.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Чух как тя на глас се притесняваше относно това да остави баща си сам да си приготви вечеря, и се усмихнах на това доказателство на теорията ми - да, тя беше надзирателят.
И тогава си тръгнах, знаейки че ще се върна, когато тя бе заспала.
Нямаше да нарушавам границите й на уединение по начина, по който някой много любопитен човек би направил. Бях тук за нейна защита, не за да надничам похотливо както Майк Нютън без съмнение би, ако беше достатъчно пъргав, за да се движи по върховете на дърветата, по начина, по който аз можех. Нямаше да я третирам толкова безгранично.
Къщата ми беше празна когато се прибрах, което бе добре за мен. Не пропусках обърканите или презрителни мисли, оспорващи здравия ми разум. Емет беше оставил бележка забодена на централната колона.
Футбол на полето Раниер - хайде! Моля те?
Открих молив и надрасках думата съжалявам под молбата му. Във всеки случай, отборите бяха спокойни без мен.
Отидох за най-краткото от ловните ми пътувания, задоволявайки се с по-малките, по-нежните същества, които не бяха толкова добри на вкус като хищниците, а после се преоблякох в нови дрехи преди да бягам обратно към Форкс.
Бела не спа толкова добре тази вечер. Тя се мяташе в одеялата си, лицето й понякога притеснено, понякога тъжно. Чудех се какъв кошмар я преследваше .. а после осъзнах, че наистина не исках да зная.
Когато говореше, главно мърмореше пренебрежителни неща за Форкс с мрачен глас. Само веднъж, когато изстена думите „Върни се” и ръката й трепна отворена - безмълвна молба - имах шанса да се надявам, че тя може би сънува мен.
Следващия ден в училище, последния ден, в който слънцето щеше да ме държи затворник, беше доста като предния. Бела изглеждаше дори по-мрачна и от вчера и аз се чудех дали няма да отмени плановете си - не изглеждаше в настроение.
Но, тъй като бе Бела, тя вероятно щеше да постави забавлението на приятелите си преди нейното собствено.
Днес тя носеше тъмносиня блуза и цветът подхождаше перфектно на кожата й, карайки я да изглежда като прясна сметана.
Училището свърши и Джесика се съгласи да закара останалите момичета - Анджела също отиваше, за което аз бях благодарен.
Отидох вкъщи, за да взема колата си. Когато открих, че Питър и Шарлот бяха там, реших, че мога да дам на момичето час или повече, за старт. Никога нямаше да мога да понеса да ги следвам, да карам с позволената скорост - отвратителна мисъл.
Влязох през кухнята, неопределено кимайки на поздравите на Емет и Езме, докато минах покрай всекиго в предната стая и отидох право към пианото.
Уф, върна се. Розали, разбира се.
Ах, Едуард. Мразя да го виждам как страда толкова. Радостта на Есми се помрачи от безпокойство. Тя трябваше да се притеснява. Тази любовна история, която тя си представяше за мен, всеки момент клонеше по-осезаемо към трагедия.
Приятно изкарване в Порт Анджелис тази вечер, помисли си Алис весело. Кажи ми кога ще мога да говоря с Бела.
Трогателен си. Не мога да повярвам, че пропусна изпусна играта снощи, само за да гледаш как някой спи, оплака се Емет.
Джаспър не ми обърна внимание, дори когато песента, която свирех да прозвуча малко по-яростно, отколкото възнамерявах. Това бе стара песен, с позната тема: нетърпение. Джаспър казваше довиждане на приятелите си, които ме разглеждаха любопитно.
Какво странно създание, си помисли Шарлот, която имаше размерите на Алис и косата й бе бяло-руса. А бе толкова нормален и толкова мил последния път, когато се срещнахме.
Мислите на Питър бяха в синхрон с нейните, какъвто бе по принцип случая.
Трябва да са животните. Тази липса на човешка кръв в крайна сметка ги побърква, заключи той. Косата му бе точно толкова бледа, колкото и нейната, и почти толкова дълга. Те много си приличаха - освен по размери, тъй като той бе почти толкова висок, колкото Джаспър - и на външен вид и в начина на мислене. Добре съчетана двойка, си бях мислел винаги.
Всички освен Есме след малко спряха да мислят за мен, а аз свирех по-смекчени мелодии, така че да не привличам внимание.
Не им обръщах внимание за известно време, просто оставих музиката да ме разсея от безпокойството ми. Беше трудно момичето да е извън погледа и ума ми. Единствено върнах вниманието си обратно към разговора им, когато довижданията станаха по-финални.
„Ако видите Мариа отново,” казваше Джаспър предпазливо, „кажете й, че й желая всичко хубаво.”
Мария бе вампирката, която бе създала и двамата, Джаспър и Питър, - Джаспър в късната част на деветнайсти век, Питър по-скоро, през 40-те на двайсти век. Тя бе видяла Джаспър веднъж, когато бяхме в Келгъри. Беше изпълнено с преживявания посещение - ние трябваше незабавно да се преместим. Джаспър учтиво я помоли да пази дистанция за в бъдеще.
„Не мисля, че това ще стане скоро,” каза Питър със смях - Мариа бе неоспоримо опасна, а нямаше много любов между нея и Питър. Питър беше, в крайна сметка, служил като средство в отстъпничеството на Джаспър. Джаспър винаги бе бил любимецът на Мария; тя смяташе за маловажна подробност това, че веднъж бе обмисляла да го убие. „Но ако се случи, определено ще го направя.”
Тогава стиснаха ръце, подготвяйки се да заминат. Оставих песента, която свирех да се провлачи до незадоволителен край, и станах бързо на краката си.
„Шарлот, Питър,” казах аз, кимайки.
„Беше хубава да те видим отново, Едуард,” каза Шарлот несигурно. Питър просто кимна в отговор.
Луд човек, подметна Емет след мен.
Идиот, подметна Розали по същото време.
_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение http://Twilight39.piczo.com sisoranka2 Online
bella_edward
Totally Twilight fanpire!


Брой мнения: 613
Join date: 12.04.2009
Age: 19
Местожителство: Sofia


ПисанеЗаглавие: Re: Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце) Чет Апр 23, 2009 10:18 pm Отговорете с цитат
Горкото момче. Езме.
И Алис, със смъмрящ тон. Те отиват направо в Сиатъл. Никъде наблизо край Порт Анджелис. Тя ми показа доказателството във видението си.
Веднъж седнал в колата си, се почувствах по-спокоен; силното мъркане на двигателя, който Розали бе подсилила за мен - миналата година, когато беше в по-добро настроение - бе успокояващо. Беше облекчение да съм в движение, да зная, че се приближавах към Бела с всяка миля, която излиташе изпод гумите ми.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
9. Порт Анджелис

Беше ми прекалено светло да шофирам, когато стигнах до Порт Анджелис; слънцето все още беше високо над главата и, въпреки че прозорците ми бяха тъмно оцветени, нямаше причина да поемам ненужни рискове. Повече ненужни рискова, трябваше да кажа.
Бях сигурен, че ще успея да намеря мислите на Джесика от разстояние - мислите на Джесика бяха по-силни от тези на Анджела, но когато открия първите, щях да мога да чуя и вторите. После, когато сенките нараснеха, можех да се приближа. За сега, отбих встрани на един буренясал път, точно извън града, който изглежда не се използваше често.
Знаех основната посока, в която да търся - наистина имаше само едно място за пазаруване на рокли в Порт Анджелис. Не мина много време преди да открия Джесика, въртяща се пред едно тройно огледало, и да можех да видя Бела в периферното й зрение, оценяваща дългата черна рокля, която носеше.
Бела все още изглежда пияна-заляна. Ха ха. Анджела беше права - Тайлър говореше за това. Все пак, не мога да повярвам, че тя е толкова разочарована. Поне знае, че има една сигурна среща за бала. Ами ако Майк не си прекара добре на танците и не ме покани да излезем отново? Ами ако покани Бела на бала? Щеше ли тя да попита Майк за танците, ако аз не бях казала нищо? Той дали си мисли, че тя е по-хубава от мен? Дали тя си мисли, че е по-хубава от мен?
„Мисля, че харесвам повече синята. Наистина подчертава очите ти.”
Джесика се усмихна на Бела с фалшива сърдечност, докато я разглеждаше подозрително.
Дали наистина мисли това? Или иска да изглеждам като крава в събота?
Вече бях уморен да слушам Джесика. Потърсих наблизо Анджела - ах, но Aнджела бе в процес на преобличане, и бързо пропуснах главата й, давайки й някакво уединение.
Е, нямаше много неприятности, в които Бела да попадне в един универсален магазин. Оставих ги да пазаруват, а после ги настигнах, когато бяха приключили. Скоро щеше да стане тъмно - облаците започваха да се връщат, носещи се от запад. Можех да ги уловя само с бързи погледи през дърветата, но не виждах как ще ускорят залеза. Приветствах ги, копнеех за тях повече отколкото някога бях жадувал за сенките им. Утре щях да мога да стоя отново до Бела в училище, отново да монополизирам вниманието й на обяд. Можех да й задам всичките въпроси, които събирах ...
Значи тя бе ядосана от предложението на Тайлър. Бях видял това в главата му - че го имаше предвид буквално, когато бе говорил за бала, това че бе резервирал правото си. Представих си изражението му от следващия следобед - оскърбителната липса на вяра - и се засмях. Чудех се какво ли ще му каже относно това. Не бих искал да изпусна реакцията й.
Времето минаваше бавно, докато чаках сенките да се удължат. Периодично проверявах Джесика; умственият й глас беше най-лесен за откриване, но не ми харесваше да се задържам там за дълго. Видях мястото, където планираха да ядат. Щеше да е тъмно по време на вечеря ... може би случайно щях да избера същия ресторант. Докоснах телефона в джоба си, мислейки да поканя Алис навън на вечеря ... Тя щеше да хареса това, но щеше също да иска да говори с Бела. Не бях сигурен дали искам Бела да е още повече обвързана с моя свят. Не беше ли проблема с един вампир достатъчен?
Проверих рутинно отново с Джесика. Тя мислеше за бижуто си, молейки за мнението на Анджела.
„Може би трябва да върна огърлицата. Имам една вкъщи, която вероятно ще свърши работа, а пръснах повече отколкото възнамерявах ...” Майка ми ще откачи. Какво си мислех?
„Нямам против да се върнем до магазина. Мислиш ли, че Бела ще ни търси, все пак?”
Какво беше това? Бела не беше с тях? Вгледах се първо през очите на Джесика, после се прехвърлих в тези на Анджела. Те бяха върху тротоара пред редица магазини, точно обръщайки се на другата страна. Бела не се виждаше никъде.
Оу, на кого му пука за Бела? Помисли си Джесика нетърпеливо, преди да отговори на въпроса на Анджела. „Тя е добре. Ще стигнем до ресторанта достатъчно рано, дори и да се върнем до магазина. Във всеки случай, мисля, че тя иска да е сама.” Зърнах набързо книжарницата, където Джесика си мислеше, че е отишла Бела.
„Нека побързаме тогава,” каза Анджела. Надявам се Бела не си мисли, че сме я зарязали. Бе толкова мила към мен преди това в колата ... Тя наистина е приятен човек. Но изглежда в мрачно настроение цял ден. Чудя се дали е заради Едуард Калън? Обзалагам се, че затова пита за семейството му ...
Трябваше да внимавам повече. Какво бях пропуснал тук? Бела беше настрани, скитайки сама, и беше питала за мен преди това? Сега Анджела обръщаше внимание на Джесика - Джесика бърбореше за онзи идиот Майк - и не можех да уловя нищо повече освен нея.
Прецених сенките. Слънцето щеше да е зад облаците достатъчно скоро. Ако стоях в западната част на пътя, където сградите щяха да засенчват улиците от избледняващата светлина ...
Започнах да се тревожа докато карах през пръснатия трафик към центъра на града. Това не беше нещо, което бях обмислил - Бела да поеме път сама - и си нямах на идея как да я намеря. Трябваше да го обмисля.
Познавах Порт Анджелис добре; карах направо към книжарницата от главата на Джесика, надявайки се, че търсенето ми ще е кратко, но съмнявайки се, че ще е толкова лесно. Кога Бела въобще го правеше лесно?
Достатъчно сигурно, малкият магазин беше празен, с изключение на старомодно облечената жена зад тезгяха. Това не изглеждаше като вида място, от което Бела би се интересувала - прекалено съвременно за един практичен човек. Чудех се дали тя въобще си бе направила труда да влезе?
Имаше малко парче засенчена земя, където можех да паркирам ... Откарах по тъмната пътека точно под надвиснала част на магазина. Наистина не трябваше. Да се разкарвам наоколо по време на слънчевите часове не бе безопасно. Ами ако преминаваща кола хвърлеше отражение на слънцето към сянката в точно грешния момент?
Но не знаех по какъв друг начин да търся Бела!
Паркирах и излязох, придържайки се към най-тъмната част от сянката. Отидох бързо с големи крачки до магазина, без и най-малката следа от аромата на Бела във въздуха. Тя е била тук, на тротоара, но нямаше намек за уханието й в магазина.
„Добре дошли! Мога ли да помогна-„ започна продавачката, но аз вече бях излязъл през вратата.
Последвах аромата на Бела докъдето сянката ми позволи, спирайки, когато стигнах до ръба на слънчевата светлина.
Колко безпомощен ме караше да се чувствам - ограден от линията между тъмнината и светлината, която се разтягаше по тротоара пред мен. Толкова ограничено.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Можех само да предположа, че е продължила през улицата, насочвайки се на юг. Нямаше много в тази посока. Беше ли се изгубила? Е, това навярно не звучеше напълно извън характера й.
Качих се обратно в колата и карах бавно през улиците, търсейки я. Спрях на няколко дъги места със сянка, но хванах аромата й само още веднъж, и посоката му ме обърка. Къде се опитваше да отиде?
Карах назад и напред между книжарницата и ресторанта няколко пъти, надявайки се да я видя по пътя й. Джесика и Анджела вече бяха там, опитвайки се да решат дали да поръчат или да чакат Бела. Джесика настояваше да поръчат незабавно.
Започнах да прелитам през умовете на непознати, търсейки през техните очи. Със сигурност, някой трябваше да я е видял някъде.
Ставах все по и по-разтревожен, колкото по-дълго тя оставаше изчезнала. Не бях обмислял преди колко трудна може да се окаже тя за откриване, когато вече, както сега, бе извън полезрението ми и извън нормалните си пътеки. Не ми хареса.
Облаците се трупаха на хоризонта и след още няколко минути щях да мога да я проследя пеша. Тогава нямаше да и отнеме много. Само слънцето бе това, което ме правеше толкова безпомощен сега. Само още няколко минути, и после предимството щеше да е отново мое, и човешкият свят щеше да е безпомощния.
Още един ум, и още един. Толкова много тривиални мисли.
... мисля, че бебето има още една ушна инфекция ...
Беше 6 - 4 - 0 или 6 - 0 - 4 ...?
Отново закъснял. Трябва да му кажа ...
Ето я, идва! Аха!
Тогава, най-накрая, беше нейното лице. Най-накрая някой я беше забелязал!
Облекчението продължи само част от секундата, а после прочетох по-цялостно мислите на мъжа, който се наслаждаваше на лицето й в сенките.
Умът му ми бе чужд, и все пак, не напълно непознат. Някога бях преследвал точно такива умове.
„НЕ!” изревах аз, и поток от ръмжене изригна от гърлото ми. Кракът ми натисна педала на газта до земята, но къде отивах?
Знаех основното местонахождение на мислите му, но знанието не беше достатъчно определено. Нещо, трябваше да има нещо - пътен знак, фасада на магазин, а очите му бяха фокусирани единствено върху изплашеното й изражение - наслаждавайки се на страха там.
Лицето й бе замъглено в ума му от спомена за други лица. Бела не беше първата му жертва.
Звукът от ръмженето ми разтресе скелета на колата, но това не ме разсея.
Нямаше прозорци на стената зад нея. Някъде индустриално, далеч от по-заселените райони за пазаруване. Колата ми изскърца остро на завоя, отклонявайки се от една друга кола, насочвайки се в, както се надявах, правилната посока. По времето когато другия шофьор избибитка, звукът беше далеч зад мен.
Виж как трепери! Мъжът се изхихика в очакване. Страхът беше примамката за него - частта, която обичаше.
„Стой далеч от мен.” Гласът й беше нисък и стабилен, не писък.
„Не бъди такава, захърче.”
Той гледаше треперенето й с груб смях, който дойде от друга посока. Той беше ядосан от шума - Млъквай, Джеф! Помисли си той - но харесваше начина, по който тя се бе свила. Това го стимулира.
Не осъзнавах, че има и други с него, преди да чуя високия смях. Хвърлих бегъл поглед встрани от него, отчаян да видя нещо, което да мога да използвам. Той правеше първата си стъпка в нейна посока, прегъвайки ръцете си.
Умовете около него не бяха помийната яма, каквато бе неговият. Те всички бяха леко опиянени, нито един от тях не съзнаващ колко надалеч мъжът, когото наричаха Лони, планираше да отиде в това. Те следваха водачеството на Лони сляпо. Той им бе обещал малко забавление ...
Един от тях погледна бегло улицата, нервен - не искаше да го хванат, че тормози момичето - и ми даде това, от което се нуждаех. Познах напречната улица, в която се взираше той.
Прелетях на червено, плъзгайки се през място едва достатъчно широко между две коли в движещия се трафик. Клаксони зареваха зад мен.
Телефонът ми вибрираше в джоба. Игнорирах го.
Лони мръдна бавно към момичето, увеличавайки напрежението - моментът на ужас, който го възбуждаше. Той чакаше писъка, подготвяйки се да го вкуси.
Но Бела стисна челюстта си и се стегна. Той беше изненадан - бе очаквал тя да се опита да избяга. Изненадан и леко разочарован. Той обичаше да преследва жертвата си, адреналинът на лова.
Смела е тази. Може би по-добре, предполагам ... повече борба в нея.
Бях на един блок разстояние. Чудовището можеше да чуе рева на двигателя ми сега, но не му обърна никакво внимание, прекалено съсредоточен в жертвата си.
Щях да видя как се наслаждава на лова, когато той беше плячката. Щях да видя какво мисли за моя стил на ловуване.
В друга част на главата ми, вече избирах от редицата мъчения, на които бях свидетел през буйните ми дни, търсейки най-мъчителното от тях. Той щеше да бъде наказан за това. Той щеше да се гърчи в агония. Останалите, от своя страна, щяха просто да умрат, но чудовището наречено Лони щеше да моли за смърт дълго преди да му дам този подарък.
Той беше на пътя, пресичайки към нея.
Завъртях се остро на завоя, фаровете ми, окъпващи сцената и замразяващи останалите на място. Можех да блъсна лидера, който скочи от пътя, но това бе прекалено лесна смърт за него.
Оставих колата да се завърти, обръщайки се, така че отново бях в лице с пътя, по който дойдох и вратата на пътническата седалка бе най-близо до Бела. Отворих я, а тя вече бягаше право към колата.
„Качвай се,” изръмжах аз.
Какво по дяволите?
Знаех си, че това е лоша идея! Тя не е сама.
Трябва ли да бягам?
Мисля, че ще повърна ...
Бела скочи през отворената врата без да се колебае, дърпайки и затваряйки врата след себе си.
А после ме погледна нагоре към мен с най-доверчивото изражение, което някога бях виждал върху човешко лице, и всичките ми насилствени планове изчезнаха.
Отне ми много, много по-малко от секунда, за да видя, че не мога да я оставя в колата сама, за да се справя с четиримата мъже на улицата. Какво щях да й кажа, да не гледа? Ха! Кога въобще тя бе правила това, за което я моля? Кога въобще вършеше безопасното нещо?
Щях ли да ги завлека настрани, извън зрителното й поле, и да я оставя тук сама? Беше малко вероятно друг опасен мъж да дебне по улиците на Порт Анджелис тази вечер, но беше малко вероятно дори и за първия! Като магнит, тя привличаше всички опасни неща към себе си. Не можех да я оставя извън погледа си.
Щеше да й се стори като част от същото движение, когато ускорих, отнасяйки я надалеч от преследвачите й толкова бързо, че те зяпаха след колата ми с неразбираеми изражения. Тя нямаше да разпознае моментът ми на колебание. Тя щеше да приеме, че планът, от самото начало, е бил бягство.
Дори не можех да го блъсна с колата си. Това щеше да я изплаши.
Желаех смъртта му толкова свирепо, че нуждата ми от нея звънеше в ушите ми и замъгляваше погледа ми, и бе вкус върху езика ми. Мускулите ми бяха свити от настойчивост, непреодолимата жажда, нуждата от нея. Трябваше да го убия. Щях бавно да го беля, парче по парче, кожа от мускул, мускул от кост ...
С изключение на това, че момичето - единственото момиче в света - се държеше за седалката си с двете си ръце, ококорена срещу мен, очите й все още разширени и напълно доверчиви. Отмъщението трябваше да почака.
„Сложи си колана,” наредих аз. Гласът ми беше груб от омразата и кръвожадността. Не обичайната кръвожадност. Нямаше да замърся себе си, поемайки каквато и да било част от този мъж вътре в мен.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Тя заключи колана на мястото му, леко подскачайки от звука, който той издаде. Този малък звук я накара да подскочи, а все пак не трепна докато прелитах през града, игнорирайки всички пътни указания. Можех да усетя очите й върху себе си. Тя изглеждаше странно спокойна. Това не ми се връзваше - не и с това, през което току що бе преминала.
„Добре ли си?” попита тя, гласът и груб от стрес и уплаха.
Тя искаше да знае дали аз съм добре?
Помислих върху въпроса й за част от секундата. Не достатъчно дълго за нея да забележи колебанието. Бях ли добре?
„Не,” осъзнах аз, а гласът ми кипна от ярост.
Заведох я до същия неизползван път, където бях прекарал следобеда, занимавайки се с най-слабото наблюдение, което някога бе правено. Сега бях отново под дърветата.
Бях толкова бесен, че тялото ми замръзна на мястото си там, напълно неподвижно. Превърналите ми се в лед ръце копнееха да смачкат нападателя й, да го смелят на парчета толкова смачкани, че тялото да не може никога да се идентифицира ...
Но това би изисквало да я оставя тук сама, незащитена в тъмната нощ.
„Бела?” попитах аз през зъбите си.
„Да?” отговори тя дрезгаво. Тя прочисти гърлото си.
„Добре ли си?” това наистина беше най-важното нещо, първият приоритет. Възмездието беше втори. Знаех това, но тялото ми бе толкова изпълнено с ярост, че бе трудно да мисля.
„Да.” Гласът й все още беше пресипнал - от страх, без съмнение.
Така че не можех да я изоставя.
Дори и да не беше в постоянна опасност поради някаква вбесяваща причина - някаква шега, с която вселената си играеше с мен - дори ако можех да съм сигурен, че тя ще е напълно невредима при отсъствието ми, не можех да я оставя сама в тъмното.
Тя сигурно е толкова изплашена.
Все пак, не бях в състояние да я успокоя - дори ако знаех как точно да бъде осъществено това, а не знаех. Със сигурност тя можеше да усети жестокостта, която се излъчваше от мен, със сигурност това бе очевидно. Щях да я изплаша дори повече, ако не можех да успокоя страстното желание за кръвопролитие, врящо вътре в мен.
Имах нужда да мисля за нещо друго.
„Разсей ме, моля те,” помолих аз.
„Извинявай, какво?”
Едва имах достатъчно контрол да се опитам да обясня от какво се нуждаех.
„Просто приказвай за нещо маловажно докато се успокоя,” инструктирах аз, челюстта ми все още стисната. Само факта, че тя се нуждаеше от мен, ме държеше вътре в колата. Можех да чуя мислите на мъжа, разочарованието и гнева му ... Знаех къде да го намеря ... Затворих очите си, желаейки по някакъв начин да не можех да виждам ...
„Ъм ...” Тя се поколеба - опитвайки се да разбере молбата ми, предположих аз. „Ще прегазя Тайлър Кроули утре преди училище?” Тя каза това, сякаш беше въпрос.
Да - от това се нуждаех. Разбира се, че Бела щеше да излезе с нещо неочаквано. Както и преди, заплахата за насилие, идваща през нейните устни беше ободрителна - толкова комично, че бе шокиращо. Ако не горях от желанието да убивам, бих се изсмял.
„Защо?” излаях аз, за да я накарам да говори отново.
„Той казва на всички, че ще ме води на бала,” каза тя, гласът й изпълнен с нейното тигрово-котешко възмущение. „Или е луд, или все още се опитва да се реваншира задето почти ме уби миналия ... е, спомняш си,” добави тя сухо, „и си мисли, че бала е по някакъв начин правилният начин да го направи. Така че, предполага, че ако застраша живота му, тогава сме квит, и той може да спре да се опитва да се компенсира. Нямам нужда от врагове и може би Лаурен ще отстъпи, ако той ме остави на мира. Може би ще трябва да съсипя Сентрата му, въпреки това,” продължи тя, този път замислено. „Ако няма возило, няма да може да заведе никого на бала ...”
Беше насърчително да виждам, че понякога тя разбираше нещата погрешно. Упоритостта на Тайлър нямаше нищо общо с инцидента. Тя изглежда не разбираше притегателната сила, която имаше спрямо човешките момчета в училище. Не виждаше ли притегателната сила, която имаше спрямо мен също?
Ах, получаваше се. Озадачаващите процеси на ума й винаги бяха завладяващи. Започвах да придобивам контрол над себе си, да виждам нещо отвъд отмъщението и мъчението ...
„Чух за това,” казах й аз. Тя бе спряла да говори, а аз имах нужда да продължи.
„Ти си чул?” попита тя недоверчиво. И гласът й беше по-ядосан и от преди. „Ако е парализирам от врата надолу, също не може да отиде на бала.”
Искаше ми се да имаше някакъв начин да я накарам да продължи със смъртните заплахи и физическите наранявания, без да звуча като луд. Тя не би могла да подбере по-добър начин да ме успокои. И думите й - просто сарказъм в нейния случай, преувеличение - бяха напомняне, от което скъпо се нуждаех в момента.
Въздъхнах и отворих очите си.
„По-добре?” попита плахо тя.
„Не особено.”
Не, бях по-спокоен, но не по-добре. Защото точно осъзнах, че не мога да убия чудовището наречено Лони, а все още го исках повече от почти всичко на света. Почти.
Единственото нещо, което в момента исках повече, отколкото да извърша трудно защитимо убийство, беше момичето. И, въпреки че не можех да я имам, само мечтата да я имам го правеше невъзможно за мен да отида на убийствено забавление тази вечер - без значение колко защитимо би било едно такова нещо.
Бела заслужаваше нещо по-добро от убиец.
Бях прекарал седем десетилетия опитвайки се да бъда нещо повече от това - всичко друго освен убиец. Онези години на усилия никога нямаше да ме направят достоен за момичето, което седеше до мен. И все пак, чувствах, че ако се върнех към онзи живот - животът на убиец - дори за една нощ, аз със сигурност щях да я поставя твърде далеч от мен завинаги. Дори и да не изпиех кръвта им - дори и да нямах доказателното пламтящо червено в очите си - нямаше ли тя да усети разликата?
Опитвах се да бъда достатъчно добър за нея. Беше невъзможна цел. Щях да продължа да се опитвам.
„Какво не е наред?” прошепна тя.
Дъхът й напълни ноздрите ми и ми беше напомнено защо не я заслужавам. След всичко това, дори толкова много, колкото я обичах ... тя все още възбуждаше желание у мен.
Щях да й дам толкова откровеност, колкото можех. Дължах й това.
„Понякога имам проблеми със самообладанието си, Бела.” Вгледах се навън, в черната нощ, желаейки тя и да чуе ужаса, присъщ на думите ми, и да не го чуе. Основно да не го чуе. Бягай, Бела, бягай. Остани, Бела, остани. „Но няма да е полезно за мен, да се обърна и да преследвам онези ...” Само да мисля за това почти ме издърпа от колата. Поех дълбоко въздух, оставяйки аромата й да опърли гърлото ми. „Поне това се опитвам да се убедя.”
„Оу.”
Тя не каза нищо друго. Колко бе чула в думите ми? Хвърлих й тайно бърз поглед, но лицето й беше нечетливо. Безизразно от шока, навярно. Е, тя не пищеше. Все още.
Беше тихо за момент. Аз воювах със себе си, опитвайки се да бъда това, което трябваше да бъда. Това, което не можех да бъда.
„Джесика й Анджела ще са разтревожени,” каза тя тихо. Гласът й беше много спокоен и не бях сигурен какво можеше да е това. „Трябваше да ги срещна.”
Искаше ли да е далеч от мен? Или просто беше разтревожена за притеснението на приятелките си?
Не й отговорих, но запалих колата и я закарах обратно. С всеки инч, с който се приближавах до града, все по-трудно бе да се задържа към целта си. Бях просто толкова близо до него ...
Ако не беше невъзможно - ако никога не можех да имам, нито пък да заслужавам това момиче - тогава къде беше смисълът да оставя мъжа да си тръгне ненаказан? Със сигурност щях да си позволя толкова ...

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Не. Нямаше да се предавам. Още не. Исках я прекалено много, за да се предам.
Бяхме при ресторанта, където тя трябваше да срещне приятелките си, преди въобще да разбера мислите си. Джесика и Ажнела бяха свършили с яденето, и двете не наистина разтревожени за Бела. Те бяха на път да я търсят, отправяйки се по страничната тъмна улица.
Не беше добра вечер за тях да скитат.
„От къде знаеше къде ...?” незавършения въпрос на Бела ме прекъсна и осъзнах, че все пак, бях направил още един гаф. Бях прекалено разсеян, за да се сетя да я попитам къде би трябвало да срещне приятелките си.
Но, вместо да довърши разпита и да притисне същността, Бела поклати главата си и наполовина се усмихна.
Какво означаваше това?
Е, нямах време да размишлявам върху странното й възприемане на странното ми познание. Отворих вратата си.
„Какво правиш?” попита тя, звучейки изненадана.
Не те изпускам от погледа си. Не си позволявам да бъда сам тази вечер. В този ред. „Водя те на вечеря.”
Е, това трябва да е интересно. Изглеждаше като напълно друга нощ, когато си представях как водя Алис и се преструвам, че съм избрал същия ресторант като Бела и приятелките й. И сега, ето ме мен, практически на среща с момичето. Само че не се броеше, защото не й давах шанс да каже ‘не’.
Тя вече бе отворила вратата си наполовина, когато заобиколих колата - по принцип не беше толкова дразнещо да се движа с неподозрителна скорост - вместо да ме изчака да я отворя вместо нея. Беше ли това, защото не бе свикнала да се отнасят към нея като към дама, или защото не ме мислеше за джентълмен?
Изчаках я да се присъедини към мен, ставайки по-неспокоен когато приятелките й продължиха към тъмния ъгъл.
„Отиди да спреш Джесика и Анджела преди да се наложи да издиря и тях,” наредих аз бързо. „Не мисля, че ще мога да се въздържа, ако налетя отново на другите ти приятели.” Не, нямаше да съм достатъчно силен за това.
Тя потръпна и после бързо се съвзе. Направи половин стъпка към тях, извиквайки, „Джес! Анджела!” със силен глас. Те се обърнаха и тя размаха ръката над главата си, за да улови вниманието им.
Бела! Ох, в безопасност е! Помисли си Анджела с облекчение.
Доста закъсняла? Промърмори си Джесика, но тя, също, бе благодарна, че Бела не бе изгубена или наранена. Това ме накара да я харесвам малко повече отколкото преди.
Те се забързаха обратно, а после спряха, шокирани, когато ме видяха до нея.
Ъх-ъх! Помисли си Джесика зашеметен. Няма начин!
Едуард Калън? Беше ли отишла сама, за да го намери? Но защо ще пита за тях, задето са извън града, ако знаеше, че той е тук ... Хванах кратък проблясък от огорченото изражение на Бела, когато бе попитала Анджела дали семейството ми често отсъства от училище. Не, не може да е знаела, реши Анджела.
Мислите на Джесика се движеха край изненадата и към подозрението. Бела е криела от мен.
„Къде беше?” настоя тя, вглеждайки се в Бела, но надничайки към мен с ъгълчето на очите си.
„Изгубих се. И после случайно срещнах Едуард,” каза Бела, махайки с едната си ръка към мен. Гласът и беше забележително нормален. Сякаш това наистина беше всичко, което се бе случило.
Тя би трябвало да е в шок. Това беше единственото обяснение за спокойствието й.
„Нещо против да се присъединя към вас?” попитах аз - за да бъда учтив; знаех, че вече бяха яли.
По дяволите, той е секси! помисли се Джесика, умът й изведнъж леко непоследователен.
Анджела не беше много по-спокойна. Иска ми се да не бяхме яли. Уоу. Просто. Уоу.
Обаче защо не можех да правя това с Бела?
„Ъъ ... разбира се,” съгласи се Джесика.
Анджела се смръщи. „Ъм, всъщност, Бела, ние вече ядохме, докато чакахме,” призна тя. „Съжалявам.”
Какво? Млъквай! оплака се вътрешно Джесика.
Бела сви рамене небрежно. Толкова спокойна. Определено в шок. „Няма нищо - не съм гладна.”
„Мисля, че трябва да хапнеш нещо,” не се съгласих аз. Нуждаеше се от захар в кръвообращението си - въпреки че миришеше достатъчно сладко, помислих си аз иронично. Ужасът щеше да дойде сгромолясвайки се мигновено върху нея, а празния стомах нямаше да помогне. Тя лесно припадаше, както знаех от опит.
Тези момичета нямаше да са в никаква опасност, ако отидат направо вкъщи. Опасността не дебнеше всяка тяхна стъпка.
И аз по-скоро щях да съм насаме с Бела - докато тя би искала да е насаме с мен.
„Нещо против, ако аз закарам Бела вкъщи тази вечер?” казах на Джесика преди Бела да успее да отговори. „Така няма да ви се наложи да я чакате докато се нахрани.”
„Ъъ, няма проблем, предполагам ...” Джесика се вгледа съсредоточено в Бела, търсейки някакъв знак, че това би искала тя.
Искам да остана ... но тя вероятно го иска за себе си. Кой не би? Помисли се Джес. По същото време тя видя как Бела смигна.
Бела смигна?
„Добре,” каза бързо Анджела, бързайки да се разкара, ако това беше нещото, което Бела искаше. И изглежда това искаше. „Ще се видим утре, Бела ... Едуард.” Тя се напрегна да каже името ми с непринуден тон. После грабна ръката на Джесика и я замъкна след себе си.
Трябваше да намеря някакъв начин да благодаря на Анджла за това.
Колата на Джесика беше наблизо, в светлия кръг от светлината, хвърлена от една улична лампа. Бела ги гледаше внимателно, малка гънка от притеснение между очите й, преди те да се качат в колата, така че явно бе напълно наясно с опасността, в която беше попаднала. Джесика помаха, когато откара нататък, и Бела й помаха в отговор. Едва когато колата изчезна, тя си пое дълбок дъх и се завъртя, за да ме погледне.
„Честно, не съм гладна,” каза тя.
Защо бе чакала те да си тръгнат, за да проговори? Наистина ли искаше да е насаме с мен - дори сега, след като бе видяла убийствения ми гняв?
Независимо дали такъв бе случаят или не, тя щеше да яде нещо.
„Разсмей ме,” казах аз.
Задържах вратата на ресторанта отворена за нея и зачаках.
Тя въздъхна и влезе през нея.
Вървях до нея към подиума, където домакинята чакаше. Бела все още изглеждаше напълно спокойна. Исках да докосна ръката й, да проверя температурата й. Но студената ми ръка щеше да я отблъсне, както бе направила преди.
О, боже, доста силния умствен глас на домакинята нахълта в съзнанието ми. Боже, о, боже.
Изглежда беше вечерта ми да главозамайвам. Или просто го забелязвах повече, защото толкова много исках Бела да ме види по този начин? Ние винаги бяхме примамливи за плячката си. Никога не бях мислил толкова много за това. Обикновено - ако не хора като Шели Коуп или Джесика Стенли, имаше постоянна имитация, която да замъглява ужаса - страха удряше доста бързо след първоначалното привличане ...

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Маса за двама?” подсказах аз, когато домакинята не проговори.
„Оу, ъ, да. Добре дошли в Ла Белла Италия.” Ммм! Какъв глас! „Моля, последвайте ме.” Мислите й бяха разсеяни - пресмятащи.
Може би му е братовчедка. Не може да му е сестра, въобще не си приличат. Но семейство, определено. Той не може да е с нея.
Очите на хората бяха замъглени; те не виждаха нищо ясно. Как можеше тази мозъчно ограничена жена да намира физическите ми примамки - капани за плячката - толкова привлекателни, а все пак да не може да види нежната перфектност на момичето до мен?
Е, няма нужда да й помагам, за всеки случай, помисли си домакинята, когато ни заведе до една семейна маса в средата на най-претъпканата част от ресторанта. Мога ли да му дам номера си, докато тя е там ...? размишляваше тя.
Дръпнах една банкнота от вътрешния си джоб. Хората винаги бяха отзивчиви, когато парите се намесят.
Бела вече заемаше мястото, което домакинята бе посочила, без възражение. Поклатих глава към нея и тя се поколеба, килвайки главата си на една страна от любопитство. Да, тя щеше да е много любопитна тази вечер. Тълпата не беше идеалното място за този разговор.
„Може би нещо по-интимно?” помолих аз към домакинята, подавайки й парите. Очите й се разшириха от учудване, а после се свиха, докато ръката й се обви около бакшиша.
„Разбира се.”
Тя надникна към банкнотата, докато ни водеше към разделителната стена.
50 долара за по-добра маса? Богат, също. В това има смисъл - обзалагам се, че това яке струва повече от последната ми заплата. По дяволите. Защо иска уединение с нея?
Тя ни предложи стаичка в тих ъгъл на ресторанта, където никой нямаше да може да ни види - да види реакцията на Бела на каквото и да било, което щях да й кажа. Нямах никакво указание какво щеше да иска тя от мен тази вечер. Или какво щях да й дам.
Колко много бе познала тя? Какво обяснение за днешните събития си бе дала?
„Това как е?”попита домакинята.
„Перфектно,” казах й аз и, чувствайки се леко раздразнен от негодуващото й отношение към Бела, се усмихнах широко, оголвайки зъбите си. Нека ме види ясно.
Уао! „Ъм ... сервитьорката ви ще дойде след малко.” Той не може да е истински. Трябва да съм заспала. Може би тя ще изчезне ... може би ще напиша номера си с кетчуп на чинията му... Тя се отклони, леко накланяйки се настрана.
Странно. Тя все още не беше уплашена. Внезапно си спомних как Емет се шегуваше с мен в закусвалнята, преди толкова много седмици. Обзалагам се, че можеше да я уплашиш по-добре от това.
Губех ли въздействието си?
„Наистина не бива да правиш това с хората,” Бела прекъсна мислите ми с неодобрителен тон. „Едва ли е честно.”
Вгледах се в спокойното й изражение. Какво имаше предвид? Въобще не бях уплашил домакинята, въпреки намеренията ми. „Да правя какво?”
„Да поразяваш хората така - тя вероятно точно сега се задъхва в кухнята.”
Хмм. Бела беше приблизително доста права. Домакинята беше едва наполовина разбираема в момента, описвайки грешната си оценка за мен на сервитьорския персонал.
„О, я стига,” смъмри ме Бела, когато не отговорих веднага. „Трябва да знаеш за ефекта, който имаш върху хората.”
„Аз зашеметявам хората?” това беше интересен начин да се нарече. Достатъчно точен за тази вечер. Чудех се защо разликата ...
„Не си забелязал?” попита тя, все още критикуваща. „Мислиш ли, че на всички им се разминава толкова лесно?”
„Зашеметявам ли теб?” изказах на глас любопитството си импулсивно, и после думите вече бяха навън и бе прекалено късно да ги върна обратно.
Но преди да имам време прекалено дълбоко да съжаля, че изговорих думите на глас, тя отговори, „Често.” И бузите й придобиха бледа розова руменина.
Аз я зашеметявах.
Замлъкналото ми сърце се изду с надежда, по-силна, отколкото можех да си спомня да бях чувствал някога преди.
„Здравейте,” каза някой, сервитьорката, представяйки се. Мислите й бяха силни и по-категорични от тези на домакинята, но аз я изключих. Вгледах се в лицето на Бела, вместо да слушам, гледайки кръвта да се разпростира под кожата й, забелязвайки не как това караше гърлото ми да гори, а как разкраси бледото й лице, как - подчерта сметаната на кожата й ...
Сервитьорката очакваше нещо от мен. Ах, тя бе попитала за напитките ни. Продължих да се взирам в Бела и сервитьорката неохотно се обърна да погледне към нея също.
„Аз искам кола?” каза тя, сякаш искайки одобрение.
„Две коли” коригирах аз. Жажда - нормално, човешка жажда - беше знак за шок. Щях да се уверя, че е поела допълнителната захар от содата в системата си.
Тя изглеждаше здрава, въпреки това. Повече от здрава. Изглеждаше лъчезарна.
„Какво?” настоя тя - чудейки се защо се взирам, предположих. Смътно осъзнавах, че сервитьорката си бе тръгнала.
„Как се чувстваш?” попитах аз.
Тя премигна, изненадана от въпроса. „Добре съм.”
„Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено?”
Тя бе дори по-объркана сега. „Трябва ли?”
„Ами, всъщност, чакам да изпаднеш в шок.” Усмихнах се наполовина, очаквайки опровержението й. Тя нямаше да иска да се грижат за нея.
Отне й минута да ми отговори. Очите й бяха леко нефокусирани. Тя изглеждаше так, понякога, когато й се усмихнех. Беше ли тя ... зашеметена?
С най-голямо удоволствие бих повярвал в това.
„Не мисля, че това ще се случи. Винаги съм била много добра в подтискането на неприятни неща,” отговори тя, леко задъхана.
Беше ли имала голям опит с неприятните неща, тогава? Беше ли животът й винаги толкова рискован?
„Все същото,” казах й аз. „Ще се почувствам по-добре, когато имаш малко захар и храна в себе си.”
Сервитьорката се върна с колите и кошничка хляб. Тя ги постави пред мен и попита за поръчката ми, опитвайки се да улови погледа ми. А посочих ,че трябва да се обърне към Бела и после се върнах обратно на това да я загася. Тя имаше вулгарен ум.
„Ъм ...” Бела хвърли бърз поглед на менюто. „Аз ще взема равиолите с гъби.”
Сервитьорката се обърна към мен нетърпеливо. „А Вие?”
„За мен нищо.”
Бела направи лека гримаса. Хмм. Трябва да е забелязала, че никога не ям храна. Тя забелязваше всичко. А аз винаги забравях да съм внимателен около нея.
Изчаках докато останем отново сами.
„Пий,” настоях аз.
Бях изненадан, когато веднага се подчини, без възражение. Пи докато чашата не бе напълно празна, така че, бутнах втората кола към нея, смръщвайки се леко. Жажда, или шок?
Тя пи още малко и после потрепери веднъж.
„Студено ли ти е?”
„Това е просто от колата,” каза тя, но потрепери пак, устните й треперещи леко, сякаш зъбите й щяха да започнат да тракат.
Хубавата блуза, която носеше, изглеждаше прекалено тънка, за да я защити достатъчно; прилепваше по нея като втора кожа, почти толкова нежна, колкото първата. Тя беше толкова крехка, толкова смъртна. „Нямаш ли яке?”
„Да.” Тя огледа около себе си, леко объркана. „Оу - оставих го в колата на Джесика.”
Свалих якето си, надявайки се жеста да не бъде помрачен от температурата на тялото ми. Щеше да е мило, ако можех да й предложа топло яке. Тя се вгледа в мен, бузите й затоплящи се отново. Какво си мислеше сега?
Подадох й якето през масата и тя веднага го сложи и после потрепери пак.
Да, щеше да е много мило, ако беше топло.
„Благодаря,” каза тя. Тя пое дълбоко въздух и после нави прекалено дългите ръкави, за да освободи ръцете си. Пое още един дълбок дъх.
Нареди ли се най-накрая вечерта? Цветът й все още беше добър; кожата й беше сметана и рози срещу тъмносиньото на блузата й.
„Това синьо изглежда прелестно с кожата ти,” направих й комплимент аз. Просто бях искрен.
Тя се изчерви, усилвайки ефекта.
Изглеждаше добре, но нямаше смисъл да рискувам. Бутнах кошничката с хляб към нея.
„Наистина,” възрази тя, отгатвайки мотивите ми. „Няма да изпадна в шок.”
„Би трябвало - един нормален човек щеше. Дори не изглеждаш потресена.” Вгледах се в нея, неодобрителен, чудейки се защо не можеше да е нормална и после чудейки се дали наистина исках да е такава.
„Чувствам се в безопасност с теб,” каза тя, очите й отново изпълнени с доверие. Доверие, което аз не заслужавах.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Всичките й инстинкти бяха грешни - наопаки. Това трябва да е проблемът. Тя не познаваше опасността по начина, по който човешкото същество трябваше да може. Тя имаше противоположните реакции. Вместо да бяга, тя се задържаше, притеглена от това, което трябваше да я плаши ...
Как можех да я защитя от себе си, когато никой от нас не искаше това?
„Това е по-сложно, отколкото бях планувал,” промърморих аз.
Можех да видя как те превърта думите ми в главата си и се чудех какво ли съчиняваше от тях. Тя взе една хлебна пръчици и започна да яде, изглежда без да е наясно с действието. Тя дъвка за момент, а после наклони глава на една страна, замислено.
„По-принцип се в по-добро настроение когато очите ти са толкова светли,” каза тя с непринуден тон.
Нейната наблюдателност, започнала да става нещо безспорно, ме замая. „Какво?”
„Винаги си по-кисел, когато очите ти са черни - очаквам го тогава. Имам теория за това,” добави безгрижно тя.
Значи беше излязла с нейно собствено обяснение. Разбира се, че беше. Почувствах дълбоко чувство на ужас, докато се чудех колко близко до истината бе сигнала.
„Още теории?”
„Мхм.” Тя сдъвка още една хапка, напълно безгрижно. Сякаш не обсъждаше страните на едно чудовище, със самото чудовище.
„Надявам се да си по-изобретателна този път ...” излъгах аз, когато тя не продължи. Това, на което наистина се надявах, бе тя да греши - на мили разстояние от целта. „Или още крадеш от комикси?”
„Ами, не, не го взех от комикс,” каза тя, леко засрамена. „Но, също така, не го измислих сама.”
„И?” попитах аз измежду зъбите си.
Със сигурност нямаше да говори толкова спокойно, ако щеше да пищи.
Докато се колебаеше, прехапвайки устната си, сервитьорката се появи отново с храната на Бела. Обърнах й малко внимание, когато постави чинията пред Бела и се обърна към мен, за да ме попита дали исках нещо.
Аз отказах, но помолих за още кола. Сервитьорката не беше забелязала празните чаши. Тя ги взе и си тръгна.
„Та казваше?” подтикнах разтревожено аз, веднага щом останахме сами отново.
„Ще ти кажа за това в колата,” каза тя с тих глас. Ах, това щеше да е лошо. Тя не искаше да казва предположенията си пред останалите. „Ако ...” добави тя внезапно.
„Има условия?” Бях толкова напрегнат, че почти изръмжах думите.
„Имам няколко въпроса, разбира се.”
„Разбира се,” съгласих се аз, гласът ми бе груб.
Въпросите й вероятно бяха достатъчни, за да ми кажат на къде се насочваха мислите й. Но как щях да им отговоря? С разумни лъжи? Или щях да я пропъдя с истината? Или нямаше да кажа нищо, неспособен да реша?
Стояхме в тишина докато сервитьорката напълваше отново резерва й от сода.
„Е, давай,” казах аз, челюстта ми стисната, когато тя си тръгна.
„Защо беше в Порт Анджелис?”
Това беше прекалено лесен въпрос - за нея. Не издаваше нищо, докато моя отговор, ако бе верен, щеше да издаде много, много повече. Нека тя разкрие нещо първа.
„Следващият,” казах аз.
„Но този е най-лесният!”
„Следващият,” казах отново аз.
Тя беше разочарована от отказа ми. Погледна встрани от мен, надолу към храната й. Бавно, мислейки упорито, тя отхапа и сдъвка предпазливо. Преглътна с още кола, и тогава, най-накрая, погледна към мен. Очите й бяха стиснати от подозрение.
„Добре тогава,” каза тя. „Нека кажем, хипотетично, разбира се, че ... някой ... може да знае какво си мислят хората, да чете мисли, разбираш - само с няколко изключения.”
Можеше да е по-зле.
Това обясняваше тази лека половинчата усмивка в колата. Тя бе бърза - никой друг не бе отгатнал това за мен. Освен Карлайл, и то бе доста очевидно тогава, в началото, когато отговарях на всичките му мисли, сякаш ги бе казал на мен. Той бе разбрал преди аз да го направя ...
Този въпрос не беше толкова лош. Докато тя знаеше, че има нещо не наред с мен, не беше толкова сериозно, колкото можеше да е. Аз продължих с хипотезата й.
„Само едно изключение,” поправих аз. „Хипотетично.”
Тя потисна усмивка - моята смътна искреност й доставяше удоволствие. „Добре, с едно изключение, тогава. Как работи това? Какви са ограниченията? Как ... този някой ... ще намери някого другиго точно в правилното време? Как той ще знае, че тя е в беда?”
„Хипотетично?”
„Разбира се.” Устните й трепнаха, а кафявите й ясни очи бяха нетърпеливи.
„Ами,” поколебах се аз. „Ако този ... някой ...”
„Нека го наречем ‘Джо’,” предложи тя.
Трябваше да се усмихна на ентусиазма й. Наистина ли мислеше, че истината ще е нещо хубаво? Ако тайните ми бяха приятни, защо бих ги крил от нея?
„Джо, тогава,” съгласих се аз. „Ако Джо бе обръщал внимание, намирането на подходящия момент нямаше да е напълно толкова точно.” Разклатих глава и подтиснах потръпването при мисълта колко близко бях до това да закъснея прекалено много днес. „Само ти можеш да попаднеш в неприятност в такъв малък град. Щеше да унищожиш статистиката им за нивото на престъпността за десетилетия, да знаеш.”
Устните й се извиха надолу в ъгълчетата и се нацупиха. „Говорехме за хипотетичен случай.”
Засмях се на раздразнението й.
Устните й, кожата й ... Те изглеждаха толкова нежни. Исках да ги докосна. Исках да прилепя пръстите си срещу ръба на намръщването й и да го изгладя. Невъзможно. Кожата ми щеше да е отблъскваща за нея.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Да, така беше,” казах аз, завръщайки се към разговора преди да мога съвсем да се депресирам. „Да те наричаме ли Джейн?”
Тя се наведе над масата към мен, целият хумор и раздразнение изчезнали от очите й.
„От къде знаеш?” попита тя, гласът й нисък и прочувствен.
Трябваше ли да й кажа истината? И, ако да, каква част от нея?
Исках да й кажа. Исках да заслужа доверието, което още виждах на лицето й.
„Можеш да ми се довериш, знаеш.” Прошепна тя, и протегна ръка, сякаш за да докосне моите ръце, които лежаха на прзаната повърхност на масата пред мен.
Аз ги дръпнах - мразейки мисълта за реакцията й към мразовитата ми каменна кожа - и тя отпусна ръката си.
Знаех, че можех да й се доверя за защитата на тайните ми; на нея можеше да се разчита, бе добра до сърцевината си. Но не можех да й се доверя, че няма да се ужаси от тях. Тя трябваше да се ужаси. Истината беше кошмар.
„Не знам дали вече имам избор,” промърморих аз. Спомних си, че веднъж се бях шегувал с нея, наричайки я ‘изключително ненаблюдателна’. Обидих я, ако бях съдил по израженията й вярно. Е, най-малкото, можех да поправя поне тази несправедливост. „Грешах - ти си много по-наблюдателна, отколкото предполагах.” И, въпреки че тя може би не го осъзнаваше, аз вече й признах заслугата много пъти. Тя не пропускаше нищо.
„Мислех си, че ти винаги си прав,” каза тя, усмихвайки се, докато се шегуваше с мен.
„Бях.” Бях свикнал да знам какво върша. Бях свикнал винаги да съм сигурен в посоката си. А сега всичко беше хаос и безредици.
Все пак, не бих го заменил. Не исках живот, в който има смисъл. Не и ако хаоса означаваше, че мога да бъда с Бела.
„Грешах за теб относно още едно нещо, също така,” продължих аз, отвеждайки данните в напълно друга посока. „Ти не си магнит за инциденти - това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за бедствия. Ако има нещо в радиус от десет мили, то неизменно ще те намери.” Защо нея? Какво бе направила, че да заслужи което и да било от това?
Лицето на Бела отново стана сериозно. „И ти поставяш себе си в тази категория?”
Честността бе по-важна по отношение на този въпрос, отколкото на който и да било друг.
„Определено.”
Очите й се свиха леко - не подозрение сега, но странно притеснение. Тя протегна ръката си през масата отново, бавно и обмислено. Аз дръпнах ръцете си на инч настрани от нея, но тя игнорира това, твърдо решена да ме докосне. Задържах дъха си - не заради аромата й, но заради внезапното поразително напрежение. Страх. Кожата ми щеше да я отврати. Тя щеше да избяга далеч.
Тя погали леко, с върха на пръстите си, опакото на ръката ми. Топлината от нежният й, охотен допир не бе като нищо, което бях изпитвал преди. Беше почти чисто удоволствие. Щеше да бъде, с изключение на страха ми. Аз гледах лицето й, когато тя усети студения камък на кожата ми, все още неспособен да дишам.
Половинчата усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.
„Благодаря ти,” каза тя, срещайки погледа ми с ослепително втренчване от нейна страна. „Това ти е за втори път.”
Нежните й пръсти се задържаха върху ръката ми, сякаш им бе приятно да са там.
Отговорих и толкова непринудено, колкото бях способен. „Нека да не пробваме трети, съгласна?”
Тя направи гримаса на това, но кимна.
Дръпнах ръцете си изпод нейните. Толкова изящен, какъвто се усещаше допирът й, нямаше да чакам магията на търпимостта й да премине, да се превърне в погнуса. Скрих ръцете си под масата.
Прочетох очите й; въпреки че умът и бе мълчалив, можех да разбера и доверието, и почудата в тях. В този момент осъзнах, че искам да отговоря на въпроса й. Не защото й го дължах. Не защото исках да ми се доверява.
Исках тя да ме познава.
„Последвах те в Порт Анджелис,” казах й аз, думите се лееха прекалено бързо, за да ги редактирам. Знаех опасността от истината, риска, който поемах. Във всеки момент нейното неестествено спокойствие можеше да се разбие в истерия. Напротив, знанието на това просто ме носеше по-бързо. „Никога не се бях опитвал да пазя определен човек жив преди и беше много по-трудно, отколкото бих повярвал. Но това навярно е просто, защото това си ти. Обикновените хора изглежда изкарват деня без толкова много беди.”
Наблюдавах я, очаквайки.
Тя се усмихна. Устните й се извиха в ъгълчетата, а шоколадовите й очи се стоплиха.
Аз току що бях призна, че я дебнех, а тя се усмихваше.
„Мислил ли си някога, че може би не ми е било писано да не живея след онзи първи път, с колата, и че ти се месиш в съдбата ми?” попита тя.
„Това не беше първият път,” казах аз, взирайки се надолу към тъмната, пуста покривка на масата, раменете ми сведени от срам. Бариерите ми бяха спуснати, истината все още се разливаше свободно, безразсъдно. „Беше ти писано първия път, когато те срещнах.”
Беше истина, и това ме ядоса. Аз бях поставен върху живота й като острието на гилотина. Беше сякаш тя беше прицелена от смъртта, от някаква жестока, несправедлива съдба и - откакто аз се оказах неохотен инструмент - същата съдба продължаваше да се опитва да я екзекутира. Представих си съдбата олицетворена - страховита, ревнива старица, отмъстителна харпия.
Исках нещо, някой да беше отговорен за това - така че да имах нещо определено, срещу което да се боря. Нещо, каквото и да било, което да унищожа, така че Бела да можеше да е в безопасност.
Бела беше много тиха; дишането й се беше забързало.
Вдигнах поглед към нея, знаейки че най-накрая ще видя страха, който очаквах. Не бях ли признал току що колко близко бях до това да я убия? По-близо от колата, която бе минала на няколко инча от това да я смачка. И все пак, лицето й бе все още спокойно, очите й все още стегнати единствено от безпокойство.
„Спомняш ли си?”Тя трябваше да си спомни това.
„Да,” каза тя, гласът и равен и сериозен. Дълбоките й очи бяха пълни с усещане.
Тя знаеше. Тя знаеше, че бях искал да я убия.
Къде бяха писъците?
„И въпреки това седиш тук,” казах аз, изтъквайки свойственото противоречие.
„Да, седя тук ... заради теб.” Изражението й се промени, ставайки любопитно, когато тя доловимо смени темата. „Защото някак си ти знаеше как да ме намериш днес ...?”
Безнадеждно, натиснах през бариерата, която защитаваше мислите й, отчаян да разбера. Нямаше никакъв логичен смисъл за мен. Как въобще можеше да се интересува от останалото с тази явна истина на масата?
Тя чакаше, единствено любопитна. Кожата й бе бледа, което беше естествено за нея, но все още ме безпокоеше. Вечерята й стоеше почти недокосната пред нея. Ако щях да продължавам да й казвам прекалено много, тя щеше да се нуждае от смекчаващ удар, когато шокът си отидеше.
Назовах условията си. „Ти яж, аз ще приказвам.”
Тя проучи това за половин секунда и после метна една хапка в устата си със скорост, която противоречеше на спокойствието й. Тя беше по-неспокойна относно отговора ми, отколкото очите й издаваха

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„По-трудно е отколкото трябва - да те следя,” казах й аз. „По принцип мога да намеря някога много лесно, след като веднъж преди съм чул ума му.”
Гледах лицето й внимателно, когато казах това. Да познавам правилно бе едно нещо, да се потвърждава бе друго.
Тя бе неподвижна, очите й широки. Усетих как зъбите ми се стиснаха, докато чаках паниката й.
Но тя просто мигна веднъж, преглътна силно, а после бързо загреба още една хапка към устата си. Тя искаше да продължа.
„Следях Джесика,” продължих аз, наблюдавайки всяка дума, докато се просмукваше в съзнанието. „Не внимателно - както казах, само ти можеш да откриеш беда в Порт Анджелис-„ не можех да устоя да не добавя това. Осъзнаваше ли тя ,че животът на останалите хоране не беше толкова поразен от близки до смъртта изживявания, или си мислеше, че е нормална? Тя беше най-далечното нещо от нормалното, което някога бях срещал. „И отначало не забелязах кога се бе отделила сама. После, когато осъзнах, че вече не си с нея, отидох да те потърся в книжарницата, която видях в главата й. Можех да кажа, че не беше влизала вътре, а че се бе насочила на юг ... и знаех, че скоро ще трябва да завиеш обратно. Така че, просто те чаках, произволно търсейки чрез хората на улицата - да видя дали някой не те е видял, така че да знаех къде си. Нямаше причина да се притеснявам ... но бях странно загрижен ...” Дъхът ми се забърза, когато си спомних чувството на паника. Ароматът й запламтя в гърлото ми и аз бях доволен. Беше болка, която означаваше, че тя е жива. Докато аз горях, тя бе в безопасност.
„Започнах да обикалям в кръгове, все още ... слушайки.” Надявах се думите да са разбираеми за нея. Това би трябвало да е объркаващо. „После слънцето най-накрая залезе, и тъкмо щях да изляза и да те последвам пеша. И тогава -„
Когато споменът ме отнесе - напълно ясен и толкова жив, сякаш бях отново в момента - почувствах същата убийствена ярост да преминава през тялото ми, превръщайки го в лед.
Исках го мъртъв. Имах нужда той да е мъртъв. Челюстта ми се стегна, когато се концентрирах да се задържа тук, на масата. Бела все още имаше нужда от мен. Това беше от значение.
„После какво?” прошепна тя, тъмните й очи разширени.
„Чух какво си мислеха те,” казах през зъбите си, неспособен да задържа думите ми, идващи през ръмжене. „Видях лицето ти в ума му.”
Трудно можех да устоя на импулса да убивам. Все още знаех точно къде да го намеря. Неговите зли мисли се всмукваха в нощното небе, притеглейки ме към него ...
Покрих лицето си, знаейки че изражението ми беше това на чудовище, ловец, убиец. Закрепих образа й зад затворените ми очи, за да се контролирам, концентрирайки се единствено върху нейното лице. Нежната структура на костите й, тънката обвивка на бледата й кожа - като коприна, разтегната върху стъкло, невероятно нежно и лесно за счупване. Тя беше прекалено уязвима за този свят. Тя се нуждаеше от защитник. И, въпреки някакво заплетено, лошо ръководство на съдбата, аз бях най-близкото нещо на разположение.
Опитах се да обясня бурната си реакция, така че тя да разбере.
„Беше много ... трудно - не можеш да си представиш колко трудно - за мен просто да те отведа и да ги оставя ... живи,” прошепнах аз. „Можех да те оставя, да тръгнеш с Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще отида да ги търся.”
За втори път тази вечер, признах преднамерено убийство. Поне това бе защитимо.
Тя бе тиха докато аз се борех с контрола над себе си. Слушах ударите на сърцето й. Ритъмът беше неестествен, но се забави, когато мина време, и отново бе спокоен. Дишането й също, беше ниско и спокойно.
Бях прекалено близо до ръба. Трябваше да я откарам вкъщи преди ...
Щях ли да го убия? Щях ли да стана убиец отново, когато тя ми вярваше? Имаше ли някакъв начин да се спра?
Тя ми бе обещала да ми каже последната си теория когато сме сами. Исках ли да я чуя? Бях разтревожен за нея, но щеше ли наказанието за любопитството ми да е по-лошо от незнанието?
На всяка цена, тя би трябвало да е получила достатъчно истина за една нощ.
Погледнах към нея, и лицето й бе по-бледо от преди, но спокойно.
„Готова ли си да се прибереш?” попитах аз.
„Готова съм да си тръгна,” каза тя, избирайки думите си внимателно, сякаш просто ‘да’, не изразяваше напълно, това, което искаше да каже.
Разочароващо.
Сервитьорката се върна. Тя бе чула последното изказване на Бела, докато се двоумеше от другата страна на преграждението, чудейки се какво още можеше да ми предложи. Искаше ми се да завъртя очи на някои от предложенията, които имаше в главата си.
„Да Ви помогна с нещо?” ме попита тя.
„Готови сме за сметката, благодаря,” казах аз, очите ми върху Бела.
Дишането на сервитьорката се извади от строя и за момент тя бе - да използвам израза на Бела - зашеметена от гласа ми.
Във внезапен момент на разбиране, чувайки начина, по който гласът ми звучеше в нелогичната човешка глава, осъзнах защо изглежда привличах толкова много възхищения тази вечер - непомрачен от обичайния страх.
Беше заради Бела. Опитвайки толкова силно да бъда безопасен за нея, да бъда по-малко плашещ, да бъда човек, наистина бях изгубил въздействието си. Останалите хора сега виждаха само красота, с моя вроден ужас, толкова внимателно под контрол.
Погледнах към сервитьорката, чакайки я да се съвземе. Беше един вид смешно, сега, когато разбирах причината.
„Разбира се,” каза смутено тя. ”Заповядайте.”
Тя ми подаде папка със сметката, мислейки за картичката, която бе плъзнала зад сметката. Картичка с името и телефонния й номер.
Да, беш доста смешно.
Аз отново бях приготвил парите. Върнах папката веднага, така че тя нямаше да хаби време да чака обаждане, което никога нямаше да дойде.
„Без ресто,” казах й аз, надявайки се големината на бакшиша да успокои разочарованието.
Станах, и Бела бързо последвайки примера ми. Исках да й предложа ръката си, но предположих, че това ще е притискане на късмета ми малко прекалено тази вечер. Благодарих на сервитьорката, без очите ми да напускат лицето на Бела. Бела изглежда също намираше нещо забавно

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Излязохме; вървях толкова близо до нея, колкото се осмелявах. Достатъчно близо, че топлината, идваща от тялото й, беше като физически допир от лявата страна на тялото ми. Докато държах вратата отворена за нея, тя въздъхна леко, и се чудех какво ли съжаление я правеше тъжна. Вгледах се в очите й, на път да попитам, когато тя внезапно погледна към земята, като изглеждаше засрамена. Това ме направи още по-любопитен, точно както и неохотен да попитам. Тишината между нас продължи когато й отворих вратата, а после се качих в колата.
Включих парното - хубавото време бе свършило внезапно; студената кола би трябвало да й е некомфортна. Тя се сви в якето ми, с лека усмивка на устните си.
Аз чаках, отлагайки разговора докато светлините на крайбрежието избледняха. Това ме караше да се чувствам по-насаме с нея.
Това беше ли правилното? Сега, когато бях съсредоточен само върху нея, колата изглеждаше много малка. Ароматът й се завърташе в нея с течението от парното, увеличавайки се и ставайки по-силен. Растеше със своя собствена сила, като още едно същество в колата. Присъствие, което изискваше признание.
Имаше го; аз горях. Горенето бе поносимо, въпреки това. Изглеждаше ми странно удобно. Бях дал толкова много днес - повече, отколкото бях очаквал. И ето я нея, все още охотно до мен. Дължах нещо в отговор на това. Жертва. Изгаряща жертва.
Сега, ако можех да го запазя така; просто да горя и нищо повече. Но отровата напълни устата ми, а мускулите ми се свиха в очакване, сякаш ловувах ...
Трябваше да задържам такива мисли извън съзнанието си. И знаех какво щеше да ме разсеe.
„Сега,” казах й аз, страхът от отговора й притъпи огъня. „Твой ред е.”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
10. Теория

„Може ли да те попитам само още едно нещо?” помоли тя, вместо да отговори на искането ми.
Бях на ръба, разтревожен за най-лошото. И все пак, колко изкушаващо беше да удължа този момент. Бела да е с мен, на драго сърце, само за още няколко секунди. Въздъхнах пред дилемата, а после казах, „Едно.”
„Ами ...,” поколеба се тя за момент, сякаш решаваше кой въпрос да зададе. „Ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а че бях тръгнала на юг. Просто се чудех как разбра това.”
Гледах гневно напред към стъклото. Ето още един въпрос, който не разкриваше нищо от нейна страна, а прекалено много от моя.
„Мислех, че сме минали всички заобикалки,” каза тя, тонът й критичен и разочарован.
Колко иронично. Тя беше неумолимо уклончива, без дори да се опитва.
Е, тя искаше да съм директен. А въпреки всичко, този разговор не отиваше на добре.
„Добре, тогава,” казах аз. „Последвах аромата ти.”
Исках да гледам лицето й, но се страхувах от това, което щях да видя. Вместо това, слушах дишането й да се забързва, а после да се стабилизира. Тя проговори след момент, а гласът й беше по-спокоен, отколкото очаквах.
„А и не отговори на един от първите ми въпроси ...” каза тя.
Погледнах надолу към нея, мръщейки се. Също така, шикалкавеше.
„Кой по-точно?”
„Как работи това - четенето на мисли?” попита тя, повтаряйки въпроса си от ресторанта. „Можеш ли да прочетеш ума на който и да било, където и да е? Как го правиш? Може ли останалата част от семейството ти ...” Тя се отдалечи, отново изчервявайки се.
„Това са повече от един,” казах аз.
Тя просто ме погледна, очаквайки отговорите си.
И защо да не й кажа? Тя вече бе познала повечето от това, и беше по-лесната тема отколкото онази, която се задаваше.
„Не, само аз съм. И не мога да чуя когото и да е, където и да било. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по-познат е ... ‘гласа’ на някого, толкова по-надалеч мога да го чуя. Но все пак, не повече от няколко мили.” Опитах се да измисля начин да го опиша, така че тя да разбере. Подобие, към което може да се отнесе. „Малко като да бъдеш в огромна зала, пълна с хора, които говорят едновременно. То е просто като бръмчене - жужене на гласове на фона. Докато не се фокусирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През по-голяма част от времето изключвам цялото нещо - може да е много разсейващо. И тогава е по-лесно да изглеждам нормален,” - направих гримаса - „когато не отговарям случайно на нечии мисли, вместо на думите им.”
„Защо мислиш, че не можеш да чуеш мен?” зачуди се тя.
Дадох й още една истина и още една аналогия.
„Не знам,” признах аз. „Единственото предположение, което имам е, че мозъкът ти не работи по същия начин, като на останалите. Сякаш мислите ти са на АМ честота, а аз хващам само FM.”
Осъзнах, че тя няма да хареса тази аналогия. Очакването на реакцията й ме накара да се усмихна. Тя не ме разочарова.
„Мозъкът ми не работи правилно?” попита тя, гласът й се надигна с раздразнение. „Аз съм откачалка?”
Ах, отново иронията.
„Аз чувам гласове в главата си, а ти се притесняваш, че ти си откачалката.” Засмях се. Тя разбираше всички дребни неща, а все още големите й убягваха. Все грешните инстинкти ...
Бела гризеше устната си, а гънката между очите й беше гравирана надълбоко.
„Не се притеснявай,” уверих я аз. „Това е само теория ...” А имаше по-важна теория за обсъждане. Бях нетърпелив да свърша с тази работа. Започвах да усещам всяка изминала секунда като време взето на заем.
„Което ни връща обратно към теб,” казах аз, раздвоен, и нетърпелив, и неохотен.
Тя въздъхна, все още дъвчейки устната си - притеснявах се, че ще се нарани. Вгледа в очите ми, лицето й обезпокоено.
„Не сме ли минали вече заобиколките?” попитах тихо аз.
Тя погледна надолу, борейки се с някаква вътрешна дилема. Внезапно се вдърви и очите й се разшириха. Страх проблесна през лицето й за първи път.
„Пресвета Дево!” ахна тя.
Паникьосах се. Какво бе видяла? Как я бях уплашил?
После тя извика, „Намали!”
„Какво има?” Не разбрах от къде идва ужаса й.
„Караш със 160 километра в час!” извика ми тя. Погледна бързо през прозореца и се ужаси от тъмните дървета прелитащи край нас.
Това малко нещо, само малко скорост, я накара да извика от страх?
Завъртях очи. „Успокой се, Бела.”
„Да не се опитваш да ни убиеш?” настоя тя, гласът й висок и стегнат.
„Няма да се блъснем,” обещах й аз.
Тя рязко пое дъх, а после проговори с леко по-гладък глас. „Защо бързаш толкова?’
„Аз винаги карам така.”
Срещнах втренчения й поглед, като се развеселих от шокираното й изражение.
„Дръж очите си на пътя!” извика тя.
„Никога не съм попадал в катастрофа, Бела. Дори не съм получавал глоба.” Ухилих й се и докоснах челото си. Ставаше дори по-комично - абсурдът да съм в състояние да се шегувам с нея относно нещо толкова тайно и странно. „Вграден радар.”
„Много смешно,” каза тя саркастично, гласът й по-изплашен и ядосан. „Чарли е полицай, помниш ли? Възпитана съм да спазвам пътните правила. Освен това, ако ни превърнеш в бисквита от волво срещу дънера на някое дърво, ти вероятно просто ще станеш и ще си тръгнеш.”
„Вероятно,” повторих аз и после се изсмях без настроение. Да, бихме претърпели една катастрофа по доста различен начин. Тя бе права да се страхува, въпреки способностите ми за шофиране ... „Но не и ти.”
С въздишка, намалих до влачене. „Доволна?”
Тя погледна километража. „Почти.”
Беше ли това все още прекалено бързо за нея? „Мразя да карам бавно,” промърморих аз, но оставих стрелката да спадне с още една степен.
„Това е бавно?” попита тя.
„Достатъчно коментари относно шофирането ми,” казах аз нетърпеливо. Колко пъти бе избегнала въпроса ми до сега? Три? Четири? Бяха ли предположенията й толкова ужасни? Трябваше да знам - незабавно. „Все още очаквам последната ти теория.”
Тя прехапа отново устната си, а изражението й стана обезпокоено, почти огорчено

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Управлявах нетърпението си и смекчих гласа си. Не исках тя да е измъчена.
„Няма да се смея,” обещах аз, като ми се искаше стеснението да е това, което я правеше несклонна да говори.
„По-скоро се опасявам, че ще ми се ядосаш,” прошепна тя.
Насилих гласа си да остане спокоен. „Толкова ли е лошо?”
„При това доста, да.”
Тя погледна надолу, отказвайки да срещне очите ми. Секундите минаваха.
„Давай,” окуражих я аз.
Гласът й беше слаб. „Не знам как да започна.”
„Защо не започнеш от началото?” Спомних си думите й преди вечеря. „Каза, че не си измислила това сама.”
„Не,” съгласи се тя, а после отново бе тиха.
Помислих си за неща, които можеше да са я вдъхновили. „Откъде започна - книга? Филм?”
Трябваше да прегледам колекцията й когато бе извън къщата. Нямах си и представа дали Брам Стокър или Ани Райс бяха в купа й от износени книги с меки корици ...
„Не,” каза тя отново. „Беше в събота, на плажа.”
Не очаквах това. Местната клюка за нас никога не се бе отклонявала към нещо прекалено странно - или прекалено точно. Имаше ли нов слух, който да съм изпуснал? Бела надникна през ръцете си и видя изненаданото ми лице.
„Срещнах един стар семеен познат - Джейкъб Блек,” продължи тя. „Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.”
Джейкъб Блек - името не беше познато, а все пак ми напомняше на нещо ... на едно време, много отдавна ... Вгледах се напред през стъклото, прехвърляйки през спомените, за да намеря връзката.
„Баща му е един от вождовете на килетите,” каза тя.
Джейкъб Блек. Ефраим Блек. Потомък, без съмнение.
Беше толкова зле, колкото бе възможно.
Тя знаеше истината.
Умът ми летеше през последиците, докато колата прелиташе по тъмните извивки на пътя, тялото ми бе сковано от мъка - неподвижно, освен малкото, автоматично действие, което отнемаше, за да управлявам колата.
Тя знаеше истината.
Но ... ако беше научила истината в събота ... значи я е знаела през цялата вечер ... и все още ...
„Отидохме на разходка,” продължи тя. „И той ми разправяше за едни стари легенди - опитваше се да ме изплаши, предполагам. Каза ми една ...”
Тя спря внезапно, но сега нямаше нужда от безпокойството й; знаех какво щеше да каже. Единствената мистерия беше защо в момента тя беше тук с мен.
„Продължавай,” казах аз.
„За вампири,” промълви тя, думите по-ниски от шепот.
По някакъв начин, беше дори по-лошо да знам, че тя знаеше, чувайки я да казва думата на глас. Потръпнах при звука от нея, а после отново се овладях.
„И ти веднага се сети за мен?” попитах аз.
„Не. Той ... спомена семейството ти.”
Колко иронично бе, че собствения потомък на Ефраим бе нарушил договора, който той се бе заклел да поддържа. Внук, или по-скоро пра-внук. Колко години бяха минали? Седемдесе?
Трябваше да усетя, че нямаше старият мъж, който вярваше в легендите, да е заплахата. Разбира се, по-младото поколение - тези които са били предупредени, но бяха помислили старите суеверия за смешни - разбира се че това би било мястото, където би лежала заплахата от разкритие.
Предполагам, това означаваше, че сега можех да изколя малкото, беззащитно племе от бреговата линия, за което бях толкова склонен. Ефраим и глутницата му защитници отдавна бяха мъртви ...
„Той просто си мислеше, че е глупаво суеверие,” каза внезапно Бела, гласът й остър от ново безпокойство. „Не очакваше да го взема на сериозно.”
С ъгълчетата на очите си видях, че тя въртеше ръцете си притеснено.
„Вината беше моя,” каза тя след кратка пауза, а после наведе глава, сякаш бе засрамена. „Накарах го да ми каже.”
„Защо?’ Не беше толкова трудно сега да задържа гласа си равен. Най-лошото вече бе сторено. Докато говорехме за детайлите на разкритието, не трябваше да се придвижваме към последиците от него.
„Лаурен каза нещо за теб - опитваше се да ме провокира.” Тя направи малка гримаса при спомена. Бях леко разсеян, чудейки се как Бела би била провокирана от някой, говорещ за мен ... „И едно по-голямо момче от племето каза, че семейството ти не ходи в резервата, само че звучеше сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах насаме с Джейкъб и го подведох да ми каже.”
Главата й се наклони дори повече, когато каза това, а изражението й изглеждаше ... виновно.
Погледнах встрани от нея и се изсмях. Тя изглеждаше виновна? Какво бе възможно да е сторила, за да заслужи някакъв вид порицание?
„Как го подведе?” попитах аз.
„Опитах се да флиртувам - получи се по-добре отколкото очаквах,” обясни тя, а гласа й стана скептичен при спомена за този успех.
Просто можех да си го представя - имайки предвид чара, който изглежда имаше пред всичко мъжко, напълно несъзнателно от нейна страна - колко изумителна би била, ако се опита да бъде привлекателна. Внезапно бях изпълнен със съжаление към неподозиращото момче, върху което тя бе отприщила такава могъща сила.
„Иска ми се да бях видял това,” казах аз, а после се изсмях пак с черен хумор. Искаше ми се да бях чул реакцията на момчето, сам да видя унищожението. „А ти обвиняваш мен, че омайвам хора - горкия Джейкъб Блек.”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Не бях ядосан на източника на разобличаването ми толкова, колкото очаквах да се почувствам. Той не знаеше повече. А как можех да очаквам някой да откаже на момичето това, което то искаше? Не, чувствах единствено съчувствие към вредата, което тя бе сторила спрямо спокойствието на съзнанието му.
Усетих изчервяването й да затопля въздуха между нас. Погледнах я набързо, а тя гледаше втренчено през прозореца си.
„Какво направи после?” подтикнах я аз. Време бе да се върнем към ужасяващата история.
„Направих малко проучване в интернет.”
Винаги практична. „И това убеди ли те?”
„Не,” каза тя. „Нищо не съвпадаше. По-голямата част беше един вид глупава. А после -„
Тя пак спря внезапно и аз чух как зъбите й се стиснаха.
„Какво?” настоях аз. Какво бе открила? Какво бе проумяла от кошмара си?
Имаше кратка пауза, а после тя прошепна, „Реших, че няма значение.”
Шок замрази мислите ми за половин секунда, а после всичко се намести. Защо бе отпратила приятелките си тази вечер, вместо да избяга с тях. Защо се бе качила в колата ми, вместо да побегне, викайки за полиция ...
Реакциите й винаги бяха грешни - винаги напълно грешни. Тя придърпваше опасността към нея. Тя я изкушаваше.
„Няма значение?” казах аз през зъбите си, с гняв, който ме изпълваше. Как трябваше да защитя някой толкова ... толкова ... толкова твърдо решен да бъде незащитен?
„Не,” каза тя с тих глас, който беше необяснимо нежен. „За мен няма значение какъв си.”
Тя беше невъзможна.
„Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек?”
„Не.”
Започнах да се чудя дали тя въобще беше здрава.
Предположих, че може да уредя да получи най-добрата възможна помощ ... Карлайл щеше да използва връзките си, за да намери най-опитните лекари, най-талантливите терапевти. Навярно нещо можеше да се направи, за да оправи каквото и да беше това нередно нещо с нея, каквото и да беше това, което я караше да е съгласна да стои до вампир със сърцето й, което биеше спокойно и стабилно. Щях да наблюдавам податливостта, разбира се, и да я посещавам колкото често ми бъде позволено...
„Ядосан си,” въздъхна тя. „Нищо не трябваше да ти казвам.”
Сякаш че скриването й на тези притеснителни наклонности щеше да помогне на някой от нас.
„Не. Бих предпочел да знам какво си мислиш - дори и това, което си мислиш да е безумно.”
„Значи пак греша?” попита тя, малко войнствено сега.
„Нямах това предвид!” Зъбите ми се стиснаха отново. „Няма значение!” повторих с язвителен тон.
Тя ахна. „Права ли съм?”
„Има ли значение?” продължих аз.
Тя пое дълбоко въздух. Чаках гневно отговора й.
„Всъщност не,” каза тя, гласът й отново спокоен. „Но съм любопитна.”
Всъщност не. Наистина нямаше значение. Не й пукаше. Тя знаеше, че бях не-човек, чудовище, и това наистина не беше от значение за нея.
Настрана от притесненията ми за здравия й разум, започнах да чувствам нарастваща надежда. Опитах се да я спра.
„За какво си любопитна?” попитах я аз. Нямаше останали тайни, само маловажни детайли.
„На колко години си?” попита тя.
Отговорът ми беше автоматичен и твърд. „Седемнайсе.”
„И от колко време си на седемнайсе?”
Опитах се да не се усмихвам на снизходителния тон. „От известно време,” признах аз.
„Добре,” каза тя, изведнъж ентусиазирана. Усмихна ми се. Когато я погледнах в отговор, отново притеснен относно душевното й здраве, тя ми се усмихна по-широко. Направих гримаса.
„Не се смей,” предупреди тя. „Но как можеш да излизаш навън през деня?”
Изсмях се въпреки молбата й. Изглежда проучването й не я беше хванало в мрежите на нищо необичайно. „Мит,” й казах аз.
„Изгорен от слънцето?”
„Мит.”
„Спане в ковчези?”
„Мит.”
Сънят не беше част от живота ми от толкова много време - не и преди тези няколко нощи, когато гледах как Бела сънува ...
„Не мога да спа,” промърморих аз, отговаряйки по-пълно на въпроса й.
За момент тя бе мълчалива.
„Изобщо?” попита тя.
„Никога,” пошепнах аз.
Вгледах се в очите й, широки под гъстите мигли, и горях от желание са сън. Не за забрава, както исках преди, не за да избягам от скуката, а защото исках да сънувам. Може би, ако можех да съм в безсъзнание, ако бях в състояние да сънувам, щях да мога да живея за няколко часа в свят, където тя и аз можехме да сме заедно. Тя ме сънуваше. Аз исках да сънувам нея.
Тя се вгледа в мен, изражението й бе пълно с учудване. Трябваше да погледна встрани.
Не можех да я сънувам. Тя не трябваше да ме сънува.
„Все още не си ме попитала най-важния въпрос,” казах аз, затихналите ми гърди бяха по-студени и по-твърди от преди. Тя трябваше да бъде накарана да разбере. В някой момент тя трябваше да осъзнае какво вършеше сега. Трябваше да бъде накарана да види, че всичко това имаше значение - повече от всеки друг фактор. Фактори като това, че я обичах.
„Кой по-точно?” попита тя, изненадана и незабелязваща.
Това само направи гласа ми по-суров. „Не си загрижена за диетата ми?”
„Оу. Това.” Тя бе проговорила с тих глас, който не можех да обясня.
„Да, това. Не искаш ли да знаеш дали пия кръв?”
Тя се сви настрана от въпроса ми. Най-накрая. Тя разбираше.
„Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос,” каза тя.
„И какво каза Джейкъб?”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Той каза, че вие не ... преследвате хора. Каза, че семейството ти не би трябвало да е опасно, защото сте ловували само животни.”
„Той е казал, че не сме опасни?” повторих цинично аз.
„Не точно,” разясни тя. „Той каза, че не би трябвало да сте опасни. Но килетите все пак не ви искат на тяхна земя, за всеки случай.”
Гледах втренчено напред към пътя, мислите ми бяха безнадеждно омотани, гърлото ми ме болеше от познатата пламтяща жажда.
„Прав ли е бил?” попита тя, толкова спокойно, сякаш обсъждаше прогнозата за времето. „За не-ловуването на хора?”
„Килетите имат дълга памет.”
Тя кимна на себе си, мислейки усилено.
„Въпреки това не ставай толкова самодоволна,” казах бързо аз. „Прави са да спазват дистанция от нас. Ние все още сме опасни.”
„Не разбирам.”
Не, не разбираше. Как да я накарам да види.
„Опитваме се,” казах й аз. „По принцип сме много добри в това, което правим. Понякога правим грешки. Аз, например, позволявайки си да бъда с теб насаме.”
Ароматът й все още беше сила в колата. Започвах да му свиквам, почти можех да го игнорирам, но не можеше да се отрече, че тялото ми все още копнееше за нейното по грешна причина. Устата ми бе плувнала в отрова.
„Това е грешка?” попита тя, и имаше силна мъка в гласа й. Звукът му ме обезоръжи. Тя искаше да е с мен - въпреки всичко, тя искаше да е с мен.
Надеждата се надигна отново, а аз я отблъснах.
„Много опасна при това,” казах й аз честно, като ми се искаше истината да можеше, по някакъв начин, всъщност да спре да е от значение.
За момент тя не отговори. Чух промяната в дишането - затрудняваше се по странни начини, които не звучаха като страх.
„Кажи ми повече,” каза тя внезапно, гласът й унищожен от мъка.
Разгледах я внимателно.
Тя страдаше. Как бях позволил това?
„Какво още искаш да знаеш?” попитах, опитвайки се да измисля начин да я запазя от нараняване. Тя не трябваше да бъде наранявана. Не можех да позволя тя да бъде наранена.
„Кажи ми защо ловуваш животни вместо хора,” каза тя, все още измъчена.
Не беше ли очевидно? Или това също нямаше значение за нея?
„Не искам да съм чудовище,” промърморих аз.
„Но животните не са достатъчни?”
Търсих друго сравнение, начин по който тя би разбрала. „Не бих могъл да съм сигурен, разбира се, но го сравнявам с това да се храниш само с тофу и соево мляко; наричаме себе си вегетарианци, наша малка, лична шега. Не засища напълно глада - или по-скоро жаждата. Но ни поддържа достатъчно силни, за да устоим. През повечето време.” Гласът ми стана по-нисък; бях засрамен от опасността, в която й бях позволил да се намира. Опасност, която продължавах да позволявам ... „Понякога е по-трудно от друг път.”
„Много ли ти е трудно сега?”
Въздъхнах. Разбира се, че щеше да зададе въпрос, на който не исках да отговарям. „Да,” признах аз.
Този път правилно очаквах отговора й: дишането й се задържа спокойно, сърцето й продължи спокойната си тенденция. Очаквах го, но не го разбирах. Как можеше да не се страхува?
„Но сега не си гладен,” заяви тя, напълно уверена в себе си.
„Защо си мислиш така?”
„Очите ти,” каза тя, с надменен тон. „Казах ти, че имам теория. Забелязала съм, че хората - особено мъжете - са по-раздразнителни когато са гладни.”
Изкикотих се на описанието й: раздразнителен. Имаше омаловажаване. Но тя беше напълно права, както обикновено. „Много си наблюдателна, а?” Изсмях се отново.
Тя се усмихна леко, гънката между очите й се завръщаше, сякаш тя се концентрираше върху нещо.
„На лов ли беше този уикенд с Емет?” попита тя след като смехът ми бе заглъхнал. Непринудения начин, по който говореше беше толкова очарователен, колкото и разочароващ. Можеше ли наистина да поеме толкова много наведнъж? Аз бях по-близо до шока, отколкото тя изглеждаше да е .
„Да,” казах й аз, а после, когато щях да го оставя така, почувствах същия копнеж, който бях почувствал в ресторанта: исках тя да ме познава. „Не исках за заминавам,” продължих бавно аз, „но беше необходимо. Малко по-лесно е да съм около теб когато не съм жаден.”
„Защо не искаше да тръгваш?”
Поех дълбок дъх, а после се обърнах, за да срещна втренчения й поглед. Този вид честност беше труден по съвсем различен начин.
„Защото ... не съм спокоен,” предположих, че това би било достатъчно, въпреки че не беше достатъчно силно, „когато съм далеч от теб. Не се шегувах когато те помолих да се опиташ да не паднеш в океана, или да не те прегази нещо, миналия четвъртък. Целият уикенд бях разсеян, тревожейки се за теб. И след всичко, което се случи тази вечер, съм изненадан, че си изкарала целия уикенд невредима.” Тогава си спомних драскотините по ръцете й. „Е, не напълно невредима,” поправих се аз.
„Какво?”
„Ръцете ти,” напомних й.
Тя въздъхна и направи гримаса. „Паднах.”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Бях познал. „Това си помислих и аз,” казах, неспособен да удържа усмивката си. „Предполагам, щом става въпрос за теб, можеше да е много по-зле - и тази възможност ме измъчваше през цялото време, докато ме нямаше. Бяха много дълги три дена. Наистина подлудих Емет.” Честно казано,това едва ли беше в минало време. Вероятно все още дразнеше Емет, и останалата част от семейството ми също. Освен Алис ...
„Три дни?” попита тя, и гласът й бе внезапно остър. „Не се ли върна днес?”
Не разбрах остротата в гласа й. „Не, върнахме се в неделя.”
„Тогава защо никой от вас не беше на училище?” настоя тя. Раздразнението й ме обърка. Тя изглежда не осъзнаваше, че този въпрос отново беше свързан с митологията.
„Ами, ти ме попита дали слънцето ме наранява, и аз ти казах не,” казах аз, „Но не можем да излизаме на слънчева светлина, поне не там където някой може да ни види.”
Това я разсея от мистериозното раздразнение. „Защо?” попита тя, накланяйки главата си на една страна.
Съмнявах се, че мога да изляза с подходяща аналогия, за да обясня това. Така че просто й казах, „Ще ти покажа някой път.” А после се зачудих дали това бе обещание, което в крайна сметка щях да наруша. Щях ли да я видя отново, след тази вечер? Все още ли я обичах достатъчно, за да понеса това да я напусна?
„Можеше да ми се обадиш,” каза тя.
Какво странно заключение. „Но аз знаех, че си в безопасност.”
„Но аз не знаех къде беше ти. Аз-„ Тя спря внезапно и погледна ръцете си.
„Какво?”
„Не ми хареса.” каза тя срамежливо, кожата на бузите й се затопли. „Да не те виждам. Аз също бях неспокойна.”
Щастлив ли си сега? попитах себе си. Е, тук беше възнаграждението на надеждите ми.
Бях объркан, въодушевен, ужасен - най-вече ужасен - да осъзная, че всичките ми най-безумни мисли, не са били толкова далеч от истината. Ето защо за нея нямаше значение дали съм чудовище. Беше същата причина, поради която правилата вече нямаха значение за мен. Защо правилното и грешното вече не бяха покоряващи въздействия. Защо всичките ми приоритети бяха слезли с едно стъпало надолу, за да освободят най-горното за момичето.
Бела също ме обичаше.
Знаех че може да е нищо в сравнение с това колко я обичах аз. Но беше достатъчно, за да рискува живота си и да седи тук с мен. Да го прави с удоволствие.
Достатъчно, за да й причини болка, ако направя правилното нещо и я изоставя.
Имаше ли нещо, което бих могъл да направя сега, за да не я нараня? Нещо изобщо?
Бе трябвало да остана на страна. Никога не беше трябвало да се връщам във Форкс. Щях да й причиня нищо друго освен болка.
Щеше ли това да ме спре да остана сега? За да не го направя по-зле?
Начинът, по който се чувствах точно сега, чувствайки я топла срещу кожата си...
Не. Нищо нямаше да ме спре.
„Ах,” изстенах аз. „Това е грешно.”
„Какво казах?” попита тя, бърза да прехвърли вината върху себе си.
„Не виждаш ли, Бела? Едно нещо е да правя себе си нещастен, но напълно различно нещо е ти да се въвличаш в това. Не искам да чувам, че се чувстваш така.” Беше истина, беше лъжа. Най-егоистичната част от мен летеше със знанието, че тя ме искаше така, както я исках аз. „Грешно е. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела - моля те, разбери това.”
„Не.” Устните й се нацупиха капризно.
„Сериозен съм.” Борех се със себе си толкова силно - наполовина отчаян, че тя ще избяга, наполовина отчаян да запазя предупрежденията, за да не избяга - така че думите ми излязоха между зъбите ми като ръмжене.
„Аз също,” настоя тя. „Казах ти, за мен няма значение какъв си ти. Прекалено късно е.”
Прекалено късно? Светът бе безрадостно черно-бяла за една безкрайна секунда, докато гледах сенките да пълзят през слънчевата ливада към спящото тяло на Бела в спомена ми. Неизбежни, невъзпрепятствани. Те откраднаха цвета на кожата й и я потопиха в тъмнина.
Прекалено късно? Видението на Алис се завъртя в главата ми, кървавочервените очи на Бела спокойно взиращи се в мен. Безизразни - но нямаше начин тя да не ме мрази заради това бъдеще. Да ме мрази, задето съм откраднал всичко от нея. Откраднал живота и душата й.
Не можеше да е прекалено късно.
„Никога не го казвай,” изсъсках аз.
Тя погледна втренчено през прозореца и зъбите й отново прехапаха устната й. Ръцете й бяха свити в стегнати юмруци в скута й. Дишането й се затрудни и наруши.
„Какво си мислиш?” Трябваше да знам.
Тя поклати глава без да ме поглежда. Видях нещо да проблясва, като кристал на бузата й.
Агония. „Плачеш ли?” Аз я бях накарал да плаче. Толкова много я бях наранил.
Тя изтри сълзите с опакото на ръката си.
„Не,” излъга тя, гласът й секна.
Някакъв дълбоко погребан инстинкт ме накара да се протегна към нея - в тази една секунда се почувстваха повече човек, отколкото когато и да било. А после си спомних, че ... не бях. И отпуснах ръката си.
„Съжалявам,” казах аз, челюстта ми бе стисната. Как можех да й кажа колко много съжалявах? Че съжалявах за всичките глупави грешки, които бях направил. Че съжалявах за никога не свършващия ми егоизъм. Че съжалявах, че тя бе толкова злочеста задето бе вдъхновила тази първа, трагична любов от моя страна. Че съжалявах също и за нещата извън контрола ми - като начало, че бях чудовището, което бе избрано от съдбата да сложи край на живота й.
Поех дълбоко дъх - игнорирайки отвратителната ми реакция към аромата в колата - и се опитах да се овладея.
Исках да сменя темата, да мисля за нещо друго. За мое щастие, любопитството ми към момичето беше умопобъркващо. Винаги имах въпрос.
„Кажи ми нещо,” казах аз.
„Да?” попита тя дрезгаво, все още със сълзи в гласа си.
„Какво си мислеше тези вечер, точно когато се появих зад ъгъла? Не можех да разбера изражението ти - не изглеждаше толкова уплашена, изглеждаше сякаш силно се концентрираше върху нещо.” Спомних си лицето й - борейки се със себе си да забравя през чии очи гледах - изразът на решителност там.
„Опитвах се да си спомня как да възпрепятствам нападател,” каза тя с по-спокоен глас. „Сещаш се, самозащита. Щях да му строша носа към мозъка.” Спокойствието й не продължи до края на обяснението. Гласът й се извъртя, когато кипна от омраза. Това не беше преувеличение, а яростта й като на коте сега не бе смешна. Можех да видя нежното й тяло - просто коприна върху стъкло - засенчено от месестите човешки чудовища със силни юмруци, които щяха да я наранят. Яростта закипя в тила ми.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Щеше да се биеш с тях?” Исках да изстена. Инстинктите й бяха смъртоносни - за самата нея. „Не си ли помисли да избягаш?”
„Падам много, когато бягам,” каза тя смутено.
„Ами да викаш за помощ?”
„Щях да стигна до тази част.”
Поклатих глава, отказвайки да повярвам на това. Как бе успяла да остане жива преди да дойде във Форкс?
„Беше права,” казах й аз, с кисел глас. „Определено се боря със съдбата, опитвайки се да те запазя жива.”
Тя въздъхна и погледна бегло през прозореца. После погледна обратно към мен.
„Ще те видя ли утре?” настоя внезапно тя.
Докато бях по пътя си към ада - можех също така да се насладя на пътуването.
„Да - аз също имам да предавам есе.” Усмихнах й се, и ми беше хубаво да го правя. „Ще ти запазя място за обяд.”
Сърцето и се разтуптя; изведнъж усетих мъртвото си сърце по-топло.
Спрях колата пред къщата на баща й. Тя не направи никакво движение, за да ме напусне.
„Обещаваш ли да си там утре?” настоя тя.
„Обещавам.”
Как можеше вършенето на грешното нещо да ми дава толкова много щастие? Със сигурност имаше нещо нередно в това.
Тя кимна на себе си, удовлетворена, и започна да сваля якето ми.
„Можеш да го задържиш,” отговорих й бързо. По-скоро исках да я оставя с нещо от себе си. Символ, като капачката от бутилката, която в момента бе в джоба ми ... „Нямаш яке за утре.”
Тя ми го подаде, усмихвайки се унило. „Не искам да ми се налага да обяснявам на Чарли,” каза ми тя.
Бих предположил че не. Усмихнах й се. „Оу, вярно.”
Тя постави ръката си върху дръжката, а после спря. Неохотна да си тръгне, точно както и аз нямах желание тя да си тръгва.
Да е незащитена, дори за няколко мига ...
Питър и Шарлот вече отдавна бягаха по пътя си, далеч отвъд Сиатъл, без съмнение. Но винаги имаше други. Светът не беше безопасно място за никой човек, а за нея изглежда беше по-опасен, отколкото за другите.
„Бела?” попитах аз, изненадан от удоволствието просто да изговарям името й.
„Да?”
„Ще ми обещаеш ли нещо?”
„Да,” съгласи се лесно тя, а после очите й се стиснаха, сякаш мислеше за причина да възрази.
„Не ходи в гората сама,” предупредих я аз, чудейки се дали тази молба ще провокира възражението в очите й.
Тя мигна, слисана. „Защо?”
Погледнах намръщено към несигурната тъмнина. Липсата на светлина не беше проблема за моите очи, но нито пък би затруднила още един ловец. Тя единствено ослепяваше хората.
„Аз не съм най-опасното нещо там навън,” казах й аз. „Нека да го оставим така.”
Тя потръпна, но бързо се съвзе и дори се усмихваше, когато ми каза, „Както кажеш.”
Дъхът й докосна лицето ми, толкова сладък и благоуханен.
Можех да стоя тук така цяла нощ, но тя се нуждаеше от съня си. Двете желания изглеждаха еднакво силни докато продължаваха да воюват вътре в мен: това че я искам срещу това, че искам тя да е в безопасност.
Въздъхнах от невъзможностите. „Ще се видим утре,” казах аз, знаейки, че щях да я видя много по-скоро от това. Обаче тя нямаше да ме види преди утре.
„До утре тогава,” съгласи се тя и отвори вратата си.
Отново агония, гледайки я как си тръгва.
Наведох се след нея, искайки да я задържа тук. „Бела?”
Тя се обърна, а после замръзна, изненадана да открие лицата ни толкова близо едно до друго.
Аз също бях поразен от близостта. Топлината се изливаше на вълни от нея, милвайки лицето ми. Почти можех да усетя коприната на кожата й ...
Сърдечният й пулс заекна, а устните й се разтвориха.
„Спи добре,” прошепнах аз и се отдръпнах преди настойчивостта в тялото ми - или познатата жажда, или съвсем новия и странен глад, който внезапно почувствах - да може да извърши нещо, което би я наранило.
Тя стоя там неподвижна за момент, очите й широки и слисани. Зашеметена, предположих.
Какъвто бях и аз.
Тя се съвзе - въпреки че лицето й беше все още малко изумено - и наполовина падна навън от колата, препъвайки се в краката си, и трябваше да хване рамката, за да се изправи.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Изхилих се - надявайки се да е било прекалено тихо за нея, за да чуе.
Гледах я как се спъва по пътя си към светлината, която обкръжаваше входната врата. В безопасност за сега. А аз скоро щях да се върна, за да се уверя.
Можех да усетя очите й да ме проследяват, когато откарах надолу по тъмната улица. Толкова различно чувство от това, с което бях свикнал. По принцип, можех просто да гледам себе си през нечии следващи ме очи, през съзнанието му. Това беше странно вълнуващо - това неясно усещане от наблюдаващи очи. Знаех че е така само защото бяха нейните очи.
Милион мисли се преследваха една след друга в главата ми докато карах безцелно в нощта.
Дълго време въртях из улиците, без да отивам някъде, мислейки за Бела и за невероятното отпускане от това, че истината се знаеше. Не трябваше повече да се ужасявам, че тя ще открие какво бях аз. Тя знаеше. За нея нямаше значение. Дори, въпреки че това очевидно бе лошо нещо за нея, беше изумително освобождаващо за мен.
Повече от това, мислех си за Бела и отвръщах с любов. Тя не можеше да ме обича по начина, по който я обичах аз - такава съкрушителна, всепоглъщаща, унищожителна любов вероятно би счупила крехкото й тяло. Но тя обичаше достатъчно силно. Достатъчно, за да усмири инстинктивния страх. Достатъчно, за да иска да е с мен. А да бъда с нея беше най-голямото щастие, което някога бях познавал.
За известно време - докато бях напълно сам и не наранявах никого другиго за разнообразие - си позволих да чувствам това щастие без да мисля постоянно за трагедията. Просто да се радвам, че тя ме обичаше. Просто да съществувам в триумфа от спечелването на обичта й. Просто да си представям как ден след ден седя близо до нея, чувайки гласа й, печелейки усмивките й.
Повторих тази усмивка в главата си, виждайки как обемните й устни се дръпват нагоре в ъгълчетата, намека за трапчинка, която докосва острата й брадичка, начина, по който очите й се стопляха и разтапяха ... Пръстите й бяха толкова топли и нежни върху студената ми ръка тази вечер. Представих си как бих се почувствал докосвайки деликатната й кожа, която се разпъваше върху скулите й - копринено, топло ... толкова нежно. Коприна върху стъкло ... плашещо чупливо.
Не видях накъде ме водеха мислите ми преди да стане прекалено късно. Когато се спрях върху унищожителната уязвимост, нови образи на лицето й нахълтаха във фантазиите ми.
Изгубена в сенките, бледа от страх - все пак челюстта й стисната и уверена, очите й яростни, пълни с концентрация, тънкото й тяло стегнато, за да посегне да удари едрите тела, които бяха струпани около нея, кошмари в мрака ...
„Ах!” изпъшках аз когато надигащата се омраза, която напълно бях забравил в радостта да я обичам, избухна отново в адска ярост.
Бях сам. Бела беше, надявах се, в безопасност в дома си; за момент бях свирепо доволен, че Чарли Суон - началник на местната полиция, трениран и въоръжен - беше нейн баща. Това трябва да означава нещо, да осигурява някакво убежище за нея.
Тя беше в безопасност. Нямаше да ми отнеме толкова много да отмъстя за оскърблението ...
Не. Тя заслужаваше по-добро. Не можех да й позволя да обича чудовище.
Но ... ами другите?
Бела беше в безопасност, да. Анджела и Джесика също, със сигурност, в безопасност в леглата си.
Все още едно чудовище бе на свобода по улиците на Порт Анджелис. Човешко чудовище - това правеше ли го човешки проблем? Да извърша убийството, за което копнеех, беше грешно. Знаех това. Но да го оставя свободен да нападне отново също не би могло да е правилното нещо.
Русата домакиня от ресторанта. Сервитьорката, която всъщност никога не погледнах. И двете ме бяха раздразнили по тривиален начин, но това не означаваше, че заслужават да бъдат в опасност.
Всяка една от тях можеше да е Бела за някого.
Това осъзнаване ме реши.
Обърнах колата на север, ускорявайки сега, когато имах цел. Когато и да имах проблем,който бе отвъд мен - нещо конкретно като това - знаех къде можех да отида за помощ.
Алис седеше на верандата, чакайки ме. Спрях пред къщата вместо да отида отзад в гаража.
„Карлайл е в кабинета си,” каза ми Алис преди да успея да попитам.
„Благодаря,” казах аз, разрошвайки косата й докато минавах.
Благодаря ти, че отговори на обаждането ми, помисли си тя саркастично.
„Оу.” Спрях се до вратата, изваждайки телефона си и отваряйки го. „Съжалявам. Дори не проверих кой беше. Бях ... зает.”
„Мда, знам. И аз съжалявам. По времето когато видях това, ти вече беше тръгнал.”
„Беше за малко,” промърморих аз.
Съжалявам, повтори тя, засрамена от себе си.
Беше лесно да съм великодушен, знаейки че Бела бе невредима. „Недей. Знам, че не можеш да уловиш всичко. Никой не очаква да си всезнаеща, Алис.”
„Благодаря.”
„Почти те поканих на вечеря тази вечер - улови ли това преди да си променя решението?”
Тя се ухили. „Не, пропуснах това също. Иска ми се да бях знаела. Щях да дойда.”
„Върху какво се се концентрирала, че си изпуснала толкова много?’
Джаспър си мислеше за годишнината ни. Тя се засмя. Опитва се да не реши какъв да е подаръкът ми, но мисля, че имам доста добра представа ...
„Безсрамна си.”
„Мда.”
Тя нацупи устни и се вгледа в мен, намек за обвинение върху лицето й. По-късно обърнах по-голямо внимание. Ще им кажеш ли, че Бела знае?
Въздъхнах. „Да. По-късно.”
Нищо няма да кажа. Направи ми услуга и кажи на Розали когато не съм наблизо, ясно?
Потреперих. „Разбира се.”
Бела го прие доста добре.
„Прекалено добре.”
Алис ми се ухили. Не подценявай Бела.
Опитах се да блокирам образа, който не исках да виждам - Бела и Алис, най-добри приятелки.
Сега, не можейки да търпя, въздъхнах мъчително. Исках да преживея останалата част от вечерта; исках да свърши. Но бях малко притеснен да напусна Форкс ...
„Алис ...” започнах аз. Тя видя какво планирах да попитам.
Тя ще е добре тази вечер. Сега поддържам по-добро наблюдение. Тя един вид има нужда от двайсе и четири часово наблюдение, нали?
„Най-малко.”
„Във всеки случай, ти ще си с нея достатъчно скоро.”
Поех дълбоко въздух. Думите бяха красиви за мен.
„Отивай - свърши с това, така че да можеш да си там, където искаш да си,” каза ми тя.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Кимнах и се забързах към стаята на Карлайл.
Той ме чакаше, очите му бяха по-скоро върху вратата, отколкото върху дебелата книга на бюрото му.
„Чух Алис да ти казва къде да ме намериш,” каза той и се усмихна.
Беше облекчение да съм с него, да видя съпричастието и дълбоката интелигентност в очите му. Карлайл щеше да знае какво да направи.
„Имам нужда от помощ.”
„Каквото и да е, Едуард.”
„Алис каза ли ти какво се случи с Бела тази вечер?”
Почти се случи, поправи той.
„Да, почти. Пред дилема съм, Карлайл. Виж, искам ... много ... да го убия.” Думите започнаха да се изливат бързи и пламенни. „Толкова много. Но знаех, че това би било грешно, защото щеше да е отмъщение, не справедливост. Само гняв, не безпристрастност. Все пак, не може да е правилно да оставя сериен изнасилвач и убиец да се скита в Порт Анджелис! Не познавам хората там, но не мога да оставя някой друг да заеме мястото на Бела като негова жертва. Тази друга жена - някой може да има чувства към нея по начина, по който аз към Бела. Може да изстрада това, което аз щях, ако тя бе наранена. Не е честно-„
Широката му, неочаквана усмивка спря изблика ми от думи.
Тя е много добра за теб, нали? Толкова много съчувствие, толкова много контрол. Впечатлен съм.
„Не търся комплименти, Карлайл.”
„Разбира се, че не. Но не мога да спра мислите си, нали?” Той се усмихна отново. „Ще се погрижа за това. Можеш да си отдъхнеш спокойно. Никой няма да е наранен на мястото на Бела.”
Видях плана в главата му. Не беше точно това, което исках, не удовлетворяваше страстното ми желание за жестокост, но можех да видя, че бе правилното нещо.
„Ще ти покажа къде да го намериш,” казах аз.
„Да вървим.”
Той грабна черната си чанта по пътя. Бих предпочел по-агресивна форма на лечение - като пукнат череп - но щях да оставя Карлайл да свърши това по неговия начин.
Взехме моята кола. Алис все още беше на стъпалата. Тя се усмихна и помаха когато тръгнахме. Видях, че бе гледала в бъдещето за мен; нямаше да имаме затруднения.
Пътуването беше много кратко по тъмния, празен път. Оставих изключени фаровете, за да не привличам внимание. Усмихнах се при мисълта как би реагирала Бела на това. Вече бях карал по-бавно от обикновено - за да удължа времето си с нея - когато тя изпротестира.
Карлайл също мислеше за Бела.
Не бях предвидил, че тя ще е толкова добра за него. Това е неочаквано. Навярно това бе някак си предопределено. Навярно служи на по-висша воля. Само че ...
Той си представи Бела със снежно-студена кожа и кървавочервени очи, а после се уплаши от образа.
Да. Само че. Нещо повече. Защото как можеше да има някакво добро в унищожаването на нещо толкова чисто и прекрасно?
Гледах мрачно в нощта, цялата радост от вечерта бе унищожена от мислите му.
Едуард заслужава щастие. Дължи му се. Пламенността на мислите на Карлайл ме изненада. Трябва да има начин.
Искаше ми се да повярвам на това - на което и да е от двете. Но нямаше висша воля относно това, което се случваше с Бела. Само една злобна харпия, отвратителна, жестока съдба, която не можеше да понесе Бела да има живота, който заслужаваше.
Аз не се бавих в Порт Анджелис. Закарах Карлайл до улицата, където съществото на име Лени давеше разочарованието си заедно с приятелите си - двама от които вече бяха припаднали. Карлайл можеше да види колко трудно ми беше да съм толкова наблизо - да чувам мислите на чудовището и да виждам спомените му, спомени за Бела смесени с по-злощастни момичета, които сега никой не можеше да спаси.
Дишането ми се забърза. Стиснах волана.
Тръгвай, Едуард, каза ми той кротко. Аз ще защитя останалите. Ти се връщай при Бела.
Беше точно правилното нещо за казване. Името й беше единственото разсейване, което би означавало нещо за мен.
Оставих го в колата и бягах обратно до Форкс направо през спящата гора. Отне по-малко време от първото пътуване с бързо движещата се кола. Беше само минути по-късно, когато се покатерих по задната част на къщата й и плъзнах прозореца й от пътя си.
Въздъхнах тихо от облекчение. Всичко беше точно така, както трябваше. Бела бе в безопасност в леглото си, сънуваща, мократа й коса объркана като гнездо върху възглавницата.
Но, за разлика от повечето нощи, тя се бе свила на малка топка, завивките стегнати около рамената й. Студено й е, предположих. Преди да успея да седна на обикновеното си място тя потрепери в съня си, а устните й се раздвижеха

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 3 от 4]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите