vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български Фен Превод на Breaking Dawn(Зазоряване)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 2 от 8]

Бела Кълан


Admin
Admin
- Ами... – той направи пауза. – Едната причина е, че не те нараних. Този път беше по-лесно, да се контролирам, да сдържа зверството. – очите му пробляснаха към потрошената рамка отново. – Може би защото съм имал някаква представа какво да очаквам.
Усмивка, изпълнена с надежда, се зарастила на лицето ми.
- Казах ти, че всичко зависи от практиката.
Той завъртя очи.
Стомахът ми изкъркори и той се засмя.
- Време за закуска за човека? – попита.
- Моля, - казах аз, изскачайки от леглото. Мръднах прекалено бързо и се заклатушках пиянски, за да възвърна баланса си. Той ме хвана преди да залитна към гардероба.
- Добре ли си?
- Ако в следващия си живот нямам по-добро чувство за равновесие, направо ще поискам да ме върнат.
Тази сутрин аз сготвих, изпържих няколко яйца – бях прекалено гладна, за да приготвя нещо по-сложно. Нетърпелива, ги сложих в една чиния само след няколко минути пържене.
- Откога ядеш яйца на очи? – попита той.
- От сега.
- Знаеш ли какво количество яйца си изяла през последната седмица? – той придърпа кошчето за боклук изпод мивката – беше пълно с празни сини картонени кутии.
- Странно, - казах след като преглътнах изгаряща хапка. – Това място ми обърква апетита някак, - а и сънищата ми и така или иначе несигурното ми равновесие. – Но тук ми харесва. Макар че скоро сигурно ще трябва да си тръгнем, нали, за да успеем да стигнем до Дартмут навреме? О, предполагам ще трябва да си намерим място за живеене, а и други неща.
Той седна до мен.
- Вече можеш да се откажеш от преструвката за колежа – получи каквото искаше. А и не сме сключили сделка, така че нищо не ни притиска.
Изсумтях.
- Не беше преструвка, Едуард. Не си прекарвам свободното време шляейки се, както някои други хора. Какво можем да направим, за да запълним времето на Бела? – казах аз с жалка имитация на гласа му. Той се засмя незасрамен. – Наистина искам още малко време да бъда човек, - наклоних се през масата, за да докосна с ръка голите му гърди. – Само толкова не ми е достатъчно.
Той ми хвърли несигурен поглед.
- От това? – попита той, хващайки ръката ми, която се задвижи надолу по корема му. – Сексът е бил ключът към всичко? – той завъртя очи. – Защо ли не се сетих за това? – промърмори той саркастично. – Можех да си спестя доста спорове.
Засмях се.
- Да, сигурно.
- Толкова си човешка, - каза отново той.
- Знам.
Загатната усмивка разтегли устните му леко.
- Отиваме в Дартмут? Наистина?
- Сигурно ще се проваля още първия семестър.
- Аз ще ти помагам. – сега усмивката му бе широка. – Колежът много ще ти хареса.
- Мислиш ли, че ще можем да намерим квартира толкова късно?
Той направи физиономия, изглеждайки виновен.
- Е, ами, ние вече може да се каже, че имаме къща там. Нали разбираш, за всеки случай.
- Купил си къща?
- Имотите са добра инвестиция.
Вдигнах една вежда и после я отпуснах.
- Е, тогава сме готови.
- Ще трябва да видя дали ще можем да запазим “предишната” ти кола малко повече...
- Да, пази Боже да съм защитена и с танкове.
Той се ухили.
- Колко още можем да останем? – попитах аз.
- Ще успеем точно навреме. Още няколко седмици, ако искаш. После можем да посетим Чарли преди да идем в Ню Хампшир. Бихме могли да прекараме Коледа с Рене...
Думите му изрисуваха веднага в мислите ми щастливо бъдеще, без болка за никой намесен в него. Образът на Джейкъб, всичко, но не и забравен, се намести и се наложи да поправя мислите си – за почти никой намесен.
Не ставаше по-лесно. Сега, когато бях открила точно колко хубаво е да си човек, че се изкушавах да зарежа плановете си. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет... Имаше ли значение? Нямаше да се променя толкова за една година. А да бъда човек с Едуард... Този избор ставаше все по-примамлив с всеки изминал ден.
- Няколко седмици, - съгласих се аз. И после, тъй като времето никога не ми изглеждаше достатъчно, добавих: - Та, мислех си – нали знаеш какво казах преди за практиката?
Той се засмя.
Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Сигурно чистачите идват.
Той искаше да си задържа мисълта. Това означаваше ли, че няма да прави повече проблеми относно практиката? Усмихнах се.
- Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг...
- Не искам да излизам. Днес няма да се мотая из целия остров. Искам да остана тук и да гледам филм.
Той сви устни, опитвайки се да не се засмее на недоволния ми тон.
- Добре, както пожелаеш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?
- Не чух почукване.
Той наклони глава във въпросната посока, слушаше. След половин секунда слабо и боязливо потропване прозвуча на вратата. Той се ухили и се запъти да отвори.
Заобикалях около рафтовете под големия телевизор и започнах да преглеждам заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Тук имаше повече ДВД-та отколкото в магазин за такива, давани под наем.
Чувах ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше към хола, говорейки съвсем гладко на, както предположих, перфектен португалски. Друг, по-груб, човешки глас отговори на същия език.
Едуард ги заведе в стаята, сочейки и към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха изумително ниски и тъмни в сравнение с него. Бяха закръглен мъж и слаба жена, като и на двамата лицата им бяха набраздени от линии. Едуард посочи към мен с горда усмивка и го чух да споменава името ми в кратко изречение от непознати думи. Изчервих се малко като си спомних за пухестата бъркотия в бялата стая, с която те скоро щяха да се сблъскат. Дребният мъж ми се усмихна любезно.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Но слабата жена с кожа с цвят на кафе не се усмихна. Тя ме зяпна с разширени очи в нещо като смесица от шок, тревога и най-много от другите две, страх. Преди да можех да реагирам, Едуард ги подкани да го последват към кокошарника и те изчезнаха.
Когато той се появи отново, беше сам. Дойде бързо до мен и ме обви с ръце.
- Какво й е? – попитах бързо, спомняйки си паникьосаното й изражение.
Той сви рамене, необезпокоен.
- Кауре е от племето Тикуна. Тя е научена да бъде по-суеверна – или можеш да го кажеш и по-предчувстваща – от тези, които живеят в модерния свят. Тя предполага какво съм аз или поне е достатъчно близо до истината. – той още не звучеше разтревожен. – Тук си имат собствени легенди. Либисхомен – това е демон, пиещ кръв, който хваща само красиви жени. – той ме погледна дяволито.
Само красиви жени? Е, това си беше нещо като комплимент.
- Тя изглеждаше ужасена, - казах аз.
- Тя е, но най-вече е загрижена за теб.
- За мен?
- Уплашена е от причината, поради която съм де довел тук, съвсем сама. – той се подсмихна мрачно и после погледна към стената с филми зад мен. – Е, защо не избра какво да гледаме? Това е съвсем приемливо човешко действие.
- Да, сигурна съм, че гледането на един филм ще я убеди, че си човек. – засмях се и сключих здраво ръце около врата му, повдигайки се на пръсти. Той се наведе, така че да мога да го целуна и ръцете му се стегнаха около мен, вдигайки ме от земята, за да не му се налага да се прегърбва.
- Филм, шфилм, - промърморих аз, като устните му се придвижиха надолу по врата ми и преплетох пръсти в бронзовата му коса.
После чух ахване и той веднага ме пусна. Кауре стоеше замръзнала на място в коридора към хола, с пера в черната си коса и голяма торба с още пера в ръцете й; изражението й бе ужасено. Тя ме погледна с ококорени очи, когато се изчервих и погледнах надолу. После тя се осъзна и измърмори нещо, което, дори на непознат език, си звучеше като извинение. Едуард се усмихна и отвърна с приятелски тон. Тя извърна тъмните си очи и продължи по коридора.
- Тя си мислеше това, което си мисля, че си мислеше, нали? – промърморих аз.
Той се засмя на заплетеното ми изречение.
- Да.
- Ето, - казах аз, протягайки ръка и хващайки случаен филм. – Пусни този и да се престорим, че го гледаме.
Беше стар мюзикъл с усмихнати лица и бухнали рокли на обложката.
- Съвсем като за меден месец, - одобри Едуард.
Докато актьорите на екрана танцуваха на фона на жива мелодия за интродукция, аз се излегнах на дивана, сгушена в ръцете на Едуард.
- Сега ще се преместим ли в бялата стая? – почудих се случайно.
- Не знам... вече повредих едната преграда на леглото в другата стая, така че да не може да се поправи – може би ако ограничим границите на областта на унищожение в къщата, Езме ще ни покани отново някой път.
Усмихнах се широко.
- Значи ще има още разрушение?
Той се засмя на изражението ми.
- Мисля, че би било по-безопасно, ако е предварително планирано, вместо да чакам ти да ме атакуваш отново.
- Би било само въпрос на време, - съгласих се небрежно, но пулсът ми прескачаше зад вените.
- Има ли му нещо на сърцето ти?
- Мне. Здраво като бик. – направих пауза. – Сега ли искаш да отидеш да провериш зоната за разрушение?
- Може би ще е по-любезно да изчакаме да останем сами. Ти може и да не забелязваш, че троша мебелите, но тях вероятно ще ги уплаши.
Всъщност вече бях забравила хората в другата стая.
- А, да. По дяволите.
Густаво и Кауре минаваха тихо през къщата, докато аз чаках нетърпеливо да приключат и се опитах да обърна внимание на щастливия завършек на филма. Започваше да ми се доспива, – макар че, според Едуард, бях спала половин ден – когато груб глас ме стресна. Едуард се изправи, все още държейки ме в прегръдките си и отговори на Густаво в плавен португалски. Густаво кимна и се запъти тихо към входната врата.
- Приключиха, - каза ми Едуард.
- Което означава, че вече сме сами?
- Какво ще кажеш за един обяд първо? – предложи той.
Прехапах устна, раздвоена от дилемата. Бях доста гладна.
Той хвана ръката ми с усмивка и ме заведе в кухнята. Толкова добре разчиташе лицето ми, че нямаше значение, че не може да чете мислите ми.
- Това вече излиза от контрол, - оплаках се аз, най-накрая заситена.
- Искаш ли да поплуваш с делфините следобяд, за да изгориш калориите? – попита той.
- Може би по-късно. Имам друга идея за горене на калории.
- И каква е тя?
- Ами, има големи парчета дъски от рамката на леглото...
Но не довърших. Той вече ме бе понесъл на ръце, устните му се притиснаха в моите, карайки ме да замълча, и ме занесе с нечовешка скорост в синята стая.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
7. НЕОЧАКВАНО

Черната линия ме обгърна – като мъгла. Можех да видя техните черни рубинени очи блестящи от желание, жадуващи за убийство. Устните им се дръпнаха върху острите им, мокри зъби – някои, за да изръмжат, други за да се усмихнат.
Чух детето зад мен да хленчи, но не можех да се обърна, за да го погледна. Въпреки че бях отчаяна да се уверя, че е в безопасност, не можех да си позволя да се разсеям сега.
Те се приближаваха като призраци, техните черни роби се помръдваха леко при движението. Видях ръцете им да се извиват в нокти. Започнаха да сменят посоката, за да могат да ни заобиколят от всички страни. Бяхме обградени. Щяхме да умрем.
И тогава, като проблясък на светлина от фенерче, цялата сцена беше различна. И все пак нищо не се промени – Волтури все още се приближаваха към нас, в готовност да убиват. Всичко, което всъщност се промени, беше виждането ми за картината. Изведнъж, го желаех. Исках да нападнат. Паниката се смени с желание за кръв, когато се наведох напред, усмивка се появи на лицето ми, и се изтръгна рев през оголените ми зъби.
Разтърсих се, шокирана от съня.
Стаята беше тъмна. Беше също задушаващо топло. Потта заплете краищата на косата ми и се стече по гърлото ми. Пипнешком претърсих топлите завивки и ги заварих празни.
- Едуард?
Точно тогава, пръстите ми напипаха нещо гладко и плоско и твърдо. Лист хартия, сгънат на две. Взех бележката в мен и опипах пътя си до ключа за лампата.
Външната част на бележката беше адресирана до Г-жа Калън.
„Надявам се няма да се събудиш и да забележиш отсъствието ми, но ако стане, ще се върна много скоро. Просто отидох да ловувам. Заспивай отново и аз ще съм тук, когато се събудиш.
Обичам те.”
Въздъхнах. Тук сме от около две седмици, затова трябваше да очаквам да му се наложи да замине, но не мислех за времето. Изглежда съществувахме извън времето тук, обикаляйки в перфектен свят.
Избърсах потта от челото си. Почувствах се напълно будна, въпреки че часовника на шкафа показваше, че е след един. Знаех, че никога няма да мога да заспя толкова топла и лепкава, колкото се чувствах. Да не споменавам факта, че ако изгася лампата и затворя очи, сигурно ще видя онези пълзящи черни фигури в главата си.
Станах и се разходих безцелно из тъмната къща, цъкайки лампите. Чувствах я толкова голяма и празна без Едуард. Различна.
Озовах се в кухнята и реших, че може би добра храна беше нещото, от което се нуждая. Разтършувах се из хладилника докато не намерих всички съставки за пържено пиле. Съскането и пукането на пилето в тигана беше добър, домашен звук; чувствах се по-малко нервна докато то запълваше тишината.
Ухаеше толкова добре, че започнах да го ям направо от тигана, изгаряйки езика си в процеса. На петата или шестата хапка, помислих, че се е охладило достатъчно, за да го опитам. Дъвченето ми се забави. Имаше ли нещо странно във вкуса? Проверих месото, и беше бяло навсякъде, но се зачудих дали беше напълно готово. Опитах отново; сдъвках два пъти. Уф, определено зле. Скочих, за да го изплюя в мивката. Изведнъж миризмата на пиле и олио стана отвращаваща. Взех цялата чиния и я изхвърлих в буклука, след което отворих прозорците, за да изгоня миризмата. Студен ветрец се беше появил навън. Почувствах го добре върху кожата си.
Бях напълно изтощена, но не исках да се връщам в топлата стая. Затова отворих повече прозорци в дневната и легнах на дивана точно под тях. Пуснах си същия филм, който гледахме онзи ден и бързо заспах на заглавната песен.
Когато отворих отново очите си, слънцето беше на половината на небето, но не беше светлината това, което ме събуди. Студени ръце ме обгръщаха, дърпайки ме срещу себе си. В същото време внезапна болка завъртя стомаха ми, почти като страничен ефект от удър в стомаха.
- Съжелявам. – измърмори Едуард, бършейки със студената си ръка лепкавото ми чело. – Толкова за старателността. Не помислих колко топла ще станеш като ме няма. Ще инсталирам климатик преди да замина отново.
Не можех да се концентрирам върху казаното.
- Извини ме! – прошепнах, борейки се да се измъкна от ръцете му.
Автоматично отпусна хватката си.
- Бела?
Изтичах към тоалетната с ръка на устата. Чувствах се толкова ужасно, че не ми пукаше – отначало – че той беше с мен докато се бях навела над тоалетната и повръщах.
- Бела? Какво има?
Все още не можех да отговоря. Държеше ме плахо, пазейки косата от лицето, очаквайки да мога да дишам отново.
- Проклето гранясало пиле! – изохках.
- Добре ли си? – гласът му беше напрегнат.
- Добре. – задъхах се – Просто хранително натравяне. Няма нужда да гледаш това. Махай се.
- Няма начин, Бела.
- Махай се – изохках отново, борейки се да стана, за да изплакна устата си. Помогна ми нежно, игнорирайки леките удъри, които му нанесох.
След като устата ми беше чиста, той ме занесе до леглото и ме постави внимателно, подкрепяйки ме с ръце.
- Хранително натравяне?
- Да. – изхриптях – Направих си някакво пиле снощи. Имаше ужасен вкус, затова го изхвърлих. Но хапнах няколко хапки първо.
Той постави студена ръка на челото ми. Почувствах се добре.
- Как се чувстваш сега?
Помислих за това за момент. Гаденето отмина внезапно, също както беше дошло и се почувствах така, както всяка друга сутрин.
- Доста нормално. Малко гладна, всъщност.
Накара ме да чакам час пред голяма чаша с вода преди да ми изпържи няколко яйца. Чувствах се нормално, само малко уморена задето станах посреднощ. Той включи CNN – бяхме извън връзка, третата световна война можеше да е започнала, а ние дори да не подозираме – и аз се излегнах в скута му.
Отегчих се от новините и се извих да го целуна. Също като тази сутрин, остра болка преряза стомаха ми, когато се помръднах. Изстрелях се далеч от него, стискайки здраво устата си. Знаех, че няма да стигна до тоалетната на време, така че се завтекох към кухненската мивка.
Той отново държеше косата ми.
- Може би трябва да се върнем в Рио, да видим лекар. - той предложи плахо, когато изплаквах устата си след това.
Поклатих глава и се отправих към коридора. Докторите означават игли.
- Ще съм добре след като си измия зъбите.
Когато имах по-добър вкус в устата, потърсих в моя куфар за чантата за първа помощ, която Алис е опаковала за мен, пълна с човешки неща като превръзки и болкоуспокояващи и - моята цел сега - Пепто-Бисмол. Може би може да пооправи стомаха ми и да успокои Едуард.
Но преди да намеря Пепто, аз попаднах на нещо друго, което Алис бе опаковала за мен. Вдигнах малката синя кутия в ръката си и се вторачих в нея за дълъг момент, забравяйки всичко останало.
Тогава започнах да броя в главата си. Веднъж. Два пъти. Отново.
Почукването ме уплаши; малката синя кутийка падна обратно в куфара.
- Добре ли си? – попита Едуард през вратата. – Отново ли ти прилоша?
- Да и не. – отвърнах, но гласа ми прозвуча напрегнат.
- Бела? Може ли да вляза? – притеснително сега.
- До...бре?
Той влезе и прецени моята позиция, седнала с кръстосани крака на пода до куфара и изражението ми, празно и зяпнало. Седна до мен, ръката му премина през челото ми веднъж.
- Какво има?
- Колко дни минаха от сватбата? – прошепнах.
- Седемнадесет. – веднага отговори. – Бела, какво има?
Отново броях. Вдигнах пръст, подканвайки го да чака, и измърморих числата под носа си. Грешах за дните преди. Бяхме тук по-дълго, отколкото си мислех. Започнах отново.
- Бела! – прошепна напрегнато. – Побърквам се тук.
Опитах се да преглътна. Не помогна. Пресегнах се към куфара и претършувах, докато не намерих малката синя кутийка с тампони отново. Повдигнах ги малчаливо.
Гледаше ме объркано.
- Какво? Да не се опитваш да изкараш тази болест като ПМС?
- Не. – едвам проговорих. – Не, Едуард. Опитвам се да ти кажа, че ми закъснява с пет дни.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Изражението му не се промени. Сякаш нищо не бях казала.
- Не мисля, че имам хранително натравяне. – добавих.
Той не отговори. Беше се превърнал в статуя.
- Сънищата. – промърморих – Спането до късно. Плаченето. Цялата тази храна. Ох. Ох. Ох.
Погледът на Едуард беше огледален, сякаш не можеше да ме види вече.
Рефлексивно, почти нежелателно, ръката ми падна на стомаха.
- Ох! – изписках отново.
Изправих се на крака, измъквайки се от неподвижните ръце на Едуард. Все още носих малките копринени шорти и потника, които носих в леглото. Премахнах синята материя от пътя и зяпнах стомаха си.
- Невъзможно. – прошепнах.
Нямах абсолютно никакъв опит с бремеността или бебетата или каквато и да било част от този свят, но не бях идиот. Гледала съм достатъчно филми и телевизионни предавания, за да знам, че това не беше начина. Закъсняваше ми само с пет дни. Ако бях бременна, тялото ми нямаше дори да забележи този факт. Нямаше да ми се гади сутрин. Нямаше да си променям навика за ядене и спане.
И определено нямаше да има малка, но личаща си подутина, стърчаща между бедрата ми. Извивах тялото си напред и назад, изучавайки го от всеки ъгъл, сякаш щеше да изчезне на точната светлина. Прокарах пръсти през финната подутина, изненадана колко твърдо беше под кожата ми.
- Невъзможно. – изрекох отново, защото с подутина или без подутина, в цикъл или не ( а определено не бях, въпреки че никога не беше закъснявал през живота ми) , нямаше начин да съм бременна. Единствения човек, с когото съм правила секс е вампир, за Бога.
Вампир, който все още беше замръзнал на пода, без никакви признаци за движение.
Затова трябваше да има друго обяснение. Нещо ставаше с мен. Странна Южно – Американска болест, притежаваща всички симптоми на бременност, само че ускорена...
И тогава си спомних нещо – сутрин прекарана в търсене в Интернет, която изглеждаше толкова отдавна. Стоейки на старото бюро в стаята ми в къщата на Чарли със сива светлина мъждукаща през прозореца, зяпнала в праисторическият ми, бучащ компютър, четейки уеб-сайтове наречени „Вампири А-Я”. Бяха минали по – малко от 24 часа откакто Джейкъб Блек, опитвайки се да ме забавлява с Килетските легенди, в които не вярваше още, и беше казал, че Едуард беше вампир. Прегледах плахо първите неща в сайта, които бяха посветени на вампирски митове около света. Филипино Данаг, Хебрей Естри, Румънски Върколаци, Италянски Стрегони бенефици (легенда базирана на отношенията на моя нов свекър с Волтури, не че знаех нещо по този въпрос тогава) ... Обръщах все по-малко внимание, когато историите ставаха все по- невъзможни. Помня само бегло някои от по-новите. Повечето звучаха като извинения, измислени, за да обяснят неща като децката смъртност – и изневяра. Не, скъпа, нямам връзка! Онази секси жена, която видя да се изнизва от къщата беше лошо същество. Късметлия съм, че отървах кожата! (Разбира се, с това, което знаех за Таня и сестрите й, подозирах, че някои от тези извинения бяха нищо повече от факти.) Имаше един и за дамите, също. Как може да ме обвиниш в изневяра – само защото си се прибрал след две-годишно морско пътуване и съм бременна? Беше съществото. Хипнотизира ме с мистичните си вампирски способности...
Това беше част от описанието на демона – умението да има деца с жертвите си.
Поклатих главата си, замаяна. Но...
Помислих си за Езме и по-специално Розали. Вампирите не можеха да имат деца. Ако беше възможно, Розали щеше да е намерила начин до сега. Мита за демона беше нищо повече от измислица. Освен това.. е, имаше разлика. Разбира се, че Розали не можеше да зачене, защото била замразена в периода, в който преминала от човек в нечовек. Тотална промяна. И тялото на човешките жени трябва да се променя, за да побере дете. Постепенната промяна месечно за едно нещо, и после големите промени, нужни за да отгледа растящо дете. Тялото на Розали не можеше да се променя.
Но моето можеше. Моето се. Докоснах подутината на стомаха си, която не беше там вчера.
А човешките мъже – е, те си остават почти непроменени от пубертета до смъртта. Спомних си произволно събрана тривия, изровена от не знам къде: Чарли Чаплин бил на седемнадесет когато станал баща на най-малкото си дете. Мъжете нямаха такова нещо като години за зачеване или износване на детето.
Разбира се, как би могъл да знае някой ако мъж вампир може да има дете, когато партньорките им не могат? Кой вампир на земята ще има необходимия кураж да тества теорията на човешка жена? Или привързаността?
Можех да се сетя само за един.
Част от главата ми подреждаше фактите и спомените и предположенията, докато другата половина – тази, която контролираше способността да движа дори и най-малките мускули – беше вцепенена отвъд капацитета на нормалните операции. Не можех да си движа устните, за да говоря, въпреки че исках да помоля Едуард да ми обясни какво ставаше. Имах нужда да седна където той седеше, да го докосна, но тялото ми не следваше инструкциите. Можех само да зяпам ококорените ми очи в огледалото, притискайки с треперещи пръсти подутината на тялото ми.
И тогава, както в кошмара ми снощи, сцената се промени коренно. Всичко, което видях в огледалото изглеждаше напълно различно, въпреки че нищо не беше различно. Случилото се, променило всичко, бе малко меко побутване на ръката ми – от вътре в тялото ми.
В същият момент телефона на Едуард иззвъня, остро и настоятлно. Никой от нас не помръдна. Звънеше отново и отново. Опитвах се да го заглуша докато притисках стомаха си с пръсти, чакайки. В огледалото изражението ми не беше объркано – чудех се. Почти не забелязах когато странните, тихи сълзи започнаха да текат по бузите ми.
Телефонът продължаваше да звъни. Исках Едуард да го вдигне – преживявах тежък момент. Може би най-големия в живота ми.
Звън! Звън! Звън!
Най-сетне раздразнението надделя над всичко. Коленичих до Едуард – движих се по-внимателно, хиляда пъти по-наясно за всяко движение – и пребърках джобовете му докато не намерих телефона. Очаквах да подскочи и да го вдигне, но беше напълно скован.
Познах номера и можех лесно да позная защо звъни.
- Здравей, Алис. – казах. Гласът ми не беше по-добре от преди. Прочистих гърлото си.
- Бела? Бела, добре ли си?
- Да. Ъм. Каралайл там ли е?
- Да. Какъв е проблема?
- Не съм.. сто процента.. сигурна..
- Едуард добре ли е? – попита плахо. Извика името на Каралайл далеч от телефона и после настоя – Защо той не вдигна телефона? – преди да мога да отговоря на първият и въпрос.
- Не съм сигурна.
- Бела, какво става? Току що видях..
- Какво видя?
Последва мълчание.
- Ето ти Каралайл. – каза тя последно.
Почувствах се сякаш ледена вода беше инжектирана във вените ми. Ако Алис имаше видение на мен с зеленооко, ангелско дете в ръце, щеше да ми каже, нали? Докато чаках през половината от секундата необходима на Каралайл да проговори, видението, което си представих за Алис затанцува зад мен. Малко, красиво малко бебе, дори по-красиво от момчето в съня ми - малък Едуард в ръцете ми. Топлина премина през венита ми, прогонвайки студа.
- Бела, Каралайл е. Какво става?
- Аз – не бях сигурна как да отговоря. Щеше ли да смее на заключенията ми, да ми каже, че съм луда? Сънувах ли отново? – Притеснявам се за Едуард.. могат ли вампирите да изпадат в шок?
- Наранен ли е? – гласът на Каралайл внезапно стана притеснен.
- Не, не. – уверих го. – Просто.. изненадан.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Не разбирам, Бела.
- Мисля.. е, мисля че.. може би.. може да съм.. – поех си дълбоко дъх. – Бременна.
След дълга пауза медицинския опит на Каралайл се намеси.
- Кога беше първият ден от последният ти менструален цикъл?
- Шестнадесет дни преди сватбата. – мислено пресметнах достатъчно, за да мога да му отговоря със сигурност.
- Как се чувстваш?
- Странно. – каза му и гласа ми се пречупи. Поредната струя сълзи се пророни по бузите ми. – Това ще прозвучи налудничаво – виж, знам че е прекалено рано за това. Може би съм луда. Но имам странни сънища, ям през цялото време и плача и повръщам и.. и.. и мога да се закълна, че нещо помръдна в мен преди малко.
Главата на Едуард се помръдна.
Въздъхнах облекчена.
Едуард протегна ръка за телефона, лицето му беше бяло и сурово.
- Ъм, мисля че Едуард иска да говори с теб.
- Дай ми го. – каза Каралайл напрегнато.
Не бях съвсем сигурна, че Едуард може да говори, когато поставих телефона в протегнатата му ръка.
Притисна го към ухото си.
- Възможно ли е? – прошепна.
Слуша дълго време, взирайки се безизразно в нищото.
- А Бела? – попита. Ръката му ме обви, когато проговори, придърпвайки ме по-близо в обятията си.
Той слуша за доста дълго време и тогава каза
- Да. Добре ще го направя.
Одръпна телефона от ухото си и натисна бутона за край. Веднага след това набра друг номер.
- Какво каза Каралайл? – попитах нетърпеливо.
Едуард отговори с безжизнен глас.
- Мисли, че си бременна.
Думите ме накараха да потръпна. Малкият се развълнува вътре в мен.
- На кого званиш сега? – попитах, когато постави слушалката отново на ухото си.
- Летището. Отиваме си в къщи.
Едуард висеше на телефона повече от час без почивка. Предположих, че осигуряваше полета ни към дома, но не можех да съм сигурна, защото не говореше на английски. Звучеше сякаш спореше; доста процеждаше през зъби.
Докато спореше, опаковаше. Вилнееше из стаята като разгневено торнадо, разрушавайки всичко по пътя си. Хвърли някои от моите дрехи на леглото, без дори да ги поглежда, затова предположих, че е време да се преобличам. Продължи със спора докато се преобличах, жестикулирайки с внезапни, развълнувани движения.
Когато не можех да издържам повече на злобната енергия, струяща от него, тихо напуснах стаята. От паническата му концентрация ми се гадеше – не като сутрешните гадения, просто некомфорт. Щях да изчакам някъде другаде докато не му мине. Не можех да разговарям с този леден, вглъбен Едуард, който, честно, ме плашеше малко.
За пореден път се озовах в кухнята. Имаше пакетче със соленки в шкафа. Започнах да ги дъвча разсеяно, зяпайки през прозореца в пясъка и камъните и дърветата и океана, всичко блестеше на слънце.
Някой ме побутна.
- Знам. – казах. – И на мен не ми се тръгва.
Погледнах през прозореца за секунда, но побутвача не отговори.
- Не разбирам. – прошепнах. – Какво не е наред тук?
Изненадващо, абсолютно. Удивително дори. Но грешно?
Не.
Защо тогава Едуард беше бесен? Той беше този, който искаше убийствена сватба.
Опитах се да намеря причина.
Може би не беше толкова объркващо това, че Едуард искаше да си заминем веднага. Искаше Каралайл да ме прегледа, да се увери, че предположението ми е правилно – въпреки че нямаше и капчица съмнение в главата ми в момента. Вероятно биха искали да разберат защо вече съм толкова бременна, с подутината и ръчкането и всичко друго. Това не беше нормално.
Помислих ли си веднъж за това, бях сигурна, че го имам. Той трябваше да е толкова притеснен за бебето. Не бях стигнала до момента на паника все още. Моят мозък работеше по-бавно от неговия – все още беше спрял на картината, която сам си беше измислил: малкото дете с очите на Едуард – зелени, все едно е той като човек – лежащо спокойно и красиво в ръцете ми. Надявах се, че ще има точно лицето на Едуард, без капка прилика с мен.
Беше странно колко внезапно и напълно необходимо беше това видение. От това първо леко докосване целият свят се беше променил. Където преди имаше само едно нещо, без което не можех да живея, сега имаше две. Нямаше заблуда – любовта ми не беше разделена между тях сега; не беше така. Беше по скоро сякаш сърцето ми беше порастнало, два пъти по-голямо в този момент. Цялото това излишно място вече беше запълнено. Увеличението беше почти главозамайващо.
Преди никога не можех да разбера напълно болката и негодуванието на Розали. Никога не се бях представяла като майка, никога не го бях искала. Беше толкова лесно да обещая на Едуард, че няма да се откажа от деца заради него, защото наистина нямаше. Децата, конкретно, никога не са ме привличали. Изглеждаха като шумни същества, често отделящи някаква форма на нещо лепкаво. Никога не съм имала нещо общо с тях. Когато си мечтаех Рене да ме дари с братче, винаги си представях по-голям брат. Някой, който да се грижи за мен, различен от другите.
Това дете, детето на Едуард, беше съвсем различна история.
Исках го така, както исках въздух, за да дишам. Не избор – нужда.
Може би просто имах ужасно въображение. Може би това е причината да не мога да си представя, че ще съм омъжена докато не се омъжа – не можех да видя, че ще искам бебе докато не дойде..
Когато поставих ръката на стомаха си, чакайки за следващото потрепване, сълзи се стекоха по бузите ми отново.
- Бела?
Обърнах се внимателно, съдейки по тона в гласа му. Беше прекалено леден, прекалено внимателен. Лицето му беше точно както гласа му, празно и сурово.
И тогава видя, че плача.
- Бела! – прекоси стаята за миг и постави ръка на лицето ми. – Боли ли те?
- Не, не..
Придърпа ме към гърдите си.
- Не се страхувай. Ще сме си вкъщи до шестнадесет часа. Ще бъдеш добре. Каралайл ще е готов, когато стигнем. Ще се погрижим за това и ще си добре, ще си добре.
- Ще се погрижите за това? Какво искаш да кажеш?
Наведе се и ме погледна в очите.
- Ще изкараме това нещо преди да успее да те нарани. Не се плаши. Няма да му позволя да те нарани.
- Това нещо? – прошепнах.
Изтръгна се от мен, и тръгна към вратата.
- По дяволите! Забравих, че Густав ще идва днес. Ще се отърва от него и се връщам. – изчезна от стаята.
Хванах се за шкафа, за да се подкрепя. Колената ми бяха омекнали.
Едуард току що бе нарекал малкото ми бебе „нещо”. Каза, че Каралайл ще го махне.
- Не. – прошепнах.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Бях сгрешила. Не се интересуваше от бебето. Искаше да го нарани. Красивата картина в главата ми се промени внезапно, в нещо тъмно. Моето красиво бебе, плачещо, моите слаби ръце, недостатъчни да го защитя...
Какво можех да направя? Бях ли способна да преговарям с тях? Какво ако не можех? Това обясняваше ли странното мълчание на Алис по телефона? Това ли бе видяла? Едуард и Каралайл, убивайки това бледо, перфектно дете преди да успее да живее?
- Не. – прошепнах отново с по-силен глас. Не можеше да бъде. Нямаше да го позволя.
Чух Едуард да говори португалски отново. Спорейки отново. Гласа му се приближи и чух да сумти от яд. Тогава чух и друг глас, нисък и уплашен. Женски глас. Влезе в кухнята срещу нея и тръгна към мен. Избърса сълзите от бузите ми и промърмори в ухото ми през тънката, сурова линия на устните си.
- Настоява да остави храната, която е донесла – направила ни е вечеря. – ако беше по-малко напрегнат, по-малко бесен, знаех че ще завърти очи. – Извинение е – иска да се увери, че не съм те убил все още. – гласът му стана ледено-студен накрая.
Кауре се показа нервно на ъгъла с покрита табла в ръцете си. Иска ми се да можех да говоря португалски, или поне испанският ми да бе елементарен, за да мога да се опитам да благодаря на жената, усмелила се да разгневи вампир, само и само да ме провери.
Очите му се стрелкаха между двете ни. Видях я да измерва цвета на лицето ми, напоените ми очи. Мърморейки нещо, което не разбрах, постави таблата на шкафа.
Едуард изтреля нещо към нея; никога не съм го чувала толкова невежлив. Обърна се да си тръгва и въртящото се движение на полата й докара миризмата на храната в лицето ми. Беше силна – лук и риба. Завъртях се и се стрелнах към мивката. Усетих ръцете на Едуард на челото ми и чух успокояващото му мърморене през бученето в ушите ми. Ръцете му изчезнаха за секунда и чух хладилника да се затваря с трясък. За щастие миризмата изчезна със звука и ръцете на Едуард изстудяваха потното ми лице отново. Бързо свърши.
Измих си устата на мивката, докато той целуваше страната на лицето ми.
Имаше лекичко малко побутване в отробата ми.
Всичко е наред. Ние сме наред, помислих си за подутината.
Едуард ме завъртя, придърпвайки ме в ръцете си. Облегнах глава на рамото му. Ръцете ми, инстинктивно, се сгънаха на стомаха.
Чух лека въздишка и погледнах нагоре.
Жената беше все още там, нетърпелива на вратата с ръце на половина опънати, сякаш се търсеше начин да помогне. Очите й бяха заключени на ръцете ми, отваряйки се широко, шокирани. Устата й увисна.
Тогава Едуард също въздъхна и внезапно се обърна лице в лице с жената, бутайки ме леко зад тялото си. Ръката му обгърна тялото ми, сякаш ме пазеше. Внезапно, Кауре стреляше по него – високо, бясно, нейните неразбираеми думи летяха през стаята като ножове. Повдигна малкият си юмрук във въздуха и направи две крачки напред, поклащайки го към него. Въпреки яростта й беше лесно да се забележи страха в очите й.
Едуард също пристъпи към нея и аз посегнах към ръката му, уплашена за жената. Но когато прекъсна тирадата й, гласът му ме изненада, особенно имайки в предвид колко остър беше с нея, когато тя не му крещеше. Беше нисък сега; беше умолителен. Не само това, но и звука беше друг, по-дрезгав, понижена интонация. Не мислех, че говори португалски вече.
За момент жената го зяпна учудено и тогава очите й се присвиха, изтрелвайки дълъг въпрос на същия извънземен език.
Гледах как лицето му се променя в тъжно и сериозно, и кимна веднъж. Тя пое бърза стъпка назад и се спъна.
Той се протегна към нея, жестикулирайки към мен и после постави ръка на бузата ми. Тя отново му отговори ядосано, махайки обвинително с ръце към него и после жестикулираше. Когато свърши, той отново се помоли със същият нисък, притеснен глас.
Изражението й се промени – зяпна го с съмнение на лицето си, когато той проговори очите й преминаха на обърканото ми лице. Той спря да говори и тя изглежда обмисляше нещо. Погледна напред и назад между нас и тогава изглежда несъзнателно направи стъпка напред.
Направи движение с ръцете си, описвайки форма на балон, стърчащ от стомаха й. Зяпнах – дали нейните легенди за хищният кръвопиец вкючваха това? Възможно ли беше да знае нещо за това, което растеше в мен?
Тя направи няколко стъпки напред съзнателно този път и зададе няколко кратки въпроса, на които той и отговори напрегнато. След това той започна да задава въпроси – един бърз въпрос. Тя се поколеба и после бавно поклати глава. Когато проговори отново, гласът му беше толкова болезнен, че погледнах към него шокирана. Лицето му беше изпълнено с болка.
В отговор тя тръгна бавно към мен докато не беше достатъчно близо, за да постави малката си ръка върху моята, върху стомаха ми. Изрече само една дума на португалски.
- Смърт. – въздъхна тихо. След това се обърна, наведе ръмена, сякаш разговорът я беше състарил и напусна стаята.
Знаех достатъчно испански, за да я разбера.
Едуард беше замръзнал отново, зяпайки след нея с измъчена физиономия. Малко след това чух двигател на лодка и после изчезна в далечината.
Едуард не помръдна докато не се запътих към банята. Тогава ръката му улови рамото ми.
- Къде отиваш? – гласът му беше шепот изпълнен с болка.
- Да си измия отново зъбите.
- Не се притеснявай за това, което каза тя. Не е нищо повече от легенди, стари лъжи за забавление.
- Нищо не разбрах. – казах му, въпреки че не беше съвсем вярно. Сякаш можеше да отпишеш нещо само защото беше легенда. Моят живот беше преплетен с легенди.
Всички бяха истина.
- Опаковах ти четката. Ще ти я донеса.
Вървеше пред мен към спалнята.
- Скоро ли тръгваме? – извиках след него.
- Веднага, когато си готова.
Чакаше четката ми, за да я опакова отново, опаковайки тихо около спалнята. Подадох му я, когато бях готова.
- Ще сложа багажа в лодката.
- Едуард...
Той се обърна.
- Да?
Поколебах се, опитвайки се да измисля начин да остана няколко секунди сама.
- Можеш ли... да опаковаш малко храна? Знаеш, в случай, че отново огладнея?
- Разбира се. – каза, а очите му внезапно омекнаха. – Не се безпокой за нищо. Ще стигнем до Каралайл след няколко часа, наистина. Скоро ще свърши.
Кимнах, не вярвах на гласа си.
Обърна се и напусна стаята, с по един голям куфар във всяка ръка.
Завъртях се и взех телефона, който беше оставил на шкафа. Не беше в негов стил да забравя неща – да забрави, че Густав идваше, да остави телефона си тук. Беше толкова притеснен, че едва беше на себе си.
Отворих го и преминах през записаните номера. Радвах се, че беше изключил звука, страхувах се, че ще ме хване. Беше на лодката сега? Или беше се върнал? Щеше ли да ме чуе от кухнята ако шепнех?
Намерих номера, който ми трябваше, този, на който не бях звъняла никога през живота си. Натиснах бутона и преплетох пръсти.
- Ало? – глас като златен ветрец отговори.
- Розали? – прошепнах. – Бела е. Моля те. Трябва да ми помогнеш.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
ПРЕДГОВОР
Животът е гаден, и след това умираш.
Да, трябва да съм толкова щастлив.

8. Чакайки началото на проклетата битка

- Господи, Пол, нямаш ли си шибан собствен дом?
Пол,излежаващ върху целия ми диван, гледайки някакъв глупав бейзболен мач на скапания ми телевизор, просто ми се ухили и след това- наистина много бавно си взе едно Дорито от пакета в скута си и го натика в устата си на една хапка.
- По добре да ги беше донесъл ти.
Хрупкане.
- Не, - каза той докато дъвчеше. - Сестра ти ми каза да продължавам и да си вземам каквото искам.
Опитах се гласът ми да не звучи така, сякаш щях да го фрасна.
- Рейчъл тук ли е сега?
Не проработи. Той разбра на къде бия и пъхна пакета зад гърба си. Пакета изпращя, когато той го смачка във възглавницата. Чипсът се раздроби на парченца. Ръцете на Пол се събраха в юмруци, близо до лицето му, като на боксьор.
- Давай, хлапе. Нямам нужда от Рейчъл да ме защитава.
Изсумтях.
- Да бе. Сякаш няма да й се оплачеш при първа възможност.
Той се засмя и се отпусна в дивана, сваляйки ръцете си.
- Няма да клюкаря с момиче. Ако имаш късмет това ще си остане между нас двамата. И обратното нали?
Много мило от негова страна, че ме покани. Приведох тялото си така сякаш се бях предал.
- Добре.
Очите му се обърнаха към телевизора.
Аз му се нахвърлих.
Носът му издаде един задоволителен хрущящ звук, когато юмрукът ми го улучи. Той се опита да ме сграбчи, но аз се изместих от пътя му преди да ме хване, със съсипания пакет Доритос в лявата ми ръка.
- Счупи ми носа, идиот такъв.
- Само между нас нали, Пол?
Отидох да оставя чипса. Когато се обърнах Пол наместваше носът си преди да е станал като кука. Кръвта беше вече спряла; изглеждаше така сякаш нямаше източник, докато капеше надолу по устните и брадичката му.Той се заинати, потрепервайки докато издърпваше хрущяла.
- Ти си такава мъка, Джейкъб. Кълна се, предпочитам да се мотая с Лея.
- Ауч. Уоу, обзалагам се, че Лея ще се радва да чуе, че искаш да прекараш малко качествено време с нея. Това просто ще й стопли душата.
- Забрави, че съм казал това.
- Разбира се. Сигурен съм, че няма да ми се изплъзне.
- Ъгх. – изсумтя той, и после пак се намести на дивана, бършейки остатъците от кръв по яката на тениската си. – Бърз си, хлапе. Ще го имам предвид. - Той върна вниманието си към неясната игра.
Аз останах там за секунда и след това закрачих наперено към стаята си мърморейки си за отвличане от извънземни.
Преди можеше да се разчита на Пол за бой, когато и да било. Тогава не биваше да го удряш – всяка слаба обида би го направила. Не му трябваше много, за да изгуби контрол. Сега, разбира се, когато наистина исках ръмжене, разкъсване, събаряне на дървета, той трябва да бъде изцяло размекнат.
Не беше ли достатъчно лошо, че вече друг член на глутницата беше отпечатан – защото, наистина, сега това прави 4 от 10. Кога ще спре? Глупавият мит се предполагаше, че трябва да е рядкост, по дяволите! Всичката тази задължителна любов от пръв поглед беше наистина отвратителна! Трябваше ли да бъде сестра ми? Трябваше ли да бъде Пол?
Когато Рейчъл се върна вкъщи от Вашингтон накрая на летния семестър – завършила рано, целенасочената – моят най-голям проблем беше, че щеше да бъде трудно да запазим тайната от нея. Не трябваше да прикривам неща в собствения си дом. Това ме кара да се чувствам състрадателен към деца като Ембри и Колин, чийто родители не знаеха, че децата им са върколаци. Майката на Ембри мислела, че преминава през някакъв бунтарски етап. Той беше постоянно подготвен вечно да се измъква, но, разбира се, нямаше много, което той можеше да направи относно това. Тя щеше да проверява стаята му всяка вечер и тя всяка вечер отново щеше да бъде празна. Тя щеше да крещи, а той да го приеме с мълчание, и след това да премине отново през всичко това на следващия ден. Опитахме се да говорим със Сам да даде почивка на Ембри, за да се закачи майка му на въдицата, но Ембри каза, че няма нищо против. Тайната беше прекалено важна.
Така че, аз трябваше да бъда подготвен за опазването на тази тайна. И после, два дни след като Рейчъл се прибра, Пол отиде при нея на плажа. Бада бинг, бада бум – истинска любов! Не са нужни тайни, когато си открил другата си половинка, и целия този боклук с отпечатването на върколаците.
Рейчъл разбра цялата история. И Пол щеше да ми стане зет някой ден. Знаех, че и Били не беше много въодушевен относно това. Но го понасяше по-добре от мен. Тези дни той ходеше до Клиъруотър, по-често,отколкото обикновено. Не можех да разбера къде беше най-добре. Не Пол, но много като Лея.
Чудех се – щеше ли куршум през слепоочието ми действително да ме убие или просто щеше да ми остави много голяма бъркотия да почиствам?
Хвърлих се на леглото. Бях изморен – не бях спал от последната ми обиколка, – но знаех, че няма да заспя. Главата ми беше толкова полудяла. Мислите изскачаха от черепа ми като рояк пчели. Шумно. От време на време жилеха. Може би бяха стършели, не пчели. Пчелите умираха след едно ужилване. И тези мисли ме жилеха отново и отново.
Това чакане ме подлудяваше. Бяха минали 4 седмици. Очаквах, по един или друг начин, че новините щяха да са дошли до сега. Не спях в продължение на нощи, представяйки си каква форма щеше да приеме.
Чарли плачещ – Бела и мъжът й изгубени в катастрофа. Самолетен сблъсък? Това ще бъде трудно да се инсценира. Освен ако пиявиците нямаха нищо против убийството на група свидетели, които да удостоверят истинността на това, и защо не? Може би малък самолет вместо това. Te вероятно имаха един от тези в излишък.
Или убиецът щеше да се върне вкъщи сам, неуспял да я направи една от тях? Или не е стигнал толкова далеч? Може би я е унищожил като пакет чипс, в стремежа си да си вземе. Защото животът й беше по-маловажен за него, от собственото му удоволствие. Историята щеше да бъде толкова трагична – Бела изгубена при ужасен инцидент. Жертва на нападател, който се е объркал. Задавила се до смърт на вечеря. Инцидентът с кола, както майка ми. Толкова обичайно. Случва се постоянно.
Щеше ли да я върне вкъщи? Да я погребе тук заради Чарли? Церемония в тесен кръг, разбира се. Ковчегът на майка ми беше закован...
Можех само да се надявам, че той ще се върне тук, в моя обсег.
Може би въобще нямаше да има история . Може би Чарли ще се обади да пита баща ми дали е чул нещо от д-р Калън, който просто не се е показал на работа един ден. Къщата напусната. Никакъв отговор от който и да било от телефоните на Калънови. Мистерията, спомената от някои второкласни новинарска програма, заподозряна заплаха ...
Може би голямата бяла къща щеше да изгори до земята, всички хванати в капан вътре. Разбира се за това щяха да се нуждаят от тела за това. 8 човека в приблизително такива размери. Така изгорени, че да не могат да бъдат разпознати- без помощта на зъбни архиви.
Всяко от тях щеше да бъде зло - за мен, с други думи. Щеше да е трудно да ги откриеш, ако те не искаха да бъдат открити. Разбира се аз имах вечността, за да търся. Ако имаш цяла вечност, можеш да провериш всяка сламка от сеното в купата, една по една, за да видиш дали там е иглата.
Точно сега, нямаше да имам нищо против за събарянето на купата сено. Поне това щеше да е нещо което да правя. Мразех да знам, че можех да изгубя възможността си. Давайки на кръвопийците времето да избягат, ако това беше планът им.
Можехме да отидем довечера. Можехме да убием всеки от тях, когото можехме да открием.
Харесваше ми този план, защото познавах достатъчно добре Едуард, за да знам, че ако убиех някого от клана му, щях да имам възможността да убия и него. Той щеше да дойде за отмъщение. И аз щях да му го дам- нямаше да позволя на братята си да го повалят като глутница. Щяхме да бъдем само аз и той. Нека по-добрият мъж победи.
Но Сам не искаше и да чува за това. Няма да нарушаваме договора. Нека те да направят нарушение. Просто, защото нямахме доказателство че Калънови са направили нещо грешно. Все още. Трябваше да добавя „все още”, защото всички знаехме че е неизбежно. Бела или се връщаше като една от тях, или не се връщаше. Така или иначе, човешкия й живот е бил изгубен. И това означаваше, че играта започваше.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
В другата стая Пол изрева като муле. Може би беше превключил на комедия. Може би рекламата беше забавна. Както и да е. Действаше неприятно на нервите ми.
Помислих си отново да му счупя носа. Но не беше Пол този, с който исках да се бия. Не наистина.
Oпитах се да слушам други звуци- вятърът в дърветата. Не беше същото, не и през човешките уши. Имаше милион гласове във вятъра, които не можех да чуя в това тяло.
Но тези уши бяха достатъчно чувствителни. Можех да чуя отвъд дърветата, на улицата, звуците от колите идващи от последния завой, където най-накрая можех да видя плажа - далечния изглед към островите и скалите, и големия син океан, простиращ се до хоризонта. Полицаите на Ла Пуш обичаха да се мотаят около плажа. Туристите никога не забелязваха знака за ограничение от другата страна на пътя.
Можех да чуя гласовете извън магазина за сувенири на плажа. Можех да чуя камбаната звъняща, когато вратата се отваря и затваря. Можех да чуя майката на Ембри на касата да печата касова бележка.
Можех да чуя прилива загребващ плажните камъни. Можех да чуя децата да пищят, когато ледената вода твърде бързо излизаше на пътя им. Можех да чуя оплакванията на майките им за мокрите дрехи. И можех да чуя познат глас...
Слушах толкова внимателно, че внезапното избухване на магарешкия смях на Пол, почти ме накара да скоча от леглото.
- Махни се от къщата ми - промърморих аз
Знаейки, че той няма да ми обърне никакво внимание, последвах собствения си съвет. Внезапно, силно отворих прозореца и се покатерих с гръб към Пол, за да не го видя отново. Щеше да бъде толкова примамливо. Знаех, че щях да го ударя отново, а Рейчъл щеше да е вече достатъчно ядосана. Би ме обвинила веднага, без да чака за доказателство. Разбира се, тя щеше да е права, но не съвсем.
Тръгнах към брега, юмруците ми в джобовете. Никой не ме погледна втори път, когато минах през мръсния парцел а Първи плаж. Това беше хубаво нещо за лятото – на никого на му пукаше, ако си по шорти.
Последвах познатия глас, който чух и открих Куил, достатъчно лесно. Той беше на южния край на полумесеца, отбягващ по-голямата част от тълпата туристи. Той поддържаше непрекъснат поток от притеснения.
- Пази се от водата, Клеър. Хайде. Не, недей. Ох! Страхотно, хлапе. Сериозно, наистина ли искаш Емили да ми вика? Няма да те доведа на плажа отново ако ти не – Ох, да? Недей – ъх. Мислиш, че това е забавно, нали? Хах! Кой се смее сега, а? – той беше хванал смеещото се дете за глезена, когато аз пристигнах при тях. Тя имаше кофичка в едната ръка и дънките й бяха измокрени. Той имаше голямо мокро петно в долната част на тениската си.
- 5 кинта за малкото момиче. – казах аз.
- Хей, Джейк.
Клеър изпищя и хвърли кофичката си върху коленете на Куил.
- Долу, долу!
Той я постави внимателно на краката й и тя побягна към мен. Уви ръцете си около крака ми.
- Чичо Джей!
- Как си Клеър?
Тя се засмя
- Куил цееелия мокър сега.
- Виждам. Къде е майка ти?
- Няма я, няма я, няма я. – запя Клеър. – Куеар иглае с Куил цяяял ден. Куеар никога няма да си ходи вкъщи. – Тя се пусна и хукна към Куил. Той я хвана и я подхвърли на раменете си.
- Звучи, сякаш някой е ударил ужасните двойки.
- Тройки, всъщност. – поправи Куил – пропусна партито. Тема – принцеса. Тя ме накара да нося коронка, и после Емили предложи да пробват новия й грим върху мен.
- Уоу, наистина съжалявам, че не съм бил наоколо, за да видя това.
- Не се притеснявай, Емили има снимки. Всъщност изглеждам доста секси.
- Ти си такъв наивник.
Куил сви рамене.
- Клеър си прекара чудесно. Това беше целта.
Аз извъртях очи. Беше трудно да бъда около отпечатани хора. Няма значение в каква фаза бяха те – да се завързва възела както при Сам или просто много малтретирана бавачка като Куил – мира и това, че определено сияеха, откровено ме караше да повърна.
Клеър изквича на раменете му и се насочи към земята. – Хубав камък, Куил! За мен, за мен.
- Кой, хлапе? Червеният?
- Не челвено.
Куил падна на коленете си. Клеар изпищя и дръпна косата му като конска грива.
- Това синьо?
- Не, не не – малкото момиче запя, развълнувано от новата си игра.
Странното беше, че Куил се забавляваше, толкова много, колкото и тя. Той нямаше изражение като на повечето от туристическите майки и бащи, които носеха – кога-е-времето-за-дрямка? лица. Никога не си виждал истински родител толкова енергичен да играе глупави детски игри, които детенцето му измисляше. Виждал съм Куил да се прави на куку без да се отегчи и дори не можех да се майтапя с него за това – прекалено много му завиждах.
Въпреки че, мислех, че е тъпо това, че имаше добри 14 години маймунджалъци пред себе си, докато Клеър станеше на неговата възраст – за Куил, поне, беше хубаво, че върколаците не остаряват.
Но дори и всичкото това време не изглеждаше да го безпокои много.
- Куил някога мислил си за срещи?
- Хъх?
- Не, не жълто! – изграчи Клеър.
- Знаеш. Истинско момиче. Имам предвид, просто за сега, ясно? За нощите ти от дълга ти на детегледач.
Куил се втренчи в мен, устата му увисна.
- Хубав камък! Хубав камък! – изпищя Клеър, когато той не прие другия й избор.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Тя го плясна по главата с малкия си юмрук.
- Съжелявам, Клеар-беар. Какво ще кажеш за този хубав лилав?
- Не – тя се засмя – Не уиуав.
- Подскажи ми. Моля те, хлапе.
Клеър се замисли
– Зеуено – каза накрая тя.
Куил се загледа в камъните, изучавайки ги. Той взе четири камъка в различни нюанси на зеленото и й ги предложи.
- Справих ли се?
- Йеей.
- Кой от всички?
- Всииичките.
Тя си подаде ръчичките и той пусна малките камъчета в тях. Тя се засмя и веднага го фрасна в главата с тях. Той се направи, че го боли театрално и стана на крака и започна да върви към паркинга. Вероятно, притеснен, че й е станало студено в мокрите й дрехи. Той беше по-зле от от всяка параноична, свръх-загрижена майка.
- Извинявай, ако съм бил груб преди малко, човече, за това с момичето – казах аз.
- Не, няма проблем – каза Куил. – Просто ме изненада, това е всичко. Не съм мислил за това.
- Обзалагам се, че ще разбере. Знаеш, когато порасне. Тя няма да полудее, че ти си живеел, докато тя е била в пелени.
- Не, знам. Сигурен съм, че тя ще разбере това.
Той не каза нищо друго.
- Но ти няма да го направиш, нали?
- Не мога да видя – каза той тихо. - Не мога да си представя. Аз просто не ... виждам никой по този начин. Не забелязвам лицата на момичетата вече, сещаш се. Не виждам лицата им.
- Сложи това, заедно с тиарата и грима, и Клеър ще има друг вид състезание, за което да се тревожи.
Куил се засмя и направи целуващи звуци.
- Ти на разположение ли си този петък, Джейкъб?
- Иска ти се – казах аз и направих физиономия – Да, предполагам, че съм, мисля.
Той се поколеба за секунда и после каза.
– Мислил ли си за среща?
Въздъхнах. Предполагам, че сам се насадих на това.
- Знаеш, Джейк, може би трябва да си помислиш за това да започнеш да живееш.
Той не го каза като шега. Гласът му беше състрадателен. И това го направо по-лошо.
- Аз също не ги виждам, Куил. Не виждам лицата им.
И Куил въздъхна.
Много далеч, твърде тихо за някого, но не и за нас, за да чуем през вълните, имаше рев, който се чу от гората.
- Лошо. Това е Сам. – каза Куил. Ръцете му се насочиха към Клеър сякаш да се убеди, че тя е още там. – Не знам къде е майка й!
- Ще видя какво е. Ако се нуждаем от теб, ще ти кажа. – Препусках през думите. Те излязоха наведнъж и се сляха заедно. - Хей защо не я заведеш при Клиъруотър? Сю и Били могат да я държат под око, ако се нуждаете. Те би трябвало да знаят какво се случва все пак.
- Добре – тръгвай, Джейк!
Аз полетях, но не през мръсния път с обрасъл плет, а през най-късата линия към гората. Прескочих първата граница от плевей и после си процепих път през шипките, все още бягаш. Усетих малките капки докато бодлите се забиваха в кожата ми, но не им обърнах внимание. Болката щеше да е минала преди да стигна дърветата.
Пресякох зад магазина и минах през главния път. Някой ми бибипна. Вече под безопасността на дърветата, бягах по-бързо, с по-голяма крачка. Хората щяха да се кокорят, ако бях на открито. Нормалните хора не можеха да бягат така. Понякога си мислех, че щеше да е забавно да се включа в надбягване - сещате си, като Олимпийските игри или нещо такова. Щеше да е яко да наблюдаваш израженията на лицата на онези звезди спортисти когато ги издухам. Само че бях доста сигурен, че изследванията, които правеха, за да се убедят, че не си на стерoиди, вероятно щяха да открият някаква шибана гадост в кръвта ми.
Веднага щом бях в гората, освободен от пътища и къщи, спрях и си събух обувките. С бързи, упражнени движения ги свих и ги завързах за кожената връв около глезена ми. Докато все още връзвах здраво краищата започнах да се преобразявам. Огънят потръпери надолу по гръбнака ми, изпращайки напрегнати спазми по дългите ми ръце и крака. Отне само секунда. Горещината се разля в мен и почувствах тихото блещукане, което ме направи нещо друго. Метнах лапи на покритата с клонки земя и обтегнах гръб в едно дълго, претъркулващо протягане.
Преобразяването беше мног олесно когато бях така съсредоточен. Вече нямах проблеми с самообладанието си. Освен когато станеше при спречкване.
За половин секунда си спомних за отвратителния момент на онази неописуема шега на сватбата. Бях толкова обезумял от гняв, че не можех да накарам тялото си да се движи правилно. Бях хванат в капан, тресящ се и горящ, неспособен да направя промяната и да убия чудовището, което бе само на няколко метра от мен. Беше толкова объркващо. Умирах да го убия. Изплашен, че ще я нараня. Приятелите ми на път. И после, когато най-накрая бях способен да приема формата, която исках, заповедта от водача ми. Указа на Алфа. Ако само Ембри и Куил бяха там тази нощ със Сам ... тогава щях ли да мога да убия чудовището?
Мразех, когато Сам поставяше закона така. Мразех чувството от това да нямам избор. От това, че трябва да се подчиня.
И след това осъзнах, че имам наблюдатели. Не бях сам в мислите си.
Толкова самовглъбен през цялото време, помисли си Лея.
Аха, няма лицемерие там, Лея, помислих в отговор аз.
Млъкнете, момчета, каза ни Сам.
Млъкнахме и усетих как Лея трепна на думата „момчета”. Докачлива, както винаги.
Сам се направи, че не е забелязал. Къде са Куил и Джаред?
Куил взе Клеар. Води я у Клиървотър.
Добре. Сю ще я вземе.
Джаред беше тръгнал към Ким, помисли си Ембри. Добре, че не те чу.
Тихо мърморене в глутницата. Аз изпъшках заедно с тях. Когато Джред най-накрая се появи, без съмнение той все още мислеше за Ким. А никой не искаше отговор какво бяха замислили в момента.
Сам седна на задните си крака и остави още един вой да проехти във въздуха. Беше сигнал и заповед в едно.
Глутницата беше събрана на няколко мили на изток от мястото, на което бях аз. Бягах с големи скокове през гъстата гора към тях. Лея, Ембри и Пол също бягаха към тях. Лея беше наблизо - скоро можех да чуя стъпките й не далеч сред дърветата. Продължихме в успоредна линия, решавайки да не бягаме заедно.
Е, няма да го чакаме цял ден. Той просто ще трябва да ни догони по-късно.
К’в остава, шефе? искаше да знае Пол.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Трябва да поговорим. Нещо се случи.
Усетих мислите на Сам да трепват към мен - и не само на Сам, а и тези на Сет, Колин и Брейди също. Колин и Брейди - новите хлапета - бягаха да патрулират заедно със Сам днес, така че щяха да знаят това, което той знаеше. Не знаех защо Сет беше вече тук навън, и наясно. Не беше негов ред.
Сет, кажи им какво си чул.
Забързах, искайки ми се да бъда там. Чух, че Лея също се движеше по-бързо. Мразеше да я изпреварват. Да бъде най-бързата бе единственото изискване, за което претендираше.
Претендирай за това, тъпанар, изсъска тя, а после наистина се изстреля. Впих нокти в почвата й също се изстрелях.
Сам не изглеждаше в настроение да се справя с обичайните ни глупости. Джейк, Лея, престанете.
Нито един от двамата не забави.
Сам изръмжа, но ни остави. Сет?
Чарли звънеше, докато не намери Били вкъщи.
Мда, аз говорих с него, добави Пол.
Усетих как шок премина през мен когато Сет си помисли името на Чарли. Това беше. Очакването бе свършило. Побягнах по-бързо, напрягайки се да дишам, въпреки че изведнъж почувствах дробовете си някак си вцепенени.
Коя история щеше да бъде?
Целият се беше изплашил. Струва ми се, че Едуард и Бела са се прибрали миналата седмица и ...
Гръдният ми кош се отпусна.
Тя беше жива. Или поне не беше абсолютно мъртва.
Не бях осъзнал каква разлика би имало за мен. Мислих за нея като мъртва през цялото това време, и едва сега видях това. Видях, че никога не бях вярвал, че ще я върне жива. Не трябваше да има значение, защото знаех какво следваше.
Мда, приятел, и тук са лошите новини. Чарли, който бе говорил с нея, каза че звучала зле. Казала му, че е болна. Карлайл продължил и казал на Чарли, че Бела хванала някаква рядка болест в Южна Америка. Казал, че е под карантина. Чарли се побърква, щото дори на него не му е позволено да я види. Казва, че не му дреме дали ще се разболее, но Карлайл не би се пречупил. Без посетители. Казал на Чарли, че е доста сериозно, но че прави всичко, което може. Чарли се тревожел за това дни наред, но едва сега звъннал на Били. Казал, че днес звучала по-зле.
Душевната тишина когато Сам приключи беше абсолютна. Всички разбрахме.
Значи, доколкото Чарли знаеше ,тя щеше да умре от тази болест. Щяха ли да му позволят да види трупа? Бледото, перфектно неподвижно, не-дишащо тяло? Не можеше да му позволят да докосне студената кожа - може би щеше да забележи колко бе твърда. Щеше да трябва да почакат, докато тя можеше да се задържи неподвижна, да не убие Чарли и останалите опечалени. Колко време щеше да отнеме това?
Щяха ли да я погребат? Щеше ли тя да се разкопае или кръвопиеца щеше да дойде за нея?
Останалите слушаха размишленията ми безмълвно. Аз вложих много повече мисъл в това, отколкото който и да било от тях.
Лея и аз влязохме на сечището почти по едно и също време. Въпреки това, тя бе сигурна, че носът й бе първи. Тя седна на задните си крака до брат си, докато аз притичах, за да застана от дясната страна на Сам. Пол се завъртя и ми направи място за позицията ми.
Победих те отново, помисли си Лея, но аз едва я чух.
Чудех се защо аз бях единствения на крака. Козината на раменете ми бе настръхнала, наежена от нетърпение.
Е, какво чакаме? Попитах аз.
Никой нищо не каза, но чух чувствата им на колебание.
О, хайде! Договорът е нарушен!
Нямаме доказателство - може би тя е болна ...
О, Я СТИГА!
Добре, заначи косвеното доказателство е доста силно. Все пак ... Джейкъб. Мисълта на Сам дойде бавно, колебливо. Сигурен ли си, че това искаш? Наистина ли е правилното нещо? Всички знаем какво искаше тя.
Договорът не споменава нищо за желанията на жертвите, Сам.
Тя наистина ли е жертва? Ще я определиш ли като такава?
Да!
Джейк, помисли си Сет, те не са ни врагове.
Млъквай, хлапе! Само защото имаш някакво извратено героично уважение спрямо онзи кръвопиец, не променя закона. Те са наши врагове. Те са на наша територия. Ние ги убиваме. Не ми пука, че не ти е било забавно да се биеш редом с Едуард Калън едно време.
И какво мислиш да правиш, когато Бела се бие с тях, Джейкъб? Хъх? настоя Сет.
Тя вече не е Бела.
Ти ли ще си този, който да я убие?
Не можех да се удържа да не потръпна.
Не, не си. Значи какво? Ще накараш някой от нас да го направи? И после завинаги ще таиш злоба срещу този, който е?
Не бих ...
Разбира се, че не би. Не си готов за тази битка, Джейкъб.
Инстинктите взеха връх и аз се свих напред, ръмжейки към дългия, пясъчно-кафяв вълк от другата страна на кръга.
Джейкъб! предупреди Сам. Сет, млъкни за секунда.
Сет кимна с голямата си глава.
По дяволите, какво съм изпуснал? помисли си Куил. Той бягаше с пълна скорост към мястото на срещата.
Чух за обаждането на Чарли ...
Подготвяме се да тръгнем, казах му аз. Защо не свиеш край Ким и не издърпаш Джаред със зъби от там? Ще се нуждаем от всички.
Ела направо тук, Куил, нареди Сам. Все още нищо не сме решили.
Изръмжах.
Джейкъб, трябва да мисля за това, какво е най-добро за глутницата. Трябва да избера курса, който ви защитава по най-добрия начин. Времето се е променило откакто предците ни са съставили договора. Аз ... е, честно, не мисля, че Калън са заплаха за нас. И знаем, че няма да са тук много дълго време. Със сигурност веднъж разказали историята си, ще изчезнат. Жовотът ни ще може да се върне към нормалното.
Нормално?
Ако ги предизвикаме, Джейкъб, те ще се защитят добре.
Страх ли те е?
Толкова ли си съгласен да изгубиш брат? Направи пауза. Или сестра? прибави той като допълнение.
Не ме е страх да умра.
Знам това, Джейкъб. Има една причина, поради която те разпитвам относно това.
Вгледах се в черните му очи. Имаш ли намерение да почетеш договора на бащите ни, или не?
Почитам глутницата си. Правя това, което е най-добро за тях.
Страхливец.
Муцуната му се сви, дръпвайки се над зъбите му.
Достатъчно, Джейкъб. Има по-високостоящи от теб. Вътрешният глас на Сам се промени, поемайки странния двоен тембър, на който не можехме да не се подчиним. Гласът на Алфа. Той срещна погледа на всеки вълк в кръга.
Глутницата няма да атакува Калън без провокация. Характера на договора остава. Те не са заплаха за хората ни, нито пък са опасност за хората от Форкс.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Бела Суон направи избор, за който ни осведоми, и ние няма да накажем някогашните си съюзници заради избора й.
Чувам, чувам, помисли си ентусиазирано Сет.
Мисля,че ти казах а млъкнеш, Сет.
Уупс. Съжалявам, Сам.
Джейкъб, къде си мислиш, че отиваш?
Напуснах кръга, движейки се на запад, така че да мога да му обърна гръб. Отивам да кажа довиждане на баща си. Очевидно не е имало нужда да се мотая толкова дълго.
Оу, Джейк - не прави това пак!
Млъкни, Сет, помислиха си няколко глава едновременно.
Не искаме да си тръгваш, каза ми Сам, мислите му по-спокойни от преди.
Тогава ме накарай да остана, Сам. Отнеми волята ми. Направи ме роб.
Знаеш, че няма да направя това.
Няма какво друго да се каже.
Побягнах от тях, опитвайки се много силно да не мисля за това, което следваше. Вместо това се концентрирах върху спомените си за дългите вълчи месеци, върху това как оставих човешката природа да изтече от мен, докато не станах повече животно, отколкото човек. Живеейки за мига, ядейки когато бях гладен, спейки, когато ми се спеше, пиейки, когато бях жаден и тичах - тичайки заради самото тичане. Прости желания, прости отговори на тези желания. Болката идваше във форми, лесни за понасяне. Болката от глада. Болката от студения лед под лапите. Болката от режещи нокти, когато вечерята станеше раздразнителна. Всяка болка имаше прост отговор, ясно действие, което да спре болката.
Не като това да бъдеш човек.
Все пак, веднага щом бях до къщата на разстояние за бавно движение, преминах пак в човешкото си тяло. Имах нужда да мога да помисля насаме.
Отвързах обувките си и ги издърпах, вече тичайки към къщата.
Бях го направил. Бях скрил това, за което си мислех и сега беше прекалено късно за Сам да ме спре. Сега той не можеше да ме чуе.
Сам беше направил много ясно постановление. Глутницата нямаше да напада Калън. Добре.
Не беше споменал за индивид, действащ сам.
Не, глутницата нямаше да нападне никого днес.
Но аз щях да го направя.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
9. Със сигурност не очаквах това

Всъщност не планирах да кажа довиждане на баща си.
В края на краищата, едно бързо обаждане до Сам и всичко е свършено. Щяха да ме пресрещнат и да ме върнат. Вероятно щяха да се опитат да ме ядосат, или дори да ме наранят - по някакъв начин да ме принудят да го осъществя постепенно, така че Сам да може да създаде нов закон.
Но Били ме очакваше, знаейки, че един вид няма да съм на себе си. Беше на двора, просто седейки там в инвалидната си количка, очите му право към мястото, откъдето се появих през дърветата. Видях го да преценя посоката ми на движение - насочена направо край къщата, към домашния ми гараж.
- Имаш ли минутка, Джейк?
Забавих се и спрях. Погледнах към него, а после към гаража.
- Хайде, момче. Поне ми помогни да вляза.
Стиснах зъби, но реших, че бе по-вероятно да предизвика проблем със Сам, ако не го излъжех за няколко минути.
- Откога се нуждаеш от помощ, старче?
Той се засмя с боботещия си смях.
- Ръцете ми са уморени. Тиках се по целия път от Сю до тук.
- На надолнище е. Спускал си се по целия път.
Избутах количката му нагоре по малката рампа, която бях направил за него, и към всекидневната.
- Хвана ме. Мисля, че стигнах до 30 километра в час. Беше чудесно.
- Ще я разбиеш тази количка, да знаеш. И тогава ще се влачиш наоколо на лакти.
- Няма шанс. Твоя задача ще е да ме носиш.
- Няма да ходиш на много места.
Били постави ръцете си на колелата и се насочи към хладилника.
- Останала ли е някаква храна?
- Хвана ме. Все пак Пол беше тук цял ден, така че, вероятно не.
Били въздъхна.
- Трябва да започнем да крием продуктите, ако ще избягваме гладуването.
- Кажи на Рейчъл да отиде у тях.
Шеговитият тон на Били изчезна и очите му се разнежиха.
- Тя е вкъщи само за няколко седмици. За първи път е тук от толкова отдавна. Тежко е - момичетата бяха по-големи когато майка ти почина. По-трудно им е да бъдат в тази къща.
- Знам.
Ребека не си бе идвала вкъщи откакто се омъжи, въпреки че имаше добро извинение. Самолетните билети от Хавай бяха доста скъпи. Щатът Вашингтон беше достатъчно наблизо, за да не може Рейчъл да има същата защита. Караше курсове направо през летните семестри, работейки двойни смени през почивните дни в някои кафенета в колежа. Ако не беше заради Пол, вероятно отново щеше бързо да си тръгне. Може би затова Били нямаше да го изрита.
- Е, отивам да поработя върху някои неща ... - насочих се към задната врата.
- Почакай, Джейк. Няма ли да ми кажеш какво се случи? Трябва ли да се обаждам на Сам за да се осведомя?
Застанах с гръб към него, криейки лицето си.
- Нищо не се случи. Сам ги определя за нещо второстепенно. Предполагам, че сега сме просто една сбирщина любители на пиявици.
- Джейк ...
- Не искам да говоря за това.
- Заминаваш ли, сине?
Стаята бе тиха за дълго, докато решавах как да го кажа.
- Рейчъл може да си вземе стаята обратно. Знам, че мрази надуваемите дюшеци.
- Тя по-скоро ще спи на пода, отколкото да те изгуби. Както и аз.
Изсумтях.
- Джейк, моля те. Ако се нуждаеш от ... почивка. Ами, вземи я. Но не отново за толкова дълго. Върни се.
- Може би. Може би сватбите ще са ми професия. Да направя камея (гравиран камък с изпъкнал, висок релеф: глиптика - уикипедия) на Сам, после на Рейчъл. Въпреки това, може първи да са Джаред и Ким. Навярно трябва да имам костюм или нещо такова.
- Джейк, погледни ме.
Обърнах се бавно.
- Какво?
За дълъг момент той се взираше в очите ми.
- Къде отиваш?
- Всъщност нямам определено място в предвид.
Той килна глава на една страна и очите му се свиха.
- Нямаш ли?
Вгледахме се един в друг. Секундите минаваха.
- Джейкъб, - каза той. Гласът му беше обтегнат.
- Джекъб, недей. Не си заслужава.
- Не знам за какво говориш.
- Остави Бела и Калън на мира. Сам е прав.
Вторачих се в него за секунда, а после прекосих стаята с големи крачки, грабнах телефона и откачих кабела от кутията и от превключвателя. Навих сивия шнур на дланта си.
- Довиждане, татко.
- Джейк, почакай ... - повика той след мен, но аз бях навън, тичайки.
Моторът не беше толкова бърз, колкото тичането, но беше по дискретен. Чудех се колко ли ще му отнеме на Били да изтика количката си надолу до магазина, а после по телефона да набере някой, който може да предаде съобщение на сам. Бас хващах, че Сам все още бе във вълчата си форма. Проблемът щеше да бъде, ако Пол се се върне у нас рано. Той щеше да може за секунда да се преобрази и да каже на Сам какво правех ...
Нямаше да се безпокоя за това. Щях да карам толкова бързо, колкото можех, и ако ме хванеха, щях да се справя с това когато се наложеше.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Запалих мотора, а след това тръгнах с пълна скорост надолу по калния път. Не погледнах зад себе си когато отминах къщата.
Магистралата беше оживена от движението на туристите; лъкатушех между колите, спечелвайки си куп крясъци и няколко средни пръста. Взех завоя на 101-ва със 70 километра в час, без да си правя труда да се огледам. Наложи се за момента да карам по граничната линия, за да избегна това да бъда смачкан от един миниван. Не че щеше да ме убие, но щеше да ме забави. Счупените кости - поне големите - отнемаха дни, за да се оправят напълно, както имах доброто основание да знам.
Пътят малко се разчисти и увеличих на 80. Не докоснах спирачката докато не бях наблизо до тесния път; прецених, че там вече бях извън опасност. Сам не би дошъл толкова надалеч, за да ме спре. Беше прекалено късно.
Преди този момент - когато бях сигурен, че съм успял - не бях почвал да мисля за това какво точно щях да направя сега. Намалих до 20, вземайки завоя през дърветата по-бавно от нужното.
Знаех, че ще ме чуят да идвам, с мотор или без мотор, така че изненадата бе невъзможна. Нямаше начин да прикрия намеренията си. Едуард щеше да чуе плана ми веднага щом бях достатъчно близо. Може би вече можеше. Но мислех, че това все още ще сработи, защото егото му бе на моя страна. Той щеше да иска сам да се бие с мен.
Така че, просто щях да вляза, самият аз да видя ужасното доказателство на Сам, а след това да предизвикам Едуард на дуел.
Изсумтях. Вероятно на паразита сценичното изкуство в това щеше да му достави голямо удоволствие.
Когато свършех с него, щях да хвана толкова от останалите, колкото успеех, преди те да ме хванат. Хъх - чудех се дали Сам щеше да сметне смъртта ми за провокация. Сигурно щеше да каже че съм си получил заслуженото. Не би искал да обиди вечните си най-добри приятели кръвопийци.
Пътят се проправи към поляната и миризмата ме удари като изгнил домат върху лицето. Ъх. Смрадливи вампири. Коремът ми започна да се свива. Трудно щях да издържа вонята по този начин - не-разградена от аромата на хора, както бе била другите пъти, когато бях идвал тук - въпреки че, не бе толкова лошо миришеща колкото през вълчия ми нос.
Не бях сигурен какво да очаквам, но нямаше признаци на живот около голямата, бяла гробница. Разбира се, че знаеха, че съм тук.
Спрях двигателя и се заслушах в тишината. Сега можех да чуя напрегнатите, гневни шепоти точно от другата страна на широките двойни врати. Някой беше вкъщи. Чух името си и се усмихнах, щастлив от мисълта, че им причинявах малко стрес.
Поех една голяма глътка въздух - вътре щеше да е още по-зле - и взех стъпалата на верандата на един скок.
Вратата се отвори преди юмрукът ми да я докосне и докторът застана на нея, очите му печални.
- Здравей, Джейкъб, - каза той, по-спокойно отколкото очаквах. - Как си?
Поех дълбоко въздух през устата си. Вонята, която се изливаше през вратата бе съкрушителна.
Бях разочарован, че Карлайл бе този, който отвори. Предпочитах Едуард да излезе през вратата с оголени зъби. Карлайл беше толкова ... просто човек, или нещо такова. Може би беше заради посещенията вкъщи, които правеше миналата пролет, когато бях потрошен. Но ме караше да се чувствам неудобно това да го гледам в лицето и да знам, че планирах да го убия, ако можех.
- Чух, че Бела се е върнала жива, - казах аз.
- Ъ, Джейкъб, наистина не е най-подходящото време.
На доктора изглежда също му беше неудобно, но не по начина, който очаквах.
- Не можем ли да направим това по-късно?
Ококорих се втрещен. Да не би да ме молеше да отложа смъртта за по-подходящо време?
И тогава чух гласа на Бела, дрезгав и остър, и не можех да мисля за нищо друго.
- Защо не? - попита тя някого. - И от Джейкъб ли пазим тайни? Какъв е смисълът?
Гласът й не беше каквото очаквах. Опитах се да си спомня гласа на младите вампири, с които се бяхме били през пролетта, но всичко, което помнех бе ръмжене. Може би онези новосъздадени, все пак, не бяха имали острия, звънтящ тон на по-старите. Може би всички нови вампири звучаха пресипнали.
- Влез, моля те, Джейкъб, - каза Бела по-силно, с дрезгав глас.
Очите на Карлайл се присвиха.
Чудех се дали Бела бе жадна. Моите очи също се свиха.
- Извини ме, - казах на доктора когато пристъпих към него. Беше трудно - беше против всичките ми инстинкти да обърна гръб на един от тях. Все пак, не бе невъзможно. Ако имаше такова нещо като безопасен вампир, то това беше необичайно благородния водач.
Щях да стоя настрани от Карлайл когато битката почнеше. Имаше достатъчно за убиване от тях, без да включвам него.
Влязох странично в къщата, държейки гърба си към стената. Очите ми кръстосаха стаята - беше непозната. Последният път когато бях тук тя беше подготвена за парти. Сега всичко беше светло и бледо. Включително и шестте вампира стоящи групово до белия диван.
Те всички бяха тук, всички заедно, но не това ме смрази когато се задържах на краката си, а челюстта ми падна до земята.
Беше Едуард. Беше изражението върху лицето му.
Бях го виждал гневен, бях го виждал и арогантен, и веднъж го видях да страда. Но това - това бе отвъд агонията. Очите му бяха луди. Не вдигна поглед за да ме погледна свирепо. Взираше се надолу към кушетката до него, с изражение сякаш някой го беше подпалил. Ръцете му бяха като неподвижни нокти пред него.
Дори не можех да изпитам удоволствие от страданието му. Можех да се сетя само за едно нещо, което би го накрало да изглежда така, и проследих погледа му.
Видях я в същия момент, в който улови аромата й.
Топлата й, ясна, човешка миризма.
Бела бе наполовина скрита зад облегалките на дивана, свита в хлабава стойка като зародиш, ръцете й обвити около коленете й. За секунда не можех да видя нищо, освен това, че тя все още бе Бела, която обичах, кожата й все още нежен, блед прасковен цвят, очите й все още същото шоколадово кафяво. Сърцето ми затупка като странен, счупен брояч, и се зачудих дали това бе просто някакъв лъжовен сън, от който щях да се събудя.
Тогава наистина я видях.
Имаше дълбоки кръгове под очите й, тъмни кръгове, които изпъкваха, защото цялото й лице беше изпито. Беше ли по-слаба? Кожата й изглеждаше обтегната, сяхаш скулите й можеха да проникнат направо през нея. По-голямата част от тъмната й коса бе дръпната назад от лицето й в объркан кок, но няколко кичура бяха слабо залепнали за челото и врата й, за блясъка от пот, която покриваше кожата й. Имаше нещо в пръстите и китките й, което изглеждаше толкова крехко, че бе плашещо.
Тя беше болна. Много болна.
Не бе лъжа. Измислицата, която Карлайл бе казал на Били не беше измислица. Докато се взирах с ококорени очи кожата й стана леко зеленикава.
Русата кръвопийца - претенциозната, Розали, - се наведе над нея, пречейки на гледката ми, свивайки по странен, покровителски начин.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Това беше неподобаващо. Знаех какво чувстваше Бела към почти всичко - мислите й бяха толкова очевидни; понякога сякаш бяха отпечатани на челото й. Така че не бе нужно да ми казва всяка подробност от дадена ситуация, за да схвана. Знаех, че Бела не харесва Розали. Бях го виждал в положението на устните й когато говореше за нея. Не просто не я харесваше. Страхуваше се от Розали. Или се бе страхувала.
Нямаше страх сега, когато Бела погледна бегло нагоре към нея. Изражението й беше ... извинително, или нещо такова. Тогава Розали грабна една купа от пода и я задържа под брадичката на Бела точно навреме, когато Бела повърна шумно в нея.
Едуард падна на колене до Бела - очите му изпълнени с мъка - а Розали вдигна ръка, предупреждавайки го да стои назад.
Нищо от това нямаше смисъл.
Когато можеше да вдигне главата си, Бела ми се усмихна слабо, един вид засрамена.
- Извинявай за това, - прошепна ми тя.
Едуард изстена наистина тихо. Главата му се отпусна на коленете на Бела. Тя постави една от ръцете си върху бузата му. Сякаш утешаваше него.
Не осъзнах, че краката ми ме бяха отнесли напред, преди Розали да ми изсъска, появявайки се внезапно между мен и кушетката. Беше като човек на телевизионен екран. Не ми пукаше, че е там. Не изглеждаше реална.
- Роуз, недей, - прошепна Бела. - Добре съм.
Блонди се мръдна от пътя ми, въпреки че можех да кажа, че й бе омразно да го стори. Мръщейки ми се, тя се сви до главата на Бела, напрегната да скочи. Беше по-лесна за игнориране, отколкото бих си и представил.
- Бела, какво не е наред? - прошепнах аз. Без да мисля за това, открих, че също съм на колене, накланяйки се отзад на кушетката, от другата страна на ... съпруга й. Той изглежда не ме забеляза, а аз само му хвърлих бегъл поглед. Протегнах се към свободната й ръка, вземайки я в своите. Кожата й беше ледена.
- Добре ли си?
Беше глупав въпрос. Тя не отговори.
- Толкова се радвам, че дойде да ме видиш днес, Джейкъб, - каза тя.
Макар и да знаех, че Едуард не можеше да чуе мислите й, изглежда долови някакво значение, което аз не чух. Изстена отново към одеялото, което я покриваше и тя погали бузата му.
- Какво има, Бела? - настоях аз, обвивайки ръцете си около студените й, крехки пръсти.
Вместо да ми отговори тя хвърли поглед през стаята сякаш търсеше нещо, с молба и предупреждение в погледа й. Шест двойки притеснени жълти очи се вгледаха обратно в нея. Най-накрая, тя се обърна към Розали.
- Помогни ми да стана, Роуз? - помоли тя.
Устните на Розали се дръпнаха над зъбите й и тя ме погледна свирепо сякаш искаше да разкъса гърлото ми. Бях сигурен, че случаят бе такъв.
- Моля те, Роуз.
Блондинката направи физиономия, но се наведе отново към нея, до Едуард, който не помръдна нито инч. Постави ръката си внимателно зад рамената на Бела.
- Не, - прошепнах аз. - Не ставай ...
Изглеждаше толкова слаба.
- Отговарям на въпроса ти, - каза рязко тя, звучейки малко повече по начина, по който обикновено ми говореше.
Розали издърпа Бела от кушетката. Едуард остана там където беше, като клюмна напред докато лицето му не се зарови във възглавниците. Одеялото падна на земята в краката на Бела.
Тялото й беше подуто, туловището й бе издуто по странен, болезнен начин. Обтягаше се по избледнелия сив пуловер, който беше много голям за раменете и ръцете й. Останалата част от нея изглеждаше по-слаба, сякаш голямата издатина бе пораснала от това, което бе изсмукала от нея. Отне ми секунда да осъзная коя беше деформираната част - не разбрах преди тя да обвие ръце нежно около подутия си корем, една отгоре и една отдолу. Сякаш го прегръщаше.
Тогава го видях, но все още не можех да го повярвам. Бях я видял едва преди месец. И нямаше начин тя да е бременна. Не толкова бременна.
Само че беше.
Не исках да виждам това, не исках да мисля за това. Не исках да си го представям вътре в нея. Не исках да зная, че нещо, което толкова много мразех, се е вкоренило в тялото, което обичах. Стомахът ми се преобърна и трябваше да преглътна това, което повърнах.
Но беше по-лошо от това, толкова по-лошо. Унищоженото й тяло, костите й изпъкнали под кожата на лицето й. Можех само да предполагам, че тя изглежда така - толкова бременна, толкова болна - защото каквото и да беше в нея отнемаше живота й, за да подхранва неговия собствен ...
Защото беше чудовище. Точно като баща си.
Винаги бях знаел, че той ще я убие.
Главата му се вдигна рязко когато чу думите в моята. В единия момент двамата бяхме на коленете си, а после той бе на крака, извисявайки се над мен. Очите му бяха абсолютно черни, кръговете под тях - тъмно морави.
- Отвън, Джейкъб, - изръмжа той.
Аз също бях на крака. Сега гледах надолу към него. Ето затова бях тук.
- Нека го направим, - съгласих се аз.
Големият, Емет, дойде напред от другата страна на Едуард, с този, който изглеждаше гладен, Джаспър, точно зад него. Наистина не ми пукаше. Може би глутницата ми щеше да почистят парченцата когато тези ме довършеха. Може би не. Нямаше значение.
За миниатюрна част от секундата очите ми погледнаха към двете стоящи отзад. Езме. Алис. Малки и разсейващи женски. Е, бях сигурен, че останалите щяха да ме убият преди да имам каквото и да било с тях. Не исках да убивам момичета ... дори вампирски момичета.
Въпреки че можех да направя изключение за онази блондинка.
- Не, - изпъшка Бела и залитна напред, загубила баланс, за да се вкопчи в ръцете на Едуард. Розали мръдна с нея, сякаш имаше верига, закопчала ги една за друга.
- Просто трябва да поговоря с него, Бела, - каза Едуард с тих глас, говорейки само на нея. Той се протегна да докосне лицето й, да го погали. Това накара стаята да причернее пред очите ми, виждах огън - това, след всичко, което й беше причинил, все още му беше позволено да я докосва по този начин.
- Не се напрягай, - продължи той, умолявайки. - Моля те, почини си. И двамата ще се върнем само след няколко минути.
Тя е вгледа в лицето му, разчитайки го внимателно. После кимна и се наведе към кушетката. Розали й помогна да спусне гърба си обратно върху възглавниците. Бела се вгледа в мен, опитвайки се да задържи погледа ми.
- Дръж се прилично, - настоя тя. - А после се върни.
Не отговорих. Днес не давах никакви обещания. Погледнах встрани, а после последвах Едуард навън през входната врата.
Един случаен, нелогичен глас в главата ми отбеляза, че това да го отделя от останалата част от клана не беше толкова трудно, нали?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той продължи да върви като не се обърна нито веднъж, за да види дали нямаше да скоча към незащитения му гръб. Предположих, че нямаше нужда да проверява. Щеше да разбере, когато реша да атакувам. Което означаваше, че трябваше да взема това решение много бързо.
- Все още не съм готов да ме убиеш, Джейкъб Блек, - прошепна той, докато крачеше бързо надалеч от къщата. - Ще трябва да имаш малко търпение.
Сякаш, че ми пукаше за програмата му. Изръмжах тихо.
- Търпението не е отличителната ми черта.
Той продължи да върви, може би няколко стотин метра надолу по пътя далеч от къщата, заедно с мен по петите му. Целият бях нажежен, пръстите ми трепереха. На ръба, готов и в очакване.
Той спря без предупреждение и се завъртя, за да застане в лице с мен. Изражението му отново ме смрази.
За секунда аз бях просто хлапе - хлапе, което през целия си живот бе живяло в същото малко градче. Просто дете. Защото знаех, че ще трябва да изживея още много, да изстрадам още много, за да мога някога да разбера пламтящата агония в очите на Едуард.
Вдигна ръка сякаш за да изтрие пот от челото си, но пръстите преминаха по лицето му сякаш щяха веднага да раздерат гранитената му кожа. Черните му очи горяха в орбитите си, замъглени, или виждащи неща, които не бяха там. Устата му се отвори сякаш щеше да извика, но нищо не излезе.
Това беше лицето, което човек би имал, ако гореше на клада.
За момент не можех да проговоря. Беше прекалено реално, това лице - бях видял сянка от него в къщата, бях го видял в нейните и в неговите очи, но това го направи окончателно. Последният пирон в ковчега й.
- То я убива, нали? Тя умира.
И знаех, че когато го казах лицето ми бе размито копие на неговото. По-неустойчиво, по-различно, защото все още бях в шок. Все още не го разбирах - случваше се прекалено бързо. Той бе имал време да стигне до това положение. И беше различно, защото в съзнанието си аз вече я бях изгубил толкова много пъти, по толкова много начини. И различно, защото тя никога не е била наистина моя, за да я изгубя.
И различно, защото вината не беше моя.
- Моя е, - прошепна Едуард и коленете му се предадоха. Той рухна пред мен, уязвим, най-лесната мишена, която човек може да си представи.
Но се чувствах студен като сняг - нямаше огън в мен.
- Да, - изстена той в калта, сякаш се изповядваше на земята. - Да, то я убива.
Покрусената му безпомощност ме ядосваше. Исках бой, не екзекуция. Къде беше самодоволното му превъзходство сега?
- И защо Карлайл не е направил нищо? - изръмжах аз. - Той е лекар, нали? Извадете го от нея.
Той вдигна поглед и ми отговори с уморен глас. Сякаш обясняваше това на някой от детската градина за десети път.
- Тя няма да ни позволи.
Отне минута думите да проникнат в съзнанието ми. Господи, тя действаше предвидимо. Разбира се, да умре за изчадието на чудовището. Беше толкова в стила на Бела.
- Познаваш я добре, - прошепна той. - Колко бързо виждаш ... аз не видях. Не навреме. Тя не ми говореше по пътя към вкъщи, не действително. Помислих си, че е уплашена - това би било естествено. Мислех, че ми е ядосана, задето съм я подложил на това, за това, че съм застрашил живота й. Отново. Изобщо не си и представях какво си мислеше, какво решение вземаше. Не и преди семейството ми да ни посрещне на летището и тя побягна право в ръцете на Розали. На Розали! И тогава чух какво си мислеше Розали. Не разбрах преди да го чуя. И все пак ти разбра след една секунда ...
Наполовина въздъхна и наполовина изстена.
- Върни назад само за секунда. Тя няма да ви позволи?
Сарказмът бе киселина върху езика ми.
- Забелязали ли сте някога, че тя е толкова силна, колкото едно нормално, петдесет-килограмово човешко момиче? Колко глупави сте вие вампирите? Притиснете я и я упойте с лекарства.
- Исках, - прошепна той. - Карлайл щеше да ...
Какво, прекалено благородни ли бяха?
- Не. Не благородни. Бодигардът й усложни нещата.
Оу. Историята му преди нямаше голям смисъл, но сега се намести. Значи с това се бе заела Блонди. Какво печелеше тя от това, все пак? Кралицата на красотата искаше ли Бела да умре толкова болезнено?
- Може би, - каза той. - Розали не гледа на това точно по този начин.
- Значи първо блондинката. Вашият вид може да съединява частите си заедно, нали? Направете я на парчета от пъзел и се погрижете за Бела.
- Емет и Езме я подкрепят. Емет никога не би ни позволил ... а Карлайл не би ми помогнал след като Езме е против това ...
Той заглъхна, гласът му изчезна.
- Трябваше да оставиш Бела с мен.
- Да.
Беше малко късно за това, все пак. Може би бе трябвало да помисли за всичко това преди да я забремени с изсмукващото живота чудовище.
Той погледна нагоре от своя собствен личен ад и можех да видя, че е съгласен с мен.
- Не знаехме, - каза той, думите така тихи, като полъх. - Никога не съм си и представял. Никога преди не е имало нещо като мен и Бела. Как можеше да знаем, че хората са способни да заченат дете с един от нас ...
- Когато човекът трябва да бъде разкъсан на парчета по време на процеса?
- Да, - съгласи се той с напрегнат шепот. - Те са там навън, садистичните, злите духове, демоните. Те съществуват. Но прелъстяването е просто въведение към пиршеството. Никой не оцелява.
Той поклати глава сякаш идеята го отвращаваше. Сякаш той беше по-различен.
- Не знаех, че има специфично име за това, което си - казах злобно.
Вгледа се в мен с лице, което изглеждаше на хиляди години.
- Дори ти, Джейкъб Блек, не можеш да ме мразиш толкова, колкото се мразя самият аз.
Грешно, помислих си аз, прекалено разярен, за да говоря.
- Това да ме убиеш сега не я спасява, - каза тихо той.
- И кое я спасява?
- Джейкъб, трябва да направиш нещо за мен.
- Как пък не, паразит!
Той продължи да се взира в мен с онези наполовина уморени и наполовина луди очи.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- За нея?
Здрави стиснах зъби.
- Направих всичко, което можех, за да я задържа далеч от теб. Всяко едно нещо. Прекалено късно е.
- Ти я познаваш, Джекъб. Свързваш се с нея на ниво, което аз дори не разбирам. Ти си част от нея и тя е част от теб. Тя няма да ме послуша, защото си мисли, че я подценявам. Мисли си, че е достатъчно силна за това ...
Той се задави, а след това преглътна.
- Може би ще те послуша.
- Защо би го направила?
Той се олюля на краката си, очите му горяха по-ярко от преди, по-диво. Чудех се дали наистина полудяваше. Можеха ли вампирите да изгубят разсъдъка си?
- Може би, - отговори той на мисълта ми.
- Не знам. Така се чувствам.
Поклати глава.
- Трябва да се опитвам да скрия това пред нея, защото стресът я разболява още повече. При това положение тя не може да потиска нищо. Трябва да бъда спокоен; нямам право да го усложнявам. Но това не е от значение сега. Тя трябва да те послуша!
- Не мога да й кажа нещо, което ти да не си й казал. Какво искаш да направя? Да й кажа, че е глупава? Тя вероятно вече знае това. Да й кажа, че ще умре? Обзалагам се, че това също го знае.
- Можеш да й предложиш това, което иска.
Не беше разбираем. Част от лудостта?
- Не ме интересува нищо друго освен това да я запазя жива, - каза той, сега внезапно концентриран. - Ако децата са това, което иска, може а ги има. Може да има половин дузина бебета. Всичко каквото иска.
Направи пауза колкото за един удар на сърцето.
- Може да има кученца, ако това е нужно.
Срещна втренчения ми поглед за момент и лицето му бе диво под тънкия слой от контрол. Упоритият ми намръщен поглед се разпадна когато анализирах думите му и усетих устата ми да се отваря от шок.
- Но не по този начин! - изсъска той преди да успея да се съвзема. - Не това нещо, което изсмуква живота от нея, докато аз стоя там безпомощен! Да я гледам как й прилошава и как линее. Да виждам как то я наранява.
Пое бързо глътка въздух, сякаш някой го бе ударил в корема.
- Трябва да я накараш да приеме разумния начин на действие, Джейкъб. Тя вече не би ме послушала. Розали винаги е там, подхранвайки умопомрачението й - насърчавайки я. Защитава я. Не, защитава него. Животът на Бела не означава нищо за нея.
Шумът идващ от гърлото ми звучеше сякаш се задушавах.
Какво казваше? Че Бела трябва какво? Да има бебе? С мен? Какво? Как? Отказваше ли се от нея? Или си мислеше, че тя няма да има против да бъде споделяна?
- Което и да е. Каквото я запази жива.
- Това е най-лудото нещо, което си казвал досега, - смутолевих аз.
- Тя те обича.
- Не достатъчно.
- Готова е да умре, за да има дете. Може би ще приеме нещо не толкова крайно.
- Изобщо ли не я познаваш?
- Знам, знам. Ще отнеме доста убеждаване. Затова имам нужда от теб. Ти знаеш как мисли тя. Накарай я да осъзнае, че греши.
Не можех да мисля за това, което предлагаше. Беше прекалено много. Невъзможно. Грешно. Извратено. Да взимам Бела на заем за през уикендите и да я връщам понеделник сутринта като филм под наем? Толкова объркано.
Толкова примамливо.
Не исках да обмислям, не исках да си представям, но образите така или иначе дойдоха. Бях си фантазирал Бела по този начин прекалено много пъти, преди, когато все още имаше възможност за нас, и после, дълго след като беше ясно, че фантазиите щяха единствено да оставят гнойни рани, защото нямаше възможност, абсолютно никаква. Не бях способен да си помогна тогава. Не можех да се спра сега. Бела в моите ръце, Бела шепнеща моето име ...
Още по-лошо, този нов образ, който никога преди не бях виждал, този, който по всички права не би трябвало да съществува за мен. Не и досега. Образ, който знаех, че щях да понеса през годините, ако сега той не го беше натикал в главата ми. Но той се мушна там, увиваш нишки из мозъка ми като плевел - отровен и който не може да бъде убит. Бела, здрава и румена, толкова различна от сега, но някак си същата: тялото й, което не е унищожено, изменено в по-естествен начин. Закръглено с моето дете.
Опитах се да избягам от отровния плевел в главата ми.
- Да накарам Бела да осъзнае, че греши? В каква вселена живееш?
- Поне се опитай.
Поклатих глава бързо. Той чакаше, игнорирайки отрицателния отговор, защото можеше да чуе противоречието в мислите ми.
- От къде идват тези умопобъркани глупости? Да не би да го измисляш в движение?
- Мисля единствено за начини как да я спася, откакто осъзнах какво планира да направи. За какво би умряла. Но не знаех как да се свържа с теб. Знаех, че нямаше да ме изслушаш, ако ти се бях обадил. Щеше да трябва да те намеря скоро, ако днес не беше дошъл. Но е трудно да я оставя, дори и за няколко минути. Състоянието й ... променя се толкова бързо. Нещото ... расте. Бързо. Сега не мога да отсъствам.
- Какво е то?
- Никой от нас си няма и на представа. Но е по-силно от нея. Вече.
Тогава внезапно можех да го видя - да видя издутото чудовище да я разкъсва от вътре навън.
- Помогни ми да го спра, - прошепна той. - Помогни ми да попреча на това да се случи.
- Как? Предлагайки й услугите си за разплод?
Той дори не трепна когато казах това, но аз го направих.
- Наистина си извратен. Тя никога няма да се вслушала в това.
- Опитай. Сега няма нищо за губене. Как би я наранило това?
Щеше да нарани мен. Не бях ли понесъл достатъчно откази от нея и без това?
- Малко болка, за да я спасиш? Толкова висока цена ли е?
- Но няма да се получи.
- Може би не. Може би ще я обърка, все пак. Може би тя ще се поколебае в решението си. Един момент на съмнение е всичко от което се нуждая.
- А после й дръпваш килимчето изпод краката? ‘Просто се майтапим, Бела’?
- Ако иска дете, това и ще получи. Няма да се отметна.
Не можех да повярвам, че дори си мисля за това. Бела щеше да ме удари - не че ми пукаше за това, но вероятно щеше отново да счупи ръката си. Не биваше да го оставям да ми говори, да се бърка в главата ми. Трябваше просто веднага да го убия.
- Не веднага, - прошепна той. - Все още не. Правилно или грешно, това ще я съсипе, и ти знаеш това. Няма нужда да прибързваме. Ако не те послуша, ще получиш възможността си. В момента, в който сърцето на Бела спре да бие, аз ще те умолявам да ме довършиш.
- Няма да се налага да молиш дълго.
Намека за изтощена усмивка дръпна ъгълчетата на устата му.
- Разчитам много на това.
- Значи имаме сделка
Той кимна и подаде студената си каменна ръка.
Преглъщайки отвращението си се протегнах, за да стисна ръката му. Пръсти те ми се свиха около камъка и го разтресох веднъж.
- Имаме сделка, - съгласи се той.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
10. Защо просто не си тръгнах? О, да, защото съм идиот.

Почувствах се сякаш - и аз не знам как. Сякаш това не беше реално. Сякаш бях в някаква готическа версия на подправен ситком. Вместо да бъда глупака, натоварен със задачата да покани главната мажоретка на бала, бях финиширалия на второ място върколак, който щеше да помоли вампирската невеста да живее в колиба и да създаде потомство. Хубава работа.
Не, нямаше да го направя. Беше изопачено и грешно. Щях да забравя всичко, което той бе казал. Но щях да говоря с нея. Щях да се опитам да я накарам да ме послуша.
А тя нямаше да го направи. Точно както винаги.
Едуард не отговори или изкоментира мислите ми, докато водеше по пътя обратно към къщата. Чудех се относно мястото, на което бе избрал да спре. Беше ли достатъчно надалеч от къщата, за да не могат останалите да чуят шепота му? Това ли бе целта?
Може би. Когато влязохме през вратата, очите на останалите Калън бяха подозрителни и смутени. Никой не изглеждаше отвратен или възмутен. Значи не бяха чули нито една от услугите, за които Едуард ме бе помолил.
Поколебах се на прага, като не бях сигурен какво да правя сега. Там беше по-добре, с малкото въздух, ставащ за дишане, който идваше отвън.
Едуард влезе с вцепенени рамене в средата на тълпата. Бела го наблюдаваше притеснено, а после очите й ме стрелнаха за секунда. След това отново гледаше него.
Лицето й стана сивкаво-бледно, и можех да видя какво имаш предвид той относно това, че стреса я кара да се чувства по-зле.
- Ще оставим Джейкъб и Бела да говорят насаме, - каза Едуард. Въобще нямаше интонация в гласа му. Беше като на робот.
- През купчината ми пепел, - му изсъска Розали. Тя все още се навърташе около главата на Бела, една от светлите й ръце бе поставена властно върху бледата буза на Бела.
Едуард не я погледна.
- Бела, - каза той със същия безсъдържателен тон. - Джейкъб иска да говори с теб. Страх ли те е да си сама с него?
Бела погледна към мен объркана. После погледна към Розали.
- Роуз, всичко е наред. Джейк няма да ни нарани. Иди с Едуард.
- Може да е капан, - предупреди блондинката.
- Не виждам как, - каза Бела.
- Карлайл и аз винаги ще сме на твоя страна, Розали, - каза Едуард. Безчувствения глас беше забележителен, разкривайки гнева през себе си. - Ние сме тези, от които тя се бои.”
- Не, - прошепна Бела. Очите й блестяха, миглите й бяха влажни. - Не, Едуард. Не ме е...
Той поклати глава, усмихвайки се леко. Беше болезнено да се гледа тази усмивка.
- Нямах предвид по този начин, Бела. Добре съм. Не се притеснявай за мен.
Отвратително. Той беше прав - тя се измъчваше от това, че наранява неговите чувства. Момичето беше класически мъченик. Бе родена в напълно погрешния век. Трябваше да живее някъде в миналото, където можеше да се хвърли за храна на лъвовете, в името на добра кауза.
- Всички, - каза Едуард, ръката му сковано посочи вратата. - Моля.
Спокойствието, което той се опитваше да запази заради Бела, бе неустойчиво. Можех да видя колко близо бе до горящия човек, който бе навън. Останалите също го виждаха. Безшумно, те излязоха през вратата, когато се мръднах от пътя им. Движеха се бързо; сърцето ми биеше двойно по-силно, и стаята бе празна, с изключение на Розали, колебаеща се в средата й, и Едуард, все още чакащ до вратата.
- Роуз, - каза тихо Бела. - Искам да излезеш.
Блондинката погледна свирепо Едуард и после му посочи да излезе първи. Той изчезна през вратата. Тя ми отправи един дълъг, заплашителен поглед, а после също изчезна.
Когато бяхме насаме прекосих стаята и седнах на пода до Бела. Взех и двете й студени ръце в моите, разтривайки ги внимателно.
- Благодаря, Джейк. Това е приятно.
- Няма да лъжа, Бела. Изглеждаш ужасно.
- Знам,” въздъхна тя. - Страшна съм.
- Страшна, като нещо от тресавището, - съгласих се аз.
Тя се разсмя. „Толкова е хубаво да си тук. Чувствам се добре да се усмихвам. Не знам колко повече драма ще мога да издържа.”
Завъртях очи.
- Добре, добре, - съгласи се тя. - Сама си го причинявам.
- Да, така е. Какво си мислиш, Бела? Сериозно?
- Той помоли ли те да ми викаш?
- Нещо такова. Въпреки че, не мога да разбера защо си мисли, че ще ме послушаш. Никога не си го правила преди.
Тя въздъхна.
- Казах, - започнах аз.
- Знаеш ли, че ‘казах ти’ си има брат, Джейкъб? - попита тя, прекъсвайки ме. - Името му е ‘млъкни, по дяволите’.
- Добро попадение.
Тя ми се ухили. Кожата й се разпъна силно върху костите й.
- Не мога да си препиша заслугите - взех го от повторението на ‘Семейство Симпсън’.
- Пропуснал съм го този епизод.
- Беше смешен.
За минута не говорихме. Ръцете й започваха леко да се затоплят.
- Той наистина ли те помоли да говориш с мен?
Кимнах. „Да ти влея малко здрав разум. Има битки, които са изгубени още преди да започнат.”
- Тогава защо се съгласи?
Не отговорих. Не бях сигурен, че знаех.
Знаех това - всяка секунда, която прекарва с нея, щеше просто да се прибави към болката, която щеше да трябва да понеса по-късно. Като вехтошар с ограничен запас, денят на разплащането идваше за мен. Колкото повече удари понасях сега, толкова по-трудно щеше да бъде, когато запасът ми свършеше.
- Ще се справя, знаеш това, - каза тя след една тиха минута. - Вярвам в това.
От това пак ми причерня от гняв.
- Слабоумието един от симптомите ти ли е? - казах остро аз.
Тя се засмя, въпреки че гнева ми беше толкова истински, че ръцете ми трепереха около нейните.
- Може би, - каза тя. - Не съм казвала, че нещата ще се оправят лесно, Джейк. Но как бих могла да преживея всичко това, през което съм преминала, и в това положение да не вярвам в магията?
- Магия?
- Особено за теб, - каза тя.
Усмихваше се. Дръпна едната си ръка настрани от моите и я допря до бузата ми. По-топла от преди, но бе студена спрямо кожата ми, както и повечето неща.
- Повече от всеки друг, ти имаш някакво магическо очакване, което да подреди нещата правилно за теб.
- За какво бърбориш?
Тя се усмихна.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Едуард ми каза веднъж какво е - това с твоето отпечатване. Каза, че е като ‘Сън в лятна нощ’. Като магия. Ще откриеш този, когото наистина търсиш, Джейкъб, и може би тогава всичко това ще има смисъл.
Ако не изглеждаше толкова крехка, щях да крещя.
При това положение, й изръмжах.
- Ако си мислиш, че това отпечатване можеше въобще да има смисъл в тази лудост ... - борех се да намеря думи.
- Наистина ли си мислиш, че само защото мога един ден да се отпечатам върху някой непознат, това би оправило нещата? - Посочих с пръст към подутото й тяло. - Кажи ми какъв би бил тогава смисълът, Бела! Какъв е бил смисълът да те обичам? Какъв е бил смисълът ти да го обичаш? Когато умреш - думите бяха ръмжене - Как отново това би било правилно? Какъв е смисълът от цялата болка? Ти ще убиеш и него също, не че ми пука за това.
Тя потръпна, но аз продължих.
- Така че какъв е бил смисълът от оплетената ти любовна история, в крайна сметка? Ако има някакъв смисъл, моя те, покажи ми го, Бела, защото аз не го виждам.
Тя въздъхна.
- Все още не знам, Джейк. Но просто ... усещам ... че всичко това води към добро, трудно е да се види при това положение. Предполагам, че можеш да го наречеш вяра.
- Умираш напразно, Бела! Напразно!
Ръката й се дръпна от лицето ми към подутия й корем, милвайки го. Не трябваше да ми казва думите, за да разбра какво си мислеше. Тя умираше заради него.
- Няма да умра, - каза тя през зъби, и бях сигурен, че повтаря неща, които вече бе казала. „Ще се погрижа сърцето ми да бие. Достатъчно силна съм за това.
- Това е пълна глупост, Бела. Опитваш се да следваш свръхестественото от прекалено много време. Нито един нормален човек не може да го направи. Не си достатъчно силна. - Взех лицето й в ръцете си. Не трябваше да си напомням да бъда внимателен. Всичко свързано с нея пищеше ‘чупливо’.
- Мога да го направя. Мога да го направя, - мърмореше тя, като звучеше много като онази детска книга за локомотива, който можел.
- Не ми изглежда така. Значи, какъв е планът ти? Надявам се, че имаш такъв.
Тя кимна, без да среща очите ми. „Знаеш ли, че Езме е скочила от скала? Имам предвид когато е била човек.”
- И?
- И е била достатъчно близко до смъртта, че дори не са се занимавали с това да я заведат в спешното - закарали я направо в моргата. Въпреки това, сърцето й още биело когато Карлайл я открил...
Ето какво бе искала да каже преди, относно запазването на биещото й сърце.
- Не планираш да преживееш това като човек, - посочих мрачно.
- Не. Не съм глупава. - Тогава срещна втренчения ми поглед. - Предполагам, че имаш свое собствено мнение относно това, все пак.
- Спешна вампиризация, - промърморих аз.
- Проработило е при Езме. И Емет, и Розали, и дори Едуард. Никой от тях не е бил в толкова добро състояние. Карлайл ги е променил само защото е било това или смъртта. Той не прекъсва живот, той го спасява.
Изведнъж, както и преди, почувствах пристъп на вина спрямо добрия вампирски доктор. Избутах мисълта настрана и започнах отначало.
- Послушай ме, Бела. Не го прави по този начин.
Както и преди, когато бе дошло обаждането от Чарли, можех да видя наистина от какво голямо значение бе за мен. Осъзнах, че имах нужда тя да остане жива, под някаква форма. Под каквато и да било форма. Поех дълбоко въздух.
- Не чакай преди да е прекалено късно, Бела. Не по този начин. Живей. Разбра ли? Просто живей. Не ми причинявай това. Не причинявай това на него. - Гласът ми стана по-груб, по-силен. - Знаеш какво ще направи той когато умреш. Виждала си го преди. Искаш да се върне обратно при онези италиански убийци?
Тя се сви на дивана.
Пропуснах частта как това нямаше да е необходимо този път.
Мъчейки се да смекча гласа си, попитах,
- Помниш ли когато бях смазан от бой от онези новосъздадени? Какво ми каза ти?
Почаках, но тя нямаше да отговори. Стисна устни.
- Каза ми да бъда добър и да послушам Чарли, - напомних й аз. - А какво направих аз? Послушах вампира, заради теб.
- Послуша го, защото това бе правилното нещо.
- Добре - избери си какъвто и да било довод.
Тя пое дълбоко въздух.
- Сега това не е правилното нещо. - Втренченият й поглед се спря върху големия й заоблен корем и тя прошепна тихо, - Няма да го убия.
Ръцете ми се разтрепериха отново.
- Оу, не съм чул големите новини. Подскачащо бебе момченце, а? Трябваше да донеса няколко сини балона.
Лицето й стана розово. Цветът бе толкова красив - усукваше се в корема ми като нож. Назъбен нож, ръждясал и грапав.
Щях да загубя това. Отново.
- Не знам дали е момче, - призна тя леко смутено. - Ултразвукът не би проработил. Мембраната около бебето е прекалено здрава - като тяхната кожа. Така че той е малко мистерия. Но винаги виждам момче в главата си.
- Там вътре не е някое красиво бебе, Бела.
- Ще видим, - каза тя. Бе почти самодоволна.
- Ти няма да видиш, - изръмжах аз.
- Голям си песимист, Джейкъб. Определено има шанс да победя това лесно.
Не можех да отговоря. Сведох поглед, и дишах дълбоко и бавно, опитвайки се да овладея яростта си.
- Джейк, - каза тя, и потупа косата ми и погали бузата ми. - Всичко ще е наред. Шшш. Наред е.
Не вдигнах поглед.
- Не. Няма да е наред.
Тя избърса нещо влажно от бузата ми.
- Шшш.
- Каква е сделката, Бела? - Вгледах се в бледия килим. Босите ми крака бяха мръсни, оставяйки петна. Хубаво. - Мислех си, че целият смисъл бе в това, че ти искаше своя вампир повече от всичко друго. А сега просто се отказваш от него? Няма никакъв смисъл. Откога си толкова отчаяна да бъдеш майка? Ако толкова много си искала това, защо се омъжи за вампир?
Бях опасно близо до онова предложение, което той искаше да направя. Можех да видя как думите ме отнасят по този път, но не можех да сменя посоката.
Тя въздъхна.
- Не е така. Всъщност, не се грижех относно това да имам бебе. Дори не мислех за това. Не е просто да имам бебе. То е ... ами ... това бебе.
- То е убиец, Бела. Погледни се.
- Не е. Заради мен е. Просто съм слаба и съм човек. Но мога да го преживея, Джейк, мога ...
- О, я стига! Млъкни, Бела. Можеш да декламираш тези глупости на кръвопиеца си, но мен не ме заблуждавай. Знаеш, че няма да успееш.
Тя ме погледна гневно.
- Това не го знам. Притеснявам се относно него, разбира се.
- Притеснена за него, - повторих аз през зъби.
Тя ахна и после се вкопчи в корема си. Яростта ми изчезна, сякаш ключ на лампа бе натиснат.
- Добре съм, - задъха се тя. - Нищо не е .
Но не я слушах; ръцете й бяха дръпнали блузата й настрани и аз се ококорих ужасен от кожата, която разкриваха. Коремът й изглеждаше сякаш бе боядисан с големи неправилни петна от мораво-черно мастило. Тя видя вторачения ми поглед и дръпна плата обратно на място.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Той е силен, това е всичко, - каза тя отбранително.
Петната от мастило бяха синини.
Почти ми прилоша и разбрах какво бе казал, относно това да гледа как то я наранява. Изведнъж, самият аз се почувствах малко луд.
- Бела, - казах аз.
Тя чу промяната в гласа ми. Вдигна поглед, все още дишайки тежко, очите й смутени.
- Бела, не прави това.
- Джейк ...
- Послушай ме. Не се разгневявай все още. Ясно? Просто слушай. Ами ако ...?
- Ако какво?
- Ами ако това не е единствената сделка? Ами ако не беше всичко или нищо?Ами ако просто бе послушала Чарли като добро момиче и се беше запазила жива?
- Няма да ...
- Не съм свършил още. Значи, оставаш жива. Тогава можеш да започнеш отначало. Това не се получи. Опитай отново.
Тя се смръщи. Вдигна едната си ръка и докосна мястото, където се смачкваха веждите ми. Пръстите й пригладиха челото ми за момент, докато се опитваше да разбере.
- Не разбирам... Какво имаше предвид с това да опитам отново? Не би могъл да си мислиш, че Едуард би ми позволил ...? И какво би променило това? Сигурна съм, че което и да е бебе ...
- Да, - казах рязко аз. - Всяко от неговия вид би било същото.
Умореното й лице просто стана още по-объркано.
- Какво?
Но не можех да кажа повече. Нямаше смисъл. Никога нямаше да съм способен да я спася от самата нея. Никога не съм бил в състояние да направя това.
Тогава тя мигна и можех да видя, че схвана.
- Оу. Ъх. Моля те, Джейкъб. Мислиш, че трябва да убия бебето си и да го заместя с някакъв общ заместител? Изкуствено оплождане? - Сега бе ядосана. - Защо ми е да искам да имам бебето на някакъв непознат? Предполагам, че няма разлика? Всяко бебе ще подхожда?
- Нямах това предвид, - промърморих аз. - Не непознат.
Тя се наклони напред.
-Тогава какво казваш?
- Нищо. Нищо не казвам. Същото както винаги.
- От къде дойде това?
- Забрави го, Бела.
Тя се намръщи, мнителна.
- Той ли ти каза да кажеш това?
Поколебах се, изненадан, че се бе сетила за това толкова бързо.
- Не.
- Той ти е казал, нали?
- Не, наистина. Не каза нищо относно изкуствено каквото и да е.
Тогава лицето й се смекчи и тя потъна обратно във възглавниците, като изглеждаше изморена. Гледаше втренчено настрани, когато проговори, без въобще да говори на мен.
- Той би направил всичко за мен. А аз го наранявам толкова много ... Но какво си мисли? Че бих заменила това - ръката й описа корема й - за нечие чуждо ...
Тя промърмори последната част и гласът й се провлачи. Очите й бяха влажни.
- Не се налага да го нараняваш, - промърморих аз. Гореше като отрова в устата ми това да моля за него, но знаех, че тази гледна точка бе най-добрият ми начин на действие да я запазя жива. Все още шанс хиляда на едно. - Можеш отново да го направиш щастлив, Бела. И наистина мисля, че той губи това чувство. Честно, Бела, мисля го.
Тя изглежда не слушаше; ръцете й очертаваха малки кръгчета върху съсипаният й от удари корем, докато дъвчеше устната си. За дълго време бе тихо. Чудех се дали Калън са много надалеко. Слушаха ли трагичните ми опити да я убедя?
- Да не е непознат? - промърмори тя на себе си. Потръпнах. - Какво точно ти каза Едуард? - попита тя с тих глас.
- Нищо. Той просто си мислеше, че може би ще ме послушаш.
- Не това. Относно опитването отново.
Очите й се спряха върху моите и можех да видя, че вече бях издал прекалено много.
- Нищо.
Устата й леко се отвори.
- Уоу.
Беше тихо за няколко удара на сърцето. Отново погледнах надолу към краката си, неспособен да срещна втренчения й поглед.
- Той наистина би направил всичко, нали? - промърмори тя.
- Казах ти, че полудява. Буквално, Бела.
- Изненадана съм, че не го наклевети веднага. Да го вкараш в неприятности.
Когато вдигнах поглед тя се бе ухилила.
- Помислих си за това. - Опитах се да се усмихна в отговор, но можех да усетя как усмивката се развали на лицето ми.
Тя знаеше какво предлагах и нямаше да го премисля втори път. Знаех, че няма. Но все още причиняваше остра болка.
- Няма много неща, които ти не би направил за мен, също, нали? - промърмори тя. - Наистина не знам защо си правиш труда. Не заслужавам когото и да било от вас.
- Няма значение, въпреки това, нали?
- Не и този път. - Тя въздъхна. - Иска ми се да можех да ти го обясня правилно, така че да разбереш. Не мога да го нараня - тя посочи корема си - защото ще е същото като да взема пистолет и да те застрелям. Обичам го.
- Защо винаги трябва да обичаш грешните неща, Бела?
- Не мисля, че го правя.
Прочистих буцата в гърлото си, така че да направя гласа си силен, какъвто исках да бъде.
- Довери ми се.
Започнах да се изправям.
- Къде отиваш?
- Нищо хубаво не върша тук.
Тя протегна слабата си ръка, умолявайки,
- Не си отивай.
Можех да усетя страстта да се просмуква в мен, опитвайки се да ме задържи близо до нея.
- Не принадлежа на това място. Трябва да се върна.
- Защо дойде днес? - попита тя, все още изтощено протягайки ръка.
- Само за да проверя дали наистина си жива. Не вярвах, че си болна, както ми каза Чарли.
Не можех да кажа спрямо лицето й дали повярва на това или не.
- Ще дойдеш ли пак отново? Преди ...
- Няма да се навъртам наоколо и да гледам как умираш, Бела.
Тя трепна.
- Прав си, прав си. Трябва да си тръгнеш.
Отправих се към вратата.
- Чао, - прошепна тя зад мен. - Обичам те, Джейкъб.
Почти се върнах. Почти се обърнах и паднах на коленете си, и започнах да я умолявам отново. Но знаех, че трябваше да напусна Бела, да напусна невъзмутимият й провал, преди тя да ме убие така, както щеше да убие него.
- Разбира се, разбира се, - промърморих на излизане.
Не видях никого от вампирите. Пренебрегнах мотоциклета си, който стоеше съвсем сам по средата на поляната. Сега не бе достатъчно бърз за мен. Баща ми сигурно е откачил - Сам също. Какво си бе помислила глутницата от факта, че не ме бяха чули да се преобразявам? Щяха ли да помислят, че Калън са ме хванали преди да съм имал шанс? Съблякох се без да ме е грижа кой би могъл да наблюдава и започнах да бягам. Със средната вълча крачка изгубих очертанията си.
Те чакаха. Разбира се, че чакаха.
Джейкъб, Джейк, повториха осем гласа с облекчение.
Ела си веднага, нареди Алфа гласът. Сам беше бесен.
Усетих Пол да избледнява и знаех, че Били и Рейчъл чакаха да чуят какво се бе случило с мен. Пол беше прекалено загрижен да им достави добрите новини, че не бях вампирска храна, за да изслуша цялата история.
Не беше нужно да казвам на глутницата че бях на път - можеха да видят гората да се превръща в петно край мен, докато се движех шеметно към вкъщи. Не се налагаше и да им казвам че бях наполовина превъртял, също така. Гаденето в главата ми бе очевидно.
Тя видяха целия ужас - шареният корем на Бела; дрезгавия й глас: той е силен, това е всичко; горящият човек в лицето на Едуард: да я гледам как й прилошава и как линее ... да виждам как то я наранява; Розали, наведена над отпуснатото тяло на Бела: животът на Бела не означава нищо за нея - и за първи път никой нямаше какво да каже.
Шокът им беше просто тих вик в главата ми. Безмълвен.
!!!!
Бях на половината път до вкъщи преди който и да било от тях да се бе възстановил. Тогава те всички побегнаха, за да ме срещнат.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Почти бе тъмно - облаците покриваха залеза напълно. Рискувах да хукна отвъд автомагистралата и го направих без да бъда видян.
Срещнаха ме се на около 10 минути звън Ла Пуш, на едно сечище оставено от дърварите. Беше настрани от пътя, вмъкнато между два хребета на планината, където никой нямаше да ни види. Пол ги откри когато и аз, така че глутницата бе пълна.
Бръщолевенето в главата ми беше тотален хаос. Всички викащи наведнъж.
Космите по врата и гърба на Сам стърчаха право нагоре и той ръмжеше в непрекъснат поток, докато вървеше напред назад около горния край на кръга. Пол и Джаред се движеха като сенки зад него, ушите им свити отстрани на главите им. Целият кръг беше развълнуван, на крака и ръмжащи в тихи изблици.
Отначало гневът им беше неопределен и си помислих, че беше и срещу мен. Бях прекалено объркан, за да ме е грижа за това. Можеха да правят каквото си искат с мен, задето заобиколих заповедите.
А тогава не-фокусираната бъркотия от мисли започна да се движи заедно.
Как можеше това да се случва? Какво означаваше? Какво ще да бъде?
Несигурно. Неправилно. Опасно.
Неестествено. Чудовищно. Гадост.
Не можем да го позволим.
Глутницата сега вървеше в синхрон, мислеше в синхрон, всички освен мен и още един. Седнах до който и брат да бе това, прекалено зашеметен, за да погледна или с очите си или със съзнанието си и да видя кой бе до мен, докато глутницата обикаляше около нас.
Договорът не покрива това.
Това поставя всекиго в опасност.
Опитах се да разбера движещите се спираловидно гласове, опитах се да следвам извиващия се път, който мислите изграждаха, за да видя накъде водеха, но не разбирах. Изображенията в центъра на мислите им бяха моите изображения - най-лошите от тях. Синините на Бела. Лицето на Едуард докато той гореше.
Те също се страхуват от него.
Но няма да направят нищо относно него.
Защитават Бела Суон.
Не можем да позволим това да ни окаже влияние.
Безопасността на семействата ни, на всички тук, е по-важна от един човек.
Ако те не го убият, ние трябва да го направим.
Да защитим племето.
Да защитим семействата си.
Трябва да го убием преди да е прекалено късно.
Още един от спомените ми, този път думите на Едуард: Нещото расте. Бързо.
Мъчех се да се концентрирам, да различа индивидуалните гласове.
Нямаме време за губене, помисли си Джаред.
Ще означава бой, предупреди Ембри. И то лош.
Готови сме, настоя Пол.
Ще се нуждаем от изненадата на наша страна, помисли си Сам.
Ако ги хванем разделени, можем да им натрием носовете поотделно. Ще повиши шанса ни за победа, помисли си Джаред, сега започвайки да прави стратегия.
Поклатих глава, бавно изправяйки се на крака. Чувствах се несигурен там - сякаш обикалящите вълци ме замайваха. Вълкът до мен също стана. Рамото му побутна моето, подпирайки ме.
Почакайте, помислих си аз.
Обикалянето спря колкото за един удар на сърцето и после те отново вървяха.
Има малко време, каза Сам.
Но - какво си мислиш? Този следобед нямаше да ги нападаш,задето са нарушили договора. Сега планираш засада, когато договорът е все още непокътнат?
Това не е нещо, което договорът ни очакваше, каза Сам. Това е опасност за всеки човек в района. Не знаем какъв вид същество отглеждат Калън, но знаем, че е силно и бързо-растящо. И ще е прекалено младо, за да следва какъвто и да било договор. Помниш ли новосъздадените, с които се бихме? Диви, буйни, отвъд възможностите да разсъждават или да се въздържат. Представи си един такъв, но защитен от Калън.
Не знаем- опитах се да прекъсна.
Не знаем, съгласи се той. И не можем да поемаме рискове с непознатото този път. Можем единствено да позволим на Калън да съществуват, докато сме абсолютно сигурни, че може да им се има вяра, че няма да причинят вреда. Това .. на това не може да му се има доверие.
Те не го харесват повече от нас.
Сам дръпна лицето на Розали, защитното й свито положение, от ума ми и го показа на всички.
Някои са готови да се борят за него, без значение какво е.
То е просто бебе, за бога.
Не за дълго, прошепна Леа.
Джейк, приятелю, това е голям проблем, каза Куил. Не можем просто да го игнорираме.
Превръщате го в нещо повече, отколкото е, спорих аз. Единственият, който е в опасност тук е Бела.
Отново по нейн собствен избор, каза Сам. Но този път изборът й засяга всички нас.
Не мисля така.
Не можем да поемем този риск. Няма да позволим на кръвопиец да ловува в земите ни.
Тогава им кажете да напуснат, каза вълкът, който все още ме поддържаше. Беше Сет. Разбира се.
И да наложим заплахата върху други? Когато кръвопийци пресичат земите ни ние ги унищожаваме, без значение къде плануват да ловуват. Защитаваме всички, които можем.
Това е побъркано, казах аз. Този следобед се страхуваше да поставиш глутницата в опасност.
Този следобед не знаех, че семействата ни са изложени на опасност.
Не можем да вярваме на това! Как ще убиеш това същество без да убиеш Бела?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Нямаше думи, но тишината бе изпълнена със значение.
Нададох вой. Тя също е човек! Защитата ни не се ли отнася за нея?
Тя умира така или иначе, помисли си Леа. Просто ще съкратим процеса.
Това беше. Скочих от Сет, към сестра му, с оголени зъби. Щях да хвана левия й заден крак, когато усетих зъбите на Сам да се забиват в хълбока ми и да ме издърпват назад.
Извих от болка и ярост, и се обърнах към него.
Спри! нареди той с двойния тембър на Алфа.
Краката ми изглежда се заключиха под мен. Спрях рязко, само успявайки да остана на крака от чиста воля.
Той извърна втренчения си поглед от мен. Няма да си жестока с него, Леа, изкомандва й той. Жертването на Бела е висока цена и ние всички ще признаем, че е против всичко, което отстояваме, да отнемем човешки живот. Да направим изключение от правилото е нещо несправедливо. Всички ще скърбим, за това, което ще направим тази вечер.
Тази вечер?повтори Сет, шокиран. Сам - мисля, че трябва да поговорим още относно това. Най-малкото да се консултираме със старейшините. Не може сериозно да възнамеряваш ние да-
Не можем да позволим толерантността си към Калън сега. Няма време за дебати. Ти ще сториш така, както ти е казано, Сет.
Предните колена на Сет се свиха и главата му се сведе под тежестта на командата от Алфа.
Сам крачеше в стегнат кръг около нас двамата.
Нуждаем се от цялата глутница за това. Джейкъб, ти си най-силния ни боец. Ще се биеш с нас довечера. Разбирам, че това е трудно за теб, така че ще се концентрираш върху техните бойци - Емет и Джаспър Калън. Не е нужно да си замесен в ... другата част. Куил и Ембри ще се бият с теб.
Коленете ми потрепериха; мъчех се да се задържа прав, докато гласа на Алфа замахваше към волята ми.
Пол, Джаред и аз ще поемем Едуард и Розали. Мисля, че от информацията, която Джейкъб ни донесе, те ще са тези, които ще охраняват Бела. Карлайл и Алис също ще са наблизо, навярно и Езме. Брейди, Колин, Сет и Леа ще се концентрират върху тях. Който и да има чист път към - всички чухме как заекна на ум на името на Бела - съществото, ще го поеме. Унищожението на съществото е първият ни приоритет.
Глутницата забоботи в нервно одобрение. Напрежението изправи козината на всички. Събирането бе по-бързо и звукът от лапите срещу солената земя беше по-остър, ноктите дращещи по нея.
Само Сет и аз бяхме неподвижни, окото в центъра на ураган от оголени зъби и свити уши. Носът на Сет почти докосваше земята, наведен под командата на Сам. Почувствах болката му от предстоящото предателство. За него това беше предателство - през онзи един ден на съюз, биейки се до Едуард Калън, Сет наистина бе станал приятел на вампира.
Все пак, нямаше съпротива от него. Щеше да се подчини, без значение колко го наранява това. Той нямаше друг избор.
А какъв избор имах аз? Когато Алфа говореше, глутницата следваше.
Сам никога преди не бе насилвал пълномощията си толкова надалеч; знаех, че той честно казано мразеше да вижда Сет да коленичи пред него като роб в краката на господаря си. Той нямаше да насили това, ако не вярваше ,че няма друг избор. Не можеше да ни излъже, след като бяхме свързани така, съзнание със съзнание. Той наистина вярваше, че е наш дълг да унищожим Бела и чудовището, което носеше. Вярваше го достатъчно, за да умре за това.
Видях, че той самият щеше да се изправи пред Едуард; способността на Едуард да чете мисли го правеше най-голямата заплаха в ума на Сам. Той нямаше да позволи някой друг да поеме тази опасност.
Виждаше Джаспър като втория най-силен опонент, заради което го бе дал на мен. Знаеше, че аз, от всички в глутницата, имах най-големия шанс да спечеля този бой. Бе оставил най-лесните мишени за по-младите вълци и Леа. Малката Алис не беше заплаха без виденията си в бъдещето, които да я насочват, а знаехме от времето на съюза ни, че Езме не бе боец. Карлайл щеше да е по-голямо предизвикателство, но омразата му към насилието щеше да го спре.
Чувствах се по-нещастен и от Сет, докато гледах Сам да го планира, опитвайки се да пресметне гледните точки, за да даде на всеки член на глутницата най-добрия шанс за оцеляване.
Всичко беше наопаки. Този следобед аз обмислях идеята да ги нападнем. Но Сет беше прав - аз не бях готов за бой. Заслепявах се от тази омраза. Не си бях позволил да погледна нещата внимателно, защото трябва да съм знаел какво щях да видя, ако го направя.
Карлайл Калън. Гледайки към него, без омразата да покрива очите ми, не можех да отрека, че убийството му бе като предумишлено. Той беше добър. Добър като всеки човек, когото защитавахме. Може би по-добър. Останалите, също, предположих, но не го чувствах толкова силно към тях. Също така и не ги познавах добре. Карлайл беше този, който би мразил това да отвърне на боя, дори и за да спаси собствения си живот. Ето защо щяхме да можем да го убием - защото той нямаше да иска ние, враговете му, да умрем.
Това беше грешно.
И не защото чувствах убийството на Бела като мое собствено убийство, като самоубийство.
Съвземи се, Джейкъб, нареди Сам. Племето е на първо място.
Днес грешах, Сам.
Причините ти тогава бяха погрешни. Но сега имаме дълг за изпълнение.
Стегнах се. Не.
Сам изръмжа и спря да крачи пред мен. Вгледа се в очите ми и дълбоко ръмжене се изплъзна между зъбите му.
Да, постанови Алфа, двойно усиленият му глас набъбваше с гнева на авторитета му. Довечера няма да има бягства. Ти, Джейкъб, ще се биеш срещу семейство Калън заедно с нас. Ти, заедно с Куил и Ембри, ще се погрижите за Джаспър и Емет. Задължен си да защитиш племето. Затова съществуваш. Ще изпълниш това задължение.
Раменете ми се свиха когато указът ме смачка. Краката ми се огънаха и аз бях по корем под него. Никой член на глутницата не можеше да откаже на Алфа.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
11. Първите места в списъка ми с неща, които никога не искам да правя

Сам започна да определя местата на останалите, докато аз все още стоях на земята. Ембри и Куил бяха от двете ми страни,изчаквайки да се съвзема и да заема мястото си.
Усещах нуждата да стана на крака и да ги поведа. Натискът се увеличи. Борех се с него, свивайки се към земята, но безуспешно.
Ембри тихо изскимтя в ухото ми. Не искаше да мисли за думите, страхувайки се да не привлече вниманието на Сам отново към мен. Усетих неговата безмълвна молба да стана и да се приключа с това.
Чувстваше се страх в глутницата, не толкова много за самите нас, колкото за всички като цяло. Не можехме да си представим, че тази нощ всички щяхме да оцелеем. Кои братя щяхме да загубим? Чии мисли щяха да ни оставят завинаги? Чие страдащо семейство щяхме да утешаваме на сутринта?
Мозъкът ми започна да работи с техните, да мисли в хармония, докато се справяхме с тези страхове. Автоматично се надигнах от земята и си свалих палтото.
Ембри и Куил издишаха с облекчение. Куил ме докосна с носа си.
Умовете им бяха изпълнени с нашето предизвикателство, нашата задача. Припомнихме си нощите ,когато гледахме как Калън се упражняваха за битката с новородените. Емет Калън беше най-силният, но Джаспър щеше да бъде по-голям проблем. Движеше се като светкавица – сила, скорост и смърт се съединяваха в едно. Колко векове опит имаше той? Достатъчно, за да го търсят останалите Калъ”н за показно.
„Аз ще действам първи, а ти можеш да покриеш фланга” предложи Куил. В мислите му имаше повече вълнение, отколкото в тези на повечето от останалите. Когато Куил наблюдаваше инструкциите на Джаспър онази вечер, направо си умираше да изпробва уменията си срещу вампирите. За него, това щеше да бъде състезание. Той го виждаше така, макар и да знаеше че щеше да рискува живота си. Пол се чуватваше по същия начин, както и децата, които никога преди не бяха участвали в битка, Колин и Брейди. Сет сигурно също щеше да мисли така, ако съперниците му не бяха негови приятели.
- Джейк?- бутна ме Куил – Как искаш да го направим?
Разтресох главата си, не можех да се концентрирам - принудата да следвам заповедите ме караше да се чувствам все едно бях кукла на конци. Една стъпка напред, сега друга.
Сет се влачеше след Колин и Брейди - Лея имаше свое мнение по въпроса. Тя игнорира Сет, докато планираше с останалите, и аз можех да видя, че предпочиташе да го остави извън битката. Имаше майчински инстинкт в чувствата й към по-малкия й брат. Желаеше Сам да го изпрати у дома. Сет не забеляза съмненията на Лея. Той също се приспособяваше към куклените конци.
- Може би, ако спреш да се съпротивляваш... – прошепна Ембри.
- Просто се фокусирай върху нашата част. Големите. Можем да се справим с тях. Ние сме по-добри! - Куил се мотивираше – като агитация преди голяма игра.
Виждах колко лесно можеше да бъде – да мисля за нищо повече, освен моята част. Не беше трудно да си се представя да атакувам Джаспър и Емет. Били сме близо до това и преди. Мислих за тях като за врагове дълго време. Можех да го направя отново.
Просто трябваше да забравя, че защитаваха същото нещо, което аз щях да защитавам. Трябваше да забравя причината, поради която ми се искаше да спечелят...
- Джейк - предупреди Ембри - Мисли за играта.
Краката ми се движеха тежко, дърпайки се от тегленето на конците.
- Няма смисъл да се бориш с него – прошепна отново Ембри.
Беше прав. Накрая щях да направя това, което Сам искаше, ако беше готов да ме притисне. И той беше. Очевидно.
Имаше добра причина за властта на Алфа. Дори глутница, силна като нашата, не беше кой знае какво без водач. Трябваше да се движим заедно, да мислим заедно, за да сме ефективни. А това изискваше тялото да има глава.
Но какво, ако Сам грешеше сега? Никой нищо не можеше да нарпави. Никой не можеше да оспори решението му.
Освен.
Ето я – мисъл, която никога, никога не исках да имам. Но сега, когато краката ми бяха вързани с конци, усетих изключението с облекчение - повече от облекчение, с жестока радост.
Никой не можеше да оспори решението на Алфа – никой, освен мен.
Не бях залужил нищо. Но имаше неща, които бяха родени в мен, неща които бях оставил нежелани.
Никога не съм искал да водя глутницата. Не исках и сега. Не исках отговорността за съдбите на всички да тежат на моите рамене. Сам беше по-добър в това, отколкото аз някога шях да бъда.
Но тази вечер той грешеше.
И аз не бях роден да коленича пред него.
Оковите паднаха от тялото ми в секундата, в която приех моето рожденно право.
Можех да усетя как се събират в мен – свободата, също и странна, празна сила. Празна, защото силата на Алфа идваше от неговата глутница, а аз нямах такава. За секунда,самотата ме завладя.
Сега нямах глутница.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Но бях изправен и силен, докато вървях към мястото, където стоеше Сам, планирайки с Пол и Джаред. Той се обърна при звука на приближаването ми и черните му очи се присвиха.
“Не” - казах му отново.
Той го чу веднага, чу избора, който бях направил в звука на гласа на Алфа в мислите ми.
Скочи назад половин стъпка с изненадано скимтене.
“Джеикъб? Какво си направил?”
“Няма да те следвам Сам. Не и за нещо, толкова неправилно.”
Той се вторачи в мен зашеметен.
“Ще... ще избереш враговете си пред семейството?”
“Те не са...”, разтърсих главата си, избистряйки я. “Те не са наши врагове. Никога не са били. Дори когато се замислих за унищожаването им, премислих изцяло, но не ги виждах като такива.”
“Това не е заради тях” - озъби се той.- “Това е заради Бела. Тя никога не е била момичето за теб, никога не те избра, но ти продължаваш да унищожаваш живота си заради нея!”
Бяха силни думи, но истински. Вдишах голяма глътка въздух, преглъщайки я.
“Може би си прав. Но ще унищожиш глутницата заради нея Сам. Независимо колко от тях ще оживеят тази вечер, убийство ще тежи на съвестта им.”
“Трябва да защитим семействата си!”
“Знам какво Ти си решил, Сам. Но не решаваш за мен, вече не.”
“Джейкъб – не можеш да обърнеш гръб на племето.”
Чух двойното ехо на неговата Алфа команда, но този път не натежа. Вече не се отнасяше за мен. Той стисна зъби, опитвайки се да ме накара да отговоря на думите му.
Вгледах се в яростните му очи.
“Синът на Ефраим Блек не е роден, за да следва този на Леви Ълий.”
“Това ли било, Джейкъб Блек?” - Вратът му се надигна и мускулите му се отдръпнаха от зъбите му. Пол и Джаред изръмжаха и застанаха от двете му страни. “Дори ако успееш да ме победиш, глутницата никога няма да те последва!”
Сега аз се отдръпнах назад, изненадано скимтене се изплъзна от гърлото ми.
“Да те победя? Няма да се бия с теб, Сам.”
“Тогава какъв е планът ти? Няма да отстъпя настрани, за да можеш да защитиш вампирското изчадие на гърба на племето.”
“Не ти казвам да отстъпиш.”
“Ако им заповядаш да те последват...”
“Никога няма да отнема нечия воля.”
Опашката му се размърда напред-назад, докато той се отдръпна от присъдата в думите ми. Тогава направи стъпка напред, така че бяхме лице в лице, откритите му зъби бяха на сантиметри от моите. До този момент не бях забелязал, че бях станал по-висок от него.
“Не може да има повече от един Алфа. Глутницата избра мен. Ще ни разделиш ли тази вечер? Ще се обърнеш ли срещу братята си? Или ще приключиш с тази лудост и ще се присъединиш към нас отново?”-Всяка дума беше като команда, но тя не можеше да ме докосне. Кръвта на Алфа течеше незамърсена във вените ми.
Можех да разбера защо никога не е имало повече от един Алфа в глутница. Тялото ми отговаряше на предизвикателството. Усещах инстинкта, надигащ се в мен, да защитя правото си. Примитивната вътрешност на вълка в тялото ми се надигна за битката за надмощие.
Съсредоточих цялата си енергия да контролирам тази реакция. Нямаше да изпадна в безсмислен, разрушителен бой със Сам. Той все още беше мой брат, въпреки че го отхвърлях.
“Има само един Алфа за тази глутница. Не се състезавам за това. Просто избирам да тръгна по своя път.”
“Сега пренадлежиш към тях, така ли, Джейкъб?”
Аз се отдръпнах.
“Не знам Сам. Но със сигурност знам това...“
Той се сви като усети тежестта на Алфа в тона ми. Имаше влияние върху него повече, отколкото неговия върху мен. Защото Аз бях роден да водя него.
“Ще застана между вас и Калън. Няма просто да гледам как глутницата избива невинни...“ – беше трудно да използвам тази дума за вамипири,но беше истина, “...хора. Глутницата е по-добра от това. Води ги в правилната посока, Сам.”
Обърнах му гръб и хор от виене разкъса въздуха около мен.
Заравяйки ноктите си в земята, избягах от хаоса, който бях сътворил. Нямах много време. Единствено Лея можеше да ме надбяга, но аз бях тръгнал първи.
Виенето заглъхна в далечината и аз намерих утеха, докато звукът продължаваше да разкъсва тихата нощ. Още не бяха тръгнали след мен.
Трябваше да предупредя Калън преди глутницата да се събере и да ме спре. Ако Калън бяха подготвени, може би това щеше да даде причина на Сам да премисли, преди да е станало прекалено късно. Бягах към бялата къща, която все още мразех, оставяйки дома си след мен. Той не ми принадлежеше вече. Обърнах му гръб.
Денят беше започнал като всеки друг ден. Прибрах се вкъщи от патрулирането с дъждовния изгрев, закусвах с Били и Рейчъл, лоша телевизия, карах се с Пол... Как всичко се промени напълно, стана толкова нереално? Как всичко се обърка и обърна, така че сега бях тук, сам, нежелаещ Алфа, отрязан от братята си, избирайки вампири пред тях?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Звукът, от който се страхувах, прекъсна моите замаяни мисли - беше мекият удар на големи лапи в земята, преследващ ме. Хвърлих се напред, политайки през черната гора. Трябваше само да се приближа достатъчно, така че Едуард да можеше да чуе предупреждението в главата ми. Лея нямаше да успее да ме спре сама.
И тогава усетих настроението в мислите зад мен. Не гняв, а ентусиазъм. Не преследвайки... а следвайки.
Темпото ми намаля. Препънах се две стъпки, преди отново да изравня.
“Изчакай.Краката ми не са толкова дълги,колкото твоите.”
“СЕТ! Какво си мислиш, че правиш? ВРЪЩАЙ СЕ У ДОМА!”
Той не отговори, но можех да усетя вълнението му, докато се движеше точно зад мен. Можех да видя през очите му, както той можеше през моите. Нощната гледка беше мрачна за мен – пълна с отчаяние. За него, беше надежда.
Не бях осъзнал кога съм намалил, но внезапно той беше от едната ми страна, бягащ в позиция до мен.
- Не се шегувам Сет! Това не място за теб. Махай се от тук.”
Жълтеникавокафевият вълк изсумтя.
“Пазя ти гърба, Джейкъб. Мисля, че си прав. И няма да стоя зад Сам, когато...“
“О, да, със сигурност ще стоиш зад Сам! Занеси си косматия задник обратно в Ла Пуш и прави,каквото ти каже Сам.“
“Не.”
“Отивай Сет!”
“Това заповед ли е Джейкъб?”
Въпросът му ме хвана неподготвен. Спрях се, ноктите ми се забиха в калта.
“Не нареждам на никого да прави каквото и да било. Просто ти казвам това, което вече знаеш.”
Той се спря до мен.
”Ще ти кажа какво знам- знам, че е ужасно тихо. Не забеляза ли?”
Премигнах. Опашката ми нервно се размърда като осъзнах какво всъщност си мислеше. Не беше тихо в този смисъл. Далеч, на запад, виене все още раздираше въздуха.
“Още не са се трансформирали”-каза Сет.
Знаех това. Глутницата сега щеше да бъде нащрек. Щяха да използват мислената връзка за да видят ясно всички страни. Но не можех да чуя какво си мислеха. Можех да чуя единствено Сет. Никой друг.
“Изглежда разделените глутници не се чуваха взаимно. Хъх. Явно е нямало нужда бащите ни да знаят това, тъй като преди е нямало причина за разделени глутници. Никога не е имало достатъчно вълци за две. Уоу. Много е тихо. Леко зловещо. Но все пак е приятно, не мислиш ли? Обзалагам се, че е било по-лесно така за Ефраим, Куил и Леви. Не е имало чак такова бръщолевене с трима. Или просто двама.”
“Млъкни Сет.”
“Да,сър.”
“Престани с това! Няма две глутници. Има Глутницата и другото съм Аз. Това е всичко. Така че вече може да си ходиш.”
“Щом няма две глутници, тогава защо можем да се чуем двамата, но не и останалите? Мисля, че когато обърна гръб на Сам, беше доста важно решение. Промяна. И когато те последвах след това, мисля, че това също беше значимо.”
“Имаш право”-признах си.- “Но, каквото се промени, може да се промени отново.”
Той стана и започна да бяга право на изток.
“Няма време да спорим за това сега.Би трябвало да се движим преди Сам...”
Беше прав относно тази част. Нямаше време за този спор. Отново започнах да бягам, но не се притисках толкова силно. Сет се движеше по петите ми, оставайки на традиционното второ място от дясната ми страна.
“Мога да бягам някаде другаде.”помисли си той, снижавайки носа си малко.
”Не те последвах, защото исках повишение.”
“Бягай, където си искаш. Няма значение за мен.”
Нямаше звук от преследване, но и двамата забързахме малко. Сега бях притеснен. Ако не можех да чуя умовете на глутницата, то тогава щеше да стане по-трудно. Вече нямах по-голямо предупреждение за атака от Калън.
“Ще патрулираме.”-предложи Сет.
“И какво ще правим, ако глутницата ни предизвика?”-очите ми се стегнаха.-“Ще нападнем братята си? Сестра ти?”
“Не, ще ги предупредим и ще се оттеглим.”
“Добър отговор.Но после какво?Не мисля,че...”
“Знам.”-съгласи се той, вече не толкова самоуверен.-“И аз не мисля, че ще мога да се бия с тях. Но и те няма да са по-щастливи от идеята да ни нападнат, точно както ние тях. Това може би ще е достатъчно да ги спре. Освен това, вече са само осем.”
“Престани да бъдеш толкова...”-отне ми минутка да реша коя е правилната дума.-“Оптимистичен. Лази ми по нервите.”
“Няма проблем. Искаш да бъда мрачен и меланхоличен или просто да млъкна?”
“Просто млъкни.”
“Възможно е.”
“Наистина? Не изглежда така.”
Най-накрая утихна.
След това пресякохме пътя и започнахме да се движим в гората, която обикаляше къщата на Калън. Дали Едуард вече можеше да ни чуе?
“Може би трябва да си мислим нещо от сорта на `Идваме с мир`.”
“Пробвай.”
“Едуард?”-той изрече името колебливо.-“Едуард, там ли си? Добре, вече се чувствам леко глупаво.”
“И звучиш глупаво.”
“Мислиш ли, че може да ни чуе?”
Вече бяхме на по-малко от два километра.- ”Така мисля. Ей, Едуард. Ако можеш да ме чуеш, кръвопиецо, имаш проблем.”
“Ние имаме проблем.”-поправи ме Сет.
Тогава минахме през дърветата и навлязохме в голямата морава. Къщата беше тъмна, но не и празна. Едуард стоеше на верандата между Емет и Джаспър. Бяха снежно бели на бледата светлина.
- Джейкъб? Сет? Какво става?
Намалих и отстъпих с няколко стъпки назад. Миризмата беше толкова остра в носа ми, че имах сериозното чувство, че ме изгаря. Сет тихо изскимтя несигурно и тогава застана зад мен.
За да отговоря на въпроса на Едуард, си припомних конфликта със Сам отново. Сет мислеше заедно с мен, допълвайки дупките, показвайки сцената от друг ъгъл. Спряхме на частта с “гадостта”, защото Едуард изсъска ядосано и изскочи от верандата.
“Искат да убият Бела?”-изръмжа равно той.
Емет и Джаспър, които не бяха чули първата част от разговора, взеха неговия монотонен въпрос за истина. Внезапно бяха точно до него, с изложени на показ зъби, докато се движеха към нас.
“А така...”-помисли си Сет, отстъпвайки назад.
- Ем, Джаз - не те! Другите. Глутницата идва.
Емет и Джаспър се заковаха на петите си. Емет се обърна към Едуард, докато Джаспър продължи да ни наблюдава.
- Какъв им е проблемът? - настоя Емет.
- Същият като моят. - изсъска Едуард. - Но имат свой собствен план за действие. Извикай останалите. Обади се на Карлайл! Той и Езме трябва да се върнат обратно.
Изскимтях стеснително. Те наистина бяха разделени.
- Не са на далеч. - каза Едуард със същия мъртъв глас като преди.
“Отивам да огледам.”-каза Сет.-“Ще бягам по западния периметър.”
- В опасност ли ще бъдеш Сет? - попита Едуард.
Спогледахме се със Сет.
“Не мисля.”-отвърнахме заедно. След това добавих- “Но може би ще е по-добре и аз да отида. Просто за всеки случай...”
“Има по-малка вероятност да предизвикат мен”-отбеляза Сет- “За тях съм просто дете.”
“Ти си просто дете и за мен, хлапе.”
“Махам се от тук. Ти трябва да се разбереш с Калън.”
Той се обърна и изчезна в тъмнината. Нямаше да заповядвам на Сет, за това просто го оставих да отиде.
С Едуард се гледахме един друг в тъмната ливада. Можех да чуя Емет да шепне по телефона си. Джаспър наблюдаваше мястото, където Сет беше изчезнал в гората. Алис се появи на верандата и след като се вторачи в мен за един дълъг момент с разтревожени очи, тя прехвръкна до Джаспър. Предположих, че Розали беше вътре с Бела. Все още пазейки я - от грешната заплаха.
- Това не е първият път,в който ти дължа своята благодарност Джейкъб.- прошепна Едуард - Никога не бих поискал това от теб.
Помислих си за това, което ме беше помолил по-рано днес. Когато се отнасяше до Бела, не съществуваха граници, които нямаше да прекоси.- ”Напротив,щеше.”
Замисли се и след това кимна.-
- Предполагам си прав за това.
Издишах тежко.-
“Е,това не е първият път, в който не го правя заради теб.”
- Вярно.- промърмори той.
“Съжалявам, че не направих нищо днес. Казах ти, че няма да ме послуша.”
- Знам. Не мислех сериозно, че ще го направи.Но...
“Трябваше да опиташ. Разбирам. Тя по-добре ли е?”
Гласът и очите му станаха празни.
-По-зле. - издиша той.
Не исках да осмисля тези думи. Бях благодарен, когато Алис проговори.
- Джейкъб, имаш ли нещо против да се преобразиш?- попита тя. - Иска ми се да знам какво става.
Разтърсих глава в същия момент, в който Едуард проговори.
- Трябва да остане свързан със Сет.
- Тогава, ще бъдеш ли Ти така добър да ми кажеш какво става?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той обясни в стегнати, беземоционални изречения.
- Глутницата мисли, че Бела се е превърнала в проблем. Те виждат потенциална опасност от... това, което носи. Чувстват се отговорни да премахнат тази опасност. Джейкъб и Сет се отказаха от глутницата, за да ни предупредят. Останалите планират да атакуват тази вечер.
Алис изсъска, отдръпвайки се от мен. Емет и Джаспър се спогледаха и тогава очите им се отправиха към дърветата.
“Няма никого тук”-докладва Сет.-“Всичко е тихо на западния фронт.”
“Може да заобиколят.”
“Ще направя една обиколка.”
- Карлайл и Езме пътуват. - каза Емет.- Най-много двадесет минути.
- Би трябвало да заемем защитна позиция. - каза Джаспър.
Едуард кимна.
- Да влезем вътре.
“Ще обиколя периметъра със Сет. Ако се отдалеча прекалено много и не ме чуваш, ослушвай се за воя ми.”
- Добре.
Те влязоха в къщата, като очите им се стрелкаха навсякаде. Преди да влязат напълно, аз се обърнах и побягнах право на запад.
“Все още нищо не намирам.”-каза ми Сет.
“Ще взема половината от кръга. Движи се бързо - не искаме да имат шанс да минат покрай нас.”
Сет се наклони напред с внезапен изблик на бързина.
Бягахме в тишина и минутите минаваха. Слушах звуците около него, проверявайки преценката му двойно.
“Хей-нещо идва бързо!”-предупреди ме той след петнадесет минутно мълчание.
“Идвам!”
“Задръж позицията си - не мисля,че е глутницата.Звучи различно.”
“Сет...“
Но той улови наближаващата миризма от бриза и аз го прочетах в мислите му.
“Вампир. Обзалагам се, че е Карлайл.”
“Сет, отдръпни се. Може да е някой друг.”
“Не, те са. Разпознах миризмата. Изчакай, ще се преобразя, за да им обясня.”
“Сет не мисля...“
Но вече го нямаше.
Бягах разтревожено по западната граница. Нямаше ли да бъде просто прекарасно, ако не можех да се погрижа за Сет за една скапана вечер? Ами ако нещо му се случаше, докато аз го гледах? Лея щеше да ме направи на нищо.
Поне хлапето се справи бързо. Не бяха минали две минути, когато отново го усетих в главата си.
“Дам, Карлайл и Езме. Бяха толкова изненадани да ме видят! Сигурно вече са вътре. Карлайл ни благодари.”
“Той е добър човек.”
“Да. Това е една от причините, поради които сме тук.”
“Надявам се.”
“Защо си толкова унил Джейк? Обзалагам се, че Сам няма да доведе глутницата тази вечер. Той няма да се втурне в самоубийствена мисия.”
Издишах. Изглежда нямаше кой знае какво значение.
“Оу. Това не е толкова заради Сам, нали?”
Завих в края на обиколката си. Улових мириса на Сет, където последно беше завил. Не оставяхме никакви дупки.
“Мислиш, че Бела така или иначе ще умре?”- прошепна Сет.
“Да,така е.”
“Горкият Едуард. Трябва да е полудял.”
“Буквално.”
Името на Едуард извика други спомени към повърхността. Сет ги прочете с удивление.
И след това започна да вие.
”Оу,човече! Няма начин! Не, не си! Това просто е ужасно, Джейкъб! И ти го знаеш! Не мога да повярвам, че си казал, че ще го убиеш! Какво е това? Трябва да му откажеш.”
“Млъкни, млъкни, идиот такъв! Ще си помислят, че глутницата идва!”
“Упс!”-прекъсна виенето си той.
Завих и започнах да бягам с големи скокове право към къщата. - ”Просто стой настрана, Сет. Наглеждай целия кръг засега.”
Сет кипна, но го игнорирах.
“Фалшива тревога, фалшива тревога.” - помислих си, докато бягах натам. - ”Извинявам се. Сет е млад. Забравя някои неща. Никой не атакува. Фалшива тревога.”
Когато стигнах на ливадата, можех да видя Едуард вторачен навън от тъмния прозорец. Прибягах вътре, искайки да бъда сигурен, че е разбрал съобщението ми.
“Няма нищо там-разбра ли?”
Той кимна веднъж.
Това щеше да бъде по-лесно, ако комуникирането не беше едностранно. Въпреки това, бях благодарен, че не бях в Неговата глава.
Той погледна зад рамото си, отново към стаята и видях как през цялото му тяло преминат тръпки. Махна ми да се махам без да поглежда в моята посока отново и тогава изчезна от погледа ми.
“Какво става?”
Все едно щях да получа отговор.
Останах неподвижно на ливадата и слушах. С тези уши, почти можех да чуя меките стъпки на Сет, километри навътре в гората. Беше лесно да чуя всеки звук в тъмната къща.
- Беше фалшива тревога. - обясняваше Едуард с онзи мъртъв глас, повтаряйки това, което му бях казал.
Сет беше растроен от нещо друго и забрави, че се ослушвахме за сигнал. Той е много млад.
- Приятно е да имаш малко дете, пазещо укреплението. - по-дълбок глас измърмори. Предположих, че беше Емет.
- Те ни помогнаха много тази вечер, Емет. - каза Карлайл. - Направиха голяма саможертва.
- Да, знам. Просто ревнувам. Иска ми се да бях там отвън.
- Сет не мисли, че Сам ще атакува тази вечер. - механично каза Едуард. - Не и когато сме предупредени и когато им липсват двама члена от глутницата.
- Какво мисли Джейкъб? - попита Карлайл.
- Той не е толкова оптимистичен.
Никой не проговори. Имаше тих капещ звук, който не можех да разпозная. Чух тяхното тихо дишане - и можех да различа Бела от останалите. Нейното беше по-тежко, трудно. Беше напрегнато и спираше в странен ритъм. Можех да чуя сърцето й. Звучеше... прекалено бързо. Сравних го с моя сърдечен пулс, но не бях сигурен дали това беше най-добрия пример. Не беше сякаш аз бях нормален.
- Не я докосвай! Ще я събудиш. - прошепна Розали.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 2 от 8]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите