vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 5 от 8]

Бела Кълан


Admin
Admin
22. ОБЕЩАНИЕ

Мисленето за Ренезме, я постави на централно място в моя странен, нов и обширен, но и отвлечен ум. Толкова много въпроси.
- Разкажи ми за нея –настоях аз, когато той пое ръката ми. Свързването ни по този начин не ни забави.
- Тя не прилича на нищо друго на този свят –отвърна ми той. Усещаше се почти религиозна отдаденост в гласа му.
Усетих остър спазъм от ревност към този непознат. Той я познаваше, а аз не. Не беше честно.
- Прилича ли на теб? Или на мен? Тоест на предишното ми аз.
- Изглежда наравно.
- Родила се е топлокръвна –напомних му аз.
- Да. Сърцето й бие, но малко по-бързо от човешкото. Температурата й също е малко по-висока от нормалното. Тя спи.
- Наистина ли?
- Доста добре за новородено. Ние сме единствените родители, които нямат нужда да спят, а детето ни спи по цяла нощ –разхили се той.
Хареса ми начинът, по който той каза детето ни. Думите я направиха за мен по-реална.
- Има същите очи като твоите… така че все пак това не се загуби –усмихна ми се той- Толкова са красиви.
- А от вампирска страна? –попитах.
- Кожата и изглежда също толкова непроницаема, колкото твоята. Не че някой ще опита да я пробва.
Примигнах, леко шокирана.
- Разбира се, че никой не би го сторил –увери ме той- Диетата й… ами, тя предпочита да пие кръв. Карлайл продължава да се опитва да я убеди да пие и някакво бебешко мляко, но изглежда тя няма никаква поносимост към него. Не казвам, че я виня… това е някакво отвратително миришещо нещо, дори и за човешка храна.
Зинах широко. Казаното от него прозвуча така, сякаш са водили разговори.
- Да я убеди?
- Интелигентна е, шокиращо, също така се развива с невероятна скорост. Въпреки че не говори… още… комуникира доста ефективно.
- Не. Говори. Още.
Той забави ход, за да ми позволи да осъзная това.
- Какво имаш предвид под комуникира ефективно? –настоях аз.
- Мисля, че ще е по-добре да… видиш със собствените си очи. Доста трудно е за описване.
Обмислих това. Знаех, че има много неща, които трябваше да видя с очите си, преди да повярвам, че е истина. Не знаех доколко съм готова, затова смених темата.
- Защо Джейкъб е все още тук? –попитах аз- Как издържа? Защо му е? –звънтящият ми глас трепна леко- Защо му е да се измъчва още повече?
- Джейкъб не се измъчва –каза той със странен нов тон- Въпреки че бих желал да променя състоянието му –добави през зъби.
- Едуард! –изсъсках аз, спирайки го рязко (почувствах някакво самодоволство, че имах силата да го направя)- Как може да го казваш? Джейкъб се отказа от всичко, за да ни предпази! Това, през което го накарах да премине… -трепнах при замъгления спомен от срама и вината ми. Сега ми изглеждаше странно, че съм се нуждаела от него тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Сигурно е било човешка слабост.
- Ще видиш как точно мога да го казвам –промърмори Едуард- Обещах му да му позволя да обясни, но се съмнявам да видиш нещата по-различно от мен. Разбира се, често греша относно мислите ти, нали? –изви устни и ме огледа.
- Да обясни какво?
Едуард поклати глава.
- Обещах. Въпреки че не знам дали му дължа повече нещо… -той стисна силно зъби.
- Едуард, не разбирам –безпомощност и възмущение превзеха ума ми.
Той погали бузата ми, след което се усмихна нежно, когато лицето ми се успокои в отговор. Желанието премахна раздразнителността ми.
- По-тежко е, отколкото го правиш ти, знам. Помня.
- Не обичам да се чувствам объркана.
- Знам. Затова нека се приберем в къщи, за да можеш да видиш с очите си –неговите очи преминаха покрай остатъците от роклята ми, докато говореше за прибиране в къщи. Той се намуси – Хмм.
След около половин секунда замисляне, разкопча ризата си и ми я подаде да я облека.
- Толкова ли е зле?
Той се ухили.
Промуших ръцете си през ръкавите, след което закопчах ризата върху разпокъсаното си елече. Разбира се, така той остана без риза. Нямаше как да не сметна това за разсейващо.
- Ще се състезавам с теб –казах аз и отбелязах- няма да ти позволя да победиш този път!
Той пусна ръката ми и се ухили.
- По твой знак…
Беше ми по-лесно да намеря новата си къща, отколкото да вървя по улицата към къщата на Чарли. Мирисът ни беше оставил прясна следа, лесна за проследяване, дори когато бягах толкова бързо, колкото можех.
Едуард ме настигна, когато доближихме реката. Възползвах се от случая и направих скока си по-рано, опитвайки се да използвам допълнителната си сила, за да победя.
- Ха! –въздъхнах аз, когато чух, че моите крака докоснаха тревата първи.
Докато се заслушвах, за да чуя приземяването му, чух нещо, което не очаквах. Нещо силно и твърде близко. Биещо сърце.
Едуард беше до мен в същата секунда, ръцете му бяха стиснали здраво моите.
- Не дишай –предупреди ме той настоятелно.
Опитах се да не се паникьосвам, когато замръзнах по средата на дишането. Единствено очите ми се движеха, местейки се инстинктивно, за да открият източника.
Джейкъб стоеше на линията, където гората се докосваше до поляната на Кълън. Ръцете му бяха кръстосани, челюстта силно стегната. Някъде зад него, невидими за мен, се чуха две по-големи сърца, след което шумът от пречупване на нещо под силни лапи.
- Внимателно, Джейкъб –каза Едуард. Ръмжене от гората отвърна на загрижеността в гласа му.
- Може би това не е най-добрият начин…
- Мислиш, че би било по-добре да я пуснем първо при бебето? –прекъсна го Джейкъб- По-безопасно е да видим как Бела се справя с мен. Аз ще се оправя по-бързо.
Това беше тест? За да видят дали ще убия Джейкъб, преди да се опитам да убия Ренесме? Почувствах се болна по странен начин… нямаше нищо общо със стомаха ми, само с ума ми. Това идея на Едуард ли беше?
Погледнах го угрижено. Едуард изглежда обмисляше за момент, след което изражението му премина от загрижено в някакво друго. Той сви рамене, след което имаше враждебност в гласа му, когато каза:
- Става дума за твоя врат, предполагам.
Ръмженето от гората вече беше станало бясно. Лея, нямах съмнения.
Какво му имаше на Едуард? След всичко, през което преминахме, не трябваше ли да изпитва някаква симпатия към най-добрия ми приятел? Мислех си – може би глуповато – че Едуард е вече също приятел на Джейкъб. Явно не съм ги разбрала.
Но какво правеше Джейкъб? Защо би предложил себе си за тест, за да предпази Ренесме?
Нямаше смисъл за мен. Дори и връзката ни да бе оживяла…
Сега, когато погледът ми срещна този на Джейкъб, си помислих, че може би е оживяла. Той все още изглеждаше като най-добрия ми приятел. Но не той беше променен. Как ли изглеждах за него?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Тогава той ме дари с познатата си усмивка, усмивката на детинския дух. Бях сигурна, че приятелството ни е останало непокътнато. Беше също както преди, когато се мотаехме из домашно-направения му гараж – просто две деца, които си губеха времето. Лесно и нормално. Отново забелязах, че странната нужда, която изпитвах към него преди да се променя, беше изчезнала напълно. Той беше просто моят приятел, точно както трябваше да бъде.
Въпреки това все още не разбирах какво прави сега. Наистина ли беше толкова безкористен, за да се опита да ме предпази – със собствения си живот – от това да изляза извън контрол за секунда и да съжалявам агонически завинаги? Това преминаваше твърде много извън границите на простата му подкрепа към това, в което се бях превърнала, или пък опитите му да остане мой приятел. Джейкъб беше един от най-добрите хора, които познавах, но това беше твърде много за приемане от когото и да било.
Усмивката му се разшири, той сви рамене леко.
- Трябва да призная, Белс. Шантава си.
Усмихнах се в отговор, следвайки стария пример. Това беше негова страна, която разбирах.
Едуард изръмжа.
- Внимавай, мелез!
Вятърът повя зад мен и аз успях бързо да напълня дробовете си с безопасен въздух, за да продължа.
- Не, той е прав. Очите са наистина шантави, нали?
- Супер-плашещи. Но не е толкова зле, колкото очаквах.
- Ехх… мерси за невероятния комплимент!
Той извъртя очи.
- Знаеш какво имам предвид. Все още изглеждаш като себе си… отчасти. Може би не е толкова външният ти вид, колкото това, че… ти си Бела. Не смятах, че ще имам усещането, че си отново тук –усмихна ми се отново, без следа от горчивина или съжаление по лицето си. След това се ухили и каза- Както и да е, предполагам, че ще свикна с очите много скоро.
- Ще свикнеш? –попитах объркана. Беше чудесно, че все още бяхме приятели, но едва ли щяхме да можем да прекарваме много време заедно.
Най-странното изражение премина по лицето му, изтривайки усмивката му. Беше почти… виновно? Тогава учите му се преместиха на Едуард.
- Благодаря –каза той- Не знаех, че ще можеш да й го спестиш, обещал или не. Обикновено й даваш всичко, което иска.
- Може би се надявам да се раздразни и да ти откъсне главата –предложи Едуард.
Джейкъб прихна.
- Какво става? Да не би двамата да пазите тайни от мен? –настоях аз, недоверчива.
- Ще ти обясня после –отвърна Джейкъб така, сякаш не планираше всъщност да го направи, след което смени темата – Първо, нека да пренесем това шоу на пътя –усмивката му вече беше предизвикателна, когато започна да се придвижва бавно напред.
Чу се вой за протест зад него. Сивото тяло на Лея се промуши през дърветата. По-високият, с пясъчен цвят на козината Сет, беше точно зад нея.
- Спокойно, хора –каза Джейкъб- Стойте настрана.
Бях доволна от това, че не го послушаха, а просто забавиха крачка.
Вятърът все още беше слаб, не би могъл да отвее мириса му.
Дойде достатъчно бързо, за да мога да усетя топлината от тялото му във въздуха между нас. Гърлото ми прогоря в отговор.
- Хайде, Белс. Дай най-лошото от себе си.
Лея изсъска.
Не исках да дишам. Не беше правилно да взимам такова опасно преимущество над Джейкъб, без значение, че той беше този, който го предлагаше. Но не можех да се измъкна от логиката. Как бих могла по друг начин да съм сигурна, че няма да нараня Ренесме?
- Остарявам тук, Бела –подмами ме Джейкъб- Добре, не технически, но схващаш идеята. - Хайде, поеми си дъх.
- Дръж се за мен –казах аз на Едуард, скривайки се в ръцете му.
Неговите ръце се стегнаха около мен.
Стегнах мускулите си, надявайки се да ги задържа замръзнали. Реших да действам както по време на лова. В най-лошия случай щях да спра да дишам и да избягам. Нервно си поех леко дъх през носа, готова за всичко.
Заболя ме леко, но гърлото ми вече гореше слабо и без това. Джейкъб не миришеше толкова на човек, колкото онзи планински лъв. Имаше животински мирис към кръвта му, който веднага отблъскваше. Въпреки че силният мокър шум от сърцето му беше примамлив, мирисът, който идваше с него, накара носът ми да се сгърчи. Всъщност беше много по-лесно да контролирам реакцията си на звука и горещината на пулсиращата му кръв с помощта на миризмата му.
Поех си още веднъж дъх и се отпуснах.
- Хъх. Разбирам защо всеки се оплакваше от теб. Вониш, Джейкъб.
Едуард избухна в смях. Ръцете му се спуснаха от раменете ми, за да се увият около кръста ми. Сет излая тихо в хармония с Едуард. Той се доближи леко, докато Лея се отдалечи няколко стъпки назад. Тогава забелязах, че имаме и друга публика. Чух тихото, отдалечено хихикане на Емет, заглушено от стъклената стена помежду ни.
- Виж кой го казва –отвърна Джейкъб, хващайки се театрално за носа. Лицето му не се промени изобщо, докато Едуард ме прегръщаше, нито когато се успокои и ми прошепна „Обичам те” в ухото. Джейкъб просто се усмихваше. Това ме накара да се надявам, че нещата щяха да вървят добре помежду ни, по начина, по който не бяха вървели от много отдавна. Може би сега щях да успея да му бъда истински приятел, след като го отвращавах физически достатъчно, за да не може да ме обича както преди. Може би това беше нужно.
- Добре, значи издържах, нали? –казах аз- Сега ще ми кажете ли каква е голямата тайна?
Лицето на Джейкъб стана много нервно.
- Не е нещо, за което трябва да се тревожиш сега…
Чух Емет да се подхилква отново – звук на неодобрение.
Бих настоявала още, но докато слушах Емет, чух и други звуци. Седем души дишаха. Един чифт бели дробове се движеше по-бързо от другите. Само едно сърце се трепкаше като крила на птица – леко и бързо.
Вниманието ми беше тотално отвлечено. Дъщеря ми беше от другата страна на тази тънка стъклена стена. Не можех да я видя – светлината отскачаше от отразяващите прозорци като от огледало. Можех само да видя себе си, изглеждаща много странна – толкова бяла и неподвижна – в сравнение с Джейкъб. Или в сравнение с Едуард, което изглеждаше по-правилно.
- Ренесме –прошепнах аз. Стресът ме превърна отново в статуя. Ренесме нямаше да мирише на животно. Щях ли да я изложа на опасност?
- Ела и виж –промърмори Едуард- Знам, че можеш да се справиш.
- Ще ми помогнеш ли? –прошепнах през неподвижни устни.
- Разбира се, че ще го направя.
- И Емет и Джаспър – за всеки случай?
- Ще се погрижим за теб, Бела. Не се тревожи, ще сме подготвени. Никой от нас няма да рискува живота на Ренесме. Мисля, че ще се изненадаш как тя ни е завъртяла всички около малките си пръстчета. Ще е в пълна безопасност, независимо от всичко.
Желанието ми да я видя, да разбера благоговението в гласа му, развали замръзналата ми поза. Направих крачка напред.
Тогава Джейкъб застана на пътя ми, на лицето му имаше притеснителна маска.
- Сигурен ли си, кръвопиецо? –попита той Едуард, гласът му беше едва ли не молещ. Никога не го бях чувала да говори така на Едуард- Не ми харесва това. Може би трябва да почака…


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Проведе теста си, Джейкъб.
Бил е негов тест?
- Но… -започна той.
- Никакво но –каза Едуард, изведнъж раздразнен- бела има нужда да види нашата дъщеря. Изчезни от пътя.
Джейкъб ме дари със странен, неодобрителен поглед, след което се обърна и почти се втурна в къщата преди нас.
Едуард изръмжа.
Не можех да видя смисъла на конфронтацията им, не можех и да се концентрирам върху нея. Можех само да мисля за замъгления образ на детето в ума ми, опитвайки се да си спомня лицето й подробно.
- Ще отиваме ли? –попита Едуард с нежен глас.
Кимнах нервно.
Той пое леко ръката ми в своята и ме поведе навътре в къщата.
Те ме чакаха, наредени в усмихната линия, който беше едновременно предразполагаща и защитна. Розали беше на няколко крачки зад другите, близо до предната врата. Беше сама, докато Джейкъб не застана пред нея, по-близо от обикновено. Нямаше следа от удобство от това разстояние помежду им – и двамата трепнаха от близостта.
Някой много малък се виждаше в ръцете на Розали, поглеждайки покрай Джейкъб.
Тя веднага спечели вниманието ми, всяка моя мисъл, по начина, по който нищо преди не беше обземало ума ми, откакто отворих очи.
- Наистина ли ме нямаше само два дни? –ахнах аз, невярващо.
Непознатото дете в ръцете на Розали изглеждаше на седмици, ако не на месеци. Беше поне два пъти по-голяма от детето в замъгления ми спомен, изглежда вече можеше да задържа тялото си изправено, протягайки се към мен. Блестящата й бронзова коса падаше на малки къдрици покрай раменете й. Очите й с цвят на кафяв шоколад ме изследваха с интерес, който не беше изобщо детински – беше интерес на възрастен, много интелигентен. Тя вдигна ръка, протягайки я в моята посока, след това докосна врата на Розали.
Ако лицето й не беше толкова пленително с красотата и перфектността си, не бих могла да повярвам, че това беше същото дете. Моето дете.
Но чертите на Едуард се виждаха в лицето й, моите също в нейните очи и бузи. Дори и Чарли имаше място там в къдриците, въпреки че те имаха цвета на косата на Едуард. Трябваше да е наша. Невъзможно, но все пак вярно.
Това, че видях малкия неочакван човек, не я направи по-реална. Напротив, направи я още по-фантастична.
Розали потупа ръчичката, която беше поставена на врата й и промърмори.
- Да, това е тя.
Очите на Ренесме останаха вперени в мен. Тогава, сякаш само секунди след насилственото си раждане, тя ми се усмихна. Показаха се тънки блестящи бели зъби.
Колебаейки се, поех една крачка към нея.
Всички се движеха много бързо.
Емет и Джаспър застанаха пред мен – рамо до рамо, ръце в готовност. Едуард ме хвана здраво, пръстите му стискаха силно ръцете ми. Дори Карлайл и Есме се движеха до фланговете на Емет и Джаспър, докато Розали се отдръпна към вратата, стискайки Ренесме. Джейкъб се предвижи също, поддържайки защитническо разстояние пред тях.
Единствено Алис остана на мястото си.
- Ох, имайте малко вяра! –каза им тя- Нямаше да направи нищо. И вие бихте искали да погледнете от близо.
Алис беше права. Контролирах се. Бях подготвена за всичко – за мирис, също толкова неустоим, колкото човешката миризма в гората. Предизвикателството тук не можеше да се сравнява всъщност. Благоуханието на Ренесме беше перфектен баланс между мирисът на най-красивия парфюм и уханието на най-вкусната храна. Имаше достатъчно сладка миризма на вампир, за да не се натрапи човешкия мирис.
Можех да се справя с това. Бях сигурна.
- Добре съм –обещах аз, галейки ръката на Едуард. След това се поколебах и добавих- Въпреки това стойте близо, за всеки случай.
Очите на Джаспър бяха строги, фокусирани. Знаех, че се съсредоточаваше в емоционалния ми климат, аз се опитах да се успокоя още повече. Усетих как Едуард ми освободи ръцете, след като прочете мислите на Джаспър. Но въпреки че Джаспър беше най-запознат със ситуацията, не изглеждаше убеден.
Когато чу гласа ми, твърде порасналото дете започна да се дърпа в ръцете на Розали, протягайки към мен. Някак си лицето й изглеждаше нетърпеливо.
- Джаз, Ем, оставете ни да минем. Бела ще се справи.
- Едуард, рискът… -каза Джаспър.
- Минимален. Чуй, Джаспър – по време на лова ни, тя попадна на мирис на туристи, които бяха на грешното място в грешния момент…
Чух Карлайл да си поема дъх, шокиран, лицето на Есме стана изведнъж изпълнено с угриженост, но и със симпатия. Очите на Джаспър се разшириха, но той кимна леко, сякаш думите на Едуард са отговори на някакъв въпрос в главата му. Устната на Джейкъб се изви в отвратена гримаса. Емет сви рамене. Розали изглеждаше още по-незаинтересована от Емет, докато се опитваше да задържи дърпащото се дете в ръцете си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Лицето на Алис ми показа, че тя не е била залъгана. Присвитите й очи, фокусирани върху с горяща настоятелност на ризата ми, изглеждаха по-загрижени за роклята, отколкото за каквото и да е друго.
- Едуар! –възкликна Карлайл- Как си могъл да бъдеш толкова безотговорен?
- Знам, Карлайл, знам. Бях чисто и просто глупав. Трябваше да проверя дали сме в безопасна зона, преди да я освободя.
- Едуард –промърморих аз, засрамена от начина, по който гледаха в мен. Беше така, сякаш се опитваха да видят по-ярко червено в очите ми.
- Той е напълно прав да ме смъмря, Бела –каза Едуард с усмивка- Направих огромна грешка. Фактът, че си по-силна от всеки, който познавам, не променя това.
Алис извъртя очи.
- Добра шега, Едуард.
- Не се шегувах. Обяснявах на Джаспър защо Бела може да се справи с това. Не е моя вината, че всички се втурвате да правите заключения.
- Почакай –ахна Джаспър- Не е нападнала хората?
- Започна –отвърна Едуард, очевидно наслаждавайки се на себе си. Стиснах зъби- Беше изцяло фокусирана на лова.
- Какво стана? –прекъсна го Карлайл. Очите му изведнъж станаха светли, въодушевена усмивка започна да се оформя на лицето му. Напомни ми за преди, когато искаше детайли от трансформацията ми. Тръпката от новата информация.
Едуард се наведе към него, също толкова въодушевен.
- Тя ме чу зад себе си и реагира инстинктивно. Когато моето преследване прекъсна концентрацията й, тя излезе бързо от нея. Никога не съм виждала нещо равно на нея. Тя осъзна какво се случваше и тогава… притаи дъх и избяга.
- Уоа –промърмори Емет- Сериозно?
- Той не го разказва правилно –измърморих аз, още по-засрамена от преди- Изпусна частта за това как му изръмжах.
- Посбихте ли се хубавичко? –попита настоятелно Емет.
- Не! Разбира се, че не.
- Не, наистина не? Не си го атакувала?
- Емет! –протестирах аз.
- Ау, каква загуба –изпъшка той- А ти си сигурно единственият човек, който може да го атакува – след като не може да влезе в ума ти – и си имала перфектно извинение също –той въздъхна- Бих умрял, за да видя как ще се справи без преимуществото си!
Изгледах го ледено.
- Никога не бих.
Загрижеността на Джаспър привлече вниманието ми. Той изглеждаше по-притеснен дори от преди.
Едуард докосна юмрука си до рамото му в знак на подигравателен удар.
- Виждаш ли какво имам предвид?
- Не е естествено –промърмори Джаспър.
- Можеше да се обърне срещу теб… тя е само на часове! –възкликна Есме, поставяйки ръка на сърцето си- Ох, трябваше да отидем с вас.
Вече не обръщах толкова внимание, след като Едуард спря с шегата си. Започнах да зяпам прелестното дете при вратата, което също ме зяпаше. Малките й ръце се протягаха към мен, сякаш знаеше точно коя съм. Автоматично ръката ми се вдигна, за да отвърне на нейния жест.
- Едуард –казах аз, навеждайки се, за да мога да я видя по-добре покрай Джаспър- Моля?
Зъбите на Джаспър бяха стиснати. Той не помръдна.
- Джаз, това не прилича на нищо, което си виждал преди –каза тихо Алис- Повярвай ми.
Очите им се срещнаха за кратко, след което той кимна. Той се отдръпна от пътя ми, но постави ръка на рамото ми, движейки се заедно с мен, когато се запътих бавно напред.
Обмислях всяка стъпка, преди да я взема, анализирайки настроението си, горенете в гърлото ми, позицията на останалите около мен. Колко силна се чувствах срещу това колко добре биха могли да ме спрат. Беше сложна процедура.
Тогава детето в ръцете на Розали, дърпайки се и протягайки се през цялото време на тази постановка, стана още по-нетърпеливо и издаде високо, звънливо хленчене. Всеки реагираха сякаш – както мен – никога преди не са чували гласа й.
Втурнаха се към нея за секунда, оставяйки ме да стоя сама, замръзнала на мястото си. Звукът от плача на Ренесме ме проряза, притискайки ме към пода. Очите ми ме боляха, сякаш искаха да се откъснат.
Изглеждаше сякаш всеки бе поставил ръка на нея, потупвайки и успокоявайки я. Всеки освен мен.
- Какво не е наред? Боли ли я нещо? Какво стана?
Гласът на Джейкъб беше най-силен, който издигаше загрижеността. Гледах шокирана как той се протегна за Ренесме и за мой огромен ужас Розали му я даде без борба.
- Не, добре е –успокои го тя.
Розали успокояваше Джейкъб?
Ренесме отиде в ръцете на Джейкъб с желание, притискайки тънката си ръка в бузата му, след което отново протягайки се към мен.
- Виждаш ли? –каза му Розали- Тя иска Бела.
- Тя иска мен? –прошепнах аз.
Очите на Ренесме – моите очи – ме гледаха нетърпеливо.
Едуард се върна отново при мен. Той постави ръце внимателно върху моите, бутайки ме напред.
- Тя те иска от три дни –каза ми той.
Бяхме вече на няколко метра от нея. Вълни от топлина сякаш трепереха, излизащи от нея, за да ме достигнат. Или може би Джейкъб трепереше. Видях как ръцете му се тресяха, когато се доближих. Въпреки загрижеността му, лицето му беше по-откровено от преди.
- Джейк… добре съм –казах му аз. Паникьосах се леко, когато видях Ренесме в тресящите му се ръце, но успях да остана под контрол.
Той ми се намуси. Очите му бяха напрегнати, сякаш самият той се паникьосваше от мисълта Ренесме да бъде в ръцете ми. Ренесме се протягаше нетърпеливо, ръцете й се свиваха в юмруци и разпускаха.
Нещо в мен си дойде на мястото в този момент. Звукът на плача й, фамилиарността на очите й, начинът, по който тя беше още по-нетърпелива от мен за нашата среща – всичко изглеждаше напълно нормално, когато тя зае малкото пространство между нас. Изведнъж тя беше напълно реална и, разбира се, аз я познавах. Беше напълно редно, че трябваше да поема тази последна крачка и да се протегна към нея. Ръцете ми сякаш бяха на точно определеното за тях място, когато я придърпах внимателно към себе си.
Джейкъб си протегна ръцете, за да мога да я полюлея, но не я пусна. Той трепна, когато кожата ни се докосна. Неговата – винаги топла за мен преди, ми беше като открит огън сега. Беше почти същата температура като тази на Ренесме. Може би с един-два градуса разлика.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Ренесме изглежда нямаше нищо против хладината на кожата ми или поне беше свикнала с нея. Тя ме погледна и се усмихна отново, показвайки зъбите си и две тръпчинки. Тогава, много бавно, докосна лицето ми.
В момента, в който го направи, всички ръце се стегнаха около мен, очаквайки реакцията ми. Едва забелязах това.
Яхнах, изненадана и уплашена от странния предупредителен образ, който изпълни ума ми. Чувствах го като силен спомен – можех все още да видя през очите си, докато го гледах в ума си – но беше напълно непознат. Видях през очаквателното изражение на Ренесме, опитвайки се да разбера какво ставаше, мъчейки се отчаяно да остана спокойна.
Освен шокиращ и непознат този образ беше някак си грешен – почти разпознах собственото си лице, моето старо лице, но беше назад. Ахнах бързо, осъзнавайки, че виждах лицето си по начина, по който го виждат други, а не променено от отражение.
Лицето ми в този спомен беше променено, покрито в пот и кръв. Въпреки това изражението ми се превърна в усмивка на обожание, кафявите ми очи гледаха изпод дълбоки кръгове. Образът се увелици, доближи се към тази непозната гледна точка, след което изведнъж изчезна.
Ръката на Ренесме се дръпна от бузата ми. Тя се усмихна по-широко, показвайки отново трапчинки.
Беше напълно тихо в стаята, с изключение на сърцебиенията. Никой друг, освен Джейкъб и Ренесме, не дишаше. Тишината се проточи. Изглежда те чакаха да кажа нещо.
- Какво… беше… това? –успях да кажа аз.
- Какво видя? –попита любопитно Розали, навеждайки се към Джейкъб, който изглеждаше твърде не на място в този момент- Какво ти показа?
- Тя ми показа това? –прошепнах аз.
- Казах ти, че е странно за обяснение –промърмори в ухото ми Едуард- Но е ефективно като средство за комуникация.
- Какво беше? –попита Джейкъб.
Премигнах няколко пъти бързо.
- Ъм. Мен. Мисля. Но изглеждах ужасно.
- Това е единствения спомен, който има с теб –обясни Едуард. Беше очевидно, че той е видял, какво ми е показала, когато е помислила за него. Той все още беше свит болезнено, гласът му беше груб от преживяването на спомена- Тя ти показва, че е направила връзката, че знае коя си.
- Но как го направи?
Ренесме изглежда не беше притеснена от ококорените ми очи. Тя ми се усмихваше леко, дърпайки кичур от косата ми.
- Как аз чувам мислите? Как Алис вижда бъдещето? –попита реторично Едуард, аз свих рамене тогава- Има дарба.
- Интересно изкривяване е –каза Карлайл на Едуард- Сякаш тя прави точно обратното на това, което вие можете.
- Интересно –съгласи се Едуард- Чудя се…
Знаех, че разискваха още, но не ме интересуваше. Гледах най-красивото лице на света. Беше гореща, напомняйки ми за момента, когато тъмнината беше почти победила, когато нямаше нищо друго в света, за което можех да се крепя. Нищо, силно достатъчно, за да ме изкара от потискащата тъмнина. В момента, в който помислих за Ренесме, намерих нещо, което никога нямаше да пусна.
- И аз си те спомням –казах тихо аз.
Изглеждаше напълно естествено да се наведа и допра устни до челото й. Тя миришеше невероятно. Мириса на кожата й запали гърлото ми, но беше лесно да игнорирам това. Не премахна радостта от момента. Ренесме беше истинска и аз я познавах. Тя беше същата, за която се борех още в началото. Моят малък натрапник, този, който ме обичаше отвътре също. Наполовина Едуард – перфектен и прекрасен. И половина мен – което, изненадващо, я правеше още по-добра.
Била съм права през цялото време. Струваше си битката.
- Добре е –промърмори Алис, сигурно на Джаспър. Можех да ги усетя да се надвесват над мен, сигурно не ми се доверяваха.
- Не експериментирахме ли достатъчно за един ден? –попита Джейк, гласът му беше леко по-висок от стрес- Окей, Бела се справя страхотно, но нека да не избързваме.
Погледнах го раздразнена. Джаспър се премести неудобно до мен. Бяхме толкова близко един до друг, че всяко малко движение изглеждаше голямо.
- Какъв ти е проблемът, Джейкъб? –настоях аз. Опитах се да разваля хватката му върху Ренесме, но той просто се доближи още повече. Ренесме докосваше гърдите на двама ни.
Едуард му изсъска:
- Просто защото разбирам не значи, че няма да те изхвърля, Джейкъб. Бела се справя изключително добре. Не разваляй момента!
- Ще му помогна да те изрита, куче –обеща Розали, гласът й беше режещ- Дължа ти добър ритник в корема.
Очевидно нямаше промяна в тези отношения, освен ако не бяха станали по-лоши. Погледнах към Джейкъб – загрижен, полу-ядосан. Очите му бяха вперени в лицето на Ренесме. При положение, че всички ни бяха притиснали, той трябва да се докосваше до поне шест вампири, но това изглежда не го притесняваше.
Би ли преминал през всичко това просто за да ме предпази от самата мен? Какво би станало по време на трансформацията ми – моето превръщане в нещо, което той мразеше – би го размекнало толкова много от необходимостта?
Замислих се над това, гледайки го как се взира в дъщеря ми. Зяпаше я като… като че ли сляп мъж вижда за пръв път изгрева.
- Не! –ахнах аз.
Джаспър стисна силно зъбите си, ръцете на Едуард се увиха около гърдите ми като някакви прегради. Джейкъб и Ренесме бяха извън ръцете ми на секундата, не се опитах да я задържа. Защото усещах, че идва – превъртането, което всички чакаха.
- Роуз –казах през стиснати зъби аз, бавно и отчетливо- Вземи Ренесме.
Розали протегна ръце, Джейкъб й подаде дъщеря ми веднага. Двамата се отдръпнаха от мен.
- Едуард, не искам да те нараня, затова, моля те, пусни ме.
- Той се поколеба.
- Отиди пред Ренесме –предложих аз.
Той се замисли, след което ме пусна. Наведох се в положението си за лов и направих две бавни крачки напред към Джейкъб.
- Не си –изръмжах му аз.
Той се отдръпна с вдигнати ръце, опитвайки се да се обясни:
- Знаеш, че не е нещо, което мога да контролирам.
- Ти, глупав помияр! Как можа? Моето бебе!
Той се отдръпна към вратата, докато аз го преследвах, почти бягаше по стълбите.
- Не беше моя идея, Бела!
- Държах я само веднъж и ти вече мислиш, че имаш някакъв идиотски вълчи претенции към нея? Тя е моя.
- Можем да си я поделим –каза той, умолявайки ме, отдръпвайки се в поляната.
- Плащай –чух как Емет казва зад мен. Малка част от мозъка ми се чудеше кой е заложил срещу този развой. Не изгубих много внимание на това. Бях твърде бясна.
- Как посмя да импринтнеш на бебето ми? Ума си ли изгуби?
- Не беше нарочно! –настоя той, скривайки се в дърветата.
Тогава не беше сам. Два големи вълка се появиха отново, от двете му страни. Лея ме изгледа ядосано. Страховито ръмжене се откъсна от гърлото ми в отговор. Звукът ме притесни, но не достатъчно, за да се спра.
- Бела, ще се опиташ ли да слушаш само за секунда? Моля? –помоли Джейкъб- Лея, отдръпни се –добави той.
Лея изви устната си към мен, но не се помръдна.
- Защо да слушам? –изсъсках аз. Гняв царстваше в ума ми. Той замъгляваше всичко друго.
- Защото ти беше тази, която ми каза това. Не помниш ли? Ти каза, че си принадлежим, нали? Че сме семейство. Каза, че ние трябва да бъдем така. Сега… ние сме. Това е, което искаше.
Погледнах го безжалостно. Помнех замъглено тези думи. Но новият ми бърз мозъх беше две стъпки пред тези безсмислици.
- Мислиш, че ще си част от семейството ми като мой зет! –изкрещях аз. Звънливият ми глас се откъсна, висок с две октави, но въпреки това прозвуча като музика.
Емет се засмя.
- Спри я, Едуард –промърмори Есме- Ще бъде нещастна, ако го нарани.
Но не усетих никого зад себе си.
- Не! –настояваше през това време Джейкъб- Как можа дори да го погледнеш по този начин? Тя е просто бебе, за Бога!
- Това казвам! –извиках му аз.
- Знаеш, че не мисля за нея по този начин! Мислиш ли, че Едуард щеше да ме остави, ако беше така? Всичко, което искам, е да е в безопасност ида е щастлива – толкова ли е лошо? Толкова по-различно от това, което искаш? –той ми викаше в отговор.
Останала без думи, аз изръмжах силно.
- Невероятна е, нали? –чух Едуард да промърморва.
- Не се е втурнала към врата му нито веднъж –съгласи се Карлайл, звучейки въодушевен.
- Добре, печелиш този –призна Емет.
- Ще стоиш далеч от нея –изсъсках на Джейкъб.
- Не мога да го направя!
Казах през зъби:
- Опитай. Започни сега!
- Не е възможно. Помниш ли колко много ме искаше около себе си преди три дни? Колко ти беше трудно, когато се разделяхме? Сега го няма при теб, нали?
Загледах го, несигурна какво иска да каже.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Това е тя –каза ми той- От самото начало. Трябваше да бъдем заедно, дори тогава.
Спомних си и тогава разбрах. Малка част от мен се почувства успокоена, че лудостта е обяснена. Но успокоението ме ядоса още повече. Той очакваше ли това да е достатъчно за мен? Че едно миниатюрно разяснение ще ме накара да се примиря с това?
- Бягай, докато можеш –заплаших го аз.
- Хайде де, Белс! Неси ме хъресва също –настоя той.
Замръзнах. Дишането ми спря. Зад мен чух липса на звук, загрижена реакция.
- Как… я нарече?
Джейкъб пое още една стъпка назад, успявайки да изглежда срамежлив.
- Ами –промълви той- това име, което си измислила е малко е дълга фраза и…
- Дал си прякор на дъщеря ми по лохнеското чудовище? –изкрещях аз.
И тогава се втурнах към врата му.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
23. СПОМЕНИ

- Толкова съжалявам, Сет. Трябваше да съм по-близо.
Едуард все още се извиняваше, а аз си мислех,че това , по един или друг начин, не беше нито справедливо, нито уместно. Най-малкото, не Едуард напълно и непростимо загуби контрол над раздразнителността си. Не Едуард се опита да откъсне главата на Джейкъб - Джейкъб, който дори не се опита да се защити - и случайно счупи рамото и ключицата на Сет, когато той скочи помежду ни. Не Едуард едва не уби най-добрия си приятел.
Не че този най-добър приятел нямаше няколко нещица, за които да отговаря, но очевидно нищо , което Джейкъб бе направил, не би могло да смекчи вината ми.
Та не трябва ли аз да съм тази, която се извинява? Опитах отново.
- Сет, аз...
- Не се безпокой за това, Бела. Нищо ми няма - каза Сет в същото време, огато Едуард се обърна към мен.
-Бела,любов моя,никой не те съди.Справяш се толкова добре.
Дори не ме оставиха да си довърша изречението.
Това,че Едуард се затрудняваше да не се усмихне,само допълнително влошаваше положението.Знаех,че Джейкъб не заслужаваше пресилената ми реакция,но изглеждаше така,сякаш на Едуард му бе харесало.Може би той просто желаеше да има за извинение новороден вампир,че да може и той да му навреди физически - покрай раздразнението,което и той изпитваше към Джейкъб.
Опитах се изцяло да залича гнева от тялото си,но беше трудно,знаейки,че точно сега Джейкъб беше навън с Ренесме.Пазейки я далеч от мен,полуделия новороден.
Карлайл стегна още едно парче пояс около ръката на Сет и Сет потрепери.
-Съжалявам,съжалявам! смотолевих аз,знаейки,че никога няма да произнеса извинението по-ясно.
-Не откачай,Бела. Каза Сет,потупвайки коляното ми с ръка,докато Едуард ми разтриваше ръката от другата страна.
Сет изглежда нямаше нищо против да стои до мен на дивана,докато Карлайл го лекуваше.
-Ще се възстановя след трийсетина минути-продължи той,все още потупвайки коляното ми,сякаш беше забравил за студената ми, твърда като камък тъкан.-Всеки би постъпил така на твое място,след като Джейк и Нес...той спря по средата на думата,сменяйки бързо темата-Искам да кажа,поне не ме захапа или нещо такова.Това щеше да е вече гадно.
Скрих лицето си с ръце и потръпнах от ужас при мисълта,че вероятността за това беше доста голяма.Бе могло да се случи толкова лесно. Чак сега ми казаха,че при върколаците вампирската отрова не им действа както на хора. За тях тя беше смъртоносна.
-Аз съм лош човек
-Разбира се,че не си!Аз трябваше да... -започна Едуард.
-Престани!-въздъхнах аз.Не исках той да поема вината за това,както винаги правеше.
-Имаме късмет,че Неси... Ренесме не е отровна-каза Сет след секунда тишина-защото постоянно хапе Джейк
Ръцете ми паднаха надолу:
-Така ли?
-Безспорно.Всеки път,когато не и даде вечерята достатъчно бързо в устата.Роуз смята това за доста забавно.
Зяпнах го,шокирана и чувстваща се виновна,че това ми хареса-съвсем мъничко,по един лош начин.
Разбира се,аз вече знаех,че Ренесме не е отровна.Бях първия човек,когото тя захапа.Не бях изказала това си ми наблюдение гласно,защото се преструвах,че не помня скорошните събития.
-Е,Сет-каза Карлайл,изправяйки се и отстъпвайки на крачка от нас-Мисля,че това е всичко,което мога да направя.Опитай се да не се мърдаш много за,ох,за няколко часа,предполагам.-засмя се Карлайл-Щеше ми се и лекуването на хора да беше така мигновен приятно-за момент той сложи ръка върху черната коса на Сет-Не мърдай!-нареди той и след това изчезна на горния етаж.Чух вратата на кабинета му да се затваря и се почудих дали вече са махнали всички доказателства за прекараното ми време там.
-Предполагам ще успея да стоя на едно място за известно време-съгласи се Сет,след като Карлайл вече бе изчезнал ,и се прозя шумно.Внимателно,уверявайки се,че не издърпва рамото си,Сет отпусна глава върху облегалката на дивана и затвори очи.Секунди по-късно устата му се поотвори отпуснато.
Намръщих се на спокойното му лице за около минутка.Също като Джейкъб и Сет изглежда имаше дарбата да заспива,когато си поиска.Знаейки,че няма да мога да му се извинявам за известно време,се изправих;движението даже и лекичко не бутна дивана.Всичко физическо беше толкова лесно.Но останалото...
Едуард ме последва до задния прозорец и пое ръката ми.
Лия крачеше около реката,спирайки се постоянно,за да погледне къщата.Беше толкова лесно да се определи кога гледаше за брат си и кога за мен.Редуваше загрижения бърз поглед със убийствен и свиреп.
Можех да чуя Джейкъб и Розали навън,на предните стъпала,карайки се тихичко един с друг чий ред е да храни Ренесме.Връзката им беше враждебна,както винаги;сега единственото нещо,за което бяха съгласни и двамата,беше че трябва да стоя далеч от моето бебе,докато не се възстановя на сто процента от гневно ми избухване.Едуард оспорваше тяхното решение,но аз ги оставих.И аз исках да съм сигурна.Въпреки това се опасявах,че моите сто процента сигурна и тяхните,може и въобще да не съвпадат.
Освен тяхната разправия,бавното дишане на Сет и раздразненото дишане на Лия,беше много тихо.Емет, Алис и Есме ловуваха.Джаспър остана,за да ме наблюдава.Сега той стоеше по ненатрапчив начин зад централната колона на стълбите,опитвайки се да не ни пречи с това.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Възползвах се от спокойствието,за да помисля малко за всичките тези неща.
Едуард и Сет ми разказаха, докато Карлайл наместваше ръката на Сет. Доста неща съм пропуснала,докато горях, и това беше първата ми възможност да наваксам.
Главното нещо беше края на враждата с глутницата на Сам-което беше и причината другите отново да се почувстват свободни да идват и да си отиват,когато пожелаят. Примирието бе по-силно от всякога.Или по-привързано,зависи от гледната точка,представих си аз.
Привързано,защото най-безусловния,от всички закони на глутницата,гласеше никога да не убиваш обекта на белязване на друг върколак.Болката от подобно нещо би била непоносима за цялата глутница.Вината,независимо дали е било умишлено, или случайно,не би могла да бъде простена;вълците ,участващи в това ,биха се били до смърт-нямаше друг вариант.Сет ми каза,че такова нещо се е случило преди много години,но било злополука.Никой върколак не би унищожил съзнателно свой брат по този начин.
Следователно Ренесме беше недосегаема,заради това,което Джейкъб изпитваше към нея.Опитах се да се концентрирам върху облекчението от този факт,а не върху раздразнението си,но не беше лесно.В съзнанието ми имаше достатъчно място,за да побере и двете емоции едновременно.
Сам не можеше да се ядосва и за трансформацията ми,защото Джейкъб-говорещ като истинския Алфа-я беше позволил.Трябваше да си напомням отново и отново колко много дължа на Джейкъб,когато му се ядосвах.
Бавно насочих мислите си отново върху това да контролирам емоциите си.Обмислих още един интересн феномен;въпреки това тишината между отделните глутници продължаваше, Джейкъб и Сам откриха,че Алфите могат да говорят помежду си,докато са във вълчите си форми.Не беше както по-рано:не можеха да чуят всяка мисъл по същия начин,както преди разделянето.Беше като говоренето на глас,бе отбелязал Сам.Сам можеше да чуе само мислите,които Джейк искаше да сподели, и обратно.Откриха,че могат да си общуват от разстояние,също-сега,когато отново си говореха.
Не бяха разбрали всичко това,докато Джейкъб не отиде сам-въпреки възраженията на Сет и Лия-за да обясни на Сам как стоят нещата с Ренесме;Беше единственият случай,когато той остави Ренесме,откакто я бе зърнал за първи път.
Веднага щом Сам разбра как всичко се бе променило,дойде да поговори с Карлайл.Разговаряха в човешките си форми(Едуард бе отказал да ме остави,за да превежда)и договорът беше подновен.Приятелските отношения,обаче,може никога да не са същите.
Една голяма тревога ни се махна от плещите.
Но имаше още една-не толкова физически опасна,колкото глутница върколаци,но за мен бе много важна.
Чарли.
Той говори с Есме по-рано тази сутрин,но това не му попречи да се обади отново,втори път,точно преди няколко минутки,когато Карлайл лекуваше Сет. Карлайл и Едуард бяха оставили телефона да звъни.
Какво би било най-подходящото нещо,което да му кажа?Бяха ли семейство Кълън прави?Беше ли това,да му кажем,че съм мъртва,най-правилното нещо,най-поносимия вариант?Ще бъда ли в състояние да лежа неподвижно в ковчег,докато той и майка ми плачат над мен?
На мен не ми звучеше правилно.Но да поставя Чарли и Рене в опасността от натрапчивата идея на Волтури за потайността, беше извън въпроса.
Моята идея беше,да оставя Чарли да ме види,когато съм готова за това,да го оставя да си направи негови си грешни предположения.Технически вампирските правила остават ненарушени.ще бъде ли по-добре за Чарли да знае,че съм жива-един вид-и щастлива?Дори и да бях странна и различна,и вероятно плашеща за него?
Очите ми,на практика,бяха много по-плашещи сега.След колко време самоконтролът ми и цвета на очите ми ще са готови за Чарли?
-Какво има,Бела?-попита тихо Джаспър,прочитайки растящото ми напрежение.-Никой не ти се ядосва-ниско изръмжаване откъм реката го прекъсна,но той го игнорира-или пък е изненадан,наистина.Е,предполагам всичко сме изненадани.Изненадани,че беше в състояние да се спреш толкова бързо.Добре се справи.По-добре от колкото се очаква.
Докато той говореше,стаята се изпълни със спокойствие.Дишането на Сет се превърна в тишо хъркане.Почувствах се по-спокойна,но не забравих за тревогите си
-Всъшност си мислех за Чарли.
Отвън ръмженето спря
-Ах! - Промърмори Джаспър.
-Наистина се налага да заминем,нали?-попитах аз-За известно време,най-малко.Да се престорим,че сме в Атланта или нещо такова
Можех да усетя погледа на Едуард върху лицето си,но гледах Джаспър.Той беше този,който ми отговори със сериозен тон.
-Да.Това е единственият начин да предпазим баща ти.
Замислих се за момент:
-Ще ми липсва толкова много.Всички тук ще ми липсват.
„Джейкъб”си помислих аз,въпреки себе си.Въпреки,че това силно чувство беше хем изчезнало,хем доста ярко-и аз бях значително облекчена,че беше така-той все още беше мой приятел.Някой,който познаваше истинската Бела и я приемаше.Дори и като чудовище.
Замислих се над това,което беше казал Джейкъб,преди да го атакувам:”Ти каза,че си принадлежим един на друг,нали?Че сме семейство.Ти каза,че така е трябвало да бъдем.Е...сега сме.Не е ли това,което искаше?”
Но аз не го усещах,така,както исках да е.Не точно.Спомням си ,още по-отдавна,при неясните ми ,слаби спомени от човешкия ми живот.Назад,до много мъчителната за помнене част-времето без Едуард,толкова мрачно време,че се опитах да го изтрия от съзнанието си.Не можех да си спомня точните думи;Само си спомням как исках Джейкъб да ми е брат,за да може да се обичаме без това да ни коства никаква болка.Семейство.Но никога не включвах дъщеря в цялото това уравнение.
Спомням си малко по-късно-един от многото пъти,когато казах сбогом на Джейкъб-чудейки се на глас с кой ще се свърши той,кой ще оправи живота му ,след това което му причиних.Мислех си нещо от сорта,че която и да е тя,няма да е достатъчно добра за него.
Изхърках и Едуард вдигна вежда въпросително.Просто кимнах към него.
Но колкото и да щеше да ми липсва моят приятел,знаех,че има по-голям проблем.Можеха ли Сам или Джареж,или пък Кюл да издържат цял ден без да видят техните белязани, Емили, Ким и Клеър?Биха ли могли?Какво би разделило Джейкъб от Ренесме.Ще му причинеше ли това болка?
Все още имаше достатъчно малко гняв в системата ми,за да ме накара да се гордея не за това,че ще му коства болка,а че Ренесме ще е далеч от него.Как трябваше да се справя с това тя да принадлежи на Джейкъб,след като тя едва принадлежеше на мен?
Звукът от движение на предната веранда прекъсна мислите ми.Чух ги да стават и да минават през вратата.Точно по същото време и Карлайл слезе по стълбите с ръце пълни с чудати неща-рулетка,блюдо за везна.Джаспър се стрелна до мен.Сякаш имаше някакъв сигнал,който съм пропуснала,дори и Лия седна навън и загледа през прозореца с изражение,сякаш очакваше нещо хем много познато,хем напълно безинтересно.
-Трябва да е шест часа - каза Едуард.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
-Е и?-попитах аз,очите ми се спряха на Розали, Джейкъб и Ренесме. Стояха на входа и Ренесме беше в ръцете на Розали.Роуз изглеждаше разтревожена.Джейкъб изглеждаше притеснен,а Ренесме изглеждаше прекрасно и нетърпелива.
-Време за измерване, Нес... ъ, Ренесме-обясни Карлайл.
-Ох.Всеки ден ли правите това?
-Четири пъти на ден-поправи ме разсеяно Карлайл,когато забеляза другите около дивана.Мисля,че видях Ренесме да въздиша.
-Четири пъти?Всеки ден?Защо?
-Тя все още расте бързо-промърмори ми Едуард,гласът му беше спокоен и обтегнат.Той ми стисна ръката и другата му ръка се уви около кръста ми,почти сякаш се нуждаеше от подкрепа.
Ако можех да си отместя погледа от Ренесме,щях да проверя изражението му.
Тя изглеждаше перфектно,напълно здрава. Кожата и грееше като искрящ алабастър, цветът на бузките и беше като венчелистчета от роза в сравнениес него. Нямаше как да има нищо сбъркано в такава сияеща красота. Разбира се,не можеше да има нищо по-опасно за нея от майка и. Можеше ли?
Разликата ,между детето,което родих и това,което срещнах преди час ,бе очевидна за всеки.Разликата, между Ренесме преди час и Ренесме сега ,беше лека.Човешките очи не биха я забелязали.Но я имаше.
Тялото и беше леко по-дълго.Много малко по-слабо.Лицето и не беше съвсем толкова кръгло,беше по-овално със минута от градуса.Начина по който падаха къдриците и беше с една шестнайста от един инч по-ниско,надолу към раменете и .Тя се изпъна услужливо в ръцете на Розали докато Карлайл измери дължината ,а след това и обиколката на главата и.Той не си записваше;перфектна памет.
Усещах,че ръцете на Джейкъб са кръстосани стегнато пред гърдите му,както и ръцете на Едуард се бяха стегнали около мен.Тежките му вежди бяха сключени в една линия над дълбоките му очи.
Тя бе узряла от една единствена клетка до нормално голямо бебе за няколко седмици.Изглеждаше нормално, по нейния начин,да бъде прохождащо няколко дни след раждането си.Ако това темпо на растежа и се задържи....
Вампирския ми мозък нямаше проблеми с математиката:
-Какво ще правим?-прошепнах ужасена.
Ръцете на Едуард се стегнаха.Той разбра точно какво питам.:
-Не знам.
-Забавя се - промърмори през зъби Джейкъб.
-Ще ни трябват още няколко дни за да установим закономерността, Джейкъб.Не мога да обещая.
-Вчера тя порасна с два инча.Днес е по-малко.
-С тридесет секунди от инч,ако мерките ми са правилни.-каза спокойно Карлайл
-Бъдете изряден,Докторе-каза Джейкъб,правейки думите почти заплашителни
Розали настръхна.
-Знаеш,че ще направя най-доброто,което мога-увери го Карлайл. Джейкъб кимна
-Предполагам това е всичко,което мога да поискам.
Почувствах раздразнение отново,сякаш Джейкъб ми крадеше репликите-и ги доставяше грешно
Ренесме също изглеждаше раздразнена.Почна да се върти и моментално протегна ръката си към Розали.Розали се наведе напред,за да може Ренесме да и докосне лицето.След секунда Роуз кимна.
-Какво иска тя?поиска да разбере Джейкъб,крадейки ми репликата,отново
-Бела,разбира се-каза му Розали и думите и ме стоплиха отвътре.Тогава ме погледна:
-Как си?
-Притеснена-признах аз и Едуард ме притисна .
-Всички сме,но нямах предвид това.
-Под контрол съм-обещах аз.Жаждата ми сега беше много надолу в списъка ми.А и плюс това Ренесме миришеше добре ...по много не-вкусен начин.
Джейкъб прехапа долната си устна, но не направи никакво движение, за да спре Розали,когато тя ми подаде Ренесме.Джаспър и Едуард се колебаеха,но го позволиха. Можех да видя колко напрегната Роуз беше и се чуех как ли точно Джаспър усещаше стаята сега. Или беше ли толкова фокусиран върху мен,та не можеше да усети другите?
Ренесме се протегна към мен,когато аз се протегнах към нея,заслепителна усмивка огря лицето и. Тя толкова лесно си пасна с ръцете ми,сякаш бяха оформени само за нея.Тя моментално си сложи горещото малко пръстче на бузата ми.
Въпреки че бях подготвена,все пак ахнах, когато видях спомените и като видения в главата ми.Толкова ярки и цветни,но също така и напълно понятни.
Беше запомнила как атакувам Джейкъб през предната морава,запомнила Сет скачащ между нас.Не приличаше на мен,този галантен хищник скачащ въху своята жертва като стрела,извита от топка.Това трябва да е накой друг.Това ме накара да се чувствам съвсем малко по-невинна,когато Джейкъб стоеше там беззащитно ,с ръце внигнати пред него.Ръцете му не трепереха.
Едуард се засмя,наблюдавайки мислите на Ренесме заедно с мен.Когато чухме чупенето на костта на Сет и двамата се надигнахме.
Ренесме се усмихна с нейната брилянтна усмивка и нейните запомнящи очи не се откъснаха от Джейкъб през цялата последвала бъркотия.Вкусих нов вид спомени-не точно протекционни,по-скоро притежателни-когато гледаше Джейкъб.Останах с особеното впечатление,че е доволна,от това,че Сет бе застанал пред моя спринт.Тя не искаше Джейкъб да се нарани.Тай беше нейн.
-О,чудесно!-изстенах-Перфектно!
-Това е,само защото той е по-вкусен от останалите от нас.-увери ме Едуард с плътен ,приплетен със собственото му раздразнение ,глас.
-Казах ти,че и тя ме харесва-подразни ме той,очите му бяха върху Ренесме.Шегата му беше наполовина от сърце,напрежението във веждите му все още не се беше отпуснало.
Ренесме потупа нетърпеливо лицето ми,привличайки вниманието ми.
Още един спомен:Розали,сресвайки нежно всяка от нейните къдрици.Беше приятно.
Карлайл и неговите измерителни уреди,знаейки,че ще трябва да се обтегне и да стои мирно.Не и беше интересно.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
-Изглежда,че ще ти резюмира всичко,което си пропуснала-прошепна Едуард в ухото ми.
Набръчках нос,когато ми показа следващия.Миризмата идваше от странна метална чаша-достатъчно твърда,за да не бъде захапана лесно-изпрати пламтящо изгаряне в гърлото ми. Ауч!
И тогава Ренесме беше далеч от ръцете ми,които бяха притиснати към гърба ми.Не се съпротивявах на Джаспър.Просто погледнах в ужасеното лице на Едуард.
-Какво направих?
Едуард погледна към Джаспър зад мен и след това отново към мен.
-Но тя ти припомняше какво е да си жаден.-мърмореше Едуард,челото му стана на линии-Тя си спомняше вкусът на човешка кръв.
Ръцете на Джаспър стегнато притискаха моите.Част от мен забеляза,че това не е толкова неудобно,не толкова болезнено,колкото би било за един човек.Беше просто дразнещо.Бях сигурна,че мога да разваля захвата му,но не се съпротивлявах.
-Да-съгласих се аз-И?
Едуард ми се мръщи още секунда и тогава изражението му се отпусна.Той се засмя един път.:
-И нищо,както изглежда.Този път пресилената реакция е от моя страна.Джаз,пусни я.
Пристягащите ръце изчезнаха.Протегнах се за Ренесме веднага,когато бях свободна.Едуард ми я подаде без колебание.
-Не мога да разбера-каза Джаспър-не мога да търпя това
Гледах изненадано,когато Джаспър закрачи през задната врата.Лия се мръдна,за да му направи широко място,когато той тръгна към реката и след това се метна над нея само с един скок.
Ренесме пипна врата ми,повтаряйки ми сцената на заминаването от преди малко,като мигновено повторение.Можех да усетя въпроса в мислите и,ехо на моите собствени.
Вече бях преживяла шока от нейната малка странна дарба.Изглеждаше напълно естествена част от нея,почти очаквана.Може би сега,когато аз самата съм част от свръхестественото,никога повече няма да бъда скептична.
Но какво му имаше на Джаспър?
-Той ще се върне - каза Едуард или на мен, или на Ренесме. Не бях сигурна - Той просто се нуждае от малко време насаме, за да намери перспектива в живота. - Дивашка усмивка заплашваше да се плъзне по ъгълчетата на устата му.
Още един човешки спомен-Едуард,който ми казва,че Джаспър ще се почувства по-добре,ако „имам тежки времена,докато се приспособявам”към това да бъда вампир.Това беше в контекста на дискусията колко хора съм щяла да убия през първата си година като новородена.
-Сърдит ли ми е?-попитах тихо
Очите на Едуард се разшириха:
-Не.Защо би бил?
-Какво му има тогава?
-Той е разстроен от себе си,не от теб,Бела.Тормози се заради...самоизявата при предсказанието,предполагам може и така да се каже.
-Как така?-попита Карлайл преди мен
-Чуди се,дали лудостта на новородените наистина е толкова тежка,колкото винаги сме си мислели или дали ,със подходящите съсредоточаване и становище ,всеки би се справил толкова добре,колкото Бела.Дори сега-може би той има такива затруднения,защото вярва,че това е естествено и неизбежно.Може би, ако е очаквал повече от себе си,би се издигнал над тези очаквания.Караш го да се съмнява в много дълбоко-потомствени приемания,Бела.
-Но това е несправедливо-каза Карлайл-Всеки е различен,всеки има свои собствени призвания.Може би това е свръхестественото,което Бела прави.Може би това е нейната дарба,така да се каже.
Замръзнах от изненада.Ренесме усети промяната и ме докосна.Припомни си изминалата секунда и се чудеше защо.
-Това е интересна теория и много възможна-каза Едуард.
За мъничък период,бях разочарована. Какво?Никакви магически видения,никакви страхотни зловонни способности като,ох,изстрелване на огнени мълнии през очите си или нещо такова?Нищо полезно или готино...въобще?
И тогава осъзнах какво може да значи това, ако супер силата ми не беше нищо повече от изключителен самоконтрол.
Най-малкото,поне имах дарба.Можеше и да нямам.
Но и много повече от това-ако Едуард беше прав,можех да пропусна частта,от която най-много се страхувах.
Ами ако не трябваше да съм новородена? Поне откъм чувството на полудяла убиваща машина, във всеки случай? Ами ако можех да се приспособя както трябва в семейство Кълън още от първия си ден? Ами ако не трябваше да се крия някъде отдалечена за година, докато „порасна”? Ами ако, както Карлайл, никога не убия и един човек? Ами ако мога да бъда добър вампир още сега?
Можех да се срещна с Чарли.
Осъзнах се, когато филтрирах надеждата. Не можех да се видя сега с Чарли. Очите, гласа, перфектното лице. Какво бих могла да му кажа; как бих могла да започна? Бях доволна, че имах някакво извинение да поотложа тези неща за известно време:колкото и да исках да запазя Чарли в живота си, бях стресирана от срещата. Виждайки как очите му изфръкват от орбитите си, когато погледне новото ми лице, новата ми кожа. Знаейки, че той ще е ужасен. Чудейки се какво мрачно обяснение ще се формира в главата му.
Бах достатъчно голяма страхливка,за да изчакам година,докато очите ми се успокоят. А си мислех,че ще съм толкова безстрашна,когато стана неразрушима.
- Някога виждал ли си еквивалент на самоконтрол като талант? - Едуард попита Карлайл. - Мислиш ли, че това е дарба или просто продукт на нейната подготовка.?
Каралйл сви рамене.
- Доста прилича на това, което Сайобан винаги е умеела да прави, въпреки че тя не би го нарекла дарба.
- Сайобан, твоята приятелка от онова ирландско сборище? - попита Розали. - Не знаех, че прави нещо специално. Мислех, че Маги е тази, която е талантливата в тяхната тайфа.
- Да, Сайобан мисли по същия начин. Но тя има тези начини да решава коя е нейната цел и тогава, почти... пожелавайки ги реализира. Нарича го добро планиране, но винаги съм се чудил, дали не е нещо повече. Когато тя прие Маги, примерно. Лиам е много териториален, но Сайобан искаше това да се получи и така стана.
Едуард, Карлайл и Розали седнаха на столовете, като продължиха дискусията си. Джейкъб седна до Сет защитнически, изглеждайки отегчен .По начина, по който клепачите му се спускаха, бях сигурна, че ще изпадне в безсъзнание моментално.
Слушах, но вниманието ми се раздели. Ренесме все още ми разказваше за деня си. Държах я до стъклената стена, ръцете ми бяха я люшкаха автоматично, когато се вгледахме една в друга.
Осъзнах,че останалите нямат никакви причини да стоят седнали.Беше ми много удобно да седя права.Беше също толкова спокойно,колкото и да лежиш на легло.Знаех,че бих могла да стоя така за седмица,без да мърдам и ще се чувствам също толкова удобно на края на седмия ден, колкото и в началото.
Трябва да седят седнали по навик. Хората биха забелязали, ако някой стои часове, без дори да прехвърли тежестта на различен крак. Дори сега забелязах, че Розали минава с пръсти през косата си, а Карлайл кръстосва крака. Малки движенийца, за да не стоят твърде неподвижно, твърде вампирски. Трябва да обърна внимание на това каквото правят и да започна да се упражнявам.
Прехвърлих тежестта на другия си крак. Почувствах се малко глупаво.
Може би те просто се опитваха да ми дадат малко време насаме с бебето ми - толкова сами, колкото бе безопасно.
Ренесме ми каза за всяка минута през деня и останах с впечатление от нейните малки историйки, че тя искаше аз да знам всяка подробност, до когато и аз искам това... Притесняваше я това, че съм изпуснала неща - като врабчетата, които прелитали по-наблизо и по-наблизо, когато Джейкъб я бе държал, и двамата стояха много неподвижно до една от големите канадски ели; птичките не искаха да се доближат до Розали. Или пък безобразно гадното бяло нещо - бебешка храна - която Карлайл бе сложил в чашата й. Вонеше на вкиснал боклук. Или пък песента, която Едуард и тананикаше - беше толкова съвършена, че Ренесме ми я пусна два пъти; Изненадах се, че бях на заден план в този спомен, абсолютно неподвижна, но все още изглеждаща горе-долу разнебитена. Потръпнах, спомняйки си това време от моята гледна точка. Нетърпимия огън...
След почти час-другите бяха все още дълбоко погълнати от дискусиите си, Сет и Джейкъб похъркваха на дивана в хармония-а спомените на Ренесме започнаха да стават по-бавни.Леко започнаха да се замъгляват по краищата и се разфокусираха преди да приключат. Щях да прекъсна Едуард паникьосана-имаше ли и нещо нередно?-когато клепачите и изпърхаха и се затвориха.Тя се прозя,нейните пълни розови устнички се разтеглиха в кръгло О, и очите и не се отвориха повече.
Ръката и падна от лицето ми,когато бавно заспа-обратната страна на клепачите и имаше бледо лилав цвят на слаби облачета преди изгрев.Внимателно да не я смутя ,вдигнах ръката и отново към лицето си и я задържах внимателно.Първоначално нямаше нищо,но след няколко минути ,трепкане на цветове като шепа пеперуди, се разпръсна от мислите и.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Хипнотизирана,аз наблюдавах нейните сънища.Намаше никакъв смисъл в тах.Просто цветове, форми и лица.Бях поласкана,че моето лице-и двете ми лица,противното човешко и великолепното безсмъртно-изникваше в несъзнателните и мисли.По-често от това на Едуард или на Розали.Бях редом с Джейкъб;Опитах се да не обърна внимание на това.
За пръв път разбрах как Едуард е бил в състояние да ме наблюдава как спя нощ след нощ,само за да ме чуе да говоря на сън.Можех да гледам сънуващата Ренесме цяла вечност.
Промяната в тона на Едуард привлече вниманието ми,когато той каза:
-Най-накрая-и погледна през прозореца.Навън беше дълбока тъмнолилавееща нощ,но можех да виждам толкова надалеч,колкото и по-рано.Нищо не бе скрито в тъмнината;просто всичко си беше сменило цвета.
Лия,все още зачервена,се изправи и се промъкна в храсталака,точно когато Алис се показа от другата страна на реката.Алис замахна назад и напред като майстор на трапеца,докосна с ръце пръстите на краката си,преди да метне тялото си с грациозно завъртане над реката.Есме направи по традиционен скок,докато Емет се хвърли през водата,плискайки толкова надалече,че опръска задните прозорци.За мое учудване Джаспър ги следваше,неговото изпълнение изглеждаше толкова подразбиращо се,леко еднообразно на фона на другите.
Голямата усмивка на лицето на Алис беше толкова познато ,по един избледнял и чудат начин.Внезапно всички ми се усмихваха-Есме мило,Емет развълнувано,Розали леко високомерно, Карлайл снизходително,а Едуард очакващо.
Алис пристъпи в стаята,изпреварвайки останалите,ръката и се протегна напред и нетърпението се долови едва доловимо в аурата и.В дланта и се намираше един обикновен месингов ключ с гигантска розова сатенена панделка увита около него.
Тя ми подаде ключа и аз автоматично хванах здраво и по-сигурно Ренесме в дясната си ръка,за да мога да си освободя лявата. Алис пусна ключа в нея.
- Честит рожден ден! - изписука тя.
Облещих очи:
- Никой не брои същинската дата на раждане. - припомних и аз - Твоят първи рожден ден е в границите на една година, Алис.
Усмивката и стана самодоволна:
- Не празнуваме вампирския ти рожден ден. Все още. Днес е тринадесети септември, Бела. Честит деветнайсти рожден ден!


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
24.Изненада


-Не. Няма начин! - поклатих яростно главо, а после хвърлих поглед към самодоволната усмивка на лицето на седемнадесетгосишния ми съпруг. - Не, това не се брои. Спрях да старея преди три дни. Вечно съм на осемнадесет.
- Няма значение. - каза Алис, пренебрегвайки протеста ми с едно бързо свиване на раменете си. - Така или иначе празнуваме, така че преживей го.
Въздъхнах. Рядко имаше смисъл да се спори с Алис. Усмивката й се разшири до невероятни размери като разчете примирението в очите ми.
- Готова ли си да си отвориш подаръка? - изчурулика тя.
- Подаръците – поправи я Едуард и извади друг ключ – този бе дълъг и сребърен със сравнително по-малко на брой безвкусни панделки по него – от джоба си.
С усилие се въздържах да не завъртя очи. Веднага разбрах за какво бе този ключ – за „колата след това“. Запитах се дали трябва да се почувствам развълнувана. Изглежда превръщането ми във вампир не бе донесло със себе си някакъв внезапен интерес към спортни коли.
- Моят е пръв. - каза Алис и му се изплези, предвиждайки отговора му.
- Моят е по-близо.
- Но погледни как е облечена. - почти изстена Алис. - Цял ден ме дразнеше. И определено е приоритет.
Свих вежди, докато се чудех как един ключ ще ми донесе нови дрехи. Да не би да ми беше взела цял камион пълен с такива?
- Знам – позволи на мен. - предложи Алис. - Камък, ножица, хартия...
Джаспър се изхили, а Едуард въздъхна.
- Защо просто не ми кажеш кой печели?!
Алис грейна:
- Аз печеля. Чудесно.
- Така или иначе, вероятно е по-добре, че ще изчакам до сутринта. - Едуард ми се усмихна с кривата си усмивка, а после кимна към Сет и Джейк, които изглеждаха изморени до смърт. Зачудих се колко дълго са били на крак този път. - Мисля че ще е по-забавно, ако Джейкъб е буден за голямото разбулване на тайната, не мислиш ли? За да има някого там, който да покаже нужната доза възторг.
Ухилих му се. Познаваше ме добре.
- Уоу – изчурулика Алис. - Бела, дай Нес... Ренесме на Розали.
- Тя къде спи обикновено?
Алис сви рамене:
- В ръцете на Розали. Или на Джейкъб. Или на Есме. Добиваш представа. Тя не е била пускана на земята през целия си живот. И ще стане най-разглезения полу-вампир в историята на съществуването ни.
Едуард се засмя, когато Розали пое Ренесме вещо в ръцете си.
- В същото време тя е и най-неразглезения полу-вампир в историята ни. - каза Розали. - Красотата на това да бъдеш единствена по рода си.
Розали ми се ухили и аз се зарадвах, виждайки че новозародилото се приятелство помежду ни е все още там, в усмивката й. Не бях сигурна, дали ще продължи, след като животът на Ренесме вече не бе свързан с моя. Но може би двете се бихме заедно като съюзнички достатъчно дълго, че сега щяхме да сме приятелки. Най-накрая направих онова, което тя би сторила, ако бе на мое място. И това изглежда беше прогонило възмущението й срещу другите ми избори.
Алис бутна в ръката ми ключ, направен от медена на цвят кост, после ме грабна за лакътя и ме завлачи към задната врата:
- Да тръгваме, да тръгваме! - чуруликаше тя.
- Отвън ли е?
- Нещо такова. - отвърна тя, бутайки ме напред.
- Наслади се на подаръка си. - каза Розали. - От всички ни е. И най-вече от Езме.
- Вие няма ли да дойдете? - осъзнах, че никой от тях не бе помръднал.
- Ще ви дадем време да го оцените сами. - отвърна Розали. - Можете да ни кажете за това... по-късно.
Емет избухна в смях. И нещо в този смях ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да се изчервя, макар да не бях сигурна защо.
Осъзнах, че много неща отнасящи се до мен – като искрената ми омраза към изненади, нехаресването на подаръци много-много – въобще не са се променили. Беше едновременно успокоение и изненада да открия, че много от характерните ми черти бяха дошли с мен в това ново тяло. Не очаквах, че ще съм същата. Ухилих се широко.
Алис ме дърпаше за лакътя, а аз не можех да спра да се усмихвам, докато я следвах в пурпурната нощ. Само Едуард дойде с нас.
- Това е въодушевлението, което очаквах. - промърмори Алис одобрително.
После пусна ръката ми, подскочи пъргаво два пъти и се изстреля към реката.
- Хайде, Бела. - извика тя през рамо.
Едуард скочи едновременно с мен; беше почти толкова забавно, колкото бе този следобед. Може би дори повече, защото нощта придаваше на всичко нови, по-богати цветове.
Алис се завъртя на пети, насочвайки се на север. Беше по-лесно да следвам шумът от стъпките й, шепнещи по земята и свежата следа от миризмата й, отколкото да я следя с очи през гъстата растителност. Видях отчетливо, че тя се извъртя, спускайки се обратно до мястото, където се бях спряла.
- Не ме нападай. - предупре тя и се нахвърли отгоре ми.
- Какво правиш? - настоях аз, гърчейки се, докато тя се изкатери по гърба ми и обви ръцете си около лицето ми.
Усетих копнежа да я хвърля от себе си, но успях да се въздържа.
- Просто искам да се убедя, че нищо не виждаш.
- Мога аз да се погрижа за това и без този театър. - предложи Едуард.
- Може и да я оставиш да мами. Вземи ръката й и я води напред.
- Алис, аз...
- Не се притеснявай, Бела. Ше го направим по моя начин.
Усетих пръстите на Едуард да се сплитат с моите.
- Само още няколко секунди, Бела. И после ще отиде да лази по нечии други нерви. - той ме дръпна напред.
Лесно влязох в темпото му. Не се страхувах, че ще се блъсна в дърво; само дървото щеше да пострада в този случай.
- Можеш поне да се опиташ да оцениш подаръка. - сгълча го Алис. - Той е толкова за теб, колкото е и за нея.
- Вярно е. Благодаря ти, Алис.
- Да, да. Добре. - гласът на Алис се покачи с няколко октави от възторг. - Спрете там. Обърни я малко по-надясно. Да, точно така. Добре. Готова ли си? - изписка тя.
- Готова съм.
Тук миризмата беше друга, провокираща интереса ми, засилваща любопитството ми. Миризма, която не беше на мястото си дълбоко в гората. Орлови нокти. Пушек. Рози. Дървени стърготини? И също така нещо метално. Великолепието от дълбините на земята, изровено и поставено на показ. Наведох се напред към мистерията.
Алис скокна от гърба и махна ръцете покриващи очите ми.
Втренчих се във виолетовата тъмнина. И там, настанена на малка полянка в гората, се намираше мъничка къщурка, сивкаво-лилава под светлината на звездите.
Така удивително пасваше на местността, че изглежаше сякаш се бе издигнала от камъка, съвсем естествено образувание. Орловите нокти бяха плъзнали по стената като решетка, извивайки се през целия си път около дебели, дървени летви. Късни летни рози цъфтяха в голяма, колкото носна кърпичка градина под тъмните, дълбоки прозорци.
Имаше малка пътечка от плоски камъни, аметисти в нощта, която водеше към старомодна сводеста дървена врата. Обвих пръсти около ключа, който държах изумена.
- Какво мислиш? - сега гласът на Алис бе нежен; пасваше на съвършената, като извадена от книга на приказките сцена.
Отворих уста, но не успях да издам и звук.
- Езме реши, че може да се зарадваме на собствен дом за малко, но не ни искаше прекалено далеч. - промърмори Едуард. - И само си търси извивение, за да реставрира. Това местенце се разпада тук от поне сто години.
Продължих да се взирам, а устата ми стоеше отворена като на риба.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Не ти ли харесва? - изражението на Алис помръкна. - Имам предвид, че със сигурност можем да го оправим ако искаш. Емет искаше да прибавим още сто метра към площта, още едни етаж, колони и кула, но Езме реши, че ще ти хареса повече в оригиналния си вид. - гласът й се покачи и тя продължи по-бързо. - Ако е сгрешила, можем да се върнем към работа. Няма да отнеме дълго да...
- Тихо. - успях да прошепна.
Тя стисна устни и зачака. Отне ми няколко секунди да се възстановя.
- Подарявате ми къща за рождения ми ден? - промълвих аз.
- На нас. - поправи ме Едуард. - И не е нищо повече от къщурка. Мисля че думата „къща“ включва повече допълнителни стаи.
- Никакво заяждане с къщата ми. - прошепнах му аз.
Алис засия:
- Харесва ти.
Поклатих глава.
- Обожаваш я?
Кимнах.
- Нямам търпение да кажа на Есме.
- А тя защо не дойде?
Усмивката й повяхна, изкривявайки се така, сякаш на й беше трудно да отговори на въпроса ми:
- О, ами нали се сещаш... всички знаят какво мислиш за подаръците. Не искаха да те притискат, за да я харесаш.
- Но разбира се, че я харесвам. Как бих могла да не я?
- Те ще се зарадват. - тя ме потупа по ръката. - Във всеки случай гардеробът ти е пълен до горе. Използвай го разумно. И... май това е всичко.
- Няма ли да влезеш вътре?
Тя направи няколко небрежни стъпки назад:
- Едуард знае обратния път. Аз ще намина... по-късно. Извикай ме ако дрехите не са твоя размер. - тя ми хвърли неопределен поглед, а после се усмихна. - Джаз иска да ловува. Чао.
И тя се изстреля към дърветата като най-елегантния куршум.
- Това беше доста странно. - казах аз, когато звукът от полета й изчезна напълно. - И наистина ли съм толкова непоносима? Трябваше да дойдат. Сега се чувствам виновна. Дори не й благодарих както трябва. Трябва да се върнем да кажем на Есме...
- Бела, не бъди глупава. Никой не те смята за толкова неразумна.
- Тогава какво...
- Да прекараме време насаме е другият им подарък. Алис се опитваше да е по-тактична.
- Оо.
Това беше достатъчно да накара къщата да изчезне. Можеше да сме навсякъде. Не виждах дърветата, камъните или звездите. Само Едуард.
- Нека ти покажа как са се справили. - каза той дърпайки ръката ми.
Той осъзнаваше ли факта, че електрически ток премина през вените ми като бушуваща от адреналин кръв?
Още веднъж се почувствах странно замаяна, чакайки реакции, на които тялото ми вече не беше способно. Сърцето ми трябваше да бумти като парен двигател, който току да избухне срещу нас. Оглушително. Бузите ми трябваше да са невероятно червени. В този случай трябваше да съм изтощена. Това бе най-дългият ден в живота ми.
Засмях се високо – просто едни кратък изненадан смях – когато осъзнах, че този ден никога няма да свърши.
- Ще чуя ли шегата?
- Не е кой знае какво. - отвърнах аз, докато ме водеше към малката кръгла врата. Просто си мислех нещо - днес е първият и последният ден от вечността ми. Малко ми е трудно да го проумея. Дори с тези допълнителни възможности. - отново се засмях.
Той се изхили заедно с мен. Отпусна ръка до бравата, изчаквайки ме да постъпя като домакин. Пъхнах ключа и го завъртях.
- Справяш се толкова естествено с всичко, Бела. Забравих колко странно би трябвало да ти изглежа това. Де да можех да го чуя... - той се наведе и ме взе в обятията си толкова бързо, че не успях да го видя – а това е важно да се отбележи.
- Хей!
- Носенето на ръце е част от задълженията ми. - припомни ми той. - Но съм любопитен. Кажи ми за какво си мислиш в момента.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той отвори вратата, която се плъзна с едва доловимо скърцане, и пристъпи в малката всекидневна.
- За всичко. - отвърнах му. - И то едновременно. За хубави и лоши неща и за всичко, което е ново. Как продължавам да прехвърлям суперлативи из главата си. Сега си мисля, че Езме е творец. Толкова е съвършено.
Стаята беше като извадена от приказка. Подът представляваше някаква странна кувертюра от гладки, плоски камъчета. По ниския таван имаше дълги лампи, в които някой като Джейкъб със сигуронст би си ударил главата. Стените бяха от тъмно дърво на някои места, а на други бяха покрити с каменна мозайка. Малката камина в ъгъла оставяше впечатлението за бавно мъждукащ огън. Вътре гореше плавей – бавните пламъци бяха сини и зелени заради солта.
Беше снабдена с електрически части, но нито една не беше съвместима с друга, бяха в хармония точно така. Един стол изглеждаше като от средновековието, докато дългият турски диван до камината носеше по-съвременна нотка, а изтърканата лавица за книги срещу прозореца ми напомни за италианските филми. По някакъв начин, всяка една част си пасваше с другата като в някакъв неизмеримо голям пъзел. На стените имаше няколко картини, които разпознах – бяха някои от любимите ми от голямата къща. Без съмнение бяха безценни оригинали, но изглеждаха точно на мястото си тук, като всичко останало.
Беше място, на което всеки би повярвал в съществуването на магията. Място, където просто очакваше да влети Снежанка с ябълка в ръка или някой еднорог да спре, за да погризе розовите ни храсти.
Едуард винаги бе смятал, че е герой от страшните истории. Естестевено, аз си знаех, че той адски много греши. Беше очевидно, че мястото му е тук. В тази вълшебна приказка. И сега бях вътре заедно с него.
Тъкмо щях да се възползвма от факта, че все още ме държеше на ръце и от това, че неговото весело, красиво лице бе само на няколко сантиметра от моето, когато той каза:
- Имаме късмет, че Езме се сети да пристрои още една стая. Появата на Неси не беше...
Замръзнах, а мислите ми се пренесоха на едно по-неприятно ниво.
- Не и ти. - оплаках се аз.
- Извинявай, любима. Чувам го в мислите им през цялото време, знаеш. Това ми се отразява.
Въздъхнах. Моето дете – морското чудовище. Може би не можехме да й помогнем. Но аз нямаше да се откажа.
- Сигурна съм, че нямаш търпение да видиш дрешника. Или поне така ще кажа на Алис, за да се зарадва.
- Трябва ли да съм уплащена?
- Направо ужасена.
Той ме пренесе през тесен каменен коридор с леки извивки по тавана, сякаш това бе нашият миниатюрен дворец.
- Това ще е стаята на Ренезме. - каза той, кимайки към празна стая с под от светло дърво. Нямаха време да я довършат, май имаше нешо общо с разярени върколаци...
Засмях се тихо, учудена от това колко бързо се наредиха нещата, макар че преди седмица изглеждаха така кошмарни. Да му се невиди и Джейкъб, че направи нещата съвършени по този начин!
- Това е нашата стая. Езме се опита да внесе тук малко от обстановката на острова заради нас. Тя предположи, че така ще се привържем към мястото.
Леглото беше огромно и бяло с облакоподобни воали, спуснати от балдахина та чак до пода. Светлото дърво си отиваше с предишната стая и аз чак сега разбрах, че това цвета е точно като онзи на чистия плаж. Стените бяха боядисани в почти същото бялосиньо на съвършен слънчев ден, а в задната стена имаше стъклена врата, която водеше към малката скрита градинка. Виещи се рози и кръгло езерзе, гладко като огледало, от което се подаваха назъбени, блестящи камъчета. Малък, спокоен океан само за нас.
- Оо – беше всичко, което успях да кажа.
- Знам. - прошепна той.
Постояхме малко за минута, припомняйки си. Въпреки че спомените ми бяха човешки и някак замъглени, те напълно превзеха ума ми.
Той се ухили с широка, блестяща усмивка, а после се засмя:
- Дрешникът е зад тези двойни врати. И трябва да те предупредя – по-голям е от тази стая.
Въобще не обърнах внимание на вратата. На света отново не същестуваше нищо друго освен Едуард – ръцете му, обвили тялото ми, сладкият му дъх върху лицето ми, устните му само на сантиметри от моите – и сега нямаше нищо, което да успее да ме разконцентрира, новородена или не.
- Ще кажем на Алис, че веднага съм се втурнала към дрешника. - прошепнах аз, заравяйки пръсти в косата му и приближавайки лицето си по-близо до неговото. - Ще й кажем, че съм мерила дрехи с часове. Ще излъжем!
Той веднага разбра какво му казвах или може би сам си го мислеше и просто се опитваше да ме остави напълно да оценя подаръка като истински джентълмен. Дръпна лицето ми към своето с внезапна ярост, а от гърлото му се откъсна тих стон. Звукът подлуди електрическите заряди пробягващи по тялото ми, сякаш не можех да се приближа до него достатъчно бързо. Чух звуците от разрушителните действия на ръцете ни и се зарадвах, че поне моите дрехи бяха вече унищожени. Но за неговите беше твърде късно. Стори ми се почти невъзпитано да пренебрегнем красивото бяло легло, но просто нямаше да успеем да се доберем до там.
Този втори меден месец не беше като първия. Времето прекарано на острова беше като резюме на човешкия ми живот. Най-добрата част от него. Бях готова да удължа времето си като човек, само за да го почувствам за малко по-дълго. Защото физическата част вече нямаше да бъде същата.
След днешния ден, трябваше да се досетя, че ще е много по-добре.
Сега наистина му се наслаждавах – можех да видя красивите черти на съвършеното му лице както трябва, дългото му, безупречно тяло със силните си нови очи, всяка извивка и равнина. Можех да усетя чистият му, ясен аромат върху езика си и да почувствам невероятната мекота на мраморната му кожа под деликатните си пръсти.
Моята кожа също бе толкова чувствителна под неговите ръце.
Той беше така нов, различен човек, докато телата ни се сплитаха грациозно в едно на пясъчнобледия под. Нямаше предпазливост или въздържане. Нито пък страх – това най-малко. Можехме да се обичаме заедно – сега наравно в чувствата си. Най-накрая.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Както и предишните ни целувки, всяка докосване беше повече от това, на което бях свикнала. Той бе задържал толкова много от себе си. Беше необходимост, но не можех да повярвам колко много съм изпускала.
Опитах се да не забравя, че съм по-силна от него, но ми беше трудно да се фокусирам върху нещо друго, изпитвайки такива ослепителни емоции, насочвайки вниманието си върху милиони различни места из тялото ми всяка секунда; ако го бях наранила, то той не се оплака.
Много, много малка част от ума ми разсъждаваше върху интересната загадка, която присъстваше в ситуацията. Аз никога нямаше да се уморя, нито пък той. Нямаше нужда да задържаме дъха си, да почиваме или да се храним, или дори да ходим до тоалетната; нямаше ги вече досадните човешки нужди. Той имаше най-красивото и съвършено тяло на света и то цялото беше мое, а не мислех, че някога ще намеря причина да реша „ Това ми стигаше за един ден“. Винаги щях да искам още. А денят никога нямаше да свърши. И при такава ситуация кога щяхме въобще да спрем?
Но липсата на отговор никак не ме притесняваше.
Забелезяхме, когато небето започна да посветлява. Малкият океан отвън от черен, стана сив, и една чучулига започна да пее някъде наблизо – може би имаше гнездо в розовите храсти.
- Липсва ли ти? - запитах аз, когато песента й заглъхна.
Не проговаряхме за пръв път, но и не може да се каже, че поддържахме разговор.
- Какво да ми липсва? - промърмори той.
- Всичко – топлината, меката кожа, апетитната миризма... аз нищо не губя от това и просто се чудех, дали ти изпитваш някаква носталгия по нещо.
Той се засмя, тихо и внимателно:
- Трудно ще се намери човек, който изпитва тъга по-малка от моята. Ще рискувам като кажа, че е направо невъзможно. Не много хора получават абсолютно всичко, за което са копняли в допълнение с неща, които дори не са се сетили да поискат, и то в един и същ ден.
- Да не би да избягаш въпроса?
Той постави ръката си на лицето ми.
- Ти си топла. - отвърна.
Това беше вярно, донякъде. Неговата ръка ми се струваше топла. Не беше същото като да докосвам огнено-горещата кожа на Джейкъб, но беше по-удобно. По-естествено.
Пръстите му продължиха надолу по лицето ми, едва очертавайки контурите на челюстта и гърлото ми и стигнаха чак до талията ми. Очите ми се завъртяха.
- Ти си мека.
Пръстите му бяха като сатен по кожата ми, така че разбирах какво има предвид.
- А колкото до аромата, ами не мога да кажа че ми липсва. Помниш ли миризмата на туристите по време на лова ни?
- Опитвам се да не си я припомням.
- Представи си да целуваш нещо такова.
Гърлото ми избухна в пламъци като шнур на балон изпълнен с горещ въздух.
- Оу.
- Много точно казано. Значи отговорът ми е `не`. Изпълнен съм с радост съвсем искрено, защото нищо не изпускам. Никой няма повече от мен в момента.
Тъкмо щях да му съобщя, че има още изключение към твърдението му, но изведнъж устните ми станаха заети с друго. Когато малкото басейнче се оцвети с перленото сияние на изгрева, се сетих за още един въпрос, който да му задам.
- Колко дълго продължава това? Имам предвид, Карлайл и Есме, Ем и Роуз, Джаспър и Алис – те не прекарват целия ден заключени в стаите си. Появяват се пред хора, напълно облечени и то през цялото време. Този... копнеж никога ли не те напуска? - извих се по-близо до него(което си беше голямо постижение) за да му стане по-ясно за какво говоря.
- Трудно е да се каже. Всеки е различен и, ами, досега ти си най-различната от всички. Обикновеният новороден е толкова погълнат от жаждата за кръв, за да обръща внимание на останалото за доста дълго време. Но това явно не важи за теб. При нормалния новороден всички останали нужди стават познати след първата година. Нито жаждата, нито което и да било дружо желание изчезват някога. Всичко е въпрос на баласиранетото им, да се научиш да отделяш важното и да се контролираш.
- Колко дълго?
Той се усмихна, сбръчквайки малко нос:
- Розали и Емет бяха най-зле. Мина цяло десетилетие, преди да мога да изтърпя да съм на разстояние от тях по-малко от 9 километра. Дори Карлайл и Езме трудно го преглътнаха. В крайна сметка изгониха щастливата двойка. Езме им построи къща. Беше по-величествена от тази, но Езме знае какво харесва Розали и както е наясно какво харесваш ти.
- Значи, цели десет години, а? - бях сигурна, че Розали и Емет не бяха по-добри от нас, но щеше да прозвучи самонадеяно, ако си дадях повече от десетилетие. - И всички са си нормални, така ли? Както те сега?
Едуард отново се усмихна:
- Е, не съм сигурен какво точно имаш предвид под нормален. Виждала си семейството ми да води сравнително човешки начин на живот, но си проспивала нощите. - той ми намигна. - Имаш изключително много свободно време, когато не ти се налага да спиш. Улеснява... балансирането на интересите ти. Има причина да съм най-добрия музикант в семейството, защо – освен Карлайл – съм чел най-много книги, изучил съм най-добре науките, говоря свободно повечето езици... Емет би се опитал да ти втълпи, че съм такъв многознайко заради четенето на мисли, но истината е, че просто имах прекалено много свободно време.
И двамата се засмяхме и действието на смеха имаше много интересен ефект върху начина, по който бяха свързани телата ни и много сполучливо сложи край на разговора ни.

25. УСЛУГА

Съвсем малко по-късно Едуард ми напомни за приоритетите ми.
Отне му само една дума.
- Ренезме...
Въздъхнах. Скоро щеше да се събуди. Сигурно е почти седем сутринта. Дали щеше да ме потърси? Внезапно, нещо наподобяващо паника накара тялото ми да замръзне. Как ли щеше да изглежда днес?
Едуард усети пълното безумие на стресът ми.
- Всичко е наред, любима. Облечи се и ще отидем до къщата за две секунди.
Сигурно съм изглеждала като анимационен герой, заради начина, по който се изстрелях нагоре, след което го погледнах – диамантеното му тяло смътно блестеше от разпръсващата се светлина – и от него погледнах на запад, където чакаше Ренезме, след това обратно към него, обратно към нея; главата ми се въртеше от едната към другата страна половин дузина пъти за една секунда. Едуард се усмихна, но не се засмя – беше силен мъж.
- Въпрос на баланс, любима. Толкова си добра в това, че не мога да си представя да отнеме много време, преди да подредиш всичко в перспективите си.
- И ще имаме цялата нощ, нали?
Той се усмихна още по-широко.
- Мислиш ли, че щях да понеса да те оставя да се облечеш сега, ако случаят не беше такъв?
Това трябваше да е достатъчно, за да преживея дневните часове. Трябваше да балансирам това преливащо, съкрушително чувство, така че да бъда добра... беше ми трудно дори да си помисля думата. Въпреки че Ренезме беше доста реална и съществуваща част от живота ми, все още ми бе трудно да се възприема като майка. Предполагам, че всеки би се почувствал така без деветте месеца, през които да свикнеш с идеята. И с дете, което се променяше всеки час.
Мисълта за препускащият живот на Ренезме веднага ме накара отново да се стресирам. Дори не спрях пред гравираните двойни врати, за да си поема дъх, преди да открия какво бе направила Алис. Просто връхлетях вътре, с намерението да облека първото нещо, което ми попадне. Трябваше да зная, че нямаше да е толкова лесно.
- Кои са моите? – просъсках аз.
Както ми бе обещано, стаята бе по-голяма от спалнята ни. Възможно бе да е по-голямо от цялата къща взета заедно, но трябваше да я премеря, за да бъда сигурна. За момент през главата ми премина образът на Алис, която се опитва да убеди Есме да игнорира класическите пропорции и да позволи тази чудовищност. Зачудих се как Алис е спечелила този спор.
Всичко бе обвито в чанти за бельо, луксозни и бели, ред след ред след ред.
- Доколкото ми е известно, всичко, освен това тук – той докосна един рафт, който се простираше през полу-стената към лявата страна на вратата – е твое.
- Всичко това?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той сви рамене.
- Алис – казахме едновременно. Той каза името й като обяснение; аз го произнесох като ругантня.
- Добре – промърморих аз и дръхнах ципа на най-близката чанта.
Изръмжах изпод дъха си, когато видях дългата до пода копринена нощница вътре – бебешко розова. Откриването на нещо нормално за носене щеше да ми отнеме цял ден!
- Дай да помогна – предложи Едуард.
Той подуши внимателно въздуха и последва някакъв мирис в задната част на продълговатата стая. Там имаше вграден шкаф. Той подуши отново, след което отвори едно чекмедже. С триумфална усмивка, той ми подаде чифт артистично избелени джинси.
Скокнах към него.
- Как го направи?
- Дънковият плат има свой собствен мирис, както всичко останало. А сега... памук?
Той последва носът си към един полу-рафт, издърпвайки една бяла блуза с дълги ръкави. Хвърли я към мен.
- Благодаря – казах пламенно аз. Вдишах всяка материя, запомняйки всеки мирис за бъдещи търсения из този хаос. Запомних коприната и сатена – тях щях да ги избягвам.
Отне му само секунда да открие собствените си дрехи (ако не го бях виждала гол, щях да се закълна, че няма нищо по-красиво от Едуард, облечен в панталони и бледо бежав пуловер) след което взе ръката ми. Изстреляхме се през скритата градина, прескочихме с лекота каменната стена и се понесохме в ожесточен спринт през гората. Издърпах ръката си, за да можем да се състезаваме. Този път той ме победи.
Ренезме бе будна – седеше на пода с надвеслите се над нея Роуз и Емет, докато си играеше с малка купчинка изкривени сребърни прибори. Държеше обезобразена лъжица в дясната си ръка. Веднага щом ме видя през прозореца, тя метна лъжицата на пода – където остави вдлъбнатина в дървото – и посочи властно в моята посока. Публиката й се разсмя – Алис, Джаспър, Езме и Карлайл бяха седнали на канапето и я наблюдаваха така, сякаш бе най-увлекателният филм.
Бях минала през вратата още преди смехът им да започне, прекосявайки стаята и вдигайки я от пода в същата секунда. Усмихнахме се широко една на друга.
Беше различна, но не чак толкова. Отново малко по-издължена, като пропорцийте й бяха по-скоро детски, отколкото бебешки. Косата й бе пораснала с четвърт сантиметър, като къдриците й подскачаха като пружинки при всяко нейно движение. По време на пътуването бях позволила на въображението ми да издивее, и си бях представяла по-ужасни неща от това. Благодарение на преувеличените ми страхове, тези малки промени бяха почти цяло облекчение. Дори и без мерките на Карлайл, бях сигурна, че промените са по-бавни от вчера.
Ренезме потупа бузата ми. Трепнах. Отново бе гладна.
- От колко време е будна? – попитах аз, докато Едуард изчезна през кухненската врата.
Бях убедена, че той отива да й направи закуска, тъй като бе видял това, което си бе помислила толкова ясно, колкото и аз. Зачудих се дали изобщо бе забелязал малката й дарба, ако само той я познаваше. За него вероятно би било същото, като да чуе всички останали.
- Само от няколко минути – каза Роуз. – Щяхме да ви се обадим скоро. Питаше за вас или настояваше е по-точната дума. Езме пожертва вторият си най-добър сервиз, за да забавляваме малкото чудовище. – Роуз се усмихна на Ренезме с толкова много обич и привързаност, че критиката бе напълно безтегловна. – Не искахвме да ви... ъ, притесняваме.
Розали прехапа устна и погледна настрани, като се опитваше да не се смее. Можех да усетя мълчаливият смях на Емет зад мен, който изпращаше вибрации по основите на къщата. Вирнах брадичка.
- Веднага ще нагласим стаята ти – казах аз на Ренесме. – Къщурката ще ти хареса. Вълшебна е. – Погледнах към Есме. – Толкова много ти благодаря, Есме. Абсолютно идеална е.
Преди Есме да успее да отговори, Емет отново се смееше, но този път не бе мълчаливо.
- Значи все още е цяла? – успя да каже той измежду кикотенето си. – Очаквах двамата да я направите на пух и прах. Какво сте правили снощи? Да не сте обсъждали държавният дълг? – Той излая от смях.
Скръцнах със зъби и си припомних негативните последствия, когато изгубих самообладанието си вчера. Разбира се, Емет не бе толкова чуплив като Сет...
Мисълта за Сет ме накара да се зачудя.
- Къде са вълците днес? – Погледнах през прозореца, но нямаше следа от Лия, когато идвахме насам.
- Джейкъб замина доста рано тази сутрин – каза ми Роуз, смръщвайки леко челото си. – Сет го последва.
- Какво го е разстроило? – попита Едуард, като се върна в стаята с чашата на Ренесме.
Навярно е имало повече в спомена на Розали, отколкото видях върху изражението й. Без да дишам, подадох Ренесме на Розали. Супер-самоконтрол или не, нямаше начин да успея да я нахраня. Поне все още не.
- Не знам – и не ме интересува – промърмори Розали, но отговори по-подробно на въпроса на Едуард. – Наблюдаваше спящата Неси с отворена уста също като идиота, какъвто е, и тогава скочи на крака без каквато и да е причина – поне това забелязах – и излетя навън. Аз се радвам, че се отървахме от него. Колкото повече време прекарва тук, толкова по-малък е шанса да се разкара миризмата.
- Роуз – смъмри я нежно Емет.
Роуз преметна косата си.
- Предполагам, че няма значение. И без това няма да останем много време тук.
- Все още съм на мнението, че трябва да отидем право в Ню Хемпшир и да уредим нещата – каза Емет, очевидно продължавайки по-ранен разговор. – Бела вече е регистрирана в Дартмут. Изглежда няма да й отнеме толкова много, за да се справи с училище. – Той се обърна да ме погледне със закачлива усмивка. – Сигурен съм, че ще си отличничка по всеки предмет... очевидно нямаш нищо интересно за правене през ноща, освен ученето.
Розали се изкикоти.
„Не губи самоконтролът си, не губи самоконтрол”, повтарях си аз. И бях горда за това, че запазих самообладание. Така че бях изненадана, когато Едуард не успя.
Той изръмжа – внезапен и шокиращо остър звук – и най-черният гняв се плъзна по изражението му като буреносни облаци.
Преди някой от нас да успее да отговори, Алис бе скочила на крака.
- Какво прави той? Какво прави това куче, за да изтрие програмата ми за целият ден? Не мога да видя нищо! Не! – Тя ми хвърли измъчен поглед. – Виж се! Имаш нужда от мен да ти покажа как да използващ гардероба си.
За една секунда бях благодарна за това, което се канеше да стори Джейкъб.
И тогава ръцете на Едуард се свиха на юмруци и той изсъска.
- Говорил е с Чарли. Мисли, че Чарли го следва. Идва тук. Днес.
Алис каза една дума, която прозвуча много странно в чуруликащият й, изискан глас, след което силуета й се размаза от движение, изстрелвайки се през задната врата.
- Казал е на Чарли? – ахнах аз. – Но... той не осъзнава ли? Как е могъл да го стори? – Чарли не можеше да узнава за мен! За вампирите! Това щеше да го сложи в черен списък, от който дори Кълънови нямаше да могат да го спасят. – Не!


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Едуард процеди през зъбите си:
- Джейкъб е на път да влезе вътре.
Навярно е започнало да вали на изток. Джейкъб влезе през вратата тръскайки мократа си коса като куче, мятайки капчици по пода и канапето, където оставаха малки сиви петънца върху бялото. Устните му се извиха над белите му зъби, очите му бяха ярки и развълнувани. Вървеше с резки движения, сякаш бе ужасно развълнуван от възможността да разруши живота на баща ми.
- Хей, банда – поздрави ни той, хилейки се.
Беше съвършена тишина. Лия и Сет се вмъкнаха зад него в човешките си форми – засега; и на двамата ръцете им трепереха от напрежението в стаята.
- Роуз – казах аз, протягайки ръце.
Безмълвно, Розали ми подаде Ренесме. Притиснах я близо до неподвижното ми сърце, държейки я като талисман срещу прибързани решения. Щях да я държа в ръцете си, докато не бях сигурна, че решението ми да убия Джейкъб е основано изцяло на рационална преценка, наместо на гняв.
Тя бе много неподвижна, наблюдавайки и ослушвайки се. Колко ли от това разбираше?
- Чарли ще бъде скоро тук – каза ми небрежно Джейкъб. – Просто предупреждение. Предполагам, че Алис е отишла да ти донесе слънчеви очила или нещо подобно?
- Предполагаш прекалено много – процедих през зъбите си. – Какво. Си. Направил?
Усмивката на Джейкъб се разколеба, но все още бе прекалено ентусиазиран, за да ми отговори сериозно.
- Блонди и Емет ме събудиха тази сутрин с дудненето им за пътуването ви из страната. Сякаш щях да ви позволя да си тръгнете. Чарли бе главният проблем, нали? Е, проблемът е решен.
- Осъзнаваш ли какво си сторил? Опасността, в която си го поставил?
Той изсумтя.
- Не съм го поставил в опасност. Като изключим теб. Само че ти имаш някакъв свръхестествен самоконтрол, нали? Не толкова добро, колкото четенето на мисли, ако ме питаш. Не е толкова готино.
Тогава Едуард се стрелна през стаята, за да застане пред лицето на Джейкъб. Макар да бе с половин глава по-нисък от него, Джейкъб се дръпна назад от потресаващият му гняв, сякаш Едуард се извисяваше над него.
- Това е просто една теория, мелез такъв – просъска той. – Да не би да предлагаш да я тестваме на Чарли? Сети ли се за физическата болка, през която ще премине Бела, дори и да успее да устои? Или за емоционалната болка, ако не успее? Предполагам, че вече не те е грижа какво става с Бела! – Той запрати последната дума в лицето му.
Ренесме докосна пръстите си обезпокоено към бузата ми, като тревогата оцветяваше повторението в главата й. Думите на Едуард най-накрая убиха странно живо настроение на Джейкъб. Устата му увисва смръщено.
- Бела ще я боли?
- Сякаш си натикал нажежено до бяло желязо в гърлото й!
Трепнах, спомняйки си миризмата на чистата човешка кръв.
- Не знаех това – прошепна Джейкъб.
- Тогава вероятно трябваше първо да попиташ – изръмжа Едуард през зъбите си.
- Трябваше да ме спрете.
- Трябваше да бъдеш спрян...
- Не става дума за мен – прекъснах ги аз. Стоях напълно неподвижно, държейки Ренесме и разсъдъка си. – Става дума за Чарли, Джейкъб. Как е възможно да го подложиш на подобна опасност? Осъзнаваш ли, че е смърт или вампирски живот за него оттук нататък? – Гласът ми трепереше със сълзите, които очите ми не можеха повече да пролеят.
Джейкъб бе все още разтревожен от обвиненията на Едуард, но моите изглежда не го притесняваха.
- Успокой се, Бела. Не съм му казал нищо, което не сте планирали да му кажете.
- Но той идва насам!
- Да, това е идеята. Не беше ли вашият план сам да си направи грешните изводи? Мисля, че му подхвърлих един много добър зелен хайвер, ако мога така да се изразя.
Пръстите ми се дръпнаха от Ренесме и ги свих на юмрук.
- Кажи го направо, Джейкъб. Нямам достатъчно търпение за такива неща.
- Не съм му казал нищо за теб, Бела. Не наистина. Казах му за себе си. Е, показах е може би по-точен глагол.
- Той се е преобразил пред Чарли – изсъска Едуард.
- Какво си направил? – прошепнах аз.
- Той е смел. Смел колкото теб. Не припадна, или повърна, или нещо подобно. Трябва да ти призная, че бях впечатлен. Макар че трябваше да видиш изражението му, когато започнах да си свалям дрехите. Да си умреш от смях – изхили се Джейкъб.
- Кретен такъв! Можеше да му докараш сърдечен удар!
- Чарли си е добре. Той е силен. Ако отделите една минутка, ще видите, че съм ви направил услуга.
- Имаш по-малко от това, Джейкъб. – Гласът ми бе равен и стоманен. – Имаш трийсет секунди да ми разкажеш дума по дума, преди да дам Ренесме на Розали и да ти откъсна мизерната глава. Сет няма да успее да ме спре този път.
- За Бога, Белс. Не е нужно да си толкова мелодраматична. Това да не е някакво вампирско качество?
- Двайсет и шест секунди.
Джейкъб извъртя очи и се тръшна в най-близкият стол. Малката му глутница се премести, за да застане от двете му страни, повече неспокойни, отколкото всъщност изглеждаха; очите на Лия бяха фокусирани върху мен, зъбите й бяха леко оголени.
- Та, почуках на вратата на Чарли тази сутрин и го поканих да се поразходи с мен. Той беше объркан, но когато му казах, че става дума за теб и че си се върнала в града, той ме последва в гората. Казах му, че вече не си болна и че нещата са малко откачени, но е за добро. Той щеше да тръгне, за да те види, но му казах, че преди това имам да му покажа нещо. И тогава се преобразих. – Джейкъб сви рамене.
Имах чувството, че менгеме е притиска силно зъбите ми.
- Искам дума по дума, пес такъв.
- Е, ти каза, че имам само трийсет секунди... добре, добре. – Изражението ми сигурно го е убедило, че не бях в настроение за закачки. – Дай да видя... Преобразих се и се облякох и след като той започна да диша отново, аз казах нещо от сорта на „Чарли, ти не живееш в света, в който си си мислел, че живееш. Добрата новина е, че нищо не се е променило – освен, че сега и ти знаеш. Животът ще си продължава както и преди. Можеш да се върнеш обратно в преструвките, че не вярваш на нищо от това.” Отне му минута да си събере мислите и тогава поиска да знае какво наистина става с теб и цялата тази история с рядката болест. Казах му, че наистина си била болна, но сега си добре – само че е трябвало да се промениш малко по време на възстановителния процес. Искаше да знае какво имах предвид под „промяна” и аз му казах, че сега изглеждаш много повече като Есме, отколкото като Рене.
Едуард изсъска, докато аз зяпах ужасено – това се отправяше в опасна посока.
- След няколко минути, той попита много тихо дали и ти също се превръщаш в животно. И аз му отвърнах „Ще й се да е толкова готина!” – Джейкъб се засмя.
Розали издаде звук на отвращение.
- Започнах да му обяснявам повече за върколаците, но не успях да се доизкажа, защото Чарли ме прекъсна и каза, че предпочитал да не знае детайлите. След което ме попита дали си знаела с какво се захващаш като си се омъжвала за Едуард, и аз казах „Разбира се, знае за това от година, още откакто се премести във Форкс.” Това не му се хареса особено. Оставих го да се пеняви, докато го изкара от системата си. След като се успокои, просто поиска две неща. Искаше да те види и аз му казах, че ще е по-добре, ако ми даде преднина, за да обясня.
Вдишах дълбоко.
- Какво е другото нещо, което е поискал?
Джейкъб се усмихна.
- Това ще ти хареса. Главното му изискване бе да му бъде казвано колкото се може по-малко за всичко това. Ако не му е жизненоважно да знае нещо, задръжте го за себе си. Само най-нужното.
Изпитах облекчение за пръв път, откакто Джейкъб влезе вътре.
- Мога да се справя с тази част.
- Като изключим това, би искал да се преструва, че всичко си е нормално. – Усмивката на Джейкъб стана самодоволна – вероятно подозираше, че ще започна да усещам първите признаци на благодарност всеки момент.
- Какво му каза за Ренесме? – опитах се да поддържам острият като бръснач тон в гласът си, борейки се с неохотната признателност.
Беше прибързано. Все още имаше толкова много нередни неща в цялата тази ситуация. Дори и намесата на Джейкъб да бе изкарала от Чарли най-добрата реакция, на която бих се надявала...
- О, да. Казах му, че с Едуард сте наследили още едно малко гърло за хранене. – Той погледна към Едуард. – Тя е повереното ви сираче – като Брус Уейн и Дик Грейсън. – Джейкъб изсумтя. – Не мислех, че ще имате нещо против да излъжа. Това е част от играта, нали? – Едуард не отвърна по никакъв начин, така че Джейкъб продължи. – Чарли бе отвъд възможностите си да се шокира в този момент, но попита дали ще я осиновите. „Като дъщеря? Тоест, че ще съм един вид дядо?” бяха точните му думи. Потвърдих. „Поздравления, дядо” и така нататък. Дори се поусмихна малко.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Смъденето се върна в очите ми, но не от страх или гняв този път. Чарли се бе усмихнал на идеята, че е дядо? Чарли ще срещне Ренесме?
- Но тя се променя толкова бързо – прошепнах аз.
- Казах му, че тя е по-специална от всички ни взети заедно – каза Джейкъб с нежен глас. Той се изправи и се приближи към мен, отпъждайки с ръка Лия и Сет, когато понечиха да го последват. Ренесме се пресегна към него, но аз я придърпах по-близо до себе си. – Казах му „Довери ми се, не искаш да знаеш за това. Но ако можеш да игнорираш всички странни неща, ще бъдеш удивен. Тя е най-чудесният човек в целият свят.” След това му казах, че ако може да се справи с това, всички ще останете за по-дълго и той ще има шансът да я опознае. Но ако е прекалено много за него, ще напуснете. Той каза, че стига никой да не му дава прекалено много информация, е съгласен.
Джейкъб ме гледаше очакващо с половинчата усмивка.
- Няма да ти благодаря – казах му аз. – Все още поставяш Чарли в огромен риск.
- Наистина съжалявам, че ще те боли. Не знаех, че нещата стоят така. Бела, нещата са различни между нас сега, но ти винаги ще бъдеш най-добрата ми приятелка и аз винаги ще те обичам. Но ще те обичам по правилният начин сега. Най-накрая има баланс. И двамата имаме хора, без които не можем да живеем.
Той се усмихна с най-Джейкъбската си усмивка.
- Все още приятели?
Колкото и да се опитвах да устоя, трябваше да се усмихна в отговор. С една мъничка усмивка. Той подаде ръката си – предложение.
Поех си дълбоко дъх и преместих Ренесме в едната си ръка. Поставих лявата си ръка в неговата – той дори не трепна от допира на студената ми кожа.
- Ако не убия Чарли тази вечер, ще си помисля дали да ти простя това.
- Когато не убиеш Чарли тази вечер, ще си ми голям длъжник.
Извъртях очи. Той протегна другата си ръка към Ренесме, този път като молба.
- Може ли?
- Всъщност я държа, за да не са свободни ръцете ми да те убия, Джейкъб. Може би по-късно.
Той въздъхна, но не ме притисна. Мъдро от негова страна. Тогава Алис се върна спринтирайки през вратата с пълни ръце и изражение, което обещаваше насилие.
- Ти, ти и ти – озъби се тя, гледайки към върколаците. – Ако ще оставате, застанете в ъгъла и се посветете да останете там за дълго време. Трябва да виждам. Бела, по-добре му дай бебето. Ръцете ти трябват.
Джейкъб се ухили триумфално. Концентриран страх ме преряза през стомаха, когато тежестта на това, което се канех да направя, ме удари. Щях да рискувам неопределеният си самоконтрол с напълно човешкият ми баща като опитно животинче. По-ранните думи на Едуард отново ме сполетяха.
„Сети ли се за физическата болка, през която ще премине Бела, дори и да успее да устои? Или за емоционалната болка, ако не успее?
Не можех да си представя болката от провала. Дишането ми се насече.
- Вземи я – прошепнах аз, пъхайки Ренесме в ръцете на Джейкъб.
Той кимна, като тревогата сбърчи челото му. Махна към другите и те се настаниха в най-далечният ъгъл на стаята. Сет и Джейк веднага се стовариха на пода, но Лия поклати глава и присви устни.
- Позволено ли ми е да напусна? – попита потиснато тя.
Изглеждаше не-комфортно в човешкото си тяло, носейки същата мръсна тениска и памучни шорти, които бе носила, за да ми крещи онзи ден, късата й коса стърчеше на неравни кичури. Ръцете й все още трепереха.
- Разбира се – каза Джейк.
- Стой на изток, за да не пресечеш пътя на Чарли – добави Алис.
Лия не погледна към Алис – тя се шмугна през задната врата и закрачи към храстите, за да се преобрази.
Едуард се бе върнал до мен, галейки лицето ми.
- Можеш да го направиш. Знам, че можеш. Ще ти помогна – всички ще ти помогнем.
Срещнах очите на Едуард с изписана паника по лицето ми. Щеше ли да бъде достатъчно силен, за да ме спре, ако направех грешната крачка?
- Ако не вярвах, че ще се справиш, щяхме да изчезнем още днес. Точно в тази минута. Но ти можеш. И ще бъдеш по-щастлива, ако имаш Чарли в живота си.
Опитах се да забавя дишането си. Алис протегна ръката си. Имаше малка бяла кутийка в ръката й.
- Тези ще подразнят очите ти – няма да болят, но ще замъглят зрението ти. Досадно е. Освен това няма да са същите като старият ти цвят, но пак е по-добре от ярко червено, нали?
Тя хвърли кутийката с лещите във въздуха и аз я улових.
- Кога успя...
- Преди да заминете за медения месец. Бях подготвена за няколко възможни развоя на бъдещето.
Кимнах и отворих контейнерчето. Преди не бях носила лещи, но надали бе толкова трудно. Взех малката кафява полу-сфера и я притиснах с вдлъбнатата част към окото си.
Мигнах и тънък слой препречи зрението ми. Можех да виждам през него, разбира се, но също така можех да видя текстурата на тънката леща. Окото ми продължи да се съсредоточава на микроскопичните одрасквания и нащърбени части.
- Виждам какво имаш предвид – промърморих аз, докато вкарвах и другата. (
Опитах се да не мигам този път. Окото ми автоматично искаше да изкара препятствието.
- Как изглеждам?
Едуард се усмихна.
- Възхитително. Разбира се...
- Да, да, тя винаги изглежда възхитително – довърши Алис мисълта му нетърпеливо. – По-добре е от червено, но това е най-високата похвала, която мога да дам. Кално кафяво. Твоето кафяво бе много по-красиво. Имай на предвид, че тези няма да издържат завинаги – отровата в очите ти ще ги разгради за няколко часа. Така че ако Чарли остане по-дълго, ще трябва да се измъкваш, за да ги сменяш. Което е добра идея всъщност, защото хората се нуждаят да посещават тоалетната. – Тя поклати глава. – Есме, дай й няколко насоки за това как да се държи като човек, докато заредя банята с лещи.
- Колко време имам?
- Чарли ще бъде тук след пет минути. Давай накратко.
Есме кимна и дойде да хване ръката ми.
- Главното нещо е да не стоиш прекалено мирно или да се движиш прекалено бързо – каза ми тя.
- Седни, ако и той седне – включи се Емет. – Хората не стърчат просто на едно място.
- Остави очите си да се реят на всеки трийсетина секунди – добави Джаспър. – Хората не зяпат едно нещо прекалено дълго време.
- Кръстосвай краката си за около пет минути, после премини към кръстосване на глезените през следващите пет – каза Розали.
Кимнах на всяко едно от предложенията. Вчера забелязах да правят тези неща. Струваше ми се, че можех да имитирам движенията им.
- И мигай поне по три пъти на минута – каза Емет.
Той се смръщи, след което се изстреля към дистанционното, което стоеше на ъгловата масичка. Включи телевизора на колежанска ръгби игра и кимна на себе си.
- Също така движи ръцете си. Отмятай коса или се преструвай, че чешеш нещо – каза Джаспър.
- Казах Есме – оплака се Алис, когато се върна. – Ще я затрупате.
- Не, мисля че схванах всичко – казах аз. – Стой, зяпай наоколо, мигай, шавай.
- Точно – одобри Есме. Тя ме прегърна през рамената.
Джаспър се смръщи.
- Ще си задържаш дъха доколкото е възможно, но трябва да си движиш рамената, за да изглеждаш така, сякаш дишаш.
Вдишах веднъж и кимнах отново. Едуард прегърна свободната ми страна.
- Ще се справиш – повтори той, прошепвайки окуражаването в ухото ми.
Две минути – каза Алис. – Може би е добре да стоиш на канапето. Все пак си била болна и така нататък. По този начин няма да има нужда да те вижда как се движиш отначало.
Алис ме издърпа към канапето. Опитах се да се движа бавно, да направя крайниците си по-сковани. Тя извъртя очи, така че сигурно не съм се справила добре.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Джейкъб, имам нужда от Ренесме – казах аз.
Джейкъб се смръщи без да помръдва от мястото си. Алис поклати глава.
- Бела, това няма да ми помага да виждам.
- Но аз се нуждая от нея. Тя ме успокоява. – Нотката на паника в гласът ми бе трудна за пропускане.
- Добре – простена Алис. – Дръж я колкото се можеш по-здраво и аз ще се опитам да виждам покрай нея. – Тя въздъхна неуморимо, сякаш са я помолили да работи извънредно по празниците.
Джейкъб също въздъхна, но ми донесе Ренесме, след което бързо се отдръпна от гневният поглед на Алис. Едуард седна близо до мен и постави ръката си около мен и Ренесме. Наведе се напред и погледна Ренесме много сериозно в очите.
- Ренесме, един специален гост ще дойде да види теб и майка ти – каза той с тържествен глас, сякаш очакваше да разбере всяка дума. Дали бе така? Тя отвърна на погледа му с ясни, сериозни очи. – Но той не е като нас, дори не е като Джейкъб. Трябва да бъдем много внимателни около него. Не трябва да му казваш неща така, както ги казваш на нас.
Ренесме докосна лицето му.
- Точно така – каза той. – А и той ще те прави жадна. Но не трябва да го хапеш. Той няма да оздравее като Джейкъб.
- Дали те разбира? – прошепнах аз.
- Разбира ме. Ще внимаваш, нали, Ренесме? Ще ни помогнеш?
Ренесме отново го докосна.
- Не, все ми е тая дали хапеш Джейкъб. Това е наред.
Джейкъб се засмя.
- Може би трябва да напуснеш, Джейкъб – каза Едуард студено, гледайки в неговата посока.
Едуард не бе простил на Джейкъб, защото знаеше, че каквото и да станеше сега, щях да изгарям от болка. Но щях да приема изгарянето с радост, ако това щеше да е най-лошото нещо, което щеше да се случи тази вечер.
- Казах на Чарли, че ще съм тук – каза Джейкъб. – Нуждае се от морална подкрепа.
- Морална подкрепа – присмя се Едуард. – Доколкото знае Чарли, ти си най-отблъскващото чудовище сред всички ни.
- Отблъскващо? – запротестира Джейк, след което се засмя тихо сам на себе си.
Чух гумите навън да завиват по тихата, влажна земя на алеята на Кълънови и дишането ми отново се изостри. Сърцето ми би трябвало да бие като пневматичен чук. Тревожех се, че тялото ми не притежава правилните реакции.
Концентрирах се на равните удари на сърцето на Ренесме, за да се успокоя. Проработи доста бързо.
- Добра работа, Бела – прошепна одобрително Джаспър.
Едуард ме прегърна по-силно през раменете.
- Сигурен ли си? – попитах го аз.
- Обезателно. Ти можеш да направиш всичко. – Той се усмихна и ме целуна.
Не беше точно бърза целувка по устните и дивите ми вампирски реакции ме хванаха неподготвена отново. Устните на Едуард бяха като някакъв пристрастителен химикал инжектиран право в нервната ми система. Веднага зажаднувах за още. Отне ми цялата ми концентрация, за да си спомня за бебето в ръцете ми.
Джаспър усети промяната на настроението ми.
- Ъм, Едуард, вероятно не би трябвало да я разсейваш точно сега. Нуждае се от концентрация.
Едуард се дръпна назад.
- О-па – каза той.
Засмях се. Това бе моята реплика от самото начало, още от най-първата ни целувка.
- По-късно – казах аз, като очакването се сви на топка в стомахът ми.
- Фокусирай се, Бела – настоя Джаспър.
- Да бе. – Отпъдих трепнещите чувства настрани.
Чарли бе най-важното нещо сега. Запази Чарли жив днес. Щяхме да имаме цялата нощ...
- Бела.
- Съжалявам, Джаспър.
Емет се засмя.
Звукът от патрулката на Чарли се приближаваше все повече и повече. Моментът на несериозност отмина и всички застанахме мирно. Кръстосах крака и упражних мигането си.
Колата спря пред къщата и се застоя за няколко секунди. Зачудих се дали Чарли е толкова нервен, колкото съм и аз. След което двигателят спря и една врата се затръшна. Три стъпки през тревата, след което осем оттекващи тупвания по дървените стълби. Още четири стъпки през верандата. След това тишина. Чарли си пое два пъти дълбоко въздух.
Чук, чук, чук.
Вдишах за предполагаемо последен път. Ренесме се сгуши по-навътре в ръцете ми, скривайки лицето си в косата ми.
Карлайл отвори вратата. Стресираното му изражение се промени в приветстващо, сякаш бях превключила телевизионният канал.
- Здравей, Чарли – каза той, изглеждайки подходящо засрамен. Все пак, трябваше да сме в Атланта в Центъра по контрол на болестите. Чарли знаеше, че сме го лъгали.
- Карлайл – поздрави го Чарли сковано. – Къде е Бела?
- Тук съм, татко.
Ъгх! Гласът ми излезе толкова погрешно. Освен това бях изхабила част от въздуха си. Бързо си поех дъх, доволна, че мирисът на Чарли все още не се бе разнесъл из стаята.
Безизразното изражение на Чарли ми подсказа колко чужд му бе гласът ми. Очите му попаднаха върху мен и се разшириха. Разчетох емоциите, които преминаваха през лицето му: Шок, недоверие, болка, загуба, страх, гняв, подозрение. Още болка.
Прехапах устна. Стори ми се смешно. Новите ми зъби бяха по остри срещу гранитената ми кожа, отколкото бяха човешките ми зъби срещу меките ми човешки устни.
- Това ти ли си, Бела? – прошепна той.
- Мдам. – Трепнах при звука на звънливият ми глас. – Здрасти, тате.
Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
- Хей, Чарли – поздрави го Джейкъб от ъгъла на стаята. – Как е?
Чарли изгледа Джейкъб веднага, потрепера при спомена за нещо, след което отново се извърна към мен.
Бавно, Чарли прекоси стаята, докато не бе на няколко крачки от мен. Отпрати обвинителен поглед към Едуард, след което очите му се стрелнаха обратно към мен. Топлината на тялото му се излъчваше с всеки пулс на сърцето му.
- Бела? – попита той отново.
Заговорих с по-нисък глас, опитвайки се да изключа звънчетата от него.
- Наистина съм аз.
Челюстта му се скова.
- Съжалявам, тате – казах аз.
- Добре ли си? – настоя да узнае той.
- Наистина и абсолютно страхотно – обещах му аз. – Здрава съм като бик.
Замина ми кислорода.
- Джейк ми каза, че това е... необходимо. Че умираш. – Той произнесе думите така, сякаш не вярваше и на думичка от тях.
Приготвих се, фокусирана на топлото тегло на Ренесме и облягайки се на рамото на Едуард за подкрепа, и си поех дълбоко дъх.
Мирисът на Чарли бе като шепа пламъци, които ме изгаряха надолу по гърлото. Но беше толкова много повече от болката. Беше и пронизващото желание. Чарли ухаеше по-вкусно от всичко, което можех да си представя. Примамлив както бяха анонимните туристи по време на лова, Чарли бе двойно изкусителен. И бе само на няколко крачки разстояние, излъчвайки апетитна топлина и влага в сухият въздух.
Само че не бях на лов сега. А и това бе баща ми. Едуард стисна рамото ми състрадателно и Джейкъб ми хвърли извинителен поглед от другият край на стаята.
Опитах се да се съвзема и да игнорирам болката и отчаяната жажда. Чарли очакваше отговорът ми.
- Джейкъб ти е казвал истината.
- Това прави един човек – изръмжа Чарли.
Надявах се, че Чарли ще види отвъд промените в новото ми лице, за да прочете разкаянието там. Изпод косата ми, Ренесме подуши наоколо и също усети мирисът на Чарли. Задържах я по-близо.
Чарли видя разтревоженият ми поглед и го проследи.
- Оу – каза той и целият гняв се смъкна от лицето му, оставяйки зад себе си само шок. – Това е тя. Сирачето, което Джейкъб каза, че ще осиновявате.
- Племенницата ми – излъга с лекота Едуард.
Вероятно бе решил, че приликата между Ренесме и него е прекалено очевидна, за да бъде игнорирана. Щеше да е най-добре да твърдят от самото начало, че са роднини.
- Мислех си, че си изгубил семейството си – каза Чарли, като обвинението се завърна в гласът му.
- Изгубих родителите си. Големият ми брат е бил осиновен като мен. Никога не съм го виждал след това. Но съдилището се свърза с мен, когато той и съпругата му са починали при автомобилна катастрофа, оставяйки единственото им дете без друг близък роднина.
Едуард адски го биваше в това. Гласът му бе равен, със съвсем точното количество невинност. Нуждаех се от упражнения, за да го направя и аз.
Ренесме надникна изпод косата ми, подушвайки отново. Тя погледна срамежливо Чарли изпод дългите си мигли и отново се скри.
- Тя е... ами, тя е красавица.
- Да – съгласи се Едуард.
- Макар че това е доста голяма отговорност. Вие двамата тъкмо започнахте.
- Какво друго можехме да направим? – Едуард прокара леко пръстите си по бузата ми. Видях го да докосва устните й само за момент – като напомняне. – Би ли я отказал?
- Хмф. Ами. – Той поклати разсеяно глава. – Джейк каза, че я наричате Неси?
- Не е вярно – казах аз, гласът ми прекалено остър и пронизващ. – Името й е Ренесме.
Чарли се концентрира върху мен.
- Как се чувстваш относно това? Може би Карлайл или Есме биха могли...
- Тя е моя – прекъснах го аз. – Искам я.
Чарли се смръщи.
- Ще ме направиш дядо толкова млад?
Едуард се усмихна.
- Карлайл също е дядо.
Чарли хвърли невярващ поглед на Карлайл, който все още бе застанал до входната врата – изглеждаше като по-младият и по-красив брат на Зевс.
Чарли изсумтя и се засмя.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Предполагам, че това ме кара да се чувствам по-добре. – Очите му се стрелнаха обратно към Ренесме. – Наистина е хубава като картинка. – Топлият му дъх се плъзна леко в разстоянието между нас.
Ренесме се наведе към мирисът, отърсвайки се от косата ми и гледайки го право в лицето за пръв път. Чарли ахна. Знаех какво вижда. Очите ми – неговите очи – копирани точно върху нейното перфектно лице.
Чарли започна да хипервентилира. Устните му затрепераха и можех да прочета цифрите, които изговаряше. Броеше назад, опитвайки се да вкара девет месеца в един. Опитвайки се да ги събере, но не успявайки да насили доказателството право пред него, за да свърже нещата в някакъв смисъл.
Джейкъб се изправи и се приближи, за да потупа Чарли по гърба. Той се наведе и прошепна нещо на ухото на Чарли – само баща ми не знаеше, че всички можем да го чуем.
- Само най-нужното, Чарли. Всичко е наред, обещавам ти.
Чарли преглътна и кимна. След което очите му блеснаха, като направи крачка към Едуард с здраво стиснати юмруци.
- Не искам да знам всичко, но ми писна с лъжите!
- Съжалявам – каза Едуард спокойно, - но имаш нужда да знаеш публичната история отколкото истината. Ако ще бъдеш част от тази тайна, публичната история е тази, която важи. Това е с цел да защити Бела и Ренесме, както и всички останали. Можеш ли да се справиш с лъжите, заради тях?
Стаята бе изпълнена със статуи. Кръстосах глезените си. Чарли изпуфтя веднъж, след което се обърна да ме погледне.
- Можеше поне да ме предупредиш, хлапе.
- Щеше ли да направи нещата по-лесни?
Той се смръщи, след което приклена на пода пред мен. Можех да видя движението на кръвта в шията му изпод кожата. Можех да усетя топлите й вибрации.
Както можеше и Ренесме. Тя се усмихна и протегна една розова ръчичка към него. Дръпнах я назад. Тя доближи другата си ръка срещу шията ми, жажда, любопитство и лицето на Чарли в мислите й. Имаше неуловима нотка в посланието й, което ме караше да си мисля, че е разбрала думите на Едуард перфектно – тя оценяваше жаждата, но я пренебрегваше в същата тази мисъл.
- Уха – ахна Чарли и очите му се спряха на перфектните й зъби. – На колко е години?
- Ъм...
- На три месеца – каза Едуард, след което добави бавно, - или по-точно тя е с размерите на три-месечно, малко или повече. Тя е по-млада от една страна, но и по-зряла от друга.
Напълно преднамерено, Ренесме му помаха.
Чарли премигна скептично. Джейкъб го сръчка с лакът.
- Казах ти, че е специална, нали?
Чарли се отдръпна настрани от допира.
- О, хайде де, Чарли – изстена Джейкъб. – Аз съм същият човек, който винаги съм бил. Просто се престори, че този следобед не се е случил.
Напомнянето накара устните на Чарли да побелеят, но той кимна.
- Каква точно е ролята ти във всичко това, Джейк? – попита той. – Колко знае Били за това? Защо си тук? – Той погледна лицето на Джейкъб, което грееше, докато гледаше Ренесме.
- Е, мога да ти разкажа всичко – Били знае цялата истина – но тя включва доста от нещата за върко...
- Ънгх! – запротестира Чарли, запушвайки ушите си. – Няма значение.
Джейкъб се ухили.
- Всичко ще бъде страхотно, Чарли. Просто се опитвай да не вярваш на всичко, което виждаш.
Баща ми промърмори нещо неразбираемо.
- Юхууу! – внезапно избухна Емет с дълбокият си басов глас. – Давайте Алигатори!
Джейкъб и Чарли подскочиха. Останалите замръзнаха.
Чарли се възстанови, след което погледна към Емет през рамото си.
- Флорида ли води?
- Току-що отбелязаха първият тъчдаун – потвърди Емет. Той стрелна поглед в моята посока, мърдайки вежди като злодей от вариетно представление. – Най-накрая някой да забие нещо тук.
Удържах едно изсъскване. Пред Чарли? Това преливаше чашата.
Но Чарли бе отвъд всякакви намеци. Той си пое още един дъх, вдишвайки въздуха така, сякаш се опитваше да го вкара чак до палците на краката си. Завиждах му. Той се изправи на краката си, заобиколи Джейкъб и почти се строполи в един свободен стол.
- Е – въздъхна той. – Предполагам, че остава да видим дали ще удържат до победата.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
26. Блестяща

- Не знам колко точно трябва да кажем на Рене за всичко това. - каза Чарли, колебаейки се на вратата. Той се протегна и стомахът му изкъркори.
Кимнах:
- Знам. Не искам да откачи. По-добре е за нея да не знае нищо. Това не е за хора със слаби сърца.
Устните му се извиха в печална усмивка:
- Щях да се опитам да те предпазя от това, стига да можех. Но явно никога не си попадала в категорията на хора със слаби сърца.
Аз също му се усмихнах, издишвайки през здраво стиснатите си зъби.
Чарли се потупа разсеяно по корема:
- Ще измисля нещо. Имаме време да го обсъдим, нали?
- Точно така. - обещах аз.
Денят си беше много дълъг по един начин и адски къс - по друг. Чарли закъсня за вечеря – Сю готвеше за него и Били. Вечерта щеше да е неловка, но поне ядеше истинска храна; радвах се, че някой се грижи да не умре от глад заради липсата на умения в готвенето.
През целия ден напрежението сякаш караше минутите да текат по-бавно; Чарли така и не отпусна вдървените си рамене. Но и не бързаше да си тръгва. Изгледа цели два мача – бе толкова погълнат в собствените си мисли, че не обръщаше никакво внимание на уместните шеги на Емет, които ставаха все по-остри и не толкова свързани с футбола, една подир друга – след това коментираха играта и после следваха новините, а той не помръдна, докато Сет не му припомни колко е часът:
- Ще успееш ли да изтърпиш Били и мама, Чарли? Хайде. Бела и Неси ще са тук и утре. Да се разбързаме малко, става ли?
В очите на Чарли ясно се виждаше, че въобще не бе повярвал на уверенията на Сет, но все пак се остави да го отведе. Съмнението още витаеше във въздуха, когато си тръгна. Облаците се разсеяха и дъждът спря. Може би слънцето щеше да се появи точно на време.
- Джейк каза, че имате намерение да ме напуснете. - промърмори той сега.
- Не исках да го правя, освен ако можех да го избегна. Ето защо сме още тук.
- Той каза, че можеш да останеш още малко, но само ако съм достатъчно силен и си държа езика зад зъбите.
- Да... но не мога да ти обещая, че никога няма да си тръгнем, татко. Доста е сложно...
- Нищо не искам да знам. - припомни ми той.
- Вярно.
- Но ще наминеш, ако решите да си тръгнете, нали?
- Обещавам, татко. Сега, след като знаеш достатъчно, мисля, че може да стане. Ще съм наблизо, стига да искаш.
Той задъвка устна за половин секунда, после се наклони много бавно към мен с предпазливо разтворени обятия. Преместих Ренесме – вече задрямала – на лявата си ръка, стиснах зъби, задържах дъха си и прехвърлих ръка много внимателно през топлият му, чуплив кръст.
- Бъди наблизо, Белс. - смутолеви той. - Наистина близо.
- Обичам те, татко. - прошепнах през стиснати зъби.
Той потрепери и се отдръпна от мен. Отпуснах ръката си.
- Аз също те обичам, хлапе. Каквото и да се е променило, любовтта ми си остава същата. - той докосна розовата буза на Ренесме. - Тя наистина много прилича на теб.
Задържах изражението си небрежно, въпреки че единственото, което си помислих бе „Прилича повече на Едуард“. Поколебах се, а после допълних:
- Има твоите къдрици.
Чарли се сепна, а после изсумтя:
- Ха! Май е така. Хах. Дядо. - той поклати несигурно глава. - Мога ли да я подържа?
Примигнах уплашена, но после се успокоих. След като разгледах и претеглих поведението на Ренесме за около половин секунда – тя изглеждаше напълно заспала – реших, че мога да поиграя на тото, след като нещата вървяха толкова добре днес...
- Ето, - казах аз, придържайки я, докато я вземе. Той автоматично изви ръцете си непохватно като люлка и пое Ренесме в нея. Кожата му не беше толкова гореща, колкото нейната, но гърлото ми потрепери, чувствайки топлината, която струеше изпод тънката му кожа. На мястото, където кожата ми се отърка в неговата, видях подутина. Не бях сигурна дали това е заради новата температура на тялото ми, или на абсолютно психологическа основа.
Чарли изсумтя тихо като усети теглото й:
- Доста е... здравичка.
Замръзнах на мястото си. На мен ми изглеждаше лека като перце. Може би теглото й пак беше нарастнало.
- Хубаво е да е здравичка. - каза Чарли като видя изражението ми. После промърмори на себе си – Ще се наложи да е силна, след като е заобиколена от цялата тази лудост. Той стегна хватката си нежно, докато я люлееше наляво-надясно. - Най-красивото бебе, което някога съм виждал, по-хубаво дори и от теб, хлапе. Съжалявам, но е истина.
- Знам, че е така.
- Красиво бебе. - каза отново той, или по-скоро го изгука този път.
Можех да го видя на лицето му – бе оставила следите си и върху него. Чарли беше също толкова безпомощен срещу чара й, колкото всички нас. Само за две секунди тя бе станала владетелка на сърцето му.
- Може ли да дойда и утре?
- Да, таткто. Разбира се. Ще съм тук.
- Дано да си . - каза той сурово, но очите му бяха изпълнени с нежност и все още насочени към Ренесме. - Ще се видим утре, Неси.
- Не и ти!
- Какво?
- Името й е Ренесме. Като Рене и Есме, взети заедно. Без вариации. - насилих се да се успокоя, но този път без да си поемам дълбоко дъх. - Искаш ли да чуеш второто й име?
- Добре.
- Карли. С буквата К. КатоЧарли и Карлайл, взети заедно.
Оживеното изражение на Чарли ме свари неподготвено:
- Благодаря ти, Белс.
- Аз ти благодаря, татко. Толкова много неща се промениха за толкова кратко време. Главата ми не спира да се върти. Ако не беше ти, не знам как щях да се върна към... реалността. - щях да кажа „да се върна към това, което представлявах“, но реших, че ще му дойде прекалено много.
Стомахът на Чарли изръмжа.
- Отивай да се храниш, татко. Аз ще съм тук. - спомних си какво е чувството, това неприятно потапяне във дебрите на фантазията – усещането, че всичко ще изчезне заедно с последните лъчи на залязващото слънце.
Чарли кимна и неохотно ми подаде Ренесме. Огледа се зад мен; очите му бяха малко диви за минута, докато се взираше в светлата стая.
Всички бяха още там, освен Джейкъб, който можех да чуя да напада хладилника в кухнята.; Алис се беше излегнала на последното стъпало на стълбището, а главата на Джаспър лежеше в скута й; Карлайл бе забил нос в голяма книга в ръцете си; Есме си тананикаше, протягайки се над бележника си, докато Розали и Емет се суетяха около основата на величествена къща от карти за игра под стълбището; Едуард се беше преместил на пианото си и си свиреше много тихо. Нямаше никакви признаци, че денят наближава края си, че може би е време да се храним, или да преустановим действията си. Нещо неопределено бе променило атмосферата. Кълънови не се стараеха така, както обикновено - човешката им шарада някак си се беше изменила достатъчно, че Чарли да забележи разликата.
Той трепна, поклати глава и въздъхна:
- Ще се видим утре, Бела. - той замръзна на мястото си и допълни. - Имам предвид... не че не изглеждаш добре. Ще свикна.
- Благодаря, татко.
Чарли кимна и се отпави замислено към колата си. Наблюдавах го, докато изчезваше по пътя; забелязах, че е изчезнал чак когато чух изсвистяването на гумите му по главния път. Всъщност беше минал цял един ден и то без да нараня Чарли. Съвсем сама. Не може да нямам някаква супер сила!
Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Нима наистина имах едновременно ново семейство и поне един представител на старото? А си мислех, че вчерашният ден бе съвършен.
- Леле. - прошепнах аз.
Мелодията от пианото прекъсна и ръцете на Едуард се обвиха около талията ми, а брадичката му се облегна на рамото ми:
- Взе ми думите от устата.
- Едуард, направих го!


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Направи го. Беше невероятна. Всичката тази тревога, задето си новородена, а ти я направи на парчета. - той се засмя тихо.
- Дори не съм сигурен, че е вампир, а за новороден какво остава. - обади се Емет изпод стълбите. - Прекалено е кротка.
Всички странни коментари, които правеше пред баща ми, отново прозвучаха в ушите ми и вероятно беше добре, че в този момент държах Ренесме. Неспособна да се противопоставя изцяло на реакцията си, изръмжах изпод дъха си.
-Ууу, колко страшно! - засмя се Емет.
Аз изсъсках и Ренесме се раздвижи в ръцете ми. Тя примига няколко пъти, после се огледа наоколо и лицето й доби объркано изражение. Тя подуши въздуха, а после се протегна да докосне лицето ми.
- Чарли ще дойде пак утре. - уверих я аз.
- Ама че хубаво! - каза Емет и този път Розали се засмя с него.
- Това не е добра идея, Емет. - отвърна пренебрежително Едуард, протягайки ръце, за да вземе Ренесме от мен. Той ми намигна, когато се поколебах, и аз му я подадох малко объркана.
- Какво имаш предвид? - настоя Емет.
- Малко е глупаво да предизвикваш най-силния вампир в къщата, не мислиш ли?
Емет отпусна глава назад изсумтявайки:
- Я стига!
- Бела, - промърмори Едуард, докато Емет слушаше внимателно. - помниш ли, че преди няколко месеца те помолих да ми направиш услуга, веднага след като станеш безсмъртна?
Това ми навя някакъв мъглив спомен. Пренесох се към смътните си човешки разговори. След момент си спомних и ахнах:
- Оо!
Смехът на Алис отекна дълго и звънливо. Джейкъб показа главата си иззад ъгъла, а устата му беше пълна с храна.
- Какво? - изръмжа Емет.
- Наистина ли? - попитах Едуард.
- Довери ми се. - отвърна той.
Поех си дълбоко въздух:
- Емет, какво ще кажеш за един малък бас?
Той веднага скочи на крака:
- Страхотно. Ела ми.
За секунда прехапах устни. Той беше толкова огромен.
- Освен ако не те е страх... ? - предположи Емет
Изправир рамене:
- Ти. Аз. Канадска борба. На масата във всекидневната. Веднага.
Усмивката на Емет стана още по-широка.
-Ъм, Бела, - каза бързо Алис. - Мисля, че Есме е доста привързана към тази маса.
- Благодаря. - измънка Есме.
- Няма проблем. - отвърна Емет, а усмивката му проблясна. - След мен, Бела.
Последвах го зад къщата, пред гаража; чувах как останалите вървят след нас.
До реката имаше гигантски гранитен блок, изправен сред купчината от камъни – явно благодарение на Емет. Въпреки че камъкът беше с малко закръглена и правилна форма, щеше да свърши работа.
Емет постави лакътя си на него и ми махна да се приближа.
Отново се изнервих, докато гледах как големите мускули на ръката му потрепват, но задържах лицето си спокойно. Едуард ми беше обещала, че за известно време ще съм най-силна. Той изглеждаше много уверен, а аз се чувствах силна. Толкова силна? Въпросът още витаеше в главата ми, докато оглеждах бицепсите му. Още не бях дори на два дни, въпреки че трябваше да ставам за нещо. Освен ако всичко при мен не действаше както трябва. Може би не бях силна колкото нормален новороден. Може би затова можех лесно да се контролирам.Опитах се да изглеждам разводушна, когато опрях лакътя си на камъка.
- Добре, Емет. Ако победя, нямаш право да казваш каквото и да било за сексуалния ми живот на никого, дори на Роуз. Никакви намеци или инсинуации – нищо.
Очите му се присвиха:
- Дадено. Но ако подебя, ще стане много по-лошо.
Чу как затаих дъх и се ухили злобно. Той изобщо не се шегуваше.
- Ще се предадеш толкова бързо, а, сестричке? - подразни ме Емет. - Отвътре май не си толкова дива, а? Сигурно вилата няма и драскотина. - той се засмя. - Едуард каза ли ти колко къщи сме разбили аз и Роуз?
Стиснах зъби и сграбчих голямата му ръка:
- Една или две...
- Три. - изсумтя той и забута ръката ми.
Нищо не се случи. Оу, можех да усетя силата, която влагаше. Новият ми ум изглежда се справяше добре със всякакъв вид сметки, затова знаех, че ако ръката му не срещаше никаква съпротива, щеше да разцепи камъка без усилие. Напрежението се усили и аз случайно се замислих, че ако камион с цимент се движи с приблизително 70 километра в час, то тогава една внезапна пречка би била ударена със подобна сила. Сто километра в час? Сто и двадесет? Вероятно повече.
Но не беше достатъчно, за да ме помръдне. Ръката му буташе моята с разрошителна сила, но не беше неприятно. Всъщност точно обратното, по някакъв странен начин. Бях толкова внимателна, откакто се събудих, толкова се старах да не счупя нищо. Беше странно успокоение, че мога да отпусна мускулите си. Да усетя бълбукането на силата си, вместо да се боря да му се противопоставя.
Емет изгрухтя, челото му се набръчка и цялото му тяло се изпъна в твърда линия срещу пречката, представляваща непомръдващата ми ръка. Оставих го да се поизпоти – символично – за момент, докато се наслаждавах на ненормалното усещане за сила, преминаваща през ръката ми.
Въпреки че след няколко секунди това ми омръзна. Напрегнах се леко и ръката на Емет се огъна срещу моята.
Засмях се. Емет изръмжа грубо през стиснатите си зъби.
- Просто си дръж устата затворена. - припомних му аз и забих ръката му в гранитния блок. Оглушителен пукот отекна в дърветата. Камъкът потрепери и парче – около една осемнадесета от цялата му маса – се оотчупи по някаква мислена линия и падна на земята. Строполи се на крака на Емет и аз се изхилих. Можех да чуя приглушият смях да Едуард и Джейкъб.
Емет изрита парчето към реката. То разцепи на две младо яворото дърво, преди да тупне в основата на голяма ела, която се олюля и падна върху друго дърво.
- Реванш. Утре.
- Силата ми няма да отшуми толкова бързо. - казах му аз. - Може би трябва да поизчакаш месец.
Емет изръмжа, изваждайки зъбите си на показ:
- Утре.
- Щом ще те направи щастлив, батко.
Когато се обърна за да се отдалечи, Емет удари гранита, разпръсквайки наоколо поток от парчета и прах. Беше някак по детски изящно.
Очарована от неуспоримото доказателство, че съм по-силна и от най-силния вампир, когото познавах, аз положих ръката си с широко разтворени пръсти, на камъка. Тогава започнах да заравям пръстите си бавно в него, или по-точно мачках, вместо да ровя. Плътността му ми напомни на твърдо сирене. Задържах се само на една шепа дребен чакъл.
- Страхотно! - измънках аз.
С усмивка, разляла се по лицето ми. Внезапно се извъртях и забих ръката си странично в камъка. Той изпищя и изстена от болка – и голямо количество прах за доказателство – се разцепи на две.
Изкикотих се.
Не обръщах внимание на хихикането зад гърба ми, докато удрях и ритах останалите части от камъка. Беше ми толкова забавно и се хилех през цялото време. Не и когато чух нов, тъничък кикот, като камбанен звън, тогава изтрих глуповатата усмивка от лицето си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Тя да не би току-що да се засмя?
Всички се бяха втренчили в Ренесме със същото недоумяващо изражение, което сигурно бе и на моето лице.
- Да. - каза Едуард.
- Че кой не се смееше? - промърмори Джейк, въртеейки очи.
- Не ми казвай, че не си си взел поука първия път, куче. - подразни го Едуард, но в гласа му нямаше никаква враждебност.
- Това е различно. - отвърна Джейкъб и го изгледах учудено, когато игриво удари Едуард по рамото. - Предполага се, че Бела е достатъчно зряла. Омъжена, майка и така нататък. Не трябва ли да има повече достойнство?
Ренесме замръзна на мястото си и докосна лицето на Едуард.
- Какво иска? - попитах.
- Да нямаш толкова голямо достойнство. - ухили се Едуард. - Тя се забавляваше докато те наблюдаваше, почти толкова, колкото аз самия.
- Нима аз съм смешна? - попитах Ренесме, изстрелвайки се напред, за да хвана ръката й, почти по същото време, когато и тя се пресегна за моята. Взех я от ръцете на Едуард и й предложих парчета камък, което се намираше в ръката ми. - Искаш ли да опиташ?
Тя се усмихна с блестящата си усмивка и взе камъка в двете си ръчички. Тя го стисна и между очите й се образува малка вдлъбнатинка, когато се концентрира.
Чу се някакъв тих стриващ звук и имаше прах. Тя замръзна на мястото си и ми върна парчето.
- Аз ще го взема. - отвърнах аз и превърнах парчето в пясък.
Тя плесна с ръце и се засмя; очарователният смях накара всички ни да се присъединим към него.
Слънцето се показа изненадващо иззад облаците, изстрелвайки дългите си рубинени и златни лъчи към нас и аз незабавно бях погълната от красотата на кожата си в светлината на залязващото слънце. Бях зашеметена.
Ренесме докосна нежните, диамантено-светли фасети, а после постави ръката си до моята. Нейната кожа светеше съвсем леко, едва доловимо и мистериозно. Нищо не можеше да й попречи да излезе навън в слънчев ден, както блещукането ми пречеше на мен. Тя докосна лицето ми, мислейки за разликата и чувствайки се недоволна.
- Ти си най-красивата. - уверих я аз.
- Не съм сигурен, че мога да се съглася. - каза Едуард и когато се обърнах за да му отговоря, слънчевата светлина върху лицето чу ме зашеми.
Джейкъб беше сложил ръка пред лицето си, преструвайки се, че покрива погледа си заради гледката:
- Ненормална Бела. - коментира той.
- Какво невероятно същество е тя. - промърмори Едуард, почти в съгласие с думите на Джейкъб, сякаш те бяха комплимент. Беше едновременно зашеметен и зашеметяващ.
Усещането беше странно – което, предполагам, не беше учудващо, след като всичко ми се струваше странно сега – почувствах се на мястото си. Като човек никога не се чувствах на мястото си. Беше ми добре с Рене, но вероятно повечето хора щяха да се справят по-добре; Фил имаше способността да се оправя със всичко и всички. Бях добра ученичка, но никога най-добрата. Очевидно не бях атлетична натура. Нито артистична или музикална, без някакъв определен талант. Никой досега не е получил награда за четене. След осемнадесет години посредственост, аз бях свикнала да съм толкова обикновена. Сега осъзнах, че отдавна съм се отказала опитите да блесна някъде.Правех каквото можех с онова, което имах, без да съм на мястото си в този свят.
А това беше истинска разлика. Сега бях невероятна – за тях и за себе си. Бях родена да бъда вампир. Мисълта ме накара да искам не само да се смея, но и пея.
Бях намерила мястото си в света. Мястото, което беше точно за мен. Където блестях.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
27. Планове за пътуване

Започнах да приемам митологията много по-сериозно, откакто станах вампир.
Често, когато се връщах към спомените за първите три месеца от съществуването ми като безсмъртна, си представях, как ли би изглеждала нишката на живота ми в писанията на Мойрите – кой знае, може наистина да съществува? Бях сигурна, че конецът трябва да е сменил цветът си; мислех си, че той отначало е бил приятно бежов на цвят, нещо поддържащо и ненабиващо се на очи, нещо, което би стояло добре на фона на всичко друго. Сега имах чувството, че е станал кърваво червен или може би блестящо златен.
Гобленът от семейството и приятелите ми, които ме заобикаляха, беше красиво, блестящо нещо, пълно с техните ярки, допълнителни цветове.
Бях изненадана от някои от нишките, които включвах в живота си. Върколаците, с техните тъмни, горски цветове, не бяха нещо, което очаквах; Джейкъб, разбира се, и Сет. Но старите ми приятели Куил и Ембри станаха част от тъканта, когато се присъединиха глутницата на Джейкъб и дори Сам и Емили бяха сърдечни.
Напрежението между семействата ни се беше намаляло, най-вече заради Ренесме. Тя беше лесно обиквана. Сю и Лия Клиъруотър също бяха преплетени в живота ни – още две, които не бях предвидила.
Сю явно се беше натоварила със задачата да облекчи преминаването на Чарли в света на невероятното. Тя идваше у семейстно Кълън през повечето дни, въпреки че изглежда тя не се чувстваше толкова удобно, колкото сина й и повечето от глутницата на Джейк.
Тя не говореше често; просто се въртеше някак закрилнически около Чарли. Тя винаги беше първият човек, когото той поглеждаше, когато Ренесме направеше нещо притеснително-напреднало, което се случваше често. В отговор, Сю поглеждаше Сет многозначително, като че ли казваше „Да, знам какво е.”
Лия се чувстваше дори още по-некомфортно от Сю и беше единствената от наскоро уголеменото ни семейство, която открито се държеше враждебно към причината за обединението. Но, тя и Джейкъб имаха нови близки приятелски отношения, които я държаха близо до нас. Веднъж го попитах за това колебливо; не исках да си пъхам носа, но връзката им беше толкова различна от преди, че ме направи любопитна. Той сви рамене и ми каза, че било неща от глутницата. Сега тя беше втора в командването, неговата „бета”, както го бях нарекла преди доста време.
- Помислих, че след като ще правя това Алфа-нещо наистина, – Обясни ми Джейкъб. – По-добре да уредя формалностите.
Новата отговорност накара Лиа да трябва да се консултира с Джейкъб често, а след като той винаги беше с Ренесме...Лия не беше щастлива, че трябва да е около нас, но тя беше изключението. Щастието беше основната част на живота ми сега, домиращата черта в гоблена. Толкова много, че сега близостта ми с Джаспър беше много по-голяма, отколкото някога си бях и мечтала.
Отначало, обаче, бях наистина раздразнена.
- Ииииш! – Оплаквах се една нощ на Едуард, след като бяхме сложили Ренесме в нейното креватче от ковано желязо. – Ако все още не съм убила Чарли или Сю, вероятно това изобщо няма да се случи. Иска ми се Джаспър да престане да се върти около мен през цялото време!
- Никой не се съмнява в теб, Бела, ни най-малко. – Увери ме той. – Знаеш какъв е Джаспър – той не може да устои на добър емоционален климат. Ти си толкова щастлива през цялото време, любов, той клони към теб без да се замисля.
И тогава Едуард ме прегърна силно, защото нищо не го радваше повече от моят всепоглъщащ екстаз към този нов живот.
И аз бях в еуфория през повечето време. Дните не бяха достатъчно дълги, за да мога да се наситя на дъщеря си; нощите нямаха достатъчно часове, за да задоволя нуждата си към Едуард.
Но имаше и противоположна страна на радостта. Ако обърнех тъканта на нашите животи, представях си, че картината от обратната страна щеше да бъде изтъкана от мрачното сиво на съмнението и страхът.
Ренесме каза първата си дума, когато беше на точно една седмица. Думата беше „мама”, което щеше да озари денят ми, ако не бях толкова уплашена от напредъкът й, че едва можах да насиля замръзналото си лице да й се усмихне. Не помогна, че тя продължи от първата си дума към първото си изречение в същият момент. „Мамо, къде е дядо?”, беше попитала тя с ясно, високо сопрано, проговаряйки само защото аз бях на другият край на стаята от нея. Тя вече беше попитала Розали с обикновеният си (или сериозно ненормален, от друга страна) начин на комуникиране. Розали не бе знаела отговора, затова Ренесме се бе обърнала към мен.
Когато тя проходи за първи път, на по-малко от три седмици, беше подобно. Тя просто бе наблюдавала Алис за дълъг момент, гледайки съсредоточено, докато леля й подреждаше букети във вазите, разпръснати в стаята, танцувайки напред-назад по пода с ръце, пълни с цветя. Ренесме се изправи на крака, без изобщо да се поклати, и прекоси стаята почти толкова грациозно.
Джейкъб бе избухнал в аплодисменти, защото очевидно това беше отговорът, който Ренесме искаше. Начинът, по който той бе обвързан с нея, правеше неговите собствени реакции второстепенни; първият му рефлекс беше да даде на Ренесме това, което тя желаеше. Но когато погледите ни се срещнаха, видях цялата паника в моите очи, отразена в неговите. Аз накарах ръцете си също да запляскат, опитвайки се да скрия страхът си от нея. Едуард аплодира тихичко до мен и нямаше нужда да изговорим мислите си, за да знаем, че бяха еднакви.
Едуард и Карлайл се заровиха в изследвания, търсейки отговори; нещо, което да очакваме. Намериха много малко неща, но нито едно от тях не можеше да се потвърди.
Алис и Розали обикновено започваха денят ни с модно ревю. Ренесме никога не носеше същите дрехи по два пъти, отчасти защото тя почти моментално надрастваше дрехите си и отчасти, защото Алис и Розали се опитваха на направят бебешки албум, който отразяваше по-скоро години, отколкото седмици. Те правеха хиляди снимки, документирайки всяка фаза на ускореното й детство.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
На три месеца Ренесме можеше да бъде голямо едногодишно или малко двугодишно дете. Тя не беше изваяна точно като едва прохождащо дете; беше по-слаба и по-грациозна, пропорциите й бяха по-еднакви, като на възрастен. Бронзовите й къдрици стигаха до кръста; не можех да понеса да ги отрежа, дори Алис да го беше позволила. Ренесме можеше да говори с безпогрешна граматика и произношение, но тя рядко го правеше, предпочитайки просто да покаже на хората какво иска. Тя не само ходеше, но и бягаше, и танцуваше. Тя дори можеше да чете.
Една вечер й четях Тенисън, защото потокът и ритъмът на поезията му ми се струваше отпускащ. Постоянно трябваше да търся нови материали; Ренесме не обичаше приказките й за лека нощ да се повтарят, както се предполагаше, че останалите деца искат, и нямаше търпение за книжките с картинки. Тя се пресегна да докосне бузата ми, изображението в умът й беше на нас двете, само че тя държеше книжката. Аз й я подадох, усмихвайки се.
- „Тук има сладка музика,” – зачете тя без колебание. – „която пада по-нежно от цвета на рози по тревата, или нощната роса по спокойните води между стените от сенчест гранит, в блещукащ проход....”
Ръката ми беше като на робот, докато взех книгата от ръцете й.
- Ако ти четеш, как ще заспиш? – Попитах я с глас, който почти беше избегнал треперенето.
По изчисленията на Карлайл, растежът на тялото й като цяло се забавяше, а умът й продължаваше да препуска напред. Дори ако степента на намаляването се задържеше същата, тя все пак щеше да бъде възрастна след не повече от четири години.
Четири години. И стара жена на петнадесет. Само петнадесет години живот.
Но тя бе толкова здрава. Жизнерадостна, умна, пламенна и щастлива. Нейното добро здравословно състояние ме улесни да бъде щастлива с нея за момента и да оставя бъдещето за утре.
Карлайл и Едуард обсъждаха изборите ни за в бъдеще от всеки ъгъл с ниски гласове, които се опитвах да не чувам. Те никога не водеха тези дискусии, когато Джейкъб беше наоколо, защото имаше едно сигурно нещо, което щеше да спре стареенето, а това не беше нещо, което щеше да въодушеви Джейкъб. Аз не бях. „Прекалено е опасно! „, крещяха инстинктите ми. Джейкъб и Ренесме си приличаха по повече от едно нещо, и двамата бяха наполовина две неща, две неща в едно. И цялото върколашко знание настояваше, че вампирската отрова бе смъртна присъда, а не път към безсмъртието.... Карлайл и Едуард бяха изчерпали изследванията, които можеха да направят отдалече и сега се приготвяхме да последваме старите легенди до източника им. Щяхме да се върнем в Бразилия, като започнем оттам. Племето Тикуни имаха легенди за деца като Ренесме....Ако и други деца като нея са съществували, вероятно някаква история за живота на тези полу-смъртни деца все още се предава....
Единственият истински въпрос, който ни беше останал, бе кога да тръгнем. Аз бях тази, която забавяше нещата. Малка част от това беше, че исках да остана във Форкс до след празниците заради Чарли. Но по-голямата причина беше, че имаше различно пътешествие, което знаех, че трябва първо да направя – това беше ясен приоритет.
Също така, трябваше да пътувам сама.
Това беше единственият спор между мен и Едуард, откакто станах вампир. Главната причина за кавгата беше частта, свързана с фактора „сама”. Но фактите бяха такива и моят план беше единственият, който имаше смисъл. Трябваше да отида при Волтури и трябваше да го направя абсолютно сама. Дори освободена от старите кошмари, от всякакви сънища, беше невъзможно да забравя Волтури. Те също не ни оставяха без напомняния.
До денят, в който се появи подаръкът на Аро, аз не знаех, че Алис беше изпратила известия за сватбата до водачите на Волтури; ние сме били много далеч на остров Есме, като тя имала видение за войници на Волтури – Джейн и Алек, унищожително могъщите близнаци, били измежду тях. Кай планувал да изпрати ловна дружина, за да проверят дали все още съм човек, въпреки техният декрет(понеже аз знаех за тайният вампирски свят, аз или трябваше да се присъединя, или да устата ми щеше да бъде затворена....завинаги). Така че Алис им ипратила известията, виждайки че това ще ги забави, докато те дешифрирали значението зад него. Но те щяха да дойдат все някога. Това беше сигурно.
Самият подарък не беше прекалено заплашителен. Екстравагантен, да, почти плашещ в екстравагантността си. Заплахата беше в последната реплика от поздравителната бележка на Аро, написана в черно мастило на лист тежко, чисто бяла хартия с почерка на самият главатар на Волтури: Нямам търпение да видя новата госпожа Кълън лично.
Подаръкът беше поставен в претрупана, гравирана, древна дървена кутия, вътрешността й беше покрита със злато и седеф, украсена със скъпоценни камъни в цветовете на дъгата. Алис каза, че само кутията била безценно съкровище, която би затъмнила всяко едно бижу, освен това в нея.
- Винаги съм се чудел къде ли са изчезнали кралските бижута, които Джон от Англия заложи през тринадесети век. – Каза Карлайл. – Предполагам, че не ме изненадва това, че Волтури имат част от тях.
Огърлицата беше проста – злато, вплетено в дебела въже от верижката, почти уголемена, като плавна змея, която се увива близо до гърлото. Едно бижу висеше провесено на въжето: бял диамант с големината на топка за голф.
Нескритото напомняне в бележката на Аро ме заинтересова повече от бижуто. От Волтури се нуждаеха да видят, че аз бях безсмъртна, че семейство Кълън се подчиняват на заповедите на Волтури и имаха нужда да проверят скоро. Не биваше да им се позволява дори да приближат Форкс. Имаше само един начин да запазим живота си тук в безопасност.
- Няма да ходиш сама. – Беше настоял Едуард през зъби, а ръцете му се бяха свили в юмруци.
- Те няма да ме наранят. – Казах аз, колкото се може по-ускопоително, насилвайки гласът си да звучи сигурен. – Те нямат причина. Аз съм вампир. Случаят е приключен.
- Не. Абсолютно не.
- Едуард, това е единственият начин да я защитим.
И той не бе могъл да спори с това. Моята логика беше херметичски затворена.
Дори през краткото време, през което позвах Аро, бях успяла да видя, че той е колекционер, а най-ценните му съкровища бяха живите същества. Той пожелаваше красота, талант и рядкост измежду безсмъртните му последователи повече от всяко бижу, заключено в съкровищницата му. Беше достатъчно лошо, че той беше пожелал способностите на Алис и Едуард. Няма да му дам друга причина да ревнува от семейството на Карлайл. Ренесме беше красива и надарена, уникална – тя беше единствена по рода си. Той няма да бъде допуснат до нея, дори и през мислите на някого.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 5 от 8]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите