vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Midnight sun (Среднощно слънце)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 4 от 4]

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Помислих за кратко и после мръднах към коридора, изследвайки друга част от къщата й за първи път.
Хърканията на Чарли бяха силни и еднообразни. Почти можех да хвана същността на съня му. Нещо с изблика на вода и търпеливо изражение ... риболов, може би?
Там, в горната част на стълбите, имаше обещаващо изглеждащ шкаф. Отворих го с надежда и намерих това, което търсех. Избрах най-дебелото одеяло от малкия подреден килер и го занесох обратно в стаята й. Щях да го върна преди тя да се събуди и никой нямаше да е осведомен.
Задържайки дъха си, внимателно разстелих одеялото върху нея; тя не отреагира на добавената тежест. Върнах се при люлеещия се стол.
Докато чаках неспокойно тя да се стопли, се сетих за Карлайл, чудейки се къде бе той сега. Знаех, че планът му щеше да мине гладко - Алис го бе видяла.
Мисленето за баща ми ме накара да въздъхна - Карлайл ми вярваше прекалено много. Искаше ми се да съм човека, за когото той ме смяташе. Този човек, човекът, който заслужаваше щастие, може би се надяваше да е достоен за това спящо момиче. Колко различни щяха да са нещата, ако можех да съм този Едуард.
Докато обмислях това, странен, неканен образ изпълни съзнанието ми.
За един момент, съдбата с лице на старица, която си представях, тази, която търсеше унищожението на Бела, бе изместена от най-неразумните и безразсъдни ангели. Ангел защитник - нещо, което може би го имаше във версията на Карлайл за мен. С небрежна усмивка на устните й, небесносините й очи, пълни с немирство, ангелът оформяше Бела в такъв стил, че нямаше възможен начин да я пренебрегна. Нелеп, силен аромат, който да изисква вниманието ми, мълчаливо съзнание, което да разпали любопитството ми, тиха красота, която да задържи погледа ми, безкористна душа, която да спечели благоговението ми. Оставяйки настрана естественото чувство за самозапазване - така че Бела можеше да понесе да е до мен - и най-накрая, да прибавим голяма склонност към ужасно лош късмет.
С безгрижен смях своеволният ангел тласна нежното си сътворение директно по пътя към мен, безгрижно вярвайки,че напуканата ми нравственост ще опази Бела жива.
В това видение аз не бях присъдата на Бела; тя беше моята награда.
Разклатих глава от фантазията на безразсъдния ангел. Тя не бе по-добра от харпията. Не можех да вярвам във висша сила, която да се държи по толкова опасен и глупав начин. Поне срещу грозната съдба можех да се боря.
Изсмях се безшумно, смаян когато осъзнах че точно сега играех тази роля.
Вампир-ангел - имаше пресилване.
След около половин час Бела се отпусна от стегнатото кълбо. Дишането и стана по-дълбоко и тя започна да мърмори. Усмихнах се, доволен. Беше малко нещо, но поне спеше по-удобно тази вечер, защото аз бях там.
„Едуард,” простена тя, и също се усмихна.
Изтласках трагедията настрана за момент и си позволих да бъда щастлив отново.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
11. Въпроси

CNN съобщиха първи новината.
Бях доволен, че бе попаднало в новините преди да отида на училище, разтревожен да чуя как хората щяха да го разкажат и колко внимание би събрало. За щастие, денят беше пълен с новини. Имаше земетресение в Южна Америка и политическо отвличане в Средния Изток. Така че, това завърши единствено спечелвайки няколко секунди, няколко изречения и една неясна снимка.
„Алонзо Калдерас Уалъс, заподозрян сериен изнасилвач и убиец, издирван в щатите Тексас и Оклахома, беше арестуван предната нож в Портланд, Орегон, благодарение на анонимно сведение. Уалъс бе открит в безсъзнание на една алея рано тази сутрин, само на няколко ярда от полицейското управление. Длъжностните лица не могат да ни кажат за сега дали той ще бъде екстрадиран към Хюстън или Оклахома, за да бъде съден.”
Фотографията беше неясна, снимка на лицето му, и имаше гъста брада на нея. Дори и Бела да я беше видяла, тя вероятно нямаше да го познае. Надявах се, че няма; щеше ненужно да я изплаши.
„Предаванията тук, в града, ще са безгрижни. Прекалено надалече е, за да се сметне като местен интерес,” каза ми Алис. „Добре беше, че Карлайл го изведе извън щата.”
Кимнах. Въпреки всичко, Бела не гледаше много телевизия, а не бях виждал баща й да гледа нещо друго, освен спортни канали.
Бях направил каквото можех. Това чудовище вече не ловуваше, а аз не бях убиец. Във всеки случай, не и напоследък. Бях прав да се доверя на Карлайл, колкото и все още да ми се искаше, да не се беше отървал толкова лесно. Усетих, че се надявах да го екстрадират в Тексас, където смъртното наказание беше толкова популярно ...
Не. Това не беше от значение. Щях да го оставя зад себе си и да се концентрирам върху това, което бе по-важно.
Бях напуснал стаяла на Бела преди по-малко от час. Вече копнеех да я видя отново.
„Алис, имаш ли нещо против-„
Тя ме прекъсна. „Розали ще кара. Ще се прави на пияна-заляна, но знаеш, че ще се зарадва на предлога да покаже колата си.” Алис се засмя.
Ухилих й се. „Ще се видим в училище.”
Алис въздъхна, а усмивката ми стана гримаса.
Знам, знам, помисли си тя. Все още не. Ще почакам докато станеш готов Бела да ме познава. Трябва да знаеш, въпреки това, че не само аз съм егоистична. Бела ще ме хареса, също.
Не й отговорих, докато бързах да изляза през вратата. Това беше различен начин за разглеждане на ситуацията. Щеше ли Бела да иска да се познава с Алис? Да има вампирка за приятелка?
Тъй като познавах Бела ... идеята въобще не би я притеснила.
Смръщих се на себе си. Какво искаше Бела, и какво бе най-добро за нея, бяха две отделни неща.
Започнах да се чувстван неспокоен когато паркирах колата си на алеята на Бела. Човешката поговорка гласеше, че нещата изглеждат различни на сутринта - че нещата се променят когато поспиш, преди да вземеш решение. Щях ли да изглеждам различно за Бела на слабата светлина на мъгливия ден? По-зловещ или по-малко зловещ отколкото в тъмнината на нощта? Беше ли угаснало доверието, докато тя бе спала? Щеше ли най-накрая да е изплашена?
Погледнах часовника. Предположих че - взимайки предвид това, че бързината на грохналия й пикап би трябвало да я ограничава - тя закъсняваше малко.
Бела се втурна навън от къщата, раницата с книгите й се плъзгаше надолу от рамото й, косата й беше на объркани кичури, които вече падаха настрани от тила й. Дебелият зелен пуловер, който беше облякла, не бе достатъчен, за да предпази слабите й рамена от това да се свият на студената мъгла.
Дългият пуловер бе прекалено голям за нея, неласкателен. Прикриваше тънката й фигура, превръщайки всичките й деликатни извивки и нежни линии в безформена бъркотия. Насладих се на това почти толкова, колкото ми се и искаше тя да бе облякла нещо, приличащо повече на меката синя блуза, която бе носила вчера ... платът бе прилепнал по кожата й по толкова привлекателен начин, с достатъчно дълбоко деколте, за да разкрие хипнотизиращия начин, по който ключиците й се извиваха настрана от вдлъбнатината под гърлото й. Синьото се лееше като вода около тънката форма на тялото й ...
Беше по-добре - крайно необходимо - да държа мислите си надалеч, надалеч от тази форма, така че бях благодарен на неподобаващия пуловер, който носеше. Не можех да си позволя да правя грешки, а би било огромна грешка да мисля постоянно за странните видове глад, тези мисли за устните й ... кожата й ... тялото й ... трептяха свободно вътре в мен. Гладове, които ме бяха отбягвали сто години. Но не можех да си позволя мислите да я докосна, защото това бе невъзможно.
Щях да я счупя.
Бела се извърна пред вратата, бързайки толкова, че почти пробяга край колата ми без да я забележи.
После намали и спря, колената й се стегнаха като на малко жребче. Раницата й се плъзна по-надолу към ръката й, а очите й се ококориха когато се фокусираха върху колата.
Излязох, без да се опитвам да се движа с човешка скорост, и отворих пасажерската врата за нея. Нямаше да се опитам да я заблуждавам повече - поне когато бяхме сами, щях да бъда себе си.
Тя ме погледна, отново смаяна, когато аз привидно се появих от мъглата. А после изненадата в очите й се промени в нещо друго и аз вече не бях уплашен - или надяващ се - че чувствата й към мен се бяха променили в хода на нощта. Топлина, възхищение, очарование, всичко плуващо в разтопения шоколад на очите й.
„Искаш ли да се повозиш с мен днес?” попитах аз. За разлика от вечерята снощи, щях да я оставя тя да избере. От сега нататък, винаги трябваше да е нейн избор.
„Да, благодаря,” промърмори тя, качвайки се в колата ми без колебание.
Ще спре ли някога да ме изпълва с трепет това, че аз бях този, на когото тя казваше ‘да’? Съмнявах се.
Минах внезапно от другата страна на колата, нетърпелив да се присъединя към нея. Тя не показа признак, че е шокирана от внезапното ми появяване отново.
Щастието, което чувствах когато тя седна до мен, този път нямаше прецедент. Колкото и да се наслаждавах на любовта и компанията на семейството ми, въпреки разнообразните забавления и развлечения които светът предлагаше, никога не съм бил толкова щастлив колкото сега. Дори знаейки, че е грешно, че това вероятно може да не свърши добре, не можех повече да крия усмивката от лицето си.
Якето ми беше сгънато върху облегалката на седалката. Видях, че тя го погледна.
„Взех якето за теб,” казах й аз. Това бе извинението ми, ако трябваше да осигуря някакво, за да се появя неканен тази сутрин. Беше студено. Тя нямаше яке. Със сигурност, това бе приемлива форма на кавалерство. „Не исках да се разболееш, или нещо такова.”
„Не съм чак толкова деликатна,” каза тя, взирайки се в гърдите ми, отколкото в лицето ми, сякаш беше нерешителна да срещне погледа ми. Но сложи якето преди да се наложи да прибегна до командване или убеждаване.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Не си ли?” промърморих на себе си.
Тя гледаше втренчено пътя, докато аз ускорявах към училище. Можех да понеса мълчанието само за няколко секунди. Трябваше да знам какви бяха мислите й тази сутрин. Толкова много се бе променило между нас от последния път, когато слънцето светеше.
„Какво, няма ли поне двайсетина въпроса днес?” попитах аз, поддържайки го весело отново.
Тя се усмихна, изглежда доволна, че повдигнах темата. „Въпросите ми притесняват ли те?”
„Не толкова колкото реакциите ти,” казах честно аз, усмихвайки се в отговор на нейната усмивка.
Устата й се изви надолу. „Лошо ли реагирам?”
„Не, това е проблема. Приемаш всичко толкова хладнокръвно - неестествено е.” Нито един писък за сега. Как бе възможно това? „Кара ме да се чудя какво си мислиш наистина.” Разбира се, всичко, което тя правеше, или не правеше, ме караше да се чудя.
„Винаги ти казвам какво си мисля.”
„Редактираш.”
Зъбите й отново се притиснаха към устната й. Изглежда тя не забелязваше когато го правеше - беше несъзнателен отговор на напрежение. „Не много.”
Само тези думи бяха достатъчни, за да развълнуват любопитството ми. Какво криеше тя упорито от мен?
„Достатъчно, за да ме подлудиш,” казах аз.
Тя се поколеба, а после прошепна, „Не искаш да го чуваш.”
Трябваше да помисля за момент, да премина през целия ни разговор снощи, дума по дума, преди да направя връзката. Навярно отне толкова много концентрация, защото не можех да си представя нищо, което да не искам тя да ми каже. И после - защото тонът й беше същият като вчера; внезапно в него отново имаше болка - си спомних. Единият път, когато я помолих да не казва мислите си. Никога не казвай това, почти бях изръмжал аз. Бях я разплакал ...
Това ли криеше тя? Дълбочината на чувствата си към мен? Това, че за нея нямаше значение дали съм чудовище, и че мислеше, че е прекалено късно да промени решението си?
Бях неспособен да говоря, защото щастието и болката бяха прекалено силни за да се изрекат с думи, борбата между тях също бе прекалено дива, за да се изкаже свързан отговор. Беше тихо в колата, с изключение на спокойния ритъм на сърцето и белите й дробове.
„Къде е останалата част от семейството ти?” попита внезапно тя.
Поех дълбоко дъх - с истинска болка регистрирайки аромата й в колата за първи път; свиквах с това, осъзнах аз със задоволство - и се напрегнах да бъда небрежен отново.
„Взеха колата на Розали.” Паркирах на празното място до колата от въпроса. Скрих усмивката си докато гледах как очите й се разширяват. „Доста показна, а?”
„Ъъ, уау. След като има това, защо се вози с теб?”
Розали щеше да се зарадва на реакцията на Бела ... ако беше безпристрастна спрямо Бела, което навярно нямаше да се случи.
„Както казах, показна е. Опитваме се да се впишем.”
„Не успявате,” каза ми тя, а после се засмя безгрижно.
Радостния, напълно необезпокоения звук на гласа й стопли празните ми гърди, в момента, в който главата ми се замая от съмнение.
„Тогава защо днес шофира Розали, след като е по-подозрително?” зачуди се тя.
„Не си ли забелязала? Нарушавам всички правила сега.”
Отговорът ми трябваше да е леко плашещ - така че, разбира се, Бела му се усмихна.
Тя не изчака да й отворя вратата, точно както и вчера. Трябваше да се преструвам на нормален тук, в училище - така че, не можех да се движа достатъчно бързо, за да предотвратя това - но тя просто щеше да трябва да свикне да се отнасят към нея по-вежливо, и щеше да свикне скоро.
Вървях толкова близо до нея, колкото се осмелявах, наблюдавайки внимателно за какъвто и да било знак, че близостта ми я смущава. На два пъти ръката й се подръпна към мен, а после тя я върна обратно. Изглеждаше сякаш искаше да ме докосне ... Дишането ми се ускори.
„Защо въобще имате такива коли? Щом търсите усамотение?” попита тя докато вървяхме.
„Глезотия,” признах аз. „Всички обичаме да караме бързо.”
‘Образи,” промърмори тя с кисел тон.
Не вдигна поглед, за да види в отговор ухилването ми.
Ъх! Не мога да повярвам! Как, по дяволите, Бела бе успяла в това? Не разбирам! Защо?
Душевното объркване на Джесика прекъсна мислите ми. Тя чакаше Бела, като се бе подслонила от дъжда под периферията на покрива на закусвалнята, със зимното яке на Бела в ръцете й. Очите й бяха разширени от отказа й да повярва.
В следващия момент Бела също я забеляза. Лека розовина докосна бузите й когато Бела улови изражението на Джесика. Мислите в главата на Джесика бяха сравнително ясни върху лицето й.
„Здрасти, Джесика. Мерси, че си спомни. Тя протегна ръка за якето и Джесика й го подаде безмълвно.
Трябваше да съм учтив с приятелите на Бела, независимо дали бяха добри или лоши приятели. „Добро утро, Джесика.”
Уоау ...
Очите й даже станаха по-големи. Беше странно и забавно ... и, честно казано, малко неудобно ... да осъзная колко много ме бе смекчило това, че бях близо до Бела. Изглеждаше така, сякаш никой вече не се страхуваше от мен. Ако Емет разбереше това, щеше да се смее цял век.
„Ъъ ... здрасти,” смънка Джесика, а очите й внезапно погледнаха лицето на Бела, многозначително. „Предполага, че ще се видим по тригонометрия.”
Имаш толкова много да разкриваш. Не приемам ‘не’ за отговор. Детайли. Трябва да получа детайли! Подлудяващия Едуард КАЛЪН! Животът е толкова нечестен.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Устата на Бела трепна. „Мда, ще се видим.”
Мислите на Джесика станаха необуздаеми докато бързаше за първия си час, надничайки назад от време на време.
Цялата история. Не приемам нищо по-малко. Бяха ли планирали да се видят снощи? Ходят ли? От колко време? Как можеше да пази това в тайна? Защо би искала? Не може да е нещо небрежно - сериозно трябва да е хлътнала по него. Има ли друга възможност? Ще разбера. Не мога да изтрая да не знам. Чудя се дали го е прелъстила? Оу, млъкни ... Изведнъж мислите на Джесика бяха несвързани и тя остави безмълвните фантазии да се въртят в главата й. Потреперих от предположенията й и не защото бе сменила Бела със себе си в умствените картини.
Не можеше да е така. И все пак ... исках ...
Съпротивлявах се на това да призная, дори пред себе си. По колко грешни начина щях да желая Бела? Кой от тях щеше да завърши с убийството й?
Поклатих глава и се опитах да се ободря.
„Какво ще й кажеш?” попитах Бела.
„Хей!” прошепна пламенно тя. „Мислех си, че не можех да четеш мислите ми!”
„Не мога.” Вгледах се в нея, изненадан, опитвайки се да разбера думите й. Ах - трябва да сме мислили едно и също нещо по едно и също време. Хмм ... Това доста ми хареса. „Обаче,” казах й аз, „мога да прочета нейните - тя ще ти направи засада в часа.”
Бела изпъшка, и после остави якето да се плъзне от раменете й. Отначало не разбрах, че ми го връща - нямаше да го поискам; бих предпочел да го задържи ... символ - така че, бях прекалено бавен, за да й предложа помощта си. Тя ми подаде якето и вкара ръцете си в нейното, без да погледна нагоре, за да види, че ръцете ми бяха протегнати, за да помогнат. Намръщих се на това, а после овладях изражението си, преди тя да го забележи.
„Та, какво ще й кажеш?” настоях аз.
„Малко помощ? Какво иска да знае?”
Усмихнах се и поклатих глава. Исках да чуя какво си мисли без суфльор. „Това не е честно.”
Очите й се свиха. „Не, да не споделиш какво знаеш - ето това е нечестно.”
Правилно - тя не обичаше двойните стандарти.
Стигнахме до вратата на класната й стая - където трябваше да я оставя; случайно се зачудих дали г-ца Коуп щеше да е по-сговорчива относно промяна в програмата с часовете ми по английски ... Наложих си да се концентрирам. Можех да бъда честен.
„Иска да знае дали се срещаме тайно,” казах бавно аз. „И иска да знае какви са чувствата ти към мен.”
Очите й бяха широки - не смаяни, а остроумни сега. Те бяха отворени за мен, четливи. Тя се правеше на невинна.
„Ауч,” измърмори тя. „Какво да кажа?”
„Хммм.” Тя винаги ме караше да издам повече, отколкото тя. Обмислих как да отговоря.
Един капризен кичур от косата й, леко влажна от мъглата, се провесваше през рамото й и се завърташе там, където ключицата й бе скрита от смешния пуловер. Дръпнах очите си ... дръпнах ги от останалите скрити очертания ...
Протегнах се към него внимателно, без да докосвам кожата й - сутринта беше достатъчно студена и без допира ми - и го завъртях обратно на мястото му, около небрежния й кок, така че той да не ме разсейва повече. Спомних си, че Майк Нютън бе докосвал косата й, и челюстта ми се сви при спомена. Тя се бе дръпнала от него тогава. Реакцията й сега въобще не беше същата; напротив, очите й леко се разшириха, прилив на кръв под кожата й, и внезапно, неравномерно тупкане на сърцето й.
Опитах се да скрия усмивката си докато отговарях на въпроса й.
„Предполагам, че можеш да кажеш ‘да’ на първия ... ако нямаш нищо против-„ нейн избор, винаги нейн избор,”- по-лесно е от всяко друго обяснение.”
„Нямам нищо против,” прошепна тя. Сърцето й още не беше намерило правилния си ритъм.
„А колкото до другия въпрос ...” сега не можех да скрия усмивката си. „Ами, ще слушам, за да чуя сам отговора на него.”
Нека Бела обмисли това. Задържах смеха си при шока, който прекоси лицето й.
Обърнах се бързо, преди да може да попита за още отговори. Трудно ми беше да не й давам това, за което молеше. А исках да чуя нейните мисли, не моите.
„Ще се видим на обяд,” викнах й през рамото си, извинение за това да проверя, че тя още се взираше след мен, с широко отворени очи. Устата й бе отворена. Обърнах се отново и се засмях.
Докато крачех, смътно долавях шокираните и несигурни мисли, които се въртяха около мен - очи отскачащи напред-назад между лицето на Бела и моята отдалечаваща се фигура. Обърнах им малко внимание. Не можех да се концентрирам. Беше достатъчно трудно да задържа краката си да се движат с приемлива скорост, докато прекосявах мократа трева към следващия ми час. Исках да бягам - наистина да бягам, толкова бързо, че да изчезна, толкова бързо, че да се почувствам сякаш летя. Част от мен вече летеше.
Сложих си якето когато влязох в час, оставяйки аромата й да се носи около мен. Сега щях да горя - нека миризмата ме направи по-малко чувствителен - и тогава щеше да е по-лесно да го игнорирам по-късно, когато отново щях да съм заедно с нея на обяд...
Беше хубаво, че учителите вече не си правеха труда да се обръщат към мен. Днес може би щеше да е денят, в който щяха да ме изненадат неприятно, неподготвен и без отговор. Умът ми бе на толкова много места тази сутрин; само тялото ми беше в класната стая.
Разбира се, наблюдавах Бела. Това започваше да става естествено - толкова механично, колкото дишането. Чух разговора й с покварения Майк Нютън. Тя бързо насочи разговора към Джесика и се усмихнах толкова широко, че Роб Сауър, който седеше на чина в дясно, видимо потръпна и се мръдна по-навътре на мястото си, надалеч от мен.
Ъх. Зловещо.
Е, не го бях изгубил напълно.
Също така слабо наблюдавах Джесика, гледах как усъвършенстваше въпросите си към Бела. Едва можех да изчакам и една четвърт от часовете, десет пъти по-нетърпелив и по-неспокоен от любопитното момиче, което искаше свежа клюка.
А също така слушах и Анджела Уебър.
Не бях забравил благодарността, която изпитвах към нея - на първо място, за това че мисли само мили неща за Бела, и също така, задето й помогна снощи. Така че чаках сутринта, търсейки нещо, което тя искаше. Сметнах, че ще е лесно; като всеки друг човек, би трябвало да има някаква дрънкулка или дреболия, която тя особено искаше. Няколко, може би. Щях да й доставя нещо анонимно и щяхме да сме квит.
Но Анджела се оказа почти толкова несговорчива колкото и Бела в мислите си. Тя беше странно доволна за тинейджър. Щастлива. Навярно това бе причината за необичайната й доброта - тя бе един от тези редки хора, които имаха това, което искаха и искаха това, което имаха. Ако не обръщаше внимание на учителя и записките си, то тогава мислеше за малките братя близнаци, които щеше да води на плажа този уикенд - очакваше вълнението им с почти майчинска наслада. Тя често се грижеше за тях, но не негодуваше от този факт ... Беше много мило.
Но не особено полезно за мен.
Нямаше нещо, което тя да иска. Просто щеше да трябва да продължа да наблюдавам. Но по-късно. Беше време за часа на Бела по тригонометрия.
Не гледах къде отивах, когато тръгнах за английски. Джесика вече беше на мястото си, и двата й крака тропащи нетърпеливо върху пода, докато чакаше Бела да пристигне.
Обратно, когато седнах на определеното ми място в стаята, застанах напълно неподвижно. Трябваше да си припомня да шавам от време на време. Да поддържам играта. Беше трудно, мислите ми бяха толкова съсредоточени върху тези на Джесика. Надявах се, че тя щеше да обърне внимание, наистина да се опита да разчете за мен лицето на Бела.
Тропането на Джесика се засили, когато Бела влезе в стаята.
Изглежда ... мрачна. Защо? Може би нищо не става с Едуард Калън? Това би било разочарование. Освен ... тогава той все още е свободен ... Ако внезапно се е заинтересувал от срещи, нямам нищо против да му помогна с това ...
Лицето на Бела не изглеждаше мрачно, беше неохотно. Тя бе притеснена - знаеше, че ще чуя всичко това. Усмихнах се на себе си.
„Кажи ми всичко!” настоя Джесика докато Бела все още сваляше якето си, за да го закачи на облегалката на стола си. Движеше се с бавно, неохотно.
Ъх, толкова е бавна. Нека стигнем до пикантната същност!
„Какво искаш да знаеш?” печелеше време Бела, докато заемаше мястото си.
„Какво се случи снощи?”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Взе ми вечеря и после ме докара до вкъщи.”
И после? Хайде, трябва да има нещо повече от това! Тя така или иначе лъже, знам това. Ще я приканя да каже.
„Как се прибра толкова бързо?”
Наблюдавах как Бела завъртя очи пред подозрителната Джесика.
„Той кара като маниак. Беше ужасяващо.”
Тя се усмихна леко, а аз се засмях силно, прекъсвайки съобщението на г-н Мейсън. Опитах се да превърна смеха в кашлица, но никой не се заблуди. Г-н Мейсъм ме стрелнa с раздразнен поглед, но дори не си направих труда да чуя мисълта зад него. Слушах Джесика.
Хъх. Звучи сякаш казва истината. Защо ме кара да измъквам това от нея дума по дума?Бих се хваля докато не ми свърши въздуха, ако бях аз.
„Като среща ли беше - каза ли му да те срещне там?”
Джесика гледаше как изненада прекоси изражението на Бела и бе разочарована от това колко искрено изглеждаше то.
„Не - бях много изненадана да го видя там,” й каза Бела.
Какво става?? „Но той те докара до училище днес?” Трябва да има още към историята.
„Да - това също беше изненада. Забеляза, че снощи нямах яке.”
Това не е много забавно, помисли си Джесика, отново разочарована.
Бях уморен от посоката на въпросите й - исках да чуя нещо, което не знаех. Надявах се да не е толкова неудовлетворена, че да зареже въпросите, които очаквах.
„Та, ще излизате ли пак?” настоя Джесика.
„Той ми предложи да ме закара до Сиатъл в събота, защото мисли, че пикапът ми не е в състояние да го стори - това брои ли се?”
Хмм. Той безспорно се отклонява от пътя си ... е, един вид се грижи за нея. Трябва да има нещо от негова страна, ако не от нейна. Как е възможно ТОВА? Бела е луда.
„Да,” отговори Джесика на въпроса на Бела.
„Ами, тогава,” завърши Бела. „Да.”
„Уоу ... Едуард Калън.” Независимо дали го харесва или не, това е по-важното.
„Знам,” въздъхна Бела.
Тонът на гласа й окуражи Джесика. Най-накрая - звучи сякаш схвана! Трябва да осъзнава ...
„Чакай!” каза Джесика внезапно, спомняйки си най-съществения си въпрос. „Той целуна ли те?” Моля те кажи да. А после опиши всяка секунда!
„Не,” промърмори Бела, а после погледна надолу към ръцете си, спускайки лицето си. „Нещата не стоят така.”
По дяволите. Иска ми се ... Ха. Изглежда и на нея й се иска.
Намръщих се. Бела изглеждаше разстроена за нещо, но не можеше да е разочарованието, както предположи Джесика. Не можеше да иска това. Не и като знаех какво знаеше тя. Не можеше да иска да е толкова близо до зъбите ми. Доколкото тя знаеше, аз имах зъби като на змия.
Потръпнах.
„Мислиш ли, че в събота ...?” подтикна Джесика.
Бела изглеждаше дори по-разстроена когато каза, „Наистина се съмнявам.”
Даа, иска й се. Това я разочарова.
Беше ли причината това, че наблюдавах всичко през филтъра на Джесика, задето изглеждаше сякаш тя е права?
За половин секунда бях разсеян от идеята, невъзможността, от това какво би било да се опитам да я целуна. Моите устни върху нейните, студен камък върху топла, мека коприна ...
И после тя умира.
Поклатих глава, треперейки, и се принудих да обърна внимание.
„За какво си говорихте?” Говори ли му, или го накара да измъкне всяка капка информация от теб както сега?
Усмихнах се мрачно. Джесика не беше далеч от истината.
„Не знам, Джес, за много неща. Поговорихме малко за есето по английски.”
Съвсем малко. Усмихнах се по-широко.
Оу, я СТИГА! „Моля те, Бела! Дай ми малко детайли.”
Бела се замисли за момент.
„Ами ... добре, имам един. Тябваше да видиш как сервитьорката флиртуваше с него - беше прекалено. Но той изобщо не й обърна внимание.
Колко странен детайл за споделяне. Бях изненадан, че Бела въобще бе забелязала. Изглеждаше много незначително нещо.
Интересно ... „Това е добър знак. Тя хубава ли беше?”
Хмм. Джесика си мислеше за това повече отколкото аз. Трябва да са женски работи.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Много,” й каза Бела. „И сигурно на деветнайсе или двайсе.”
За момент Джесика бе разсеяна от спомена за Майк и срещата й понеделник вечерта - Майк бе малко прекалено дружелюбен с една сервитьорка, която Джесика въобще не бе сметнала за хубава. Тя изтласка спомена настрани и се върна, потушавайки раздразнението си, към въпроса за подробностите.
„Още по-добре. Явно те харесва.”
„Така мисля,” каза Бела бавно, а аз бях на ръба на стола си, тялото ми стегнато сурово. „Но е трудно да се каже. Той винаги е толкова загадъчен.”
Явно не съм бил толкова откровено ясен и извън контрол, колкото си мислех. Все пак ... наблюдателна, каквато тя бе ... Как можеше да не осъзнава, че бях влюбен в нея? Претърсих разговора ни, почти изненадан, че не бях казал думите на глас. Усещането бе сякаш знанието за това бе подтекста на всяка дума между нас.
Уоу. Как седиш там, срещу мъж супер-модел и водиш разговор? „Не знам как така си достатъчно смела, за да си насаме с него,” каза Джесика.
Шок премина през лицето на Бела. „Защо?”
Странна реакция. Какво си мислеше, че имам предвид? „Той е толкова ...” Коя е точната дума? „Плашещ. Не бих знаела какво да му кажа.” Дори не можех да говоря с него на английски днес, а той бе казал само ‘добро утро’. Сигурно съм прозвучала като идиотка.
Бела се усмихна. „Имам известни проблеми с несвързаността когато съм около него.”
Вероятно се опитваше да накара Джесика да се почувства по-добре. Тя беше почти неестествено спокойна, когато бяхме заедно.
„Е, добре,” въздъхна Джесика. „Той е невероятно великолепен.”
Изведнъж лицето на Бела бе студено. Очите й проблеснаха по същия начин, по който правеха, когато тя се възмущаваше от някаква несправедливост. Джесика не анализира промяната в изражението й.
„В него има много повече от това,” каза рязко Бела.
Оооу. Сега отиваме нанякъде. „Наистина? Като например?”
Бела прехапа устната си за момент. „Не мога точно да обясня,” най-накрая каза тя. „Но той е дори по-невероятен зад лицето.” Тя погледна встрани от Джесика, очите й леко нефокусирани, сякаш се взираше в нещо много надалеч.
Чувството, което усетих сега, беше не точно подобно на това, което чувствах когато Карлайл или Езме ме хвалеха повече отколкото заслужавах. Подобно, но по-силно, по-поглъщащо.
Заблуждавай някой друг - няма нищо по-хубаво от това лице! Освен ако не е тялото му. Загубвам съзнание. „Това възможно ли е?” изкикоти се Джесика.
Бела не се обърна. Тя продължаваше да с взира в далечината, игнорирайки Джесика.
Един нормален човек би се радвал. Може би ако запазя въпросите обикновени. Ха ха. Сякаш говоря на някой от детската градина. „Значи го харесваш?”
Отново бях скован.
Бела не погледна към Джесика. „Да.”
„Имам предвид, наистина ли го харесваш?
„Да.”
Погледни това изчервяване!
Гледах.
„Колко много го харесваш?” настоя Джесика.
Стаята по английски можеше да избухне в пламъци и аз нямаше да забележа.
Сега лицето на Бела беше яркочервено - почти можех да усетя топлината от картината в ума си.
„Прекалено много,” прошепна тя. „Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса.”
Кажи си приказката! Какво попита г-н Варнър? „Ъъ - кой номер, г-н Варнър?”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Добре беше, че Джесика не можеше вече да разпитва Бела. Имах нужда от една минута.
Какво за бога си мислеше това момиче сега? Повече отколкото той ме харесва? Как й бе хрумнало това? Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса? Какво трябваше да означава това? Не можех да съставя разумно обяснение за думите. Те бяха на практика безсмислени.
Изглежда не можех да приема нищо за вярно. Очевидните неща, нещата които се разбираха перфектно, някак си се объркваха и оставаха на заден план в този нейн странен мозък. Повече отколкото той ме харесва? Може би не трябва да изключвам лудницата все още.
Погледнах гневно часовника, стискайки зъби. Как можеше един безсмъртен да усеща обикновените минути толкова невъзможно дълги? Къде бе перспективата ми?
Челюстта ми бе стисната през целия час по тригонометрия на г-н Варнър. Чух повече от неговата лекция, отколкото от тази в моя собствен час. Бела и Джесика не говориха наново, но Джесика надникна към Бела няколко пъти и веднъж лицето й бе отново яркочервено без видима причина.
Обядът не можеше да дойде достатъчно бързо.
Не бях сигурен дали Джесика щеше да получи някои от отговорите, за които чаках, когато часът свърши, но Бела бе по-бърза от нея.
Веднага след като звънецът звънна Бела се обърна към Джесика.
„По английски Майк ме попита дали си казала нещо за понеделник вечерта,” каза Бела, усмивка вдигаше ъгълчетата на устните й. Разбрах какво беше това - атаката като най-добра защита.
Майк е питал за мен? Радостта изведнъж направи съзнанието й уязвимо, по-нежно, без обичайната му подла острота. „Майтапиш се! Ти какво му каза?”
„Казах му, че си се забавлявала много - и той изглеждаше доволен.”
„Кажи точно какво каза той, и точния ти отговор!”
Това определено бе всичко, което щях да получа от Джесика днес. Бела се усмихваше сякаш си мислеше същото нещо. Тя бе спечелила рунда.
Е, на обяд щеше да е друго нещо. Ще имам по-голям успях в измъкването на отговори от нея, отколкото Джесика, щях да се уверя в това.
Трудно понасях да проверявам от време на време чрез Джсика през останалата четвърт от часа. Нямах търпение спреямо натрапчивите й мисли за Майк Нютън. Беше ми повече от достатъчен през последните две седмици. Късметлия беше, че е жив.
Движех се безразлично в час по физкултура с Алис, начинът, по който винаги се движехме, когато се стигнеше до физическа активност заедно с хората. Тя бе моят съотборник, естествено. Беше първият ден по багминтон. Въздъхнах от скука, завъртайки ракетата с бавно движение, за да ударя перцето обратно към отсрещната страна. Лаурен Малори беше в другия отбор; пропусна. Алис въртеше ракетата си като жезъл, взирайки се в тавана.
Всички мразехме физкултурата, особено Емет. Да губи игри беше обида за личната му философия. Физическото днес изглеждаше по-зле от обичайното - почувствах се почти толкова раздразнен, колкото Емет винаги беше.
Преди главата ми да можеше де експлодира от нетърпение, треньор Клап спря игрите и ни пусна рано. Бях смешно благодарен, че той бе изпуснал закуската - нов опит за диета - и последвалия глад го караше бързо да напусне двора на училището, за да намери един мазен обяд някъде. Той си обеща, че ще започне наново утре ...
Това ми даде достатъчно време да стигна до сградата за часовете по математика преди часът на Бела да свърши.
Забавлявай се, помисли си Алис, когато се отправи да срещне Джаспър. Само още няколко дни на търпение. Предполагам, че няма да кажеш на Бела ‘здрасти’ от мое име, нали?
Поклатих глава, разгневен. Бяха ли всички медиуми толкова самодоволни?
За твое сведение, ще е слънчево, и по двата смисъла на думата, този уикенд. Може би ще искаш да пренаредиш плановете си.
Въздъхнах докато продължавах в противоположна посока. Самодоволна, но определено полезна.
Облегнах се на стената до вратата, чакайки. Бях достатъчно близо, за да чуя гласа на Джесика през тухлите толкова добре, колкото и мислите й.
„Няма да седиш с над днес, нали?” Тя цялата изглежда ... оживена. Обзалагам се, че не ми е казала хиляди неща.
„Мисля, че не,” отговори Бела, странно несигурна.
Не й ли бях обещал да прекарам обяда с нея? Какво си мислеше?
Те излязоха от клас заедно и очите и на двете се разшириха когато ме видяха. Но можех да чуя само Джесика.
Хубаво. Уоу. Оу, да, тук става нещо повече от това, което тя ми казва. Може би ще й се обадя довечера ... А може би не трябва да я окуражавам. Хъх. Надявам се, че той бързо ще свърши с нея. Майк е сладък, но ... уоу.
„Ще се видим по-късно, Бела.”
Бела тръгна към мен, спирайки на една крачка разстояние, все още несигурна. Кожата й беше розова около скулите й.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Познавах я достатъчно добре, за да бъда сигурен, че нямаше страх в колебанието й. Очевидно това бе заради някаква пропаст, която тя си представяше между нейните чувства и моите. Повече отколкото той ме харесва. Абсурд!
„Здравей,” казах аз, гласът ми бе неучтив за баналната фраза.
Лицето й стана по-щастливо. „Здрасти.”
Не изглеждаше склонна да каже нещо друго, така че аз поведох по пътя към закусвалнята, а тя вървеше мълчаливо до мен.
Якето бе свършило работа - миризмата й не беше ударът, който бе по принцип. Беше просто усилване на болката, която вече изпитвах. Можех да го игнорирам по-лесно, отколкото някога бих повярвал, че е възможно.
Бела беше неспокойна докато чакахме в редицата, играейки си разсеяно с ципа на якето й и местейки се нервно от крак на крак. Тя често ме поглеждаше, но всеки път когато срещнеше втренчения ми поглед, свеждаше очите си сякаш бе засрамена. Беше ли това защото толкова много хора се взираха в нас? Може би тя можеше да чуе силните шепоти - клюката днес беше толкова словесна, колкото и умствена.
Или, може би разбираше, от изражението ми, че беше загазила.
Тя не каза нищо докато не започнах да събирам обяда й. Не знаех какво обича - все още не - така че грабнах от всичко по едно.
„Какво правиш?” изсъска тя с тих глас. „Нали не взимаш всичко това за мен?”
Поклатих глава и бутнах таблата към касата. „Половината е за мен, разбира се.”
Тя вдигна едната си вежда скептично, но не каза нищо повече когато платих храната и я съпроводих до масата, на която бяхме седели миналата седмица преди катастрофалното й преживяване с проверяването на кръвната група. Изглеждаше като много повече от няколко дни. Всичко бе различно сега.
Тя отново седна срещу мен. Бутнах таблата към нея.
„Вземи каквото си поискаш,” насърчих я аз.
Тя повдигна една ябълка и я завъртя в ръцете си, с несигурно изражение върху лицето си.
„Любопитна съм.”
Каква изненада.
„Какво би направил, ако някой те предизвика да ядеш храна?” продължи тя с тих глас, който нямаше да стигне до ушите на хората. Безсмъртните уши бяха друго нещо, ако тези уши обръщаха внимание. Вероятно трябваше да им спомена нещо по-рано ...
„Ти винаги си любопитна,” оплаках се аз. Е добре. Не беше сякаш не ми се е налагало да ям преди. Беше част от играта. Неприятна част.
Протегнах се към най-близкото нещо, и я гледах в очите когато отхапах малка хапка от това, което беше то. Без да гледам не можех да кажа. Беше толкова лигаво, тежко и отвращаващо, като всяка останала човешка храна. Сдъвках бързо и глътнах, опитвайки се да запазя гримасата встрани от лицето си. Буцата храна мина бавно и неприятно надолу в гърлото ми. Въздъхнах като си помислих как ще трябва по-късно да я повърна. Отвратително.
Изражението на Бела беше шокирано. Впечатлено.
Искаше ми се да завъртя очи. Разбира се, че бяхме усъвършенствали такива заблуди.
„Ако някой те предизвика да ядеш кал, би могла, нали?
Носът й се сбръчка и тя се усмихна. „Направих го веднъж ... предизвикаха ме. Не беше толкова зле.”
Засмях се. „Предполагам, че не съм изненадан.”
Изглеждат предпазливи, нали? Добър език на тялото. По-късно ще й кажа как е била сцената от моя гледна точка. Той се навежда към нея точно по начина по който би трябвало, ако е заинтересуван. Изглежда сяка се интересува. Изглежда ... перфектен. Джесика въздъхна. Ъм.
Срещнах любопитните очи на Джесика и тя погледна встрани нервно, хилейки се на момичето до нея.
Хммм. Може би е по-добре да се залепя за Майк. Реалност, не фантазия ...
„Джесика разглежда обстойно всичко, което върша,” информирах Бела. „Ще ти го анализира по-късно.”
Бутнах подноса с храната обратно към нея - пица, осъзнах аз - чудейки се по какъв най-добър начин да започна. Някогашното ми разочарование пламна когато думите се повториха в главата ми: Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам какво бих могла да направя по въпроса.
Тя отхапа от същото парче пица. Порази ме колко доверчива бе тя. Разбира се, тя не знаеше, че съм отровен - не че тази споделена храна щеше да я нарани. Все още, очаквах тя да се отнася към мен различно. Като към някой друг. Тя никога не го правеше - поне, не по негативен начин ...
Щях да започна внимателно.
„Значи сервитьорката била хубава, така ли?”
Тя отново вдигна веждата си. „Наистина не си забелязал?”
Сякаш някоя жена можеше да се надява да откъсне вниманието ми от Бела. Абсурд, отново.
„Не. Не обръщах внимание. Имах много неща на главата.” Не най-маловажно бе нежното прилепване на синята й блуза ...
Добре че носеше този грозен пуловер днес.
„Горкото момиче,” каза Бела, усмихвайки се.
Хареса й, че не смятах сервитьорката за интересна по никакъв начин. Можех да разбера това. Колко пъти си бях представял как осакатявам Майк Нютън в стаята по биология?
Честно казано, тя не можеше да вярва, че човешките й чувства, използвани седемнайсе кратки смъртни години, можеха да са по-силни от безсмъртните страсти, които вряха в мен от един век.
„Нещо, което каза на Джесика ...” не можех да задържа гласа си небрежен. „Ами, притеснява ме.”
Тя веднага бе в защитно положение. „Не съм изненадана, че си чул нещо, което не си харесал. Знаеш какво казват за подслушвачите.”
Подслушвачите никога не чуват добри неща за себе си, това казваха.
„Предупредих те, че ще слушам,” напомних й аз.
„А аз те предупредих, че не искаш да знаеш всичко, което си мисля.”
Ах, тя си мислеше за тогава, когато я бях разплакал. Разкаянието направи гласа ми по-плътен. „Така е. Въпреки това, не си напълно права. Искам да знам какво си мислиш - всичко. Просто ми се искаше ... да не мислиш някои неща.”
Още половинчати лъжи. Знаех, че не трябваше да искам тя да ме обича. Но исках. Разбира се, че исках.
„Това е доста различно,” измърмори тя.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Но не е наистина същността в момента.”
„И каква е тя?”
Тя се наведе към мен, ръката й хванала леко гърлото й. Привличаше погледа ми, - разсейваше ме. Колко нежна на допир би трябвало да е тази кожа ...
Концентрирай се, изкомандвах си аз.
„Наистина ли вярваш, че ме харесваш повече, отколкото аз теб?” попитах аз. Въпросът ми звучеше смешно, само думите бяха разбъркани.
Очите й бяха широки, дишането й спря. После погледна настрани, мигайки бързо. Дишането й стана слабо и тежко.
„Отново го правиш,” промърмори тя.
„Какво?”
„Омайваш ме,” призна тя, срещайки погледа ми предпазливо.
„Оу.” Хмм. Не бях напълно сигурен какво да направя за това. Нито пък бях сигурен, че не исках да я омайвам. Все още бях развълнуван от това, че можех. Но то не помагаше на напредването на разговора.
„Вината не е твоя.” Тя въздъхна. „Не можеш да направиш нищо.”
„Ще отговориш ли на въпроса ми?” настоях аз.
Тя гледаше вторачено масата. „Да.”
Това бе всичко, което каза.
„Да, ще отговориш, или да, наистина мислиш така?” попитах нетърпеливо.
„Да, наистина мисля това,” каза тя без да вдига поглед. Имаше лек оттенък на тъга в гласа й. Изчерви се отново, а зъбите й мръднаха несъзнателно към тревожната й устна.
Изведнъж, осъзнах, че това признание бе много трудно за нея, защото тя наистина го мислеше. Не беше по-лесно на онзи страхливец, Майк, да я помоли да потвърди чувствата си, преди аз да потвърдя моите собствени. Нямаше значение това, че щях да оставя моята страна изцяло разкрита. От началото до края не аз правих първата крачка към нея, така че нямах извинение.
„Грешиш,” обещах аз. Тя трябваше да чуе нежността в гласа ми.
Бела вдигна поглед към мен, очите й неразбираеми, неиздаващи нищо. „Не можеш да знаеш това,” прошепна тя.
Тя си мислеше, че подценявах чувствата й, защото не можех да чуя мислите й. Но, всъщност, проблемът беше, че тя подценява моите.
„Какво те кара да мислиш така?” зачудих се аз.
Тя се взря в мен с бръчка между очите си и прехапвайки устните си. За милионен път аз отчаяно желаех да можех да я чуя.
Точно щях да я помоля да ми каже с каква мисъл се бореше, но тя вдигна пръст, за да ме спре.
„Нека помисля,” помоли тя.
Докато тя просто нареждаше мислите си можех да съм търпелив.
Или можех да се преструвам, че съм.
Тя притисна ръцете си една към друга, завъртайки и развъртайки тънките си пръсти. Гледаше ръцетя си докато говореше, сякаш те принадлежаха на някой друг.
„Ами, настрани от очевидното,” промърмори тя. „Понякога ... Не мога да съм сигурна - аз не знам как да чета умове - но понякога изглежда сякаш се опитваш да кажеш ‘довиждане’, когато казваш нещо друго.” Не вдигна поглед.
Беше уловила това, нали? Осъзнаваше ли тя, че единствено слабостта и егоистичността ме държаха тук? Ценеше ли ме по-малко заради това?
„Схватливо,” казах тихо аз, а после с ужас видях как болка изкриви изражението й. Побързах да опровергая предположението й. „Точно затова грешиш, въпреки че-„ започнах аз, а после спрях, спомняйки си първите думи от обяснението й. Тя ме притесняваха, въпреки че не бях сигурен, че съм разбрал точно. „Какво имаш предвид с ‘очевидното’?”
„Ами, погледни ме,” каза тя.
Гледах я. Всичко което правех бе да я гледам. Какво имаше предвид?
„Аз съм напълно обикновена,” обясни тя. „Е, освен лошите неща като преживяванията близки до смъртта, и това че съм толкова тромава, че чак съм негодна. И погледни себе си.” Тя махна с ръка към мен, сякаш посочваше нещо толкова очевидно, че не си заслужаваше да бъде произнесено.
Тя си мислеше, че е обикновена? Мислеше си, че по някакъв начин аз съм за предпочитане пред нея? По чия преценка? Глупави, ограничени, слепи хора като Джесика или г-ца Коуп? Как можеше да не осъзнава, че е най-красивата ... най-прелестната ... Тези думи не бяха достатъчни.
А тя си нямаше и на представа.
„Не се виждаш много ясно, да знаеш,” казах й аз. „Ще призная, че си адски права за ложите неща ...” Засмях се безрадостно. Не мислех злата съдба, която я спохождаше, за смешна. Тази тромавост, все пак, беше един вид смешна. Привлекателна. Щеше ли да ми повярва, ако й кажех, че е красива и отвътре и отвън? Навярно щеше да сметне потвърждението за по-убедително. „Но не чу какво си мислеше всеки мъж за теб през първия ти ден тук.”
Ах, надеждата, трепета, страстта на тези мисли. Скоростта, с която те се превръщаха във фантазии. Невъзможни, защото тя не искаше нито един от тях.
Аз бях единствения, на когато бе казала ‘да’.
Усмивката ми сигурно беше самодоволна.
Лицето й бе объркано от изненадата. „Не вярвам на това,” смънка тя.
„Довери ми се поне този път - ти си обратното на обикновена.”
Единствено нейното съществуване бе достатъчно извинение за създаването на целия свят.
Тя не бе свикнала на комплименти, можех да видя това. Още едно нещо, с което просто щеше да трябва да свикне. Тя се изчерви и смени темата. „Но аз не казвам ‘довиждане’.”
„Не виждаш ли? Това доказва, че съм прав. Мен ме е грижа повече, защото ако мога да го направя ...” Щях ли някога да съм достатъчно неегоистичен, за да направя правилното нещо? Поклатих глава в отчаяние. Трябваше да намеря сила. Тя заслужаваше живот. Не това, което Алис бе видяла да идва за нея. „Ако да напусна е правилното нещо ... „ И трябваше да е правилното нещо, нали? Нямаше никакъв безрасъден ангел. Бела не ми принадлежеше. „Тогава бих наранил себе си, за да те предпазя от нараняване, за да те избавя.”
Когато казах думите желаех те да са истина.
Тя ме погледна гневно. Някак си, думите ми я бяха ядосали. „И си мислиш, че аз не бих направила същото?” настоя тя яростно.
Толкова яростна - толкова нежна и крехка. Как тя въобще можеше да нарани някого? „Никога не ти се е налагало да правиш този избор,” казах й аз, отново отчаян от голямата разлика между нас.
Тя се вгледа в мен, безпокойство измести гнева в очите й и върна малката бръчка между тях.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Наистина трябваше да има нещо не наред с реда във вселената ако някой толкова добър и толкова чуплив не заслужаваше ангел-пазител, който да я пази от беди.
Е, помислих си аз с черен хумор, поне има вампир-пазител.
Усмихнах се. Колко много обичах извинението си да остана. „Разбира се, това да те държа в безопасност започва да се превръща в занимание на пълен работен ден, което изисква постоянното ми присъствие.”
Тя също се усмихна. „Никой не се е опитвал да ме унищожи днес,” каза тя безгрижно, а после лицето й бе несигурно за половин секунда преди очите й отново да станат неразбираеми.
„Все още,” добавих сухо аз.
„Все още,” съгласи се за моя изненада тя. Очаквах да откаже каквато и да било нужда от защита.
Как може? Този егоистичен глупак! Как може да ни причини това? Пронизителните душевни писъци на Розали пробиха концентрацията ми.
„По-спокойно, Роуз,” чух шепота на Емет от другата страна на закусвалнята. Ръцете му бяха около раменете й, държейки я здраво до него - удържащи я.
Съжалявам, Едуард, помисли си виновно Алис. Тя можеше да види, че Бела знае прекалено много от разговора ви ... и, ами, щеше да е по-зле, ако не й бях казала истината направо. Повярвай ми.
Трепнах при вида на картината, която последва, на това какво щеше да се случи, ако бях казал на Розали, че Бела знаеше, че съм вампир, вкъщи, където Розали не трябваше да поддържа фасада. Трябваше да скрия някъде извън щата моят Астън Мартин, ако не се успокои преди училището да свърши. Видът на любимата ми кола, смачкана и горяща, беше разстройващ - въпреки че знаех, че си заслужавах отмъщението.
Джаспър не беше много по-щастлив.
Щях да се оправям с останалите по-късно. Имах само малко време да бъда с Бела, и нямаше да го пилея. А това, че чух Алис ми напомни, че имам някои неща, за които да се погрижа.
„Има още един въпрос към теб,” казах аз, изключвайки душевната истерия на Розали.
„Стрелай,” каза Бела, усмихвайки се.
„Наистина ли ти се налага да отидеш в Сиатъл тази събота, или това беше просто извинение да кажеш ‘не’ на всичките ти обожатели?”
Тя направи гримаса. „Да знаеш, все още не съм забравила за онова нещо с Тайлър. Ти си виновен, задето се е заблудил, че ще ходя на бала с него.”
„Оу, той щеше да намери шанс да те попита и без мен - аз наистина просто исках да наблюдавам лицето ти.”
Сега се засмях, спомняйки си ужасеното й изражение. Нищо от това, което й бях казал за собствената ми мрачна история, не я бе накарало да изглежда толкова ужасена. Истината не я плашеше. Тя искаше да е с мен. Колебаейки се единствено на ум.
„Ако те бях помолил, щеше ли да отхвърлиш и мен?”
„Навярно не,” каза тя. „Но щях да го отменя по-късно - да се престоря на болна, или с изкълчен глезен.”
Колко странно. „Защо би направила това?”
Тя поклати глава, сякаш бе разочарована, че не бях разбрал веднага. „Предполагам, че никога не си ме виждал по физическо, но си мислех, че ще разбереш.”
Ах. „Имаш предвид факта, че не можеш да минеш по гладка, стабилна повърхност, без да намериш нещо, в което да се спънеш?”
„Очевидно.”
„Това не би било проблем. Всичко е въпрос на водене.”
За малка част от секундата бях завладян от идеята да я държа в ръцете си по време на танц - където тя със сигурност щеше да носи нещо красиво и деликатно, вместо този неприятен пуловер.
Перфектно ясно си спомних какво бе усещането от тялото й под моето, след като я бях бутнал от пътя на приближаващия се микробус. По-силно от паниката или отчаянието, или раздразнението, можех да си спомня това усещане. Тя бе толкова топла и толкова нежна, наместена лесно под моето собствено каменно тяло ...
Дръпнах се внезапно от спомена.
„Но ти така и не ми каза-„ казах бързо аз, като я спрях от това да спори с мен относно тромавостта й, както определено възнамеряваше да направи. „Твърдо ли си решена да отидеш в Сиатъл, или нямаш нещо против, ако правим нещо различно?”
Заобиколен - предоставяйки й избор, без да й давам възможност да се измъкне от мен за деня. Едва ли бе почтено от моя страна. Но бях направил обещание пред нея миналата вечер ... и идеята за изпълнението му ми харесваше - почти толкова, колкото и идеята ме ужасяваше.
Слънцето щеше да пече в събота. Можех да й покажа истинското си аз, ако бях достатъчно смел, за да понеса ужаса и отвращението й. Знаех точното място, където да поема такъв риск ...
„Отворена съм за алтернативи,” каза Бела. „Но искам да помоля за една услуга.”
‘Да’ с ограничения. Какво щеше да поиска от мен?
„Какво?”
„Може ли аз да карам?”
Това ли беше представата й за чувство за хумор? „Защо?”
„Ами, основно защото когато казах на Чарли, че отивам в Сиатъл, той недвусмислено попита дали отивам сама, а по това време беше така. Ако попита пак, вероятно няма да излъжа, но не мисля, че ще попита пак, а това да оставя пикапа вкъщи просто ненужно ще повдигне темата. И също така, защото шофирането ти ме плаши.”
Завъртях очи. „От всичките неща за мен, които биха могли да те уплашат, се притесняваш за шофирането ми.” Наистина, мозъкът й работеше наопаки. Поклатих глава възмутен.
Едуард, повика ме неотложно Алис.
Внезапно стоях в светъл кръг слънчева светлина, хванат в едно от виденията на Алис.
Беше място, което добре познавах, мястото на което точно обмислях да заведа Бела - малка поляна, където никой друг освен мен не ходеше. Тихо, красиво място, където можеше да се смята, че сме насаме - достатъчно надалеч от което и да било човешко жилище, че дори и моят мозък можеше да получи спокойствие и тишина.
Алис също го позна, защото ме бе видяла там не много отдавна, в друго видение - едно от онези проблясващи, неясни видения, които ми бе показала сутринта, когато спасих Бела от колата.
В това проблясващо видение аз не бях сам. А сега бе ясно - Бела беше с мен. Значи бях достатъчно смел. Тя се вгледа в мен, небесни дъги танцуваха върху лицето й, очите й неразгадаеми.
Същото място е, помисли си Алис, съзнанието й бе изпълнено с ужас, който не съответстваше на видението. Напрежение, може би, но ужас? Какво имаше предвид, същото място?
И тогава го видях.
Едуард! изпротестира остро Алис. Аз я обичам, Едуард!
Изключих я яростно.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Тя се дръпна от мен, очите й объркани и уплашени.
Аз също се отдръпнах, искайки да поставя пространство между нас. Тя никога нямаше да види, нали? Не би направила и едно нещо, което да ми помогне да я запазя жива.
„Прекалено плашещо за мен?” попита тя, гласът й спокоен. Сърцето й, все пак, биеше двойно по-бързо.
„Ако беше така, щях да те изведа още тази вечер,” отговорих през зъби. „Имаш нужда от здравословна доза страх. Нищо не би могло да е по-полезно за теб.”
„Тогава защо?” настоя тя, неразубедена.
Погледнах я свирепо, чакайки да се уплаши. Аз бях уплашен. Просто можех да си представя как Бела е прекалено близо до мен докато ловувам ...
Очите й останаха любопитни, нетърпеливи, нищо повече. Тя чакаше отговора си, без да се предава.
Но часът ни свърши.
„По-късно,” отсякох аз и се изправих на крака. „Ще закъснеем.”
Тя се огледа наоколо, дезориентирана, сякаш бе забравила, че бяхме на обяд. Сякаш дори бе забравила, че сме в училище - изненадана, че не сме сами на някакво усамотено място. Разбрах напълно това чувство. Беше трудно да си спомня останалата част от света, когато бях с нея.
Тя стана бързо, залитайки веднъж, и преметна раницата през рамото си.
„По-късно тогава,” каза тя, и можех да видя решителността в начина, по който застана устата й; тя щеше да ме застави да изпълня обещанието си.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
12. Усложнения

С Бела мълчаливо отидохме към часа по биология. Опитвах се да се фокусирам върху момента, върху момичето до мен, върху това, което беше истинско и сигурно, или върху каквото и да било, което би задържало лъжливите, безсмислени видения на Алис извън главата ми.
Минахме покрай Анджела Уебър, която се бе забавила на тротоара, обсъждайки една домашна работа с момче от часа й по тригонометрия. Сканирах мислите й небрежно, очаквайки по-скоро разочарование, но се изненадах от тъжната им насока.
Ах, значи имаше нещо, което Анджела искаше. За съжаление, не беше нещо, което лесно би могло да се опакова като подарък.
Почувствах се странно успокоен, чувайки безнадеждния копнеж на Анджела. Чувство за близост, за което Анджела никога нямаше да разбере, премина през мен и в тази секунда бях единодушен с момичето.
Беше странно утешително да знам, че не бях единствения, който преживяваше трагична любовна история. Силната мъка бе навсякъде.
В следващата секунда бях внезапно и истински раздразнен. Защото историята на Анджела не трябваше да е трагична. Тя бе човек и той бе човек, а разликата, която изглеждаше толкова неопределима в главата й, бе смешна, наистина смешна в сравнение с моето собствено положение. Нямаше смисъл в разбитото й сърце. Що за изхабена тъга, когато нямаше действителна причина за нея да не бъде с този, когото искаше. Защо да не имаше това, което искаше? Защо да нямаше тази история щастлив край?
Исках да й дам подарък ... Е, щях да й дам това, което искаше. След като знаех как действах на човешката природа, вероятно това нямаше да е много трудно. Проникнах в съзнанието на момчето до нея, обектът на обичта й, и той не изглеждаше неохотен, беше просто поставен в трудно положение от същото затруднение, от която и тя. Без надежди и примирен, както и тя.
Всичко, което трябваше да направя бе да планирам предложението ...
Планът лесно се състави, сценарият се написа сам, без усилие от моя страна. Щях да се нуждая от помощта на Емет - да го накарам да се навие на това беше единствената истинска трудност. Човешката природа бе толкова по-лесна за манипулиране от вампирската.
Бях доволен от решението си, от подаръка ми за Анджела. Беше добро отклонение от собствените ми проблеми. Де да бяха и моите толкова лесно решими.
Настроението ми беше леко подобрено, когато Бела и аз заехме местата си. Може би трябваше да съм по-позитивен. Може би някъде там имаше решение за нас, което ми убягваше, по начина по който очевидното решение за Анджела бе толкова невидимо за нея. Не бе вероятно ... Но защо да губя време в безнадежност? Нямах време за пилеене когато станеше въпрос за Бела. Всяка секунда бе от значение.
Г-н Бенър влезе, като дърпаше един старинен телевизор и едно видео. Той прескачаше частта, към която не бе особено заинтересован - генетични смущения - показвайки ни филм през следващите три дни. ‘Lorenzo’s Oil’ не беше нещо много весело, но това не спря вълнението в стаята. Няма записки, няма материали за проверка. Три свободни дни. Хората ликуваха.
Така или иначе, за мен нямаше значение. Нямах намерение да обръщам внимание на нещо друго освен Бела.
Днес не дръпнах стола си от нейния, за да си дам пространство за дишане. Напротив, седнах близо до нея, като би направил всеки нормален човек. По-близо, отколкото в колата ми, достатъчно близо, за да чувствам лявата си страна потопена в топлината от кожата й.
Беше странно преживяване, и приятно и мъчително, но предпочитах това, вместо да стоя от другата страна на масата. Беше повече от това, с което бях свикнал, а все пак, осъзнах, че не беше достатъчно. Не бях удовлетворен. Да бъда толкова близо до нея ме караше да съм още по-близо. Притеглянето бе по-силно, колкото по-близо идвах.
Бях я обвинил, че е магнит за опасности. Точно в момента, почувствах, че това бе чистата истина. Аз бях опасност, и с всеки инч, който си позволявах по-близо до нея, привлекателността й се увеличаваше по сила.
И тогава г-н Бенър угаси лампите.
Беше странно каква голяма разлика предизвика това, имайки предвид че липсата на светлина не означаваше кой знае какво за очите ми. Все още можех да виждам толкова перфектно колкото и преди. Всеки детайл от стаята бе ясен.
Тогава защо този внезапен шок от електричество във въздуха, в тази тъмнина не бе тъмен за мен? Беше ли защото знаех, че съм единственият, който можеше да го види ясно? Това че Бела и аз бяхме невидими за останалите? Сякаш бяхме сами, само ние двамата, скрити в тъмната стая, седейки толкова близо един до друг ...
Ръката ми мръдна към нейната без позволението ми. Просто да докосна ръката й, да я подържа в тъмнината. Щеше ли това да е такава ужасяваща грешка? Ако кожата ми я смущаваше, тя просто щеше да се дръпне ...
Дръпнах ръката си обратно, свивайки и двете си ръце силно пред гърдите си. Никакви грешки. Бях си обещал, че няма да правя никакви грешки, без значение колко минимални изглеждаха те. Ако хванех ръката й щях да поискам повече - още един незначителен допир, още едно движение по-близо до нея. Можех да почувствам това. Нов вид желание нарастваше в мен, докарващо ме до отхвърлянето на самоконтрола ми.
Никакви грешки.
Бела сви ръцете си на сигурно място пред нейните гърди, и ги бе стиснала в юмруци, точно като мен

Алис Кълан


Moderator
Moderator
За какво си мислиш? Умирах да й прошепна думите, но стаята бе прекалено тиха, за да имам успех дори и в разговор шепнешком.
Филмът започна, осветявайки тъмнината само малко. Бела ми хвърли бегъл поглед . Забеляза скования начин, по който държах тялото си - точно както нейното - и се усмихна. Устните й леко се разделиха, а очите й изглеждаха пълни с топли покани.
Или навярно виждах това, което ми се искаше да видя.
Усмихнах й се в отговор; дишането й секна от тихо ахване и после се обърна бързо настрани.
Това влоши нещата. Не знаех мислите й, но внезапно бях убеден, че я бях разбрал правилно преди, и че тя искаше да я докосна. Тя чувстваше това опасно желание точно както и аз.
Между нейното тяло и моето електричеството бръмчеше.
През целия час тя не мръдна, задържайки стегнатата си, контролирана поза, както и аз моята. От време на време тя надничаше към мен и електрическия поток ми нанасяше силен удар с внезапен шок.
Часът мина - бавно, и все пак не достатъчно бавно. Това беше толкова ново, можех да стоя така с нея дни наред, само за да изпитам чувството напълно.
Имах дузина различни спора със себе си докато минутите минаваха, разумността бореща се с желанието, докато се опитвах да оправдая това да я докосна.
Най-накрая, г-н Бенър отново включи лампите.
На ясната флуоресцентна светлина, атмосферата на стаята се върна към нормалното. Бела въздъхна и се протегна, прегъвайки пръстите си пред себе си. Би трябвало да й е било неудобно да задържи тази стойка за толкова дълго. Беше по-лесно за мен - неподвижността идваше естествено.
Изкикотих се на облекчението изражение върху лицето й. „Е, това беше интересно.”
„Ъмм,” промърмори тя, разбирайки ясно какво имах предвид, но без да коментира. Какво не бих дал, за да чуя какво си мислеше точно сега.
Въздъхнах. Никакво количество от желания не би помогнало за това.
„Да тръгваме?” попитах аз, ставайки.
Тя направи гримаса и стана несигурно на краката си, ръцете й прострени напред, сякаш се страхуваше, че ще падне.
Можех да й предложа ръката си. Или можех да поставя тази ръка под лакътя й - само леко - и да я закрепя. Със сигурност това не би било ужасно нарушение ...
Никакви грешки.
Тя бе много тиха докато вървяхме към салона. Бръчката бе на лице между очите й, знак, че тя бе дълбоко замислена. Аз, също мислех задълбочено.
Един допир до кожата й нямаше да я нарани, продължи егоистичната ми част.
Лесно можех да смекча натиска на ръката си. Не беше съвсем трудно, докато строго се контролирах. Чувството ми за осезание бе по-добре развито от човешкото; можех да жонглирам дузина кристални чаши без да счупя нито една от тях; можех да погаля сапунен мехур без да го спукам. Докато строго се контролирах ...
Бела беше като сапунен мехур - нежна и ефимерна. Преходна.
Колко дълго щях да мога да оправдавам присъствието си в живота й? Колко време имах? Щях ли да имам друг шанс като този, като този момент, като тази секунда? Тя нямаше винаги да е в обхвата на ръцете ми ...
Бела се обърна, за да ме погледна пред вратата на салона и очите й се разшириха от изражението върху лицето ми. Тя не проговори. Погледнах изражението си в отражението на очите й и сам видях бушуващото противоречие. Наблюдавах как лицето ми се променя, когато по-добрата ми страна загуби спора.
Ръката ми се вдигна без съзнателна команда да го направи. Толкова нежно, сякаш тя бе направена от най-тънкото стъкло, сякаш бе деликатна като сапунен мехур, пръстите ми погалиха топлата кожа, която покриваше скулата й. Тя се затопли под допира ми и можех да усетя пулса на кръвта да се ускорява под прозрачната й кожа.
Достатъчно, наредих аз, макар че ръката ми копнееше да се долепи отстрани на лицето й. Достатъчно.
Беше трудно да дръпна ръката си назад, да се спра от това да мръдна по-близо до нея, отколкото вече бях. За миг, хиляда различни възможности минаха през ума ми - хиляда различни начина да я докосна. Върха на пръста ми проследяващ устните й. Дланта ми под брадичката й. Да дръпна закопчалката от косата й и да я пусна да се разлее през ръката ми. Ръцете ми извиващи се около кръста й, държейки я срещу дължината на тялото ми.
Достатъчно.
Насилих се да се обърна, да се отдалеча от нея. Тялото ми се движеше вкочанено - неохотно.
Оставих съзнанието ми да се забави малко назад, за да я наблюдавам докато бързо се отдалечавах, почти бягайки от изкушението. Хванах мислите на Майк Нютън - те бяха най-силните - докато гледаше как Бела минава покрай него разсеяна, очите й нефокусирани, а бузите й червени. Той погледна гневно и изведнъж името ми бе смесено с псувни в главата му; не можах да не се усмихна леко в отговор.
Ръката ми гореше. Разгънах я и после я свих в юмрук, но тя продължи да смъди безболезнено.
Не, не я бях наранил - но да я докосна все още си беше грешка.
Беше като огън - сякаш огънят на жаждата в гърлото ми се бе разпрострял в цялото ми тяло.
Следващият път когато съм близо до нея ще мога ли да се спра от това да я докосна отново? И ако я бях докоснал веднъж, можех ли да спра до тук?
Никакви грешки повече. Това беше. Запази спомена, Едуард, казах си мрачно аз, и си дръж ръцете настрана. Това, или щеше да трябва да се принудя да замина ... някак си. Защото не можех да си позволя да съм близо до нея, ако имах намерение да правя грешки.
Поех дълбоко въздух и се опитах да уравновеся мислите си.
Емет ме настигна пред сградата по английски.
„Здрасти, Едуард.” Изглежда по-добре. Странно, но по-добре. Щастлив.
„Здрасти, Емет.” Изглеждах ли щастлив? Предполагам, освен хаоса в главата ми, че се чувствах по този начин.
Намери начин да си държиш устата затворена, момче. Розали иска да ти откъсне езика.
Въздъхнах. „Съжалявам, че те оставих да се справяш с това. Ядосан ли си ми?”
„Не. Роуз ще го преодолее. Беше сигурно, че ще се случи така или иначе.” С това, което Алис видя да идва ...
Виденията на Алис не бяха това, за което исках да мисля сега. Вгледах се напред със стиснати зъби.
Докато търсех нещо за разсейване, видях Бен Чени да влиза в стаята по испански пред нас. Ах - това беше шансът ми да дам на Анджела Уебър подаръка й.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Спрях да вървя и хванах ръката на Емет. „Почакай малко.”
Какво става?
„Знам, че не го заслужавам, но все пак, ще ми направиш ли услуга?”
„Каква е тя?” попита той любопитно.
Много тихо - и със скорост, която би направила думите несвързани за един човек, без значение колко силно са били изречени - му обясних какво исках.
Той се вгледа в мен безизразно когато свърших, мислите му толкова безизразни, колкото и лицето му.
„Е?” притиснах аз. „Ще ми помогнеш ли да го направя?”
Отне му минута да отговори. „Но, защо?”
„Хайде, Емет. Защо не?
Кой си ти и какво си сторил с брат ми?
„Не беше ли ти този, който се оплакваше, че училището е все едно и също? Това е нещо по-различно, нали? Разгледай го като експеримент - експеримент с човешката природа.”
Той се вгледа в мен за още един момент преди да отстъпи. „Е, различно е, ще ти дам това ... Ок, добре.” Емет изсумтя, а после сви рамене. „Ще ти помогна.”
Ухилих му се, чувствайки се по-ентусиазиран относно плана си когато и той бе на борда. Розали беше наказание, но винаги ще съм й задължен, задето избра Емет; никой не бе имал по-добър брат от моя.
Емет не се нуждаеше от упражнения. Прошепнах му неговите реплики наведнъж тихичко, докато влизахме в стаята.
Бен вече беше на стола си зад мен, събирайки домашната си работа, за да я предаде. Емет и аз седнахме и направихме същото. Класната стая все още не беше тиха; промърморването на дискретния разговор щеше да продължи докато г-жа Гоф не призове за внимание. Тя не бързаше, оценявайки тестовете от последния клас.
„Значи,” каза Емет, гласът му по-висок от необходимото - ако наистина говореше само на мен. „Покани ли вече Анджела Уебър?”
Звукът от шумолящи листи зад нас изведнъж спря когато Бен замръзна, вниманието му внезапно приковано върху разговора.
Анджела? Говорят за Анджела?
Добре. Бях приковал интереса му.
„Не,” казах аз, клатейки леко глава, за да изразя съжаление.
„Защо не?” импровизира Емет. „Страхливец ли си?”
Направих му гримаса. „Не. Чух че се интересува от някого другиго.”
Едуард Калън се е канел да покани Анджела на среща? Но ... Не. Това не ми харесва. Не я искам близо до него. Той е ... не е подходящ за нея. Не е ... безопасен.
Не бях очаквал кавалерството, инстинкта за защита. Надявах се на ревност. Но каквото и да беше, работеше.
„И ще оставиш това да те спре?” попита надменно Емет, отново импровизирайки. „Не си готов за състезанието?”
Погледнах го гневно, но използвах това, което ми даде. „Виж, предполагам, че наистина харесва този Бен. Няма да се опитвам да я убедя другояче. Има други момичета.”
Реакцията на стола зад мен беше поразителна.
„Кой?” попита Емет, връщайки се към сценария.
„Партньорката ми по лабораторно ми каза, че имало някакво момче Чини. Не съм сигурен, че го познавам.”
Възпрях усмивката си. Само високомерните Калън можеха да се преструват, че не познават всеки ученик в това малко училище.
Главата на Бен се въртеше в шок. Аз? Срещу Едуард Калън? Но защо тя би харесала мен?
„Едуард,” промърмори Емет с нисък глас, завъртайки очи към момчето. „Той е точно зад теб,” измънка той, толкова очевидно, че човекът лесно можеше да разчете думите.
„Оу,” смънках аз в отговор.
Обърнах се на стола си и погледнах бегло веднъж момчето зад мен. За секунда, черните очи зад очилата бяха уплашени, но после той се наежи и изправи широките си рамене, обиден от напълно пренебрежителната ми оценка. Брадичката му се стегна и руменина от гняв помрачи златно-кафеникавата му кожа.
„Хъх,” казах аз арогантно, когато се обърнах към Емет.
Той си мисли, че е по-добър от мен. Но Анджела не мисли така. Ще му покажа аз ...
Перфектно.
„Не беше ли казал, въпреки това, че ще води Йорки на танците?” попита Емет, изсумтявайки когато каза името на момчето, на което много хора се присмиваха заради несръчността му.
„Това очевидно е било групово решение.” Исках да съм сигурен, че Бен е наясно с това. „Анджела е срамежлива. Ако Б- е, ако едно момче няма дързостта да я покани на среща, тя никога не би го попитала.”
„Обичаш стеснителни момичета,” каза Емет, обратно към импровизацията. Тихи момичета. Момичета като ... хммм, не знам. Може би Бела Суон?
Ухилих му се. „Точно.” После се върнах към представлението. „Може би Анджела ще се умори от чакане. Може би ще я поканя за бала.”
Не, няма, помисли си Бен, пооправяйки се на стола си. И какво, ако тя е доста по-висока от мен? Ако не й пука, тогава й на мен не ми пука. Тя е най-милото, най-умното, най-красивото момиче в училището ... и иска мен.
Харесах го този Бен. Изглеждаше умен и добронамерен. Може би дори достоен за момиче като Анджела.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Вдигнах палец под чина към Емет, г-жа Гоф стана и поздрави класа.
Добре, признавам - беше някак си забавно, помисли си Емет.
Усмихнах се на себе си, доволен че бях успял да пренаредя една любовна история към щастлив край. Убеден бях, че Бен ще последва решението си, а Анджела ще получи анонимния ми подарък. Дългът ми беше изплатен.
Колко глупави бяха хората, за да позволят на шест инча разлика във височината да разстрои щастието им.
Успехът ми подобри настроението. Усмихнах се отново когато се наместих на стола си и се приготвих за забавление. В крайна сметка, както Бела бе отбелязала на обяд, никога преди не я бях виждал в действие в час по физкултура.
Мислите на Майк бяха най-лесни за определяне в брътвежа от гласове, които гъмжаха в салона.
Умът му ми бе станал извънредно много познат през последните няколко седмици. С въздишка се примирих, че ще слушам през него. Поне щях да съм сигурен, че ще обръща внимание на Бела.
Бях точно на време когато й предлагаше да й бъде партньор по бадминтон; когато направи предложението други видове партньорство минаха през ума му. Усмивката ми помръкна, зъбите ми се стиснаха, и трябваше да си напомня, че убийството на Майк Нютън не бе позволена опция.
„Мерси, Майк - не е нужно да правиш това, знаеш.”
„Не се притеснявай, ще се пазя.”
Усмихнаха се един на друг и проблясъци на различни инциденти - винаги в някаква връзка с Бела - преминаха през главата на Майк.
Майк игра сам отначало, докато Бела се колебаеше в задната част на игрището, държейки ракетата си оживено, сякаш беше някакъв вид оръжие. Тогава треньор Клап мина наблизо и нареди на Майк да позволи на Бела да играе.
Оу, оу, помисли си Майк когато Бела мръдна напред с въздишка, държейки ракетата си под опасен ъгъл.
Дженифър Форд би сервиз директно към Бела, като самодоволно извъртя мислите си. Майк видя Бела да се накланя напред, завъртайки ракетата далеч от мишената и се спусна, за да се опита да спаси удара.
Наблюдавах траекторията на ракетата на Бела с тревога. Действително, тя удари опънатата мрежа и отскочи обратно към нея, пляскайки челото й преди да се завърти и да удари ръката на Майк с шумен, силен удар.
Оу. Оу. Ухх. Това ще остави синина.
Бела разтриваше челото си. Беше трудно да остана на стола си, където ми бе мястото, знаейки, че тя е ранена. Но какво можех да направя, ако отидех там? И не изглеждаше сериозно ... Поколебах се, гледайки. Ако тя възнамеряваше да продължи да играе, щеше да трябва да изфабрикувам извинение да я измъкна от клас.
Треньорът се засмя. „Съжалявам, Нютън.” Това момиче е най-големия кутсуз, който съм виждал. Не бива да я натрапвам на останалите ...
Той обърна гръб преднамерено и отиде да наблюдава друга игра, така че Бела можеше да се върне към предишната си роля на наблюдател.
Оу, помисли си отново Майк, масажирайки ръката си. Обърна се към Бела. „Добре ли си?”
„Да, ти?” попита тя стеснително, изчервявайки се.
„Мисля, че ще го преживея.” Не искам да звуча като ревящо бебе. Но, човече, това боли!
Майк завъртя ръката си в кръг, трепвайки.
„А просто ще си стоя там отзад,”каза Бела със смущение и огорчение на лицето си, вместо болка. Може би Майк бе претърпял поражение. Безспорно се надявах случаят да е такъв. Поне тя не играеше повече. Държеше ракетата си толкова внимателно зад гърба си, очите й бяха разширени от угризение ... Наложи се да замаскирам смеха си като кашлица.
Какво е смешно? искаше да знае Емет.
„Ще ти кажа по-късно,” промърморих аз.
Бела не се осмели наново в играта. Треньорът я игнорира и остави Майк да играе сам.
Свърших набързо теста в края на часа и г-жа Гоф ме пусна да изляза по-рано. Слушах внимателно Майк, докато минавах през двора на училището. Той бе решил да се изправи срещу Бела относно мен.
Джесика се кълне, че те срещат. Защо? Защо трябваше да избере нея?
Той не бе осъзнал истинския феномен - че тя бе избрала мен.
„Е.”
„Какво ‘е’” зачуди се тя.
„Ти и Калън, а?” Ти и откачалката. Предполагам, че след като едно момче да е богато е толкова важно за теб ...
Стиснах зъби от унизителното му предположение.
„Това не е твоя работа, Майк.”
Защита. Значи е вярно. По дяволите. „Не ми харесва.”
„Не се и налага,” отсече тя.
Защо не може да види каква циркова атракция е той? Каква са всичките те. Начинът, по който се взира в нея. Потръпвам докато гледам. „Той те гледа сякаш ... сякаш си нещо за ядене.”
Свих се, очаквайки отговора й.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Лицето й стана яркочервено, устните й се стиснаха, сякаш тя задържаше дъха си. После, внезапно, кикотене избухна през устните й.
Сега ми се смее. Чудесно.
Майк се обърна, с мрачни мисли, и се загуби, за да отиде да се преоблече.
Облегнах се на стената на салона и се опитах да се съвзема.
Как можеше да се изсмее на предположението на Майк - толкова право в целта, че започвах да се притеснявам, че Форкс ставаше прекалено наясно ... Защо ще се смее на предположението, че можех да я убия, когато знаеше, че това е напълно вярно? Къде бе хуморът в това?
Какво не й беше наред?
Дали имаше ужасно чувство за хумор? Това не съвпадаше с идеята ми за характера й, но как можех да съм сигурен? Или може би фантазията ми за лекомисления ангел бе истинска от една част в това, че тя въобще нямаше чувство за страх. Смела - това бе една дума за това. Останалите можеха да казват ‘глупава’, но аз знаех колко умна бе тя. Все пак, без значение каква бе причината, липсата на страх и извъртяното чувство за хумор не бяха добри за нея. Беше ли тази странна липса това, което я поставяше в опасност толкова често? Може би тя винаги щеше да се нуждае тук от мен ...
Проста ей така, настроението ми се възвърна.
Само ако можех да се дисциплинирам, да стана безопасен, тогава, може би, щеше да е правилно да остана с нея.
Когато излезе през вратите на салона раменете й бяха вцепенени, а долната й устна бе между зъбите й отново - знак за притеснение. Но веднага щом очите й срещнаха моите скованите й рамена се отпуснаха и широка усмивка се разтегна на лицето й. Беше странно спокойно изражение. Вървеше право към мен, без колебание, спирайки едва когато бе толкова близо, че топлината на тялото й се разби върху мен като огромна океанска вълна.
„Здрасти,” прошепна тя.
Щастието, което изпитах в този момент отново беше без прецедент.
„Здравей,” казах аз, а после - защото настроението ми бе толкова добро, че не можех да не се пошегувам с нея - добавих, „Как мина физическото?”
Усмивката й угасна. „Добре.”
Беше слаба лъжкиня.
„Наистина?” попитах аз, тъкмо да притисна последиците - все още се притеснявах за главата й; болеше ли я? - но тогава мислите на Майк Нютън станаха толкова силни, че развалиха концентрацията ми.
Мразя го. Иска ми се да умре. Надявам се да излети с оная лъскава кола от някоя скала. Защо не може просто да я остави намира? Да си остане при неговия вид - откачалките.
„Какво?” настоя Бела.
Очите ми се фокусираха отново върху нея. Тя погледна към гърба на Майк, който се оттегляше, а после обратно към мен.
„Нютън ми лази по нервите,” признах аз.
Устата й се отвори, а усмивката й изчезна. Трябва да е забравила, че имах силата да наблюдавам нещастията й последния час, или се е надявала, че не съм си служил с нея. „Нали не си слушал отново?”
„Как е главата ти?”
„Невероятен си!” каза през зъбите си тя,а после се обърна и тръгна гневно към паркинга. Кожата й проблесна в тъмночервено - беше засрамена.
Задържах крачката си до нея, надявайки се гневът й скоро да отмине. Тя обикновено бързо ми прощаваше.
„Ти беше тази, която спомена, че не съм те виждал в час по физкултура,” обясних аз. „Събуди любопитството ми.”
Тя не отговори; веждите й бяха смръщени.
Спря внезапно на паркинга, когато осъзна, че пътят до колата ми беше блокиран от тълпа момчета ученици.
Чудя се колко ли бързо се кара в това нещо ...
Погледни SMG-то за смяна на предавките. Никога не съм виждал такова извън списание ...
Хубави странични решетки ...
Несъмнено си пожелавам 60 000 долара лежащи някъде наблизо ...
Извъртях се през тълпата похотливи момчета към колата си; след секунда колебание Бела последва примера ми.
„Показна,” промърморих аз когато тя се качи.
„Какъв вид кола е това?” зачуди се тя.
„M3.”
Тя се смръщи. „Не говоря езика на ’Car and Drive’.”
„Това е BMW.” Завъртях очи, а после се концентрирах да дам назад без да смажа някого. Трябваше да погледна няколко момчета, които изглежда не желаеха да се мръднат от пътя ми. Половин-секундна на среща с гневния ми поглед изглежда бе достатъчна, за да ги убеди.
„Още ли си ядосана?” попитах я аз. Смръщването й се бе отпуснало.
„Определено,” отговори грубо тя.
Въздъхнах. Навярно не трябваше да засягам темата. Е, добре. Предполагам, че можеше да се опитам да се компенсирам. „Ще ми простиш ли, ако се извиня?”
Тя помисли върху това за момент. „Може би ... ако наистина го имаш предвид,” реши тя. „И ако обещаеш да не го правиш отново.”
Нямаше да я лъжа, а нямаше начин да се съглася с това. Навярно, ако й предложех друга размяна.
„Какво ще кажеш, ако наистина го имам предвид, и се съглася да те оставя ти да шофираш в събота?" Свих се вътрешно при мисълта.
Смръщването отново се появи между очите й, докато обмисляше новата сделка. „Става,” каза тя след момент размишление.
Сега за извинението ми ... Никога не се бях опитвал преди да омая Бела нарочно, но сега изглеждаше подходящото време. Вгледах се дълбоко в очите й докато откарвах от училището, чудейки се дали го правя правилно. Използвах убедителния си тон.
„Тогава много съжалявам, задето те разстроих.”
Сърдечния й пулс биеше по-силно от преди и ритъмът изведнъж стана отсечен. Очите й се разшириха, като изглеждаха леко зашеметени.
Усмихнах се наполовина. Изглежда го направих както трябваше. Разбира се, на мен също ми беше малко трудно да погледна встрани от очите й. Еднакво омаяни. Добре, че пътят го бях запомнил.
„И ще съм на прага ти рано-рано събота сутринта,” добавих аз, завършвайки спора.
Тя мигна бързо, разклащайки глава, сякаш за да я проясни. „Ъм,” каза тя, „Няма да помогне за ситуацията с Чарли, ако едно волво е паркирано на алеята без обяснение.”
Ах, все пак колко малко ме познаваше тя. „Нямах намерението да докарвам кола.”
„Как-„ започна да пита тя.
Прекъснах я. Отговорът щеше да е труден за обяснение без демонстрация, и едва ли сега му беше времето. „Не се притеснявай за това. Ще бъда там, без кола.”
Тя кривна главата си на една страна и за секунда изглеждаше така, сякаш ще притисне за още, но след това явно промени решението си.
„Вече по-късно ли е?” попита тя, напомняйки ми за разговора днес в закусвалнята; тя бе оставила един труден въпрос, само за да се върне към друг, който бе по-непривлекателен.
„Предполагам че е,” съгласих се неохотно.
Паркирах пред къщата й, стягайки се докато се опитвах да измисля как да й го обясня ... без да направя чудовищната ми природа прекалено видима, без да я изплаша отново. Или това бе грешно? Да омаловажавам тъмната си страна?
Тя чакаше със същата учтива, заинтересована маска, която бе сложила на обяд. Ако бях по-малко притеснен, абсурдното й спокойствие щеше да ме разсмее.
„И ти все още искаш да знаеш защо не можеш да ме видиш как ловувам?” попитах аз.
„Е, по-скоро се чудех относно реакцията ти,” каза тя.
„Уплаших ли те?” попитах аз, сигурен, че тя ще отрече.
„Не.”
Опитах се да не се усмихвам, и се провалих. „Извинявам се, че съм те изплашил.” А после усмивката ми изчезна заедно с мимолетния ми хумор. „Беше просто самата мисъл ти да си там ... докато ловуваме.”
„Това би било лошо?”
Картината в съзнанието ми бе прекалено много - Бела, толкова уязвима в празната тъмнина; аз, извън контрол ... Опитах се да я прогоня от главата си. „Извънредно.”
„Защото ...?”
Поех дълбоко въздух, концентрирайки се за момент върху горящата жажда. Да я чувствам, да я преодолявам, доказвайки властта ми над нея. Тя никога повече нямаше да ме контролира - копнеех това да е истина. Аз щях да бъда безопасен за нея. Вгледах се в желаните облаци, без да ги виждам, като ми се искаше да повярвам, че непоколебимостта ми би била от значение, ако бях ловувал когато срещнах аромата й.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
„Когато ловуваме ... се оставяме на инстинктите си,” казах й аз, премисляйки всяка дума, преди да я изрека. „Ръководим се по-малко от разсъдъка си. Особено обонянието. Ако бе някъде наблизо до мен когато изгубя контрол по този начин ...”
Поклатих глава в агония при мисълта за това какво щеше - не какво можеше, а какво щеше - непременно да се случи тогава.
Слушах как сърдечния и пулс се извади от строя , а после се обърнах, неспокоен, за да разгадая очите й.
Лицето на Бела бе спокойно, очите й мрачни. Устата й бе свита само малко, което предположих, че бе безпокойство. Но безпокойство за какво? Нейната собствена безопасност? Или силната ми болка? Продължих да се взирам в нея, опитвайки се да преведа неясното й изражение в сигурни факти.
Тя гледаше втренчено към мен. След момент очите й се разшириха, а зениците й също, въпреки че светлината не се бе променила.
Дишането ми се учести и внезапно тишината в колата изглежда бръмчеше, точно както и в затъмнената стая по биология този следобед. Пулсиращият електрически ток отново се движеше между нас и желанието ми да я докосна беше, за кратко време, дори по-силно от нуждите на жаждата ми.
Туптящото електричество ме караше да се чувствам сякаш отново имах пулс. Тялото ми пееше заедно с него. Сякаш бях човек. Повече от всичко на света исках да почувствам топлината от устните й върху моите. За една секунда отчаяно се борих да намеря силата, контрола, за да съм способен да доближа устата си толкова близо до кожата й ...
Тя вдиша остро и едва тогава осъзнах, че когато аз започнах да дишам по-бързо, тя напълно бе спряла да диша.
Затворих очите си, опитвайки се да скъсам връзката помежду ни.
Никакви грешки повече.
Съществуването на Бела бе обвързано с хиляда деликатно балансирани химически процеси, всичките толкова лесно разрушими. Ритмичното разширяване на белите й дробове, струята кислород, бяха живот или смърт за нея. Трептящият ритъм на крехкото й сърце можеше да бъде спрян от толкова много глупави инциденти или заболявания, или ... от мен.
Не вярвах, че който и да е член на семейството ми би се колебал, ако на него или на нея им бе предложен шанса да се върнат назад - ако той или тя можеха да заменят безсмъртието за смътност наново. Всеки един от нас би влязъл в огъня за това. Да гори толкова дни или векове, колкото бе нужно.
Повечето от нашия вид ценяха безсмъртието повече от всичко друго. Дори имаше хора, които копнеят за това, които търсеха в мрачните места тези, които можеха да им дадат възможно най-злия подарък ...
Не и ние. Не и моето семейство. Ние бихме заменили каквото и да било, за да бъдем хора.
Но никога никой от нас не бе бил толкова отчаян за път назад, колкото аз бях сега.
Взирах се в микроскопичните дупчици и пукнатини в предното стъкло, сякаш имаше някакво решение, скрито в в него. Електричеството не бе затихнало и трябваше да се концентрирам, за да задържа ръцете си на волана.
Дясната ми ръка отново започна да ме щипе безболезнено, откакто я бях докоснал преди това.
„Бела, мисля, че трябва да се прибираш.”
Тя веднага се подчини, без коментар, излизайки от колата и затваряйки вратата зад себе си. Беше ли почувствала възможността за беда толкова ясно, колкото и аз?
Болеше ли я, че си тръгва, така както ме болеше мен да я пусна да си отиде? Единственото утешение беше, че щях скоро да я видя. По-скоро отколкото тя щеше да ме види. Усмихнах се на това, после свалих стъклото и се наведох, за да й проговоря още веднъж - сега бе по-безопасно, тъй като топлината на тялото й бе извън колата.
Тя се обърна, любопитна, да види какво искам.
Все още любопитна, въпреки че ми бе задала толкова много въпроси днес. Моето собствено любопитство бе напълно незадоволено; отговаряйки на въпросите й днес, единствено разкрих тайните си - малко бях получил от нея, освен собствените ми догадки. Това не беше честно.
„Оу, Бела?”
„Да?”
„Утре е мой ред.”
Челото й се смръщи. „Твоят ред за какво?”
„Да задавам въпроси.” Утре, когато щяхме да сме на по-безопасно място, заобиколени от свидетели, щях да получа моите отговори. Ухилих се при мисълта, а после се обърнах настрана, защото тя не извърши никакво движение, за да си тръгне. Дори когато бе извън колата, ехото от електричеството бръмчеше във въздуха. Аз също исках да изляза, да я съпроводя до вратата като извинение да остана до нея ...
Никакви грешки повече. Настъпих газта и после въздъхнах, когато тя изчезна зад мен. Изглеждаше сякаш постоянно бягах към Бела или пък надалеч от нея, като никога не оставах на място. Щеше да трябва да открия някакъв начин да не отстъпвам, ако щяхме да имаме малко покой някога.



Очаквайте Продължение...може би

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 4 от 4]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите