vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 8]

Бела Кълан


Admin
Admin
Първа книга:
Бела

Детството не е от раждането до определена възраст,
на която детето е вече пораснало и е оставило настрана детинщините.
Детството е кралството, в което никой никога не умира.
- Една Сейнт Винсънт Милей




ПРЕДГОВОР

Бях получила повече от заслужения си дял преживявания на косъм от смъртта - не бе нещо, с което наистина свикваш някога.
Обаче изглеждаше особено неизбежно да се изправя отново в лице със смъртта.
Сякаш наистина бях белязана за неприятности. Бях ги избягвала непрекъснато, но те винаги се връщаха обратно при мен.
И все пак, този път беше толкова по-различен от останалите.
Можеш да избягаш от нещо, от което се страхуваш, можеш да се опиташ да се пребориш с нещо, което мразиш. Всичките ми инстинкти бяха насочени срещу този тип убийци - чудовищата, враговете.
Когато обичаш този, който те убива, това не ти оставя никакъв избор.
Как би избягъл, как би се борил, като това би наранило любимия ти човек? Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на най-скъпото си, как не би го дал?
Ако е някой, който истински обичаш?

1. СГОДЕНА

Никой не те зяпа, казах си аз. Никой не те зяпа. Никой не те зяпа.
Но, понеже не можех да лъжа убедително дори себе си, се наложи да проверя.
Докато седях и чаках един от трите светофара в града да светне зелено, хвърлих поглед надясно – в минивана си, госпожа Уебър бе извърнала цялото си тяло в моята посока. Очите й се впиваха в моите, и аз се отдръпнах назад, чудейки се защо не сведе поглед или не изглежда засрамена. Все още се считаше за грубо да се зяпат хората, нали? Това не важеше ли вече?
Тогава си спомних, че тези стъкла са толкова тъмни, че вероятно си няма и на идея дали самата аз съм наистина тук, да не говорим и че я хванах да гледа. Опитах се да се успокоя от този факт, че не гледа наистина към мен, ами към колата.
Моята кола. Ъх.
Погледнах наляво и простенах. Двама минувачи бяха замръзнали на пешеходната пътека, изпускайки шанса си да пресекат, докато зяпаха. Зад тях господин Маршъл се кокореше през отрупаната с чинии витрина на малкия си сувенирен магазин. Поне не си беше опрял носа в стъклото. Все още.
Светна зелено и аз, бързайки да избягам, натиснах педала за газта без да мисля – нормалният начин, по който бих го форсирала, за да накарам античния ми шевролет пикап да се раздвижи.
Двигателят изръмжа като ловуваща пантера, колата се изстреля напред толкова бързо, че тялото ми се удари назад в черната кожена седалка, а стомахът ми се сплеска към гръбнака.
- Аргх! – изписках аз, като затърсих спирачката. Едва бутнах педала, но така или иначе колата се закова абсолютно на място.
Не смеех да се огледам, за да видя реакциите. Ако имаше някакво съмнение кой е карал тази кола преди, вече бе изчезнало. С върха на обувката си леко натиснах педала за газта с половин мелиметър и колата се изстреля напред отново.
Успях да стигна целта си – бензиностанцията. Освен ако не бях смъртно болна, изобщо не бих отишла в града. Минавах без много неща тези дни, като замразени тортички и връзки за обувки, за да избегна да прекарвам времето си на публично място.
Движейки се сякаш бях на състезание, отворих капака, махнах капачката, сканирах картата и сложих струйника в резервоара за секунди. Разбира се, нямаше какво да направя, за да накарам цифрите на уреда за измерване да побързат. Те се отброяваха бавно, почти като че ли го правеха само, за да ме дразнят.
Не беше ясно навън – типичен дъжделив ден във Форкс, Вашингтон – но все още имах чувството, че над мен имаше прожектор, който привличаше вниманието към деликатния пръстен на лявата ми ръка. В такива моменти, усещайки вперените погледи в гърба ми, имах усещането, че пръстенът пулсираше като неонов знак: Погледни ме, погледни ме.
Беше глупаво да бъда толкова смутена, знаех това. Освен майка ми и баща ми, наистина ли имаше значение какво казват другите за годежа ми? За новата ми кола? За мистериозното ми приемане в колеж от Бръшляновата лига? За лъскавата ми черна кредитна карта, която сякаш изгаряше задния ми джоб вмомента?
- Да бе, кой го интересува какво мислят – промърморих изпод дъха си.
- Ъм, госпожице? – обади се един мъжки глас.
Обърнах се, а след това ми се прииска да не го бях правила.
Двама мъже стояха до лъскава шест-местна кола с чисто нови каяци завързани отгоре. Никой от тях не гледаше към мен – и двамата бяха зяпнали колата.
Лично аз не го разбирах. Но все пак, бях горда и от това че можех да различа символите за тойота, форд и шевролет. Тази кола бе лъскаво черна, гладка и хубава, но си оставаше просто кола за мен.
- Съжалявам, че ви притеснявам, но можете ли да ми кажете какъв модел кола карате? – попита високият.
- Ъм, мерцедес, нали?
- Да – каза учтиво мъжът, докато ниския му приятел извъртя очи като чу отговора ми. – Знам. Но се чудех, това... да не би да карате мерцедес гардиън? – Мъжът произнесе името с благоговение. Имах чувството, че този тип щеше да се разбере доста добре с Едуард Кълън, моят... моят годеник (нямаше начин да се заобикаля истината с приближаващата сватба тези дни). – Не би трябвало да са на европейския пазар все още – продължи мъжът, - да не говорим за тук.
Докато очите му проследяваха контурите на колата ми – на мен не ми изглеждаше по-различна, от който и да е мерцедес седан, но пък какво разбирах аз? – за кратко се замислих за проблемите ми с думи като годеник, сватба, съпруг и така нататък.
Просто не можех да го побера в главата си.
От една страна бях възпитана да се свивам при самата мисъл за пухкава бяла рокля и букети. Но още повече от това, просто не можех да съгласувам това улегнало, почтително и скучно понятие като съпруг с общата ми представа за Едуард. Все едно да категоризираш архангел като счетоводител – не можех да си го представя в каквато и да е банална роля.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Както винаги, веднага щом започнех да си мисля за Едуард, ме обземаше замайваща вихрушка от фантазии. На непознатия му се наложи да прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми – той все още очакваше отговор за произхода и модела на колата.
- Не знам – казах му откровено аз.
- Имате ли нещо против да се снимам с нея?
Отне ми секунда да асимилирам това.
- Сериозно? Искате да се снимате с колата?
- Разбира се – никой няма да ми повярва, ако нямам доказателство.
- Ъм. Добре. Няма проблеми.
Бързо върнах струйника на мястото му и се вмъкнах на предната седалка, за да се скрия, докато ентусиаста извади огромен професионален на вид фотоапарат от раницата си. Той и приятелят му се редуваха да позират до предницата, след което отидоха да се снимат отзад при багажника.
- Липсва ми пикапа ми – изхленчих на себе си.
Колко, колко удобно – прекалено удобно – че пикапът ми изхриптя последния си хрип точно седмици след като с Едуард се бяхме съгласили на неуравновесеното ни споразумение, като един от детайлите беше, че ще му бъде позволено да замени пикапа ми, когато издъхне. Едуард се кълнеше, че само това се очакваше – пикапът ми бе живял дълъг, пълноценен живот и е издъхнал от естествени причини. Според него. И, разбира се, аз нямаше как да проверя версията му или да се опитам да го възкреся от мъртвите със собствени сили. Любимият ми механик...
Веднага спрях тази мисъл, като отказах да й оставя заключение.Вместо това се заслушах в гласовете на мъжете отвън, заглушени от стените на колата.
- ... обгориха я с огнехвъргачка на онлайн видеото. Дори не набръчка боята.
- Разбира се, че не. Можеш да прекараш танк през това бебче. Няма пазар за такива тук. Направени са за дипломати от Средният Изток, военни и най-вече нарко-барони.
- Мислиш ли, че тя е нещо такова? – попита ниският с по-приглушен глас. Сведох глава, като бузите ми пламнаха.
- Хъх – каза високият. – Може би. Не мога да си представя за какво иначе ще й потрябват бронирани стъкла срещу ракети и четири тона броня тук. Сигурно се е насочила към някое по-опасно място.
Броня. Четири тона броня. И бронирани стъкла срещу ракети? Добро. Какво стана с добрите стари бронирани стъкла срещу куршуми?
Е, поне това вече имаше някакъв смисъл – ако имаш много извратено чувство за хумор.
Не бе така, сякаш не очаквах Едуард да се възползва от сделката ни, да я извърти така, че да даде много повече, отколкото да получи. Съгласих се, че може да замени пикапа ми само ако се нуждае от заменяне, без да очаквам този момент да дойде толкова скоро, разбира се. Когато бях принудена да призная, че пикапът се бе превърнал в нищо повече от един замръзнал трибут към класическите шевролети на тротоара ми, знаех, че идеята му за заместител вероятно щеше да ме засрами. Да ме сложи в центъра на погледи и шепнения. Бях се оказала права за тази част. Но дори и в най-мрачните си представи, не бях предвиждала, че той ще ми вземе две коли.
Колата за „преди” и колата за „след”. Беше ми казал, че е взета на заем и бе обещал да я върне след сватбата. Това изобщо не го разбирах. Досега.
Ха ха. Защото бях така крехка за човек, така некадърна и такава жертва на собствения ми опасно лош късмет, че очевидно се нуждаех от кола, която спираше танкове, за да се опазя. Ужасно смешно. Бях убедена, че той и братята му доста са се позабавлявали на мой гръб.
Или може би, просто може би, един малък глас прошепна в главата ми, това не е шега, глупчо. Може би е наистина загрижен за теб. Това няма да е първият път, когато е прекалявал с опитите си да те предпази.
Въздъхнах.
Все още не бях видяла колата „след”. Беше скрита под едно покривало в най-дълбокия ъгъл на гаража на Кълънови. Досещам се, че повечето хора биха надникнали досега, само че аз наистина не исках да знам.
Вероятно никаква броня по колата – защото нямаше да ми потрябва след медения месец. Реалната неразрушимост беше просто един от многото плюсове на това, на което се надявах. Най-добрата част от това да бъдеш Кълън не бяха скъпите коли или впечатляващите кредитни карти.
- Хей – извика високият мъж, като се опита да надникне през стъклото. – Свършихме. Много благодаря!
- Няма проблеми – извиках обратно, след което се впрегнах, когато включих двигателя и натиснах педала – съвсем лекинко – надолу...
Без значение колко пъти минавах през същия познат път към вкъщи, все още не можех да накарам избелелите от дъжда листовки да изчезнат. Всяка една от тях, забита в телефонните постове и залепени за улични знаци, бяха като нов плесник прец лицето. Напълно заслужен плесник. Не можех да ги избегна на този път. Не и със снимки на любимия ми механик, който изскача покрай мен на разни интервали.
Най-добрият ми приятел. Моят Джейкъб.
Постерите „Виждали ли сте това момче?” не бяха по идея на бащата на Джейкъб. Именно моят баща, Чарли, бе принтирал листовките и ги бе разпръснал из града. И не само във Форкс, но и в Порт Анджелис и Секуим и Хокиам и Абърдийн и всеки друг град на Олимпийския полуостров. Беше се уверил, че всички полицейски управления в щата Вашингтон имат същата листовка, закачена на стената. В собственото му управление имаше цяла коркова дъска посветена на откриването на Джейкъб. Коркова дъска, която бе предимно празна, за негово разочарование и безсилие.
Баща ми беше разочарован не само от липсата на отклик. Беше най-вече разочарован от Били, бащата на Джейкъб и най-близкият приятел на Чарли.
За това, че Били не бе повече посветен в издирването на шестнайсетгодишния „беглец”. За отказа на Били да окачи листовки в Ла Пуш, резервата на брега, където бе дома на Джейкъб. За привидната му примиреност с изчезването на Джейкъб, сякаш нямаше какво друго да се направи. За това, че бе казал „Джейкъб е вече възрастен човек. Ще се прибере вкъщи, ако поиска.”
И бе разочарован от мен, че бях взела страната на Били.
Аз също не исках да окачвам постери. Защото двамата с Били знаехме къде е Джейкъб, грубо казано, и също така знаехме, че никой не е виждал това момче.
Листовките предизвикаха обичайната голяма, дебела буца в гърлото ми, обичайните смъдящи сълзи в очите ми и бях доволна, че Едуард е на лов тази събота. Ако Едуард бе видял реакцията ми, само и той щеше да се почувства ужасно.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Разбира се, имаше и минуси за това, че бе събота. Докато завивах бавно и внимателно към моята улица, можех да видя полицейската кола на баща ми в алеята на къщата ни. Отново бе пропуснал риболова. Все още се сърдеше за сватбата.
Така че нямаше да мога да използвам телефона вътре. Но трябваше да се обадя...
Паркирах на тротоара до шевролетената скулптура и извадих мобилния телефон, който Едуард ми бе дал за спешни случаи, от жабката. Набрах номера, като задържах пръста си на копчето за прекъсване на разговора, докато телефона звънеше. Просто за всеки случай.
- Ало? – отвърна Сет Клиъруотър и аз въздъхнах облекчено. Бях прекалено голяма страхливка, за да говоря с голямата му сестра Лия. Фразата „да ми откъсне главата” не беше напълно метафора, когато ставаше дума за Лия.
- Хей, Сет, Бела е.
- Оу, здрасти, Бела! Как си?
Задавих се. Отчаяна за успокояване.
- Добре.
- Обаждаш се за последните данни?
- Ти си медиум.
- Едва ли. Не съм като Алис – просто ти си предсказуема – пошегува се той. Измежду куилеутската глутница в Ла Пуш, само на Сет му бе комфортно да назовава Кълънови по име, пък да не говорим за шегуването с неща като почти всезнаещата ми бъдеща зълва.
- Знам, че съм такава. – Поколебах се за минутка. – Как е той?
Сет въздъхна.
- Както винаги. Не иска да говори, макар че знаем, че ни чува. Опитва се да не мисли като човек, нали знаеш. Просто следва инстинктите си.
- Знаеш ли къде е сега?
- Някъде в северна Канада. Не мога да ти кажа в коя област. Той не обръща особено внимание на щатските граници.
- Някакъв намек, че може да...
- Няма да се върне вкъщи, Бела. Съжалявам.
Преглътнах.
- Няма проблеми, Сет. Знаех го още преди да попитам. Просто не мога да спра да се надявам.
- Да, всички се чувстваме по този начин.
- Благодаря ти, че ме търпиш, Сет. Знам, че другите сигурно се държат хладно с теб.
- Не са най-големите ти фенове – съгласи се весело той. – Малко е тъпо, струва ми се. Джейкъб направи избора си, а ти – своя. На Джейк не му харесва отношението им към това. Естествено, не е и супер въодушевен и че го проверяваш.
Ахнах.
- Мислех си, че не ви говори?
- Не може да крие всичко от нас, колкото и да се опитва.
Значи Джейкъб знаеше, че се тревожа. Не бях сигурна как се чувствам относно това. Е, поне знаеше, че не съм препуснала към залеза, забравяйки го напълно. Вероятно си мислеше, че съм способна на такова нещо.
- Предполагам, че ще се видим на... сватбата – казах аз, като изцедих думата през зъби.
- Да, аз и мама ще сме там. Беше яко от твоя страна да ни поканиш.
Усмихнах се на ентусиазма в гласа му. Въпреки че идеята да поканим семейство Клиъруотър бе на Едуард, се радвах, че му е хрумнала. Присъствието на Сет щеше да е страхотно – нещо като връзка, макар и незначителна, към липсващия ми кум.
- Нямаше да е същото без теб.
- Прати на Едуард поздрави от мен, става ли?
- Разбира се.
Поклатих глава. Приятелството, което се бе зародило между Едуард и Сет все още беще нещо, което човъркаше мозъка ми. Въпреки това беше доказателство, че нещата можеха да бъдат и по-различни. Че вампирите и върколаците можеха да се спогодят, само ако поискаха.
Не на всеки му допадаше тази идея.
- Ау – каза Сет, като гласът му се извиси с една октава нагоре. – Ъ, Лия си е вкъщи.
- Оу! Чао!
Телефонът замря. Оставих го на седалката и се подготвих психически да вляза в къщата, където ме очакваше Чарли.
Горкият ми баща имаше толкова много неща на главата си вмомента. Беглецът Джейкъб бе само една от капките на преливащата му чаша. Беше почти толкова разтревожен, колкото и мен, за пълнолетната му дъщеря, която бе почти възрастен човек, и на която й предстоеше да стане госпожа само след няколко дни.
Тръгнах бавно през лекия дъжд, припомняйки си вечерта, когато му казахме...
Когато звукът на патрулката на Чарли обяви пристигането му, пръстенът внезапно започна да тежи с един тон на пръста ми. Искаше ми се да завра лявата си ръка в джоба си, или може би да седна върху нея, но хладната, силна хватка на Едуард я държеше право отпред.
- Стига си се притеснявала, Бела. Моля те, опитай се да си спомниш, че няма да даваш самопризнания за убийство.
- Лесно ти е на теб да го кажеш.
Заслушах се в зловещия звук на ботушите на баща ми, които джвакаха през тротоара. Ключът издрънча във вече отворената врата. Звукът ми напомни за частта във филмите на ужасите, когато жертвата осъзнае, че е забравила да сложи веригата на вратата.
- Успокой се, Бела – прошепна Едуард, слушайки ускоряването на сърцето ми.
Вратата се затръшна срещу стената и аз се присвих така, сякаш са ми пуснали ток.
- Хей, Чарли – обади се Едуард, напълно спокоен.
- Не! – изпротестирах аз изпод дъха си.
- Какво? – прошепна обратно Едуард.
- Изчакай първо да си махне пистолета!
Едуард се изкиска и прокара свободната си ръка през рошавата му бронзова коса.
Чарли се появи иззад ъгъла, все още в униформа, все още въоръжен и опитвайки се да не направи физиономия, когато ни видя да седим един до друг на тясното канапе. Напоследък се стараеше страшно много да харесва повече Едуард. Разбира се, разкритието щеше да сложи край на тези опити моментално.
- Здрасти, деца. Какво става?
- Бихме искали да поговорим с теб – каза Едуард, така ведро. – Имаме добри новини.
Изражението на Чарли се промени за секунда от престорена дружелюбност на мрачно подозрение.
- Добри новини? – изръмжа Чарли, като погледна право към мен.
- Седни, татко.
Той повдигна една вежда, гледайки ме в продължение на пет секунди, след което закрачи шумно към креслото и седна на самия му ръб, с изпънат като струна гръб.
- Не се шашкай, тате – казах аз след момент на напрегнато мълчание. – Всичко е наред.
Едуард направи физиономия и знаех, че бе възражение към думата наред. Вероятно би използвал нещо повече, като например чудесно или перфектно или великолепно.
- Разбира се, Бела, разбира се. Ако всичко е толкова наред, защо тогава се потиш?
- Не се потя – излъгах аз.
Отдръпнах се назад от ядосаното му мръщене, свивайки се към Едуард и инстинктивно избърсвайки с дясната си ръка челото си, за да премахна уликите.
- Ти си бременна! – избухна Чарли. – Бременна си, нали?
Въпреки че въпросът бе очевидно отправен към мен, той гледаше разгневено към Едуард и можех да се закълна, че ръката му трепна към пистолета.
- Не! Разбира се, че не съм! – Искаше ми се да сръчкам Едуард в ребрата, но знаех, че от това само щеше да ми излезе синина. Казах му, че хората веднага ще стигнат до това заключение! Каква друга възможна причина биха имали разумните хора да се омъжат на осемнайсет? (Отговорът му тогава ме накара да извъртя очи. Любов. Да бе.)
Заплашителното изражение на Чарли се смекчи с един тон. Обикновено беше доста очевидно върху лицето ми, когато казвах истината, така че сега ми повярва.
- Оу. Извинявай.
- Извинението се приема.
Имаше дълга пауза. След секунда осъзнах, че всички очакват от мен да кажа нещо. Погледнах паникьосано към Едуард. Нямаше начин да изкарам думите.
Той ми се усмихна, след което изпъчи рамене и се обърна към баща ми.
- Чарли, осъзнавам, че малко объркахме реда на нещата. По традиция трябваше да попитам първо теб. Не съм възнамерявал да покажа неуважение, но след като Бела вече каза „да” и не искам да пренебрегвам решението й в този случай, вместо да те моля за ръката й, ще те помоля за благословията ти. Ще се женим, Чарли. Обичам я повече от всичко на света, повече от собствения ми живот и – по някакво чудо – и тя ме обича по този начин. Ще ни дадеш ли благословията си?
Звучеше толкова сигурен, толкова спокоен. За един момент, заслушана в абсолютната увереност на гласа му, почувствах рядък миг на прозрение. Можех смътно да видя начина, по който светът изглеждаше за него. С дължината на един сърдечен удар, тази новина беше напълно логична за мен.
След което улових изражението на лицето на Чарли, чиито очи се бяха ококорили срещу пръстена.
Задържах дъха си, докато кожата му сменяше цвета си – от бледа към червена, от червена към лилава, от лилава към синя. Започнах да се изправям – не съм особено сигурна какво възнамерявах да направя – може би да приложа хватката Хаймлих, за да се убедя, че не се е задавил – но Едуард стисна ръката ми и промърмори „Дай му минутка” толкова тихо, че само аз успях да го чуя.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Мълчанието бе много по-дълго този път. След което, постепенно, тон по тон, цветът на Чарли се върна към нормалното. Устните му бяха стиснати, а веждите смръщени – разпознах „дълбоко замисленото” му изражение. Той ни изучаваше с поглед дълго време преди да усетя как Едуард се успокоява от другата ми страна.
- Предполагам, че не съм чак толкова изненадан – измърмори сърдито Чарли. – Знаех си, че щеше да ми се наложи да се справя с нещо такова рано или късно.
Издишах.
- Сигурна ли си за това? – настоя Чарли, гледайки ме ядосано.
- Сто процента съм сигурна за Едуард – казах му аз без да мигна.
- Обаче да се жените? Закъде бързате толкова? – Той отново ме изгледа подозрително.
Бързането беше поради факта, че се приближавах все по-близо до деветнайсетте си години, докато Едуард бе замръзнал във цялото си седемнайсетгодишно величие, в каквото се намираше вече над деветдесет години.
Не че този факт изискваше женитба според мен, но сватбата бе важно изискване за деликатния и заплетен компромис, който Едуард и аз бяхме направили, за да стигнем най-накрая до тази част, трансформацията ми от смъртна на безсмъртна.
Това не бяха неща, които можех да обясня на Чарли.
- Ще заминем заедно за Дартмут през есента, Чарли – напомни му Едуард. – Искам да направя това, ами, по правилният начин. Така съм възпитан. – Той сви рамене.
Не преувеличаваше – наистина са си падали по старомодните морални ценности през Първата световна война.
Устата на Чарли се изви на една страна. Търсейки нещо, за което може да се хване. Но какво можеше да каже? Предпочитам първо да поживеете в грях? Той беше баща – ръцете му бяха вързани.
- Знаех си, че ще се случи – промърмори намръщено той на себе си. След което, внезапно, лицето му стана напълно гладко и безизразно.
- Тате? – попитах разтревожено. Погледнах към Едуард, но не можех да разчета и неговото лице, докато наблюдаваше Чарли.
- Ха! – избухна Чарли. Поскочих на мястото си. – Ха, ха, ха!
Зяпах невярващо, докато Чарли се бе свил на две от свях – цялото му тяло се тресеше от него.
Погледнах към Едуард за превод, но устните му бяха стиснати така, сякаш и той самият се опитваше да удържи смеха си.
- Добре, става - каза сподавено Чарли. – Женете се. – Още една вълна от смях го разтресе. – Но...
- Но какво? – настоях аз.
- Но ти трябва да кажеш на майка си! Няма да кажа и думичка на Рене! Това си е изцяло твоя работа! – Той избухна отново в силен смях.
Застинах с ръка на дръжката, усмихвайки се. Разбира се, по това време думите на Чарли ме бяха ужасили. Ултималното гибел: да кажа на Рене. Ранният брак бе на по-високо място в черния й списък от варенето на живи кученца.
Кой можеше да предвиди отговора й? Не и аз. Определено не и Чарли. Може би Алис, но не се бях сетила да я попитам.
- Е, Бела – бе казала Рене след като сподавено и заеквайки бях казала невъзможните думи: Мамо, ще се омъжвам за Едуард. – Малко съм засегната, че ти отне толкова време да ми кажеш. Самолетните билети поскъпват все повече. Оуу – развълнува се тя. – Мислиш ли, че ще махнат гипса на Фил до тогава? Ще развали снимките, ако не е в костюм...
- Задръж за малко, мамо – ахнах аз. – Какво искаш да кажеш с това „че ми е отнело толкова време”? Тъкмо се сго-сго... – Беше ми невъзможно да изкарам думата „сгодих”. - ... уредихме нещата, нали знаеш, днес.
- Днес? Сериозно? Ето това е изненада. Предположих...
- Какво си предположила? Кога си предположила?
- Ами, когато ме посетихте през април, ми се стори, че нещата вече са уредени, ако се сещаш какво имам предвид. Не си трудна за разчитане, миличка. Но не казах нищо, защото знаех, че с нищо няма да помогне. Ти си точно като Чарли. – Тя въздъхна, примирена. – Веднъж щом си наумиш нещо, няма как да те разубеди човек. Разбира се, точно като Чарли, и ти се придържаш към решенията си.
И тогава каза последното нещо, което очаквах да чуя от нея.
- Не повтаряш моите грешки, Бела. Звучиш така, сякаш си изплашена до смърт и предполагам, че това е така, защото си изплашена от мен. – Тя се изкикоти. – За това какво ще си помисля. И знам, че казах доста неща за брака и глупостта – и няма да върна тези думи обратно – но трябва да осъзнаеш, че тези неща се отнасяха само и единствено за мен. Ти си напълно различна личност. Ти правиш своя тип грешки и съм сигурна, че ще имаш своя дял от съжаление през живота ти. Но обвързването никога не е било проблем за теб, миличка. Ти имаш по-голям шанс да успееш с това, отколкото повечето четиридесет годишни, които познавам. – Рене отново се засмя. – Моето малко дете на средна възраст. За късмет изглежда си открила и друга стара душа.
- Ти не си... ядосана? Не мислиш, че правя гигантска грешка?
- Е, разбира се, исками се да почакаш още няколко години. Имам предвид, според теб изглеждам ли ти достатъчно стара, за да бъда тъща според теб? Не ми отговаряй на това. Но не става дума за мен. Става дума за теб. Щастлива ли си?
- Не знам. Имам чувството, че съм се извисила над тялото си.
Рене се изкиска.
- Той прави ли те щастлива, Бела?
- Да, но...
- Ще искаш ли някога някой друг?
- Не, но...
- Но какво?
- Но няма ли да кажеш, че звуча точно като всяка друга влюбена тинейджърка още от най-стари времена?
- Ти никога не си била тинейджърка, мила. Знаеш кое е най-доброто за теб.
През последните няколко седмици Рене неочаквано се хвърли в планове по сватбата. Беше прекарала часове на телефона с майката на Едуард, Есме – дотук без тревоги, че сватовете няма да се погодят. Рене обожаваше Есме, но пък се съмнявам някой да реагира другояче към очарователната ми почти-свекърва.
Това ме измъкна от скуката. Семейството на Едуард и моето семейство се бяха погрижили заедно за сватбените планове, без да се налага да правя, или знам, или мисля нещо прекалено много за каквото и да е от това.
Чарли беше бесен, естествено, но сладката част беше, че не беснееше на мен. Рене беше предателката. Беше се надявал, че тя ще окаже силната съпротива. Какво можеше да направи сега, след като ултималната заплаха – да кажа на мама – се оказа напълно напразна? Не разполагаше с нищо и го знаеше. Така че се влачеше из къщата, мърморейки нещо за това, че не можел да се довери на никого на този свят...
- Тате? – извиках аз, като отворих входната врата. – Вкъщи съм.
- Задръж, Бела, стой там.
- Ъ? – попитах аз, спирайки машинално.
- Само секунда. Ауч, Алис, уцели ме.
Алис?
- Извинявай, Чарли – отвърна чуруликащият глас на Алис. – Така как е?
- Направо кървя.
- Добре си си. Изобщо не проби кожата ти – довери ми се.
- Какво става? – насотях аз, колебаейки се на прага.
- Трийсет секунди, моля те, Бела – каза ми Алис. – Търпението ти ще бъде възнаградено.
- Хъмф – добави Чарли.
Тропах с крак, отброявайки всеки удар. Преди да стигна до трийсет, Алис каза:
- Добре, Бела, влез!
Движейки се предпазливо, изникнах иззад малкия ъгъл на всекидневната ни.
- Оу – изпъшках аз. – Оуу, тате. Изглеждаш...
- Глупаво? – прекъсна ме Чарли.
- Мислех си по-скоро за елегантен.
Чарли се изчерви. Алис го хвана за лакътя и го завъртя бавно, за да покаже бледосивия смокинг.
- Престани, Алис. Приличам на идиот.
- Никой облечен от мен не изглежда като идиот.
- Права е, татко. Изглеждаш забележително! Какъв е случаят?
Алис извъртя очи.
- Това е последната проба на дрехите. И за двама ви.
Извърнах поглед от необичайно елегантният Чарли за пръв път и видях ужасяващо бялата дреха, положена внимателно на канапето.
- Ааа.
- Отиди на щастливото си място, Бела. Няма да отнеме много.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Като ги държах затворени, се отправих препъвайки се нагоре по стъпалата към стаята ми. Съблякох се по бельо и изпънах ръцете си напред.
- Ще речеш, че забивам бамбукови трески под ноктите ти – промърмори Алис на себе си, като ме последва вътре.
Не й обърнах внимание. Бях в щастливото си място.
В щастливото ми място, цялата тази сватбена каша е свършена. Далеч зад мен. Вече потисната и забравена.
Бяхме сами, само Едуард и аз. Местоположението беше размазано и вечно променящо се – преобразяваше се от мъглива гора към покрит с облаци град или арктическа нощ – защото Едуард пазеше в тайна мястото на медения ни месец, за да ме изненада. Но не бях особено загрижена за частта с къде.
Едуард и аз бяхме заедно и бях изпълнила моята част от компромиса ни идеално. Бях се омъжила за него. Това беше най-важното. Но също така бях приела всички ослепителни подаръци и бях регистрирана, макар и безмислено, да посещавам колежа Дартмут през есента. Сега беше негов ред.
Преди да ме превърне във вампир – неговият голям компромис – имаше още едно условие за изпълняване.
Едуард имаше една вманиачена загриженост върху човешките неща, от които се отказвах, преживяванията, които той не искаше да пропускам. Повечето от тях – като училищният бал, например – ми се струваха глупави. Имаше само едно човешко преживяване, което исках да изпитам, без да се тревожа, че съм го изпуснала. Разбира се, беше и точно това, на което му се искаше да бях забравила напълно.
Обаче ето каква беше работата. Имах бегла представа каква щях да бъда след като не бъда повече човек. Бях виждала новородени вампири и бях чувала всички истории на бъдещото ми семейство за тези диви по-ранни дни. За няколко години, личността ми щеше да се определя най-вече от едно нещо – жажда. Щеше да отнеме малко време преди да бъда себе си отново. И дори и да имам пълен контрол над себе си, пак никога няма да се чувствам така, както сега.
Човек... и лудо влюбена.
Исках да изпитам преживяването преди да разменя топлото си, чупливо и подлудено от феромони тяло за нещо красиво, силно... и непознато. Исках истински меден месец с Едуард. И, въпреки опасността, в която се страхуваше, че ще ме постави, той се съгласи да опита.
Смътно усещах Алис и плъзгането на сатен по кожата ми. В този момент не ме интересуваше, че целият град говореше за мен. Не мислех за спектакъла, в който щеше да ми се наложи да участвам прекалено скоро. Не се тревожех, че ще се спъна в шлейфа си или че ще се изкикотя в грешния момент или че съм прекалено млада или зяпащата публика или дори за празното място, където трябваше да седи най-добрият ми приятел.
Бях с Едуард в щастливото ми място.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
2. ДЪЛГА НОЩ

- Вече ми липсваш!
- Няма нужда да си тръгвам. Мога да остана...
- Мммм!
Беше тихо за момент, просто глухият звук от ударите на сърцето ми, нарушеният ритъм на неравномерното ни дишане, и шепотът на устните ни, които се движеха в синхрон.
Понякога беше толкова лесно да забравя, че целувам вампир. Не защото изглеждаше обикновено или човек – и за секунда не бих забравила, че в ръцете си държа някой, който приличаше повече на ангел, отколкото на човек – а защото той се държеше, все едно няма нищо, ако устните му са срещу устните ми, лицето ми, гърлото ми. Той твърдеше, че отдавна е отминало изкушението, което кръвта ми е отправяла към него, че идеята да ме загуби го е излекувала от всякакво желание. Но аз знаех, че мириса на кръвта ми все още му причиняваше болка - все още прогаряше гърлото му сякаш вдишваше пламъци.
Отворих очите си и намерих неговите отворени, взиращи се в лицето ми. Нямаше никакъв смисъл, когато ме гледаше така. Сякаш бях по-скоро наградата, отколкото победителката с нечувания късмет.
Погледите ни се пресякоха за момент, неговите златни очи бяха толкова дълбоки, че можех да си представя как виждам целия път до душата му. Изглеждаше глупаво, че този факт – съществуването на душата му – някога е бил под върпос, макар да беше вампир. Той имаше най-красивата душа, по-красива от брилянтния му ум, несравнимото му лице или божественото му тяло.
Той гледаше към мен, сякаш можеше да види душата ми и е харесал това, което е видял. Той не можеше да прочете мислите ми, както правеше с всички останали. Кой знае защо – някакъв странен дефект в мозъка ми, което го е направил неподатлив на всякакви необичайни и плашещи неща, които някои безсмъртни могат да правят. (Само умът ми бе имунизиран; тялото ми все още беше обект на вампири със способности, които действаха по начини, различни от тези на Едуард) Но аз бях напълно благодарна за това, което държи мислите ми в тайна. Беше твърде неудобно да си помислям за другата възможност.
Придърпах лицето му към моето отново.
- Определено оставам! – той измънка след няколко минути.
- Не, не! Това е твоето ергенско парти! Трябва да отидеш!
Казах думите, но пръстите ми на дясната ръка бяха вплетени в бронзовата му коса, а лявата ръка се притискаше по-силно към кръстта му. Студените му ръце погалиха лицето ми.
- Ергенските партита са за тези, който са тъжни, че виждат края на самотните им дни. А аз съм толкова ентусиазиран да загърбя моите. Така че няма смисъл.
- Вярно! – аз дишах срещу ледено-студената кожа на гърлото му.
Тук беше доста близо до това, което определях като моето щастливо място. Чарли очевидно спеше в стаята си, което беше почти толкова добре, колко и да си сам. Бяхме се свили на моето малко легло, преплетени възможно най-много, обсъждайки дебелото плетено одеало, в което се бях свила като пашкул. Мразех нуждата от одеало, но тракането на зъбите ми разваляше романтиката. Чарли щеше да забележи, ако видгна градусите през Август...
Поне, ако аз трябваше да се обличам, ризата на Едуард беше на пода. Никога не преодолях шока при вида на перфектното му тяло – бяло, студено и гладко като мрамор. Прокарах ръка по гърдите му, проследявайки рявния му корем, просто се удивлявах. Лека тръпка премина през него, а устата му намери моята отново. Внимателно позволих на върха на езика ми да докосне нежните му устни, а той изстена. Сладкия му дъх - студен и вкусен – премина през лицето ми.
Той започна да се отдръпва – това беше механичният отговор, когато реши, че нещата са стигнали далеч, огледална реакция тогава, когато най-много искаше да продължи. Едуард беше прекарал по-голямата част от живота си в отхвърляне на всякакъв вид физическо удовлетворение. Знаех, че е ужасяващо за него да се опитвам да променя навиците му.
- Чакай! – казах, улавяйки го за раменете и притискайки се по-силно към него. Освободих единия си крак и обгърнах Едуард с него. – Практиката води до съвършенство.
Той се засмя.
- Е, тогава определено трябва да сме близо до съвършенството от тази гледна точка, нали? Въобще спала ли си този месец?
- Но това е главната репетиция, - припомних му аз. – а ние сме играли само главните сцени. Не е време да си играем на предпазливост.
Помислих си, че ще се засмее, но той не отговори, а тялото му беше неподвижно. Златото в очите му изглежда се промени от течно към твърдо.
Преосмислих думите си, осъзнавайки какво е разбрал.
- Бела, .... – прошепна той.
- Не започвай пак! – казах аз. – Сделката си е сделка.
- Не знам. Трудно е да се съсредоточа, когато се държиш така. Аз... аз не мога да мисля правилно. Няма да мога да се контролирам. Ще пострадаш.
- Ще бъда добре.
- Бела...
- Шшшш! – притиснах устните си към неговите, за да спра пристъпа му на паника. Бях го чувала и преди. Той не се измъкваше от споразумението. Не и след като настояваше да се оженя за него.
Той отвърна на целувката ми, но можех да кажа, че не беше така, както преди. Притеснявайки се, винаги се притесняваше. Колко различно ще бъде, когато няма да има нужда да се тревожи повече за мен. Какво ще прави през цялото си свободно време? Трябваше да си намери ново хоби.
- Как са краката ти? – попита той.
Знаех, че не говори буквално.
- Приятно затоплени! – отговорих аз.
- Наистина ли? Без задни мисли? Не е твърде късно да си промениш мнението.
- Опитваш се да ме изкараш извън релси ли?
Той се засмя.
- Просто проверявах. Не искам да правиш нещо, за което не си сигурна.
- Сигурна съм за теб. Останалото мога да го преживея.
Той се поколеба, а аз се зачудих дали да не замълча.
- Можеш ли? – попита той тихо. – Нямам предвид сватбата, която съм убеден, че ще преживееш въпреки съмненията ти – но след това... Ами Рене, ами Чарли?
Въздъхнах.
- Ще ми липсват! – Щеше да е по-лошо от това да ми липсват, но не исках да наливам масло в огъня.
- Анджела и Бен, и Джесика, и Майк.
- И приятелите също ще ми липсват. – усмихнах се в тъмното. – Особено Майк. О, Майк! Как ще го преживея?
Той изръмжа.
Аз се засмях, но след това станах сериозна.
- Едуард, ние преминахме през всичко. Знам, че ще бъде трудно, но това искам. Искам теб и те искам завинаги. Един живот просто не е достатъчен за мен.
- Завинаги да си на осемнадесет! – прошепна той.
- Всяка женска мечта се превръща в реалност! – пошегувах се аз.
- Без да се променяш... никога да не продължиш напред.
- Какво означава това?
Той отговори бавно.
- Помниш ли, когато казахме на Чарли, че ще се женим? А той си помисли, че си...
бременна?
- А той си помисли да те застреля, - предположих със смях. – Принзай, за една секунда той наистина го обмисляше.
Той не отговори.
- Какво, Едуард?
- Просто исках... е, искаше ми се да беше прав!
- Ах! – останах с отворена уста.
- Повече от това, че имаше няколко начина да бъде прав. Че имахме такава възможност. Мразя да отнема това от теб.
Отне ми минута.
- Знам какво правя?
- Как можеш да го знаеш, Бела? Погледни майка ми, погледни сестра ми. Не е толкова лесна саможертва, както си я представяш.
- Езме и Розали се справят чудесно. А ако по-късно се превърне в проблем, можем да направим като Езме – можем да си осиновим.
Той въздъхна, а след това гласът му беше жесток.
- Не е правилно! Не искам да се жертваш за мен. Искам да ти давам неща. Не да ти отнемам. Не искам да ти открадна бъдещето. Ако бях човек...
Поставих ръка на устните му.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Ти си моето бъдеще, сега престани. Без гримаси или ще извикам братята ти да дойдат и да те вземат. Може би имаш нужда от ергенско парти.
- Съжалявам. Правя гримаси, нали? Трябва да е от нервите.
- Краката ти студени ли са?
- Не и в този смисъл. Чакал съм цял век, за да се оженя за теб, г-це Суон. Сватбената церемония е едно от нещата, които не мога да дочакам... – той прекъсна. – О, за Бога!
- Какво не е наред?
Той стисна зъби.
- Няма нужда да викаш братята ми. Очевидно Емет и Джаспър няма да ме оставят да се измъкна тази вечер.
Притиснах го по-близо за секунда и след това го пуснах. Нямах ни най-малък шанс да спечеля каквато и да е схватка с Емет.
- Забавлявай се!
Имаше остро скърцане срещу прозореца – някой внимателно забиваше железните си нокти в стъклото, за да направи ужасен, каращ да си запушиш ушите, смразяващ звук. Аз потрепнах.
- Ако не изпратиш Едуард навън, - Емет, все още невидим в нощта, изсъска заплашително. – ще дойдем да го вземем!
- Тръгвай, - засмях се аз. – преди да са счупили къщата ми.
Едуард завъртя очи, но скочи на крака с едно плавно движение и си облече блузата с друго. Той се наведе и целуна челото ми.
- Заспивай. Утре е голям ден.
- Благодаря,това със сигурност ми помогна да се успокоя.
- Ще се срещнем пред олтара.
- Ще бъда дамата в бяло. – усмихнах се на това колко доволна прозвучах.
Той се засмя и каза
- Много убедително! – и изведнъж се наведе, мускулите му бяха свити. Той изчезна, скачайки през прозореца ми твърде бързо, за да го проследя с очи.
Отвън се разнесе глух звук и чух как Емет започна да ругае.
- По-добре не го карайте да закъснява! – промърморих, знаейки,че ще ме чуят.
А след това лицето на Джаспър се показа от прозореца ми, неговата медена коса беше сребърна в слабата лунна светлина, която биеше път през облаците.
- Не се притеснявай, Бела! Ще го върнем у дома точно навреме.
Изведнъж станах много спокойна и притесненията ми изглеждаха незначителни. Джаспър беше, по негов начин, толкова талантлив, колкото и Алис с необичайните си точни предвиждания. Силата на Джаспър беше по-скоро в емоциите, отколкото в бъдещето, и беше невъзможно да откажеш да се чувстваш по начина, по който той иска.
Седнах несръчно, все още свита в одеалото си.
- Джаспър? Какво правят вампирите на ергенските си партита? Няма да го отведеш в стриптийз клуб, нали?
- Не й казвай нищо! – Емет изръмжа от някъде. Имаше още един глух звук и Едуард се засмя тихо.
- Успокой се! – Джаспър ми каза и аз се успокоих. – Ние, Кълънови, имаме своя версия. Само няколко планински лъва, двойка гризлита. Точно като обикновена нощ навън.
Зачудих се дали някога ще говоря толкова безцеремонно за „вегетарианската” диета на вампирите.
- Благодаря, Джаспър!
Той ми намигна и изчезна.
Беше гробна тишина отвън. Оглушителното хъркане на Чарли кънтеше през стените.
Облегнах се на възглавницата ми, бях сънлива. Взирах се в стените на малката ми стая, избледнели от лунната светлина.
Последната ми нощ в стаята ми. Последната ми нощ като Изабела Суон. Утре вечер ще бъда Бела Калън. Въпреки всичките изпитания на брака, трябваше да призная, че ми харесваше как звучи.
Оставих ума си да се скита безцелно за момент, очаквайки сънят да ме грабне. Но след няколко минути се почувствах по-бдителна, безпокойството се върна в стомаха ми, свивайки се в неудобни пози. Леглото изглеждаше твърде меко, твърде топло без Едуард. Джаспър беше далеч и всичките спокойни чувства си бяха заминали с него.
Утре щеше да бъде много дълъг ден.
Знаех, че повечето от страховете ми бяха глупави – просто трябваше да го преодолея. Вниманието беше неизбежна част от живота. Не винаги можех да се впиша в обстановката. И все пак имах няколко особени притеснения, които бяха напълно оправдани.
Първо бяха обувките към сватбената рокля. Алис напълно позволи на нейния артистичен усет да надвие предложенията за това. Да се движиш по стълбите на Калънови на токчета и в рокля звучеше невъзможно. Трябваше да се упражнявам.
След това беше списъка с гостите.
Семейството на Таня, клана Денали щяха да пристигнат по някое време преди церемонията. Щеше да бъде много раздразнително, ако семейството на Таня трябва да бъде в една стая с гостите ни от резервата на племето Килети, бащата на Джейкъб и Клиъруотърови. Семейство Денали не бяха фенове на върколаците. Действително сестрата на Таня, Ирина, въобще нямаше да дойде на сватбата. Тя все още искаше да си отмъсти на върколаците, които убиха приятеля и Лорънт (така, както и той бе готов да убие мен). Благодарение на гневът, Денали бяха изоставили семейството на Едуард в най-лошия момент на нужда. Невероятният съюз с вълците от племето Килети спаси живота на всички ни, когато банда новосъздадени вампири атакуваха...
Едуард ми обеща, че няма да бъде опасно, ако Денали са близо до Килетите. Таня и цялото й семейство – освен Ирина – се чувстваха ужасно за предателството им. Примирие с върколаците беше малка част от задължението им, цена която те бяха готови да платят.
Това беше големия проблем, но имаше и малък проблем : крехкото ми себеуважение. Никога преди не съм виждала Таня, но бях сигурна, че срещата нямаше да бъде приятно изживяване за самочувствието ми. Някога, преди да се родя, тя се опитала да спечели Едуард – не че виня нея или някой друг за това, че го иска. Но въпреки това тя ще бъде най-малкото красива и най-много великолепна. Макар Едуард да бе избрал мен, нямаше да мога да се сравня с нея. Преди мърморех малко, докато Едуард, който знаеше слабостта ми, ме накара да се чувствам виновна.
- Ние сме им като семейство, Бела. – беше ми припомнил той. – Те все още се чувстват като сираци, дори и след всичкото това време.
Отстъпих, криейки смръщването си.
Сега Таня имаше голямо семейство, почти толкова голямо, колкото Калънови. Бяха петима : Таня, Кейт и Ирина, след което се присъединили Кармен и Елесар, почти по същия начин, по който Алис и Джаспър се присъединили към Калънови, всичките свързани от желанието да живеят по-милостиво от нормаланите вампири.
Въпреки цялата компания, Таня и сестрите й все още бяха сами по някакъв начин. Все още скърбяха. Защото преди много време те също са имали майка.
Можех да си представя празнината, която тази загуба е оставила, дори и след хиляда години – опитах се да визуализирам семейство Калън без създателя им, средата им, и водача им – техния баща, Карлайл. Не можех.
Карлайл беше обяснил историята на Таня по време на една от многобройните нощи, през които съм оставала до късно в дома на Калънови, учейки колкото можех, подготвяйки се възможно повече за бъдещето, което бях избрала. Историята на майката на Таня беше една от многото, предупредителни истории илюстрираща само едно от правилата, които трябваше да спазвам след като се присъединя към света на безсмъртните. Само едно правило, всъщност – закон, който се пречупил на много парчета : Пази тайната.
Да пазиш тайната означаваше много неща – да живееш незабележимо като Калън, да се преместиш преди хората да разберат, че не порастваш. Или да избягваш хората – освен времето за храна – начин, по които скитниците като Джеймс и Виктория живееха, начина, по който приятелите на Джаспър – Питър и Шарлот все още живееха. Това означаваше да запазиш контрол върху какъвто и нов вапмир да си създал, като Джаспър, по времето когато е живял с Мария. Като Виктория, която не успя да се справи с вампирите си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
А това означаваше да не създаваш някакви неща, защото някои същества са неконтролируеми.
- Не знам името на майката на Таня – призна Карлайл, златните му очи, почти същия цвят като косата му, се натъжиха, когато се сети за майката на Таня. – Те никога не говорят за нея, ако могат да го избегнат, никога не мислят за нея по свое собствено желание.
- Жената, създала Таня, Кейт и Ирина – която ги обичала, предполагам – живяла много години преди аз да се родя, по времето на нападението в нашия свят, нападението на безсмъртните деца.
- Това, което те си мислели, древните, не мога да разбера. Те създавали вампири от невръстни деца.
Трябваше да преглътна яда, който се надигаше в гърлото ми, като си представях това, което ми описваше.
Те били много красиви! – бързо обясни Карлайл, след като видя реакцията ми. – Толкова привлекателни, толкова чаровни, че не можеш да си представиш. Не трябвало да си близо до тях, за да ги обикнеш, ставало автоматично.
- те не можели да бъдат обучени. Били замръзнали на нивото на развитие, което били постигнали, преди да бъдат ухапани. Очарователно две годишно с тръпчинки и устни, които можели да разрушат половин село само при едно раздразнение. Ако огладнеели, се хранели и никакви предупреждения не можели да ги спрат. Хората ги виждали, историите се разпространявали, страхът се простирал като огън в суха гора...
- Майката на Таня също създала такова дете. Както останалите, аз не мога да разбера причините й. – Той си пое дълбоко въздух. – Волтури се намесили, разбира се. – Сепнах се, както обикновено правя, когато чух това име, но разбира се легиона от италиански вампири – кралски по тяхна преценка – беше център на историята. Нямаше да има закони, ако нямаше наказания, нямаше да има наказания, ако нямаше кой да ги извършва. Древните Аро, Кай и Маркус управляваха силата на Волтури. Срещала съм ги само веднъж, но за тази кратка среща разбрах, че Аро със силното си умение да чете мисли – само едно докосване и той знаеше всяка мисъл, която някога си имал – беше лидера на групата.
- Волтури изучавали безсмъртните деца у дома във Волтера и навсякъде по-света. Кай решил, че младите са неспособни да опазят тайната им. Те трябвало да бъдат унищожени.- Казах ти, че са били любвеобилни. Е, вещиците се биели до последно – били напълно премахнати – за да ги предпазят. Клането не било толкова широко разпространено, колкото южните войни на този континент, но по-опустошително по свой си начин. Сборища на вещици, стари традиции, приятели... Повечето било погубено. Към края всички били елиминирани. Безсмъртните деца вече били табу.- Когато живеех с Волтури, срещнах две безсмъртни деца, така че от първа ръка знаех какъв беше призива им. Аро ги изучаваше години след като катастрофата, която те предизвикаха, беше свършила. Знаеш любознателния му характер – той се надяваше да бъдат опитомени. Но към края, решението беше единодушно – децата не трябваше да съществуват.
Бях почти забравила за майката на сестрите Денали, когато историята продължи към нея.
- Не е много ясно какво е станало с майката на Таня – беше казал Карлайл. – Таня, Кейт и Ирина бяха напълно забравили до деня, в който Волтури дойдоха за тях, майка им и нейните незаконни създания, вече техни затворници. Невежеството спаси животите на Таня и сестрите й. Аро ги докоснал и разбрал невинността им, за това се разминали от наказанието.- Никоя от тях не била виждала момчето преди, или подозирала за неговото съществуване, до деня в който не го видели как гори в ръцете на майка им. Мога само да предположа, че майка им е пазила тайните си, за да ги предпази. Но защо го е създала? Кой беше той и какво е значел за майка им, щом е преминала всички граници? Таня и другите никога не получили отговор на някои от тези върпоси. То не се се съмнявали във вината на майка им, и не мисля, че те някога наистина са й простили.- Дори и с перфектното увещание на Аро, че Тана, Кейт и Ирина били невинни, Кай все още искал да изгорят. Виновни за съучастие. Били късмтелийки, че Аро бил милостив онзи ден. Било простено на Таня и сестрите й, но те напуснали с разбити сърца и голямо уважение към закона.
Не съм сигурна къде точно споменът се превърна в сън. В един момент изглеждаше, че слушах Карлайл в спомените си, гледайки лицето му, и след това миг по-късно гледах сиво пусто поле и усещах гъстия аромат на горящ тамян във въздуха. Не бях сама там.
Тълпата от фигури в средата на полето, всичките покрити с пепеляви жилетки, би трябвало да ме уплашат - можеха да бъдат само Волтури и аз бях, обратно на това, което те бяха наредили на последната ни среща, все още човек. Но знаех, както понякога в сънищата си, че бях невидима за тях. Навсякъде около мен имаше гъст дим. Разпознах сладостта във въздуха, но не проучих отблизо купчината. Нямах желание да видя лицата на вампирите, които бяха екзекутирали, полу-уплашена, че мога да разпозная някого сред тлеещите клади.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Войниците на Волтури стояха в кръг около нещо или някого и чух техните шепнещи гласове, издигащи се от вълнение. Промъкнах се по-близо до събранието, принудена от желанието да видя какво или кой екзекутираха с такова напрежение. Пропълзявайки внимателно между две от високите, свистящи покривала, най-сетне видях обектът на тяхната дискусия, изправен на малко, издигащо се хълмче.
Той беше красив, очарователен, точно както го описа Карлайл. Момчето беше невинно детенце, може би на около две години. Светло кафяви къдрици ограждаха неговото ангелско личице с кръгли бузи и пълни устни. И той трепереше, очите му бяха затворени, сякаш беше твърде изплашен, за да гледа как смъртта наближава с всяка секунда.
Аз бях обзета от изключително силна нужда да спася сладкото, изплашено от Волтури дете, въпреки цялата унищожителна заплаха, която вече не значеше нищо за мен. Блъсках се покрай тях, без да се интересувам дали те щяха да разберат за моето присъствие. Освобождавайки се от тях, аз се затичах към момчето. Залитнах и спрях само, за да изясня гледката си към хълмчето, на което то седеше. Не беше земя и скали, а купчина от човешки тела, пресушени и безжизнени. Беше твърде късно, за да не видя лицата им. Познавах ги всичките-Анжела, Бен, Джесика, Майк и точно под очарователното момче бяха телата на майка ми и баща ми.
Детето отвори своите ярки кървясали очи.
3. ГОЛЕМИЯТ ДЕН

Собствените ми очи се отвориха.
Лежах трепереща,дишайки тежко няколко минути, опитвайки се да се освободя от съня си. Небето навън беше сиво, а после стана бледо розово докато чаках сърцето ми да се успокои.Когато бях напълно в реалността при моята разхвърляна, позната стая, бях малко раздразнена на себе си. Какъв сън в нощта преди сватбата! Това получих за разсъждаването над безпокоящи истории посред нощта.Нетърпелива да се отърся от кошмара, облякох се и се запътих към кухнята доста по-рано, отколкото трябваше. Първо почистих вече подредените стаи, после Чарли се събуди и му направих палачинки. Бях твърде възбудена, за да ям закуската си сама—седнах в стола си енергично, докато той ядеше.
- Трябва да вземеш мистър Уебър в 3 часа, - напомних му.
- Нямам какво друго да правя днес, освен да взема свещеника, Белс. Няма да забравя единственото си задължение, - Чарли си беше взел отпуск за целия ден и определено беше свободен. Очите му заблестяха тайно към килера под стълбите, където държеше риболовните си принадлежности.
- Това не е единственото ти задължение. Също така трябва да бъдеш добре облечен и представителен.
Той се намръщи на купата си с корнфлейкс и промърмори “маймунски костюм” изпод дъха си.
Чу се енергично почукване на предната врата.
- Мислиш, че твоята е зле? - казах, правейки гримаса, докато се изправях. - Алис ще работи цял ден по мен.
Чарли кимна замислено, признавайки че за него бе по-малкото мъчение. Наведох се , за да целуна върха на главата му, отминавайки — той се изчерви и изкашля— и отиде да отвори вратата на най-добрата ми приятелка и бъдещата ми сестра.
Късата черна коса на Алис не седеше по обичайния си начин —беше прибрана със лъскави фиби в къдрици около лицето и, което беше като на самодива, със контрастно делово изражение. Тя ме издърпа от къщата, казвайки само “Здрасти, Чарли!”, през рамото си.
Алис ми хвърли преценяваш поглед, когато стигнахме до Поршето и.
- О, Боже, виж си очите! - каза тя укорително. - Какво направи? Седя будна цяла нощ?
- Почти.
Тя се намръщи.
- Бях разпределила времето си, за да те направя зашеметяваща, Бела, трябваше да се погрижиш по-добре за моя необработен материал.
- Никой не очаква от мен да бъда зашеметяваща. По-големият проблем е, че мога да заспя по време на церемонията, няма да мога да кажа ‘Да’ във правилния момент и Едуард ще избяга.
Тя се засмя.
- Ще те замеря с букета си, когато наближи.
- Благодаря.
- Поне ще имаш достатъчно време да спиш на самолета утре.
Повдигнах вежда. Утре, помислих си. Ако се отправяхме на път утре вечер след приема, и все пак щяхме да сме на самолет… е, нямаше да ходим до Бойс, Идахо. Едуард не ми даде и малък жокер. Не бях стресирана заради мистерията, но беше странно да не знам къде ще спя утре вечер. Да се надяваме, че няма да спим. . .
Алис усети, че е изтървала една подробност и се намръщи.
- Всичко е опаковано и готово, - каза ми тя, за да ме разсее.
Проработи. - Алис, искаше ми се да ме оставиш да опаковам нещата си сама!
- Щеше да разбереш прекалено много.
- И да премахна шанса ти да пазаруваш.
- Официално ще ми бъдеш сестра след 10 кратки часа… Въпрос на време е да преодолееш това нежелание на нови дрехи.
Безсилно се намръщих, гледайки през предното стъкло, докато наближавахме къщата.
- Той върна ли се? - попитах.
- Не се тревожи, ще бъде тук преди музиката да започне. Но няма да го видиш, без значение кога си идва. Правим го по традиционния начин.
Изпухтях. - Традиции!
- Добре, настрана от булката и младоженеца.
- Ти знаеш, че той вече е надникнал.
- Ооо, не — точно затова аз съм единствената, която те е виждала в роклята. Бях много внимателна да не мисля за нея, когато той е наоколо.
- Е, - казах, когато се обърнахме към алеята, - Виждам, че си използвала декорациите от дипломирането. - Трите мили на алеята бяха обвити в стотици или хиляди блещукащи лампички. Този път, Алис бе добавила и бели сатенени панделки.
- Без загуба, няма нужда. Наслаждавай се на това, защото няма да видиш декорациите вътре, докато не дойде време. - Тя отби в подобния на пещера гараж на север от къщата; големия джип на Емет още го нямаше.
- Откога на булката и е забранено да види украсата? - Протестирах.
- Откогато е назначила мен. Искам да получиш пълното въздействие, когато слизаш по стълбите.
Тя сложи ръце на очите ми, преди да ме пусне в кухнята. Бях моментално връхлетяна от миризмата.
- Какво е това? - чудех се, докато тя ме водеше из къщата.
- Прекалено ли е? - гласът на Алис внезапно стана притеснен. - Ти си първият човек тук; надявам се си разбрала.
- Мирише прекрасно! - насърчих я. Почти опияняващо, но не изцяло поразяващо, баланса на различните аромати бе лек и безупречен. - Портокалови цветове… люляк… и още нещо – права ли съм?
- Много добре, Бела. Пропусна само фрезиите и розите.
Тя махна ръце от очите ми, едва когато стигнахме до огромната ѝ баня. Загледах се в дългия щанд, покрит целия с джунджурии като салон за красота и почувствах ефекта от безсънната си нощ.
- Това необходимо ли е? Каквото и да използваш, ще излеждам обикновена до него.
Тя ме бутна върху нисък розов стол.
- Никой няма да посмее да те нарече обикновена, когато приключа с теб.
- Само защото ще се страхуват, че може да им изпиеш кръвта, - Промърморих. Настаних се в стола и затворих очи, надявайки се, че ще мога да спя през цялото време. Стоях съвсем мирно, докато тя ми слагаше маска, лакираше и полираше всяка част от тялото ми.
Беше следобед, когато Розали мина неусетно през вратата на банята в блестяща сребърна рокля, златистата и коса, бе оформена в мека корона на върха на главата й. Беше толкова красива, че щях да заплача. Какъв беше смисълът да се обличам, щом Розали бе наоколо?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Те са тук, - Каза Розали и детинският ми пристъп на отчаяние изчезна. Едуард си беше вкъщи.
- Дръж го далеч от тук!
- Той няма да ви пречи днес, - Увери я Розали. - Цени живота си твърде много. Помагат на Езме, довършват едни неща навън. Имаш ли нужда от помощ? Мога да ѝ направя прическата.
Челюстта ми се разтвори. Мислите ми се запъваха, опитвайки се да запомня как да я затворя.
Никога не съм била любимката на Розали. Тогава, правейки нещата по-обтегнати между нас, тя бе лично засегната от избора, който правех сега. Имаше своята невъзможна красота, обичащото ѝ я семейсто, нейната любов Емет, а тя би разменила всичко това, за да бъде човек. И ето ме и мен, безчувствено отхвърляйки всичко, което тя е искала, като че ли е някакъв боклук. Това вероятно не ни сближаваше.
- Разбира се, - Простичко каза Алис. - Можеш да започнеш да сплиташ косата. Искам я сложна. Воалът ще бъде тук, отдолу, - Ръцете й започнаха да разресват косата ми, повдигайки я, въртейки я, детайлно показвайки какво иска. Когато бе готова, ръцете на Розали замениха нейните, оформяйки косата ми със леко като перце докосване. Алис се върна отново към лицето ми.
След като Розали получи одобрението на Алис за косата ми, тя бе изпратена да донесе роклята и да намери Джаспър, който бе изпратен да вземе майка ми и нейният съпруг Фил от хотела им. Надолу по стълбите, можех слабо да чуя отварянето и затварянето на врати. Гласове започнаха да се чуват при нас.
Алис ме накара да стана, за да може спокойно да види как роклята стои заедно с прическата и грима ми. Коленете ми трепереха толкова много, докато тя завързваше дълга линия перлени копчета на гърба ми, че сатенът вибрираше към пода на малки вълнички.
- Дишай дълбоко, Бела, - каза Алис. - Постарай се да намалиш ритъма на сърцето си. Ще изпотиш новото си лице.
Погледнах я с най-саркастичното изражение, за което се сетих.
- Ще се заема.
- Сега трябва да се облека. Може ли да се задържиш цяла за 2 минути?
- Ъм... може би?
Тя извъртя очи и се втурна през вратата.
Концентрирах се върху дишането си, преброявайки всяко движение на дробовете ми, и се загледах във цветните шарки, които светлината в банята хвърляше върху блестящия плат на полата ми. Страхувах се да погледна в огледалото – страхувах се, че видът ми в сватбената рокля ще ме хвърли отвъд ръба, в атаката на паниката.
Алис се върна, преди да поема дъх 2000 пъти, облечена във рокля, която падаше по стройното ѝ тяло като сребърен водопад.
- Алис - уау.
- Не е нищо особено. Никой няма да гледа мен днес. Не и докато ти си в стаята.
- Ха-ха.
- Сега, контролираш ли се, или да доведа Джаспър?
- Те са се върнали? Тук ли е майка ми?
- Току-що влезе. Качва се по стълбите.
Рене бе прстигнала преди 2 дни и бях прекарала всяка минута с нея — всяка минута, в която можех да я отвлека от Езме и украсата, с други думи. Доколкото можех да кажа, тя се забавляваше с това повече, отколкото дете, заключено цяла нощ в Дисниленд. По някакъв начин, се почувствах измамена като Чарли. Всичкият този напразен ужас от реакцията й...
- О, Бела! - писъкът й избликна преди да е изминала целия път през вратата. - О, миличка, толкова си красива! О, ще се разплача! Алис, невероятна си! Ти и Езме трябва да имате фирма за организиране на сватби. Къде намери роклята? Прекрасна е! Толкова грациозна и елегантна. Бела, изглеждаш, сякаш си излязла от филм на Остен. - Гласът на майка ми звучеше отдалече, сега всичко в стаята сякаш бе замазамо. - Толкова креативна идея, темата да е около пръстена на Бела. Толкова романтично! Като помислиш, че е бил в семейството на Едуард от 1800!
Алис и аз си разменихме кратък заговорнически поглед. Майка ми беше луда по модела на роклята от повече от стотици години. Темата на сватбата не бе за пръстена, а по скоро за самия Едуард.
Чу се шумно и грубо изкашляне на прага.
- Рене, Езме каза, че си се настанила тук, - каза Чарли.
- Е, Чарли, не изглеждаш ли зашеметяващо! - Рене каза с почти шокиран тон. Това може би обяснява раздразнителността на отговора на Чарли.
- Алис се добра и до мен.
- Време ли е вече? - Каза на себе си Рене, звучейки почти толкова нервна, колкото аз се чувствах. - Всичко това минава толкова бързо. Чувствам се замаяна.
Значи бяхме две.
- Дай ми голяма прегръдка, преди да сляза долу, - Настоя Рене. - Внимателно сега, не плачи.
Майка ми ме притисна нежно около кръста, после се завъртя на пода и ме погледна отново.
- Боже, почти забравих! Чарли, къде е кутийката?
Баща ми порови из джобовете си за минута, после ми показа малка бяла кутийка, която подаде на Рене. Рене отвори капачето и ми я подаде.
- Нещо синьо, - каза тя.
- Нещо старо, също. Бяха на баба ти Суон, - Добави Чарли. - Трябваше бижутер да размени старите камъни със сапфири.
Вътре в кутията имаше две тежки сребърни фиби за коса. Тъмносини сапфири бяха скупчени в сложни форми на цветя до върха на зъбчетата на фибата.
В гърлото ми заседна буца.
- Мамо, тате...не трябваше.
- Алис не би ни дала да направим нищо друго, - каза Рене. - Всеки път, когато опитвахме, тя едва ли не ни проклинаше.
Истеричен смях разцепи устните ми.
Алис пристъпи напред и бързо плъзна двете фиби под върха на плътните плитки. - Това е нещо старо и нещо синьо, - каза замислено Алис, отдалечавайки се, за да ми се възхити. - А роклята ти е нова… ето тук...
Тя ме удари леко с нещо. Изкарах инстинктивно ръцете си и ефирен бял жартиер попадна в дланите ми.
- Това е мое и трябва да ми го върнеш, - каза ми Алис.
Изчервих се.
- Ето, - каза Алис удовлетворена. - Малко цвят – това ти беше нужно. Вече си перфектна. - С лека поздравяваща себе си усмивка, тя се обърна към родителите ми. - Рене, трябва да слезеш долу.
- Да, мамо. - Рене ми прати въздушна целувка и излезе през вратата.
- Чарли, би ли взел цветята, моля те?
Докато Чарли излизаше от стаята, Алис взе жартиера от ръцете ми и с бързо навеждане го сложи под полата ми. Въздъхнах и залитнах, когато студената й ръка хвана глезена ми и намести жартиера на място.
Тя се бе изправила на краката си, преди Чарли да се върне с двата бели букети, подобни на пяна. Миризмите на розите, фрезиите и оранжевите цветове ме обвиха в лека мъгла.
Розали — най-добрата музикантка в семейството след Едуард — започна да свири на пианото. Канонът на Пахелбел. Започнах да хипервентилирам.
- Спокойно, Белс, - Каза Чарли. Той нервно се обърна към Алис. - Изглежда, сякаш й е прилошало. Мислиш ли, че ще успее?
Гласът му сякаш идваше отдалеч. Не можех да си усетя краката.
- Била е и по-добре.
Алис стоеше право пред мен, повдигната на пръсти, за да ме гледа в очите, хвана китката ми със силните си ръце.
- Съвземи се, Бела. Едуард те чака долу.
Поех дълбоко дъх, опитвайки се да запазя спокойствие.
Музиката бавно се преобразува в нова песен. Чарли ме побутна с лакът.
- Белс, трябва да слизаме.
- Бела? - попита Алис, задържаща втренчения ми поглед.
- Да,- изписуках аз. - Едуард. Добре. - Оставих я да ме издърпа от стаята, с Чарли, дърпащ ръката ми под лакътя.
Музиката бе по-силна в коридора. Изкачваше се по стълбите, заедно с аромата на милиони цветя. Концентрирах се върху мисълта за Едуард, който ме чакаше долу, за да накара краката ми да се размърдат отново.
Музиката бе позната, традиционния марш на Вагнер, съпроводен от изблик на разкрасяване.
- Мой ред е, - призова ме Алис. - Брой до 5 и ме следвай. Тя започна бавен, грациозен танц надолу по стълбите. Трябваше да съм разбрала, че бе грешка да имам Алис за единствена шаферка. Бих изглеждала доста неориентирена, вървейки зад нея.
Внезапно фанфари, вибриращи леко през извисяващата се музика. По това трябваше да се водя.
- Не ме оставяй да падна, тате, - прошепнах. Чарли издърпа дланта ми през ръката си и я хвана здраво.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Една стъпка всеки път, казах си, когато започнахме да слизаме, водейки се по бавното темпо на марша. Не вдигнах очи, докато краката ми не бяха безопасно стъпили на пода, чувах шепота и шумоленето на гостите, когато можеха да ме видят. При звука кръвта оцвети бузите ми; разбира се можех да бъда смятана за изчервяващата се булка.
След като краката ми преминаха коварните стълби, започнах да го търся. За кратка секунда, се разсеях от пищността на белите цветове, които, събрани в гирлянди, висяха от всеки предмет в стаята осеяна с дълги линии, покрити с панделки от воал. Но отместих очи от сенчестия навес и затърсих с поглед през редовете от столове, покрити с падащ на гънки сатен — изчервявайки се по-силно, когато усетих как всяко лице от тълпата се е фокусирало върху мен — докато най-после го намерих, седящ пред арката, покрита с още повече цветя, повече воали.
Едва осъзнавах, че Карлайл седи от едната му страна, и бащата на Анджела зад тях двамата. Не виждах майка си, която трябваше да седи на първия ред, или новото ми семейство, или които и да било от гостите—трябваше да почакат до по-късно.
Всичко, което всъщност видях, бе лицето на Едуард; запълни зрителното ми поле, завладявайки ума ми. Очите му бяха ласкателни, горящо златни; перфектното му лице бе почти сурово, въпреки дълбочината на емоциите му. И тогава, когато той видя втренчения ми поглед, изпълнен с благоволение, сърцеразбиваща ликуваща усмивка се разля по лицето му.
Внезапно, само напрежението от ръката на Чарли върху моята, пречейки ми да спринтирам надолу, право към пътеката.
Маршът бе твърде бавен и се опитах да изравня темпото на крачките си с неговото. Благосклонно, пътеката бе много къса. И тогава, най-после, бях там. Едуард протегна ръката си. Чарли взе моята, и със обичай, стар като света, я сложи в неговата. Докоснах чудно хладната му кожа, и си бях вкъщи.
Нашите обети бяха обикновените, традиционни думи, изречени милиони пъти, но едва ли от двойка като нас. Помолихме господин Уебър да направи само една малка промяна. Той любезно размени репликата “докато смъртта ни раздели” със по-подходящото “докато и двамата живеем.”
В момента, в който свещеникът каза своята част, моят свят, който бе обърнат с главата надолу дълго време, изглежда се настаняваше във характерната си позиция. Видях колко съм била глупава да се страхувам от това — като че ли беше нежелан подарък за рожден ден или нещо засрамващо, като бала. Погледнах в блестящите, изпълнени с триумф очи на Едуард и знаех, че аз също печеля. Защото нищо друго нямаше значение, освен да бъда с него.
Не осъзнавах, че плача, докато не бе време да кажа свързващите думи.
- Да, - успях да издишам в почти неразбираем шепот, мигайки, за да видя неговото лице.
Когато бе негов ред да говори, думите прозвучаха чисти и победоносни.
- Да, - тържествено се закле той.
Господин Уебър ни обяви за съпруг и съпруга, и ръцете на Едуард се протегнаха да обхванат лицето ми внимателно, сякаш бе деликатно като белите листенца, люлеещи се над главите ни, опитах да осъзная, през пластта от сълзи, чудния факт, че този невероятен човек е мой. Златните му очи погледнаха, сякаш също биха плакали ако имаха сълзи, ако нещо като това бе възможно. Наведе главата си близко до моята, аз се повдигнах на пръсти, запращайки ръцете си — букета и всичко — около врата му.
Той ме целуна нежно, боготворящо; Забравих тълпата от хора, мястото, времето, причината… помнех само, че той ме обичаше, искаше, и аз бях негова.
Той започна целувката, той трябваше да я прекрати; аз се прилепих до него, игнорирайки хихиканията и прокашлянията на гостите. Накрая, ръцете му възпряха лицето ми и той се отдръпна—твърде бързо— за да ме погледне. Внезапната му усмивка бе весела, почти задоволна. Но там, скрито под моментното му забавление, имаше дълбоко удоволствие, отразяващо моето собствено.
Тълпата избухна в аплодисменти, Едуард обърна телата ни към семействата и приятелите ни. Не можех да спра да гледам лицето му, за да ги видя.
Ръцете на майка ми първи ме откриха, нейното покрито с линии от сълзи лице беше първото нещо, което видях, след като най-накрая против волята си отлепих очи от Едуард. И тогава бях подадена през тълпата, от обятие на обятие, само неясна осведоменост кой ме държеше, вниманието ми бе насочено към ръката на Едуард, здраво хванала моята. Разпознавах разликата между горещите прегръдки на човешките ми приятели и галантните хладни прегръдки на новото ми семейство.
Една много гореща прегръдка седеше самотна встрани – Сет Клиъруотър бе преодолял масата вампири, за да отмени изчезналия ми приятел върколак.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
4. ЖЕСТ

Сватбата лесно се сля с посрещането – доказателство за безупречния план на Алис.
Над реката тъкмо се здрачаваше; слънцето се беше скрило зад дърветата секунди след края на церемонията. Светлината проблясваше, карайки белите цветя да блестят, докато Едуард ме водеше през стъклената врата. Отвън имаше още безброй цветя, разстилащи лек аромат на дансинга, разположен върху тревата, под двата стари кедъра.
Нещата се забавиха, спокойно сякаш мека августова вечер ни обгърна. Малката тълпа се разпръсна под блещукащата, лека светлина. Приятелите, които току що бяхме прегръщали, отново ни поздравиха. Сега имаше време за разговори, за смях.
- Поздравления, приятели! – каза Сет Клиъруотър, навеждайки се под герляндите. Майка му, Сю, беше точно зад него, оглеждайки гостите предпазливо. Лицето й беше слабо и яростно, подчертано още повече от късата й, строга прическа – беше къса колкото и на дъщеря й, Леа — зачудих се дали не я е подстригала така в знак на солидарност. Били Блек, застанал от другата страна на Сет, не беше толкова напрегнат.
Винаги съм си мислела, че виждам не един, а двама души в лицето на бащата на Джейкъб. Възрастният мъж в инвалидна количка, с набръчкано лице и блага усмивка, който всички други виждаха. Но освен него виждах и прекият потомък на редица силни и магически главатари, излъчващ властта, с която беше роден. И, въпреки че магията беше пропуснала неговото поколение, Били продължаваше да е част от силата и от легендата. Цялото му същество ги излъчваше. Бяха предадени и на синът му, наследникът на магията, който обаче се беше отказал от нея. По тази причина сега Сам Ълий ръководеше легендите и магията.
Били изглеждаше странно безгрижен въпреки компанията, а и повода за събирането – черните му очи искряха, сякаш току що му бяха съобщили някоя добра новина. Бях впечатлена от самообладанието му. В неговите очи тази сватба сигурно изглеждаше като най-ужасното нещо, което можеше да се случи на дъщерята на най-добрия му приятел.
Знаех, че не му беше лесно да подтиска чувствата си, като се има предвид какво предизвикателство предвещаваше тази сватба за Калънови и Килетите – договорът, който дори забраняваше създаването на нов вампир. Вълците знаеха че договорът ще бъде нарушен, но Кълънови нямаха представа как биха реагирали. Преди съюза, би последвала незабавна атака. Война. Но сега, след като се познаваха по-добре, дали нямаше да се размине? Сякаш в отговор на мислите ми Сет се наведе към Едуард с разтворени ръце. Едуард отвърна на прегръдката със свободната си ръка.
Забелязах как Сю леко потръпна.
- Радвам се, че нещата се развиха толкова добре за теб, човече! – каза Сет.
- Благодаря, Сет. Това означава много за мен. – Едуард се дръпна от Сет и отправи погледа си към Сю и Били. – Благодаря и на вас, че позволихте на Сет да дойде. Че бяхте до Бела днес.
- Пак заповядай. – каза Били със своя дълбок глас и аз се изненадах от оптимистичната нотка в гласът му. Вероятно по-силен съюз се приближаваше на хоризонта.
Зад Сет се оформяше опашка, затова той помаха за довиждане и забута количката на Били. Сю държеше и двамата за ръка.
Анджела и Бен бяха следващите, които ни поздравиха, следвани от родителите на Анджела, а след тях – Майк и Джесика, които, за моя изненада, се държаха за ръце. Явно не бях разбрала, че отново са заедно. Хубаво беше, че е така.
Зад човешките ми приятели бяха новите ми братовчеди – рода Денали. Усетих, че задържам дъха си докато вампира отпред – Таня, както предположих от розовите нишки в косата й – се протегна, за да прегърне Едуард. До нея имаше други три жени със златисти очи, които ме гледаха с открито любопитство. Едната беше със светлоруса коса, права и копринена. Другата, както и мъжът до нея бяха тъмнокоси, с нотка на маслинов оттенък към техния варовит цвят на лицето. И четиримата бяха толкова красиви, че чак стомаха ме заболя.
Таня все още прегръщаше Едуард.
- О, Едуард! – каза тя. – Липсваше ми.
Едуард се засмя и деликатно се изплъзна от прегръдката й като постави ръка на рамото й и отстъпи назад – сякаш да я огледа по-добре.
- Дълго време мина, Таня. Добре изглеждаш.
- Ти също.
- Нека те представя на съпругата ми.
За първи път от церемонията насам Едуард ме наричаше така; Изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от задоволство - сега, след като вече беше официално. Всички се засмяха приветливо.
- Таня, това е моята Бела.
Таня беше точно толкова прекрасна, колкото си я представях в най-лошите ми сънища. Тя ме погледна с поглед, много по-спекулативен отколкото примирен, след което се протегна за ръката ми.
- Добре дошла в семейството, Бела. – усмихна се тя малко мрачно. – Смятаме се за семейство на Карлайл и съжалявам за скорошният инцидент, през който не се държахме като такова. Трябваше да се запознаем по-рано. Можеш ли да ни простиш?
- Разбира се – казах, останала без дъх. – Много се радвам, че се запознахме.
- Калънови стават все повече и повече. Може би идва и нашият ред, а Кейт? – намигна тя на блондинката.
- Продължавай да мечтаеш – каза Кейт като извъртя златистите си очи. Тя взе ръката ми от тази на Таня и я стисна нежно. – Добре дошла, Бела.
Тъмнокосата жена сложи ръка върху ръката на Кейт .
- Аз съм Кармен, това е Елезар. Всички много се радваме, че най-накрая се запознахме с теб.
- А-аз също. – заекнах.
Таня хвърли поглед към хората, чакащи зад нея – заместникът на Чарли, Марк, и неговата съпруга. Очите им бяха разширени докато наблюдаваха Деналови.
- По-късно ще се опознаем. Ще имаме предостатъчно време. – смееше се Таня, докато отминаваше със семейството си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Всички традиции бяха спазени. Бях заслепена от светкавици докато държахме ножа над твърде голямата според мен торта, предназначена за малката групичка от семействата и приятелите ни. Редувахме се да мажем лицата си с торта; Едуард изяде цялата си порция докато аз гледах невярващо. Хвърлих букета, с типичните за мен умения, право в ръцете на изненаданата Анджела. Емет и Джаспър виеха от смях на изчервяването ми докато Едуард махаше жартиера ми – който бях смъкнала почти до глезена си – много внимателно със зъби. С леко намигване към мен го запрати право в лицето на Майк Нютън.
Когато музиката започна, Едуард ме придърпа в ръцете си за обичайния първи танц.
Последвах го охотно, въпреки страха ми от танците – особено танците пред публика – доволна от факта, че ще съм в ръцете му. Той свърши цялата работа, а аз просто се въртях без усилие под светлините на тавана и непрестанните светкавици на фотоапаратите.
- Наслаждавате ли се на празненството, г-жо Калън? – прошепна в ухото ми.
Аз се засмях.
- Ще ми трябва известно време да свикна.
- Имаме известно време. – напомни ми с тържествуващ глас, след което се наведе да ме целуне. Фотоапаратите защракаха трескаво.
Смениха музиката и Чарли потупа Едуард по рамото.
Никак не беше лесно да се танцува с Чарли. Не беше по-добър от мен затова се движехме съвсем леко в малкото пространство. Едуард и Езме се въртяха около нас като Фред Астер и Джинджър Роджърс.
- Ще ми липсваш, Бела. Вече се чувствам самотен.
Проговорих с пресъхнало гърло, като се опитах да го обърна на шега.
- Чувствам се ужасно, че те оставям сам да си готвиш – на практика си е криминално дело. Спокойно можеш да ме арестуваш.
Той се засмя.
- Предполагам ще се справя с храната. Обаждай ми се винаги когато можеш.
- Обещавам.
Струваше ми се, че съм танцувала с всички в залата. Хубаво беше да се видя със стари приятели, но всъщност исках да съм с Едуард повече от всичко друго.
Щастлива бях, когато минута след началото на новия танц, той се появи.
- Все още не си падаш много по Майк, а? – изкоментирах докато Едуард ме отдалечаваше от него.
- Не и когато трябва да слушам мислите му. Щастливец е, че не съм го изритал досега. Или нещо по-лошо.
- Да, бе.
- Поглеждала ли си се в огледалото?
- Хм, не. Май не съм. Защо?
- Тогава предполагам нямаш представа колко съвършено, спиращо дъха красива си тази вечер. Не съм изненадан, че Майк се затруднява в опитите си да не мисли за една омъжена жена. Разочарован съм, че Алис не те е принудила да се погледнеш в огледалото.
- Изключително пристрастен си нали знаеш.
Той въздъхна, спря се и ме обърна с лице към къщата. Стъклената стена отразяваше партито като огледало. Едуард посочи двойката в огледалото, точно срещу нас.
- Пристрастен, а?
Хвърлих бърз поглед към отражението на Едуард – също толкова перфектно като лицето му – и тъмнокосата красавица до него. Кожата й беше сякаш сметана и рози, очите й - големи от вълнение, обградени от плътни мигли. Тясната блещукаща рокля едва блесна в дъжда, почти като обърната лилия, скроена толкова опитно, че тялото и изглеждаше елегантно и грациозно – най-вече когато беше неподвижно.
Преди да премигна и да превърна тази красавица в себе си Едуард замръзна и автоматично се обърна в другата посока, сякаш някой го е извикал по име.
- Уф – каза. Веждите му се намръщиха на секундата и после се успокоиха също толкова бързо. Внезапно се усмихваше поразително.
- Какво има? – попитах.
- Свадбеният подарък предполагам.
- Моля?
Той не отговори, а просто продължи да танцува въртеейки ме в обратна посока – далеч от светлините, към плътната тъмнина, която обгръщаше дансинга.
Не спря докато не достигнахме до тъмната страна на единият кедър. Тогава погледна към най-тъмната сянка.
- Благодаря – каза Едуард в тъмнината. – Много.. мило от твоя страна.
- „Мил” ми е второто име. – познат, дрезгав глас отговори от тъмнината. – Може ли да се присъединя?
Ръката ми се стрелна към гърлото и ако Едуард не ме държеше сигурно щях да припадна .
- Джейкъб! – задавих се аз. – Джейкъб!


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Здрасти, Белс.
Закрачих към гласа му. Едуард продължи да ме държи за лакътя докато друг чифт силни ръце не ме хванаха. Жегата, излъчваща се от тялото на Джейкъб, проникна право през тънката, сатенена рокля когато ме придърпа в прегръдките си. Въобще не се опита да танцува – просто ме прегръщаше докато заравях лице в гърдите му.
Наклони се и притисна страната си върху косата ми.
- Розали няма да ми прости ако не изтанцуваме поне един танц. – промърмори Едуард, а аз знаех, че оставяйки ни, ми дава своят подарък – този момент с Джейкъб,
- О, Джейкъб – плачех аз, думите излизаха неясни. – Благодаря ти.
- Стига си плакала, Бела. Ще си съсипеш роклята. Това съм само аз.
- Само? О Джейк! Сега вече всичко е перфектно.
Той изсумтя.
- Да, празненството може да започва. Кумът най-накрая се появи.
- Сега всички, които обичам са тук.
Почувствах как целува косата ми.
- Съжалявам, че закъснях, скъпа.
- Много съм щастлива, че дойде!
- Това беше целта.
Погледнах към гостите, и накрая успях да зърна бащата на Джейкъб. Не бях сигурна дали Джейк ще остане.
- Били знае ли, че си тук? – веднага щом попитах разбрах, че ще остане – само така можех да си обясня поведението на Били.
- Сигурен съм, че Сам му е казал. Ще отида да го видя... когато празненството свърши.
- Ще бъде толкова доволен, че си си вкъщи.
Джейкъб се дръпна малко назад и се изпъна. Постави едната си ръка на талията ми, а с другата взе дясната ми ръка. Притисна ръката ми до гърдите си – можех да усетя ударите на сърцето му под дланта ми и предположих, че действието му не беше случайно.
- Не знам дали този танц няма да ни е единствен тази вечер. – каза и започна да танцува бавно, въпреки бързото темпо на музиката, идваща зад нас. – Затова ще се възползвам максимално от него.
Танцувахме под ритъма на сърцето му, който усещах с ръката си.
- Радвам се, че съм тук. – каза тихо след миг. – Не мислех, че ще е така. Но се радвам, че те виждам... още един път. Не е толкова тъжно, колкото си мислех, че ще бъде.
- Не съм искала да се чувстваш тъжен.
- Знам. И не съм дошъл, за да те накарам да се чувстваш виновна.
- Да, направи ме много щастлива с идването си. Най-хубавия подарък, който можеше да ми поднесеш.
Той се засмя.
- Това е добре, нямах време да спирам, за да ти купя истински.
Очите ми свикнаха с тъмнината и сега можех да виждам лицето му. Беше по-висок отколкото очаквах. Беше ли възможно все още да расте? Приличаше повече на два метра отколкото на метър и осемдесет. Беше облекчение да гледам лицето му отново, след толкова много време – дълбоките му очи, затъмнени от плътните му, черни вежди; високите му скули, плътните му устни, разтегнати върху белите му зъби в саркастична усмивка, която в момента съвпадаше с тона му. Очите му бяха леко присвити – предпазливи. Усещах, че тази вечер е много внимателен. Правеше всичко възможно, за да се чувствам щастлива, но и внимаваше да не показва какво му коства всичко това.
С нищо не бях заслужила приятел като Джейкъб.
- Кога рещи да се върнеш?
- Съзнателно или подсъзнателно? – дълбоко си пое въздух преди да отговори на въпроса си. – Не знам, наистина. Скитах се в околността, може би защото подсъзнателно се бях насочил насам. Но едва тази сутрин започнах да тичам истински. Не знаех дали ще успея да дойда. – засмя се той.– Нямаш представа колко е странно чувството да ходя на два крака отново. А и дрехите! А още по чудно е, че се чувствам странно. Не съм го очаквал. Забравил съм как да бъда човек.
Въртяхме се непрестанно.
- Щеше да е срамота ако бях пропуснал да те видя така. Заслужаваше си целият изминат път. Изглеждаш невероятно, Бела. Много красива.
- Алис доста се занимава с мен днес. А и тъмнината си оказва влияние.
- За мен не е толкова тъмно, нали знаеш.
- Да. – Сетива на върколак. Лесно беше да забравя всичките му способности – изглеждаше като човек. Особено в този момент.
- Подстригал си се. – отбелязах аз.
- Да. По-лесно е. Реших, че е крайно време ръцете ми да влезнат в употреба.
- Добре изглежда. – Излъгах.
Той изсумтя.
- Да, бе. Подстригах се сам, с ръждясали кухненски ножици.– Ухили се широко за секунда, но после усмивката му изчезна. Изражението му стана сериозно.
- Щастлива ли си, Бела?
- Да.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Добре. – Усетих как свива рамене. – Това е най-важното, предполагам.
- А ти как си, Джейкъб? Ама наистина?
- Добре съм, Бела, наистина. Не трябва да се притесняваш за мен повече. Можеш да спреш да разпитваш Сет.
- Не го разпитвам само заради теб. Харесвам Сет.
- Той е добро хлапе. Много по-добра компания от някои други хора. Казвам ти, ако можех да се оттърва от гласовете в главата ми, всичко щеше да е абсолютно перфектно.
Засмях се на това как прозвучаха тези му думи.
- Да, и на мен ми е трудно да заглуша моите.
- В твоят случай това би означавало, че си умопобъркана. Но, разбира се, това вече го знаех. – подразни ме той.
- Благодаря ти.
- Лудостта вероятно би била по-лесна от това да споделяш мислите си с цяла глутница. Гласовете на лудите не изпращат гледачки да ги наблюдават.
- Моля?
- Сам е отвън. И няколко от другите. За всеки случай, нали се сещаш.
- В случай на какво?
- В случай, че не успея да се сдържа. В случай, че разваля партито. – На лицето му се появи бегла усмивка, сякаш подтикната от някоя привлекателна мисъл. – Но не съм дошъл да развалям сватбата ти, Бела. Тук съм, за да.. – той се запъна.
- За да я направиш съвършена.
- Това е голямо разпореждане.
- Да се радваме тогава, че ти си толкова голям.
Той изстена на шегата ми и въздъхна.
- Тук съм, за да ти бъда приятел. За един последен път да бъда най-добрия ти приятел.
- Сам трябва да ти има повече доверие.
- Е може би просто се държи покровителствено. Може би щях да дойда така или иначе – просто да държа Сет под око. Има доста вампири наоколо. Сет не го приема толкова сериозно, колкото трябва.
- Сет знае, че за него няма никаква опасност. Той разбира Калънови по-добре от Сам.
- Разбира се, разбира се. – Джейк побърза да се съгласи, преди спорът ни да се е превърнал в кавга.
Странно беше от негова страна да се държи толкова дипломатически.
- Съжалявам за гласовете. – казах. – Иска ми се да можех да оправя нещата. – Всички.
- Не е толкова зле. Просто си хленча.
- Ти си... щастлив?
- Може да се каже. Но стига сме говорили за мен. Днес ти си звездата. – Усмихна се той. - Обзалагам се, че страшно много ти харесва. Център на вниманието.
- Да. Вниманието никога не ми стига.
Той се засмя и после зарея поглед над главата ми. Със стиснати устни изучаваше светлините на партито, изящното въртене на танцуващите, развяването на гирляндите. Аз изучавах заедно с него.Всичко изглеждаше толкова отдалечено от това тъмно, тихо местенце. Почти като да гледаш бялата бъркотия въртяща се във вътрешността на снежна топка.
- Признавам им го - каза той. - Знаят как да организират парти.
- Алис е невъзможна за спиране природна сила.
Той въздъхна.
- Песента свърши. Мислиш ли, че ще получа още една? Или искам прекалено много?
Притиснах ръката си около неговата.
- Можеш да получиш толкова танца колкото искаш.
Той се засмя.
- Това би било интересно. Макар че мисля, че е по-добре да се задоволя с два. Не искам да започват клюки...
Завъртяхме се в друг кръг.
- Човек би си помислил, че съм свикнал да ти казвам довиждане. - измърмори той.
Опитах се да преглътна бучката в гърлото ми, но не можах.
Джейкъб ме погледна и се намуси. Той изчисти бузата ми с пръстите си, улавяйки сълзите там.
- Не би трябвало ти да си тази, която плаче, Бела
- Всеки плаче на сватби. - казах аз неясно.
- Това е което искаш, нали?
- Да.
- Тогава се усмихни.
Опитах се. Той се засмя на моята гримаса.
- Ще се опитам да те запомня така. Преструвайки се че...?
- Че какво? Че съм умряла?
Той стисна зъби. Бореше се със себе си – с решението си да направи присъствието си тук подарък, а не наказание. Можех да предположа какво искаше да каже.
- Не. - най-накрая отговори той. - Но ще си те представям по този начин. Розови бузи. Ускорено сърцебиене. Два леви крака. Всичко в този ред на мисли.
Преднамерено го настъпих по крака, колкото силно можах.
Той се усмихна.
- Това е моето момиче.
Започна да казва нещо друго и тогава наочаквано си затвори устата. Борещ се отново, упорито държащ зъбите си срещу думите, които не искаше да изрече.
Връзката ми с Джейкъб по-рано беше толкова лесна. Естествена като дишането. Но откакто Едуард се върна в живота ми, постоянно беше обтегната. Защото – в очите на Джейкъб – когато избрах Едуард, аз избирах съдба, по-лоша от смъртта, или поне равносилна на нея.
- Какво има, Джейк? Просто ми кажи. Можеш да ми кажеш всичко.
- А-аз... Нямам нищо да ти казвам.
- О, моля ти се. Изплюй камъчето.
- Вярно е. Не е... То е – то е въпрос. Нещо, което искам ти да ми кажеш.
- Попитай ме.
Бореше се още някоя минута и тогава издъхна.
- Не трябваше. Няма значение. Просто ми е ужасно любопитно.
Понеже го познавах толкова добре, разбирах.
- Няма да е тази вечер, Джейкъб. - прошепнах аз.
Джейкъб беше дори по-обсебен от моята човешка природа от Едуард. Той ценеше всеки един удар на сърцето ми, знаейки, че те са преброени.
- О, - каза той, опитвайки се да сдържи облекчението си. - Аха.
Нова песен започна да свири, но този път той не забеляза промяната.
- Кога? - прошепна той.
- Не знам със сигурност. Може би седмица или две.
Гласът му се промени, взимайки отбранителен, подигравателен тон.
- Защо е забавянето?
- Просто не исках да прекарвам меденият си месец гърчейки се в болка.
- А как ще го прекараш? Играейки дама? Ха ха.
- Много смешно.
- Шегувам се, Белс. Но, наистина, не виждам смисъл. Не можеш да имаш истински меден месец с твоя вампир, защо тогава да си хабиш силите? Кажи истината право в очите. Не за първи път го отлагаш. Въпреки че отлагането е добре, - каза той, неочаквано искрен. - Не се срамувай.
- Нищо не отлагам, - отсякох аз. - И да, мога да имам истински меден месец! Мога да правя каквото си поискам! Не се меси!
Той внезапно спря нашите бавни движения в кръг. За момент се почудих дали най-накрая е забелязал промяната в музиката и се опитах да намеря начин да спра спора ни преди да си е тръгнал. Не би трябвало да се разделяме с такъв тон.
И тогава неговите очи се разшириха със странен вид объркан ужас.
- Какво? - задъха се той. - Какво каза?
- Относно какво...? Джейк? Какво има?
- Какво имаш предвид? Да имаш истински меден месец? Докато си все още човек? Шегуваш ли се? Това е извратена шега, Бела!
Погледнах го гневно.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Казах не се меси, Джейк. Това изобщо не е твоя работа. Аз не трябваше да... Не трябваше изобщо да подхващаме темата. Лично е.
Огромните му ръце вкопчиха горния край на ръцете ми, обгръщайки всичко наоколо, застъпвайки пръсти.
- Оу, Джейк! Пусни ме!
Той ме разтресе.
- Бела! Да не си си загубила ума? Не може да си толкова глупава! Кажи ми, че се шегуваш!
Той ме разтресе отново. Ръцете му, обтегнати като турникет, трепереха, изпращайки вибрации дълбоко в костите ми.
- Джейк, престани!
Тъмнината изведнъж стана много пренаселена.
- Махни си ръцете от нея!
Гласът на Едуард беше студен като лед, остър като бръснач.
Зад Джейкъб, имаше слабо ръмжене от тъмната нощ след него още едно – по-силно от първото.
- Джейк, брато, отдръпни се. - чух Сет Клиъруотър да го убеждава. – Губиш контрол.
Джейкъб изглеждаше вледенен, какъвто и беше, разширените му очи потресени и вторачени.
- Ще я нараниш, - прошепна Сет. - Пусни я.
- Веднага! - изръмжа Едуард.
Ръцете на Джейкъб паднаха към него и внезапния прилив на кръв през вените ми беше почти болезнен. Преди да мога да отбележа нещо повече, студени ръце заместиха топлите и изведнъж въздуха профуча покрай мен.
Премигнах и бях на полу дозина метра от мястото, където бях стояла. Едуард пред мен беше напрегнат. Имаше два огромни вълка обтегнати между него и Джейкъб, но те не ми изглеждаха агресивни. По-скоро се опитваха да предотвратят сбиването.
Съюзнически, петнайсетгодишният Сет – си сложи дългите ръце около треперещото тяло на Джейкъб и го завлече надалеч. Ако Джейкъб се преобразеше докато Сет беше толкова близо...
- Хайде, Джейк. Да вървим.
- Ще те убия, - каза Джейкъб, гласът му давещ се от гняв, беше толкова тих - като шепот. Очите му, съсредоточени върху Едуард, изгарящи от ярост. - Ще те убия лично! Ще го направя сега! - Той изтръпна конвулсивно.
Най-големият вълк, черния, изръмжа остро.
- Сет, махни се от него. - изсъска Едуард.
Сет издърпа Джейкъб отново. Джейкъб беше толкова объркан от гняв, че Сет можеше да го издърпа няколко крачки по-надалеч.
- Не го прави, Джейк. Отстъпи. Хайде.
Сам – най-големият вълк, черния – се присъедини към Сет после. Той сложи едрата си глава срещу гърдите на Джейкъб и го избута.
Тримата – Сет влачейки, Джейк треперейки, Сам бутайки – бързо изчазнаха в тъмнината.
Другият вълк се беше вторачил в тях. Не бях сигурна, в слабата светлина, за цвета на неговата козина – шоколадово кафява, може би? Това да не беше Куил?
- Извинявай. - прошепнах на вълка.
- Вече всичко е наред, Бела. - измърмори Едуард.
Вълкът погледна Едуард. Неговият втренчен поглед не беше приятелски. Едуард му кимна студено. Вълкът се намуси и после се обърна да последва другите, изчезвайки внезапно – също като тях.
- Добре. - Едуард каза на себе си и после ме погледна. - Хайде да се връщаме.
- Но Джейк...
- Сам ще се погрижи за него. Няма го вече.
- Едуард, толкова съжалявам. Бях толкова глупава...
- Ти не си направила нищо нередно...
- Такава приказливка съм! Защо ми трябваше... Не трябваше да му позволявам да ме предизвиква така. Какво си мислех?
- Не се притеснявай. - Той докосна лицето ми. - Трябва да се връщаме към партито преди някой да забележи отсъствието ни.
Разтърсих главата си, опитвайки се да се ориентирам. Преди някой да забележи? Някой пропуснал ли е това? После, като се замислих, осъзнах, че спречкването, което ми изглеждаше токлова катастрофално всъщност е било много тихо и кратко, тук в сенките.
- Дай ми две секунди. - помолих аз.
Вътре в мен всичко беше хаос от паника и мъка, но това нямаше значение – само външният ми вид имаше значение сега. Трябваше да усвоя до майсторство как да поставям маска на лицето си.
- Роклята ми?
- Изглеждаш добре. Всеки кичур от косата ти си е на мястото.
Два пъти вдишах дълбоко.
- Добре. Да вървим.
Той си сложи ръцете около мен и ме заведе обратно към светлината. Когато минахме под блещукащите светлини, той ме завъртя внимателно на дансинга. Сляхме се с останалите танцуващи сякаш нашият танц никога не е бил прекъсван.
Погледнах набързо около гостите, но никой не изглеждаше шокиран или уплашен. Само най-бледите лица показаха някакви следи от стрес, и го прикриваха добре. Джаспър и Емет бяха в периферията на дансинга, близо един до друг, и предположих, че са били наблизо по време на конфликта.
- Добре ли...
- Добре съм. - заявих аз. - Не мога да повярвам, че направих това. Какво ми става?
- Нищо ти няма.
Бях толкова радостна да видя Джейкъб тук. Знаех жертвата, която му е коствала. И после провалих всичко, превърнах подаръка му в бедствие. Трябваше да ме изолират.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Няма да позволя на глупостта ми да развали още нещо тази вечер. Ще оставя случката настрана, ще я затворя в чекмедже и ще го заключа, ще се справя с нея по-късно. Ще имам достатъчно време да се укорявам, но точно сега каквото и да направя не би помогнало.
- Всичко свърши. - казах аз. - Нека да не мислим за това отново тази вечер.
Очаквах бързо Едуард да се съгласи, но той беше мълчалив.
- Едуард?
Той затвори очите си и докосна челото си до моето.
- Джейкъб е прав. - прошепна той. - Какво си мисля, че правя?
- Не е. - Опитах се да овладея лицето си заради наблюдаващата тълпа от приятели. - Джейкъб е твърде предубеден и не вижда ясно ситуацията.
Той промърмори тихо нещо, което ми прозвуча като “ трябваше да го оставя да ме убие дори за това, че съм си го помислил…”
- Престани! – казах ожесточено. Сграбчих лицето му между дланите си и изчаках докато отвори очите си.
- Ти и аз. Само ние сме от значение. Единственото, за което ти е позволено да мислиш. Разбра ли ме?
- Да. – въздъхна той.
- Забрави, че Джейкъб е бил тук. – Аз можех да го направя. Щях да го направя. – Заради мен. Обещай ми, че ще оставиш нещата така.
Той се взря в очите ми за момент.
- Обещавам.
- Благодаря ти. Едуард, не ме е страх.
- Но мен ме е. – прошепна той.
Не се страхувай. – поех дълбоко въздух и се усмихнах. – Между другото, обичам те.
- Той леко се усмихна в отговор.
- Затова и сме тук.
- Обсебваш цялото внимание на булката. - чух гласът на Емет зад рамото на Едуард. – Нека и аз да потанцувам с малката ми сестричка. Може би това ще е и последният ми шанс да я накарам да се изчерви. – Засмя се той високо, както обикновено незасегнат от напрегнатата атмосфера.
Оказа се, че има доста хора, с които още не бях танцувала, а това ми даде шанс да се успокоя и да придобия смелост. Когато Едуард ме прегърна отново установих, че чекмеджето с мислите за Джейкъб е плътно затворено. В момента, в който обви ръцете си около мен успях да възвърна предишното си приповдигнато настроение, сигурността ми, че точно тази вечер всичко в живота ми си беше на мястото. Усмихнах се и положих глава на гърдите му. Неговите ръце се стегнаха около мен.
- Бих могла да свикна с това. – казах.
- Не ми казвай, че си преодоляла проблема с танцуването?
- Танцуването не е толкова лошо – с теб. Но имах предвид това .. – притиснах се по-плътно към него - ..никога да не те пускам.
- Никога. – заяви той и се наклони, за да ме целуне.
Целувката беше сериозна – напрегната, бавна, но прогресираща.
Почти бях забравила къде се намирам когато чух Алис.
- Бела! Време е!
Почувствах прилив на раздразнение към новата ми сестра за прекъсването.
Едуард я игнорира; Устните му бяха твърди срещу моите, по-настоятелни от преди. Сърдечният ми ритъм препускаше, а ръцете ми се навлажниха срещу мраморния му врат.
- Искаш да си пропуснете самолета ли? – попита Алис, сега застанала точно до мен. – Сигурна съм, че ще прекарате страхотен меден месец на палатка, разпъната на летището, чакащи за следващ полет.
Едуард едва обърна лицето си към нея и промърмори – Махай се, Алис. – След което отново притисна устните си в мойте.
- Бела, тази рокля ли искаш да носиш по време на полета? – попита Алис.
Не й обърнах внимание. В този момент просто не ме интересуваше.
Алис тихо изръмжа.
- Ще й кажа къде ще я водиш, Едуард Повярвай ми, ще го направя.
Едуард замръзна. Повдигна лицето си от моето и загледа любимата си сестра.
- Прекалено дребничка си, за да бъдеш толкова дразнеща.
- Не съм избрала перфектната рокля за заминаването ви, само за да седи в гардероба. – изстреля в отговор тя, дърпайки ръката ми. – Идвай с мен, Бела.
Дръпнах се от нея и се протегнах на пръсти, за да целуна Едуард още веднъж. Тя задърпа нетърпеливо ръката ми, теглейки ме далеч от него. Чух как гледащите ни гости се захилиха. Предадох се и я оставих да ме поведе към празната къща.
Алис изглеждаше отегчена.
- Съжалявам, Алис. –извиних се.
- Не те виня, Бела. – въздъхна тя. – Изглежда не можеш да се сдържиш.
Изкикотих се на измъченото й изражение, а тя се намръщи.
- Благодаря ти, Алис. Това беше най-красивата сватба, която някои може да получи. – казах й честно. – Всичко беше просто перфектно. Ти си най-добрата, най-умната, най-талантливата сестра на земята.
Тези думи я усмириха, на лицето й се изписа широка усмивка.
- Радвам се, че ти хареса.
Рене и Езме чакаха горе. Трите бързо ме съблякоха и ме облякоха в синият костюм за изпращането, който Алис беше подготвила. Бях благодарна, когато някой махна фибите от косата ми и тя се разпиля по гърба ми, тежка от плитките, спестявайки ми ужасното главоболие после. Сълзите на майка ми се стичаха през цялото време.
- Ще ти се обадя когато разбера къде отивам – обещах й докато я прегръщах за довиждане. Подозирах, че тайното местоположение на меденият ни месец я побъркваше – майка ми мразеше тайните, освен ако тя самата не участваше.
- Ще ти кажа веднага след като излетят благополучно. – изпревари ме Алис, подсмихвайки се на питащото ми изражение. Колко нечестно – да съм последната, която ще разбере.
- Трябва да ни посетиш с Фил много скоро. Твой ред е да дойдеш на юг – да видиш слънцето за разнообразие. – каза Рене.
- Днес не валеше. – напомних й, избягвайки пряко молбата й.
- Като по чудо.
- Всичко е готово. – каза Алис. – Куфарите ти са в колата – Джаспър ги занесе. – дърпаше ме тя по стълбите, а Рене беше след нас – все още прегръщайки ме.
- Обичам те, мамо. – прошепнах, докато слизахме. – Много се радвам, че Фил е до теб. Грижете се един за друг.
- Аз също те обичам, Бела, миличка.
- Довиждане, мамо. Обичам те. – казах отново с пресъхнало гърло.
Едуард ни чакаше в дъното на стълбището. Хванах протегнатата му ръка, но се отдръпнах, оглеждайки тълпата, която ни изпращаше.
- Тате? – попитах с търсещи очи.
- Ето тук е – промърмори Едуард. Задърпа ме през гостите, който се отдръпнаха, давайки ни път. Намерихме Чарли, облегнал се скунфузно на стената зад всички гости. Изглеждаше така, сякаш се крие. Червеното около очите му подсказваше защо.
- О, тате!
Прегърнах го през кръста със стичащи се наново сълзи – толкова много бях плакала тази вечер. Той ме потупа по гърба.
- Хайде сега, не искаш да изпуснеш самолета си.
Трудно беше да се говори за любов с Чарли – толкова много си приличахме, винаги говорехме за тривиални неща, за да избегнем неудобните емоционални моменти.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Но сега не беше моментът да сме стеснителни.
- Обичам, тате, завинаги. – казах му. – Никога не го забравяй.
- Аз теб също, Бела. Винаги съм те обичал, винаги ще те обичам.
Целунах бузата му в същият момент, в който той целуна моята.
- Обади ми се. – каза той.
- Скоро. – обещах, знаейки, че това беше всичко, което можех да обещая. Телефонно обаждане. Татко ми и майка ми не биха могли да ме виждат отново. Щях да съм прекалено различна и твърде опасна.
- Тръгвай тогава. – каза навъсено. – Не искаш да закъснееш.
Гостите отново ни направиха път. Едуард ме придърпа по-близо до себе си докато вървяхме.
- Готова ли си? – попита.
- Готова съм. – казах и знаех че съм.
Всички ръкопляскаха когато Едуард ме целуна на стълбите. Повлече ме към колата щом дъжда от ориз започна. По-голямата част просто беше около нас, но някой, най-вероятно Емет, с невероятна точност запрати ориза към нас. Чух доста рикошети от гърба на Едуард.
Колата беше декорирана с много цветя, следващи дължината й и дълга паяжина от панделки беше сплетена около дузина обувки – дизайнерски обувки, които изглеждаха чисто нови – които танцуваха зад колата.
Едуард ме предпази от ориза докато се качвах в колата, след което и той се качи и потеглихме, а аз помахах през прозореца и извиках “ Обичам ви ” към верандата, където семействата ми ни махаха.
Последният образ, който запомних беше на родителите ми. Фил нежно беше обвил Рене с двете си ръце. Тя беше обвила кръста му с ръка, а с другата държеше ръката на Чарли. Толкова много видове любов, вплетени в този единствен момент. Виждах картина, изпълнена с надежда.
Едуард стисна ръката ми.
- Обичам те. – каза ми.
Облегнах глава на ръката му.
- Затова сме тук. – цитирах го.
Той целуна косата ми.
Когато се насочихме към магистралата и Едуард натисна газта, чух шум, по-силен от двигателя, идващ от гората зад нас. Щом аз можех да го чуя, значи и Едуард със сигурност го чуваше. Но той не каза нищо и шумът се изгуби с разтоянието. Аз също не продумах. Проницателният, сърцераздиращ вой отслабна, след което напълно заглъхна.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
5. Остров Езме

- Хюстън? - Попитах, повдигайки вежди, когато достигнахме Сиатъл.
- Просто спирка по пътя, - увери ме Едуард ухилен.
Бях почти заспала, когато той ме събуди и замаяна, когато ме издърпа през през терминалите, борейки се да отворя очите си след всяко мигане. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво правеше той, когато спряхме да проверим за следващия полет.
- Рио де Жанейро? - попитах, трептейки малко повече.
- Още една спирка, - каза ми той.
Полетът за Южна Америка бе дълъг, но комфортен в широките места в първа класа, с ръцете на Едуард, увити около мен. Проспах всичко и се събудих необичайно бдителна, когато прелетяхме ниско над летището, а слънчевата светлина светеше под наклон през прозорците на самолета.
Не останахме на летището, за да хванем някой друг полет, както очаквах. Вместо това взехме такси през тъмните, изобилстващи от хора улици на Рио. Неспособна да разбера и дума от португалските инструкции на Едуард към шофьора, предположих че търсехме хотел, преди да продължим пътуването. Някакво остро усещане, като това от сценична треска, се завъртя във вътрешността на стомаха ми, като помислих за това. Таксито продължи през масата хора, докато те някак намаляха, и ние се оказахме близо до екстремния западен край на града, отправяйки се към океана.
Спряхме на пристанището.
Едуард ме поведе по пътя към дългата линия бели яхти, закотвени в черната нощна вода. Лодката, при която спря, бе по малка от останалите, по-лъскава, очевидно направена да бъде бърза, а не голяма. И все пак по-луксозна и грациозна от останалите. Той с лекота скочи вътре, въпреки тежкия багаж, който носеше. Остави го на плота и се върна да ми помогне да се кача.
Гледах мълчаливо как той приготвя лодката за тръгване, изненадана с каква лекота го правеше, защото никога не бе споменавал за интереса си към лодките. Ето отново, той бе добър във всичко.
Когато потеглихме право на изток към океана, преговорих наум основните си географски познания. Доколкото можех да си спомня, нямаше много на изток от Бразилия… докато не стигнеш до Африка.
Но Едуард увеличи скоростта и светлините на Рио в края на краищата избледняха зад нас. На лицето му бе познатата му весела усмивка, показваща се от какъвто и да било вид скорост. Лодката се потопи леко и ме изкъпа с водни капки.
Най-сетне любопитството, което потисках толкова дълго излезе наяве.
- Много надалеч ли отиваме? - попитах.
Той не забравяше, че съм човек, но се чудех дали не смята да живеем на лодката през какъвто и да било период от време.
- Още половин час. – хвана ръцете ми, прикрепени на седалката, и се ухили.
Е, помислих си... Той бе вампир, все пак. Може би отивахме до Атлантида.
Двадесет минути по късно, той извика името ми, докато двигателят ръмжеше.
- Бела, виж там. - Той посочи право напред.
Първоначално виждах само тъмнина, и бялата диря на луната по водата. Но затърсих с поглед мястото, което ми посочваше, докато намерих ниска черна форма, показваща се през бляскавите отражения върху вълните. Докато присвивах очи през тъмнината, силуетът се виждаше по-добре. Формата прерасна в набит, необикновен триъгълник, с една страна по дълга,увиваща се, преди да потъне във вълните. Приближихме се, и вече можех да видя, че очертанието бе пухкаво, люлеещо се на лекия бриз.
Тогава очите ми спряха да се фокусират и всичко си дойде на мястото: островна роза, излизаща от водата вред нас, вееща палмовите си листа, плаж, блестящ бледо под лунната светлина...
- Къде сме? - Промърморих, докато той сменяше посоката, завивайки към северния край на острова.
Той ме чу, въпреки шума на двигателя, усмихвайки се, а усмивката му проблесна леко.
- Това е остров Езме.
Лодката намали, плавайки прецизно срещу малкото пристанище от дъски, белеещо на лунната светлина. Двигателят спря, последвалата тишина бе дълбока. Не се чуваше нищо, освен вълните, удрящи леко лодката и бризът, шумолящ из палмите. Въздухът бе топъл, влажен и ароматен – като пара след горещ душ.
- Остров Езме? - Гласът ми бе тих, но прозвуча твърде висок в тихата нощ.
- Подарък от Карлайл – Езме предложи да ни го заемат.
Подарък. Кой подарява остров? Намръщих се. Не бях осъзнала, че голямата щедрост на Едуард бе научена от някой друг.
Той положи куфарите на пристанището и се обърна, усмихвайки ми се с перфектната си усмивка. Вместо да вземе ръката ми, той направо ме издърпа в ръцете си.
- Не трябва ли да направиш това на входа? - Попитах, останала без дъх, когато той леко изскочи от лодката.
Той се ухили.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Искам всичко да е идеално.
Улавяки съдържанието на двата огромни багажника в едната си ръка, увивайки другата си ръка около мен, той ме понесе към пристанището върху пътеката от блед пясък, през тъмната растителност.
За кратко бе катранено черно в растенията, които бяха като в джунгла, после видях ярка светлина отпред. Разбрах, че това бе къща – двата ярки перфектни квадрати бяха широки прозорци, които правеха рамка около входната врата – сценичната треска атакува отново, по-силно от преди, по-зле и от когато мислех, че отиваме на хотел.
Сърцето ми заби, издавайки тъп звук срещу ребрата ми, дъхът ми оставаше в гърлото. Почувствах очите на Едуард върху лицето си, но отказвах да срещна втренчения му поглед. Загледах се направо, не виждайки.
Той не ме попита какво си мисля, което не бе характерно за него. Това вероятно значеше, че той бе точно толкова нервен, колкото бях и аз.
Той настани куфарите на верандата, за да отвори вратите – бяха отключени.
Едуард погледна надолу към мен, чакайки да срещна погледа му, преди да пристъпи вътре.
Той ме понесе през къщата – и двамата мълчахме - стъпвайки на пръсти, докато вървеше. Моето неопределено мнение за къщата бе, че беше прекалено голяма за малкия остров и... слабо позната. Бях свикнала със светлите цветове, любими на семейство Калън; почувствах се като у дома. Не можех да се фокусирам над детайлите. Силният пулс, биещ зад ушите ми замаза всичко наоколо.
Тогава Едуард спря и включи последната лампа.
Стаята бе бяла и голяма, далечната стена бе почти изцяло стъклена – стандартен декор за вампирите. Навън, луната осветяваше белия пясък, на няколко метра от къщата до блестящите вълни. Но едва забелязвах тази част. Бях фокусирана върху огромното бяло легло по средата на стаята, украсено с издигащи се на вълни облачета от мрежест тюл.
Едуард ме положи на краката ми.
- Ще... отида да взема багажа.
Стаята бе твърде топла, по-задушна от тропичният въздух навън. Капчица пот навлажни задната част на врата ми. Придвижих се напред, за да докосна пенливия мрежест тюл. Поради някаква причина исках да се уверя, че всичко това е истинско.
Не бях чула влизането на Едуард. Внезапно хладният му пръст се плъзна по врата ми, избърсвайки капката.
- Малко е топло тук, - каза той извинително. - Мислех… че така е най-добре.
- Напълно, - промърморих изпод дъха си, и той започна да се смее. Беше нервен, рядкост за Едуард.
- Опитах се да помисля за всичко, което би улеснило това…, - призна си той.
Преглътнах шумно, все още обърната не към него.
Имало ли е някога меден месец като този?
Знаех отговора на този въпрос. Не. Нямало е.
- Чудех се, - Едуард каза бавно, - дали… първо… може би би искала да поплуваш с мен? - той пое дълбоко дъх, гласът му бе по-спокоен, когато отново проговори. - Водата ще е доста топла. Ти би одобрила този плаж.
- Звучи добре. - Гласът ми се пречупи.
- Мисля, че би искала 1-2 човешки минути. Беше дълго пътуване.
Кимнах вдървено. Едва се чувствах човек; може би няколко минути сама щяха да помогнат.
Устните му се запридвижваха по гърлото ми, под ухото. Той се засмя и студеният му дъх загъделичка горещата ми кожа.
- Не се бавете много, госпожо Калън.
Подскочих при назоваването на новото ми име.
Устните му се придвижваха към края на рамото ми.
- Ще те чакам във водата.
Той мина покрай мен, отваряйки френския прозорец, водещ право на плажа. По пътя той свали ризата си и я пусна на пода, после се плъзна през вратите. Знайният, солен въздух бързо влезе в стаята.
Кожата ми гореше ли? Трябваше да погледна, за да проверя. Не, нищо не гореше. Поне не се виждаше.
Напомних си да дишам и се запрепъвах към гигантския куфар, който Едуард бе оставил отворен върху едно шкафче. Май беше мой, защото познатата ми чантичка с тоалетни принадлежности бе на върха, имаше много розово, но не разпознавах нищо. Докато търсех опипом измежду спретнато подредените купчинки, търсейки нещо познато и удобно, може би чифт стари панталонки - забелязах, че имаше ужасно много прозрачни дантели и оскъден сатен в ръцете ми. Бельо. Много специално бельо, с френски етикети.
Не знаех как или кога, но някой ден, Алис щеше да си плати за това.
Предавайки се, отидох до банята, надничайки през прозорците, през които се виждаше същия плаж, който се виждаше и през френските прозорци. Не го виждах; предположих, че е във водата, не се тревожех за дишането. На небето луната бе почти пълна, пясъкът бе ярък под светлината ѝ. Слабо помръдване улови погледа ми – увиснали на едно от останалите палмови дървета, покриващи плажа, останалите му дрехи се люлееха на бриза.
Кожата ми отново се разгорещи.
Поех дъх няколко пъти и се запътих към огледалото до рафтовете. Сънят на самолета ми се бе отразил. Намерих четката си и грубо заразресвах бъркотията от коса на врата ми зъбците се напълниха с коси. Добросъвестно си измих зъбите два пъти. После измих лицето си и плиснах малко вода на задната част на врата ми, който чувствах като пламнал. Почувствах се толкова добре, че измих и целите си ръце, но накрая просто се предадох и реших да взема душ. Знаех, че е глупаво да се къпеш преди плуване, но имах нужда да се успокоя, и горещата вода бе сигурен начин за това.
Бръсненето на краката ми изглеждаше като добра идея.
Когато бях готова, грабнах огромна бяла кърпа и я пристегнах под ръцете си.
Тогава се изправих срещу дилемата, върху която не бях помислила. Какво трябваше да облека? Очевидно не бански.
Но да си сложа дрехите отново също изглеждаше глупаво. Не исках дори да мисля за нещата, които Алис ми бе пакетирала.
Дишането ми отново се ускори и ръцете ми затрепериха – дотук с успокояващия ефект на душа. Чувствах се замаяна, паниката ме завладяваше. Седнах на студения керамичен под в голямата си кърпа, положих главата си на колената. Мислех се той да не ме намери в това състояние. Можех да се досетя какво би си помислил, ако ме бе видял как се разпадам. Той веднага щеше да се убеди, че правим грешка.
Не откачах, защото мислех че правим грешка. Никак даже. Откачах, защото не знаех как да направя това, страх ме беше да изляза от стаята и да се изправя срещу непознатото. Особено във френско бельо. Знаех, че още не съм готова за това.
Почувствах се сякаш излизах на сцената на театър, хиляди души ме гледат, а аз не знам репликите си.
Как хората се справяха с това - преглъщаха страховете си и се доверяваха на някой абсолютно, със всеки техен недостатък и страх - с абсолютната всеотдайност, която Едуард ми бе дал? Ако Едуард не бе там, ако не чувствах със всяка част от тялото си, че той ме обичаше, колкото аз него - безусловно и безвъзвратно, и, за да бъда честна,безразсъдно - никога нямаше да бъда спосопна да стана от този под.
Но Едуард бе там, така че си прошепнах “Не бъди страхливка” изпод дъха си и побързах да се изправя на краката си. Дръпнах кърпата по-високо под ръцете си и решително излязох от банята. Подминах пълния с дантели куфар и огромното легло, без да ги погледна. Навън през отворената стъклена врата, водеща към светлия пясък.
Всичко бе черно и бяло, изгубило цветове заради луната.
Вървях бавно по светлия пясък, спирайки до дървото, къде той бе оставил дрехите си. Поставих ръката си срещу грубата кора на дървото и проверих дишането си, за да се уверя че е равномерно. Или достатъчно равномерно.
Погледнах към вълните, черни в тъмнината, търсейки него.
Не беше трудно да го открия. Той беше обърнат с гръб към мен, до кръста в тъмната вода, гледайки в овала на луната. Бледата светлина на луната правеше кожата му перфектно бяла, като пясъка, като самата луна, и правеше косата му черна като океана. Той бе неподвижен, дланите му лежаха върху водата; малките вълни не мърдаха около него сякаш бе камък. Загледах се в линиите на гърба, раменете, ръцете, врата му, безупречната му форма...


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Огънят вече не беше светкавица, изгаряща кожата ми, беше бавен и дълбок; премахна цялото ми неудобство, срамежливата ми несигурност. Свалих кърпата без колебание, оставяйки я на дървото с дрехи, тръгнах към осветеното място; то направи и мен бледа.
Не можех да чуя звука от стъпките си, когато влизах във водата, но предположих, че той може. Едуард не се обърна. Оставих нежните вълнички да се разбиват в пръстите на краката ми и усетих, че той бе прав за температурата – беше доста топло, като вода за баня. Влязох вътре, вървейки внимателно по невидимото дъно на океана, но се притеснявах без да е необходимо; пясъкът продължи да е равен, нежно полегати в посока на Едуард. Нагазих през потока, докато не застанах до Едуард, после поставих ръката си върху неговата студена ръка, лежаща на водата.
- Красиво е, - казах, също гледайки към луната.
- Не е зле, - каза той, невпечатлен. Бавно обърна лицето си към мен; малки вълнички, предизвикани от движението му, ме загъделичкаха. Очите му бяха сребърни на фона на бялото му като лед лице. Той извъртя ръката си, за да преплетем пръстите си под повърхността на водата. Беше достатъчно топла и студената му кожа не накара моята да настръхне.
- Не бих използвал думата красиво, - продължи той. - Не и когато ти седиш наоколо.
Леко се усмихнах и издигнах свободната си ръка, без да треперя, и я сложих върху сърцето му. Бяло върху бяло; веднъж съвпаднахме. Той потрепери при най-лекия допир с топлата ми кожа. Дишането му бе неравно.
- Обещах, че ще опитаме, - прошепна той, внезапно напрегнат. - Ако... ако сгреша, ако те нараня, трябва да ми кажеш.
Кимнах тържествено, гледайки го в очите. Пристъпих през вълните и положих главата си на гърдите му
- Не се страхувай, - прошепнах. - Ние сме създадени един за друг.
Бях сигурна, че съм права. Този момент бе толкова перфектен, правилен, нямаше как да се съмнявам.
Ръцете му ме обгърнаха, бяхме като лято и зима. Чувствах се сякаш всеки нерв в тялото ми бе изпълнен с живот.
- Завинаги, - съгласи се той, после ме дръпна към по-дълбоката вода.
Слънцето, парещо на кожата на гърба ми, ме събуди сутринта. Късно сутринта, може би следобед, не бях сигурна. Всичко, освен времето бе ясно; знаех точно къде съм — светлата стая с голямото бяло легло, светлина, преминаваща през вратата. Мрежата от облаци приглушаваше лъчите.
Не отворих очи. Бях толкова щастлива от промените, нищо, че бяха малки. Едиственият звук идваше от шума на вълните, дишането ни, ударите на сърцето ми...
Беше ми много комфортно, дори и с това изгарящо слънце. Кожата му бе перфектната противоотрова за горещината. Да лежа на студените му гърди, с ръцете му около мен, бе много лесно и естетвено.
Всъщност бях много паникьосана миналата нощ. Моите страхове изглеждаха глупави сега.
Неговите пръсти се влачеха тихо надолу по формите на моя гръб, и знаех, че Едуард знае, че съм будна. Държах очите си затворени и стегнах ръце си около шията му, приближавайки се по-близо до него.
Той не говореше. Пръстите му се местеха надолу-нагоре по гърба ми, като леко го докосваше. Той проследи формата на гърба ми. Бих била щастлива да лежа така завинаги, но тялото ми не беше на същото мнение. Засмях се на болките в стомаха си. Изглежда видът ми го озадачи, защото той ме погледна. Очите му изглеждаха гладни след всичко, което се бе случило миналата нощ. Исках да се скрия някъде много надолу под земята.
- Какво е смешното? - измърмори, още галейки моя гръб. Звукът на гласа му, сериозен и дрезгав, ми напомни много моменти и усетих как лицето и врата ми почервеняват.
За да отговори на неговия въпрос, стомахът ми изръмжа. Засмях се отново.
- Не можеш да престанеш да бъдеш човек за дълго време.
Изчаках, но той не се засмя с мен. Бавно, падайки през многото слоеве на блаженство, дойде осъзнаването на различната атмосфера извън моята собствена грееща сфера на щастието.
Отворих очите си; първото нещо, което видях, беше бледата, почти сребриста кожа на неговото гърло - дъгата на неговата брадичка над моето лице. Челюстта му беше стегната. Седеше така, че не можех да виждам очите му. Чувствах тялото си по различен начин.
- Едуард. – казах малко притеснено. – Какво става?
- Не ме питай. – каза той твърдо.
Първото нещо, което ми дойде на ум, беше, че съм сбъркала някъде. Припомних си всичко, което бях направила и казала, но не откривах нищо странно. Или паметта ми ме лъжеше, или имаше нещо важно, което бях пропуснала.
- Какво мислиш? – попита ме той.
- Странен си. Не разбирам. Да не би аз да...
- Как можеш да се обвиняваш, Бела?
- Да се обвинявам ли? – попитах аз.
Той завъртя очи. Устните му бяха стиснати и имаха формата на линия. Тялото ми автоматично се стегна. Имаше нещо, щом Едурад се държеше така. Беше някакво чувство... някакво особено чувство.
- Какво се е случило? Никога не съм се чувствала по-добре от сега.
Едурад завъртя очи.
- Спри. – нареди ми той.
- Да спра какво?
- Спри да се държиш с мен, сякаш не съм чудовище.
- Едуард! – казах аз. – Спри да повтаряш това.
Той не отвори очите си.
- Погледни се, Бела. След това ми кажи не съм ли чудовище.
Шокирана, изпълних нареждането му. Какво се беше случило с мен? Бях покрита с нещо бяло – като сняг. Цялата ми коса, глава, тяло. Всичко беше покрито с това нещо.
- Защо съм покрита с пера?
- Скъсах една възглавница... или две. Това не е нещо, за което искам да мисля сега.
- Защо си я скъсал? – не разбирах аз.
- Погледни, Бела. Погледни това.
В този момент разбрах за какво ми говореше той. Щом като изчистих перата, видях виолетови петна под бледата кожа на рамото ми.
Проследих следата, която продължаваше по ребрата и надолу. Проследих следата със свободната си ръка и разбрах какво беше станало. Толкова леко, че едвам усещах как Едуард сложи ръката си върху лилавите петна по ръката ми.
- О! – казах.
Опитах се да си спомня за усещането тогава, но не можах. Просто не можах. Не можех да си припомня и момент, когато той ме държеше здраво със силните си ръце. Знаех само, че исках да ме държи още по-здраво, и да бъде радостен, както когато...
- Аз… съжалявам, Бела. - прошепна той докато гледах натъртванията. - Знаех, че това може да се случи. Не трябваше да... - Той издаде тих възмутен звук. - Съжалявам повече, отколкото мога да изразя с думи.
Той сложи ръка на лицето си и застана съвършено неподвижно.
Седях, учудвайки се, опитвайки се да се примиря - сега, когато го разбирах - него и неговото страдание. Умът ми бе пълен с противоположни неща, трудно му бе да действа.
Шокът постепенно отмина, оставяйки празнина на мястото си. Празнота. Можех ли да му обясня правилно? Как можех да го направя щастлив колкото мен - или колкото бях преди малко?
Докоснах ръката му, той не отговори. Обхванах с пръсти китката му, опитвайки се да махна ръката му от лицето.
- Едуард.
Той не помръдна.
- Едуард?
Нищо. Е, тогава това щеше бъде монолог.
- Съжалявам, Едуард. Аз съм… не мога дори да го опиша. Щастлива съм. Не, тази дума е твърде скромна. Не ми се ядосвай. Недей. Наистина съм доб...
- Не казвай тази дума! - Гласът му бе леденостуден. - Ако цениш здравия ми разум, не казвай тази дума.
- Но аз съм, - Прошепнах.
- Бела, - той почти изстена. - Недей.
- Не. Ти недей, Едуард.
Той помръдна ръката си; златните му очи ме гледаха предпазливо.
- Не съсивпвай момента, - казах му - Аз. Съм. Щастлива.
- Аз вече го съсипах, - прошепна той.
- Спри, - отсякох.
Чух как зъбите му изскърцаха.
- Уф! - Изстенах. - Защо, за Бога, не можеш да чуеш мислите ми? Неудобно е да бъдеш умствено обеззвучен!
Очите му леко се присвиха, разсеяли се от гнева му.
- Това не съм го чувал. Ти се радваш, че не чувам мислите ти.
- Не и днес.
Той се загледа в мен.
- Защо?
Вдигнах ръцете си, чувствайки се безпомощна, чуствайки и болка в рамото, която игнорирах. Дланите ми паднаха на гръдта му с остър плясък.
- Защото тревогата няма да бъде нужна, ако можеше да разбереш как се чувствам! Или преди пет минути. Бях невероятно щастлива. Изпитвах пълно блаженство. Сега - е, изнервена съм, всъщност.
- Трябва да си ми ядосана.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Е, аз съм. Кара ли те това да се чувстваш по-добре?
Той въздъхна.
- Не. Не мисля, че нещо би могло да ме накара да се почувствам по-добре в този момент.
- Ето защо, - отсякох. - Ето защо съм ядосана. Убиваш ми удоволствието, Едуард. Той завъртя очи и поклати глава.
Поех дълбоко въздух. Чувствах се раздразнена, но не беше толкова зле. Нещо като след вдигане на тежести. Бях го правила с Рене по вряме на фитнес манията ѝ. Шестдесет и пет вдигания с по пет килограма във всяка ръка. Не можех да вървя след това. Това не бе и наполовина толкова болезнено, колкото онова.
Преглътнах раздразнението си и се постарах гласът ми да звучи успокояващо.
- Знаехме, че това ще бъде опасно. Мисля, че беше дръзко. И тогава, е, беше много по-лесно от колкото си мислех, че ще бъде. И това е наистина нищо. - Преминах през ръката си с пръсти. - Мислех, че като за първи път, при условие, че не знаехме какво да очакваме, бяхме страхотни. С малко практика...
Изражението му внезапно беше толкова разярено, че спрях по средата на изречението.
- Дръзко? Очакваше ли това, Бела? Не усещаше ли, че мога да те нараня? Не мислеше ли, че може да бъде по-лошо? Нима смяташ, че експериментът е успешен, защото можеш да вървиш? Няма счупени кости – нима това е победа?
Чаках, оставяйки го да се поуспокои. След това почаках докато дишането му се нормализира. Когато очите му се успокоиха, отговорих, говорейки с бавен и прецизен глас.
- Не знаех какво да очаквам, но определено не очаквах колко… колко… страхотно и перфектно ще бъде. - Гласът ми се превърна в шепот, очите ми се плъзнаха от неговото лице към ръцете ми, - Имам предвид, не знам как е било за теб, но за мен то беше така.
Студен пръст надигна брадичката ми нагоре.
- За това ли се притесняваш? - каза той, скръцвайки със зъби. - Че не съм се наслаждавал?
Очите ми останаха сведени надолу.
- Знам, че не е същото. Ти не си човек. Просто се опитвах да го обясна като за човек, е, не мога да си представя, че животът може да стане по-добър от това.- Той беше мълчалив толкова дълго, че накрая се наложи да погледна нагоре. Лицето му беше по-меко сега.
- Изглежда, че имам повече неща, за които да се извинявам. -той се намръщи. - Не съм и мечтал, че ти ще разбереш как се чувствам заради това, което ти причиних, като имаш предвид, че миналата нощ беше най-хубавата нощ, която съм имал. Но не искам да мисля за нея по този начин, не и когато ти...
Устните ми се изкривиха леко в ъгълчетата.
- Наистина? Най-добрата от когато и да е било? -попитах с тих глас.
Той хвана лицето ми между ръцете си, внимателно.
- Говорих с Карлайл след като направихме споразумението си, надявайки се да ми помогне. Разбира се, той ме предупреди, че може да бъде твърде опасно за теб. - Сянка премина през изражението му. - Той ми има вяра. Вяра, която не заслужавам.
Започнах да протестирам и той постави два пръста на устните ми преди да успея да изкоментирам.
- Също го попитах какво да очаквам. Не знаех как ще бъде за мен… с преобразяването ми във вампир. - Той се усмихна на половина. - Карлайл ми каза, че е много мощно нещо, като нищо друго. Каза ми, че физическата любов не е нещо, към което трябва да се отнасям невнимателно. Със нашия рядко променящ се нрав, силните емоции могат да ни променят непрекъснато. Но той каза, че не ми се налага да се тревожа за тази част – ти вече си ме променила напълно. - Този път усмивката му бе по-искрена.
- Говорих и с братята си. Казаха ми, че е огромно удоволствие. На второ място след пиенето на човешка кръв. - Той се смръщи. - Но аз съм вкусвал кръвта ти и не мисля, че има нещо по-влиятелно от нея. Не мисля, че са сгрешили. Само това, че е различно за нас. Нещо повече.
- Беше повече. Беше всичко.
- Това не променя факта, че беше грешно. Дори, ако беше възможно за теб да се чувстваш наистина по този начин.
- Какво трябва да означава това? Мислиш ли, че се преструвам? Защо?
- За да облекчиш вината ми. Не мога да не игнорирам фактите, Бела. Нашата история старее, за да ме освободи от гадното чувство за вина.
Хванах здраво брадата му и я наклоних напред, така че лицата ни да са на сантиметър разстояние.
- Слушаш ли ме, Едуард Калън? Не изявявам претенции за никои от твоите интерси,ясно? Дори не знаех,че има причина да те карам да се чувстваш по-добре докато ти не стана толкова окаян.Никога не съм била по-щастлива през целия си живот—не бях дори толкова щастлива , когато ти реши да ме обичаш ,вместо да ме убиеш, или първата сутрин ,когато се събудих и те видях там да ме чакаш... Дори когато чух гласа ти в балетното студио - той потрепна при спомена за моята близка среща с ловуващия вампир, но аз не спрях – Или когато каза ‘Да’ и аз осъзнах , че някак, те получих завинаги. Това са най-щастливите моменти ,които имам, а този е най-хубавият от всички тях.”
Той докосна намръщената линия между веждите ми.
- Сега те правя нещастна. Не искам да го правя.
- Тогава ТИ не бъди нещастен. Това е единственото грешно нещо тук.
Неговите очи се присвиха, взе си дълбока глътка въздух и кимна.
- Права си. Миналото си е минало и не мога да направя нищо, за да го променя.Няма смисъл да позволя на настроенията си да направят този момент неприятен за теб. Ще направя всичко, което ще те направи щастлива сега.
Аз проучавах неговото лице подозрително и той ми даде една ведра усмивка.
- Всичко което ще ме направи щастлива?
Докато задавах въпроса, стомахът ми изкъркори
- Гладна си,- каза той бързо. Изскочи от леглото, вдигайки облак от пух. Което ми напомни:
- Е, защо точно реши да съсипеш възглавниците на Езме?- попитах, седейки и опитвайки се да премахна ,тръскайки ,колкото се може повече перушина.
Той вече беше обул чифт небрежни сиво-кафяви панталони и стоеше до вратата, разрошвайки косата си, измъкна няколко пера.
- Не знам какво щеше да стане, ако се бях отпуснал снощи,- измърмори той.- Извадихме късмет ,че бяха възглавниците,а не ти.- Той вдиша дълбоко и разтърси главата си. Доста достоверно изглеждаща усмивка се появи на лицето му, но предполагам, че е коствала доста усилия. Плъзнах се внимателно от високото легло и се протегнах отново, сега усещах по-силно болките и болезнените синини. Чух го да изпъшква. Той се отдалечи от мен, и ръцете му се свиха в юмруци.
- Толкова ли отвратително изглеждам?- попитах, опитвайки се да запазя тона си лек. Дъхът му секна, но той не се обърна, може би, за да скрие своето изражение от мен. Отидох до банята, да се видя. Започнах с оглеждането на моето голо тяло в, обхващащото ме цялата, огледало зад вратата.
Аз определно изглеждах по-зле от колкото си мислех.
Имаше слаба синина през една от скулите ми, и устните ми бяха малко подути,но за сметка на това лицето ми беше наред. Останалата част от мен беше покрита със синини. Концентрирах се върху посинените места, които биха били най-трудни за скриване - моите ръце и рамена. Не бяха толкова зле. Кожата ми се насинява твърде лесно. Докато синините се покажеха, аз винаги забравях от къде са дошли. Разбира се, тези бяха нови. Утре щях да изглеждам дори по-зле.Това нямаше да направи нещата по-лесни.
Погледнах косата си и изстенах.
- Бела?- Той беше точно зад мен веднага щом издадох звук .
- Никога няма да разкарам всичко това от косата си !- Посочих главата си, която имаше вид на птиче гнездо. Започнах да отскубвам перушината от себе си.
- Не трябва да се притесняваш за косата си,- измънка той, но застана зад мен и започна да издърпва пуха много по-бързо.
- Как се въздържаш да не се засмееш?Изглеждам глупаво.
Той не отговори ; просто продължи да издърпва перата. Аз знаех отговора - нямаше нищо, което да го накара да се засмее при неговото настроение
- Това няма да проработи,- въздъхнах след минута. - Ще се опитам да я измия.
Обърнах се, обгръщайки с ръце неговия студен кръст.
- Искаш ли да ми помогнеш?
- По-добре ще е да ти намеря някаква храна,- каза той с тих глас и внимателно отмести ръцете ми. Въздъхнах, когато той изчезна, движейки се твърде бързо.
Изглеждаше, че с моя меден месец е приключено. Мисълта бе съпроводена от голяма бучка в гърлото ми.
Обезперушинена и облечена в непозната бяла памучна рокля,която закриваше най-гадните от синините, аз отидох на бос крак до там, откъдето миризмата на бекон, яйца и сирене идваше.
Едуард стоеше пред готварската печка от неръждаема стомана, плъзна един омлет в светлосинята чиния, чакаща на плота. Миризмата на храната ме връхлетя. Имах чувството, че мога да изям цялата чиния, заедно с тигана; стомахът ми изкъркори.
- Ето,- каза той. Обърна се с усмивка на лицето и постави чинията на една малка маса.
_________________


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Седнах на единия от двата метални стола и нападнах горещите яйца. Те изгориха гърлото ми, но не ме интересуваше.
Той седна срещу мен.
- Не те храня достатъчно често.
Аз преглътнах и му напомних:
- Бях заспала. Това е наистина много добро, между другото. Впечатляващо за някой, който не яде.
- Готварския канал,- каза той и се усмихна с любимата ми изкривена усмивка.
Бях щастлива да я видя, щастлива ,че той изглежда повече като себе си.
- Откъде се взеха яйцата?
- Помолих чистачите да заредят кухнята с храна. За първи път на това място. Ще трябва да ги помоля да се оправят и с пеpушината...- Той извърна поглед и се спря на празното място над главата ми. Не отговорих, опитвайки се да избегна да го нараня отново.
Изядох всичко, той бе направил достатъчно за двама.
- Благодаря ти,- казах му. Наклоних се през масата, за да го целуна. Той отговори на целувката, после внезапно се вкамени и се извърна.
Изскърцах със зъби, и въпросът, който зададох прозвуча като обвинение.
- Няма да ме докоснеш отново, докато сме тук, нали?
Той се поколеба, после се усмихна наполовина и издигна ръка, за да помилва бузата ми. Пръстите му бавно и леко милваха кожата ми и аз не можех да не поставя лицето си в дланите му.
- Знаеш, че нямах това в предвид.
Той въздъхна и пусна ръката си.
- Знам. И си права.- Той направи пауза, повдигайки леко брадичката си. Проговори отново с уверено убеждение.- Няма да правя любов с теб, докато не си променена. Никога повече няма да те нараня.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
6. РАЗСЕЙВАНЕ

Забавляването ми стана приоритет номер едно на остров Езме. Гмуркахме се с шнорхел (е, аз се гмурках с шнорхел, докато той се перчеше със способността си да го прави без нуждата от кислород). Проучихме малката джунгла, която обграждаше каменистата малка по-висока част. Намерихме папагалчетата, които живеят в балдахина от растителност в южния край на острова. Гледахме залеза от западното скаличесто заливче. Плувахме с делфините, които си играеха в топлата плитка вода. Или поне аз го правех – когато Едуард беше във водата, делфините изчезваха сякаш акула се бе приближила.
Знаех какво става. Той се опитваше да ме държи заета, разсеяна, за да го оставя на мира с въпроса за секса. Когато му предлагах да се откажем от гледането на поредното от милионите ДВД-та, подредени под огромния екран на плазмения телевизор, той ме примамваше да излезем от къщата с вълшебни думи като корални рифове, потопени пещери и морски костенурки. И ние вървяхме, вървяхме, вървяхме цял ден, така че бях напълно изгладняла и изтощена, когато слънцето залязваше.
Главата ми клюмваше над чинията всеки път след вечеря – веднъж дори заспах направо на масата и той трябваше да ме пренесе на леглото. Като част от всичко Едуард винаги приготвяше прекалено много храна за един човек, но аз бях толкова гладна след цял ден плуване и катерене, че изяждах голямо количество от нея. И после, пълна до пръсване и изморена, едва държах очите си отворени. Всичко бе част от плана му, просто нямах съмнения.
Изтощението не помагаше много на опитите ми за убеждаването му. Но не се отказах. Опитах с аргументиране, с умоляване и с цупене – нито едно не подейства. Обикновено заспивах преди наистина да дам всичко от себе си по въпроса. А тогава сънищата ми бяха толкова истински, – най-често кошмари, които бяха по-живи, предполагам, заради по-ярките цветове на острова – че се събуждах изморена, независимо колко време бях спала.
Около седмица след пристигането ни на острова, реших да опитам да направя компромис. Преди това работеше при нас.
Сега спях в синята стая. Чистачите не бяха длъжни да чистят до следващия ден, затова в бялата стая все още имаше пухкав бял килим. Синята бе по-малка, леглото бе сравнително по-малко. Стените бяха тъмни, украсени с тиково дърво, а обзавеждането бе в луксозно синьо.
Бях си взела за спане няколко комплекта дамско бельо от колекцията на Алис, които не бяха толкова разкрепостени в сравнение с оскъдните бикини, които бе опаковала в багажа ми. Зачудих се дали не е видяла чрез виденията си, че бих искала подобни неща и после потреперих, засрамена от мисълта.
Започнах от невинния сатен с цвят слонова кост, разтревожена, че разкриването на повече части от кожата ми не би помогнало, а именно обратното, но бях готова да опитам всичко. Едуард изглеждаше сякаш не забелязва нищо, все едно бях облечена с раздърпаните стари тениски, които носех вкъщи.
Нараняванията ми сега изглеждаха много по-добре – пожълтели на някои места и изчезнали на други – така че тази вечер реших да извадя едно от най-страшните облекла, докато се оправях в облицованата баня. Беше черно, дантелено и ми беше неудобно дори само да го гледам, без да съм го облякла. Внимавах да не се погледна в огледалото преди да се върна в спалнята. Не исках да се нервирам допълнително.
Имах удоволствието да видя как очите му почти изхвръкнаха, широко отворени само за секунда, преди да контролира изражението си.
- Какво мислиш? – попитах, завъртайки се, така че той да ме види под всеки различен ъгъл.
Той прочисти гърлото си.
- Красива си. Винаги си красива.
- Благодаря, - казах малко незадоволена.
Бях прекалено изморена, за да устоя на изкушението да се покатеря бързо на мекото легло. Той ме обгърна с ръце и ме придърпа срещу гърдите си, но това беше навик – беше ми прекалено горещо да спя без хладнината на тялото му.
- Ще ти предложа една сделка, - казах сънливо.
- Не правя никакви сделки с теб, - отвърна той.
- Дори не си чул какво предлагам.
- Няма значение.
Въздъхнах.
- По дяволите. А аз наистина исках... Е, добре.
Той завъртя очи. Аз затворих моите и оставих уловката да стои примамливо. Прозинах се.
Отне само минута – съвсем недостатъчно за мен да заспя дълбоко.
- Добре. Какво е това, което искаш?
Стиснах зъби за секунда, борейки се с напиращата усмивка. Ако имаше нещо, на което той да не може да устои, то беше именно възможността да ми даде нещо.
- Ами, мислех си... знам, че всичко това с Дартмут трябваше да е само история за пред хората, но честно казано един семестър в колежа вероятно не би ме убил, - казах, повтаряйки думите, които бе казал преди, когато се бе опитал да ме убеди да се откажа от приемането на вампирска същност. – Обзалагам се, че Чарли много би се развълнувал, ако чуе някоя и друга Дартмутска история. Със сигурност би ми било много неловко да не мога да се впиша сред всичките мозъци там. Все пак... осемнадесет, деветнадесет. Наистина разликата не е голяма. Не е сякаш ще грохна на следващата година.
Той мълча известно време. После с нисък глас каза:
- Би изчакала. Би останала човек.
Задържах езика си, оставяйки го да клъвне напълно.
- Защо ми причиняваш това? – каза той през зъби, тонът му внезапно стана ядосан.- Не е ли достатъчно сложно и без всичко това? – той хвана с шепа дантела, надиплена по бедрото ми. За момент си помислих, че ще я изтръгне от шевовете. После ръката му се отпусна. – Няма значение. Не сключвам никакви сделки с теб.
- Искам да отида в колеж.
- Не, не искаш. И няма нищо, за което да си струва отново да рискувам живота ти. За което да си струва да те нараня.
- Но аз искам да отида. Е, не е колежът това, което искам – просто искам да остана човек още малко.
Той затвори очи и издиша през носа.
- Подлудаваш ме, Бела. Не сме ли обсъждали вече този въпрос, не си ли ме молила милиони пъти да станеш вампир без да отлагаме?
- Да, но... вече имам причина да искам да съм човек, която преди нямах.
- И каква е тя?
- Познай, - казах и се надигнах от възглавниците, за да го целуна.
Той отвърна на целувката ми, но не по начин, който да ме накара да мисля, че печеля. Беше сякаш внимава да не нарани чувствата ми – той беше напълно и вбесяващо ме под контрол. Нежно ме отдръпна от себе си след момент и ме прегърна срещу гърдите си.
- Толкова си човешка, Бела. Управлявана от хормоните си, - подсмихна се той.
- Точно това е работата, Едуард. Тази човешка част ми харесва. Все още не искам да се откажа от нея. Не искам да чакам да изминат годините, през които ще бъда откачила кръвожадна новосъздадена, за да може тази част от мен да се възвърне.
Прозинах се и той се усмихна.
- Изморена си. Спи, любима. – той започна да тананика приспивната ми песен, която бе композирал, когато се бяхме срещнали за пръв път.
- Чудя се защо ли съм толкова уморена, - промърморих саркастично. – Това не би могло да е част от плана ти или нещо такова.
Той само се изкикоти веднъж и отново затананика.
- Мислиш, че колкото съм по-изморена, толкова по-добре ще спя.
Мелодията спря.
- Спиш като мъртвите, Бела. Не си бълнувала нито веднъж откакто сме тук. Ако не беше хъркането, щях да се притесня, че изпадаш в кома.
Не обърнах внимание на шегата му за хъркането – не хърках.
- И не съм се въртяла? Това е странно. Обикновено се мятам по цялото легло, когато имам кошмари. И викам.
- Имала си кошмари?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Доста реалистични. Те ме правят толкова изморена, - прозинах се отново. – Не мога да повярвам, че не съм бълнувала по цяла нощ.
- За какво са кошмарите ти?
- Различни неща – но еднакви, нали знаеш, заради цветовете.
- Цветове?
- Всичко е толкова ярко и истинско. Обикновено когато сънувам, знам, че сънувам. А с тези сънища не знам дали спя. Това ги прави по-страшни.
Той звучеше притеснен, когато заговори отново.
- Какво те плаши?
Протреперих леко.
- Най-вече... – поколебах се.
- Най-вече? – подтикна ме той.
Не бях сигурна защо, но не исках да му казвам за детето в повтарящия ми се кошмар – имаше нещо лично в този специфичен ужас. Затова, вместо да му обясня изцяло, му казах само част от съня. Със сигурност достатъчна, за да уплаши мен или когото и да било.
- Волтури, - прошепнах.
Той ме прегърна по-силно.
- Те няма да ни притесняват повече. Скоро ще си безсмъртна и няма да имат причина.
Оставих го да ме успокоява, чувствайки се леко виновна, задето ме бе разбрал погрешно. Кошмарите всъщност не бяха точно такива. Не се страхувах за себе си, страхувах се за момченцето.
Това момченце не беше онова от първия ми сън – вампирското дете с кървавочервените очи, което седеше върху мъртвите хора, които обичах. Това момче, което сънувах последните четири пъти през последната седмица, определено беше човек – бузите му бяха зачервени, а широките му очи бяха меки и зелени. Но точно като другото дете, и то клатеше глава със страх и отчаяние, докато Волтури се приближаваха към нас.
В този сън, който бе едновременно и нов, и стар, аз просто трябваше да защитя непознатото дете. Нямах друга възможност. А в същото време знаех, че ще се проваля.
Той забеляза мъката, изписана на лицето ми.
- Какво мога да направя, за да ти помогна?
Освободих се от мислите си.
- Това са просто сънища, Едуард.
- Искаш ли да ти попея? Ще пея цяла нощ, ако това ще прогони лошите ти сънища.
- Не всички са лоши. Някои са хубави. Толкова... цветни. Подводни, с риби и корали. Всичко изглежда сякаш наистина се случва – не знам, че сънувам. Може би островът е проблемът. Тук наистина всичко е ярко.
- Искаш ли да се приберем вкъщи?
- Не. Не, не още. Можем ли да останем малко по-дълго?
- Можем да останем, колкото поискаш, Бела, - обеща ми той.
- Кога започва семестърът? Не бях обърнала внимание преди.
Той въздъхна. Може би бе започнал отново да тананика, но бях заспала, преди да се уверя в това.
По-късно, когато се събудих в мрака, все още бях в шок. Сънят бе толкова истински... толкова ясен, чак го усещах... Задъхах се шумно, сега, дезориентирана заради тъмната стая. Само преди секунда, поне така ми изглеждаше, бях под светлината на светещото слънце.
- Бела? – прошепна Едуард, ръцете му се стегнаха около мен, разтърсвайки ме леко. – Добре ли си, любима?
- Ох, - задъхах се отново. Просто сън. Не беше реалност. За мое пълно учудване, сълзи преляха от очите ми без предупреждение, струещи надолу по лицето ми.
- Бела! – каза той – по-силно и вече разтревожено. – Какво има? – той избърса сълзите от горещите ми бузи със студени треперещи пръсти, но на тяхно място потекоха други.
- Беше само сън, - не можех да сдържа ниските ридания, които пречупиха гласа ми. Безсмислените сълзи бяха обезпокоителни, но не можех да спра смайващата скръб, която ме погълна. Толкова силно исках сънят да е истина.
- Всичко е наред, скъпа, сега си добре. Тук съм, - той ме поклащаше от страна на страна, малко прекалено бързо, за да ме успокои. – Друг кошмар ли имаше? Не е бил реалност, не е бил реалност.
- Не беше кошмар, - поклатих глава, триейки очи с опакото на ръката си. – Беше хубав сън, - гласът ми отново се пречупи.
- Тогава защо плачеш? – попита той объркан.
- Защото се събудих, - проплаках аз, прегръщайки го през врата със задушаваща хватка и заридах срещу врата му.
Той се засмя веднъж на логиката ми, но звукът бе напрегнат от тревога.
- Всичко е наред, Бела. Дишай дълбоко.
- Беше толкова истинско, - проплаках отново. – Исках да бъде истина.
- Разкажи ми, - каза той с желание. – Може би това ще помогне.
- Бяхме на плажа... – изгубих си мисълта, отдръпвайки се да погледна с очи пълни със сълзи загриженото му англеско лице, замъглено от мрака. Загледах го потиснато, когато необяснимата скръб започна да се оттегля.
- И? – напомни ми накрая той.
Примигах, за да премахна сълзите си, раздвоена.
- О, Едуард...
- Кажи ми, Бела, - помоли той с очи подивели от тревога заради болката в гласа ми.
Но не можех. Вместо това, сключих ръце около врата му отново и притиснах пламенно устни в неговите. Не беше напълно от желание – беше нужда, прорязана от болката. Отговорът му бе незабавен, но бързо последван от отказ.
Той се пребори с мен нежно колкото можа от изненадата, задържайки ме по-далеч, хванал ме за раменете.
- Не, Бела, - настоя той, гледайки ме сякаш бе разтревожен, че съм загубила разсъдъка си.
Ръцете ми се отпуснаха, победени, странните сълзи се разпиляха наново надолу по лицето ми, а ново ридание се надигна в гърлото ми. Той беше прав – трябваше да съм полудяла.
Той ме погледна объркан, с измъчен поглед.
- Съ-с-с-ъжалявам, - измрънках аз.
Но тогава той ме придърпа към себе си, притискайки ме силно към мраморните си гърди.
- Не мога, Бела, не мога! – стонът му преливаше от агония.
- Моля те, - казах аз, молбата ми заглъхна срещу кожата му. – Моля те, Едуард?
Не мога да кажа дали сълзите в треперщия ми глас го бяха накарали или защото не бе подготвен за внезапната ми атака, или просто защото нуждата му бе точно толкова непоносима, колкото и моята. Но каквато и да бе причината, той дръпна лицето ми и опря устни в моите, предавайки се със стон.
И започнахме от там, където сънят ми бе прекъснал.
Застинах неподвижна, когато се събудих на сутринта и се опитах да успокоя дишането си. Беше ме страх да отворя очи.
Лежах върху гърдите на Едуард, но той също бе неподвижен и ръцете му не бяха около мен. Това беше лош знак. Бях уплашена да призная, че съм будна и да се изправя пред гнева му – независимо към кого бе насочен днес.
Внимателно надникнах през миглите си. Той гледаше тъмния таван, ръцете му бяха зад главата му. Изправих глава и се подпрях на лакътя си, за да виждам лицето му по-добре. То бе гладко и безизразно.
- Колко много съм загазила? – попитах тихо.
- Страшно много, - каза той, но обърна глава и ми се усмихна самодоволно.
Въздъхнах облекчена.
- Съжалявам, - казах. – Не исках... всъщност, не знам какво точно беше това снощи, - поклатих глава при спомена за глупавите сълзи, за унищожителната скръб.
- Така и не ми каза за какво беше сънят ти.
- Предполагам не съм, но един вид ти показах за какво беше, - засмях се нервно аз.
- О, - каза той. Очите му се разшириха и после примига. – Интересно.
- Беше много хубав сън, - промърморих аз. Той не отвърна, затова няколко секунди по-късно попитах. – Простено ли ми е?
- Още мисля по въпроса.
Седнах с плана да се огледам – изглежда поне нямаше никакви пера. Но като се раздвижих получих странно главозамайване. Олюлях се и легнах обратно на възглавниците.
- Оуу... зави ми се свят.
Тогава ръцете му се обвиха около мен.
- Спа доста време. Дванадесет часа.
- Дванадесет? – колко странно!
Поогледах съвсем бързо, докато говорех, опитвайки се да прикривам погледите, които хвърлях. Изглеждах добре. Синините по ръцете ми още бяха на около седмица и пожълтяваха. Протегнах се за експеримент. И се чувствах добре. Всъщност, по-добре от добре.
- Описът приключи ли?
Кимнах смутена.
- Изглежда всички възглавници са оцелели.
- За съжаление не мога да кажа същото за твоята, ъм, нощница, - той кимна към крака на леглото, където няколко парчета черна дантела бяха разпръснати върху мекия килим.
- Много жалко, - казах, - тази я харесвах.
- Да, и аз също.
- Има ли други произшествия? – попитах плахо.
- Ще трябва да купя на Езме нова рамка за леглото, - призна той, поглеждайки през рамото си. Проследих погледа му и направо се шокирах като видях големите парчета дърво, които очевидно бяха избушени от лявата страна на лицевата дъска на лелото.
- Хмм, - смърщих се. – Мисля, че би трябвало да съм чула това.
- Можеш да си извънредно ненаблюдателна, когато вниманието ти е заето от нещо друго.
- Бях малко погълната, - признах си аз, изчервявайки се до тъмночервено.
Той докосна горящата ми буза и въздъхна.
- Това наистина ще ми липсва.
Погледнах лицето му, търсейки някакви признаци на гняв или разкаяние, от които се страхувах. Той също ме погледна със спокойно, но неразгадаемо изражение.
- Как се чувстваш?
Той се засмя.
- Какво? – попитах аз.
- Изглеждаш толкова виновна – сякаш си признала за някакво престъпление.
- Наистина се чувствам виновна, - измърморих.
- Е, значи прелъсти прекалено желания си съпруг. Това не е наказуемо със смърт нарушение.
Той изглежда се шегуваше с мен.
Бузите ми станаха по-горещи.
- Думата “прелъстявам” съдържа известно количество предварително плануване.
- Може би това беше грешната дума, - допусна той.
- Не си ли ядосан?
Той се усмихна тъжно.
- Не съм.
- Защо не?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 8]

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите