vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 7 от 8]

Бела Кълан


Admin
Admin
Аз свалих стъклото като че не го чувах.
Човекът остави вестника си настрана и дрехите му ме изненадаха, сега, когато можех да ги видя. Под дрипавият му парцал, той беше леко прекалено добре облечен. Нямаше никъкав бриз, за да ми подаде миризма, но блясъкът на тъмно червената му риза приличаше на коприна. Извитата му черна коса беше оплетена и полудяла, но тъмната му кожа беше гладка и перфектна, зъбите му бяха бели и прави. Противоречие.
- Може би не трябва да паркирате колата си тук, мадам. – Каза той. – Може да не е тук, когато се върнете.
- Благодаря за предупреждението. – отговорих.
Аз изгасих двигателя и излязох. Може би подсвирващият ми приятел можеше да ми даде отговорите, които исках, по-бързо, отколкото да нахлуя с взлом. Аз отворих големият си сив чадър – не че ме интересуваше, наистина, да предпазвам дългата кашмирена рокля, която носех. Това беше нещо, което човек би направил.
Мъжът изгледа лицето ми косо през дъжда и тогава очите му се разшириха. Той преглътна и чух как сърцето му се ускори, докато го приближавах.
- Търся някого. – започнах аз.
- Аз съм някой. – Предложи той с усмивка. – Какво мога да направя за теб, красавице?
- Ти ли си Джей Дженкс? – попитах аз.
- О. – каза той и изражението му се превърна от очакващо в разбиращо. Той се изправи на крака и ме огледа с присвити очи. – Защо търсиш Джей?
- Това си е моя работа. – Пък и си нямам и идея. – Ти ли си Джей?
- Не.
Ние се гледахме за един дълъг момент, докато острият му поглед обходи отгоре до долу прилепналата перленосива нощница, която бях обляква. Погледът му най-накрая стигна до лицето ми.
- Ти не приличаш на обикновените клиенти.
- Аз вероятно не съм обикновена. – признах си. – Но наистина трябва да го видя колкото е възможно по-бързо.
- Не съм сигурен какво да направя. – призна си той.
- Защо не ми кажеш името си?
Той се ухили.
- Макс.
- Приятно ми е да се запознаем, Макс. Сега защо не ми кажеш с какво се занимаваш?
Усмивката му се превърна в намръщване.
- Ами, обикновените клиенти на Джей изобщо не приличат на теб. Твоят вид не се занимава да ходи в офисът му в гетото. Просто отивате в модерният му офис в небостъргача.
Аз повторих адреса, който имах, правейки списъкът с номерата въпрос.
- Да, това е мястото. – каза той, отново подозрителен. – Как така не отиде там?
- Това беше адресът, който ми бе даден – от много надежден източник.
- Ако сте намислили нещо добро, нямаше да сте тук.
Аз прехапах устни. Никога не съм била много добра в блъфирането, но Алис не ми бе оставила много алтернативи.
- Може би не съм намислила нещо добро.
Лицето на Макс стана извинително.
- Вижте, мадам...
- Бела.
- Добре, Бела. Виждаш ли, имам нужда от тази работа. Джей ми плаща много добре най-вече да видя тук по цял ден. Искам да ти помогна, наистина, но – и разбира се говоря хипотетично, нали? Или неофициално, или каквото ти върши работа – но ако пусна някого, който може да му навлече проблеми, изхвърчам. Виждаш ли проблема ми?
Помислих за минута, дъвчейки устната си.
- Никога преди не си виждал някой като мен? Е, някак като мен. Сестра ми е доста по-ниска от мен и има тъмна, щръкнала черна коса?
- Джей познава ли сестра ти?
- Мисля, че да.
Макс помисли върху това за минута. Аз му се усмихнах и дишането му се запъна.
- Ще ти кажа какво ще направя. Ще се обадя на Джей и ще те опиша. Нека той вземе решението.
Какво ли знаеше Джей Дженкс? Дали описанието ми щеше да значи нещо за него? Това беше тревожна мисъл.
- Фамилията ми е Кълън. – Казах аз на Макс, чудейки се дали това не бе твърде много информация. Започвах да се дразня на Алис. Наистина ли трябваше да съм чак толкова сляпа? Тя можеше да ми остави още една, две думи...
- Кълън, разбрах.
Аз го наблюдавах, докато набираше, лесно запомняйки номера. Е, можех да се обадя на Джей Дженс лично, ако това не проработеше.
- Здрасти, Джей, Макс е. Знам, че никога не бива да ти се обаждам на този номер, освен по спешност...
„Има ли спешност?” Чух слабо от другият край.
- Е, не точно. Едно момиче иска да те види...
„Не виждам какво му е спешното. Защо не следваш нормалната процедура?”
- Не последвах нормалната процедура, защото тя изобщо не изглежда като обикновените...
„Да не е ченге?”
- Не...
„Не можеш да си сигурен. Изглежда ли като ония на Кубарев...”
- Не – остави ме да говоря, става ли? Тя казва, че познаваш сестра й или нещо подобно.
„Едва ли. Как изглежда тя?
- Тя изглежда... – Очите му ме обходиха от лицето до обувките преценяващо.
- Е, тя изглежда като супермодел, така изглежда. – Аз се усмихнах и той ми намигна, тогава продължи. – Влудяващо тяло, бледа като чарфав, тъмно кестенява коса, почти до кръста й, има нужда от един здрав сън...нещо от това да ти звучи познато?
„Не, не ми звучи познато. Не съм доволен, че оставяш слабостта си за красиви жени да се намесва в...
- Да, харесва красивите, какво му е лошото на това? Съжалявам, че те притесних, човече. Просто забрави.
- Името. – Прошепнах.
- О, да. Чакай. – Каза Макс. – Тя казва, че името й е Бела Кълън. Това помага ли?
Имаше миг на мъртвешка тишина и тогава гласът от другият край на линията внезапно крещеше, използвайки много думи, които не чувахте често извън паркингите за камиони. Цялото изражение на Макс се промени; цялото шегуване изчезна и устните му пребледняха.
- Защото ти не попита! – извика обратно Макс, паникьосан.
Имаше още една пауза, докато Джей се успокояваше.
„Красива и бледа?” Попита Джей, малко по-успокоен.
- Казах ти това, нали?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Красива и бледа? Какво ли знаеше този човек за нашият вид? Дали и той самият не беше един от нас? Не бях подготвено за такъв вид съпоставка. Стиснах зъби. В какво ме беше забъркала Алис?
Макс изчака минута през още една вълна от изкрещяни обиди и наставления и тогава ме погледна с очи, които бяха изплашени.
- Но ти се срещаш с клиенти от гетото само в четвъртък – добре, добре! Заемам се. – Той затвори телефона.
- Той иска да ме види? – Попитах умно.
Макс ме изгледа сърдито.
- Можеше да ми кажеш, че си клиент с приоритет.
- Не знаех, че съм.
- Помислих си, че може да си ченге. – Призна си той. – Имам предвид, ти не изглеждаш като ченге. Но се държиш някак странно, красавице.
Аз свих рамене.
- Картел за наркотици? – предположи той.
- Кой, аз ли? – попитах аз.
- Да. Или гаджето ти, или който и да е.
- Не, съжалявам. Не съм голям фен на наркотиците, нито пък съпругът ми. Просто казваме не и всичко останало.
Макс изсъска под носа си.
- Омъжена. Все не ми върви.
Аз се усмихнах.
- Мафия?
- Не.
- Контрабанда на диаманти?
- Моля те! С такива хора ли се занивамаш обикновено, Макс? Може би трябва да си намерих нова работа.
Трябваше да си призная, че се забавлявах малко. Не бях взаймодействала много с човеци, освен с Чарли и Сю. Беше забавно да го наблюдавам как се спъва. Също така бях много доволна от това, колко лесно ми беше да не го убивам.
- Трябва да си замесена в нещо голямо. И лошо. – размишляваше той.
- Наистина не е това.
- Всички така казват. Но кой друг се нуждае от документи? Или може да си позволи да плати цените на Джей за тях, трябва да добавя. Не е моя работа, всеки случай. – каза той и после отново промърмори думата омъжена.
Той ми даде напълно нов адрес и общи насоки, след което ме наблюдаваше как отпътувам с подозрителни, съжаляващи очи.
На този етап, бях готова за почти всичко – някакъв вид на бърлогата на злодеят от Джеймс Бонд ми изглеждаше подходяща. Така че си помислих, че Макс може да ми е дал грешен адрес като тест. Или може би бърлогата без под земята, под този обикновен, безличен мол, сгушен под залесеният хълм в приятният квартал.
Аз паркирах на едно свободно място и погледнах нагоре към стилният, изтънчен надпис, който гласеше ДЖЕЙСЪН СКОТ, АДВОКАТ ПО ПРАВО.
Офисът вътре беше бежов, с целиново зелени акценти, безобиден и незначителен. Нямаше никаква миризма на вампир тук и това ми помогна да се успокоя.
Нищо, освен непознати хора. Един аквариум беше вграден в стената и приятна, красива, руса рецепционистка седеше зад бюрото.
- Здравейте. – поздрави ме тя. – Как мога да ви помогна?
- Тук съм, за да видя г-н Скот.
- Имате ли записан час?
- Не точно.
Тя се усмихна леко.
- Тогава може да се забави. Защо не седнете, докато аз...
„Ейприл!” Заповядващияг глас изкрачи от телефона на бюрото й. „Скоро очаквам г-жа Кълън.”
Аз се усмихнах и посочих себе си.
„Прати я моментално. Разбираш ли? Не ме интересува какво ще пракъсне.”
Можех да чуя нещо друг в гласа му, освен нетърпение. Стрес. Нерви.
- Тя току-що пристигна. – Ейприл каза, веднага след като можеше да говори.
„Какво? Изпратя ми я! Какво чакаш?”
- Веднага, г-н Скот! – Тя се изправи на крака, ръкомахайки, докато ме водеше по къс коридор, предлагайки ми кафе или чай, или нещо друго, което бих искала.
- Ето ви и вас. – каза тя, когато ме бутна в главниягт офис, запълнен с тежко дървено бюро и стена на суетата.
- Затвори вратата след себе си. – заповяда един стържещ тенор.
Аз разгледах мъжът, седящ зад бюрото, докато Ейприл прибързано се изниза. Той беше нисък и оплешивяващ, вероятно около петдесетте, със шкембе. Той носеше червена копринена вратовръзка с риза на сини и бели ивици, а синьо-зеленикавата му жилетка висеше на облегалката на стола му. Той съшо така трепереше, пребледнял до болнаво пастелен цвят на кожата, с пот, избиваща по челото му; представих си язва, избиваща под резервната гума.
Джей се съвзе и се повдигна несигурно от стола си. Той протегна ръка през бюрото.
- Г-жо Кълън. Каква абсолютна наслада е за мен.
Аз прекосих стаята и бързо му стиснах ръката веднъж. Той леко се сви от студената ми кожа, но не изглеждаше особено изненадан от нея.
- Г-н Дженкс. Или предпочитате Скот?
Той отново трепна.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Както предпочитате, разбира се.
- Защо не ме наричате Бела, а аз Джей?
- Като стари приятели. – съгласи се той, бършейки с копринена кърпичка челото си.
Той ме направи жест да седна и той самият го направи.
Трябва да попитам, дали най-накрая се запознавам с прекрасната съпруга на г-н Джаспър?
Аз взех под внимание това за секунда. Тогава той познава Джаспър, а не Алис. Познаваше него и изглежда се страхуваше от него.
- Неговата снаха, всъщност.
Той прехапа устни, като че улавяше значението на това, толкова отчаяно, колкото и аз.
- Надявам се г-н Джаспър е в добро здраве? – попита внимателно той.
- Сигурна съм, че той е в отлично здраве. В момента той е на продължителна ваканция.
Това изглежда изясни част от объркването на Джей. Той кимна на себе си и подпря слепоочието си с пръсти.
Много добре. Вие трябваше да дойдете в главният офис. Асистентите ми щеше да ви пратят директно при мен – нямаше нужда да минавате през по-негостоприемни канали.
Аз кимнах. Не бях сигурна защо Алис ми беше дала адреса в гетото.
- Е, добре, вече сте тук. Какво мога да направя за вас?
- Документи. – казах аз, опитвайки се да прозвуча, сякаш знаех за какво говоря.
- Разбира се. – Джей моментално се съгласи. – За какво говорим – актове за раждане, смъртни актове, шофьорски книжки, паспорти, здравни осигуровки...?
Аз си поех дълбоко въздух и се усмихнах. Дължах много на Макс.
И тогава усмивката ми увехна. Алис ме беше пратила тук поради някаква причина и аз бях сигурна, че беше, за да предпазя Ренесме. Последният й дар към мен. Единственото нещо, от което тя знаеше, че имам нужда.
Единствената причина, поради която Ренесме имаше нужда от фалшификатор, беше ако бяга. И единствената причина Ренесме да бяга беше, че ние сме загубили.
Ако ние с Едуард бягахме с нея, тя нямаше веднага да се нуждае от тези документи. Бях сигурна, че личните карти бяха нещо, до което Едуард знаеше как да се добере или да направя сам, и бях сигурна, че той знаеше как да се измъкнем и без тях. Можехме да бягаме с нея хиляди мили. Можехме да преплуваме океан с нея.
Ако бяхме до нея, за да я спасим.
И цялата тази потайност да укрием това от Едуард. Защото имаше голяма възможност, всичко, което той знаеше, да го знае и Аро. Ако загубехме, Аро със сигурност би взем информацията, за която жадуваше, преди да унищожи Едуард.
Беше точно така, както и подозирах. Ние не можехме да победим. Но трябваше да се опитаме за убием Деметри, преди да загубим, давайки на Ренесме шанс да избяга.
Спрялото ми сърце стана като валчест камък в гърдите ми – смазваща тежест. Цялата ми надежда се увяхна като мъгла на слънчева светлина. Очите ми загоряха.
На кого да я поверя? Чарли? Но той беше толкова беззащитно човек. И как щях да му предам Ренесме? Той изобщо нямаше да е близо до онази битка. Така че това оставяше само един човек. Всъщност никога не е имало друг.
Аз бях премислила това толкова бързо, че Джей изобщо не забеляза паузата ми.
- Два акта за раждане, два паспорта, една шофьорска книжка. – Казах с нисък, напрегнат тон.
Ако бе залезялал промяната в изражението ми, се беше престорил, че не е.
- Имената?
- Джейкъб...Улфи. И...Ванеса Улфи. – Неси изглеждаше като подходящо умалително от Ванеса. Джейкъб щеше да хареса Улфи.
Химикалката му задраска бързо по формуляра.
- Средни имена?
- Просто сложете нещо родово.
- Както предпочитате. Възраст?
- Двадесет и седем за мъжа, пет за момиченцето. – Джейкъб можеше да претендира за толкова. Той беше звяр. Със скоростта, с която Ренесме растеше, аз трябваше да изчислявам по-високо. Той можеше да й е втори баща...
- Ще ми трябват снимки, ако искате напълно завършени документи. – Каза Джей, прекъсвайки мислите ми. – Г-н Джаспър обикновено искаше той сам да ги довършва.
Е, това обясняваше защо Джей не знаеше как изглежда Алис.
- Чакайте. – казах аз.
Това беше късмет. Аз имах няколко семейни снимки, пъхнати в портфейла ми, и перфектната – с Джейкъб, държащ Ренесме на стъпалата пред къщата – беше само на месец. Алис ми я беше дала само преди няколко дни...Оу. Може би все пак нямаше чак толкова късмет в това. Алис знаеше, че имам тази снимка. Може би тя дори е имала някой замъглен проблясък, че ще ми трябва, преди да ми я даде.
- Ето.
Джей разгледа снимката за момент.
- Дъщеря ви много прилича на вас.
Аз се напрегнах.
- Повече прилича на баща си.
- Който не е този човек. – Той докосна лицето на Джейкъб.
Очите ми се свиха и нови потоци пот рукнаха от челото на Джей.
- Не. Това е много близък семеен приятел.
- Простете. – Промърмори той и химикалката отново започна да дращи. – Колко скоро ще искате документите?
- Може ли да ги получа до седмица?
- Това е бърза поръчка. Ще ви струва двойно – но, простете. Забравах с кого разговарям.
Явно той е познавал Джаспър.
- Просто ми дайде цифра.
Той изглеждаше колеблив да я каже наглас, въпреки че бях сигурна, че след като се е разправял с Джаспър, е знаел, че парите не са проблем. Дори не взимах под внимание пръсващите се сметки по целият свят с различните имена на Кълънови, имаше достатъчно пари в натура из цялата къща, че да поддържат малка държава за десетилетие; това ми напомняше как винаги имаше стотина куки за риболов в дъното на всяка шкафче в къщата на Чарли. Съмнявах се, че някой дори ще забележи липсващата купчина, която бях взела в подготовка за днес.
Джей написа цената накрая на формуляра.
Аз спокойно кимнах. Имах повече от това в себе си. Отново отворих чантата си и преброих правилната сума – бях си събрала на по пачки от по пет хиляди, така че не ми отне много време.
- Ето.
- Ах, Бела,не е нужно да ми давате цялата сума сега. Прието е да запазите половината, за да си подсигурите доставката.
Аз се усмихнах изморено към нервният човек.
- Но аз ти се доверявам, Джей. Все пак ще ти дам бонус – същата сума, когато получа документите.
- Това не е нужно, уверявам ви.
- Не се притеснявай. – И така и така нямаше да мога да ги взема със себе си. – Тогава да се срещнем отново тук по същото време следващата седмица?
Той ми изпрати болезнен поглед.
- Всъщност, предпочитам да правя такива прехвърляния на места, несвързани с различните ми бизнеси.
- Разбира се. Сигурна съм, че не пратя това по начинът, който очаквате.
- Свикнал съм да нямам никакви очакваният, когато става въпрос за семейство Кълън. – Той направи гримаса, но бързо обладя изражението си. – Да се срещнем в осем часът точно след една седмица в Пасифико? То е на Юниън Лейк и храната е превъзходна.
- Перфектно. – Не че щях да вечерям с него. Той всъщност нямаше много да го хареса, ако го направех.
Аз се изправих и отново стиснах ръката му. Този път той не трепна. Но изглежда имаше нова тревога. Устата му беше свита, а гърбът му напрегнат.
- Ще ви затрудни ли този срок? – попитах аз


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Какво? – Погледна той, сварен неподготвен от въпроса ми. – Срокът? О, не. Изобщо нямайте никакви притеснения. Със сигурност ще съм направил документите ви навреме.
Щеше да бъде хубаво и Едуард да беше тук, че да знаех какви бяха истинските притесненият на Джей. Аз въздъхнах. Да пазя той от Едуард беше достатъчно лошо; да трябва да бъда далеч от него беше прекалено.
- Тогава ще се видим след една седмица.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
34. ИЗЯВЛЕНИЯ

Чух музиката още преди да съм излязла от колата. Едуард не бе докосвал пианото си от нощта, когато Алис напусна. Сега, докато затварях вратата, чух песента да преминава от един тон към моята приспивна песен. Едуард ме приветстваше вкъщи.
Движех се бавно, докато вземах Ренесме – заспала бързо, тъй като ни нямаше цял ден – от колата. Бяхме оставили Джейкъб у Чарли – беше казал, че ще се върне със Сю. Чудех се дали се опитваше да си напълни главата с достатъчно ненужни факти, за да разкара картинката на начина, по който бе изглеждало лицето ми, когато влязох през вратата на Чарли.
Докато вървях бавно към къщата на Кълънови сега, разпознах надеждата и въодушевлението, което бе почти видимо като аура около голямата бяла къща, бе като моята тази сутрин също. Сега ми се струваше непозната.
Отново исках да се разплача, чувайки музиката на Едуард за мен. Но се стегнах. Не исках да бъде подозрителен. Нямаше да оставя никакви следи в главата му, които Аро да открие. Едуард се обърна и се усмихна, когато влязох през вратата, но продължи да свири.
- Добре дошла вкъщи – каза той, сякаш бе просто един нормален ден. Сякаш нямаше още дванайсет вампира в стаята, заети с различни занимания, както и още дузина разпръснати някъде наоколо. – Прекара ли си добре с Чарли днес?
- Да. Съжалявам, че отне толкова време. Отидох да направя малко коледни покупки за Ренесме. Знам, че няма да е кой знае какъв празник, но... – Свих рамене.
Устните на Едуард се извиха надолу. Той спря да свири и се извъртя на пейката, така че цялото му тяло бе обърнато към мен. Сложи едната си ръка на талията ми и ме придърпа към себе си.
- Не съм мислил много за това. Ако искаш да го направим по-празнично...
- Не – прекъснах го аз. Трепнах вътрешно при идеята да се опитваме да се престорим на повече ентусиазирани, отколкото бе нужно. – Просто не исках да го оставим да отмине без да й дадем нещо.
- Може ли да видя?
- Ако искаш. Съвсем дребно е.
Ренесме бе в пълно безсъзнание, хъркайки деликатно срещу шията ми. Завиждах й. Би било хубаво да избягаш от реалността, дори и за няколко часа.
Внимателно напипах малката кадифена чантичка, без да отварям много чантата си, за да не види Едуард парите, които носех.
- Улови погледа ми върху витрината на един антикварен магазин, докато минавах покрай него.
Разтърсих малкият златен медальон в дланта му. Беше кръгъл, с малки гравирани лозови листенца около външния край на кръга. Едуард го отвори и погледна вътре. Имаше място за малка снимка и, от противоположната страна, посвещение на френски.
- Знаеш ли какво пише? – попита той с различен тон, по-меко отпреди.
- Магазинерът ми каза, че е нещо от типа на „повече от собственият ми живот”. Така ли е?
- Да, бил е прав.
Той ме погледна с пронизващи топазени очи. Срещнах погледа му за момент, след което се престорих, че телевизорът ме е разсеял.
- Надявам се да й хареса – прошепнах аз.
- Разбира се, че ще й хареса – каза леко и небрежно той и бях сигурна точно в тази секунда, че той знаеше, че криех нещо от него. Бях и убедена, че си нямаше и идея за детайлите.
- Нека да я заведем вкъщи – предложи той, като се изправи и сложи ръката си около рамената ми.
Поколебах се.
- Какво? – попита той.
- Исках да се поупражнявам малко с Емет... – Бях изгубила цял ден с жизненоважната си задача – чувствах се изостанала.
Емет – седнал на дивана с Розали и хванал дистанцонното, разбира се – вдигна поглед и се ухили нетърпеливо.
- Отлично. Гората се нуждае от поизтъняване.
Едуард се намръщи на Емет, след това и на мен.
- Има достатъчно време за това утре – каза той.
- Не ставай глупав – оплаках се аз. – Вече няма подобно нещо като „достатъчно време”. Такова понятие не съществува. Имам много да уча и...
Той ме сряза.
- Утре.
И изражението му бе такова, че дори Емет не посмя да спори.
Бях изненадана колко трудно бе да се върна към рутината, която бе все пак, абсолютно нова. Но да изоставя дори тази малка надежда, която бях съхранявала, ми се стори невъзможно. Опитах се да се фокусирам върху положителните неща. Имаше добра възможност дъщеря ми да оцелее това, което предстоеше, както и Джейкъб. Ако имаха бъдеще, тогава това бе един вид победа, нали? Нашата малка група трябваше да се стегне, ако Джейкъб и Ренесме щяха да имат възможността изобщо да избягат. Да, стратегията на Алис имаше смисъл само ако щяхме да се борим. Така че и тук имахме малка победа, като се имаше предвид, че Волтури не са имали сериозно предизвикателство от хилядолетие насам.
Нямаше да бъде краят на света. Просто краят на Кълънови. Краят на Едуард и мен. Предпочитах го по този начин – поне последната част. Нямаше да живея отново без Едуард, ако щеше да напуска този свят, тогава щях да бъда точно зад него.
Чудех се разсеяно от време на време дали щеше да ни очаква нещо от другата страна. Знаех, че Едуард не вярва наистина в това, но Карлайл вярваше. Аз самата не можех да си го представя. От друга страна, не можех да възприема това Едуард да не съществува по някакъв начин, някъде. Ако можехме да бъдем заедно на което и да е място, тогава това бе моят щастлив край.
И така рутината на дните ми продължаваше, само че малко по-трудно от преди. С Едуард, Ренесме и Джейкъб отидохме да видим Чарли на Коледа. Всички от глутницата на Джейкъб бяха там, включително Сам, Емили и Сю. Беше голяма полза от тях да бъдат в малките стаи на Чарли, с големите си, горещи тела натикани в ъглите около оскъдно декорираното му дръвче – човек можеше да види къде му е писнало и се е отказал – и изпълвайки мебелите му. Можеше да се разчита на върколаците да бъдат нащрек за предстояща битка, без значение колко самоубийствена бе. Електричеството от вълнение им предоставяше удобен случай, който скриваше пълната ми липса на коледен дух. Едуард беше, както винаги, по-добър актьор от мен.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Ренесме носеше медальона, който й бях дала на зазоряване, а в джоба на якето й бе МР3-плейъра, който Едуард й бе подарил – дребна джаджа, която можеше да натъпче с пет хиляди песни, вече напълнена с любимите на Едуард. На китката й бе една сложно заплетена килетска версия на годежен пръстен. Едуард бе скръцнал със зъби при вида на това, но мен не ме притесняваше.
Скоро, толкова скоро, щях да я дам на Джейкъб, за да я пази. Как бих могла да бъда подразнена от какъвто и да е символ на посвещението, на което толкова разчитах?
Едуард бе спасителя деня, поръчвайки подарък за Чарли. Беше се появил вчера – добрата страна на бързите доставки – и Чарли прекара цяла сутрин в разглеждане на дебелият наръчник за ползване на новата му сонарна система за риболов.
По начина, по който върколаците ядяха, коледният обяд на Сю сигурно е бил доста добър. Чудех се как ли щеше да изглежда събирането на някой външен човек. Дали играехме достатъчно добре ролите си? Дали някой непознат би си помислил, че сме весел приятелски кръг, който се наслаждава на коледните празници с безгрижна радост?
Мисля, че Едуард и Джейкъб бяха облекчени като мен, когато настана време да си вървим. Стори ми се странно да хабя енергията си, за да се преструвам на човек, когато имаше толкова много по-важни неща за правене. Беше ми трудно да се концентрирам. Същевременно, това бе вероятно и последният път, когато щях да видя Чарли. Може би бе хубаво, че бях прекалено скована, за да осъзная това.
Не бях виждала майка си от сватбата насам, но можех само да се радвам на градивната дистанция, която бе започнала преди две години. Тя бе прекалено крехка за моят свят. Не исках да бъде замесена в това. Чарли бе по-силен.
Може би дори достатъчно силен за сбогуване в този момент, но аз не бях.
Беше много тихо в колата – отвън дъждът бе като мъгла, колебаейки се между течност и лед. Ренесме седеше в скута ми, играейки си с медальона си, като го отваряше и затваряше. Наблюдавах я и си представях нещата, които бих казала на Джейкъб тъкно сега, ако не трябваше да пазя думите си далеч от главата на Едуард.
„Ако някога сте отново в безопасност, заведи я при Чарли. Разкажи му цялата история някой ден. Разкажи му колко много го обичах, как не можех да понеса да го напусна, дори когато човешкият ми живот приключваше. Кажи му, че беше най-страхотният баща. Кажи му да предаде любовта ми на Рене, и надеждата ми, че ще е щастлива и ще е добре...”
Трябваше да дам документите на Джейкъб преди да стане прекалено късно. Щях да му дам бележка и за Чарли. И писмо за Ренесме. Нещо, което да може да прочете, когато нямаше да мога да й казвам, че я обичам вече.
Нямаше нищо необичайно във външният вид на къщата на Кълънови, докато паркирахме в ливадата, но можех да чуя някаква недоловима караница вътре. Много ниски гласове мърмореха и ръмжаха. Звучеше напрегнато и звучеше, като спор. Можех да чуя гласът на Карлайл и този на Амун по-често от тези на останалите.
Едуард спря пред къщата, наместо да влезе в гаража. Разменихме си предпазливи погледи преди да излезем от колата.
Позата на Джейкъб се промени – лицето му стана сериозно и внимателно. Предположих, че сега се държеше като Алфа. Очевидно нещо се бе случило и щеше да получи информацията, от която той и Сам се нуждаеха.
- Алистър си е тръгнал – прошепна Едуард, докато се изтрелвахме нагоре по стъпалата.
Вътре във всекидневната, главната конфронтация бе физически очевидна. Имаше кръг от зрители, облегнати на стените, всеки вампир който се бе присъединил към нас, освен Алистър, и тримата включени в спора. Есме, Кеби и Тиа бяха най-близо до вампирите в центъра – в средата на стаята Амун съскаше срещу Карлайл и Бенджамин.
Челюстта на Едуард се сви и той застана бързо до Есме, държейки ме за ръка. Притиснах Ренесме здраво към гърдите си.
- Амун, ако искаш да си тръгнеш, никой не те насилва да останеш – каза спокойно Карлайл.
- Крадеш ми половината клан, Карлайл! – извика Амун, посочвайки с пръст Бенджамин. – Затова ли ме извика тук? За да крадеш от мен?
Карлайл въздъхна, а Бенджамин извъртя очи.
- Да, Карлайл се скара с Волтурите, застраши живота на цялото си семейство, само за да ме подмами да дойда тук и да умра – каза Бенджамин саркастично. – Бъди разумен, Амун. Посветил съм се да сторя правилното нещо тук; Не се присъединявам към друг клан. Можеш да правиш каквото си искаш, разбира се, както изтъкна Карлайл.
- Това няма да завърши добре – изръмжа Амун. – Алистър беше единственият разумен тук. Би трябвало всички да бягаме.
- Замисли се кого наричаш разумен – промърмори Тиа тихо от другата страна.
- Всички ще бъдем изколени!
- Няма да се стигне до бой – каза Карлайл с твърд глас.
- Ти така казваш!
- Ако се стигне, винаги можеш да отидеш при другите, Амун. Сигурен съм, че Волтури ще оценят твоята помощ.
Амун му се усмихна презрително.
- Вероятно това е решението.
Отговорът на Карлайл бе мек и искрен.
- Няма да ти се сърдя за това, Амун. Приятели сме от дълго време насам, но никога не бих те помолил да умреш заради мен.
Гласът на Амун също бе по-овладян:
- Но ти ще повлечеш моят Бенджамин заедно с теб.
Карлайл сложи ръката си на рамото на Амун, но той я отблъсна.
- Ще остана, Карлайл, но това май ще е повече в твоя вреда. Ще се присъединя към тях, ако това е начинът да оцелея. Всички вие сте глупци, ако мислите, че можете да се противопоставите на Волтури. - той се смръщи, после въздъхна, погледна към мен и Ренесме и допълни. - Ще свидетелствам, че детето е пораснало. Това е самата истина. Всички го виждаме.
- Само за това те молим.
Амун направи гримаса.
- Но явно не само това получавате. - той се обърна към Бенджамин. - Аз ти дадох живот. Ти го пропиляваш.
Лицето на Бенджамин изглеждаше по-студено, отколкото някога го бях виждала; изражението му силно си контрастираше с момчешките му черти:
- Жалко, че не си успял да смениш силата на характера ми с твоята при трансформацията, тогава може би щеше да си доволен от мен.
Амун присви очи. Той рязко направи знак на Кеби и двамата ни подминаха, напускайки предния двор.
- Той не си тръгва. - каза ми бързо Едуард. - но от сега нататък ще стои на разстояние от нас дори повече. Не блъфирашеq когато каза, че ще се присъедини към Волтури.
- А защо Алистър си тръгна? - прошепнах аз.
- Не можем да сме сигурни, той не остави бележка. По мърморенето му стана ясно, че той мисли, че битката е неизбежна. Въпреки държанието му, той всъщност държи прекалено много на Карлайл, за да се присъедини към Волтури. Предполагам е решил, че рискът е прекалено голям. - сви рамене Едуард.
Въпреки, че разговорът бе само между нас двамата, естествено всичко можеха да чуят какво говорим. Елизар отговори на коментара на Едуард така, сякаш бе предназначен за всички.
- От думите му мога да съдя, че е нещо повече от това. Не сме говорили много на тема Волтури, но Алистър се притесняваше, че без значение колко убедително ще докажем невинността ви, Волтури няма да ни послушат. Той мисли, че те ще намерят извинение да наложат волята си.
Вампирите си размениха смутени погледи. Идеята, че Волтури биха изопачили собствения си свещен закон, за да спечелят, не им се струваше особено достоверна. Само Румънците бяха лепнали на лицата си типичните си подигравателни полу-усмивки. Изглежда се забавляваха от това, че останалите искаха да издигнат древните си врагове на пиедестал.
Много тихи разговори започнаха по едно и също време, но аз слушах само Румънците. Може би защото светлокосият Владимир все хвърляше погледи в моята посока.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Надявам се Алистър да е прав за това. - промърмори Стефан на Владимир. - Без значение от резултата, думите ни ще се разпрострат. Време е нашият свят да види какво всъщност представляват Волтури. Те никога няма да изчезнат, ако всички продължават да вярват на тези глупости, че те защитавали начина ни на живот.
- Когато ние управлявахме, поне не криехме истинската си същност. - отвърна Владимир.
Стефан кимна:
- Никога не сме си слагали измислени ореоли над главите и после представяли за светци.
- Мисля, че времето за битка настъпи. - каза Владимир . - Можеш ли да си представиш, че някога ще намерим по-голяма сила от тази? Друг толкова добър шанс?
- Нищо не е невъзможно. Може би някой ден...
- Чакаме този момент от петнадесет хиляди години, Стефан. А за тези години, те са станали само по-силни. - Владимир млъкна и пак погледна към мен. Не изглеждаше учуден от това, че и аз го гледах. - Ако Волтури спечелят този сблъсък, ще си тръгнат с повече мощ от тази, с която са дошли. С всички завоевания, които вземат със себе си. Помисли си какво може да им даде само тази новородена. - той кимна към мен. - А тя едва е опознала таланта си. И онзи, който движи земята – Владимир кимна към Бенджамин, който замръзна на мястото си. Почти всички слушаха думите на Румънците сега като мен. – Със близнаците, демонски изчадия, няма да имат нужда от илюзионистката или факлата. - очите му се преместиха на Зафрина и Кейт.
Стефан погледна към Едуард:
- И разчитащия мисли също не е много необходим. Но разбирам какво имаш предвид. Наистина ще получат много, ако спечелят.
- Повече, отколкото можем да им позволим да получат, не си ли съгласен?
Стефан въздъхна:
- Трябва да се съглася. А това означава...
- Че трябва да се изправим срещу тях, докато все още има надежда.
- Ако успеем да уроним авторитета им, да ги разобличим...
- Тогава, някой ден, друг ще довърши.
- И ще получим тъй дълго желаното отмъщение. Най-накрая.
Те втренчиха очи един в друг и промърмориха заедно:
- Изглежда това е единствения начин.
- Значи ще се бием. - каза Стефан.
Въпреки че виждах, че са разгневени, инстинктите им за оцеляване бушуваха за отмъщение, усмивките, които си размениха бяха изпълнени с очакване.
- Ще се бием. - съгласи се Владимир.
Предположих, че това е хубаво. Както Алистър, и аз мислех, че е невъзможно да избегнем битката. В такъв случай, още два вампири борещи се на наша страна щяха да са от полза. Но решението на Румънците все пак ме накара да изтръпна.
- Ние също ще се бием. - каза Тия и обикновено мъртвешкият й глас, сега бе изпълнен с повече тържественост от всякога. - Ние вярваме, че Волтури ще преминат границата на правомощията си. Нямаме никакво желание да ставаме част от тях. - тя спря очи на партньора си.
Бенджамин се ухили и хвърли дяволит поглед към Румънците.
- Очевидно е, че не съм стока за продан. Явно ще се наложи да се боря за правото си да бъда свободен.
- Не за първи път ще се бия против нечие владичество. - каза Гарет шеговито. Той се приближи до Бенджамин и го потупа по гърба. - Това е за свободата против подтисничеството.
- Ние оставаме с Карлайл. - каза Таня. - И ще се борим редом с него.
Решението на Румънците явно бе насърчило и другите да се изявят.
- Ние не сме решили. - каза Питър. Той погледна надолу към дребничкия си другар; устните на Шарлот бяха стиснати недоволно. Изглеждаше така, сякаш вече е направила своето решение. Чудех се какво е то.
- Същото важи и за нас. - каза Рандал.
- И за мен. - допълни Мери.
- Глутницата ще се бори заедно с Кълънови. - внезапно каза Джейкъб. - Не ни е страх от вампири. - добави той със самодоволна усмивка.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Деца. - измърмори Питър.
- Пеленачета. - поправи го Рандал.
Джейкъб се ухили подигравателно.
- Аз съм с вас. - каза Маги, отърсвайки се от възпиращите я ръце на Сайобан. - Знам, че истината е на страната на Карлайл. И не мога да пренебрегна това.
Сайобан се втренчи тревожно в най-младия член на клана си.
- Карлайл, - каза тя, сякаш двамата бяха сами, неочаквано игнорирайки формалната причина за събирането ни и неочаквания изблик за изявления. - Не искам да се стига до битка.
- Аз също, Сайобан. Знаеш, че е така. - той се усмихна едва-едва. - Може би трябва да се съсредоточиш да запазиш мирния тон.
- Знаеш, че това няма да помогне. - каза тя.
Помнех разговора на Карлайл и Роуз за ирландския водач – Карлайл вярваше, че Сайобан има едва доловима, но много мощна дарба да направи нещата такива, каквито ги желае и в същото време, самата Сайобан не беше на това мнение.
- Няма и да навреди. - каза Карлайл.
Сайобан завъртя очи:
- Да обясня ли какъв е изхода от ситуацията, който желая? - запита тя саркастично.
Сега Карлайл се хилеше съвсем открито:
- Ако не възразяваш.
- Тогава няма смисъл моят клан да се доказва, нали? - отвърна му тя. - След като няма никакъв шанс да има битка. - тя отново сложи ръце на раменете на Маги, дърпайки я по-близо до себе си.
Другарят на Сайобан, Лиам стоеше тихо, а лицето му не издаваше нищо.
Почти всички наблюдаваха смаяни размяната на шеги между Карлайл и Сайобан, но те не обясниха. Това беше краят на драматичните събития за нощта. Групата бавно се разпръсна – някои отидоха да ловуват, други решиха да убият времето с книгите на Карлайл, с телевизия или компютри.
Едуард, Ренесме и аз отидохме да ловуваме. Джейкъб се присъедини.
- Глупави пиявици! - промърмори на себе си той, когато излязохме навън. - Мислят се за нещо повече. - той изсумтя.
- Ще бъдат шокирани, когато пеленачетата спасят горделивите им особи, нали? - каза Едуард.
Джейк се усмихна и го удари по рамото:
- Да, мамка му, ще бъдат.
Това не беше последното ни ловно пътуване. Всички щяхме да ловуваме отново по-наблизо, докато чакаме появата на Волтури. Тъй като изходът не беше ясен, ние планирахме да прекараме няколко нощи навън на голямото бейзболно игрище, което .Алис бе видяла, просто за всеки случай. Всичко, което знаехме е, че те ще дойдат, когато падне сняг. Не искаме Волтури да са прекалено близо до града, а Деметри щеше да ги води там, където бяхме ние. Чудех се чий дири щеше да следва и предположих, че ще са тези на Едуард, след като не можеше да усети моите.
Мислех си за Деметри, докато ловувах и не обръщах внимание нито на плячката си, нито на носените от течението снежинки, които най-после се бяха появили, но се топяха преди да докоснат каменистата почва. Деметри щеще ли да разбере, че не може да проследи мен? Какво ще направи за това? А Аро? А може Едуард грешеше? Имаше изключения от това, на което можех да се противопоставя, на тези пътеки около щита ми. Всичко извън главата ми беше уязвимо – открито за нещата, които можеха да правят Джаспър, Бенджамин и Алис. Може би дарбата на Деметри също работеше по по-различен начин.
И тогава едва мисъл ми спря дъха. Полу-пресушеният лос падна от ръцете ми на каменистата земя. Снежинките се изпаряваха на няколко сантиметра от тялото с лек, пращящ шум. Втренчих се с празен поглед в кървавите си ръце.
Едуард видя реакцията ми и забърза към мен, оставяйки собствената си плячка неизцедена.
- Какво има? - попита той тих, а очите му оглеждаха гората около нас за нещо, което бе предизвикало реакцията ми.
- Ренесме. - задавих се аз.
- Тя е измежду тези дървета. - увери ме той. - Мога да чуя нейните мисли и тези на Джейкъб. Тя е добре.
- Не това имам предвид. - отвърнах. - Мислех си за моя щит – мислиш ли, че е нещо, което би било от полза по някакъв начин. Знам че другите се надяват да успея да защитя Зафрина и Бенджамин, та дори и само за няколко секунди. Ами ако грешат? Ами ако точно вярата ти в мен е причината да се провалим?
В гласа ми се долавяха истерични нотки, въпреки че имах силата да ги възпра. Не исках да разстройвам Ренесме.
- Бела, това откъде го измисли? Разбира се, че е страхотно, че можеш да се защитиш, но не си отговорна за живота на другите. Не се затормозявай излишно.
- Ами ако не мога да защитя нищо? - прошепнах на пресекулки. - Това, което правя, то е неточно, непостоянно. Няма никакъв ритъм или причина. Може би въобще няма да попречи на Алек.
- Тихо – успокои ме той. - Не се паникьосвай. И не се притеснявай заради Алек. Това, което прави той не е по-различно от дарбата на Зафрина или на Джейн. То е просто илюзия – той може да се промъкне в главата ти не повече, отколкото аз.
- Но Ренесме може. - изсъсках като обезумяла аз през стиснатите си зъби. - Изглеждаше толкова естествено, че никога не съм го подлагала на съмнение. Винаги е било част, от това, което представлява тя. Тя влива мисли в главата ми точно както прави при всеки друг. Щитът ми има слаби места, Едуард.
Втренчих се отчаяно в него, чакайки го да се съгласи с ужасяващото ми откритие. Беше стиснал устни, сякаш се опитваше да реши по какъв начин да каже нещо. Лицето му бе напълно спокойно.
- Обмисляш това от дълго време, нали? - настоях аз, чувствайки се като идиот, заради месеците, през които пренебрегвах очевидното.
Той кимна и в краищата на устните му се появи лека усмивка:
- Още първия път, когато те докосна.
Въздъхнах заради собствената си глупост, но хладнокръвието му ме успокои малко:
- И това не те притеснява? Не мислиш, че е проблем?
- Имам две теории, като едната е по-вероятна от другата.
- Първо ми кажи по-малко вероятната.
- Ами тя ти е дъщеря. - изтъкна той. - Генетично е част от теб. Преди те закачах, казвайки че мозъкът ти е настроен на различни честоти от нашите. Вероятно и тя е така.
Това не ме убеди:
- Но ти чуваш мислите й. Всеки ги чува. Ами ако и Алек е на различни честоти? Ако...
Той сложи пръст на устните ми:
- Обмислил съм това. И затова мисля, че следваща ми теория е по-вероятна.
Стиснах зъби и зачаках.
- Помниш ли какво ми каза Карлайл за нея, още щом ти показа първият си спомен?
Разбира се, че помнех.
- Той каза „Интересно изкривяване. Сякаш прави обратното на онова, което ти можеш.“
- Да. Затова се зачудих. Може да е взела и твоя талант и да го е обърнала.
Обмислих го.
- Ти държиш всички извън ума си – започна той.
- А никой не държи нея извън него? - довърших колебливо.
- Това е теорията ми. - каза той. - А ако тя може да влезе в твоята глава, тогава се съмнявам да има щит на планетата, който да й попречи. Това ще е от помощ. От това, което видяхме, никой не може да оспори истинността на мислите й, след като са й позволили да им ги покаже. И мисля, че никой не може да я спре да му ги покаже, стига да се приближи достатъчно близо. Ако Аро й позволи да му обясни...
Потреперих от мисълта, че Ренесме може да се приближи до алчните, воднисти очи на Аро.
- Е, - каза той, разтривайки напрегнатите ми рамене. - поне нищо няма да го спре да види истината.
- Но достатъчна ли е истината, че да го спре? - промърморих аз.
А на този въпрос Едуард нямаше отговор.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
35. КРАЕН СРОК


- Навън ли? – попита Едуард с безгрижен тон. Имаше някакво преднамерено спокойствие в изражението му. Той притисна Ренесме малко по-силно към гърдите си.
- Да, само няколко неща в последната минута... – отговорих аз също толкова небрежно.
Той се усмихна с любимата ми усмивка.
- Бързай да се върнеш при мен.
- Винаги.
Отново взех волвото, като се чудех дали е проверил брояча след последната ми разходка. Колко ли парченца бе свързал досега? Че криех нещо от него, определено. Дали бе стигнал до причината, защо не му се доверявах? Дали предполагаше, че Аро може скоро да узнае всичко, което той знае? Мислех си, че Едуард може да е стигнал до това заключение, което обясняваше защо той не изискваше обяснения от мен. Предполагам, че се опитваше да не спекулира прекалено много, опитваше се да не се занимава с поведението ми. Дали бе разбрал всичко след странното ми изпълнение онази сутрин след като Алис бе напуснала и изгорих книгата в камината? Не знаех дали беше способен на подобен скок.
Беше мрачен следобед, бе тъмно като здрач. Забързах през мъглата, очите ми -фокусирани върху тежките облаци. Дали щеше да вали сняг тази вечер? Достатъчно, за да покрие земята и да пресъздаде сцената от видението на Алис? Едуард пресметна, че имаме поне още два дена. След което щяхме да се отправим към сечището, привличайки Волтури към избраното от нас място.
Докато си проправях път през тъмната гора, се замислих за последното ми пътуване до Сиатъл. Мислех си, че знаех целта на Алис да ме прати в порутената част, където Дж. Дженкс се разправяше с по-съмнителните си клиенти. Ако бях отишла в някой от другите му, по-законни офиси, дали щях да се досетя за какво да попитам? Ако го бях срещнала като Джейсън Дженкс или Джейсън Скот, законен адвокат, дали щях да открия Дж. Дженкс, доставчик на незаконни документи? Трябваше да мина по пътя, от който ставаше ясно, че не съм намислила нищо хубаво. Това бе моята следа.
Беше тъмно, когато спрях в паркинга на ресторанта минути по-късно, игнорирайки готовите за действие портиери на входа. Сложих контактните си лещи и влязох да почакам Джей вътре в ресторанта. Въпреки че бързах да приключа с тази депресираща необходимост и да се върна при семейството си, Джей очевидно внимаваше да не бъде опетнен от фундаменталните му връзки – имах чувството, че бърза размяна на паркинга би обидило чувствата му.
Дадох името Дженкс на подиума и раболепният домакин ме отведе нагоре в малка частна стая с пукаща камина. Той пое дълкото ми палто с цвят слонова кост, което носех, за да скрия факта, че носех идеята на Алис за подходящо облекло, и ахна тихо при вида на бледорозовата ми сатенена коктейлна рокля. Не можех да не се почувствам поласкана – все още не бях свикнала да бъда красива за всички, освен само за Едуард. Домакинът, заеквайки, ми отпрати няколко припряни комплимента, докато излизаше препъвайки се от стаята.
Застанах до огъня, докато чаках, протягайки пръстите си близо до огъня, за да ги затопля преди неизбежното ръкостискане. Не че Джей не осъзнаваше, че очевидно има нещо странно с Кълънови, но все пак бе добър навик за придобиване.
За половин секунда се зачудих какво щеше да е чувството, ако пъхна ръката си в огъня. Какво ли щеше да е усещането от изгарянето...
Влизането на Джей разсея болезнеността ми. Домакинът също пое палтото му и бе очевидно, че не бях единствената, която се бе издокарала за срещата.
- Съжалявам, че закъснях – каза веднага Джей, щом останахме сами.
- Не, точно навреме сте.
Той протегна ръка и докато се здрависвахме усетих, че пръстите му са значително по-топли от моите. Това сякаш не го притесняваше.
- Изглеждате зашеметяващо, ако ми позволите да съм толкова дързък, госпожо Кълън.
- Благодаря ви, Джей. Моля, наричайте ме Бела.
- Трябва да призная, че е доста различно преживяване да работя с вас, вместо с господин Джаспър. Много по-малко... стресиращо. – Той се усмихна колебливо.
- Наистина? Винаги съм намирала присъствието на Джаспър много успокояващо.
Веждите му се смръщиха.
- Нима? – промърмори той учтиво, макар очевидно да не бе съгласен. Колко странно. Какво бе сторил Джаспър на този мъж?
- Отдавна ли познавате Джаспър?
Той въздъхна от неудобство.
- Работя с господин Джаспър повече от двайсет години и старият ми партньор го познаваше от петнайсет години преди това... Той никога не се променя. – Джей трепна леко.
- Да, Джаспър е леко особен в този смисъл.
Джей поклати глава, сякаш можеше да прогони обезпокоителната мисъл.
- Няма ли да седнете, Бела?
- Всъщност малко бързам. Очаква ме дълъг път до вкъщи. – Докато говорех, извадих дебелият бял плик с бонусът му от чантата си и му го подадох.
- Оу –каза той, с нотка на разочарование в гласът му. Той сложи пликът във вътрешният джоб на сакото си без да се притеснява да проверява сумата. – Надявах се, че можем да поговорим за малко.
- Относно? – попитах любопитно аз.
- Е, нека първо ви дам поръчката. Искам да се уверя, че сте доволна.
Той се обърна, постави куфарчето си на масата и отвори закопчалките. Оттам извади кафяв продълговат плик.
Макар да нямах представа какво трябва да гледам, отворих плика и разгледах любопитно съдържанието му. Джей бе преобразил снимката на Джейкъб и бе сменил цветът й, така че не бе веднага очевидно, че е същата снимка едновременно от паспорта и шофьорската му книжка. И двете ми изглеждаха напълно идеални, но това имаше малко значение. Погледнах снимката на паспорта на Ванеса Улфи за частица от секундата, след което бързо отвърнах поглед, с надигаща се буца в гърлото ми.
- Благодаря ви – казах му аз.
Очите му се присвиха леко и усетих, че той е разочарован, че прегледа ми не е бил по-подробен.
- Мога да ви уверя, че всяка част е изпипана до съвършенство. Всичко би преминало и най-строгата проверка от експерти.
- Убедена съм, че е така. Наистина оценявам това, което сторихте за мен, Джей.
- Удоволствието беше мое, Бела. За вбъдеще се чувствайте свободна да идвате при мен за всичко, от което семейство Кълън се нуждаят. – Дори не го намекна наистина, но звучеше като покана да заема мястото на Джаспър като свръзка.
- Искахте да обсъдим нещо?
- Ъм, да. Въпросът е деликатен... – Той посочи към скамейката пред огнището с въпросително изражение. Седнах в единият й край, а той се настани до мен. Пот избиваше върху челото му отново и той извади синя копринена кърпичка от джоба си и започна да я забърсва.
- Вие сте сестра на съпругата на господин Джаспър? Или сте омъжена за брат му? – попита той.
- Омъжена съм за брат му – поясних аз, чудейки се накъде отива това.
- Тогава вие сте съпругата на господин Едуард?
- Да.
Той се усмихна извинително.
- Виждате ли, виждал съм имената много пъти. Приемете закъснелите ми поздравления. Хубаво е, че господин Едуард откри такава прекрасна жена след толкова много време.
- Много ви благодаря.
Той замълча, попивайки потта си.
- През годините, можете да си представите, развих здравословно чувство на уважение към господин Джаспър и цялото му семейство.
Кимнах предпазливо.
Той си пое дълбоко дъх, след което издиша без да каже нищо.
- Джей, моля ви кажете каквото сте намислили.
Той си пое още един път дъх, след което прошепна бързо, заваляйки думите.
- Ако можете само да ме уверите, че не възнамерявате да отвлечете малкото момиченце от баща й, ще спя много по-добре тази нощ.
- Оу – казах зашеметено аз. Отне ми минута да разбера погрешното заключение, което си бе извадил. – О, не. Няма нищо подобно. – Усмихнах се вяло, като се опитвах да го уверя. – Просто подготвям безопасно място за нея, в случай че нещо се случи на мен и съпругът ми.
Очите му се присвиха.
- Очаквате ли нещо да ви се случи? – Той се изчерви, след което се извини. – Не че е моя работа.
Наблюдавах как изчервяването му се разпростира изпод деликатната тъкан на кожата му и бях доволна – както често се случваше – че не бях обикновен новороден вампир. Джей изглеждаше достатъчно приятен мъж, като оставим криминалните наклонности настрани, и би било срамота да го убия.
- Човек никога не знае – въздъхнах аз.
Той смръщи вежди.
- Тогава ви пожелавам късмет. И моля ви не ми се сърдете, скъпа, но... ако господин Джаспър пристигне и ме попита какви имена съм сложил на тези документи...
- Разбира се, че трябва да му кажете веднага. Не бих искала нищо друго, освен господин Джаспър да е напълно наясно с нашата сделка.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Очевидната ми искреност изглежда премахна част от напрежението му.
- Много добре – каза той. – И не мога да ви убедя да останете за вечеря.
- Съжалявам, Джей. Вмомента разполагам с малко време.
- Тогава, отново, най-искрените ми пожелания за вашето здраве и щастие. Всичко, от което семейство Кълън се нуждае, не се колебайте да ми позвъните, Бела.
- Благодаря ви, Джей.
Напуснах с контрабандата си, хвърляйки поглед назад, за да видя зяпналият ме Джей, с изражение на смесена тревога и съжаление.
Пътят на връщане ми отне по-малко време. Ноща бе черна, така че изключих фаровете си и се скрих в нея. Когато пристигнах обратно в къщата, повечето от колите, включително поршето на Алис и моето ферари, липсваха. Традиционните вампири отиваха възможно най-далеч, за да задоволят жаждата си. Опитах се да не мисля за ловуването им през ноща, трепвайки при представата за жертвите им.
Само Кейт и Гарет бяха в предната стая, спорейки игриво за хранителната полза на животинската кръв. Заключих, че Гарет е пробвал лов във вегетариански стил и го бе намерил за трудна работа.
Едуард вероятно бе отвел Ренесме вкъщи, за да спи. Джейкъб, без съмнение, бе в гората близо до къщурката. Останалата част от семейството ми сигурно също бяха на лов. Вероятно бяха навън с останалите Денали.
Което фактически ми предоставяше къщата на мое разположение и побързах да се възползвам от това.
Можех да усетя, че съм първата, която влиза в стаята на Алис и Джаспър от доста време насам, може би първата от ноща, когато ни напуснаха. Претърсих мълчаливо огромният им дрешник, докато не открих точният тип чанта. Вероятно беше на Алис – беше малка черна кожена раничка, от типа, който по принцип се използваха като чантички, достатъчно малка, за да може Ренесме да я носи без да се набива на очи. След което събрах събрах дребните им, взимайки два пъти повече от годишният доход на едно обикновено американско домакинство. Предположих, че кражбата ми тук ще е по-малко забележима отколкото от останалата част от къщата, тъй като тази стая натъжаваше всички. Пликът с фалшивите паспорти и лични карти сложих в чантата върху парите. След което седнах на ръба на леглото на Алис и Джаспър и загледах жалкият, незабележителен пакет, който бе всичко, което можех да дам на дъщеря ми и най-добрият ми приятел, за да им помогна да запазят живота си. Свлякох се на леглото, чувствайки се безпомощна.
Но какво друго можех да направя?
Седях там няколко минути със сведена глава преди блясъка на една добра идея да ме сполети.
Ами ако...
Ами ако предположех, че Джейкъб и Ренесме ще избягат, значи това включваше и предположението, че Деметри ще е мъртъв. Това даваше на оцелелите възможност да си отдъхнат, включително на Алис и на Джаспър.
Така че защо Алис и Джаспър да не помогнат на Джейкъб и Ренесме? Ако се съберат, Ренесме ще има най-добрата възможна защита. Нямаше причина, защо това да не се случи, освен като изключим факта, че Джейк и Ренесме бяха слепите петна на Алис. Как щеше да ги открие?
Замислих се за момент, след което напуснах стаята, пресичайки коридора към спалнята на Карлайл и Есме. Както обикновено, бюрото на Есме бе закрито от планове и чертежи, всичко подредено в спретнати високи купчинки. Бюрото създаваше впечатление на гнездо – от едната страна имаше кутия с канцеларски принадлежности. Взех чист лист хартия и химикал.
След което се загледах в празният лист с цвят на слонова кост в продължение на пет минути, концентрирайки се върху решението си. Алис може и да не вижда Джейкъб или Ренесме, но можеше да види мен. Представих си я как вижда този момент, като отчаяно се надявах, че не бе прекалено заета, за да обърне внимание.
Бавно, предамерено, написах думите РИО ДЕ ЖАНЕЙРО с главни букви през страницата.
Рио ми се струваше като най-доброто място, където да ги пратя – беше далеч оттук, Алис и Джаспър вече бяха в Южна Америка по последни данни, и не бе така, сякаш старите ни проблеми са спрели да съществуват само защото имахме нови по-лоши проблеми сега. Все още съществуваше мистерията с бъдещето на Ренесме, ужасът от препускащата й възраст. Така или иначе се бяхме насочили на юг. Сега щеше да е работата на Джейкъб и надявам се на Алис да разучат легендите.
Сведох глава отново срещу внезапното желание да се разплача, стискайки зъби. Щеше да е по-добре, ако Ренесме продължи без мен. Но вече ми липсваше толкова много, че не можех да го понеса.
Поех си дълбоко дъх и поставих бележката на дъното на кожената чанта, където Джейкъб скоро щеше да я открие.
Стисках палци като се надявах – тъй като бе малко вероятно гимназията му да предлагаше португалски – Джейк да е избрал испански от възможните езици.
Сега не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.
В продължение на два дена, Едуард и Карлайл стояха в сечището, където Алис бе видяла Волтурите да пристигат. Беше същото убийствено поле, където новородените вампири на Виктория ни бяха нападнали миналото лято. Чудех се дали Карлайл усещаше повторението, като дежа ву. За мен всичко щеше да е ново. Този път Едуард и аз щяхме да се изправим заедно със семейството ни.
Можехме само да си предположим, че Волтурите ще проследят или Едуард или Карлайл. Зачудих се дали ще се изненадат, че жертвата им не бяга. Това щеше ли да ги накара да бъдат по-предпазливи? Не можех да си представя Волтури някога изобщо да почувстват нещо такова.
Макар и да бях – надявам се – невидима за Деметри, останах с Едуард. Разбира се. Имахме само няколко часа останали да бъдем заедно.
Едуард и аз нямахме последна грандиозна сцена за сбогуване, нито съм запланувала такава. Да изговоря думата бе като да я направя финална. Щеше да бъде същото като да напечатам думите „Край” на последната страница на роман. Така че не се сбогувахме и останахме близо един до друг, непрекъснато докосващи се. Какъвто и край да ни завареше, нямаше да ни открие разделени.
Опънахме палатка за Ренесме няколко метра навътре в гората и отново имаше дежа ву, когато се озовахме на лагер в студа заедно с Джейкъб. Беше почти невъзможно да повярвам колко много неща се бяха променили от миналият юни. Преди седем месеца любовният ни триъгълник ми се струваше немъзможен, като три различни вида мъка не можеха да бъдат избегнати. Сега всичко бе в съвършен баланс. Изглеждаше отблъскващо иронично как парченцата от пъзела се бяха наредили точно навреме, за да бъдат унищожени.
Отново започна да вали сняг два дена преди Нова година. Този път малките снежинки не се разтапяха в каменната цемя на сечището. Докато Ренесме и Джейкъб спяха – Джейкъб хъркаше толкова силно, че се чудех как Ренесме не се събуди – снегът наваля първо в ледена покривка над земята, след което прерасна в по-дебел пласт. По времето когато слънцето изгряваше, сцената от видението на Алис бе завършена. Едуард и аз държахме ръцете си, докато гледахме през блестящото бяло поле и нито един от нас не проговори.
През ранната утрин другите се събраха, като очите им носега мълчаливото доказателство на подготовката им – някои светло златисти, други наситено червени. Скоро след като всички бяхме заедно, можехме да чуем вълците да се движат из гората. Джейкъб излезе от палатката, оставяйки Ренесме да спи, присъединявайки се към тях.
Едуард и Карлайл подреждаха останалите в разпусната формация, като свидетелите ни бяха от двете ни страни като галерии.
Наблюдавах от разстояние, чакайки до палатката събуждането на Ренесме. Когато това стана, й помогнах да облече дрехите, които внимателно бях подбрала преди два дена. Дрехи, които бяха достатъчно свободни и женствени, но все пак достатъчно издръжливи, за да не се изтъркат – дори и ако човек ги носеше, докато язди гигантски върколак през няколко щата. Върху якето й поставих черната кожена раница с документите, парите и следата и писмата ми към нея и Джейкъб, Чарли и Рене. Бе достатъчно силна, че да не й пречи.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Очите й бяха огромни, докато разчиташе агонията върху лицето ми. Но бе познала достатъчно, че да не ме попита какво правя.
- Обичам те – казах й аз. – Повече от всичко.
- И аз те обичам, мамо – отвърна тя. Тя докосна медальона на шията си, в който сега се намираше малка снимка на нея, Едуард и мен. – Винаги ще бъдем заедно.
- В сърцата ни винаги ще сме заедно – поправих я аз с шепот, тих като въздишка. – Но когато дойде уреченият момент, ще трябва да ме напуснеш.
Очите й се разшириха и тя докосна с ръка бузата ми Мълчаливото й не бе по-силно, отколкото ако го беше извикала.
Опитах се да преглътна – усещах гърлото си подуто.
- Ще го направиш ли заради мен? Моля те?
Тя притисна пръстите си по-силно към лицето ми. Защо?
- Не мога да ти кажа – прошепнах аз. – Но скоро ще разбереш. Обещавам.
В главата си видях лицето на Джейкъб.
Кимнах, след което махнах пръстите й.
- Не мисли за това – прошепнах в ухото й. – Не казвай на Джейкъб, докато не ви кажа да бягате, става ли?
Тя разбра това. И също кимна.
Извадих от джоба си още един последен детайл.
Докато опаковах нещата на Ренесме, внезапен цветен проблясък улови погледа ми. Ненадеен слънчев лъч бе осветил бижутата на античната скъпоценна кутия, натикана в най-високият рафт на недокоснат ъгъл. Замислих се за дълго време, след което свих рамене. След като събрах следите на Алис, не можех да се надявам, че предстоящата среща щеше да бъде разрешена мирно. Но защо да не се опитаме да започнем нещата колкото може по-дружелюбно?, запитах се аз. С какво можеше да навреди? Така че навярно ми бе останала някаква надежда – сляпа, безсмислена надежда – защото прерових рафта и извадих сватбеният подарък на Аро за мен.
Сега закопчах дебелото златно въже около шията си и усетих тежестта на огромният диамант, загнезден във вдлъбнатинката на шията ми.
- Красиво – прошепна Ренесме. След което обви ръцете си като лоза около шията ми. Притиснах я към гърдите си. Сключени по този начин, я отнесох от палатката към сечището.
Едуард повдигна една вежда, като се приближих, но иначе не коментира аксесоарът ми или този на Ренесме. Просто постави ръката си здраво около двете ни за един дълъг момент, след което с дълбока въздишка ни пусна. Не можех да видя сбогуване никъде в очите му. Може би имаше повече надежда за нещо след този живот, отколкото бе предполагал.
Заехме местата си, като Ренесме се покатери гъвкаво на гърба ми, за да освободи ръцете ми. Застанах на няколко метра зад предната линия, съставена от Карлайл, Едуард, Емет, Розали, Таня, Кейт и Елизар. Близо до мен бяха Бенджамин и Зафрина – беше моя задача да ги защитавам колкото се може по-дълго. Те бяха най-силното ни оръжие. Ако Волтурите бяха тези, които не можеха да виждат, дори за няколко секунди, това щеше да промени всичко.
Зафрина бе сурова и свирепа със Сенна като почти нейн огледален образ. Бенджамин бе седнал на земята, ръцете му притиснати към земята и мърмореше тихо. Миналата нощ бе натрупал естествено изглеждащи купчини от канари, които сега приличаха на покрити със сняг хълмове по краищата на поляната. Не бяха достатъчно, за да наранят вампир, но да се надяваме достатъчно за да го разсеят.
Свидетелите се разпръснаха от лявата ни и дясна страна, някои по-близо от останалите – тези, които се бяха провъзгласили да се бият за нас бяха най-близо. Забелязах Сайобан да разтрива слепоочията си, очите й затворени в концентрация – дали не се бъзикаше с Карлайл? Дали се опитваше да си представи дипломатично разрешение на нещата?
В горите зад нас невидимите вълци стояха на пост, готови – можехме само да чуем тежкото им дишане и туптенето на сърцата им.
Облаците се изтърколиха, разпръсквайки светлината така, че би могло да е сутрин или следобед. Очите на Едуард се присвиха, докато изучаваше хоризонта и бях убедена, че вижда същата сцена за втори път – първият път във видението на Алис. Щеше да изглежда по същият начин, когато Волтурите пристигнат. Имахме само минути или секунди сега.
Семействата ни и съюзниците ни се приготвиха.
От гората се появи огромен ръждиво-кафяв Алфа вълк, който застана до мен – вероятно му е било прекалено трудно да стои надалеч от Ренесме, когато се намира в такава непосредствена опасност.
Ренесме се пресегна, за да вплете пръстите си в козината на масивното му рамо и тялото й се успокои малко. Тя бе по-спокойна, когано Джейкъб бе наблизо. Аз също се почувствах малко по-добре. Докато Джейкъб бе с Ренесме, всичко щеше да е наред.
Без да рискува да погледне назад, Едуард се пресегна назад къ мен. Протегнах ръката си напред, за да мога да хвана ръката му. Той стисна пръстите ми.
Измина още една минута и се оказах заслушана за някакъв звук на прииждане.
И тогава Едуард замръзна и изсъска ниско изпод стиснатите си зъби. Очите му се фокусираха върху гората на север, откъдето бяхме застанали.
Загледахме се натам, където той гледаше, и зачакахме, докато и последните секунди отминаваха.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
36. ЖАЖДА ЗА КРЪВ

Те дойдоха с величие, с красота.
Дойдоха в непробиваема структура, движеха се заедно, но не беше като марш. Движха се плавно в идеална синхронизация до дърветата – тъмна, непрекъсната форма, която изглеждаше сякаш покриваше няколко сантиметра от снега, това беше плавното им придвижване.
Външният периметър беше сив, като цветът ставаше все по тъмен с всяка линия от тела отиващи към центъра, докато сърцето на строя беше най-дълбокото черно. Всяко едно лице беше покрито с качулка и засенчено. Слабият звук от леките движения на краката им бе толкова симетричен, като музика, сложен ритъм, който никога не потрепваше.
При някакъв знак, който не видях, или може би нямаше знак, а просто хилядолетие от упражнения, конфигурацията се разгъна навън. Движението беше твърде стабилно, твърде точно, за да заприлича на отварянето на цвете, въпреки че цветът го загатна. Фигурите със сиви мантии се разпръснаха в двата края, докато по-тъмните персонажи се издигнаха точно пред центъра, като всяко движение бе контролирано отблизо.
Прогресът им беше бавен, но обмислен, без забързване, без напрежение, без тревога. Беше крачката на непобедимите.
Това беше почти като старият ми кошмар. Единственото нещо, което липсваше беше злорадстващото им желание, което бях видяха в съня си, усмивките на отмъстителна радост. Засега Волтури бяха твърде дисциплинирани, за да изразят въобще някаква емоция, като също така не показаха изненада или смут, когато видяха колекцията от вампири, които ги очакваха тук; колекция, която изведнъж заприлича на неорганизирана и неподготвена в сравнение с тях. Не се изненадаха и от гигантския вълк, който стоеше в средата. Не можех да се стърпя и да не ги преброя. Бяха тридесет и двама, дори ако не се броят самотните фигури, облечени в черни мантии, в самия край, които трябваше да бъдат съпругите. Защитаваната им позиция предполагаше, че няма да се включват в атаката. Все още бяхме числено превъзхождани. Само деветнайсет от нас биха се били и още седем, които щяха да гледат как ни унищожават. Дори и да броя десетте върколака, им бяхме в кърпа вързани.
-Войниците идват, войниците идват. –Измърмори Гарет на себе си, след което се приплъзна една стъпка по-близо до Кейт
-Значи дойдоха. –Прошепна Владимир на Стефан.
-Съпругите . -Изсъска вторият вампир.
-Цялата стража. Всички заедно. Добре че не отидохме във Волтера.
И тогава, сякаш не бяха достатъчно, докато Волтури се приближаваха величествено, още вампири започнаха да запълват сечището зад тях.
Лицата на този привидно безкраен поток от вампири бяха пълна противоположност на безизразната дисциплина на Волтури. Очертанията им си възвърнаха израженията, които носеха преди да ги изненадаме.
Беше достатъчно лесно да разберем какво се върти в главите им, лицата им бяха толкова изразителни. Бяха ядосна сбирщина, биеща се до безумие и убиваща в името на правосъдието. Не осъзнавах напълно какво изпитваше вампирският свят към безсмъртните деца, преди да видя лицата им.
Беше ясно, че тази разноцветна, неорганизирана орда, повече от петдесет вампира събрани заедно, беше собствената група от свидетели на Волтури. Когато умрем, те щяха да разпространят на света новината, че престъпниците са премахнати, че Волтури са действали с безпристрастност. Повечето изглеждаха така, сякаш искаха да направят повече от това само да стоят и да гледат, искаха да помогнат да ни разкъсат и изгорят.
Нямахме шанс за успех. Дори и да успеехме по някакъв начин да неутрализираме предимствата им, те все още можеха да ни заровят под телата. Дори и да убиехме Деметри, Джекъб не бе способен да надбяга това.
Можех да почувствам как се схващам, въпреки натежалия въздух, който ме притискаше надолу с повече напрежение от преди.
Един от вампирите от противоположната страна изглежда не заемаше ничия страна. Разпознах Ирина, докато се колебаеше между двете компании, изражението й бе уникално сред другите. Ужасеният й поглед беше заключен върху позицията на Таня на първата линия. Едуард изръмжа много нисък, но жарък звук.
-Алистър беше прав. -Промърмори на Карлайл.
Гледах как Карлайл го гледа въпросително.
-Алистър е бил прав? -Прошепна Таня.
-Те, Кай и Аро, идват, за да ни унищожат и да спечелят. –Едуард вдиша отново почти безшумно, не можех да чуя издишването му.
-Имат многослойна стратегия, вече поставена на място. Ако поводът на Ирина се окаже неверен, ще намерят нещо друго, за което да се хванат. Но вече са видели Ренесме, затова са оптимистично настроени относно развитието. Все още можем да се опитаме да се защим срещу другите им измислени обвинения, но първо трябва да спрат, за да разберат истината за Ренесме . -Стана още по-нисък. -А те нямат намерение да го правят.
Джейкъб наддаде странен тих вой.
И тогава, неочаквано, две секунди по-късно, шествието спря. Тихата музика от идеално синхронизираните движения се превърна в тишина. Безупречната им дисциплина остана непрекъсната, Волтури замръзнаха в абсолютно спокойствие като едно. Стояха на около сто метра от нас.
Зад мен, от двете ми страни, чух тупкането на огромните сърца, по-близо от преди. Рискувах и погледнах лявата и дясната ми страна от периферното ми зрение, за да видя какво спря крачката на Волтури.
Вълците се бяха присъединили към нас. От двете страни на неравната ни линия, върколаците се бяха разклонили като дълги ограничаващи ръце. Отне ми само частица от секундата, за да забележа, че бяха повече от десет вълка за да разпозная тези, които познавах и тези, които не бях виждала никога преди. Бяха шестнадесет от тях около нас, седемнайсет заедно с Джейк. Личеше си от височината и огромните им лапи, че са много, много млади. Предположих, че трябваше да го предвидя, с толкова много настанени вампира в района, върколашката популационна експлозия бе неизбежна.
Още деца, които щяха да умрат. Зачудих се защо Сам беше позволил това и след това осъзнах, че е нямал друг избор. Ако само един от вълците стоеше тук, с нас, Волтури щяха да се погрижат, за да намерят останалите. Бяха събрали целия си вид на този хълм.
А ние щяхме да загубим.
Внезапно, бях бясна. Повече от бясна, бях направо смъртоносно разярена. Безнадеждното ми отчаяние изчезна напълно. Леко червеникаво сияние озари тъмните фигури пред мен, и всичко, което исках в този момент бе шансът да потопя зъбите си в тях, да откъсна крайниците от телата им и да ги закова за изгаряне. Бях толкова вбесена, че можех да танцувам пред кладата, където те щяха да горят живи. Щях да се смея, докато останките им тлееха. Устните ми се отпуснаха автоматично и ниско, безстрашно ръмжене раздра гърлото ми, идвайки от дебрите на стомаха ми. Осъзнах, че ъгълчетата на устата ми да се извили в усмивка.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
До мен, Зафрина и Сена повториха тихият ми рев. Едуард стисна ръката, която все още държеше, предупреждавайки ме.
Засенчените лица на Волтури все още бяха безизразни през повечето време. Само две двойки очи издаваха някаква емоция. В самия център, докосвайки ръцете си, Аро и Кай бяха спрели, за да ни преценят и цялата стража бе спряла с тях, чакайки за заповед да убиват. Двамата не гледаха един към друг, но беше очевидно, че си общуваха. Маркус, обаче, докосвайки другата ръка на Аро, не изглеждаше като част от разговора. Изражението му не бе безумно като на стражата, но бе почти толкова безизразно. Както предният път, когато го видях, изглеждаше крайно отегчен.
Телата на техните свидетели се насочиха към нас, очите им яростно фиксирани върху Ремесме и мен, но останаха близо до края на гората, оставяйки широко пространство между самите тях и войската. Само Ирина се застоя близо до Волтури, само на няколко крачки от древните жени, и двете руси със снежно бели кожи и замъглени очи, и двамата им масивни бодигарда.
Имаше още една жена в една от тъмносивите мантии, която стоеше точно зад Аро. Не можех да съм сигурна, но изглеждаше така сякаш докосваше гърбът му. Това другият щит, Рената ли беше? Зачудих се, както Елизар, дали би могла да отблъсне мен.
Но нямаше да си пропилявам живота, опитвайки се да стигна до Кай или Аро. Имах по-важни мишени. Претърсих линията за тях и не изпитах никаква трудност в разпознаването на двамата дребни, но с приятна форма мантии, които бяха близо до сърцето на подредбата. Алек и Джейн, най-малките членове на стражата, стояха точно до страната на Маркус, с Деметри застанал на другата. Очарователните им лица бяха гладки, не-издаващи нищо. Те носеха най-тъмните мантии, като зиключим чисто черното на древните. Близнаците, дяволски изчадия, както ги наричаше Владимир. Способностите им бяха основата на защитата на Волтури. Диамантите в колекцията на Аро.
Мускулите ми се свиха и отрова започна да изпълва устата ми. Воднистите очи на Аро и Кай трепнаха през нашата линия. Прочетох разочарованието в лицето на Аро, а погледът му се спускаше към лицата ни отново и отново, търсейки това, което липсваше. Раздразнение затегна устните му.

В този момент, се зарадвах най-много, че Алис бе избягала. Докато паузата се увеличаваше, чух как дъхът на Едуард се забързва.
-Едуард ?-Попита Карлайл ниско и загрижено .
-Не са сигурни как да действат. Претеглят възможностите си, избирайки ключови мишени, мен, разбира се, ти, Елизар, Таня. Маркус разглежда връзките помежду ни, търсейки за слаби точки. Присъствието на румънците ги дразни, притеснени са за лицата, които не разпознават, най-вече за Зафрина и Сена, и за вълците, естествено. Никога преди не са били числено превъзхождани. Ето това ги спря.
-Числено превъзхождани ?-Прошепна Таня невярваща .
-Не броят свидетелите си. -Едуард вдиша. -Те са несъществуващи и незначителни за стражата. Аро просто се наслаждава на публика .
-Да говоря ли ?- Попита Карлайл. Едуард се поколеба, след което кимна.
-Това е единственият шанс, който ще получиш.
Той изравни раменете си и прекрачи няколко стъпки пред защитната линия. Не исках да го виждам сам и незащитен.
Той разгърна ръцете си, държейки дланите си нагоре, сякаш поздравяваше.
-Аро, стари мой приятелю. Изминаха векове, откакто не сме се виждали.
В бялото сечище зареше мъртвешка тишина за един дълъг момент. Можех да почувствам обтегнатостта, която Едуард излъчваше, докато слушаше преценката на Аро за думите на Карлайл. Напрежението нарастваше с всяка изминала секунда. И тогава Аро пристъпи напред, извън центъра на редицата. Щитът, Рената пристъпи заедно с него, сякаш върховете на пръстите й бяха зашити за робата му. За първи път редовете на Волтури реагираха. Тихо ръмжене премина през линията, веждите им се снишиха, за да образуват намръщване, и се озъбиха. Няколко от стражите се наведоха напред в бойна стойка.
Аро извади едната си ръка и я вдигна пред тях.
-Мир. -Пристъпи още само няколко крачки, след което наведе главата си на една страна. Млечните му очи светеха с любопитство.
-Точни думи, Карлайл. -Той вдиша с тънкия си шепнещ глас.
-Не изглеждат на мястото си, имайки предвид армията, която си събрал, за да убие мен и любимите ми.
Карлайл поклати главата си и протегна дясната си ръка напред, сякаш между тях нямаше близо сто метра разстояние.
-Не е нужно да докоснеш ръката ми, за да знаеш, че намерението ми никога не е било такова.
Проницателните очи на Аро се свиха.
-Но какво значение има намерението ти, имайки предвид какво си сторил? - Той посърна и сянка на печал премина през очертанията му, но ме можех да кажа дали беше истинска или не.
-Не съм извършил престъплението, за което си тук да ме накажеш .
-Тогава се отдръпни и ни остави да накажем тези, които са отговорни. Наистина Карлайл, нищо не би ме зарадвало повече, от това да запазя животът ти днес.
-Никой не е нарушил закона Аро, нека ти обясня. –Карлайл отново предложи ръката си
Преди Аро да може да отговори, Кай прехвърча към неговата страна.
-Толкова много безсмислени правила, толкова ненужни закони си създал за себе си, Карлайл . -Белокосият вампир изсъска. –Как е възможно да защитаваш нарушаването на такъв, който наистина има значение ?
-Законът не е нарушен, ако ме изслушате…
-Виждаме детето, Карлайл. -Изръмжа Кай. –Не се отнасяй с нас като с глупаци.
-Тя не е безсмъртна. Не е вампир. Мога лесно да ви го докажа само с няколко мига.
Кай го отряза.
-Ако тя не е една от забранените, тогава защо сте събрали цял батальон, за да я защити?
-Свидетели, Кай, точно както и вие сте си довели. –Карлайл посочи към ядосаната орда на края на гората, като някои изръмжаха в отговор. -Всеки един от нашите приятели би могъл да ви каже истината за детето. Или можете просто да я погледнете, Кай. Да видите притока на човешка кръв в бузите й.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
-Фалшификация !-Отсече Кай рязко. –Къде е информаторът? Нека пристъпи напред!-Той повдигна вратата си, докато не забеляза Ирина да се замотава зад съпругите. –Ти! Ела !
Ирина се загледа в него, безкомпромисно, лицето и изглеждаше като на някой, който не се е събудил съвсем от някой неприятен сън. Нетърпеливо, Кай щракна с пръсти. Един от двамата огромни бодигарда на съпругите се измести от едната и страна и я подтикна грубо в гърба. Тя премигна два пъти, след което се отправи бавно и замаяно към Кай. Спря няколко метра преди него, като очите и все още бяха приковани върху сестрите й.
Античният вампир скъси разстоянието помежду им и я удари през лицето.
Едва ли я е заболяло, но имаше нещо ужасно унизително в постъпката. Сякаш гледах някой как рита куче. Таня и Кейт изсъскаха в синхрон.
Тялото на Ирина се скова и очите и най-после се фокусираха върху Кай. Той посочи с нокътя на единия си пръст, Ренесме за първи път, откакто бе влязъл в сечището. Главата и се наведе на едната страна и объркване премина през очертанията ни.
-Е ?-Изръмжа вампирът.
-Аз...Не съм сигурна. –Каза тя със смутен тон.
Ръката на Кай трепна отново, сякаш искаше да я удари отново.
-Какво искаш да кажеш ?- Каза той с метален шепот.
-Не изглежда по същия начин, но мисля, че е същото дете. Искам да кажа, че се е променила. Това дете е по-голямо, от това, което видях, но—
Бясната му въздишка се изпусна изведнъж през озъбените му зъби и Ирина спрекъсна, без да довърши. Аро отиде от едната страна на Кай и сложи ръката си на рамото му, за да го удържи.
-Бъди сдържан, братко. Имаме време да разберем това. Няма нужда да бързаме.
С мрачно изражение, Кай обърна гръб на Ирина.
-Сега, захарче. –Каза Аро с топъл шепот. –Покажи ми какво се опитваш да кажеш .
Той изкара ръката си към смутената вампирка.
Несигуртна, Ирина хвана ръката му. Той задържа нейната само пет секунди.
-Виждаш ли, Кай ?-Каза.
-Не е толкова сложно да вземеш, това, което искаш.
Той не му отговори. От ъгълчето на окото си, Аро погледна веднъж към публиката си, към тълпата си, след което се обърна отново към Карлайл .
-И така, изглежда, че се сблъскахме с мистерия. Явно детето е пораснало. И все пак споменът на Ирина ясно ни показва безсмъртно дете. Интересно.
-Точно това се опитвам да обясня. –Каза Карлайл и от смяната на гласът му, можех да усетя, че е облекчен. Това беше паузата, около която градяхме несигурните си надежди. Аз не бях облекчена. Изчаках, почти вцепенена от гняв, за слоевата стратегия, която Едуард ни обеща.
Карлайл отново подаде ръката си.
Аро се поколеба за момент.
-Бих предпочел обяснение от някого, по-наясно с историята, приятелю мой. Греша ли като си мисля, че това нарушение няма нищо общо с теб?
-Няма нарушение .
-Както и да стоят нещата, аз ще получа всеки аспект от истината. –Перушинестият му глас се втвърди. -И най-добрият начин да я разбера, е да извлека доказателствата, директно от талантливият ти син. – Той наколни главата си към Едуард.
-Тъй като детето е в обятията на новородената му партньорка, съдя, че и Едуард е замесен.
Разбира се, че искаше Едуард. Веднъж щом проникнеше в съзнанието му, щеше да узнае мислите на всички нас. Освен моите. Едуард бързо се обърна и целуна челото ми и това на Ренесме, без да среща погледа ми, след което прекрачи заснеженото поле, хващайки рамото на Карлайл, докато минаваше. Чух ниско скимтене зад мен, ужасът на Есме напираше.
Червеникавата мъгла, която виждах около Волтури, загоря по-силно от преди. Не можех да понеса да гледам как Едуард преминава празното бяло пространство сам, но също не можех да си позволя да преместя Ренесме крачка по-близо до противника ни. Противоположните нужди ме разкъсваха, бях замръзнала толкова здраво, че имах чувството, че костите ми може да се разбият от напрежението.
Видях Джейн да се усмихва, когато Едуард премина средата и се оказа по-близо до тях, отколкото до нас. Тази самодоволна малка усмивка мина границата. Яростта ми се покачи по-високо дори от покачващата се жажда за кръв, която почувствах, когато вълците се обвързаха с тази обречена битка. Можех да вкуся лудостта на езика си, имах чувството, че тече през мен като приливна вълна от чиста сила. Мускулите ми се затегнаха и действах автоматично. Хвърлих щитът си с цялата сила на ума ми, мятайки го през невъзможния простор на полето, десет пъти повече от най-добрия ми резултат, като копие. Дъхът ми се ускори от напрежение.
Щитът изблика от мен като балон от чиста енергия, пухест облак от течна стомана. Пулсираше като живо същество, можех да го почувствам от върха на ръбовете. Нямаше отдръпване на еластичната материя сега, както преди, в този момент от сурова сила, видях че враждебната реакция, която усетих преди, беше от мен, бях прилепнала тази невидима част от мен в самозащита, подсъзнателно, не-искаща да я пусна. Сега я освободих и щитът ми експлодира от мен без усилие на повече от петдесет метра, взимайки само частица от концентрацията ми. Можех да го почувствам как се огъва точно както мускул, подчиняващ се на волята ми. Притиснах го и го оформих като дълъг заострен овал. Всичко под огъващия се железен щит изведнъж бе част от мен, можех да почувствам живата сила на всичко, което покриваше, като точки от светла толина и ослепителни искри от светлина ме заобикаляха. Насочих щита по дължината на сечището и издишах успокоена, когато усетих брилянтната светлина на Едуард под защитата ми. Задържах го там, свивайки новият си мускул така че, да обгражда отблизо Едуард, тънък но неразрушим слой между тялото му и враговете ни.
Измина едва една секунда и Едуард все още ходеше към Аро. Всичко абсолютно се промени, но никой освен мен, не бе забелязал експлозията. Слисан смях избухна през устните ми. Усетих как другите ме гледат и видях голямото черно око на Джейкъб да се завърта към мен, за да ме изгледа така сякаш съм си загубила ума.
Едуард спря на няколко крачки от Аро и осъзнах с раздразнение, че независимо че определено можех да спра това разменяне на мисли да се случи, не трябваше да го правя. Това беше точката на цялата ни подготовка, да накараме Аро да изслуша нашата част от историята. Беше почти физически болезнено да го направя, но издърпах обратно насила щита си, оставяйки Едуард незащитен отново. Веселото ми настроение се беше изпарило. Фокусирах се изцяло върху Едуард, готова да го защитя веднага, ако нещо се обърка.
Брадичката му се надигна арогантно и той подаде ръката си на Аро, сякаш му оказваше огромна чест. Аро изглеждаше само очарован от държанието му, но очарованието му не беше всеобхватно. Рената се размърда нервна изпод сянката му, а намръщената физиономия на Кай беше толкова дълбока, че изглеждаше сякаш хартиено-прозрачната му кожа ще се сбръчка завинаги. Малката Джейн се озъби, а до нея, очите на Алек се свиха в концентрация. Предполагах, че и той като мен, бе готов да действа, ако забележи нещо нередно.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Аро стесни разстоянието без да спира и, наистина, от какво имаше да се страхува? Тромавите сенки на по-светлите мантии, мускулести бойци като Феликс, бяха само на няколко метра. Джейн и горящата й дарба можеха да хвърлят Едуард на земята, гърчейки се в агония. Алек можеше да го ослепи и оглуши още преди да може да направи и една стъпка към Аро. Никой не знаеше, че имах силата да ги спра. Дори и Едуард.
Със спокойна усмивка, Аро пое ръката му. Очите му се затвориха, след което раменете му се изгърбиха от яростната атака на информация.
Всяка тайна мисъл, всяка стратегия, всяко прозрение, всяка мисъл, която Едуард беше чул около него през последния месец, сега бяха на Аро. И дори по-назад, всяко видение на Алис, всеки тих момент със семейството ни, всяка картина в главата на Ренесме, всяка целувка, всяко докосване между него и мен...Всичко това също вече беше на Аро.
Изсъсках ядно и щитът се нагласи според раздразнението ми, нагласяйки се според положението ни.
- Спокойно, Бела. – прошепна ми Зафрина.
Стиснах зъби. Аро продължи съсредоточено да изучава спомените на Едуард. Съпругът ми също наведе глава, а мускулите на врата му се стегнаха, докато прочиташе от Аро всичко това, което другия виждаше в мислите му, заедно с реакциите му към него. Този странен диалог продължи толкова дълго, че чак стражата започна да става нетърпелива. Тихи шепоти се чуха откъм редицата, докато Кай не изръмжа тихата си, рязка заповед за тишина. Джейн се накланяше нетърпеливо напред, сякаш не можеше да се въздържи, лицето на Рената беше стегнато от напрежение. За момент изучих този силен щит. Щит, който изглеждаше толкова неспокоен и слаб. Въпреки че беше потребна на Аро, тя не беше боец. Работата й не бе да се бие, а да защитава. Нямаше нищо кръвожадно в нея. Колкото и да бях неопитна, аз знаех, че ако се изправехме една срещу друга, щях да я помета.
Върнах вниманието си върху Аро, докато се изправяше и отваряше очите си, в чието изражение се четеше благоговение и предпазливост. Той не пусна ръката на Едуард, чиито мускули се отпуснаха едва-едва.
- Виждаш ли? – попита съпругът ми, а кадифеният му глас беше спокоен.
- Да, определено виждам. – отвърна Аро и изненадващо, звучеше изумен. – Съмнявам се някога някои двама души сред боговете или смъртните някога да са виждали така ясно.
Лицата на тренираните стражи показаха същото недоверие, което изпитвах аз.
- Ти ми даде много, върху което да разсъдя, млади приятелю. – продължи Аро. – Повече, отколкото очаквах.
И все пак той не пусна ръката на Едуард, чиято напрегната поза бе на някой, който слуша. Съпругът ми не отговори.
- Може ли да ни запознаете. – Попита Аро, дори почти се примоли, с внезапен напиращ интерес. – Дори не съм мечтал за съществуването на нещо подобно през всичките ми векове! Ето нова глава към историята ни!
- За какво става дума, Аро! – Намеси се Кай рязко, преди Едуард да отговори.
Само въпросът ме накара да придърпам Ренесме в прегръдките си, притискайки я към гърдите ми.
- Нещо, за което не си и мечтал, практични ми приятелю! Премисли за минута, тъй като правосъдието, което дойдохме да дадем, вече не е акуратно.
Кай изсъска изненадано при думите му.
- Мир, братко. – Изрече Аро успокоително.
Това трябваше да са добри новини, това бяха думите, които очаквахме, забавянето, което мислехме за невъзможно. Аро се вслуша в истината и призна, че законът не беше нарушен.
Ала очите ми бяха приковани в Едуард – мускулите на врата му бяха стегнати. Повторих наум инструкциите на Аро към Кай да „премисли” и чух многозначността в тях.
- Ще ме запознаеш ли с дъщеря ти? – Повтори Аро на Едуард.
Кай не беше единственият, който изсъска при новото нарицателно. Едуард кимна неохотно. И все пак, Ренесме беше завладяла толкова много досега. Аро винаги се е държал като лидера на древните. Ако той беше на наша страна, другите биха ли действали против нас?
Аро все още държеше ръката на Едуард и сега отговори на въпрос, който ние останалите не бяхме чули:
- Мисля си, че компромис би било най-доброто решение в текущия момент и при текущите обстоятелства. Ще се срещнем по средата.
Аро пусна ръката на Едуард. Съпругът ми се обърна към нас, а древният го последва, прехвърляйки небрежно едната си ръка около раменете му, сякаш бяха най-добри приятели, само за да задържи достъпа си до кожата на Едуард. Те запристъпваха през полето към нас. Цялата стража направи крачка да ги последва. Аро махна нехайно с ръка без дори да ги поглежда.
- Стойте, драги мои. Наистина, те не ни мислят зло, ако сме миролюбиви.
Стражата реагира по-явно на това, съскайки и ръмжейки в протест, но все пак останаха на място. Рената, която се приближи повече от друг път до господаря си, изскимтя напрегнато.
- Господарю, - прошепна тя.
- Не се тормози, любов моя, - отвърна той. – Всичко е наред.
- Може би е редно да доведете няколко члена на стражата си с вас. – Предложи Едуард. – Ще ги направи по-спокойни.
Аро кимна, като че ли това беше мъдро решение, за което и той е трябвало да се сети. Той щракна два пъти с пръсти.
- Феликс, Деметри.
Двата вампира бяха до него на мига и изглеждаха точно така, както си ги спомнях – и двамата високи и тъмнокоси, Деметри бе силен и слаб, подобен на острието на меч, Феликс пък – едър и страховит като яка метална сопа.
И петимата спряха по средата по средата на заснеженото поле.
- Бела. – повика ме Едуард. – Доведи Ренесме…и няколко приятели.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Аз си поех дълбоко въздух. Тялото ми беше стегнато от съпротива. Мисълта да занеса Ренесме в центъра на конфликта....Но аз се доверявах на Едуард. Той щеше да знае, ако Аро планира някакво предателство до този момент.
Аро имаше трима пазачи на своя страна, така че аз щях да взема двама със себе си. Отне ми само секунда да реша.
- Джейкъб? Емет? – Попитах тихичко.
Емет, защото той умираше да отиде. Джейкъб, защото той нямаше да може да понесе да остане назад. И двамата кимнаха. Емет се ухили.
Аз пресякох полето, с тях от двете ми страни. Чух още едно роптаене от пазачите като видяха избора ми – ясно беше, че не се доверяваха на върколака. Аро повдигна ръка, пресичайки протестът им.
- Имате интересна компания. – Промърмори Деметри на Едуард.
Едуард не отговори, но тихо ръмжене се процеди през зъбите на Джейкъб.
Ние се спряхме на няколко метра от Аро. Едуард се наведе под ръката на Аро и бързо се присъедини към нас, хващайки ме за ръката. За момент се гледахме в мълчание. Тогава Феликс тихо ме поздрави отстрани.
- Здравей отново, Бела. – Той се ухили наперено, докато все още следеше всяко помръдване на Джейкъб с периферното си зрение.
Аз се усмихнах иронично на грамадния вампир.
- Здрасти, Феликс.
Феликс се засмя.
- Изглеждаш много добре. Безсмъртието ти подхожда.
- Много ти благодаря.
- Няма защо. Твърде лошо...
Той остави коментара си да се проточи в тишината, но нямах нужда от дарбата на Едуард, за да се представя какъв щеше да бъде краяя му. „Твърде лошо, че ще се наложи да ви убием след секунда.”
- Да, твърде е лошо, нали? – Промърморих аз.
Феликс ми намигна. Аро не обърна никакво внимание на поздрава ни. Той наведе главата си на една страна, заинтересован.
- Чувам странното й сърчице. – Промърмори той с почти напевен глас. – Подушвам странната й миризма. – Тогава мъгливите му очи се преместиха върху мен. – Наистина, млада Бела, безсмъртието извънредно много ти отива. – Каза той. – Като че си била създадена за това живот.
Аз кимнах веднъж в знак за приемането на комплимента му.
- Хареса ли ти подаръкът ми? – Попита той, поглеждайки висулката, която носех.
- Красива е и е много, много щедро от твоя страна. Благодаря. Вероятно трябваше да ти пратя писмо.
Аро се засмя удовлетворен.
- Беше просто нещо, което ми се мотаеше. Помислих, че може пасне на новото ти лице, и точно това прави.
Чух леко съскане от центъра на линията на Волтури. Надникнах над рамото на Аро. Хмм. Изглежда Джейн не беше щастлива от факта, че Аро ми беше пратил подарък.
Аро прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми върху себе си отново.
- Може ли да поздравя дъщеря ти, прекрасна Бела? – Попита той мило.
Това беше нещото, на което се бях надявала, напомних на себе си. Бореща се с желанието да взема Ренесме и да побягна, аз бавно пристъпих две крачки напред. Щитът ми се рееше зад мен като пелерина, защитаващ останалата част от семейството ми, докато Ренесме беше незащитена. Чувството беше грешно, ужасно.
Аро ни посрещна, а лицето му сияеше.
- Но тя е толкова изящна. – Промърмори той. – Толкова прилича на теб и Едуард. – И тогава по-високо. – Здравей, Ренесме.
Ренесме ме погледна бързо. Аз кимнах.
- Здравей, Аро. – Отговори официално тя с нейния висок, звънък глас.
Погледът на Аро беше изумен.
- Какво е? – Просъска Кай отзад. Той изглежда беше вбесен, че трябва да попита.
- Полу-смъртна, полу-безсмъртна. – Обяви му той, както и на останалите от пазачите, без да отделя омагьосаният си поглед от Ренесме. – Зачената по този начин и износена от тази новородена, докато все още е била човек.
- Невъзможно. - Присмя се Кай.
- Тогава мислиш, че са ме измамили ли, братко? – Изражението на Аро беше много развеселено, но Кай трепна. – И туптенето на сърцето й ли е измама?
Кай се намръщи, изглеждайки толкова огорчен като че внимателните въпроси на Аро са били удари.
- Спокойно и внимателно, братко. – Предупреди Аро, все още усмихвайки се на Ренесме. – Знам колко много обичаш правосъдието си, но няма никакво правосъдие в действията срещу това уникално мъниче, заради произходът й. И има толкова много да се научи, толкова много да се научи! Знам, че ти нямаш моят ентусиазъм за събиране на истории, но бъди толерантен с мен, братко, докато добавям страница, която ме зашеметява с нейната невероятност. Ние дойдохме тук, очакващи справедливост и тъгата от неистински приятели, но виж какво получихме вместо това! Ново, светло знание за себе си, за нашите възможности.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той протегна ръцете си към Ренесме в покана. Но това не беше това, което тя искаше. Тя се отдели от мен, протягайки се нагоре, за да докосне лицето на Аро с върховете на пръстите си.
Аро не реагира с шок като почти всички останали към това изпълнение на Ренесме; той беше толкова свикнал с потокът на мисъл и спомени от чужди умове, както беше и Едуард. Усмивката му се разшири и той въздъхна в задоволство.
- Брилиянтно. – Прошепна той.
Ренесме се отпусна обратно в обятията ми, а малкото й личице беше сериозно.
- Моля те? – Помоли го тя.
Усмивката му стана нежна.
- Разбира се, че нямам никакво желание да нараня твоите любими хора, скъпоценна Ренесме.
Гласът на Аро беше толкова успокояващ и любящ, че се хванах за секунда. И тогава чух скърцането на зъбите на Едуард и, далеч зад нас, вбесеното съскане на Маги заради лъжата.
- Чудя се. – Каза Аро замислено, изглеждащ в неведение от реакцията към предишните му думи.
Очите му неочаквано се преместиха към Джейкъб, и вместо отвращението, което останалата част от Волтури изпитваха към огромният вълк, очите на Аро се изпълниха с копнеж, който аз не разбрах.
- Не става по този начин. – Каза Едуард, внимателната неутралност беше изчезнала от внезапно суровия му тон.
- Просто странстваща мисъл. – Каза Аро, открито оценявайки Джейкъб, и тогава очите му бавно се преместиха към двете линии върколаци зад нас. Каквото и да му беше показала Ренесем, то беше направило вълците внезапно интересни за него.
- Те не ни принадлежат, Аро. Те не изпълняват нарежданията ни по този начин. Те са тук, защото искат да бъдат.
Джейкъб изръмжа заплашително.
- Но те изглеждат доста привързани към теб. – Каза Аро. – И към младата ти съпруга, и към ...семейството ти. Лоялни са. – Гласът му погали нежно думата.
- Те са отдадени на защитаването на човешки живот, Аро. Това прави възможно съжителството им с нас, но едва ли с вас. Освен ако не преусмисляш начинът си на живот.
Аро весело се засмя.
- Просто странстваща мисъл. – Повтори той. – Знаеш много добре какво е. Никой от нас не може напълно да контролира подсъзнателните си желания.
Едуард направи гримаса.
- Наистина знам какво е. И също познавам такъв вид мисъл и такава, с цел зад нея. Никога няма да проработи, Аро.
Широката глава на Джейкъб се обърна по посока на Едуард и слабо хленчене се изплъзна през зъбите му.
- Той е заинтригуван от идеята за...кучета-пазачи. – Промърмори му Едуард.
Имаше една секунда на мъртвешко мълчание и тогава звукът от бясното ръмжене на цялата глутница отглуши цялата поляна. Имаше един остър лай на команда – от Сам, предположих аз, въпреки че не се обърнах да проверя – и протестът се замени от зловеща тишина.
- Предполагам това отговаря на въпроса. – Каза Аро, смеейки се отново. – Тази компания е избрала страната си.
Едуард изсъска и аз се наведох напред. Вкопчих се в ръката му, чудейки се какво толкова имаше в мислите на Аро, че го караше да реагира толкова буйно, докато Феликс и Деметри се наведоха в синхрон. Аро отново ги спря. Те всички се върнаха към предишните си пози, включително и Едуард.
- Толкова много има за обсъждане. – Каза Аро, а гласът му беше станал внезапно такъв, на претрупан от работа бизнесмен. – Толкова много има за решаване. Ако вие и рошавият ви защитник ме извините, мои скъпи Кълънови, аз трябва да беседвам с братята си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
37. ХИТРУВАНЕ

Аро не се върна при разтревожената си стража, чакаща от северната страна на поляната, наместо това той им помаха да се приближат.
Едуард внезапно започна да върви заднешком, дърпайки ръката ми и тази на Емет. Побързахме да е върнем назад, задържайки очи на прииждащата заплаха. Джейкъб заотстъпва бавно, козината от рамената му стоеше право нагоре, когато оголи зъби на Аро. Ренесме грабна края на опашката му докато отстъпвахме; държеше я като каишка, карайки го да остане с нас. Достигнахме семейството си в същото време, когато черните мантии заобиколиха отново Аро.
Сега имаше само петнадесет ярда между нас и тях – разстояние, което всеки от нас можеше да прекоси само за част от секундата.
Кай започна да спори с Аро веднага.
- Как може да оставиш това безчестие ненаказано? Защо стоим тук безделни в лицето на такова свирепо престъпление, причинено от такава нелепа измама? - той задържа ръцете си строго до страните си, със забити в тях нокти.
Зачудих се защо просто не докосна Аро, за да сподели мнението си. Виждахме ли вече делене в редиците им? Можехме ли да бъдем такива късметлии?
- Защото е истина,- каза му спокойно Аро. - Всяка дума от това. Виж колко много свидетели стоят готови да дадат доказателство, че са видели това чудодейно дете да расте и да се развива за краткото време, от което я познават. За това, че са усетили топлината на кръв, която пулсира във вените й.- Аро жестикулира от Амун от едната страна до Сайобан от другата.
Кай реагира странно на успокоителните думи на Аро, като се загледа едва-едва настрани при споменаването на думата „свидетели”. Гневът се смъкна от изражението му, заменен от студено, преценяващо такова. Той погледна към свидетелите на Волтури, изглеждайки неясно...нервен.
Аз погледнах към разгневилата се тълпата също и видях веднага, че описанието не си приляга повече. Безумието за действие се бе заменило с объркване. Тихи разговори плъпнаха по тълпата, която се опитваше да осмисли това, което са чули.
Кай беше намръщен, дълбоко замислен. Неговото спекулативно изразяване разбуди пламъците на моя огнен гняв в същото време и това започна да ме тревожи. Какво ще стане, ако телохранителите действат отново по нечий невидим сигнал, тъй като те са в тяхното право? Напрегнато, аз прегледах щита ми, но го чувствах точно толкова непроницаем, както и преди. Огънах го в нисък, широк купол, който се извисяваше над нашата компания. Можех да почувствам острите стълбове светлината, които моето семейство и приятели представляваха за мен – всеки един с индивидуален вкус, но мислех, че ще бъда в състояние да ги разпозная с практика. Аз вече знаех този на Едуард – той беше най-яркият от всички тях. Допълнителното празно пространство около блестящите петна ме притесни, тъй като нямаше физическа бариера за щита, и ако някоя от талантливите Волтури мине под него, той няма да защити никой освен мен. Почувствах челото се смачкано като внимателно дръпнах еластични бронята много близо. Карлайл беше най-далеч, затова засуках щита обратно инч по инч, опитвайки се да го приближа толкова до тялото му, колкото можех.
Щитът ми сякаш искаше да си сътрудничим. Той доби вълнообразна форма, когато Карлайл се измести настрани, за да стои близо до Таня, еластично се премести с него, привлечен от светлината на вампира.
Очарована, аз раздърпах повече нишки от тъканта, издърпвайки го около всяка мъждукаща форма на приятел или съюзник. Щита прилепна към тях на драго сърце, движейки се заедно с тях.
Само една секунда бе минала; Кай все още обсъждаше.
- Върколаците,- изропта той накрая.
С внезапна паника аз осъзнах, че повечето от върколаците са незащитени. Бях на път да достигне до тях, когато разбрах, че все още мога да се чувствам и техните искри. Любопитна, изтеглих щита по-плътно, докато Амун и Кеби – краищата на групата ни – бяха навън с вълците. След като бяха от другата страна и светлините им изчезнаха. Те вече не съществуваха в този нов смисъл. Но вълците все още бяха с ярки искри – или по-скоро, половината от тях бяха. Хмм...разпънах щита отново и в момента, в който Сам бе под него, всички вълци заблестяха със светлините си отново. Техните умове трябва да са били повече от взаимосвързани отколкото си бях представях. Ако Алфата беше под щита ми, останалата част от тях бяха също защитени, като той.
- О, братко...- отговори Аро с отчаян поглед на изявлението на Кай.
- Оправдаваш ли този съюз също, Аро? - изиска да узнае Кай. - Децата на Луната са наши врагове от зората на времето. Преследвали сме ги до близо унищожение в Европа и Азия. И все пак Карлайл насърчава тези познати взаимоотношения с тази огромна напаст, без съмнение, в опит да ни отнемат властта! По-добре да защитава живота си.
Едуард прочисти гърло високо и Кай го изгледа. Аро сложи тънката си, деликатна ръка върху лицето си, сякаш беше засрамен от другият древен вампир.
- Сега е средата на деня, Кай, - отбеляза Едуард, сочейки към Джейкъб. – Ясно е, че това не са Деца на луната. Те нямат никаква връзка с вашите врагове от другия край на света.
- Да не отглеждате мутанти тук? – изсъска Кай към него.
Челюстта на Едуард се стегна и отпусна, тогава той отговори равно:
- Те не са върколаци. Ако не ми вярваш, Аро може да ти разкаже всичко за тях.
Не са върколаци? Хвърлих озадачен поглед към Джейкъб. Той вдигна огромните си рамене и после ги пусна надолу – повдигна рамене. И той не знаеше за какво говори Едуард.
- Скъпи Кай, ако беше споделил мислите си с мен, щях да ти кажа да не споменаваш това. – измърмори Аро. – Въпреки че съществата си мислят, че са върколаци, те не са. По-точното име за тях би било „преобразяващи се”. Чисто съвпадение е, че са се преобразили във вълци. Когато промяната е започнала, е можело да бъде мечка, или ястреб, или пантера. Тези същества, наистина, нямат нищо общо с Децата на луната. Те просто са наследили умението от бащите си. Генетично заложено им е – те не продължават вида си, заразявайки други, както правят истиснките върколаци.
Кай погледна Аро с раздразнение и още нещо – може би, обвинение в предателство.
- Те знаят нашата тайна – каза той решително.
Едуард се опита да отговори на обвинението, но Аро беше по-бърз.
- Братко, те са същества от нашия свръхестествен свят. Вероятно, са по-зависими от тайните си, отколкото ние сме. Едва ли ще ни разкрият. Внимателно, Кай. Показните твърдения, не водят до нищо.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Кай си пое дълбоко въздух и кимна. Те си размениха дълъг, изразителен поглед.
Мисля, че разбрах инструкциите за внимателните думи на Аро. Фалшивите обвинения не помагат да бъдат убедени свидетелите и на двете страни. Аро предупреждаваше Кай да премине към следващата стратегия. Чудех се дали причината за напражението между двамата древни – нежеланието на Кай да сподели мислите си с едно докосване – беше защото на Кай не му пукаше толкова за представлението, колкото на Аро. Може би предстоящото клане беше по-съществено за Кай от неопетнената репутация.
- Искам да говоря с информатора – внезапно обяви Кай, обръщайки погледа си към Ирина.
Ирина не обръщаше внимание на разговора между Кай и Аро. Лицето й беше изкривено от агонията, очите й приковани в сестрите й, подредени да загинат. Беше изписано на лицето й, че тя знаеше, че обвиненията й са напълно грешни.
- Ирина – излая Кай, недоволен, че трябва да се обръща към нея по име.
Тя вдигна поглед разтревожено и веднага, изплашено.
Кай щракна с пръсти.
Тя колебливо се придвижи от края на редиците на Волтури и отново застана пред Кай.
- Изглежда не си била права в твърденията си. – започна Кай.
Таня и Кейт неспокойно се приведоха напред.
- Съжалявам – прошепна Ирина – трябваше да проверя това, което видях. Но нямах представа. – тя жестикулира безпомощно в нашата посока.
- Скъпи Кай, би ли очаквал, че на момента би предположила нещо толкова странно и невъзможно? – попита Аро. – Всеки от нас би стигнал до същото заключение.
Кай вдигна пръст към Аро, за да го накара да замълчи.
- Всички знаем, че си направила грешка – каза той грубо – Имах предвид подбудите ти.
Нервно, Ирина го изчака да продължи, но после повтори.
- Подбудите ми?
- Да, защо първоначално дойде да ги шпионираш.
Ирина потрепна при думата „шпионора”.
Беше недоволна от семейство Кълън, нали?
Тя обърна отчаяните си очи към лицето на Карлайл.
- Бях – призна тя.
- Защото...? – настоя Кай.
- Защото върколаците убиха приятеля ми – прошепна тя – А семейство Кълън не ми позволиха да отмъстя за него.
- Преобразяващите се – тихо я поправи Аро.
- Значи, Кълън са застанали на страната на преобразяващите се, срещу собствения си вид – дори срещу приятеля на приятел – обобщи Кай.
Чух, как Едуард, въздъхвайки, издаде отвратен звук. Кай продължаваше по-списъка си, търсейки обвинение, което ще проработи.
Рамената на Ирина се вдигнаха.
- Така го видях.
Кай изчака малко и пак настоя.
- Ако искаш да направиш официално обвинение срещу преобразяващите се – и семейство Кълън, за подкрепата им към тях – сега е времето. – На лицето му се изписа малка жестока усмивка, чакайки Ирина да му даде следващия предтекст.
Може би Кай не разбираше истинските семейства – отношения базирани по-скоро на любов, отколкото на любов към властта. Може би надценяваше желанието за отмъщение. Челюстта на Ирина рязко се вдигна и тя изправи рамене.
- Не, няма да повдигам обвинение срещу вълците или семейство Кълън. Днес вие дойдохте тук, за да унищожите безсмъртно дете. Такова дете не съществува. Това беше моя грешка и поемам цялата отговорност за нея. Но семейство Кълън са невинни и вие нямате причина, все още да сте тук. Толкова съжалявам. – обърна се към нас, а после към свидетелите на Волтури. – Не е имало престъпление. За вас, вече няма валидна причина да сте тук.
Докато тя говореше, Кай вдигна ръката си, а в нея имаше странен метален предмет, гравиран и украсен.
Това беше сигнал. Реакцията беше толкова бърза, че всички ние гледахме зашеметени, отказвайки да повярваме, докато се случваше. Преди да усмеем да реагираме, беше свършило.
Трима от войните на Волтури скочиха напред и Ирина засенчена от сивите им мантии. В този момент, ужасяващ остър писък разкъса поляната. Кай се плъзна в центъра на сивото меле и шокиращото пищене, избухна в поразителен сноп от искри и огнени езици. Войните скочиха, назад от внезапния пъкъл и веднага заеха местата си в съвършенно правата редица на пазачите.
Кай стоеше сам сред пламтящите останки на Ирина, с металния предмет в ръцете му, все още хвърляйки малки струи огън в кладата. С тих тракващ звук, огънят излизащ от ръцете на Кай, изчезна. Ахване се разнесе, през масата от свидетели, зад Волтури.
Ние бяхме прекалено ужасени, да издадем какъвто и да е звук. Едно беше да знаеш, че смъртта идва с жестокост, с опостушителна скорост, но беше съвсем различно да го видиш. Кай се усмихна студено.
- Сега вече тя пое пълна отговорност за действията си.
Очите му преминаха през предните ни редици, едва докосвайки замръзналите лица на Таня и Кейт. В този момент разбрах, че Кай никога не е подценявал връзките в едно истинско семейство. Това беше маневра. Той не е искал обвинението на Ирина, той е искал нейното открито неподчинение. Оправданието му, да я унищожи, да подпали яростта, която изпълваше въздухът като тънка, леснозапалима мъгла. Той хвърли кибритената клечка.
Напрегнатoтo спокойствие в тази среща вече се олюляваше по-несигурно от слон на опънато въже. Щом битката започнеше, нямаше начин да бъде спряна. Щеше само да се изостря, докато едната страна не бъде напълно унищожена. Нашата страна. Кай знаеше това. Едуард също.
- Спрете ги! – извика Едуард, скачайки да хване ръката на Таня, докато тя се накланаше към усмихващия се Кай, с полудял вик на чиста ярост. Тя не успя да се отскубне от Едуард, преди ръцене на Карлайл да се увият около талията й.
- Вече, не можем да й помогнем - увещаваше я той бързо, докато тя се бореше. – Не му давай това, което иска!
Да задържим Кейт беше по-трудно. Крещейки без думи, както Таня, тя се втурна в първата крачка към атаката, която щеше да завърши със смъртта на всички ни. Розали беше най-близо до нея, но преди Роуз да успее да я заключи в хватката си, Кейт я разтресе толкова силно, че Роуз се сгърчи на земята. Емет хвата ръката на Кейт и я метна на замята, но се залюля назад и коленете му поддадоха. Кейт се изправи на крака и изглеждаше така, сякаш никой не може да я спре.
Гарет се хвърли към нея, поваляйки я отново на земята. Той обви ръце около нейните, заключвайки ръце около собствените си китки. Видях тялото му да се сгърчва, когато тя го разтресе. Очите му се извиха към главата, но не отпусна хватката си.
- Зафрина – извика Едуард.
Очите на Кейт станаха празни, а виковете й се превърнаха в стонове. Таня спря да се бори.
- Върни ми зрението! – изсъска Таня.
Безрасъдно, но с цялата изтънченост, с която можех да се справя, издърпах щита още по-стегнато около приятелите си, внимателно отделяйки го от Кейт и опитвайки се да го задържа около Гарет, правейки го като тънка кожа между тях.
И тогава Гарет отново пое контрола, задържайки Кейт за снега.
- Кейт, ако те оставя да се изправиш, ще ме повалиш ли отново? – прошепна той.
Тя изръмжа в отговор, все още борейки се сляпо.
- Слушайте ме, Таня, Кейт, - каза Карлайл с тих, но напрегнат шепот. – Сега, отмъщението няма да й помогне. Ирина не би искала да погубите живота си така. Помислете какво правите. Ако ги нападнете, всички ще загинем.
Раменете на Таня се прегърбиха от скръб и тя се облегна на Карлайл за подкрепа. Най-после Кейт беше мирна. Карлайл и Гарет продължиха да утешават сестрите, с думи прекалено настоятелни, за да звучат като утеха.
Вниманието ми се върна към тежестта на погледите, които ни притискаха, в нашия момент на хаос. С ъгъла на очите си, можех да видя, че Едуард и всички останали, освен Карлайл и Гарет, отново бяха заели отбранителни пози. Най-тежкият поглед, идваше от Кай, вторачен, невярващо в Кейт и Гарет в снега. Аро също ги гледаше, а най-ясната емоция на лицето му беше скептичност. Той знаеше какво може да прави Кейт. Той беше усетил силата й през мислите на Едуард. Дали разбираше какво се случва – дали виждаше, че щитът ми е станал далеч по-силен и по-изтънчен, отколкото Едуард знаеше? Или мислеше, че Гарет има някакъв собствен имунитет?
Стражите на Волтури, вече не стояха в дисциплинирани редици – бяха приведени напред, чакайки да отвърнат на удара в момента, в който атакуваме. Зад тях, четиредесет и трима свидетеля, наблюдаваха с много по-различни изражения, от тези с които излязоха на ливадата. Объркването се беше превърнало в подозрение. Бързото като светкавица унищожение на Ирина, ги беше разтърсило. Какво беше нейното престъпление?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Без моменталната атака, на която Кай разчиташе да отвлече вниманието от неговите прибързани действия, сега свидетелите на Волтури си задаваха въпроса, за това какво точно ставаше тук. Аро погледна назад бързо, докато го гледах, а лицето му го предаде с един проблясък на раздразнение. Нуждата му от публика, се беше обърнала срещу него.
Чух Стефан и Владимир да си мърморят един на друг, с тихо ликуване, от притеснението на Аро. Очевидно древният беше загрижен да запази ореола над главата си, както бяха казали румънците. Но аз не вярвах, че Волтури ще ни оставят намира, само за да запазят репутацията си. За тази цел, след като приключат с нас, сигурно щяха да избият и свидетелите. Изведнъж почуствах странно съжаление към масата странници, които Волтури бяха довели, да видях смъртта ни. Деметри ,също щеше да ги преследва, докато не ги унищожат.
Заради Джейкъб и Ренесме, за Алис и Джаспър, за Аластар и заради тези странници, които нямаха представа, какво ще им струва днешният ден, Деметри трябваше да умре.
Аро докосна леко рамото на Кай.
- Ирина е наказана за фалшиви обвинения спрямо това дете. – Значи това им бе извинението. Той продължи. – Предлагам да се върнем към належащият въпрос?
Кай се изпъна и изражението му стана непроницаемо. Той гледаше право напред без да вижда нищо. Лицето му странно ми напомняше на някой, който току-що е узнал, че е понижен.
Аро се придвижи напред, като Рената, Феликс и Деметри автоматично го последваха.
- Само за да сме сигурни – каза той. – Искам да поговоря с някой от вашите свидетели. Процедура, нали знаете. – Той махна небрежно с ръка.
Две неща се случиха едновременно. Очите на Кай се фокусираха върху Аро и малката злобна усмивка се завърна. И Едуард изсъска, свивайки ръце на юмруци така силно, че костите на кокалчетата му изглеждаха така, сякаш ще пробият твърдата му като диамант кожа.
Бях отчаяна да попитам какво става, но Аро бе прекалено близо и можеше да чуе и най-тихият дъх. Видях Карлайл да поглежда разтревожено към лицето на Едуард, след което собственото му стана по-строго.
Докато Кай се занимаваше с безполезни обвинения и несправедливи опити да започне битката, Аро навярно е измислял по-ефективна стратегия.
Аро се плъзна по снега към западният край на редицата ни, спирайки на десетина крачки от Амун и Кеби. Вълците на близо се наежиха ядосано, но задържаха позициите си.
- Ах, Амун, мой южни съседе! – каза Аро с топлота. – Толкова много време мина от последната ти визита.
Амун бе застинал от тревога, а Кеби бе като статуя от другата му страна.
- Времето означава малко за мен – едва го забелязвам кога минава – каза Амун през неподвижните си устни.
- Истина е – съгласи се Аро. – Но може би сте имали друга причина да стоите надалеч?
Амун не отговори.
- Може да бъде ужасно поглъщащо да организирате новодошлите в клан. Добре знам това! Благодарен съм, че други се разправят с тези досадни неща. Радвам се, че новото ви попълнение ви е паснало така добре. Много бих се радвал да ме запознаете. Убеден съм, че сте възнамерявали скоро да ме посетите.
- Разбира се – каза Амун с толкова безчувствен тон, че бе невъзможно да се каже дали има страх или сарказъм в акцента му.
- Е, вече всички сме заедно! Колко очарователно, нали?
Амун кимна с безизразно лице.
- Но причината за вашето присъствие тук не е приятна, за съжаление. Карлайл ви е извикал за свидетели?
- Да.
- И какво видяхте?
Амун заговори със същата студена липса на емоция.
- Наблюдавахме въпросното дете. Беше почти незабавно очевидно, че тя не е безсмъртно дете...
- Вероятно трябва да поясним терминологията си – прекъсна го Аро, - тъй като очевидно има нови класификации. Под безсмъртно дете, имаш предвид човешко дете, което е било ухапано и превърнато във вампир.
- Да, точно това имам предвид.
- Какво друго забелязахте в детето?
- Същите неща, които определено сте видели в главата на Едуард. Че детето е негова биологична дъщеря. Че то расте. И се учи.
- Да, да – каза Аро с нетърпелива нотка в иначе приветливият му тон. – Но най-вече в няколкото ви седмици тук какво видяхте?
Амун свъси вежди.
- Че тя расте... бързо.
Аро се усмихна.
- А вярвате ли, че трябва да й бъде позволено да живее?
От устните ми се изтръгна изсъскване и не бях единствената. Половината вампири от редицата ни откликнаха на моя протест. Носеше се звукът на тих гняв из въздуха. От другата страна на ливадата някои от свидетелите на Волтури издадоха същият звук. Едуард пристъпи назад и ме хвана успокоително за ръката.
Аро не се извърна към звука, но Амун се огледа смутено наоколо.
- Не съм дошъл тук, за да произнасям присъди – каза уклончиво той.
Аро се засмя леко.
- Искам просто мнението ти.
Амун вдигна брадичка.
- Не виждам опасност в това дете. Тя се учи по-бързо, отколкото расте.
Аро кимна замислено. След момент той се извърна.
- Аро? – обади се Амун.
Аро се обърна към него.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Да, приятелю?
- Дадох показанията си. Нямам повече работа тук. Аз и жена ми бихме искали да си тръгнем сега.
Аро се усмихна топло.
- Разбира се. Радвам се, че ни се отдаде възможност да си поговорим. И съм сигурен, че скоро пак ще се видим.
Устните на Амун се свиха в тънка линия, кимвайки веднъж с глава, като оцени едва прикритата заплаха. Той докосна ръката на Кеби и двамата побягнаха бързо към ръба на ливадата и изчезнаха между дърветата. Знаех, че известно време няма да спрат да бягат.
Аро се плъзна по дължината на редицата ни към изток, като охраната му го следваше напрегнато. Той се спря, когато застана пред масивната форма на Сайобан.
- Здравей, скъпа Сайобан. Очарователна си както винаги.
Сайобан кимна очаквателно с глава.
- А ти? – попита той. – Ще отвърнеш ли по същият начин на въпросът ми като Амун?
- Ще отговоря – каза Сайобан. – Но вероятно бих добавила още. Ренесме разбира ограниченията. Тя не е заплаха за хората – тя се смесва по-добре с тях отколкото ние. Тя не представлява заплаха да ни разкрият.
- Не можеш ли да се сетиш дори за една? – попита Аро печално.
Едуард изръмжа, нисък раздираш звук в гърлото му.
Замъглените червени очи на Кай светнаха.
Рената се пресегна защитнически към господарят си.
Гарет освободи Кейт, за да пристъпи напред, игнорирайки ръката на Кейт, която се опита да го предупреди този път.
Сайобан отвърна бавно:
- Не мисля, че разбирам какво ме питате.
Аро се извърна леко назад, небрежно, но се отправи към останалата част от охраната си. Рената, Феликс и Деметри го следваха като негова сянка.
- Няма нарушен закон – каза Аро с помирителен глас, но всеки от нас можеше да чуе предстоящото ограничение. Преборих се с гневът, който се опитваше да се изкачи нагоре по гърлото ми, за да се появи като изсъскване в знак на протест. Завихрих яростта си в щита ми, като го удебелих, уверявайки се, че всички са защитени.
- Няма нарушен закон – повтори Аро. – Макар че следва ли от това, че не съществува опасност? Не. – Той поклати леко глава. – Това е отделен въпрос.
Единственият отговор бе опъването на вече напрегнати нерви и Маги, в предните редици на бойците ни, която клатеше бавно глава в гневът си.
Аро крачеше целенасочено, сякаш летеше наместо да докосва земята с краката си. Забелязах, че всяка крачка го приближаваше все по-близо до защитата на охраната му.
- Тя е уникална... извънредно, невъзможно уникална. Такава загуба би било да унищожим нещо толкова прекрасно. Особено след като бихме могли да научим толкова много... – Той въздъхна, сякаш не желаеше да продължи. – Но съществува опасност, опасност, която не може просто да бъде игнорирана.
Никой не отвърна на твърдението му. Беше мъртва тишина, докато той продължаваше монологът си, който звучеше така, сякаш говореше сам на себе си.
- Каква ирония е, че колкото повече напредват хората, колкото повече вярата им в науката расте и контролира техният свят, толкова повече сме свободни от разкритие. И все пак колкото и непотиснати да ставаме от тяхното недоверие в свръхестественото, те стават така силни в технологиите си, че ако пожелаят, биха могли да представляват заплаха, дори да унищожат някои от нас. В продължение на хиляди, хиляди години, нашата секретност бе по-скоро въпрос на удобство и улеснение, отколкото на безопасност. Този последен суров, гневен век даде живот на оръжия, чиято сила застрашава дори безсмъртните. Сега нашият статус на митове в истината ни защитава от тези крехки създания, които преследваме. Това удивително дете – той вдигна дланта си, сякаш за да я постави върху Ренесме, въпреки че бе на петдесетина крачки от нея, почти завърнал се във редиците на Волтури, – ако можехме да узнаем нейният потенциал – да знаем с абсолютна сигурност, че би могла да остане скрита в мрака, който ни защитава. Но ние не знаем в какво ще се превърне тя! Собствените й родители са помрачени от страхове за бъдещето й. Не можем да знаем в какво ще се превърне тя. – Той направи пауза, оглеждайки първо нашите свидетели, след това, многозначително, своите собствени. Гласът му създаваше доста добро впечатление, че се разкъсва от думите си.
Все още загледан в свидетелите си, той продължи:
- Само познатото е безопасно. Само познатото е приемливо. Неизвестното е...
Кай се усмихна жестоко.
- Преминаваш границата, Аро – каза Карлайл със суров глас.
- Мир, приятелю – усмихна се Аро с мило лице и нежен глас както винаги. – Нека не прибързваме. Нека разгледаме нещата от всяка гледна точка.
- Може ли да предложа гледна точка, която да се вземе в предвид? – помоли Гарет с равен глас, правейки още една крачка напред.
- Номаде – каза Аро, кимвайки за разрешение.
Гарет вирна брадичка. Очите му се фокусираха върху събраната маса в другият край на поляната и той заговори директно на свидетелите на Волтурите.
- Дойдох тук по молба на Карлайл, както останалите, да бъда свидетел – каза той. – Това определено вече не е нужно, що се отнася до детето. Всички виждаме каква е тя. Останах тук, за да бъда свидетел на нещо друго. На вас. – Той посочи с пръст към предпазливите вампири. – Двама от вас познавам – Макена, Чарлз – и мога да видя много други от вас, които са също скиталци, бездомници като мен. Които не отговарят пред никого. Помислете внимателно върху това, което сега ще ви кажа. Тези древни не са дошли тук, заради правосъдието, както са ви казали. Подозирахме го и сега подозренията ни се потвърдиха. Те дойдоха, подведени, но с валидно извинение за действията си. Бъдете свидетели сега на това как търсят необосновани извинения да продължат истинската си мисия. Вижте как се борят да оправдаят истинската си цел – да унищожат това семейство тук. – Той посочи към Карлайл и Таня. – Волтури са дошли да унищожат това, което те виждат като тяхна конкуренция. Вероятно, подобно на мен, се вглеждате в златните очи на този клан и оставате учудени. Те са трудни за разбиране, така си е. Но древните ги гледат и виждат нещо друго освен странния им избор. Те виждат сила. Станах свидетел на връзките в това семейство – казвам семейство, не клан. Тези странни светлооки отхвърлят истинската си природа. Но в замяна те са открили нещо, което струва много повече, вероятно нещо повече от едно просто удоволствие или желание? Проучих ги малко, докато бях тук и ми се струва, че съществеността на тези силни семейни взаимоотношения – това, което изобщо ги прави възможни – е миролюбивият характер на този живот на саможертва. Тук няма агресия, каквато сме виждали в големите южни кланове, които се разраснаха и избиха така бързо в дивите си спорове. Няма мисъл за доминиране. И Аро разбира това по-добре от мен.
Наблюдавах лицето на Аро, докато думите на Гарет го осъждаха, очаквайки напрегнато за някакъв отговор. Но лицето на древния бе учтиво развеселено, сякаш чакаше непослушно детенце да осъзнае, че никой не обръща внимание на превземките му.
- Карлайл ни увери, когато ни каза какво предстои, че не ни е извикал тук да се бием. Тези свидетели – Гарет посочи към Сайобан и Лиам, – се съгласиха да дадат доказателства, да забавят настъплението на Волтурите с присъствието си, така че Карлайл да получи шанс да представи случаят си. Но някои от нас се чудеха – погледът му се плъзна по лицето на Елизар, - дали истината на страната на Карлайл ще е достатъчен факт, за да спре така нареченото правосъдие. Дали Волтурите са тук, за да защитят безопасността на нашата тайна или за да защитят собствената си сила? Дали са дошли да унищожат незаконно създание или начин на живот? Дали могат да бъдат задоволени с опасност, която се оказва не повече от едно недоразумение? Или биха притиснали проблема без каквото и да е извинение за правосъдие? Имаме отговорите на всички тези въпроси. Чухме го в лъжливите думи на Аро – имаме някого с дарбата да разпознава със сигурност такива неща – и сега го виждаме в нетърпеливата усмивка на Кай. Тяхната охрана е просто едно безмозъчно оръжие, предмет в похода на господарите им за господство. Така че сега има още въпроси; въпроси, на които трябва вие да отговорите. Кой ви управлява, номади? Подчинявате ли се на повелята на някой друг, освен на вашата собствена? Свободни ли сте да изберете своя път или ще оставите Волтурите да решават как да живеете? Дойдох за свидетел. Оставам, за да се бия. Волтурите не ги интересува смъртта на това дете. Те търсят смъртта на свободната ни воля.
Тогава той се обърна, за да погледне към древните.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Така че елате, казвам аз! Стига сме слушали лъжливи рационализации. Бъдете честни в намеренията си, както сме ние в нашите. Ще защитим свободата си. Ще ни атакувате или не. Изберете сега и оставете тези свидетели да видят истинският проблем, който се обсъжда тук.
Той изгледа още един път свидетелите на Волтури, като очите му пронизваха всяко едно лице. Силата на думите му бе очевидна в израженията им.
- Можете да решите да се присъедините към нас. Ако мислите, че Волтурите ще ви оставят живи, за да разкажете тази приказка, се лъжете жестоко. Със същият успех могат да унищожат всички ни – той сви рамене, - но пък от друга страна, може би не. Вероятно сме на едно мнение повече, отколкото осъзнават. Вероятно Волтурите най-накрая са открили достоен противник. Но едно ви обещавам – ако паднем, падате и вие.
Той приключи пламенната си реч и се върна до Кейт, като се приведе напред, готов за яростната атака.
Аро се усмихна.
- Много хубава реч, мой приятелю-революционер.
Гарет остава в същата поза.
- Революционер? – изръмжа той. – Може ли да попитам срещу кого въставам? Да не сте моят крал? Да не би да желаете да ви наричам господарю, като подмазваческата ви охрана?
- Мир, Гарет – каза търпеливо Аро. – Имах предвид времето на твоето раждане. Все още патриот, доколкото виждам.
Гарет го изгледа разярено.
- Нека да попитаме нашите свидетели – предложи Аро. – Нека да чуем мислите им преди да вземем решението си. Кажете ни, приятели – и той ни обърна небрежно гръб, придвижвайки се няколко метра напред към масата от нервни наблюдатели, които обикаляха все по-близо до края на гората вече, - какво мислите за това? Мога да ви уверя, че детето не е това, от което се страхувахме. Дали да поемем риска и да оставим детето да живее? Да застрашим ли нашият свят, за да запазим семейството им цяло? Или дали прямият Гарет има право? Ще се присъедините ли към тях срещу нашият внезапен поход за господство?
Свидетелите срещнаха погледа му с предпазливи лица. Една дребна чернокоса жена погледна бегло тъмно-русият мъж застанал до нея.
- Това ли са единствените ни възможности? – попита тя внезапно, връщайки погледа си към Аро. – Да се съгласим с вас или да се бием срещу вас?
- Разбира се, че не, очарователна Макена – каза Аро, изглеждайки ужасен, че някой би стигнал до това заключение. – Можете да си тръгнете с мир, разбира се, както стори Амун, дори и да сте несъгласни с решението на съвета.
Макена погледна лицето на партньорът си отново и той кимна внимателно.
- Не сме дошли тук, за да се бием. – Тя спря, издиша, след което каза. – Дойдохме тук като свидетели. И виждаме, че това осъдено семейство е невинно. Всичко, което Гарет казва е истина.
- Ах – каза Аро тъжно. – Съжалявам, че ни виждате по този начин. Но такъв е характерът на работата ни.
- Не е това, което виждам, а каквото чувствам – обади се русокосият партньор на Макена с висок, нервен глас. Той погледна към Гарет. – Гарет каза, че те имат начин да узнаят кога някой лъже. Аз също знам кога чувам истината и кога – не. – С изплашени очи той се приближи по-близо до партньорката си, очаквайки реакцията на Аро.
- Не се страхувай от нас, приятелю Чарлз. Без съмнение патриотът наистина вярва на думите си – Аро се засмя леко и очите на Чарлз се присвиха.
- Това са нашите показания – каза Макена. – Сега си тръгваме.
Тя и Чарлз се отдръпнаха бавно назад, без да се обърнат преди да са се изгубили от поглед в дърветата. Един непознат започна да се оттегля по същият начин, след което други трима се изстреляха след него.
Преброих трийсет и седем вампира, които останаха. Някои от тях изглеждаха просто прекалено объркани, за да вземат някакво решение. Но мнозинството от тях изглежда осъзнаваха прекалено добре посоката, която бе поела тази конфронтация. Предположих, че се отказваха от дезертацията, като знаеха точно кой ще ги преследва.
Бях сигурна, че Аро виждаше същото нещо като мен. Той се обърна настрани, приближи се към охраната си с премерена крачка. Спря пред тях и се обърна с ясен глас към войниците си.
- Превъзхождат ни числено, мили мои – каза той. – Не можем да очакваме външна помощ. Дали да оставим този въпрос нерешен, за да се спасим?
- Не, господарю – прошепнаха те заедно.
- Заслужава ли си защитата на нашият свят, въпреки загубата на някои от редиците ни?
- Да – казаха тихо те. – Не се страхуваме.
Аро се усмихна и се извърна към покритите си с черно компаньони.
- Братя – каза Аро печално, - има прекалено много за обмисляне тук.
- Съвет – каза Кай нетърпеливо.
- Съвет – повтори Маркус със незаинтересован глас.
Аро се извърна с гръб към нас отново, обръщайки се към другите древни. Те се хванаха за ръце и образуваха забулен в черно триъгълник.
Веднага щом вниманието на Аро бе заето с мълчаливият съвет, още двама от свидетелите им изчезнаха тихо в гората. Надявах се, за тяхно добро, да са бързи.
Това беше. Внимателно издърпах ръцете на Ренесме от шията си.
- Спомняш си какво ти казах, нали?
Сълзи изпълняха очите й, но тя кимна.
- Обичам те – прошепна тя.
Сега Едуард ни наблюдаваше с широко разтворени топазени очи. Джейкъб също ни гледаше с ъгълчето на голямото си черно око.
- И аз те обичам – казах й аз, след което докоснах медальона й. – Повече от собствения си живот. – И я целунах по челото.
Джейкъб се сви смутено. Изправих се на пръсти и прошепнах в ухото му.
- Изчакай, докато не се разсеят напълно, и бягай заедно с нея. Махнете се колкото може по-далеч от това място. Когато стигнете достатъчно далеч пеша, тя има това, което ви е нужно, за да се издигнете във въздуха.
Лицата на Едуард и Джейкъб бяха почти идентични маски на ужас, въпреки факта че един от тях беше животно.
Ренесме се протегна към Едуард и той я взе в ръцете си. Те се прегърнаха силно.
- Това ли криеше от мен? – прошепна той над главата й.
- От Аро – прошепнах аз.
- Алис?
Кимнах.
Лицето му се изкриви от разбиране и болка. Дали това бе било и моето изражение, когато най-накрая събрах следите, оставени от Алис?
Джейкъб ръмжеше тихо, тихо ромолене, което бе равно и цяло като мъркане. Беше настръхнал и с оголени зъби. Едуард целуна Ренесме по челото и по двете бузи, след което я повдигна на рамената на Джейкъб. Тя се намести гъвкаво на гърба му, хващайки здраво козината му и намествайки се на място във вдлъбнатината между масивните му раменни кости.
Джейкъб се извърна към мен, очите му пълни с агония и ромолящото ръмжене все още изпълващо гърдите му.
- Ти си единственият, на когото бихме могли да я поверим – прошепнах му аз. – Ако не я обичаше толкова много, не бих понесла това. Знам, че можеш да я защитиш, Джейкъб.
Той отново изскимтя и сведе главата си, за да побутне рамото ми.
- Знам – прошепнах аз. – И аз те обичам , Джейк. Винаги ще бъдеш най-добрият ми приятел.
Сълза с размерите на бейзболна топка се изтърколи в ръждивата козина изпод очите му. Едуард сведе глава на същото рамо, на което бе поставил Ренесме.
- Сбогом, Джейкъб, братко мой... сине мой.
Другите не бяха слепи за нашето сбогуване. Очите им бяха сключени върху черният триъгълник, но можех да позная, че слушат.
- Нима няма надежда тогава? – прошепна Карлайл. Нямаше страх в гласът му. Просто решителност и приемане.
- Определено има надежда – прошепнах в отговор. Би могло да е истина, казах си аз. – Знам единствено собствената си съдба.
Едуард пое ръката ми. Знаеше, че и той е включен. Когато казвах моята съдба, без съмнение ставаше дума и за двама ни. Ние бяхме просто половинки от едно цяло.
Дъхът на Есме бе накъсан зад нас. Тя мина покрай нас, докосвайки лицата ни по пътя си, за да застане до Карлайл и да хване ръката му.
Внезапно бяхме заобиколени от прошепнати сбогувания и думи на обич.
- Ако оживеем след това – прошепна Гарет на Кейт. – Ще те последвам навсякъде, жено.
- Намери кога да ми го кажеш – промърмори тя.
Розали и Емет се целунаха бързо, но страстно. Тиа погали лицето на Бенджамин. Той й се усмихна жизнерадостно, улавяйки ръката й, за да я притисне към бузата си.
Не виждах израженията на любов и болка. Бях разсеяна от внезапен треперещ натиск срещу външната част на щита ми. Не можех да кажа откъде идва, но можех да усетя, че е отправено към краищата на групата ни, по-точно към Сайобан и Лиам. Натискът не им навреди, след което изчезна.
Нямаше промяна в мълчаливите, неподвижни силуети на разискващите древни. Но вероятно имаше някакъв сигнал, който бях пропуснала.
- Пригответе се – прошепнах на останалите. – Започва се.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
38. СИЛА


- Челси се опитва да разруши връзките помежду ни-прошепна Едуард. -Но не може да ги намери.Не може да ни усети... - очите му се стрелнаха към мен. - Ти ли правиш това?
Усмихнах му се ледено.
- Аз съм навсякъде!
Внезапно Едуард се наклони настрани от мен, ръката му се протегна към Карлайл. В същото време усетих много по-остро пробождане по щита, където той се увиваше, предпазвайки светлината на Карлайл. Не беше болезнено, но не беше и приятно.
- Карлайл? Добре ли си? - изпъшка като обезумял Едуард.
- Да. Защо?
- Джейн - отговори Едуард.
В мига, в който той изрече името й, за една секунда дузина насочени атаки се удариха, пробождащи по целия еластичен щит, насочени към дванадесет различни сияещи точни. Прегънах се, уверявайки се, че преградата е невредима. Не изглеждаше така, сякаш Джейн можеше да я пробие. Огледах се наоколо набързо, всички бяха добре.
- Невероятно! - каза Едуард.
- Защо не чакат за решението? - изсъска Таня.
- Стандартната процедура - отговори Едуард рязко - Обикновено правят „подсъдимите” си неспособни да избягат.
Погледнах към Джейн, която бе зяпнала групата ни с яростно недоверие. Бях убедена, че освен мен, никога не е вижнала някого, който да остане прав след възпламенителните й нападения.
Вероятно не беше много зряло. Но осъзнах, че би отнело половин секунда на Аро да се досети - ако вече не се бе сетил - че щитът ми бе по-мощен, отколкото Едуард знаеше; Вече имах голяма мишена на челото си и наистина нямаше смисъл да пазя съществуването на това, което можех да правя, в тайна. За това се ухилих с една голяма и самодоволна усмивка към Джейн. Очите й се свиха и усетих ново пробождане, този път насочено към мен.
Опънах устните си по-широко, показвайки зъбите си.
Джейн нададе тънък писък, като ръмжене. Всички подскочиха, дори и дисциплинираните пазачи. Всички, освен древните, които не направиха нищо повече от това да поглежднат настрани от съвещанието си. Близнакът на Джейн я хвана за ръката, когато тя се наведе, за да скочи.
Румънците започнаха да се кикотят в мрачно очакване.
-Казах ти, че сега е нашето време - рече Владимир на Стефан - Само погледни лицето на вещицата. - изсмя се ликуващо Стефан.
Алек потупа рамото на сестра си утешително и я прегърна. Той обърна напълно спокойното си, съвършено ангелско лице към нас.
Чаках още натиск, някакъв признак на атака от негова страна,но не усетих нищо.Той продължи да гледа в наша посока,хубавото му лице бе сдържано. Нападаше ли ни? Минаваше ли през щита ми? Само аз ли можех все още да го видя? Сграбчих ръката на Едуард.
- Добре ли си? -задавих се аз.
- Да - прошепна той.
- Алек опитва ли се?
Едуард кимна.
- Дарбата му е по-бавна от тази на Джейн. Пълзи. Ще ни достигне след няколко секунди.
Тогава я видях, когато знаех за какво да гледам...Странна ясна мъгла се процеждаше през снега, почти невидима на фона на бялото. Напомни ми на мираж - тънка основа. Избутах щита си пред Карлайл и останалите на предната лини, уплашена да допусна промъкващата се мъгла твърде близо, когато удареше. Ами ако минеше през преградата ми? Трябваше ли да бягаме?
Лек тътен мина през почвата под краката ни и порив на вятър духна снега в неочаквана вихрушка между мястото, на което стояхме и Волтури. Бенджамин също бе видял пълзящата заплаха и сега се опитваше да издуха мъглата далеч от нас. Снегът ни помагаше да видим къде той бе направил вятър, но така или иначе мъглата не се издигна. Беше като въздух, преминаващ кротко през сянка; сянката бе имунизирана.
Триъгълната формация на древните най-накрая се раздели, когато с измъчен стон, дълбока и тясна пукнатина се отвори в голяма зиг-заг линия през средата на сечището. Земята се разтресе под краката ми за момент. Преспите сняг паднаха в дупката,но мъглата мина точно през нея-бе недосегаема от вятъра,както и от гравитацията.
Аро и Кай гледаха отворената земя с разширени очи. Маркус погледна в същата посока без грам емоция. Те не проговориха, а също чакаха мъглата да ни доближи. Вятърът засвистя по-шумно, но отново не промени посоката на мъглата. Сега Джейн се усмихваше.
И тогава мъглата удари стената. Можех да я усетя, когато се докосна до щита ми - имаше гъст,сладък,пресищащ вкус.Накара ме неясно да си спомня за вкочаняващия Новокаин върху езика ми.
Мъглата се изви нагоре,търсейки пукнатина,слабост.Не намери нито една.Пръстите на търсещата мараня се засукаха нагоре и навсякъде,опитвайки се да намери вход и процеса илюстрира изненадващата големина на защитния щит.
Имаше ахвания и от двете страни на Бенжамин.
- Добра работа, Бела! - радостно възкликна Бенджамин с нисък глас.
Усмивката ми се върна. Можех да видя свитите очи на Алек, първоначално и съмнението в лицето му, когато мъглата се завъртя безобидно около крайщата на щита.
И тогава знаех, че мога да направя това. Очевидно, щях да бъда приоритет номер едно, първият умрял, но докато удържах положението, бяхме повече от равностойни на Волтурите. Все още имахме Бехджамин и Зафрина; от тях нямахме абсолютно никаква свръхестествена полза. Докато се държах.
- Ще трябва да се съсредоточа -прошепнах на Едуард. -Когато се стигне до ръкопашен бой, ще бъде трудно да държа щита около подходящите хора.
- Ще ги държа далеч от теб.
- Не. Трябва да се добера до Деметри. Зафрина ще ги държи далеч от мен.
Зафрина кимна достолепно.
- Никой няма да докосне тази млада -обеща тя на Едуард.
- Бих тръгнала след Джейн и Алек, но от тук ще съм по-полезна.
- Джейн е за мен -изсъска Кейт. - Нуждае се от глътка от собственото си лекарство.
- А Алек ми дължи много животи, но ще се задоволя и с неговия - изръмжа Владимир от другата страна. - Той е мой!
- Аз просто искам Кай - каза равно Таня.
Другите също започнаха да си разделят опонентите,но бързо бяха прекъснати.
Аро, който се взираше спокойно в безполезната мъгла на Алек,най-накрая проговори.
- Преди да гласуваме -започна той.
Разтърсих гневно глава. Бях изморена от тази шарада. Кръвожадността в мен отново се запали, съжалявах че помагам на другите повече, когато стоя на едно място, исках да се бия.
- Нека ви напомня -продължи Аро, - че каквото и да реши съвета, няма нужда от насилие.
Едуард изръмжа с мрачен смях. Аро го погледна тъжно.
- Би било непростимо прахосване за нашия вид да загубим който и да е от вас. Особено теб, млади Едуард, и твоята новородена партньорка. Волтурите ще бъдем радостни да приемем много от вас сред нашите редици. Бела, Бенджамин, Зафрина, Кейт. Има много възможности пред вас. Обмислете ги.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Опитът на Челси да ни въздейства изплющя безсилно върху щита ми.
Погледът на Аро се плъзна през непреклонните ни очи, търсейки някакви наченки на двоумение. По изражението му си личеше, че не е намерил.
Знаех,че той отчаяно искаше да запази Едуард и мен, да ни държи в плен по начина, по който се надяваше да пороби и Алис. Но тази битка бе твърде голяма. Той не би могъл да спечели, ако аз съм жива. Бях пламенно горда, че съм толкова силна, че не му оставях никакъв начин да не ме убие.
- Тогава ни оставете да гласуваме. -каза той с видимо нежелание.
Кай проговори с нетърпелива припряност.
- Детето е с неизвестни способности. Няма причина да позволим подобен риск да съществува. Трябва да бъде унищожено, заедно с всички, които го защитават. -усмихна се той в очакване.
Изпищях в знак на неподчинение в отговор на жестоката му самодоволна усмивка. Маркъс вдигна незаинтересованите си очи, сякаш погледът му минаваше през нас, докато обявяваше решението си.
-Не виждам пряка заплаха. За сега детето е достатъчно безопасно. Винаги можем да си променим оценката. Нека си заминем в мир.- гласът му беше дори по-изтощен от този на брат му.
Никой от пазачите не отпусна готовата си за действие позиция след неговите несъгласяващи се думи. Ухилената усмивка на Кай не трепна. Беше така, сякаш Маркус изобщо не бе проговарял.
-Изглежда аз трявба да направя решаващия глас. -замисли се Аро.
Внезапно Едуард се скова до мен.
- Да! - изсъска той.
Рискувах да го погледна. Лицето му грееше с израз на триумф, който не разбирах - имаше изражение, което ангел на разрушението би носил, когато светът гореше. Красиво и ужасяващо.
Имаше тиха реакция сред пазачите - тревожно мърморене.
- Аро? - повика го Едуард, почти провиквайки се с нескрита победа в гласа си.
Аро се поколеба за секунда, оценявайки това ново настроение появило се, преди отговора му.
- Да, Едуард? Имаш да добавиш нещо...?
- Може би -каза любезно Едуард, контролирайки необяснимото си вълнение. - Първо, може ли да изясня едно нещо?
- Обезателно - каза Аро, повдигайки веждите си, нямаше нищо друго, освен учтив интерес в тона му. Стиснах зъби; Аро беше най-опасен, когато беше снизходителен.
- Опасността, която предвиждате от дъщеря ми, произхожда изцяло от това, че не можем да предположим как тя ще се развие? Това ли е основният проблем?
- Да, приятелю Едуард -съгласи се Аро. - Ако можехме да сме сигурни, че когато тя порасне, ще е в състояние да остане замаскирана в човешкия свят, не-застрашавайки безопасността на нашето прикритие... - той се отдалечи, свивайки рамене.
- Значи, ако знаехме със сигурност - предположи Едуард. - Точно в какво ще се превърне... тогава изобщо не бихме имали нужда от съветване?
- Ако имаше някакъв начин да сме абсолютно сигурни -съгласи се Аро, мекотата в гласа му стана по-писклива. Не можеше да види в каква посока го водят мислите на Едуард. И аз не можех. - Тогава, да - не бихме имали какво да обсъждаме.
- И ще се разделим с мир, отново като добри приятели? - попита Едуард със загатната ирония.
Дори по-писклив:
- Разбира се, млади ми приятелю. Нищо не би ме зарадвало повече.
Едуард се засмя ликуващо.
- Тогава аз наистина имам какво повече да предложа.
Очите на Аро се стесниха.
- Тя е абсолютно уникална. За бъдещето й може само да се предполага.
- Не е напълно уникална -не се съгласи Едуард. - Рядкост, но очевидно не е единствената.
Преборих се с шока и неочаквана надежда, която се надигна в мен, заплашваща да ме разсее. Слабата мъгла все още се опитваше да мине през щита ми. И когато се преборих да се фокусирам, отново усетих остро забиващо се напрежение срещу защитната ми хватка.
- Аро, ще помолиш ли Джейн да спре да атакува съпругата ми? - помоли любезно Едуард. - Все още обсъждаме фактите.
Аро вдигна ръка.
- Моля те, скъпа и неповторима. Остави ни да го изслушаме.
Напрежението изчезна. Джейн оголи зъбите си към мен. Не можех да не й се ухиля отново.
- Защо не се присъединиш към нас, Алис? - високо повика Едуард.
- Алис - прошепна шокирано Есме.
Алис!
Алис, Алис, Алис!
- Алис!
- Алис! - мърмореха и други гласове около мен
- Алис - издиша Аро.
Облекчение и насилствена наслада се надигнаха у мен. Отне ми цялата воля, за да задържа щита където беше. Мъглата на Алек все още се пробваше, търсеше слабостите. Джейн щеше да види, ако оставех някакви пукнатини.
И тогава чух бягането през гората, летенето, скъсяването на разстоянието толкова бързо, колкото можеха без опит за забавяне в тишината.
И двете страни бяха неподвижни и очакващи. Свидетелите на Волтурите се намръщиха в ново объркване.
И тогава Алис затанцува по сечилището от югозапад и усетих, че блаженството да видя лицето и отново може да ме събори от краката ми. Джаспър беше само на няколко инча зад нея, ясните му очи бяха свирепи. Малко зад тях бягаха трима непознати: първият беше висока, мускулеста жена с тъмна коса - очевидно Качири. Тя имаше същите удължени крайници и лице като останалите от Амазонка, дори по-ясно изразени в нейния случай.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Следващата беше малка жена-вампир, с маслинено черен тен и дълга сплетена черна коса се люшкаше зад гърба й. Дълбоките й черни очи обикаляха нервно сцената пред нея.
И последния беше млад мъж...не толкова бързо, нито пък толкова плавно бе неговото бягане. Кожата му беше невероятно красиво-кафява. Разтревожените му очи се стрелнаха към събранието и бяха с цвета на топло тиково дърво. Косата му бе черна и сплетена, също като на жената, но не толкова дълга. Той беше прекрасен.
Когато ни доближи, нов звук изпрати шокирани вълни през тълпата - звука на ново сърцебиене, ускорено от напрежението.
Алис скочи леко през ръба на изчезващата мъгла, която обхващаше щита ми и криволичейки спря до Едуард. Протегнах се, за да хвана ръката й, същото направиха и Едуард, Есме и Карлайл. Нямаше време за никакви други приветствания. Джаспър и другите я последваха през щита.
Всичките пазачи наблюдаваха, размишлението се виждаше в очите им, когато новодошлите преминаха през невидимия щит без проблеми. Кафявите, Феликс и другите като него, спряха очите си, изпълнени с надежда върху мен. Не бяха сигурни от какво отблъскваше щита ми, но сега беше ясно, че той не би спрял физически атаки. Щом Аро им дадеше заповедите си, нападението щеше да е насочено само към мен. Зачудих се колко ли човека Зафрина ще е в състояние да заслепи, колко ли щеше да ги забави. Достатъчно дълго, за да могат Кейт и Владимир да отстранят Джейн и Алек? Само това можех да искам.
Едуард, въпреки вглъбеността си в успеха към който водеше, се скова яростно в отговор на техните мисли. Той се овладя и заговори отново на Аро.
- Алис търсеше своите свидетели през последните седмици -каза той на древните. - И не се върна с празни ръце. Алис,защо не ни представиш свидетелите, които си довела?
Кай изръмжа.
- Времето за свидетелите мина! Обяви вота си, Аро!
Аро вдигна един пръст към брат си в знак на тишина, очите му се залепиха въху лицето на Алис. Тя се пристъпи леко напред и представи странника:
-Това са Хюилен и племенникът й Нахуел.
Да чуя гласа й... беше така, сякаш никога не бе заминавала.
Очите на Кай се свиха, когато Алис назова връзката между новодошлите. Свидетелите на Волтурите съскаха помежду си. Вампирският свят се променяше и всеки можеше да усети това.
- Говори, Хюилен -нареди Аро. - Кажи ни свидетелските си показания, които си дошла да дадеш.
Слабата жена погледна нервно към Алис. Тя й кимна окуражаващо и Качири сложи дългата си ръка върху рамото на дребната вампирка.
- Аз съм Хюилен -обяви жената с ясен, но със силен акцент на английски. Когато продължи бе очевидно, че тя се бе подготвяла да разкаже историята, че се беше упражнявала.Прозвуча като добре позната детска скоропоговорка. - Преди век и половина живеех с мойте хора, племето Мапуче. Сестра ми се казваше Пайър, родителите ни са я кръстили на снега по планините, заради цвета на кожата й. Тя беше и много красива - твърде красива. Един ден тайно дойде при мен и ми каза за ангела, който я бил намерил сред дърветата, който я посещавал през ноща. Предупредих я. -Хюилен поклати глава опечалено. -сякаш синините по кожата й не бяха достатъчно предупреждение. Знаехче това са кръвопиещите демони от легендите ни, но тя не искаше да ме слуша. Беше омагьосана. Повика ме, когато бе сигурна, че детето на черния ангел растеше в нея. Не се опитах да я откажа от плана й да избяга – знаех че дори родителите ни щяха да се съгласят, че детето трябва да бъде унищожено, а заедно с него и Пайър. Отидах заедно с нея в най-дълбоките части на гората. Тя потърси за ангела-демон, но не го откри. Грижех се за нея, ловувах, когато силите й отслабнаха. Тя ядеше животните сурови, пиеше кръвта им. Не ми трябваха повече доказателства за това, което носеше тя в утробата си. Надявах се да спася живота й, преди да убия чудовището. Ала тя обичаше съществото вътре в нея. Нарече го Нахуел - като тръстиковата котка - когато той стана по-силен и й счупи костите и тя все още го обичаше. Не можах да я спася. Детето прокара пътя си извън нея с разкъсване и тя бързо умря, като през цялото време ме умоляваше да се грижа за нейния Нахуел. Бе последното й желание и аз се съгласих. Той ме ухапа, когато се опитах да го вдигна от нейното тяло. Завлачих се към джунглата, за да умра. Не стигнах далеч - болката бе твърде силна. Но той ме намери - новороденото дете преодоля всички трудности в храстите до мен и ме чакаше. Когато болката спря, той се беше свил до мен, спеше. Грижих се за него, докато не бе способен сам да ловува. Ловувахме в селата около гората, само двамата. Никога не сме се отдалечавали толкова много от дома ни, но Нахуел настояваше да види детето тук....
Хюилен наклони главата си, когато приключи и мина назад, така че да бъде частично скрита зад Качири. Устните на Аро се свиха.Той се вгледа в тъмнокожия младеж.
-Нахуел, ти си на сто и петдесет години? -попита той.
-Плюс-минус някое и друго десетилетие. -отговори той с ясен и прелесто топъл глас. Акцентът му беше едва забележим. -Вече не ги броим.
-И на каква въздаст достигна зрялост?
-Около седем години след раждането ми, малко или много, бях напълно пораснал.
-И не си се променял от тогава?
Нахуел кимна.
-Не, доколкото съм забелязал.
Усетих как тялото на Джейкъб потрепери. Не исках да мисля за това все още. Щях да изчакам, докато опасността преминеше и можех да се концентрирам.
- Ами диетата ти? - наблегна Аро, изглеждайки изпълнен с интерес против себе си.
- Най-вече кръв, човешка храна също. Мога да оцелея и на двете.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 7 от 8]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите