vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на Eclipse (Затъмнение)

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 6]

Бела Кълан


Admin
Admin
Затъмнение
от
Стефани Майер

Съдържание:
Предговор
1. Ултиматум
2. Отбягване
3. Мотиви
4. Природа
5. Белязване
6. Швейцария
7. Нещастен край
8. Характер
9. Мишена
10. Мирис
11. Легенди
12. Време
13. Новородени
14. Изявление
15. Облог
16. Епоха
17. Съюз
18. Инструкции
19. Егоизъм
20. Компромис
21. Пътеки
22. Огън и лед
23. Чудовище
24. Внезапно решение
25. Огледало
26. Морал
27. Нужди
Епилог

За съпругът ми Панчо,
за твоето търпение, любов, приятелство, хумор
и готовност да ядеш готова храна.
Също така и на децата ми, Гейб, Сет и Илай,
че ми позволявате да изживея любовта,
за която мнозина биха умрели.
Огън и лед
Някои казват, че светът ще свърши в огън.
Други казват - в лед.
Заради страстта, която съм изпитал, мога
да се съглася веднага с версията с огън.
Но ако ще се умира два пъти подред,
мисля, виждал съм достатъчно омраза,
за да кажа, че и версията с лед
става за проказа
и унищожение навред.
- Робърт Фрост


ПРЕДГОВОР
Всичките ни опити за хитруване бяха напразни.
С лед на сърцето го гледах как се приготвя да умре за мен. Усилената му концентрация не
издаваше и сянка от съмнение, въпреки че те бяха повече от него. Знаех, че не можем да
очакваме помощ - в този момент семейството му се бореше за живота си така, както той се
бореше за нашият.
Щях ли някога да науча резултатът от другата битка? Да разбера кои са победителите и
победените?
Щях ли да доживея достатъчно за това?
Шансовете не изглеждаха много големи.
Черни очи, подивели от свирепото желание за моята смърт, очакваха момента, когато
вниманието на моят защитник щеше да бъде отклонено. Моментът, в който със сигурност
щях да умра.
Някъде много, много далеч в студената гора, един вълк нададе вой.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
1. УЛТИМАТУМ
Бела,
Не знам защо караш Чарли да предава бележки на Били, сякаш сме втори клас – ако
исках да говоря с теб, щях да вдигна
Ти направи този избор, ясно? Не можеш да имаш и двете неща, когато
Каква част от „смъртни врагове” е прекалено сложна за теб да
Виж, знам че се държа като кретен, но просто няма друг
Не можем да бъдем приятели, когато прекарваш цялото си време с една сбирщина от
Нещата стават по-зле, когато си мисля прекалено много за теб, така че не пиши повече
Да, и на мен ми липсваш. Много. Не променя нищо. Съжалявам.
Джейкъб

Прокарах пръсти през хартията, като усетих вдлъбнатините, където е натискал химикалът
толкова силно, че почти е пробил листа. Почти го виждах – как пише гневните си писма с
грубият си почерк, да задрасква ред след ред, когато думите излязат погрешно, може би
дори да пречупва химикалката на две в прекалено голямата си ръка – това би обяснило
петната от мастило. Можех да си представя обезсърчението, което събира черните му
вежди в една линия и сбръчква челото му. Ако бях там, вероятно щях да се разхиля. Не си
причинявай мозъчен тумор, Джейкъб, бих му казала. Просто го кажи.
Да се смея бе последното нещо, което ми се правеше, докато препрочитах думите, които
вече бях запомнила наизуст. Отговорът му на умолителната ми бележка – предадена от
Чарли на Били за него, точно като второкласници, както бе изтъкнал – не бе изненада.
Знаех какво ще пише още преди да го отворя.
Това, което ме изненадваше, беше как всяко задраскано изречение ме нараняваше – сякаш
краищата на думите имаха остри ръбове. Дори повече от това, зад всяко гневно начало се
таеше дълбока рана – болката на Джейкъб ме прорязваше по-дълбоко от моята собствена.
Докато обмислях това, улових непогрешимия мирис на изгоряло да идва от кухнята. В
някоя друга къща, фактът че някой друг освен мен се занимава с готвене вероятно не би
било причина за паника.
Натиках намачканата хартия в задният си джоб и изтичах надолу по стъпалата за нула
време.
Бурканът със сос за спагети, който Чарли бе тикнал в микровълновата, бе едва на първото
си завъртане, когато отворих вратичката и го извадих.
- Къде сбърках? – попита Чарли.
- Трябва първо да махнеш капака, тате. Не се слага алуминий в микровълновата. – Бързо
махнах капака, докато обяснявах, изсипах половината сос в една купа и тогава сложих
купата в микровълновата и буркана обратно в хладилника. Промених времето и натиснах
стартовият бутон.
Чарли наблюдаваше корекциите ми със стиснати устни.
- Поне кюфтенцата получиха ли се както трябва?
Погледнах към тигана на печката – източника на миризмата, която бе привлякла
вниманието ми.
- Разбъркването помага – казах аз меко. Намерих лъжица и се опитах да изтържа кишавата
буца, която бе загоряла на дъното.
Чарли въздъхна.
- Та какво става тук? – попитах го аз.
Той скръсти ръце през гърдите си и се зазяпа през един от задните прозорци към
плющящия дъжд.
- Не знам за какво говориш – промърмори той.
Бях озадачена. Чарли да готви? И защо се държеше така нацупено? Едуард още не беше
дошъл – обикновено баща ми запазваше този тип поведение за гаджето ми, като се
стараеше да илюстрира същността на „нежелан” с всяка дума и жест. Усилията на Чарли
бяха напълно ненужни – Едуард знаеше точно какво си мисли баща ми и без цялото това
шоу. Думата „гадже” ме изяждаше от вътре с познато напрежение, докато разбърквах. Не
беше правилната дума, ама изобщо. Нуждаех се от нещо по-описателно за безконечното
обвързване... Но думи като „съдба” и „орис” звучаха клиширано във всекидневните
разговори. Едуард имаше друга дума на ума си и тази дума беше източникът на
напрежението, което чувствах. Караше ме да стисна зъби само като си я помислех.
Годеница. Ъгх. Потреперах при мисълта.
- Да не би да съм пропуснала нещо? Че откога ти приготвяш вечерята? – попитах Чарли.
Буцата спагети подскачаше във врящата вода, докато я побутвах. – Или поне се опитваш да
я приготвиш, по-скоро.
Чарли сви рамене.
- Няма закон, който да ми забранява да готвя в собствената си къща.
- Ти знаеш най-добре – отвърнах аз, ухилвайки се като погледнах към забодената значка на
коженото му яке.
- Хах, това беше добро. – Той изхлузи якето си, сякаш погледът ми му бе напомнил, че все
още е с него, и го закачи на кукичката, която бе предназначена за дрехите му. Ремъкът за
пистолета му вече стоеше на мястото си – не бе почувствал нужда да го носи със себе си в
управлението от няколко седмици насам. Повече нямаше обезпокояващи изчезвания, които
да тревожат малкото градче Форкс, щата Вашингтон, повече нямаше и забелязани
гигантски, мистериозни вълци във вечно дъждовните гори...
Побутвах кюфтенцата в мълчание, като предполагах, че Чарли ще разкаже какво го
притеснява, когато му дойде времето. Баща ми не беше разговорлив човек и от усилието,
което бе положил, за да аранжира гощавка на масата с мен, ставаше ясно че нехарактерен
брой думи му се въртят из главата. Погледнах към часовника по навик – нещо, което правех
на всеки няколко минути по това време. Оставаше по-малко от половин час.
Следобедите бяха най-трудната част от денят ми. Откакто бившият ми най-добър приятел
(и върколак), Джейкъб Блек, ме бе изпортил за мотоциклета, който карах скришом –
предателство, което планирал, за да ме накажат, така че да не мога да прекарвам времето си
с гаджето ми (който е вампир), Едуард Кълън – на Едуард му бе позволено да ме вижда
само от седем до девет и трийсет вечерта, винаги в капанът на собственият ми дом и под
наблюдението на неизменно киселият поглед на баща ми.
Това беше повишението на предишното ми, не-толкова строго наказание, което си бях
заслужила за необяснимо изчезване за три дена и един епизод със скачане от скала.
Разбира се, все още се виждах с Едуард в училище, защото Чарли не можеше да направи
нищо по този въпрос. А след това, Едуард също така и прекарваше почти всяка нощ в
стаята ми, но не можеше да се каже, че Чарли знае за това. Способността на Едуард да се
изкачва с лекота и безшумно през прозореца ми на втория етаж бе почти така полезно,
както и способността му да чете мислите на Чарли.
Въпреки че следобедът бе единственото време, което прекарвах разделена от Едуард, то
беше напълно достатъчно, за да ме направи неспокойна, а часовете винаги се влачеха. И
все пак, изтърпявах наказанието си без оплаквания, защото – от една страна – знаех, че съм
си го заслужила и – от друга – защото не можех да понеса да нараня баща ми като се
изнеса сега, когато предстоеше една много по-трайна раздяла, невидима за Чарли, но
толкова близо на моя хоризонт.
Баща ми седна на масата със сумтене и разгърна влажния вестник – за няколко секунди
вече цъкаше езикът си с неодобрение.
- Не знам защо изобщо четеш новините, тате. Само те ядосват.
Той не ми обърна внимание, като се мръщеше на вестника в ръцете си.
- Ето защо всички искат да живеят в малък град! Абсурдно.
- Какво пък са направили сега големите градове?
- Сиатъл май ще стане столицата на убийствата в страната.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Пет неразкрити убийства през
последните две седмици. Можеш ли да си представиш да живееш така?
- Струвами се, че Фийникс е по-нагоре в списъкът с убийствата, тате. Живяла съм така. – А
и никога не бях ставала жертва на когото и да е било, докато не се преместих в този малък,
безопасен град. Всъщност, все още бях в няколко черни списъка... Лъжицата се разтрепера
в ръцете ми, като накара водата да се разлюлява.
- Е, мен не можеш да ме убедиш – каза Чарли.
Предадох се да се опитвам да спася вечерята и се примирих със сервирането й – наложи ми
се да използвам нож за пържоли, за да разрежа порция спагети за Чарли и себе си, докато
той ме наблюдаваше с глупаво изражение. Чарли заля своята порция със сос и започна да
яде. Прикрих доколкото можах и своята буца и последвах примерът му без особен
ентусиазъм. За известно време се хранехме мълчаливо. Чарли все още преглеждаше
новините, така че взех доста опърпаният си екземпляр на „Брулени хълмове”, откъдето я
бях оставила тази сутрин на закуска, и се опитах да потъна в Англия от миналият век,
докато го чаках да започне да говори.
Тъкмо бях стигнала до частта, където Хийтклиф се завръща, когато Чарли прочисти
гърлото си и метна вестника на пода.
- Права си – каза Чарли. – Имах причина да направя това. – Той размаха вилица към
лепкавото угощение. – Исках да поговоря с теб.
Оставих книгата настрана – корицата бе така унищожена, че се разпадна върху масата.
- Можеше просто да ме попиташ.
Той кимна, като веждите му се свъсиха.
- Аха. Ще запомня това за следващия път. Мислех си, че като те освободя от готвенето ще
те размекна.
Засмях се.
- Проработи – готварските ти способности ме размекнаха като желе. От какво се нуждаеш,
татко?
- Е, става дума за Джейкъб.
Почувствах как лицето ми става сурово.
- Какво за него? – попитах аз през зъби.
- Полека, Белс. Знам, че все още си разстроена, задето те обади, но това бе правилното
нещо. Просто се държеше отговорно.
- Отговорно – повторих унищожително, като извъртях очи. – Да бе. Та, какво за Джейкъб?
Небрежният въпрос, който се повтори в главата ми, бе всичко друго, но не и тривиален.
Какво за Джейкъб? Какво щях да правя с него? Предишният ми най-добър приятел,
който сега беше... какво? Мой враг? Свих се.
Лицето на Чарли бе станало внезапно предпазливо.
- Само не ми се ядосвай, става ли?
- Да се ядосвам?
- Е, също така става дума и за Едуард.
Очите ми се присвиха.
Гласът на Чарли стана по-рязък.
- Пускам го в къщата, нали така?
- Така е – признах аз. – За кратки периоди. Разбира се, може да ме пускаш мен от къщата
за кратки периоди от времето също – добавих аз – но само шеговито. Знаех си, че съм под
ключ до края на учебната година. – Бях доста послушна напоследък.
- Ами, точно за това става дума... – И тогава лицето на Чарли се разтегна в неочаквана
усмивка – за секунда изглеждаше с двайсет години по-млад.
Видях слабата светлина на възможността в тази усмивка, но пристъпих предпазливо.
- Объркана съм, тате. Ще говорим за Джейкъб, или Едуард, или за наказването ми?
Усмивката отново се появи.
- Един вид и за трите.
- И по какъв начин са свързани? – попитах внимателно аз.
- Добре. – Той въздъхна, като вдигна ръце така, сякаш се предаваше. – Мислех си, че
може би заслужаваш да те пусна на свобода, заради добро поведение. За тинейджърка си
невероятно не-хленчеща.
Гласът ми и веждите ми се извисиха нагоре.
- Сериозно? Свободна съм?
Откъде идваше това? Бях сигурна, че ще бъда под домашен арест преди да се изместя
наистина, а Едуард не бе доловил каквото и да е огъване в мислите на Чарли...
Чарли вдигна един пръст.
- Условно.
Ентусиазмът изчезна.
- Фантастично – простенах аз.
- Бела, това е по-скоро молба, отколкото заповед, ясно? Свободна си. Но се надявам, че
ще използваш свободата си... разумно.
- Какво имаш предвид?
Той отново въздъхна.
- Знам, че се радваш да прекарваш цялото си време с Едуард...
- Прекарвам времето си и с Алис – вметнах аз. Сестрата на Едуард нямаше часове за
посещения – тя идваше и си отиваше, когато си искаше. Чарли бе като глина в способните
й ръце.
- Това е истина – каза той. – Но ти имаш и други приятели освен Кълънови, Бела. Или
поне преди беше така.
Вгледахме се един в друг за дълъг момент.
- Кога говори за последен път с Анджела Уебър? – обвини ме той.
- Петък на обяд – отговорих незабавно.
Преди завръщането на Едуард, училищните ми приятели се бяха разделили на две групи.
Предпочитах да гледам на тези групи като на добри срещу лоши. Ние и те също
работеше. Добрите бяха Анджела, сериозният й приятел Бен Чейни и Майк Нютън – и
тримата най-щедро ми бяха простили, задето бях изперкала, когато Едуард напусна.
Лорън Малъри бе злото ядро на тяхната страна, и почти всички останали, включително
и първата ми приятелка във Форкс, Джесика Станли, изглеждаха съгласни с нейния
„анти-Бела” дневен ред. Със завръщането на Едуард в училище, разделящата линия бе
станала още по-ясна. Завръщането на Едуард удари погребалния звън на приятелството
на Майк, но Анджела остана непоколебимо лоялна, а Бен я следваше. Въпреки
естествената неохота, която повечето хора изпитваха към Кълънови, Анджела стоеше
примерно до Алис всеки ден на обяд. След няколко седмици Анджела изглеждаше дори
комфортно на мястото си. Беше невъзможно да не бъдеш очарован от Кълънови – веднъж
щом им дадеш шанса да бъдат чаровни.
- Извън училище? – попита Чарли, като прикова обратно вниманието ми.
- Не съм виждала никого извън училище, татко. Наказана съм, спомняш ли си? А
Анджела също си има гадже. Непрекъснато е с Бен. Ако съм наистина свободна –
добавих аз с тежък скептицизъм, - можем да излизаме всички заедно.
- Добре. Но тогава... – Той се поколеба. – Ти и Джейк бяхте като сиамски близнаци, а
сега...
Прекъснах го.
- Може ли да стигнем до същността, тате? Какво точно ти е условието?
- Не мисля, че трябва да пренебрегваш приятелите си, заради гаджето си, Бела – каза той
с непреклонен глас. – Не е мило и мисля, че животът ти ще е по-добре балансиран, ако
има и други хора в него. Това, което се случи миналият септември...
Дръпнах се назад.
- Ами – каза отбранително той. – Ако имаше нещо друго в живота ти освен Едуард
Кълън, вероятно нямаше да се получи така.
- Щеше да си бъде точно така – промърморих аз.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Може би, може би не.
- Условието? – напомних му аз.
- Използвай новата си свобода, за да се виждаш и с другите си приятели. Поддържай
баланс.
Кимнах бавно.
- Балансът е хубаво нещо. Обаче трябва ли да спазвам определено време?
Той направи физиономия, но поклати глава.
- Не искам да усложнявам нещата. Просто не забравяй приятелите си...
Това беше дилема, с която вече се борех. Приятелите ми. Хора, които заради собствената
им безопасност, повече нямаше да видя отново след завършването.
Та какво действие трябваше да предприема? Да прекарам колкото се може повече време с
тях? Или да започна с раздялата сега, за да го направя по-леко? Отдръпнах се от идеята за
втората възможност.
- ... най-вече Джейкъб – добави Чарли преди да се замисля повече върху това.
Още по-голяма дилема от първата.Отне ми момент, докато открия правилните думи.
- Джейкъб може да се окаже... по-труден.
- Блек са ни почти като семейство, Бела – каза той, строго и бащински отново. – А
Джейкъб ти беше много, много добър приятел.
- Знам това.
- Изобщо ли не ти липсва? – попита обезсърчено Чарли.
Имах чувството, че гърлото ми се е запушило – трябваше да го прочистя два пъти преди
да отговоря.
- Да, липсва ми – признах аз, като все още гледах надолу. – Ужасно ми липсва.
- Тогава защо да е трудно?
Не беше нещо, което можех свободно да обясня. Беше против правилата за нормални хора
– хора като мен и Чарли – да знаят за тайният свят изпълнен с митове и чудовища, които
съществуват скришом от нас. Знаех всичко за този свят – и в резултат на това се намирах
в голямо количество проблеми. Нямах намерение да намесвам Чарли в същите тези
проблеми.
- Има един вид... конфликт с Джейкъб – казах бавно. – Конфликт с това с приятелството,
имам предвид. Приятелството никога не е било достатъчно за Джейк. – Съставих
извинението си от детайли, които бяха истински, но незначителни, изобщо несъществени
в сравнение с факта, че глутницата от върколаци на Джейкъб злобно мразеха вампирското
семейство на Едуард – и също така и мен, поради това, че възнамерявах да се присъединя
към това семейство. Това просто не беше нещо, което можех да обсъдя с него в една
бележка, а и той не отвръщаше на обажданията ми. Но планът ми да се разправям лично с
върколака определено не бе добре приет от вампирите.
- Едуард не може ли да се справи с малко здравословна конкуренция? – Гласът на Чарли
бе саркастичен сега.
Хвърлих му убийствен поглед.
- Няма никаква конкуренция.
- Нараняваш чувствата на Джейк като го избягваш по този начин. Той предпочита да сте
приятели отколкото нищо.
-О, сега аз съм избягвала него?
Убедена съм, че Джейк изобщо не иска да сме приятели. – Думите изгориха устата ми. –
Между другото откъде ти хрумна това?
Чарли изглеждаше засрамен сега.
- Може и да сме повдигнали темата днес с Били...
- Двамата с Били клюкарите като стари жени – оплаках се аз, като забучих ожесточено
вилицата си във втвърдените спагети в чинията ми.
- Били се тревожи за Джейкъб – каза Чарли. – Джейк се намира в труден период в
момента... Депресиран е.
Трепнах, но задържах очите си върху буцата.
- А и винаги беше толкова щастлива след като прекарваше деня си с Джейк – въздъхна
Чарли.
- И сега съм щастлива – изръмжах свирепо през зъбите си.
Контрастът между думите ми и тонът ми разчупи напрежението. Чарли избухна в смях и
ми се наложи да се присъединя към него.
- Добре, добре – съгласих се аз. – Баланс.
- И Джейкъб – настоя той.
- Ще се опитам.
- Добре. Намери този баланс, Бела. А и, о, да, има поща за теб – каза Чарли като закри
темата без никакъв финес. – До печката е.
Не помръднах, като мислите ми се извъртаха в ръмжене около името на Джейкъб. Най-
вероятно бяха някакви промоционални боклуци – бях получила колет от майка ми вчера,
така че не очаквах нищо друго.
Чарли дръпна стола си назад от масата и се протегна, докато се изправяше на краката си.
Той взе чинията си към мивката, но преди да пусне водата, за да я изплакне, се спря, за да
подхвърли един дебел плик към мен. Писмото се плъзна през масата и се удари в лакътя
ми.
- Ъ, благодаря – промърморих аз, озадачена от настоятелността му. Тогава видях адресът
на подателя – писмото беше от Югоизточният Университет на Аляска. – Това беше бързо.
Мислех си, че съм изпуснала крайният срок и на този също.
Чарли се изкиска.
Обърнах пликът от другата страна, след което го изгледах гневно.
- Отворено е.
- Бях любопитен.
- Шокирана съм, шерифе. Това е федерално престъпление.
- О, просто го прочети.
Извадих писмото и приложената програма към него с курсове.
- Поздравления – каза той преди да съм прочела каквото и да е било. – Първото ти
приемане.
- Благодаря, тате.
- Трябва да поговорим за учебната такса. Имам малко спестени пари...
- Хей, хей, нищо подобно. Няма да пипам пенсията ти, тате. Имам си своите спестявания
за колежа. – Или поне това, което бе останало от тях – а те и без това не бяха много още
от самото начало.
Чарли се намръщи.
- Някои от тези места са доста скъпички, Белс. Искам да помогна. Няма нужда да ходиш
чак до Аляска, само защото е по-евтино.
Изобщо не беше по-евтино. Но беше далеч и Джуно имаше средно триста двайсет и един
дена облачност на година. Първото беше моя предпоставка, второто беше на Едуард.
- Покрила съм всичко. Освен това има много финансови подпомагания. Лесно е да взема
заем. – Надявах се, че блъфът ми не е прекалено очевиден. Всъщност не бях правила
никакви проучвания по въпроса.
- Та... – започна Чарли, след което присви устни и погледна встрани.
- Та какво?
- Нищо. Просто... – Той се намръщи. – Просто се чудех какви... са плановете на Едуард за
следващата година?
- Оу.
- Е?
Три бързи почуквания на вратата ме спасиха. Чарли изви очи и аз скочих на крака.
- Идвам! – извиках аз, докато Чарли мърмореше нещо, което прозвуча като „Махай се”.
Игнорирах го и отидох да отворя на Едуард.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Отворих рязко вратата – нелепо изгаряща от нетърпение – и той беш точно там, моето
лично чудо. Времето не ме бе имунизирало срещу съвършенството на лицето му и бях
убедена, че никога няма да взема който и да е аспект от него за даден. Очите ми
проследиха бледите му черти – твърдата квадратна челюст, по-меката извивка на пълните
му устни – извита в усмивка сега, правата линия на носа му, острия ъгъл на скулите му,
гладкото мраморно разстояние на челото му – частично скрито от хаотичната, потъмнена
от дъжда, бронзова коса...
Запазих очите му за накрая, като знаех, че когато погледна в тях, най-вероятно щях да
изгубя нишката на мислите си. Бяха широки, топли с течно злато и обрамчени от гъсти
черни мигли. Да се вглеждам в очите му винаги ме караше да се чувствам необикновено –
сякаш костите ми се разтапяха. Също така и се чувствах леко замаяна, но това може и да
се дължеше на факта, че бях забравила да дишам. Отново.
Беше типът лице, за което който и да е модел на света би разменил душата си. Разбира се,
вероятно точно това бе въпросната цена: една душа.
Не. Не вярвах това. Почувствах се виновна дори заради това, че съм си го помислила и се
радвах – както често го правех всъщност – че бях единственият човек, чийто мисли бяха
мистерия за Едуард.
Пресегнах се към ръката му и въздъхнах, когато студените му пръсти откриха моите.
Докосването му донесе със себе си и най-странното чувство на облекчение – сякаш досега
съм била погьлната от болка и тази болка внезапно е спряла.
- Хей. – Усмихнах се на неефективното ми поздравяване.
Той вдигна съединените ни пръсти, за да погали бузата ми с опакото на ръката си.
- Как беше следобедът ти?
- Бавен.
- Както и за мен.
Той вдигна китката ми към лицето си, докато ръцете ни все още бяха хванати. Очите му се
затвориха, когато носът му се плъзна по кожата ми там, и се усмихна нежно без да ги
отваря. Наслаждавайки се на аромата, докато устояваш на виното, както веднъж сам се бе
изразил. Знаех, че мирисът на кръвта ми – толкова по-сладка за него, от чиято и да е друга
кръв, истинско вино сред вода за един алкохолик – му причиняваше истинска болка от
изгарящата жажда, която предизвикваше. Но той не се отдръпваше както преди. Можех
само да си представя херкулесовските усилия зад семплия му жест. Натъжи ме това, че
трябваше толкова да се старае. Успокоявах се със знанието, че няма да му причинявам
болка още дълго време.
Тогава чух Чарли да се приближава, като тропаше силно с крака по пътя си насам, за да
изрази обичайното си неудоволствие от госта ни. Очите на Едуард се отвориха рязко и той
спусна ръцете ни, но ги задържа хванати.
- Добър вечер, Чарли. – Едуард беше безукорно учтив както винаги, въпреки че Чарли не
го заслужаваше.
Чарли изсумтя срещу него, след което застана там със скръстени ръце през гърдите си.
Отвеждаше идеята за родителският контрол към екстремното напоследък.
- Донесох още документи за приемане – каза ми тогава Едуард, като повдигна един
претъпкан кафяв плик. Носеше ролка от марки като пръстен около малкият си пръст.
Простенах. Как така бе възможно да съществуват още университети, в които да не ме бе
накарал да кандидатствам? И как продължаваше да открива тези отворени вратички в
крайните срокове? Беше толкова късно за всичко това вече.
Той ми се усмихна така, сякаш можеше да прочете мислите ми – вероятно са били твърде
очевидни върху лицето ми.
- Все още има няколко отворени срока. И няколко места, които са готови да направят
изключения.
Можех да си представя мотивите зад подобни изключения. И замесеното количество
долари.
Едуард се засмя на изражението ми.
- Може ли? – попита той, като ме поведе към кухненската маса.
Чарли изпухтя и ни последва, въпреки че едва ли можеше да се оплаче от дейността на
тазвечерният дневен ред. Непрекъснато ми досаждаше да взема решение в кой
университет да уча.Разчистих бързо масата, докато Едуард организираше една сряскаща
купчина от формуляри. Когато преместих „Брулените хълмове” на шкафа, Едуард
повдигна една вежда. Знаех какво си мисли, но Чарли го прекъсна преди да успее да
коментира.
- Като стана дума за приемане в университети, Едуард – каза Чарли с дори още по-мрачен
тон - той се опитваше да избягва да се обръща директно към Едуард, а когато му се
налагаше, това влошаваше настроението му. – Бела и аз тъкмо си говорихме за
следващата година. Решил ли си къде ще учиш вече?
Едуард се усмихна на Чарли и гласът му бе дружелюбен.
- Още не. Получих няколко писма с одобрения, но все още претеглям възможностите си.
- Къде са те приели? – притисна Чарли.
- Сиракуза... Харвард... Дартмут... и току-що бях приет от Югоизточният Университет на
Аляска днес. – Едуард обърна леко лицето си към мен, за да може да ми смигне. Потиснах
кикота си.
- Харвард? Дартмут? – промълви Чарли, без да може да прикрие възхищението си. – Това
е доста... е, това си е нещо. Да, но Университета на Аляска... надали обмисляш това като
възможност, когато можеш да отидеш в Лигата на Бръшляна. Имам предвид, баща ти би
искал да...
- Карлайл никога не е имал нещо против решенията, които вземам – каза му Едуард ведро.
- Хмф.
- Познай какво, Едуард? – попитах с весел глас, присъединявайки се в играта му.
- Какво, Бела?
Посочих към дебелия плик на шкафа.
- И мен ме приеха в Университета на Аляска!
- Поздравления! – Той се ухили. – Какво съвпадение.
Очите на Чарли се присвиха и той местеше поглед между двама ни.
- Добре – промърмори той след минута. – Отивам да гледам мача , Бела. Девет и трийсет.
Това беше обичайната му команда при раздяла.
- Ъ, тате? Спомняш ли си много скорошната ни дискусия относно свободата ми...?
Той въздъхна.
- Вярно. Добре де, десет и трийсет. Все още имаш вечерен час, когато си на училище.
- Бела не е наказана повече? – попита Едуард. Въпреки че знаех, че не е наистина
изненадан, не забелязах нито една фалшива нота във внезапното вълнение в гласа му.
- Условно – поправи го Чарли през стиснати зъби. – Теб какво те засяга?
Смръщих се срещу баща ми, но той не забеляза.
- Хубаво е да се знае – каза Едуард. – Алис отдавна изгаря за партньор в пазаруването и
съм убеден, че Бела ще се радва да види градските светлини. – Той ми се усмихна.
- Не! – изръмжа Чарли и лицето му стана лилаво.
- Татко! Какъв е проблемът?
Той направи усилие да отпусне зъбите си.
- Не искам да ходиш в Сиатъл точно сега.
- Ъ?
- Разказах ти за статията във вестника – че има някаква банда, която коли наред в Сиатъл
и не искам да припарваш там, ясно?
Извъртях очи.
- Тате, има по-голяма вероятност да ме удари светкавица, отколкото в единствения ден,
когато съм в Сиатъл...
- Не, няма проблеми, Чарли – каза Едуард, като ме прекъсна. – Нямах предвид Сиатъл.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Всъщност си мислех за Портланд. И аз не бих пуснал Бела в Сиатъл. Разбира се, че не.
Погледнах го невярващо, но той държеше вестникa на Чарли в ръцете си и четеше
заглавната страница напрегнато.
Вероятно се опитваше да умилостиви баща ми. Идеята да бъда застрашена от дори най-
опасните хора, докато съм с Алис или Едуард си беше направо комично.
Проработи. Чарли изгледа Едуард за секунда по-дълго, след което сви рамене.
- Добре. – Той излезе, марширувайки към всекидневната, но вече бързаше – може би не
искаше да изпусне началото на мача.
Изчаках телевизорът да се включи, така че Чарли да не може да ме чуе.
- Какво... – започнах да питам.
- Задръж – каза Едуард без да вдигна поглед от вестника. Очите му останаха фокусирани
върху страницата, докато избутваше първият формуляр към мен през масата. – Мисля, че
може да рециклираш есето си за това тук. Въпросите са същите.
Чарли вероятно все още ни подслушваше. Въздъхнах и започнах да попълвам
повтарящата се информация: име, адрес, социален номер... След няколко минути вдигнах
поглед, но Едуард сега се бе загледал замислено през прозореца. Докато свеждах глава
обратно към формуляра, забелязах за пръв път името на колежа.
Изсумтях и избутах листите настрани.
- Бела?
- Бъди сериозен, Едуард. Дартмут?
Едуард вдигна захвърления формуляр и го постави внимателно обратно пред мен.
- Мисля, че ще харесаш Ню Хемпшир – каза той. – Има пълен комплект от нощни курсове
за мен, а горите са мното удобно разположени за активните планинари. Изпълнено с див
живот. – Той разтегли кривата си усмивка, на която знаеше, че не мога да устоя.
Поех си дълбоко дъх през носа.
- Ще те оставя да ми се издължиш обратно, ако това ще те направи щастлива – обеща той.
– Ако искаш, можеш да се разплатиш на разноски.
- Сякаш бих могла да вляза вътре без някакъв огромен подкуп. Или това е част от заема?
Новото Кълъново крило в библотеката? Ъгх. Защо отново обсъждаме това?
- Просто попълни формуляра, Бела, моля те? Няма да те заболи, ако просто
кандидатстваш.
Стиснах челюстта си.
- Знаеш ли какво? Няма да го направя.
Пресегнах се към листите, като възнамерявах да ги намачкам на приемлива топка, която
да запратя към коша за боклук, но те вече бяха изчезнали. Загледах се в празната маса за
един момент, а след това в Едуард. Той изглеждаше така, сякаш изобщо не бе помръднал,
но формулярите най-вероятно вече бяха прибрани в якето му.
- Какво правиш? – настоях аз.
- Подписвам името ти дори по-добре от теб самата. Вече си написала есетата.
- Да знаеш, че прекаляваш с това – прошепнах аз за всеки случай, ако Чарли не бе
напълно запленен от играта. – Наистина нямам нужда да кандидатствам никъде другаде.
Приета съм в Аляска. Почти мога да си позволя учебната такса на първият семестър.
Достатъчно добро алиби е, както и всяко останало. Няма нужда да се хвърлят купища
пари, без значение на кого са.
Измъчен поглед стегна лицето му.
- Бела...
- Не започвай. Съгласна съм, че трябва да минем през тези действия заради Чарли, но и
двамата знаем, че няма да съм в състояние да отида на училище следващата есен. Да бъда
изобщо някъде наблизо около хора.
Знанието ми за първите няколко години като нов вампир беше повърхностно. Едуард
никога не изпадаше в подробности – не беше любимата му тема – но знаех, че няма да е
хубаво. Самоконтролът очевидно бе нужно качество. Не можеше да става дума за нещо
повече от задочно обучение.
- Мислех си, че времето все още не е решено – напомни ми нежно Едуард. – Може да се
насладиш на семестър или два в колежа. Има много човешки преживявания, които не си
изпитала.
- Ще се занимавам с тях след това.
- Няма да са човешки преживявания след това. Не получаваш втори шанс за човечност,
Бела.
Въздъхнах.
- Трябва да сме разумни относно времето, Едуард. Прекалено опасно е да не се отнесем
сериозно към това.
- Все още няма опасност – настоя той.
Изгледах го гневно. Няма опасност? Да бе. Само имах един садистичен вампир, който се
опитваше да отмъсти за смъртта на приятелят й с моята собствена, по възможност с
някакъв бавен и мъчителен метод. Кой му мислеше за Виктория? А и, о, да, Волтурите –
вампирското кралско семейство с тяхната малка армия от вампири-войни – които
настояваха сърцето ми да спре да бие по един или друг начин в близкото бъдеще, защото
на хората не им бе позволено да знаят, че те съществуват. Ами да. Изобщо няма причина
за паника.
Дори с Алис, която държеше нещата под око – Едуард разчиташе на свръхестествено
точните й видения за бъдещето, за да ни предупреди – беше лудост да рискуваме.
Освен това вече бях спечелила този спор. Датата на трансформацията ми като за начало бе
нагласена за след завършването ми от училище, до което оставаха още няколко седмици.
Остро пробождане на безпокойство прониза стомахът ми, когато осъзнах колко малко
време остава. Разбира се, тази промяна беше нужна – и бе ключа към това, което исках
повече от всичко на света взето заедно – но и напълно съзнавах, че Чарли седи в
съседната стая, докато се наслаждава на играта си, точно както всяка друга нощ. И майка
ми, Рене, далеч в слънчевата Флорида, която все още ме умоляваше да прекарам лятото на
плажа с нея и съпругът й. И Джейкъб, който за разлика от родителите ми, щеше да знае
точно какво се случва, когато изчезна за някое далечно училище. Дори и родителите ми да
не заподозрат нещо за дълго време, дори и да отлагах визитите си, като се оправдавам с
разноски по пътя или студентски заеми или болест, Джейкъб щеше да знае истината.
За един момент идеята за определеното отвращение на Джейкъб засенчи всяка друга
болка.
- Бела – промълви Едуард, като лицето му се изкриви, когато прочете нещастието по
моето. – Няма за къде да бързаме. Няма да позволя на никой да те нарани. Можеш да
вземеш цялото време, от което се нуждаеш.
- Искам да побързам – прошепнах аз, усмихвайки се слабо, като се опитвах да се
пошегувам с това. – И аз искам да съм чудовище.
Той стисна зъби и заговори през тях.
- Нямаш си и наидея какво говориш. – Той метна рязко влажния вестник на масата между
нас. Пръстът му прободе заглавието на първата страница.

УВЕЛИЧЕНИЕ НА СМЪРТНОСТТА, ПОЛИЦИЯТА СЕ СТРАХУВА, ЧЕ Е ГРУПОВА
ДЕЙНОСТ

- Това какво общо има с каквото и да е било?
- Чудовищата не са шега, Бела.
Загледах се обратно в заглавието и тогава обратно към суровото му изражение.
- Вампир ли прави това? – прошепнах аз.
Той се усмихна без хумор. Гласът му беше нисък и студен.
- Ще се изненадаш, Бела, колко често моят вид са източника на ужасите по вашите
човешки новини. Лесно е за разпознаване, когато знаеш какво да търсиш.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Информацията
тук посочва, че има новороден вампир на свобода в Сиатъл. Кръвожаден, див, извън
контрол. Начинът, по който всички сме били.
Оставих очите ми да паднат отново на вестника, като избягвах погледа му.
- Наблюдаваме ситуацията от няколко седмици. Всички знаци са налице – необичайните
изчезвания, винаги посред нощ, зле скрити трупове, липсата на други улики... Да, някой е
чисто нов. И изглежда никой не взема отговорност за новака... – Той си пое дълбоко дъх. –
Е, това не е наш проблем. Дори нямаше да обърнем внимание на ситуацията, ако не се
случваше толкова близо до дома. Както казах, случва се през цялото време.
Съществуването на чудовища създава чудовищни последствия.
Опитах се да не гледам имената на страницата, но те просто изскачаха от статията, сякаш
бяха подчертани. Петимата души, чийто живот бе приключен, чиито семейства скърбяха
сега. Беше различно да обмисляш на теория убийството, като четеш тези имена. Морийн
Гардинър, Джефри Кембъл, Грейс Раци, Мишел О`Конъл, Роналд Олбрук. Хора, които са
имали родители и деца, и приятели, и домашни любимци, и работа, и надежди, и планове,
и спомени, и бъдеще...
- Няма да е същото при мен – прошепнах аз, отчасти на себе си. – Няма да ми позволиш
да съм съм такава. Ще живеем на Южният полюс.
Едуард изсумтя, като разчупи напрежението.
- Пингвини. Прелестно.
Засмях се с нестабилен смях, като съборих вестника от масата, така че да не ми се налага
да виждам онези имена – той падна на линолеума с тупване. Разбира се, че Едуард щеше
да обмисля ловните възможности. Той и неговото „вегетарианско” семейство – всичките
посветени на това да защитават човешкият живот – предпочитаха вкуса на големи
хищници за засищане на диетичните им нужди.
- Тогава Аляска, както планирахме. Само че на някое по-отдалечено място от Джуно –
някъде с изобилие от гризлита.
- По-добре – позволи той. – Има и бели мечки там. Много буйни. А и вълците стават
доста едри.
Челюстта ми увисна и въздухът ми излезе с остър шум.
- Какво има? – попита той. Преди да успея да се съвзема, объркването му бе изчезнало и
цялото му тяло сякаш се бе вкаменило. – Оу. Няма значение за вълците тогава, ако идеята
е обидна за теб. – Гласът му беше твърд, официален, рамената му бяха сковани.
- Той беше най-добрият ми приятел, Едуард – промърморих аз. Смъдеше да използвам
минало време. – Разбира се, че идеята ме обижда.
- Моля те, прости нехайството ми – каза той, все още доста официално. – Трябваше да
предположа това.
- Не се тревожи. – Зазяпах се в ръцете си, които бяха свити една в друга на юмрук на
масата.
- Съжалявам. Наистина.
- Знам. Знам, че не е същото нещо. Не трябваше да реагирам така. Просто... ами, вече си
мислех за Джейкъб преди да дойдеш. – Поколебах се. Светлите му очи сякаш
потъмняваха всеки път, когато споменавах името на Джейкъб. Тогава пък моят глас
ставаше умолителен. – Чарли казва, че Джейк е в труден период. Вмомента е наранен и...
всичко е по моя вина.
- Нищо лошо не си направила, Бела.
Поех си дълбоко дъх.
- Трябва да оправя нещата, Едуард. Дължа му това. А и едно от условията на Чарли така
или иначе...
Лицето му се промени, докато говорех, ставайки отново сурово и подобно на статуя.
- Знаеш, че и дума да не става да се мотаеш незащитена около върколак, Бела. А и би
нарушило договора, ако някой от нас премине в техните земи. Да не би да искаш да
започнем война?
- Не, разбира се, че не!
- Тогава наистина няма смисъл да обсъждаме повече това. – Той отпусна ръцете си и се
загледа настрани, като търсеше как да промени темата. Очите му се спряха на нещо зад
мен и той се усмихна, въпреки че очите му си останаха предпазливи.
- Радвам се, че Чарли е решил да те пусне на свобода – отчаяно се нуждаеш от посещение
в книжарницата. Не мога да повярвам, че отново четеш „Брулените хълмове”. Не я ли
знаеш наизуст вече?
- Не всички от нас имат фотографска памет – казах рязко.
- Фотографска памет или не, не разбирам защо я харесваш. Героите са противни хора,
които разрушават живота си един на друг. Не знам как Хийтклиф и Кати се оказаха на
едно място с двойки като Ромео и Жулиета или Елизабет Бенет и господин Дарси. Това не
е любовна история, това е история за омразата.
- Имаш сериозни проблеми с класиците – отсякох аз.
- Вероятно защото не се впечатлявам от античността. – Той се усмихна, очевидно
доволен, че е отвлякъл вниманието ми. – Сериозно обаче, защо го препрочиташ отново и
отново? – Очите му бяха оживени от истински интерес сега, като се опитваше – отново –
да разплете сложните действия на ума ми. Той се пресегна към масата, за да обвие с ръка
лицето ми. – Какво те привлича толкова?
Искреното му любопитство ме обезоръжи.
- Не съм сигурна – казах аз, като се опитвах да остана в съзнание, докато очите му
неволно претърсваха мислите ми. – Мисля, че има нещо общо с неизбежността. Как нищо
не може да ги задържи далеч един от друг – нито нейната себичност, или злобата му, или
дори смъртта накрая...
Лицето му бе замислено, докато асимилираше думите ми. След един момент той ми се
усмихна закачливо.
- Все още си мисля, че историята щеше да е по-добра, ако който и да е от тях
притежаваше поне едно компенсиращо качество.
- Мисля, че може би това е смисълът – възразих аз. – Тяхната любов е единственото им
компенсиращо качество.
- Надявам се, че си по-разумна от това – да се влюбиш в някой толкова... зъл.
- Малко е късно за мен да се тревожа в кого ще се влюбя – изтъкнах аз. – Но дори и без
предупреждението, мисля че съм се справила доста добре.
Той се засмя тихо.
- Радвам се, че поне ти мислиш така.
- Е, надявам се, че ти си достатъчно умен, за да стоиш настрана от някой толкова
егоистичен. Катрин наистина е източникът на всички проблеми, не Хийтклиф.
- Ще внимавам – обеща той.
Въздъхнах. Толкова го биваше в това да ме разсейва.
Сложих ръката си върху неговата, за да я задържа към лицето си.
- Трябва да се видя с Джейкъб.
Очите му се затвориха.
- Не.
- Наистина изобщо не е опасно – казах аз, отново умоляваща. – Преди прекарвах по цял
ден в Ла Пуш с всички от тях и нищо никога не се случи.
Само че се изпуснах – гласът ми ме предаде накрая, защото осъзнах, че докато казвах
думите, те бяха лъжа. Не беше истина, че нищо никога не се случи. Кратък проблясък на
спомен – огромен сив вълк, който се готви да скочи, оголил подобните си на ками зъби
срещу мен – накара дланите ми да се изпотят с ехо от припомнената паника.
Едуард чу ускорението на сърцето ми и кимна, сякаш бях признала лъжата на глас.
- Върколаците са нестабилни. Понякога хората около тях биват наранявани. Понякога,
биват убити.
Исках да отрека това, но още един образ забави отговорът ми. Видях в главата си някога
красивото лице на Емили Йънг, сега обезобразена от три тъмни белега, които започваха от
ъгъла на дясното й око и оставяха устата й изопачена във вечно смръщване.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той изчака, мрачно ликуващ, да открия гласа си.
- Не ги познаваш – прошепнах аз.
- Познавам ги по-добре, отколкото си мислиш, Бела. Бях там последния път.
- Последният път?
- Започнахме да пресичаме пътищата си с върколаците още преди седемдесет години...
Тъкмо се бяхме заселили в Хокиам. Това беше преди Алис и Джаспър да се присъединят
към нас. Бяхме повече от тях, но това нямаше да ги спре да започнем война, ако не беше
Карлайл. Той успя да убеди Ефраим Блек, че съвместносто съществуване е възможно и
впоследствие направихме договора.
Името на пра-прадядото на Джейкъб ме стресна.
- Мислихме си, че линията е умряла заедно с Ефраим – промърмори Едуард – звучеше
така сякаш си говореше повече на себе си сега. – Че генетичната прищявка, която
позволяваше трансмутацията е изгубена... – Той се спря и ме изгледа обвинително. –
Лошият ти късмет очевидно става по-силен с всеки ден. Осъзнаваш ли, че неутолимото ти
привличане към всички смъртоносни неща, бе достатъчно силно, за да възстанови
глутница от кучета мутанти от изчезване? Ако можехме да бутилираме късметът ти,
щяхме да имаме оръжие за масово унищожение в ръцете си.
Не обърнах внимание на закачката му, защото вниманието ми бе приковано от
предположението му – сериозен ли беше?
- Но не аз ги върнах обратно. Не знаеш ли?
- Какво да знам?
- Лошият ми късмет няма нищо общо с това. Върколаците се завърнаха, защото и
вампирите го направиха.
Едуард ме изгледа, тялото му беше неподвижно от изненадата.
- Джейкъб ми каза, че семейството ти е задвижило нещата. Мислех си, че вече знаеш...
Очите му се присвиха.
- Така ли си мислят?
- Едуард, погледни фактите. Преди седемдесет години идвате тук и върколаците се
появяват. Връщате се обратно и върколаците се появяват отново. Да не би да мислиш, че е
съвпадение?
Той премигна и погледът му се успокои.
- Карлайл ще се заинтересува от тази теория.
- Теория – повторих подигравателно.
Той беше мълчалив за момент, като гледаше през прозорецът към дъжда; представих си,
че обмисля факта, че присъствието на семейството му превръща местните в гигантски
кучета.
- Интерестно, но не е от голямо значение – промърмори той след секунда. – Ситуацията
си остава същата.
Можех да преведа това с лекота – никакви върколаци за приятели.
Знаех, че трябва да съм търпелива с Едуард. Не че е неразумен, просто не разбираше.
Нямаше си и наидея колко много дължах на Джейкъб Блек – няколко пъти собствения си
живот, и вероятно и разсъдъка си.
Не обичах да говоря за празното време, с когото и да е било, най-вече с Едуард. Той само
се опитваше да ме спаси, когато си тръгна, опитваше се да спаси душата ми. Не го държах
отговорен за всички глупави неща, които бях направила в отсъствието му, или болката,
която бях изживяла. Той обаче се обвиняваше. Така че трябваше да подготвя обяснението
си много внимателно. Станах и заобиколих масата. Той разтвори ръцете си за мен и аз
седнах в скута му, като се свих в каменно студената му прегръдка. Гледах към ръцете му,
докато говорех.
- Моля те, изслушай ме за минута. Това е толкова по-важно, отколкото просто една
прищявка да се видя със стар приятел. Джейкъб страда. – Гласът ми се изопачи около
думата. – Не мога да не се опитам да му помогна – не мога да го изоставя сега, когато се
нуждае от мен. Само защото не е човек през цялото време... Е, той беше до мен, когато аз
самата бях... не съвсем човек. Не знаеш какво беше... – Поколебах се. Ръцете на Едуард се
бяха вкочанили около мен – дланите му бяха стиснати в юмруци, сухожилията му
изпъкваха. – Ако Джейкъб не ми беше помогнал... Не съм сигурна към какво щеше да се
върнеш. Дължа му повече от това, Едуард.
Погледнах предпазливо към лицето му. Очите му бяха затворени, челюстта му- стисната.
- Никога няма да си простя, задето те изоставих – прошепна той. – Дори и ако живея
стотици хиляди години.
Сложих ръцете си върху студеното му лице и почаках, докато не въздъхна и не отвори
очите си.
- Просто си се опитвал да направиш това, което е правилно. И съм убедена, че щеше да
проработи с някой по-малко луд от мен. Освен това, ти си тук сега. Това е частта, която е
от значение.
- Ако не бях напуснал, никога нямаше да почувстваш нуждата да рискуваш живота си, за
да успокояваш едно куче.
Трепнах. Бях свикнала на Джейкъб и всичките му пренебрежителни обиди – кръвопиец,
пиявица, паразит... Някакси звучеше по-остро с кадифеният глас на Едуард.
- Не знам как да се изразя по-точно – каза Едуард и гласът му беше мрачен. –
Предполагам, че ще прозвучи жестоко. Но в миналото бях прекалено близо да те изгубя.
Знам какво е чувството да си мисля, че те няма повече. Няма да толерирам нищо опасно.
- Трябва да ми се довериш за това. Ще бъда добре.
Лицето му отново бе измъчено.
- Моля те, Бела – прошепна той.
Загледах се във внезапно изгарящите му златни очи.
- Моля какво?
- Моля те, заради мен. Моля те, направи съзнателно усилие, за да се запазиш в
безопасност. Ще направя всичко каквото мога, но бих оценил малко помощ.
- Ще поработя върху това – промърморих аз.
- Имаш ли си и наидея колко си важна за мен? Изобщо някакво понятие колко много те
обичам? – Той ме придърпа по-близо до твърдите си гърди, като положи брадичка на
главата ми.
Притиснах устни срещу леденостудената му шия.
- Знам само колко много аз те обичам – отвърнах аз.
- Сравняваш едно малко дърво с цялата гора.
Извъртях очи, но той не можеше да ме види.
- Невъзможно.
Той целуна върхът на главата ми и въздъхна.
- Никакви върколаци.
- Няма да се примиря с това. Трябва да видя Джейкъб.
- Тогава ще се наложи да те спра.
Той звучеше напълно самоуверен, че това не би било проблем.
Бях сигурна, че е прав.
- Ще видим – блъфирах аз така или иначе. – Той все още е мой приятел.
Можех да усетя бележката на Джейкъб в джоба си, сякаш внезапно тежеше около два
килограма. Можех да чуя думите в гласа му и той сякаш се съгласяваше с Едуард – нещо,
което никога не би се случило в реалността.
Не променя нищо. Съжалявам.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
2. ОТБЯГВАНЕ
Чувствах се странно жизнерадостна, докато вървях от испански към закусвалнята и дори
не беше просто защото се държах за ръце с най-съвършенния човек на планетата, въпреки
че отчасти се дължеше и на това.
Може би бе от знанието, че присъдата ми бе излежана и отново бях свободна жена.
Или може и да нямаше нищо общо с мен конкретно. Може би атмосферата на свобода,
която се носеше из целият училищен район. Училището приключваше и особено за
абитуриентите, имаше осезаемо вълнение във въздуха.
Свободата бе толкова наблизо, че можеше да бъде докосната, вкусена. Знаците за нея бяха
навсякъде. Плакатите, които се бореха за място по стените на закусвалнята, а и кофите за
боклук, които изобилстваха от разноцветни брошури: напомняния да се купят годишници,
събирания на класа, и обявления; крайни срокове за поръчване на роби, шапки и пискюли
за завършването; неоново-ярки рекламни листи – единадесетокласниците се
кандидатираха за президенти на ученическия съвет; злокобни, розови обяви за таз-
годишният бал. Големите танци бяха този уикенд, но имах желязно обещание от Едуард,
че няма да бъда подложена отново на това. Все пак, вече имах това човешко преживяване.
Не, навярно беше собствената ми свобода, която ме изпълваше днес. Краят на учебната
година не носеше същото удоволствие за мен, както на останалите ученици. Всъщност,
чувствах се толкова нервна, че ми се гадеше всеки път като си помислех за това. Затова се
опитвах се да не мисля.
Но беше трудно да се избегне такава вездесъща тема като завършването.
- Разпратихте ли вашите известия вече? – попита Анджела, когато Едуард и аз седнахме
на нашата маса. Беше вързала светлокестенявата си коса на разхлабена опашка, вместо на
обичайната й пригладена прическа и имаше леко вманиачен поглед в очите й.
Алис и Бен вече бяха там също от двете страни на Анджела. Бен се бе съсредоточил в
един комикс, като очилата му се бяха плъзнали надолу по тесният му нос. Алис изучаваше
скучният ми дънки-и-тениска тоалет по начин, който ме притесняваше. Вероятно
замисляше ново преобразяване. Въздъхнах. Безразличието ми към модата беше постоянно
разкъсвано от нейна страна. Ако и позволя, с удоволствие би ме обличала всеки ден –
вероятно по няколко пъти на ден – като някоя голяма три-измерна хартиена кукла.
- Не – отвърнах на Анджела. – Няма смисъл, наистина. Рене знае кога завършвам. На кой
друг да казвам?
- Ами ти Алис?
Алис се усмихна.
- Всичко е свършено.
- Късметлийка – въздъхна Анджела. – Майка ми има хиляди братовчеди и очаква от мен
ръчно да пиша на всеки един от тях. Ще получа изкривяване на китката. Не мога да го
отлагам повече, а просто се ужасявам да го свърша.
- Аз ще ти помогна – обадих се аз. – Ако нямаш нищо против грозния ми почерк.
Чарли щеше да хареса това. С ъгълчето на окото си видях Едуард да се усмихва. Сигурно
и на него му харесваше това – че изпълнявам условията на Чарли, без да се замесвам с
върколаци.
Анджела изглеждаше облекчена.
- Това е толкова мило от твоя страна. Ще дойда у вас, когато пожелаеш.
- Всъщност, предпочитам да дойда у вас, ако няма проблеми – писнало ми е от дома.
Чарли ме пусна на свобода снощи. – Ухилих се, докато съобщавах добрите си новини.
- Наистина ли? – попита Анджела, като меко оживление освети винаги нежните й кафеви
очи. – Мислех си, че каза, че си наказана до живот.
- По-изненадана съм и от теб. Бях убедена, че поне ще съм завършила училище, преди да
ме е пуснал на свобода.
- Е, това е страхотно, Бела! Трябва да излезем и да празнуваме.
- Нямаш си и напредстава колко хубаво звучи това.
- Какво да направим? – замисли се Алис, като лицето й се оживи от възможностите.
Идеите на Алис обикновено бяха малко грандиозни за мен, а можех да го видя в очите й
сега – тенденцията да отвежда нещата прекалено надалеч, когато влиза в действие.
- Каквото и да си мислиш, Алис, съмнявам се, че съм чак толкова свободна.
- Свободното си е свободно, нали? – настоя тя.
- Сигурна съм, че все още имам ограничения – като например границите на Северна
Америка.
Анджела и Бен се засмяха, но Алис направи физиономия с истинско разочарование.
- Та, какво ще правим тази вечер? – упорстваше тя.
- Нищо. Виж, дай да минат няколко дни, за да се убедим, че не се е шегувал. Пък и утре
сме на училище все пак.
- Тогава ще празнуваме през уикенда. – Ентусиазмът на Алис бе невъзможен за
потушаване.
- Разбира се – казах аз, като се надявах да я омиротворя. Знаех, че няма да върша нищо
прекалено отдалечено – щеше да е по-безопасно да се действа бавно щом стане дума за
Чарли. Да му се даде шанс да оцени колко благонадеждна и зряла съм, преди да поискам
някакви услуги.
Анджела и Алис започнаха да обсъждат възможностите – Бен се присъедини към
разговорът, като остави комикса настрана. Вниманието ми отслабна. Бях изненадана да
открия, че темата за свободата ми внезапно не беше толкова приятна, колкото допреди
малко. Докато обсъждаха нещата за правене в Порт Анджелис или може би Хокиам,
започнах да се чувствам кисела.
Не отне много време, за да открия откъде идваше безпокойството ми.
Още откакто се сбогувах с Джейкъб Блек в гората отвъд дома ми, бях преследвана от
настоятелно и неудобно натрапване на конкретна представа. Изскачаше в мислите ми на
равни интервали като някоя досадна аларма на часовник, нагласена да бие на всеки
половин час, изпълвайки главата ми с образът на изопаченото от болка лице на Джейкъб.
Това беше последният спомен, който имах от него.
Когато смущаващият образ ме порази отново, знаех защо точно бях недоволна от
свободата си. Защото беше непълна.
Разбира се, можех да отида, където си поискам – освен в Ла Пуш. Свободна да правя
всичко, което си поискам – освен да видя Джейкъб. Намръщих се на масата. Трябваше да
има някаква златна среда.
- Алис? Алис!
Гласът на Анджела ме изкара от унеса ми. Тя размахваше ръката си пред беизразното
лице на Алис. Изражението й бе нещо, което разпознавах – изражение, което автоматично
изпращаше вълна от паника през цялото ми тяло. Отдалеченият поглед в очите й ми
казваше, че вижда нещо много различно от шаблонната обедна сцена, която ни
заобикаляше, но нещо, което бе истинско по свой собствен начин. Нещо, което
предстоеше, нещо, което скоро щеше да се случи. Усетих как кръвта се дръпва от лицето
ми.
Тогава Едуард се засмя, един много естествен, спокоен звук. Анджела и Бен погледнаха
към него, но очите ми бяха сключени върху Алис. Тя подскочи внезапно, сякаш някой я бе
изритал изпод масата.
- Дойде ли времето за сън, Алис? – подразни я Едуард.
Алис отново беше себе си.
- Съжалявам, предполагам, че се бях унесла.
- Да се унесеш е по-добре, отколкото да се изправиш пред още два часа училище – каза
Бен.
Алис се върна обратно към разговора с малко повече оживеност отпреди – само малко
прекалено. Видях очите й да се сключват с тези на Едуард само за момент, след което се
обърна обратно към Анджела преди някой друг да забележи нещо. Едуард се бе умълчал и
си играеше разсеяно с кичур от косата ми.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Изчаках разтревожено за възможност да попитам Едуард какво бе видяла Алис във
видението си, но следобедът премина без и една минута, в която да останем сами.
Стори ми се странно, почти преднамерено. След обяд, Едуард забави крачка, за да върви
наравно с Бен и да обсъдят някакъв проект, за който знаех, че вече е завършил. След това
винаги имаше още някой между часовете, въпреки че обикновено имахме няколко минути
на спокойствие. Когато и последният звънец удари, Едуард подхвана разговор с Майк
Нютън от всички възможни хора, като крачеше до него, докато Майк се отправяше към
паркинга. Изостанах назад, като оставих Едуард да ме влачи след себе си.
Заслушах се, объркана, докато Майк отговаряше на необичайно дружелюбните въпроси
на Едуард. Изглежда Майк имаше проблеми с колата.
- ... но аз току-що смених батерията – казваше Майк. Очите му се отместиха педпазливо
напред и после обратно към Едуард. Беше толкова озадачен, колкото бях и аз.
- Вероятно са кабелите? – предложи Едуард.
- Може би. Не разбирам почти нищо от коли – призна си Майк. – Трябва ми някой, който
да я погледне, но не мога да си позволя да я закарам в сервизът на Даулинг.
Отворих уста, за да предложа моя механик, но тогава я затворих обратно. Моят механик
беше доста зает тия дни – да бяга наоколо като гигантски вълк.
- Знам някои неща – мога да я погледна, ако искаш – предложи Едуард. – Само да оставя
Алис и Бела вкъщи.
И двамата с Майк зяпнахме Едуард с увиснали челюсти.
- Ъ... благодаря – промърмори Майк, когато се съвзе. – Но трябва да ходя на работа. Може
би някой друг път.
- Абсолютно.
- До скоро. – Майк се качи в колата си, като клатеше глава от изумление.
Волвото на Едуард, като Алис вече бе вътре, се намираше само две коли по-нататък.
- Това за какво беше? – промърморих на Едуард, когато ми отвори пасажерската врата.
- Просто бивам услужлив – отвърна Едуард.
И тогава Алис, която чакаше на задната седалка, започна да бърбори със свръх скорост.
- Наистина не си толкова добър механик, Едуард. Може би трябва да накараш Розали да
хвърли един поглед тази вечер, така че да изглеждаш наясно, ако Майк реши да ти
позволи да му помогнеш, нали знаеш. Не че не би било забавно да видиш лицето му, ако
Розали се появи да ти помогне. Но тъй като Розали би трябвало да е някъде из страната в
колеж, предполагам, че това не е най-добрата идея. Колко жалко. Въпреки че
предполагам, че би се справил с колата на Майк. Само фината нагласа на хубавите
италиански спортни коли са ти извън възможностите. А и като говорим за Италия и
спортните коли, които съм крала там, все още ми дължиш едно жълто порше. Не знам
дали ми се чака до Коледа...
Спрях да я слушам след минута, като оставих бързия й глас да се превърне в жужене на
фона, докато аз се нагласях в търпеливата си форма. Струваше ми се, че Едуард се опитва
да избегне въпросите ми. Добре. Скоро щеше да остане сам с мен. Беше само въпрос на
време. Едуард изглежда също осъзнаваше това. Той остави Алис на алеята, която водеше
към къщата на Кълънови както обикновено, въпреки че до този момент почти очаквах да
я закара пред вратата и да я изпроводи вътре. Докато слизаше, Алис хвърли остър поглед
към лицето му. Едуард изглеждаше напълно спокоен.
- Ще се видим по-късно – каза той. И тогава, все с такава лекота, той кимна.
Алис се извърна, за да изчезне в дърветата.
Той мълчеше, докато обръщаше колата обратно към Форкс. Изчаках, като се чудех дали
сам ще повдигне въпросът. Не го направи и това ме стресираше. Какво бе видяла днес
Алис на обяд? Нещо, което не искаше да ми каже, затова се опитах да измисля причина
защо би го държал в тайна. Може би ще е по-добре да се подготвя преди да попитам. Не
исках да изперкам и да го накарам да си мисли, че няма да мога да го понеса, каквото и да
бе.
Така че и двамата мълчахме, когато се върнахме в къщата на Чарли.
- Доста домашни имаме за тази вечер – обади се той.
- Ммм – съгласих се аз.
- Мислиш ли, че ми е позволено да влизам отново вътре?
- Чарли не направи сцена, когато ме взе за училище тази сутрин.
Но бях сигурна, че Чарли ще помръкне веднага, когато се прибере вкъщи и завари Едуард
тук. Може би трябва да направя нещо по-специално за вечеря.
Когато влязохме вътре, се отправих към стъпалата и Едуард ме последва. Той се изтегна
на леглото ми и се загледа през прозореца, като изглежда не забелязваше напрежението
ми.
Метнах чантата си настрани и включих компютъра. Имаше един неотговорен и-мейл от
майка ми, с който трябваше да се разправям, а тя се паникьосваше, когато ми отнемаше
прекалено много време докато й отговоря. Забарабаних с пръсти-докато античният ми
компютър се разбуди – тракаха срещу бюрото, отсечено и неспокойно.
И тогава пръстите му бяха върху моите, като ги задържаха мирно.
- Малко сме нетърпеливи днес, а? – промърмори той.
Вдигнах поглед, като възнамерявах да подметна нещо саркастично, но лицето му бе по-
близо, отколкото очаквах. Златните му очи бяха изгарящи, само на сантиметри
разстояние, а дъхът му бе студен срещу разтворените ми устни. Можех да усетя сладкия
му мирис върху езика си.
Не можех да си спомня остроумната забележка, която щях да направя. Не си спомнях
собственото име.
Той не ми даде възможност да се съвзема.
Ако всичко ставаше така, както исках, щях да прекарвам голяма част от времето си да
целувам Едуард. Никога не бях изживявала подобно нещо, което да може да се сравни с
чувството от студените му устни, мраморно силни, но все така нежни, които да се движат
заедно с моите. Не получавах често това, което искам.
Така че се изненадах, когато пръстите му сами се преплетоха в косата ми, като задържаха
лицето ми към неговото. Ръцете ми се сключиха зад шията му и ми се прииска да бях по-
силна – достатъчно силна, за да го държа като затворник тук. Едната му ръка се спусна
надолу по гърба ми, като ме притисна по-силно срещу твърдите си гърди. Дори и през
пуловерът му, кожата му бе достатъчно студена, за да ме накара да потреперя – това бе
трепет на удоволствие, на щастие, но ръцете му започнаха да се отпускат в отговор.
Знаех, че имам около три секунди преди той да въздъхне и да се отдръпне леко назад, като
каже нещо от сорта на, че е рискувал достатъчно живота ми този следобед. Като се
възползвах възможно най-много от последните ми секунди, аз се притиснах още по-силно
към него, напасвайки тялото си по неговото. Върхът на езикът ми проследи извивката на
долната му устна – беше безукорно гладка, сякаш бе полирана, а вкусът...
Той отдръпна лицето ми от неговото, като разхлаби хватката ми с лекота – вероято дори
не бе осъзнал, че използвам цялата си сила.
Той се засмя кратко, с нисък, гърлен звук. Очите му бяха ярки от възбудата, която той
толкова строго контролираше.
- Ах, Бела. – Той въздъхна.
- Бих казала, че съжалявам, само че не е така.
- А аз би трябвало да съжалявам за това, че ти не съжаляваш, но и при мен не е така.
Може би трябва да отида да седна на леглото.
Издишах замаяно.
- Щом смяташ, че е нужно...
Той се усмихна с кривата си усмивка и се откопчи от мен.
Поклатих няколко пъти глава, като се опитвах да прочистя мислите си и се обърнах
обратно към компютъра. Вече бе загрял и жужеше. Е, не толкова жужене, по-скоро беше
ръмжане.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Поздрави Рене от мен.
- Разбира се.
Прегледах и-мейлът на Рене, като от време на време поклащах глава при прочита на някои
от кашите, които бе забълкала. Бях точно толкова развеселена, колкото и ужасена първият
път, когато прочетох това. Беше точно в стила на майка ми да забрави точно колко се
парализира от височини, докато не се окаже осигурена с парашут и инструктор по
гмуркане. Малко се ядосах на Фил, съпругът й от почти две години, задето й е позволил
това. Щях да се погрижа по-добре за нея. Познавах я толкова по-добре.
Трябва да ги оставиш да поемат по своя си път, напомних си аз. Трябва да ги оставиш да
живеят собствения си живот...
Бях прекарала по-голямата част от живота си в грижи по Рене, като търпеливо я
отклонявах от лудите й планове и добродушно се примирявах с тези, от които не мога да я
разубедя. Винаги съм угаждала на майка си, занимавала съм се с нея, дори съм била
малко снизходителна към нея. Виждах нейната изобилност от грешки и се смеех само
пред себе си. Лекомислената Рене.
Бях много по-различна от майка си. Разумна и предпазлива. Отговорната от двете,
възрастният човек в къщата. Така гледах на себе си. Това беше човекът, който познавах.
С все още пулсиращата кръв в главата ми от целувката на Едуард, не можех да не се
замисля за най-живото променящите грешки на майка ми. Глупава романтичка, която се
омъжва току-що излязла от училище за мъж, който едва познава, след което аз се
появявам година по-късно. Тя винаги ми е казвала, че не съжалява за това, че аз съм най-
хубавият подарък, който животът й е поднасял. И все пак ми го набиваше отново и отново
– умните хора вземат брака насериозно. Зрелите хора отиват в колеж и започват кариера,
преди да се посветят сериозно на някоя връзка. Тя знаеше, че никога няма да бъда толкова
безразсъдна и глупава и ограничена, както тя е била...
Стиснах зъби и се опитах да се концентрирам върху отговорът си на писмото.
След което достигнах въпросното изречение, заради което бях изоставила отговорът си за
по-късно.
„Не си казвала нищо за Джейкъб от доста време насам,” беше написала тя. „Какво
става с него тия дни?”
Чарли я бе подтикнал, без съмнение.
Въздъхнах и напечатах отговора бързо, като го забутах между два не толкова важни
параграфа.
Джейкъб е добре, предполагам. Не го виждам много – прекарва повечето си време с
група от приятелите си в Ла Пуш тези дни.
Като се усмихнах кисело на себе си, добавих поздравите на Едуард и натиснах „изпрати”.
Не бях осъзнала, че Едуард е застанал тихо зад мен, докато не спрях компютъра и не
дръпнах стола назад. Тъкмо щях да му се скарам, че чете над рамото ми, когато осъзнах,
че той изобщо не ми обръща внимание. Той изучаваше плоската черна кутия със извити и
нагънати кабели около главното табло по начин, който не изглеждаше здравословен. След
секунда разпознах стереото за кола, което Емет, Розали и Джаспър ми бяха подарили за
последния ми рожден ден. Бях забравила за подаръците, които бяха скрити под
нарастваща купчинка прах на дъното на гардеробът ми.
- Какво си му направила? – попита той с ужасен глас.
- Не искаше да излезе от таблото.
- И усети нуждата да го осакатиш?
- Нали знаеш как съм с инструментите. Болката не беше причинена умишлено.
Той поклати глава, като лицето му бе маска на изиграна трагедия.
- Ти го уби.
Свих рамене.
- Ами, какво да се прави.
- Ще нарани чувствата им, ако го видят така – каза той. – Предполагам, че имаш късмет,
задето беше под домашен арест. Трябва да го заменя с друго, преди да са забелязали.
- Благодаря, но нямам нужда от лъскаво стерео.
- Няма да го сменя заради теб.
Въздъхнах.
- Не си се възползвала много от подаръците ти от миналата година – каза той с недоволен
глас. Внезапно той си вееше с твърда правоъгълна хартия.
Не отговорих, защото се страхувах, че гласът ми ще се разтрепери. Катастрофалният ми
осемнадесети рожден ден – с всичките му последствия – не беше нещо, за което държах
да си спомням и бях изненадана, че той повдигна темата. Беше по-чувствителен и от мен
по този въпрос.
- Осъзнаваш ли, че на тези скоро ще им свърши срока? – попита той, като ми показа
хартията. Беше друг подарък – ваучерът за самолетните билети, които Езме и Карлайл ми
бяха подарили, за да мога да посетя Рене във Флорида.
Поех си дълбоко дъх и отвърнах с равен глас.
- Не. Всъщност бях забравила напълно за тях.
Изражението му бе внимателно ясно и позитивно – нямаше и следа от някаква дълбока
емоция, когато продължи:
- Е, все още имаме малко време. Вече си свободна... и нямаме никакви планове за този
уикенд, тъй като отказваш да отидеш на бала с мен. – Той се ухили. – Защо да не
отпразнуваме свободата ти по този начин?
Ахнах.
- Като отидем до Флорида?
- Беше споменала, че всичко в границите на Съединетите щати е позволено.
Изгледах го подозрително, като се чудех откъде му бе хрумнало това.
- Е? – настоя той. – Ще видим ли Рене или не?
- Чарли никога няма да ми позволи.
- Чарли не може да те спре да посетиш майка си. Тя все още има пълно попечителство над
теб.
- Никой няма никакво попечителство над мен. Аз съм пълнолетна.
Той ми се усмихна с ослепителна усмивка.
- Именно.
Замислих се за една кратка минута преди да реша дали битката си заслужава. Чарли щеше
да е разярен – не защото отивам да видя Рене, а защото Едуард щеше да дойде с мен.
Чарли нямаше да ми проговори с месеци и вероятно накрая пак щях да се окажа наказана.
Определено щеше да е по-умно, ако изобщо не повдигаме въпросът. Може би след
няколко седмици, като услуга за завършването или нещо подобно.
Но идеята да видя майка си сега, вместо след няколко седмици, беше трудна за устояване.
Беше изминало толкова много време, откакто видях за последно Рене. А дори още по-
дълго откакто я бях видяла поради приятен случай. Последният път, когато бях с нея във
Финикс, прекарах цялото време в болнично легло. Последният път, когато бе дошла тук,
бях малко или много в кататония. Не точно най-хубавите спомени, с които да я оставя.
И може би, ако ме види колко съм щастлива с Едуард, щеше да каже на Чарли да се
поотпусне малко.
Едуард изучаваше лицето ми, докато обмислях.
Въздъхнах.
- Но не този уикенд.
- Защо не?
- Не искам да се карам с Чарли. Не и толкова скоро, след като ми е простил.
Веждите му се свъсиха.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- А пък аз си мисля, че този уикенд е идеален – промърмори той.
Поклатих глава.
- Някой друг път.
- Не само ти си затворена в тази къща, както знаеш. – Той ми се намръщи.
Подозренията се завърнаха. Това държане не беше типично за него. Винаги бе толкова
невъзможно самоотвержен – знаех, че това ме разглезва.
- Можеш да отидеш където си поискаш – изтъкнах аз.
- Външният свят не представлява интерес за мен без теб.
Извъртях очи от хиперболата.
- Сериозен съм – каза той.
- Нека да превземаме външният свят бавно, става ли? Например, можем да започнем с
филм в Порт Анджелис...
Той простена.
- Няма значение. Ще говорим за това по-късно.
- Няма за какво друго да говорим.
Той сви рамене.
- Добре тогава, нова тема – казах аз. Бях почти забравила тревогите си от този следобед –
това ли беше намерението му? – Какво видя Алис днес на обяд?
Очите ми бяха фиксирани върху лицето му, докато говореше, като преценявах реакцията
му.
Изражението му бе спокойно – имаше само едва леко втвърдяване на топазените му очи.
- Вижда Джаспър на странно място, някъде на югозапад й се струва, близо до старото му...
семейство. Само че той не е вземал съзнателни решения да се връща там. – Той въздъхна.
– Това я тревожи.
- Оу. – Това изобщо не го очаквах. Но разбира се, имаше смисъл Алис да държи под око
бъдещето на Джаспър. Той беше нейният спътник, нейната истинска друга половинка,
въпреки че те не парадираха толкова с връзката си, колкото Розали и Емет. – Защо не ми
каза преди?
- Не бях осъзнал, че си забелязала – каза той. – Във всеки случай вероятно не е нищо
важно.
Въображението ми най-тъжно излизаше извън контрол. Имах напълно нормален следобед
и го извъртях така, докато не заизглежда, че Едуард се държи странно, за да пази тайни от
мен. Имах нужда от терапия.
Слязохме долу, за да поработим върху домашните вслучай, че Чарли се прибере по-рано.
Едуард приключи за минути, докато аз се влачех мъчно през математиката, докато не
реших, че е време да приготвя вечерята на Чарли. Едуард помогна, като правеше
физиономии от време на време при вида на суровите продукти – човешката храна бе леко
отблъскваща за него. Направих говеждо по рецептата на баба Суон, защото се подмазвах.
Не беше едно от любимите ми, но щеше да зарадва Чарли.
Чарли изглежда вече беше в добро настроение, когато се прибра вкъщи. Дори не се държа
грубо с Едуард. Едуард се извини от вечерята, както обикновено. Звукът на вечерните
новини се носеше от съседната стая, но се съмнявах, че ги гледа наистина.
След като изяде три порции, Чарли качи краката си на свободният стол и скръсти ръце
върху издутия си корем.
- Това беше страхотно, Белс.
- Радвам се, че ти хареса. Как беше на работа? – Беше ял с прекалено много
концентрация, за да завържа разговор преди.
- Някакси бавно. Е, направо се влачеше като черво всъщност. Марк и аз играхме на карти
през по-голямата част от следобеда – призна той с усмивка. – Спечелих деветнайсет на
седем. След което си побъбрих с Били по телефона за известно време.
Опитах се да задържа изражението си спокойно.
- Как е той?
- Добре, добре. Ставите малко го понаболяват.
- О, това е много лошо.
- Аха. Той ни покани на гости този уикенд. Мисли да покани и семейство Клиъруотър и
Ълей също. Нещо като парти по случай плейофите...
- Хъх – беше искреният ми отговор. Какво можех да кажа? Знаех си, че няма да ми бъде
позволено да посетя парти на върколаци, дори и под родителски надзор. Зачудих се дали
Едуард ще има проблем, ако Чарли се мотае в Ла Пуш. Или щеше да предположи, че тъй
като Чарли прекарва повече време с Били, който е само човек, баща ми не би бил в
опасност?
Станах и събрах чиниите без да поглеждам към Чарли. Сложих ги в мивката и пуснах
водата. Едуард се появи мълчаливо и грабна една кърпа.
Чарли въздъхна и се отказа за момент, въпреки че можех да си представя как щеше да
повдигне темата отново, когато сме сами. Той се изправи на краката си и се отправи към
телевизора, както всяка друга вечер.
- Чарли – каза Едуард с дружелюбен тон.
Чарли се закова в средата на малката кухня.
- Да?
- Бела казвала ли ти е, че родителите ми й подариха самолетни билети за миналият й
рожден ден, така че да може да посети Рене?
Изтървах чинията, която миех. Тя се плъзна по шкафа и издрънча шумно на пода. Не се
счупи, но изпръска стаята и трима ни със сапунена вода. Чарли сякаш дори не забеляза.
- Бела? – попита той с поразен глас.
Задържах очите си на чинията, докато я вдигах.
- Да, така е.
Чарли преглътна шумно и тогава очите му се присвиха, когато се обърна обратно към
Едуард.
- Не, никога не го е споменавала.
- Хммм – промърмори Едуард.
- Има ли причина, задето споменаваш това? – попита Чарли със суров глас.
Едуард сви рамене.
- Срокът им изтича. Мислех си, че това ще нарани чувствата на Езме, ако Бела не
използва подаръкът си. Не че би казала нещо.
Зяпнах невярващо Едуард.
Чарли се замисли за минута.
- Вероятно е добра идея да посетиш майка си, Бела. На нея ще й хареса това. Обаче съм
изненадан, че не си споменавала нищо за това.
- Забравих – признах аз.
Той се намръщи.
- Забравила си, че някой ти е подарил самолетни билети?
- Ммм – промърморих неясно и се обърнах обратно към мивката.
- Забелязах, че каза че срокът „им” изтича, Едуард – продължи Чарли. – Колко билета са й
дали родителите ти?
- Само един за нея... и един за мен.
Чинията, която изтървах този път се приземи в мивката, така че не направи много шум.
Можех с лекота да чуя острото вдишване, което баща ми си пое. Кръвта навлезе в лицето
ми, заредена от раздразнение и огорчение. Защо Едуард правеше това? Загледах се в
мехурчетата в мивката, паникьосана.
- Изключено! – Чарли бе веднага разярен, като изкрещя думите.
- Защо? – попита Едуард, като гласът му бе пропит с невинна изненада. – Ти току-що каза,
че е добра идея тя да види майка си.
Чарли не му обърна внимание.
- Няма да ходиш никъде с него, млада госпожице! – изкрещя той. Завъртях се и той
размахваше пръст срещу мен.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Гневът запулсира автоматично през мен, инстинктивна реакция на тонът му.
- Не съм дете, татко. И повече не съм наказана, спомняш ли си?
- О, напротив. Още от сега.
- За какво?!
- Защото аз така казвам.
- Трябва ли да ти напомням, че съм пълнолетна, Чарли?
- Това е моята къща – ще спазваш моите правила!
Погледът ми се вледени.
- Щом така искаш. Тази вечер ли искаш да се изнеса? Или мога да си взема няколко дена,
за да си събера багажа?
Лицето на Чарли стана ярко червено. Внезапно се почувствах ужасно, задето извадих коза
с местенето.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да извадя разумния си тон.
- Ще си излежавам присъдата, когато съм направила нещо грешно, тате, но няма да се
примирявам с предразсъдъците ти.
Той заекна, но не каза нищо разбираемо.
- Сега, знам, че ти знаеш, че имам всяко право да видя мама този уикенд. Не може
наистина да възразиш, ако ти кажа, че отивам с Алис или Анджела.
- Момичета – изръмжа той с кимване.
- Щеше ли да те притеснява, ако отивах с Джейкъб?
Избрах неговото име само защото знаех, че баща ми предпочита Джейкъб, но бързо ми се
прииска да не го бях правила – зъбите на Едуард се стиснаха с осезаемо щракване.
Баща ми се опита да се съвземе преди да отговори.
- Да – каза той с неубедителен глас. – Щеше да ме притеснява.
- Ужасен лъжец си, тате.
- Бела...
- Не е като да съм се отправила за Вегас, за да стана шоу-гърла или нещо подобно.
Отивам да видя мама – напомних му аз. – Тя е точно толкова родителски авторитет,
колкото си и ти.
Той ми хвърли унищожителен поглед.
- Да не би да намекваш нещо за това, че мама е неспособна да ме гледа?
Чарли трепна от скритата заплаха във въпросът ми.
- Надявай се да не й спомена това – казах аз.
- Ще е за твое добро да не го правиш – предупреди ме той. – Не съм доволен от това,
Бела.
- Няма причина и да си разстроен.
Той извъртя очи, но можех да видя, че бурята е свършила.
Извърнах се, за да отпуша мивката.
- Така, домашните ми са готови, вечерята ти е готова, чиниите са готови и аз не съм
наказана. Излизам. Ще се върна преди десет и трийсет.
- Къде отиваш? – Лицето му, което почти бе станало отново нормално, пламна в ярко
червено.
- Не съм сигурна – признах аз. – Но ще съм наблизо в радиус от десет километра. Става
ли?
Той измърмори нещо, което не звучеше като одобрение и излезе от стаята. Естествено,
веднага щом спечелих битката, започнах да се чувствам виновна.
- Излизаме? – попита Едуард с нисък, но ентусиазиран глас.
Обърнах се, за да го изгледам гневно.
- Да. Мисля, че трябва да поговорим насаме.
Той не изглеждаше толкова разтревожен, колкото си мислех, че трябва да бъде.
Изчаках да започна, докато отидем на безопасност в колата му.
- Какво беше това? – настоях аз.
- Знам, че искаш да видиш майка си, Бела – говориш за нея в съня си. По-скоро се
тревожиш.
- Така ли?
Той кимна.
- Но очевидно си прекалено страхлива, за да се разправяш с Чарли, така че се застъпих за
теб.
- Застъпил си се? Ти ме хвърли на акулите!
Той извъртя очи.
- Не мисля, че беше в някаква опасност.
- Казах ти, че не искам да се карам с Чарли.
- Никой не е казвал, че трябва.
Хвърлих му смразяващ поглед.
- Не мога да се спра, когато започне да ме командва така – природните ми тинейджърски
инстинкти взимат надмощие над мен.
Той се изкиска.
- Е, това не е по моя вина.
Изгледах го, спекулираща. Той сякаш не забеляза. Лицето му бе ведро, докато гледаше
през предното стъкло. Нещо не беше както трябва, но не можех да се досетя какво. Или
може би просто въображението ми отново се развихряше както този следобед.
- Това внезапно желание за Флорида да не би да има нещо общо с партито у Били?
Челюстта му се стисна.
- Нищо подобно. Нямаше да има значение дали си тук или на другият край на света, пак
нямаше да отидеш.
Беше точно като с Чарли преди малко – все едно се държаха с мен като с непослушно
дете. Стиснах зъби, за да не започна да викам. Не исках да се карам и с Едуард.
Едуард въздъхна и когато заговори, гласът му отново беше топъл и кадифен.
- Та какво ти се прави тази вечер? – попита той.
- Може ли да отидем у вас? Не съм виждала Есме от доста време.
Той се усмихна.
- На нея ще й хареса това. Особено като чуе какво ще правим този уикенд.
Простенах победено.
Не стояхме до късно, както и обещах. Не бях изненадана да видя лампите все още
включени, когато спряхме пред къщата – знаех, че Чарли ще поиска да ми се развика още.
- По-добре не влизай вътре – казах аз. – Само ще влошиш нещата.
- Мислите му са сравнително спокойни – подкачи ме Едуард. Изражението му ме накара
да се зачудя дали няма някаква шега, която изпускам. Краищата на устните му
потрепваха, като се бореха да не се усмихнат.
- Ще се видим по-късно – промърморих мрачно.
Той се засмя и целуна върха на главата ми.
- Ще се върна, когато Чарли започне да хърка.
Телевизорът бе усилен, когато влязох вътре. Набързо реших да се опитам да се прокрадна
покрай него.
- Може ли да дойдеш тук, Бела? – обади се Чарли, като провали този план.
Краката ми се влачеха, докато преминах петте нужни стъпки.
- Какво има, тате?
- Добре ли си прекара тази вечер? – попита той. Изглеждаше неспокоен. Огледах го за
скрити значения в думите му преди да отговоря.
- Да – казах колебливо.
Свих рамене.
- Мотахме се с Алис и Джаспър. Едуард победи Алис на шах, а след това аз играх срещу
Джаспър. Направо ме закопа.
Усмихнах се. Едуард и Алис, които играят шах бе едно от най-забавните неща, които
някога съм виждала. Стояха почти неподвижни, загледани в дъската, докато Алис
предсказваше ходовете, които той щеше да направи, докато той вземаше ходовете, които
тя щеше да направи от главата й. Играха по-голямата част от играта в главите си – мисля
че и двамата бяха придвижили само две пешки, когато Алис внезапно събори краля си и
се предаде. Отне само около три минути.
Чарли спря звука на телевизора – необичайно действие.
- Виж, имам да ти казвам нещо. – Той се намръщи, като изглеждаше така, сякаш се
чувства още по-неудобно.
Стоях неподвижно, очакваща. Той срещна погледа ми за секунда преди да премести очи
към пода. Не каза нищо повече.
- Какво има, тате?
Той въздъхна.
- Не ме бива в тези неща. Не знам откъде да започна...
Все още чаках.
- Добре, Бела. Ето каква е работата. – Той се изправи от канапето и започна да крачи
напред-назад из стаята, като през цялото време гледаше към краката си. – Ти и Едуард
изглежда имате доста сериозна връзка и има някои неща, за които трябва да внимаваш.
Знам, че вече си голяма, но си все още млада, Бела, и има много важни неща, които трябва
да знаеш, когато ти... е, когато има физическа любов в...
- А, не, моля те, моля те недей! – замолих аз, като подскочих на краката си. – Моля те,
кажи ми, че не се опитваш да подхванеш разговор за секса с мен, Чарли.
Той гледаше към пода.
- Аз съм твой баща. Имам отговорности. Помни, че и на мен ми е толкова неловко,
колкото и на теб.
- Не мисля, че това изобщо е възможно. Както и да е, мама те изпревари с тази тема още
преди десет години. Така че си свободен.
- Преди десет години нямаше гадже – промърмори неохотно той. Можех да видя как се
бори с желанието си да изостави темата. И двамата стояхме прави, зазяпани в пода и
извърнати настрани един от друг.
- Не мисля, че съществената част се е променила толкова много – промърморих аз и
навярно лицето ми бе червено като неговото. Това беше отвъд седмия кръг на Ада – дори
още по-зле, когато осъзнах, че Едуард е знаел какво ще последва. Нищо чудно, че
изглеждаше толкова самодоволен в колата.
- Просто ми кажи, че и двамата подхождате отговорно към нещата – помоли ме Чарли,
като очевидно се надяваше в пода да се разтвори дупка и да го погълне.
- Не се тревожи за това, тате, нещата не стоят така.
- Не, че не ти вярвам, Бела, но знам, че ти не искаш да ти казвам нищо по въпроса, а ти
знаеш, че и аз не искам да чувам нищо. Но ще се опитам да бъда либерален. Знам, че
времената са се променили.
Засмях се сконфузено.
- Може би времената са се променили, но Едуард е доста старомоден. Наистина няма за
какво да се тревожиш.
Чарли въздъхна.
- Разбира се, че е – промърмори той.
- Ъгх! – простенах аз. – Наистина ми се иска да не ме караше да го казвам на глас, тате.
Наистина. Но... аз съм... девствена и нямам непосредствени планове да променя този
статут.
И двамата се свихме, но тогава лицето на Чарли се проясни. Той изглежда ми повярва.
- Може ли да отида да си легна сега? Моля те.
- След минутка – каза той.
- О, моля те, тате? Умолявам те.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Смущаващата част е свършила, обещавам – увери ме той.
Хвърлих му поглед и бях благодарна да видя, че той изглеждаше по-спокоен и че лицето
му е възвърнало обичайният си цвят. Той потъна в канапето, като въздъхна облекчено, че е
преминал разговорът за секса.
- Сега какво?
- Просто исках да узная как вървят нещата с балансирането.
- Оу. Добре, предполагам. Уговорих се с Анджела днес. Ще й помогна с поканите за
завършването. Само ние двете.
- Това е хубаво. Ами Джейк?
Въздъхнах.
- Още не съм го измислила, тате.
- Опитвай се, Бела. Знам, че ще направиш правилното нещо. Ти си добър човек.
Мило. Значи ако не измисля някакъв начин да оправя нещата с Джейкъб, тогава съм лош
човек? Това беше удар под кръста.
- Да, да – съгласих се аз. Механичният отговор ме накара да се усмихна – беше нещо,
което бях прихванала от Джейкъб. Дори го казвах със същият покровителствен тон, който
той използваше при баща си.
Чарли се ухили и пусна обратно звука. Той се намести по-ниско върху възглавниците,
доволен от свършената работа. Можех да позная, че ще се занимава с мача за известно
време.
- Лека, Белс.
- До утре! – Спринтирах нагоре по стълбите.
Едуард отдавна си беше тръгнал и нямаше да се върне, докато Чарли не заспи – вероятно
беше на лов или нещо подобно, докато мине времето – така че бързах да се преоблека за
лягане.
Не бях в настроение да съм сама, но определено нямаше да се върна обратно долу, за да
се занимавам с баща ми, вслучай че бе останала някоя тема от сексуалното образование,
която да не сме засегнали – потреперах при мисълта.
Така че, благодарение на Чарли, бях навита като пружина и неспокойна.. Домашните ми
бяха готови, а не бях в настроение да чета или да слушам музика. Зачудих се дали да не се
обадя на Рене с новините за пристигането ми, но тогава осъзнах, че е три часа по-късно
във Флорида и, че тя най-вероятно е заспала.
Предполагам, че можех да се обадя на Анджела.
Но внезапно знаех, че не с Анджела искам да говоря. Не от нея имах нужда.
Загледах се през черния прозорец, прехапала устна. Не знаех колко дълго съм стояла и
съм премисляла плюсовете и минусите – да направя правилните неща за Джейкъб, да
видя най-близкия си приятел отново, да бъда добър човек срещу това да ядосам Едуард.
Десет минути може би. Достатъчно да реша, че плюсовете са валидни, докато минусите
не са. Едуард щеше да е загрижен само за моята безопасност и знаех, че няма никакъв
проблем в този случай.
Телефонът нямаше да ми помогне – Джейкъб отказваше да отговаря на обажданията ми,
откакто Едуард се бе завърнал. Освен това имах нужда да го видя – да видя отново
начина, по който се усмихваше преди. Имах нужда да заменя онзи ужасен последен
спомен на извитото му от болка лице, ако исках да бъда отново спокойна.
Имах час вероятно. Можех да отида до Ла Пуш и да се върна бързо преди Едуард да е
осъзнал, че ме няма. Беше доста след вечерния ми час, но щеше ли Чарли наистина да го
е грижа, когато Едуард не бе замесен в това. Само един начин да разбера.
Взех якето си и пъхнах ръцете си в ръкавите, докато изтичах надолу по стъпалата.
Чарли вдигна поглед от играта, внезапно подозрителен.
- Имаш ли нещо против да видя Джейкъб тази вечер? – попитах задъхано. – Няма да
отнеме много време.
Веднага щом споменах името на Джейк, изражението на Чарли премина в самодоволна
усмивка. Не изглеждаше изненадан, че лекцията му бе толкова ефектна.
- Разбира се, хлапе. Няма проблеми. Остани колкото си искаш.
- Благодаря, тате – казах аз, като изтичах през вратата.
Като всеки беглец, нямаше как да не се огледам през рамо няколко пъти, докато стигна до
пикапа, но ноща беше толкова черна, че наистина нямаше смисъл. Трябваше да опипам
вратата на пикапа, за да намеря дръжката.
Очите ми започваха да се приспособяват, когато тикнах ключа в таблото. Завъртях го
наляво, но вместо да изръмжи оглушително, двигателят просто прещрака. Опитах отново,
но резултатът беше същия.
И тогава малко движение в периферното ми зрение ме накара да подскоча.
- Ааа! – ахнах от шок, когато видях, че не съм сама в купето.
Едуард седеше напълно неподвижно, леко светло петно в тъмнината, само ръцете му се
движеха, докато въртеше мистериозен черен предмет в ръцете си. Той гледаше предмета,
докато говореше:
- Алис се обади – промърмори той.
Алис! По дяволите. Бях забравила да я включа в плановете си. Сигурно я е накарал да ме
наблюдава.
- Доста се изнерви, когато бъдещето ти рязко изчезна преди пет минути.
Очите ми, които вече бяха разширени от изненада, съвсем се ококориха.
- Защото не може да вижда вълците, както знаеш – обясни той със същият тих шепот. –
Забрави ли за това? Когато решиш да обвържеш съдбата си с тяхната, ти също изчезваш.
Не би могла да знаеш тази част, разбирам това. Но можеш ли да разбереш защо това може
да ме... разтревожи малко? Алис видя, че изчезваш и не можеше да каже дори дали си си
вкъщи или не. Бъдещето ти изчезна, точно както и тяхното. Не сме много сигурни защо
това е така. Някаква естествена защита, с която са родени?
Той заговори така, сякаш говореше сам на себе си, като все още разглеждаше част от
двигателя на пикапа ми, докато я въртеше в ръцете си.
- Това не изглежда много правдоподобно, тъй като очевидно аз нямам никакви проблеми
да прочета мислите им. Поне тези на Блек. Карлайл има теорията, че това е защото
животът им се управлява от преобразяванията им. По-скоро е неволна реакция, отколкото
решение. Напълно непредсказуеми и това променя толкова много неща в тях. В секундата,
в която се променят от една форма в друга, те дори не съществуват наистина. Те нямат
място в бъдещето...
Слушах размишленията му в каменно мълчание.
- Ще сглобя колата ти навреме за училище, в случай че искаш сама да се закараш – увери
ме той след минута.
Със стиснати устни взех ключовете си и сковано слязох от пикапа.
- Затвори прозореца си, ако не искаш да стоя надалеч тази вечер. Ще те разбера –
прошепна той точно преди да затръшна вратата.
Върнах се обратно в къщата, като затръшнах и входната врата.
- Какво има? – попита Чарли от канапето.
- Пикапът не иска да запали – изръмжах аз.
- Искаш ли да го погледна.
- Не. Ще опитам на сутринта.
- Искаш ли да вземеш моята кола?
Не би трябвало да използвам полицейската кола. Чарли вероятно бе наистина отчаян да
отида до Ла Пуш. Почти толкова отчаян, колкото бях и аз.
- Не. Изморена съм – промърморих аз. – Лека нощ.
Закрачих нагоре по стъпалата и отидох право към прозореца. Затворих толкова грубо
прозореца, че чак стъклото се разтресе.
Загледах се в треперещото черно стъкло за един дълъг момент, докато не застана мирно.
Тогава въздъхнах и отворих прозореца толкова широко, доколкото можеше.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
3. МОТИВИ
Слънцето бе така дълбоко заровено зад облаците, че нямаше начин да познаеш дали е
залязло или не. След дългия полет – в преследване на слънцето на запад по начин, който
го караше да изглежда като неподвижно в небето – беше особено дизориентиращо;
времето ми се струваше странно променливо. Изненадах се, когато горите преминаха в
първите сгради, които сигнализираха, че сме почти вкъщи.
- Беше доста тиха – забеляза Едуард. – Да не би да ти е прилошало от летенето?
- Не, добре съм.
- Тъжна ли си, че си тръгваме?
- По-скоро облекчена, отколкото тъжна.
Той повдигна вежди. Знаех, че е безнадеждно и – колкото и да не исках да си го призная –
ненужно да го моля да държи очите си на пътя.
- Рене е много по... схватлива от Чарли в някои начини. Чак се стряскам.
Едуард се засмя.
- Майка ти има доста интересен ум. Почти като на дете, само че много проницателна. Тя
вижда нещата по различен начин от другите хора.
Проницателна. Това бе добро описание за майка ми – когато внимаваше. През повечето
време Рене бе така погълната от собствения си живот, че почти не забелязваше нищо
друго. Но този уикенд ми обръщаше предостатъчно внимание.
Фил беше зает – гимназиалният бейзболен отбор, който тренираше, щеше да играе на
плейофите – и да бъде насаме с мен и Едуард само бе изострило фокуса на Рене. Веднага
щом прегръдките и писъците на удоволствие бяха престанали, Рене започна да ни
наблюдава. И докато ни наблюдаваше, широките й сини очи станаха първо озадачени, а
после разтревожени.
Тази сутрин бяхме отишли на разходка по плажа. Тя искаше да ми покаже всички красоти
на новият си дом, като все още се надяваше, струва ми се, че слънцето ще ме привлече
надалеч от Форкс. Също така искаше и да си поговори насаме с мен, което бе лесно за
уреждане. Едуард си бе измислил доклад, като извинение да стои в къщата през деня.
В главата си превъртах наново разговора...
Рене и аз вървяхме бавно по тротоара, като се опитвахме да стоим в обсега на сенките на
раздалечените едно от друго палмови дървета. Въпреки че беше рано, жегата беше
изгаряща. Въздухът беше толкова тежък от влагата, че само вдишването и издишването бе
като силово упражнение за дробовете ми.
- Бела? – попита майка ми, като гледаше над пясъка и към леко плискащите се вълни,
докато говореше.
- Какво има, мамо?
Тя въздъхна, като избегна погледа ми.
- Тревожа се...
- Какво има? – попитах аз, внезапно разтревожена. – Какво мога да направя?
- Не става дума за мен. – Тя поклати глава. – Тревожа се за теб... и Едуард.
Рене накрая ме погледна, когато каза името му, като лицето й бе извинително.
- Оу – измърморих аз, като фиксирах очите си върху двойка бегачи, които минаваха
покрай нас, плувнали в пот.
- Вие двамата сте много по-сериозни, отколкото си мислех – продължи тя.
Намръщих се като бързо превъртях последните два дена в главата си. Едуард и аз едва се
бяхме докосвали – поне пред нея. Зачудих се дали Рене също ще ми дръпне една лекция
за отговорността. Нямах толкова против, колкото с Чарли. Не беше толкова смущаващо с
майка ми. Все пак, аз бях тази, която й бях държала лекции през изминалите десет
години, отново и отново.
- Има нещо... странно, в начина, по който сте заедно – промърмори тя, като челото й се
свъси над разтревожените й очи. – Начинът, по който те гледа – толкова
е...покровителствен. Сякаш ще се хвърли пред куршум, за да те спаси или нещо такова.
Засмях се, въпреки че не можех да вдигна очи и да я погледна.
- Това лошо ли е?
- Не. – Тя се намръщи, докато търсеше правилните думи. – Просто е различно. Толкова е
чувствителен около теб... и много внимателен. Имам чувството, че не разбирам напълно
връзката ви. Сякаш има някаква тайна, която пропускам...
- Мисля, че си измисляш работи, мамо – казах бързо, като се опитвах да поддържам гласа
си лек. Имаше пърхане в стомаха ми. Бях забравила колко бе прозорлива майка ми. Нещо
в семплото и виждане на света преминаваше през всички разсейки и пронизваше нещата
право в истинската им същност. Това никога не бе било проблем преди. Досега никога не
съм имала тайна, която да не мога да й кажа.
- Не е само него. – Тя изви отбранително устни. – Исками се да можеш да се видиш как се
движиш около него.
- Какво имаш предвид?
- Начинът, по който се движиш – ориентираше се към него без дори да се замисляш.
Когато той мръдне, дори мъничко, ти нагласяш позата си по същото време. Като
магнити... или гравитация. Вие сте като... сателити или нещо подобно. Никога не съм
виждала нещо подобно.
Тя стисна устни и погледна надолу.
- Не ми казвай – подкачих я аз, като се насилих да се усмихна. – Четеш отново мистерии,
нали така? Или е нещо научно-фантастично този път?
Рене порозовя съвсем леко.
- Това е съвсем отделен въпрос.
- Намери ли нещо хубаво?
- Е, имаше една... но това няма значение. Говорим за теб сега.
- Трябва да се придържаш към любовните романи, мамо. Знаеш как се изперкваш от
такива неща.
Устните й се извиха нагоре в краищата.
- Изглупявам, нали?
За половин секунда не успях да кажа нищо. Рене беше толкова лесна за заблуждаване.
Понякога това беше хубаво нещо, защото не всичките й идеи бяха практични. Но ме
болеше да видя колко бързо се поддаваше на празните ми приказки, особено когато беше
адски права този път.
Тя вдигна поглед и аз успокоих изражението си.
- Не си глупава – просто си майка.
Тя се засмя и тогава замахна широко към белите пясъци, които се простираха към синята
вода.
- И всичко това не е достатъчно, за да те накара да се преместиш обратно при глупавата
си майка?
Пляснах драматично челото си с ръка, след което се престорих, че изцеждам косата си.
- Може да свикнеш с влагата – обеща тя.
- И ти можеш да свикнеш с дъжда – затапих я аз.
Тя ме сръчка закачливо и хвана ръката ми, когато се върнахме към колата.
Освен тревогите й относно мен, изглеждаше относително щастлива. Доволна дори. Все
още гледаше Фил с влюбени очи и това беше успокояващо. Със сигурност живота й бе
пълноценен и задоволителен. Със сигурност не й липсвах толкова много, дори сега...
Ледените пръсти на Едуард погалиха бузата ми. Погледнах нагоре, като премигнах,
завръщайки се в настоящето. Той се наведе и целуна челото ми.
- У дома сме, Спяща красавице. Време е да ставаш.
Бяхме спрели пред къщата на Чарли. Лампата на верандата беше светната, а патрулката бе
паркирана в алеята. Докато оглеждах къщата, забелязах как пердето на прозореца във
всекидневната помръдва, като хвърляше линия от жълта светлина към тъмната морава.
Въздъхнах. Разбира се, Чарли се готвеше за нападение.
Едуард вероятно си мислеше същото нещо, защото изражението му се вледени и очите му
бяха резервирани, когато дойде да отвори вратата ми.
- Колко е зле? – попитах аз.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Чарли няма да е труден – обеща ми Едуард, гласът му звучеше нисък и без намек за
шегуване. – Липсвала си му.
Очите ми се присвиха съмнително. Ако случаят беше такъв, тогава защо Едуард се бе
напрегнал така, сякаш се готвеше за битка?
Чантата ми беше малка, но той настоя да я носи до къщата. Чарли задържа вратата
отворена за нас.
- Добре дошла у дома, хлапе! – извика Чарли така, сякаш наистина го имаше предвид. –
Как беше в Джаксънвил?
- Влажно. И пълно с дървеници.
- Значи Рене не те запали по Университета във Флорида?
- Опита се. Но предпочитам да пия водата, отколкото да я вдишвам.
Очите не Чарли се изместиха неохотно към Едуард.
- Приятно ли си изкара?
- Да – отговори Едуард с ведър тон. – Рене е много гостоприемна.
- Това е... ъ, хубаво. Радвам се, че си се забавлявал. – Чарли се извърна от Едуард, за да ме
придърпа за неочаквана прегръдка.
- Впечатляващо – прошепнах аз в ухото му.
Той се засмя.
- Наистина ми липсваше, Белс. Храната тук е ужасна, когато те няма.
- Веднага се заемам – казах аз, когато той ме пусна.
- Ще се обадиш ли първо на Джейкъб? Досажда ми на всеки пет минути още от шест часа
сутринта. Обещах му, че ще му се обадиш преди да си разопаковала багажа си.
Нямаше нужда да поглеждам към Едуард, за да усетя, че е прекалено неподвижен,
прекалено студен до мен. Значи това бе причината за напрежението му.
- Джейкъб иска да говори с мен?
- Ужасно много, бих казал. Не искаше да ми каже за какво става дума – просто каза, че е
важно.
Точно тогава телефонът иззвъня, остро и настоятелно.
- Отново е той, обзалагам се със следващата си заплата – промърмори Чарли.
- Аз ще вдигна. – Побързах към кухнята.
Едуард ме последва, докато Чарли изчезна във всекидневната.
Грабнах телефона насред звъненето му и се извърнах така, че да гледам към стената.
- Ало?
- Върнала си се – каза Джейкъб.
Познатият му дрезгав глас запрати вълна от тъга през мен. Хиляди спомени се завъртяха
из главата ми, заплитайки се в едно – каменист бряг, изпъстрен със захвърлени от морето
дървета, пластмасовият гараж, топли соди в книжен плик, малка стая с едно прекалено
малко и очукано канапе. Смехът в дълбоките му, черни очи, трескавата горещина на
голямата му ръка около моята, блясъкът на белите му зъби на фона на тъмната му кожа, и
начинът, по който лицето му се разтягаше в широка усмивка, която винаги е била като
ключ към тайна врата, където само сродни души могат да влизат.
Чувството бе като носталгия по дома, тъгуване за едно място и един човек, които ме бяха
заслонили по време на най-черната ми нощ.
Прочистих буцата в гърлото си.
- Да – отвърнах аз.
- Защо не ми се обади?
Гневният му тон веднага ме накара да изпъна гръб.
- Защото съм в къщата точно от четири секунди и обаждането ти прекъсна Чарли, който
ми казваше, че си се обаждал.
- Оу. Съжалявам.
- Разбира се. А сега, защо тормозиш Чарли?
- Трябва да говоря с теб.
- Да, досетих се съвсем сама за тази част. Давай.
Имаше кратка пауза.
- Ще ходиш ли утре на училище?
Намръщих се на себе си, като не можех да проумея въпроса му.
- Разбира се, че да. Защо да не ходя?
- Не знам. Просто се чудех.
Още една пауза.
- Та за какво искаше да говорим, Джейк?
Той се поколеба.
- За нищо съществено, предполагам. Аз... исках да чуя гласа ти.
- Да, знам. Толкова се радвам, че ми се обади, Джейк. Аз...
Но не знаех какво друго да добавя. Исках да му кажа, че веднага тръгвам за Ла Пуш. А не
можех да му кажа това.
- Трябва да тръгвам – каза той рязко.
- Какво?
- Ще се чуем скоро, нали?
- Но, Джейк...
Вече го нямаше. Слушах невярващо свободния сигнал.
- Е, това беше кратко.
- Всичко наред ли е? – попита Едуард. Гласът му беше нисък и внимателен.
Извърнах се бавно, за да го погледна. Изражението му бе напълно гладко – невъзможно за
разчитане.
- Не знам. Чудя се за какво беше всичко това. – Нямаше смисъл Джейкъб да тормози
Чарли цял ден, само за да ме попита дали ще ходя на училище. И ако е искал да чуе гласа
ми, защо затвори толкова бързо?
- Твоето предположение навярно е по-добро от моето – каза Едуард, с намек за усмивка,
която се криеше в краищата на устните му.
- Ммм – промърморих аз. Това бе истина. Познавах Джейк като петте си пръста. Не би
трябвало да е толкова сложно да проумея мотивите му.
С мислите ми зареяни надалеч – на около двайсетина километра, нагоре по пътя за Ла
Пуш – започнах да се ровя из хладилника, събирайки продукти за вечерята на Чарли.
Едуард се бе облегнал срещу шкафовете и аз смътно съзнавах, че очите му са приковани
върху лицето ми, но бях прекалено преокупирана, за да се тревожа какво вижда там.
Това с училище ми се струваше като ключа. Това беше единственият истински въпрос,
който Джейк ми бе задал. И навярно търсеше отговорът на нещо, иначе не би звънял на
Чарли толкова настоятелно.
Все пак защо присъствието ми трябваше да означава нещо за него?
Опитах се да помисля логично. Та ако не отивах утре на училище, какво нередно щеше да
има в това от гледната точка на Джейкъб? Чарли ми бе стъжнил малко живота, задето
пропуснах един ден от училище толкова близо до завършването, но го бях убедила, че
един петък няма да навреди на учението ми. Джейк надали го беше грижа за това.
Мозъкът ми отказваше да измисли някакви брилиянтни проникновения. Може би
порпусках някакво жизненоважно късче информация.
Какво би могло да се промени през изминалите три дни, което да е толкова важно, че
Джейкъб да наруши дългия си период на отказване да отвърне на телефонните ми
обаждания и да се свърже с мен? Какво значение имаха три дена?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Замръзнах по средата на кухнята. Пакетът с леденият хамбургер в ръцете ми се изплъзна
измежду вцепенените ми пръсти. Отне ми една бавна секунда, за да усетя, че пропуснах
тупването, каквото трябваше да има при сблъсък с пода.
Едуард го беше уловил и го бе метнал върху шкафа. Ръцете му вече бяха около мен,
устните му бяха до ухото ми.
- Какво има?
Поклатих замаяно глава.
Три дни могат да променят всичко.
Не си ли мислех допреди малко колко е невъзможен колежа? Как няма да мога да бъда
около хората, след като премина през болезненото три-дневно превръщане, което ще ме
освободи от смъртността, така че да мога да прекарам вечността с Едуард?
Превръщането, което ще ме направи завинаги затворник на собствената ми жажда...
Дали Чарли не бе казал на Били, че съм изчезнала за три дена? Нима Били си бе направил
изводи от това? Нима Джейкъб вдействително ме бе питал дали съм все още човек? Да се
увери, че договорът на върколаците е ненарушен – че нито един от Кълънови не е посмял
да ухапе човек... да ухапе, но не и да убие...?
Но наистина ли смяташе, че ще се върна вкъщи при Чарли, ако случаят бе такъв?
Едуард ме разтърси.
- Бела? – попита той, наистина разтревожен сега.
- Мисля... Мисля, че той проверяваше – промълвих аз. – Проверяваше, за да се убеди. Че
съм все още човек, тоест.
Едуард замръзна и ниско съскане прозвуча в ухото ми.
- Ще трябва да напуснем – прошепнах аз. – Преди. Така че да не нарушим договора.
Никога няма да можем да се върнем повече.
Ръцете му ме обвиха по-силно.
- Знам.
- Ахъм. – Чарли прочисти гърлото си зад нас.
Подскочих и се освободих от ръцете на Едуард, като лицето ми пламна. Едуард се облегна
отново на шкафа. Очите му бяха сурови. Можех да видя тревога в тях, както и гняв.
- Ако не искаш да готвиш, мога да поръчам пица – намекна Чарли.
- Не, няма проблеми, вече започнах.
Въздъхнах и се върнах към работата си, като се опитвах да не обръщам внимание на
публиката си.
- Ако те помоля да направиш нещо, ще ми се довериш ли? – попита Едуард с острота в
нежния си глас.
Бяхме почти стигнали до училище. Едуард бе спокоен и се шегуваше допреди момент и
сега внезапно ръцете му бяха стиснати здраво около кормилото, като кокалчетата му се
напрягаха от усилие да не го счупят на парчета.
Вгледах се в разтревоженото му изражение – очите му бяха отнесени, сякаш се
вслушваше в далечни гласове.
Пулсът ми се ускори в отговор на напрежението му, но отговорих предпазливо:
- Зависи.
Спряхме в училищния паркинг.
- Страхувах се, че ще кажеш това.
- Какво искаш да направя, Едуард?
- Искам да останеш в колата. – Той спря на обичайното място и изключи двигателя,
докато говореше. – Искам да чакаш тук, докато не се върна за теб.
- Но... защо?
Точно тогава го видях. Би бил труден за изпускане, тъй като се извисяваше над учениците,
дори както се бе облегнал на черния си мотоциклет, паркиран нелегално върху тротоара.
- Оу.
Лицето на Джейкъб бе спокойна маска, която добре познавах. Това бе лицето, което той
използваше, когато бе решен да контролира емоциите си, да се държи под контрол.
Караше го да изглежда като Сам, най-възрастният от вълците, лидерът на килетската
глутница. Само че Джейкъб никога не успяваше да наподоби съвършенното спокойствие,
което Сам излъчваше.
Бях забравила колко много ме притеснява това лице. Въпреки че успях да опозная Сам
преди Кълънови да се завърнат – дори да го харесам – никога не успях напълно да се
отърся от негодуванието, което изпитвах, когато Джейкъб имитираше изражението на
Сам. Беше лицето на непознат. Той не беше моят Джейкъб, когато го носеше.
- Снощи прибегна до грешното заключение – промърмори Едуард. – Той те попита за
училище, защото знаеше, че аз ще съм там, където си и ти. Той търсеше безопасно място
да говори с мен. Място със свидетели.
Значи бях възприела по грешен начин мотивите на Джейкъб снощи. Липсваща
информация, това беше проблема. Информация, като например, защо по дяволите
Джейкъб би искал да говори с Едуард.
- Няма да остана в колата – казах аз.
Едуард простена тихо.
- Разбира се, че не. Е, нека приключим с това.
Лицето на Джейкъб стана по-сурово, когато се приближихме към него, хванати за ръце.
Забелязах и други лица – лицата на съучениците ми. Забелязах как очите им се
разшириха, докато оглеждаха почти двата метра на дългото тяло на Джейкъб, което бе
мускулесто по начин, който никое момче на шестнайсет години и половина никога не е
изглеждало.
Видях същите тези очи да обходжат внимателно тясната му черна тениска с къси ръкави,
въпреки че денят беше необичайно студен, неговите скъсани, омазани с машинно масло
дънки, и лъскавия черен мотор, на който се бе подпрял. Очите им не се задържаха на
лицето му – нещо в изражението му ги караше бързо да извръщат поглед. И забелязах
огромното разстояние, на което стоят от него, като невидима окръжност около него, която
никой не смееше да пристъпи. С удивление осъзнах, че Джейкъб им изглежда опасен.
Колко странно.
Едуард спря на няколко ярда от Джейкъб и можех да видя, че не харесва това, че бях
толкова близо до върколак. Той издърпа ръката си леко назад, прикривайки ме наполовина
зад тялото си.
- Можеше да ни се обадиш - каза Едуард с глас, тежък като стомана.
- Извинявай – отговори Джейкъб, а по лицето му се изписа презрителна усмивка. - Нямам
номерата на кръвопийци на бързо повикване.
- Можеше да се свържеш с мен в къщата на Бела, разбира се.
Челюстта на Джейкъб се стегна и веждите му се сключиха. Не отговори.
- Това едва ли е мястото, Джейкъб. Не може ли да го обсъдим по-късно?
- Да, да. Ще намина покрай криптата ти след училище - изсумтя Джейкъб. - Какво му е
лошото на сега?
Едуард се огледа подсказващо, спирайки очите си на свидетелите, които стояха почти на
място, от което можеха да ни чуят. Няколко човека се колебаеха на тротоара, очите им
светнали в очакване. Като че се надяваха, че може да стане сбиване, което да разнообрази
поредния Понеделник сутрин. Видях Тайлър Кроули да сръгва Остин Маркс и двамата се
спряха по пътя си към клас.
- Вече знам какво си дошъл да кажеш – напомни Едуард на Джейкъб с толкова нисък глас,
че едва различих думите. –Съобщението е доставено. Считай ни за предупредени.
Едуард погледна надолу към мен за стотна от секундата с разтревожени очи.
- Предупредени? - попитах объркано. - За какво говориш?
- Не си й казал? – попита Джейкъб, а очите му се разшириха от учудване. - От какво се
страхуваш, че ще застане на наша страна?
- Моля те, спри, Джейкъб - каза Едуард в равен глас.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Защо? – предизвика го Джейкъб.
Смръщих се от объркане.
- Какво не знам? Едуард?
Едуард просто гледаше Джейкъб кръвнишки, като че не ме бе чул.
- Джейк?
Джейкъб повдигна вежда и се обърна към мен.
- Той не ти ли каза, че големият му... брат пресече границата в събота през нощта? -попита
той, а гласът му бе преливащ от сарказъм. Тогава очите му се обърнаха пак към Едуард. -
Пол беше в пълното си право…
- Това не беше ничия земя! – изсъска Едуард.
- Не е вярно!
Беше видимо, че Джейкъб е вбесен. Ръцете му трепереха. Той поклати глава и пое две
дълбоки глътки въздух.
- Емет и Пол? – прошепнах аз.
Пол беше най-избухливият събрат от глутницата на Джейкъб. Той беше този, който загуби
контрол един ден в гората – споменът за ръмжащият сив вълк беше внезапно много ясен в
съзнанието ми.
- Какво е станало? Сбили ли са се? -Гласът ми прозвуча неестествено писклив заради
паниката. - Защо? Пол ранен ли е?
- Никой не се е бил – каза Едуард тихичко, само на мен. - Никой не е ранен. Не се
тревожи.
Джейкъб ни гледаше с невярващи очи.
- Ама ти нищо не си й казал, така ли? Затова ли я отведе? За да не разбере за…
- Тръгвай си веднага – отряза го Едуард по средата на изречението и изражението му
изведнъж беше станало плашещо, наистина плашещо. За секунда изглеждаше като... като
вампир. Той гледаше към Джейкъб с яростна, нескрита омраза. Джейкъб повдигна вежди,
но не се помръдна.
- Защо не си й казал?
Гледаха се мълчаливо дълго време. Още ученици се събраха зад Тайлър и Остин. Видях
Майк до Бен – Майк беше поставил ръка на рамото на Бен, като че ли го удържаше на
място му. В мъртвешката тишина, всички детайли внезапно се подредиха в съзнанието
ми, в изблик на интуиция.
Нещо, което Едуард не искаше аз да зная.
Нещо, което Джейкъб не би скрил от мен.
Нещо, което беше накарало семейство Кълън и вълците да отидат в гората, движейки се в
опастна близост едни до други.
Нещо, което бе накарало Едуард да настоява да прелетя през държавата.
Нещо, което Алис бе съзряла във видението си миналата седмица – видение, за което
Едуард ме излъга.
Нещо, което чаках и без това. Нещо, което знаех, че ще се случи отново, колкото и да не
искам. Никога нямаше да спре, нали?
Чух бързото „гъл, гъл, гъл, гъл”, предизвикано от въздуха, минаващ между устните ми, но
не можех да го спра. Училището изглежда се тресеше, като че имаше земетресение, но
знаех, че тази илюзия е причинена единствено от моето треперене.
- Тя се е върнала за мен - казах задавено.
Виктория никога нямаше да се предаде, докато не ме видеше мъртва. Тя щеше да следва
същата тактика – маневрира и бяга, маневрира и бяга – докато не намереше пролука
между защитниците ми. Можеше да ми излезе късметът. Може би Волтури щяха да
дойдат първи за мен, те поне щяха да ме убият по-бързо.
Едуард ме държеше плътно до себе си, обръщайки се така, че тялото му все още стоеше
между Джейкъб и мен, и погали лицето ми с грижовни ръце.
- Всичко е наред – прошепна ми той. - Всичко е наред. Никога няма да й позволя да те
приближи, всичко е наред. - Тогава той изгледа ядно Джейкъб. - Това отговаря ли на
въпроса ти, мелез?
- Не мислиш ли, че Бела има правото да знае? – предизвика го Джейкъб. - Това е нейният
живот.
Едуард произнесе следващите си думи с глас толкова беззвучен, че дори Тайлър, който се
приближаваше с инчове напред, не можеше да го чуе:
- Защо трябва да е уплашена, щом никога не е била в опастност?
- По-добре уплашена, отколкото лъгана.
Опитах се да се съвзема, но очите ми бяха навлажнени. Можех да го видя зад клепачите
си, можех да видя лицето на Виктория, устните опънати над зъбите й, тъмночервените й
очи, святкащи от обсебилата я мисъл за отмъщение; тя държеше Едуард отговорен за
смъртта на възлюбения й Джеймс. Тя нямаше да спре преди и неговата възлюбена да му
бъде отнета.
Едуард изтри сълзите от бузите ми в пръстите си.
- Наистина ли мислиш, че да я нараниш е по-добре, отколкото да я защитиш? -
Промърмори той.
- Тя е по-силна, отколкото предполагаш – каза Джейкъб. - И е преминала през по-лоши
неща.
Внезапно изражението на Джейкъб се промени и той наблюдаваше Едуард със странно,
изпитателно изражение. Очите му се присвиха, като че ли се опитваше да реши трудна
задача по математика наум.
Усетих как Едуард потръпна. Погледнах го, а лицето му се беше разкривило от нещо,
което можеше да бъде само болка. В един ужасен момент си припомних следобеда ни в
Италия, в страховитата зала в кулата на Волтури, където Джейн измъчваше Едуард с
нейната зловредна дарба, изгаряйки го само със силата на мисълта си...
Споменът ме изтръгна от състоянието ми на полу-истерия и подреди наново
приоритетите ми. Бих предпочела Виктория да ме убие хиляда пъти пред това да гледам
как Едуард страда по този начин отново.
- Интересно – каза Джейкъб, смеейки се докато гледаше лицето на Едуард.
Едуард потрепери, ала успокои изражението си с малко усилие. Не успя, обаче, съвсем да
скрие агонията в очите си. Погледнах, с ококорени очи от гримасата на Едуард към
подигравателната усмивка на Джейкъб.
- Какво му правиш? - настоях да знам.
- Няма нищо, Бела – каза ми Едуард тихичко. - Просто Джейкъб има много добра памет,
това е всичко.
Джейкъб се ухили, а Едуард потрепери отново.
- Престани! Каквото и да му правиш…
- Разбира се, щом искаш. - Джейкъб повдигна рамене. - Негов си е проблемът, че не
харесва това, което си спомням.
Хвърлих му един мръсен поглед, а той ми се усмихна дяволито като дете, хванато да
върши нещо непозволено, но за което знае, че няма да го накажат.
- Директорът идва насам да попречи на размотаването по училищна собственост. - Едуард
ми промърмори. - Да влизаме в английски, Бела, за да не се окажеш въвлечена в това.
- Прекалено покровителствен е, не мислиш ли? – каза Джейкъб, говорейки само на мен. -
Малко неприятности правят живота забавен. Нека позная, не ти е позволено да се
забавляваш, нали така?
Едуард гледаше заплашително, а устните му се дръпнаха настрани, за да оголят леко
зъбите му.
- Млъкни, Джейк – казах аз.
Джейкъб се засмя.
- Това прозвуча като „не”. Хей, ако някога ти се прииска да си върнеш живота, можеш да
дойдеш да ме видиш. Моторът ти все още е в гаража ми.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Тази новина ме разсея.
- Трябваше да го продадеш. Обеща на Чарли, че ще го направиш.
Ако не бях молила от името на Джейк - в крайна сметка, беше вложил седмици труд в
двата мотора, заслужаваше някакава отплата - Чарли щеше да хвърли мотоциклета ми в
някоя кофа за боклук. И вероятно да запали въпросната кофа.
- Да, бе. Като че ли бих го направил. Принадлежи на теб, не на мен. Във всеки случай, ще
го пазя, докато не си го поискаш.
Лек намек за усмивката, която помнех, заигра изведнъж по краищата на устните му.
- Джейк...
- Мисля, че сгреших, нали знаеш, за това, че не можем да сме приятели. Може би ще
успеем от моята страна на линията. Ела да ме видиш.
Бях абсолютно наясно с Едуард, с ръце, обвити защитнически около мен. Хвърлих бърз
поглед към лицето му - беше спокойно, търпеливо.
- Аз, ъ, не знам за това Джейк.
Джейкъб напълно захвърли враждебната фасада. Сякаш беше забравил, че Едуард е там,
или поне беше решен да се държи по този начин.
- Липсваш ми всеки ден, Бела. Не е същото без теб.
- Знам и съжалявам, Джейк. Просто...
Той поклати глава и въздъхна.
- Знам. Няма значение, нали? Предполагам, че ще оцелея или нещо такова. На кой са му
притрябвали приятели. - той направи гримаса, опитвайки се да скрие болката с тънък
намек за ненужна храброст.
Страданието на Джейкъб винаги беше извиквало на показ моята защитническа страна. Не
беше съвсем смислено - Джейкъб едва ли имаше нужда от каквато и да е физическа
защита, която можех да предложа. Но ръцете ми, приковани под тези на Едуард, копнееха
да се протегнат към него. Да се обвият около неговият голям топъл кръст в безвучно
обещание за приемственост и утеха.
Закрилящите ръце на Едуард се бяха превърнали в ограничители.
- Добре, тръгвайте към часовете си. - чу се строг глас иззад нас - Тръгвайте, господин
Кроули.
- Тръгвай към училище, Джейк. - прошепнах аз в момента в който разпознах гласа на
директора. Джейкъб ходеше на училище в резервата на Килетите, но все пак можеше да
загази за навлизане в границите на училището или пък за обратното.
Едуард ме пусна, хващайки само ръката ми и издърпвайки ме зад тялото си отново.
Господин Грийн си проправяше път през кръга от зрители, веждите му надвиснали над
малките му очички като мнителни буреносни облаци.
- Сериозно говоря. - заплашваше - Оставане след часовете за всеки, който все още е тук,
когато се обърна отново.
Публиката се стопи преди да довърши изречението си.
- А, господин Кълън. Имаме ли проблем тук?
- Изобщо не, господин Грийн. Ние тъкмо тръгвахме към час.
- Отлично. Изглежда не познавам приятеля Ви. - господин Грийн обърна поглед към
Джейкъб. - Нов ученик ли сте тук?
Очите на господин Грийн огледаха критично Джейкъб и можех да видя, че бе стигнал до
същия извод като всички останали: опасен. Проблемен.
- Мне. - каза Джейкъб с половинчато подсмихване на широките устни.
- Тогава предлагам да се изтеглите от училищните земи, младежо, преди да съм се обадил
на полицията!!
Лекото подсмихване на Джейкъб се превърна в цяла усмивка и знаех, че си представя
Чарли, който се появява да го арестува. Тази усмивка беше прекалено горчива, прекалено
пълна с подигравка, за да ме задоволи. Това не беше усмивката, която исках да видя.
- Да, сър. - каза Джейкъб и отдаде почест като войник, скочи на мотора си и го запали с
ритник точно там на тротоара. Моторът изръмжа, гумите изпротестираха, когато той го
завъртя рязко. За секунди Джейкъб беше извън поглед.
Господин Грийн стисна зъби докато гледаше това изпълнение.
- Господин Кълън. Очаквам от Вас да помолите приятеля Ви да не прекрачва границите
на училището отново.
Той не е мой приятел, господин Грийн. Но ще предам предупреждението.
Господин Грийн сви устни. Перфектните оценки и безупречно досие на Едуард очевидно
бяха фактор в оценката на господин Грийн за инцидента.
- Разбирам. Ако се притеснявате за каквито и да е неприятности, с удоволствие бих...
- Няма място за притеснение, господин Грийн. Няма да има неприятности.
- Надявам се това да е така. Е, добре тогава. Ходом към часовете Ви. Вие също,
госпожице Суон.
Едуард кимна, като ме задърпа към сградата за английски.
- Чувстваш ли се достатъчно добре, за да отидеш в час? - прошепна той когато
подминахме директора.
- Да - прошепнах в отговор, не съвсем сигурна дали това не е лъжа.
Дали се чувствах добре или не не беше най-важният проблем в момента. Трябваше да
поговоря с Едуард веднага, а часът по английски не беше идеалното място за разговора,
който имах предвид.
Но с господин Грийн точно зад нас, нямахме много възможности.
Стигнахме до часа с малко закъснение и седнахме бързо на местата си. Господин Бърти
рецитираше поема от Фрост. Игнорира влизането ни, отказвайки да ни позволи да
прекъснем ритъма му.
Откъснах един празен лист от тетрадката ми и започнах да пиша, почеркът ми беше още
по-нечетлив от обикновено, благодарение на раздразнението ми.
Какво стана? Кажи ми всичко. И зарежи простотията със защитаването ми, моля те.
Бутнах листа към Едуард. Той въздъхна и започна да пише. Отне му по-малко време от на
мен, въпреки че написа цял абзац със своят краснопис преди да плъзне листа към мен.
Алис видя, че Виктория се връща. Изведох те от града просто като предпазна мярка -
никога не е имало шанс тя да се доближи до теб. Емет и Джаспър почти я бяха хванали,
но Виктория, изглежда, има инстинкт за бягство. Избягала е точно по границата на
килетите сякаш я е гледала по карта. Не помогнало особено, че способностите на Алис
са били нулирани при намесата на килетите. За да бъдем честни, килетите също почти
са щели да я хванат, ако не сме им се били изпречили. Големият сив си е бил помислил, че
Емет е пресякъл границата и започнал да се държи защитно. Разбира се, Розали
реагирала на това и всички зарязали лова, за да защитят приятелите си. Карлайл и
Джаспър успокоили нещата преди те да излязат извън релси. Но Виктория им се била
изплъзнала. Това е всичко.
Намръщих се на буквите на страницата. Всички са били замесени в това - Емет, Джаспър,
Алис, Розали и Карлайл. А може би дори и Есме, макар да не я беше споменал. А и Пол и
останалата част от глутницата на килетите. Можело е толкова лесно да се превърне в
битка, бъдещето ми семейство и старите ми приятели едни срещу други. Някой от тях е
можел да бъде ранен. Предствях си вълците в най-голяма опасност, но картината на
дребничката Алис до някой от огромните върколаци, биейки се...
Потреперах.
Внимателно изтрих целия параграф с гумата ми и написах отгоре.
А Чарли? Тя би трябвало да е и след него?
Едуард вече клатеше глава преди да приключа, очевидно възнамерявайки да изключи
всякаква опасност от страна на Чарли. Той протегна ръка, но аз я игнорирах и започнах
отново.
Не можеш да знаеш дали не си го е мислила, защото не беше тук. Флорида беше лоша
идея.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той взе листа изпод ръката ми.
Нямаше да те изпратя сама. С твоя късмет дори и черната кутия нямаше да оцелее.
Това не беше изобщо каквото имах предвид: не си бях и помисляла да тръгвам без него.
Имах предвид, че трябваше да останем тук заедно. Но бях отклонена от коловоза на
мислите си от отговора му, а и малко раздразнена. Сякаш не можех да прелетя през
страната без самолета да се разбие. Много смешно.
Да кажем, че лошият ми късмет наистина беше свалил самолета. Ти какво точно щеше
да направиш по въпроса?
Защо се разбива самолета?
Сега се опитваше да прикрие усмивка.
Пилотите са се напили и са припаднали.
Лесно. Ще управлявам самолета.
Разбира се. Стиснах устни и опитах отново.
И двата двигателя са експлодирали и падаме спираловидно към земята.
Ще изчакам докато сме достатъчно близо до земята, хващам те здраво, изритвам
стената от пътя и скачам. Тогава ще те занеса до мястото на инцидента и ще се
препъваме наоколо сякаш сме двамата най-късметлийски оцелели в историята.
Зазяпах го, останала без думи.
- Какво? - прошепна той.
Поклатих глава, изумена.
- Нищо - казах с половин уста.
Изтрих притеснителния разговор и написах още един ред.
Ще ми кажеш следващият път.
Знаех, че ще има следващ път. Тази тенденция щеше да продължи докато някой не
загубеше.
Едуард се загледа в очите ми за един дълъг момент. Чудя се как изглеждаше лицето ми -
чувствах го студено, така че кръвта не се беше завърнала на бузите ми. Миглите ми все
още бяха мокри.
Той въздъхна и кимна веднъж.
Благодаря.
Листът изчезна изпод ръката ми. Погледнах нагоре, мигайки изненадано, точно когато
господин Бърти се приближи до нас.
- Това там нещо, което искате да споделите ли е, господин Кълън?
Едуард погледна нагоре невинно и му подаде листа хартия отгоре на папката си.
- Записките ми? - попита, звучейки объркано.
Господин Бърти сканира с поглед записките - без съмнения перфектна транскрипция на
лекцията му - и се отдалечи, мръщейки се.
Чак по-късно, по математика - единствения ми час без Едуард - чух клюките.
- Залагам на големия индианец. - казваше някой.
Надникнах, за да видя Тайлър, Майк, Остин и Бен, които бяха навели главите си един към
друг, потънали в разговора.
- Да - прошепна Майк. - Видяхте ли колко беше голям този Джейкъб. Мисля, че може да
свали Кълън. - Майк звучеше доволен от тази идея.
- Не мисля така. - оспори Бен - Има нещо в Едуард. Винаги е толкова...уверен. Имам
чувството, че може да се грижи за себе си.
- Аз съм с Бен - съгласи се Тайлър. - Освен това, ако другото хлапе направи нещо на
Едуард, ясно че онези огромни негови братя ще се намесят.
- Бил ли си до Ла Пуш напоследък? - попита Майк. - Лорън и аз отидохме на плажа преди
наколко седмици и, повярвай ми, приятелите на Джейкъб са също толкова големи, колкото
и той.
- Хъх - каза Тайлър - Жалко, че не се превърна в нищо. Предполагам, че няма да разберем
как биха се развили нещата.
- Не ми изглеждаше свършило - каза Остин - Може би все пак ще разберем.
Майк се ухили.
- Някой в настроение ли е да залагаме?
- Десет на Джейкъб - веднага каза Остин.
- Десет на Кълън - присъедини се Тайлър.
- Десет на Едуард - съгласи се Бен.
- Джейкъб - каза Майк.
- Хей, някой от вас знае ли за какво беше? - зачуди се Остин - Това би могло да повлияе на
шансовете.
- Мога да предположа. - каза Майк и ми хвърли един бърз поглед в същия момент, в който
и Бен и Тайлър го направиха.
Съдейки по израженията им, никой не беше осъзнал, че лесно мога да ги чуя от това
растояние. Всички отклониха поглед бързо, разбърквайки листовете по чиновете си.
- Все още казвам Джейкъб - измънка Майк изпод дъха си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
4. Природа
Имах лоша седмица.
Знаех, че реално нищо не се е променило. Добре, Виктория не се беше отказала, но бях ли
си представяла някога, че ще го направи? Появата й просто беше потвърдила това, което
вече знаех. Нямаше нужда от паника.
На теория. Да не се паникьосваш звучеше лесно на думи.
Дипломирането беше само след няколко седмици, но се чудех дали не е глупаво да си стоя
така, слаба и вкусна, и да чакам следващото бедствие. Изглеждаше твърде опасно да
остана човек.Направо си просех неприятностите да ме застигнат. Някой като мен не би
следвало да бъде човек. Някой с моя късмет би трябвало да е по-малко безпомощен.
Но никой не ме слушаше.
Карлайл бе казал: "Ние сме седмина, Бела. А и с Алис на наша страна, не мисля, че
Виктория може да ни хване неподготвени. Мисля, че е по-добре, заради Чарли, да се
придържаме към първоначалния план."
Есме бе казала: "Не бихме позволили нещо да ти се случи, миличка. Знаеш това. Моля те,
бъди търпелива." И ме бе целунала по челото.
Емет бе казал: "Радвам се, че Едуард не те уби. Всичко е много по-забавно с теб наоколо."
Розали го бе изгледала гневно.
Алис бе извъртяла очии бе казала: „Обидена съм. Не се притесняваш сериозно за това,
нали?"
- Ако не е голяма работа, защо тогава Едуард ме завлече до Флорида? - бях казала.
- Не си ли забелязала, Бела, че Едуард е мъничко склонен към преувеличаване на нещата?
Джаспър тихомълком беше изтрил паниката и напрежението от тялото ми с любопитната
си способност да контролира емоционалната атмосфера. Бях се почувствала спокойна и
се бях оставила да ме разубедят от постоянните ми отчаяни молби.
Разбира се, това спокойствие се беше изпарило, когато Едуард и аз бяхме напуснали
стаята.
Изводът беше, че аз трябваше да забравя, че побъркан вампир ме дебнеше, жадувайки
смъртта ми. Да си гледам моята работа.
Наистина се опитах. И изненадващо наистина имаше неща, достатъчно стресиращи, че да
се съсредоточа върху тях, изключвайки присъствието ми в списъка със застрашените от
изчезване видове...
Защото реакцията на беше най-дразнеща от всички.
- Това е между теб и Карлайл - бе казал. - Разбира се, ти знаеш, че съм склонен да го
направя между теб и мен, когато пожелаеш. Знаеш и условието ми. - и се бе усмихнал
ангелски.
Ох. Наистина знаех условието му. Едуард бе обещал, че ще ме превърне сам, когато
пожелаех...стига да се омъжех за него преди това.
Понякога се чудех дали просто не се преструва, че не може да чете мислите ми. Как иначе
би уцелил точно това условие, което щях да имам проблем да изпълня? Единственото
нещо, което би ме забавило.
Като цяло - много лоша седмица. И днес беше най-лошият ден от нея.
Винаги беше лош ден когато Едуард го нямаше. Алис не бе видяла нищо необикновено за
този уикенд и аз бях настояла той да се възползва от възможността да отиде на лов с
братята си. Знаех колко го отегчаваше да ловува близката, лесна плячка.
- Забавлявай се - бях му казала. - Убий няколко планински лъва и за мен.
Никога нямаше да му призная колко ми беше трудно, когато го нямаше - как това
повикваше отново кошмарите от изоставянето. Ако знаеше това, би се чувствал ужасно и
би се страхувал да ме оставя, дори и по най-належащите причини. Поне беше така в
началото, когато се върнахме от Италия. Златистите му очи бяха станали черни и бе
страдал от жаждата си повече, отколкото вече беше нужно. Затова се държах, сякаш
нямаше нищо и едва ли не го изритвах през вратата, когато Емет и Джаспър искаха да
ловуват.
Мисля, че той прозираше през фасадата. Мъничко. Тази сутрин беше оставена бележка на
възглавницата ми.
" Ще се върна толкова бързо, че няма да има време да ти липсвам. Грижи се за сърцето ми
- оставих го при теб."
Та сега имах една свободна събота с нищо за правене, освен сутрешната ми смяна в
"Олимпийската екипировка на Нютън" да ме разсейва. И, разбира се, "успокояващото"
обещание на Алис:" Аз оставам да ловувам близо до вкъщи. Ще бъда само на 15 минути
път ако имаш нужда от мен. Ще си държа очите отворени за неприятности."
Превод: не прави нищо глупаво, просто защото Едуард го няма.
Алис определено беше също толкова способна да осакати пикапа ми, колкото и Едуард.
Опитах се да гледам позитивно на нещата. След работа имах планове да помагам на
Анджела със съобщенията, така че това щеше да ме занимава. А и Чарли беше в отлично
настроение поради отсъствието на Едуард, така че можех да се наслаждавам докато
траеше. Алис щеше да прекара нощта с мен, ако бях достатъчно жалка да я помоля. И
утре Едуард щеше да си е вкъщи. Щях да оцелея.
Не исках да подранявам излишно за работа, затова изядох закуската си бавно, по едно
парченце корнфлейкс на хапка. Когато измих чиниите, се захванах да подредя
магнитчетата на хладилника в перфектна линия. Може би развивах маниакалност.
Последните две магнитчета - кръгли, черни и функционални, които ми бяха любими
защото можеха да задържат 10 листа хартия за халдилника без проблем - не искаха да
сътрудничат с моето убеждение. Полярността им беше обърната - всеки път когато се
опитвах да сложа едното, другото изскачаше от мястото си.
По някаква причина, параноя може би, това ме дразнеше много. Защо не можеха да се
държат прилично? Оглупяла от упоритост, аз продължих да ги бутам заедно, сякаш
очаквах изведнъж да се откажат. Можех просто да обърна някое от тях, но чувствах това
като поражение. Накрая, вбесена повече на себе си, отколкото на магнитите, ги махнах от
хладилника и ги задържах заедно с две ръце. Отне ми известно усилие, бяха достатъчно
силни, за да се съпротивляват, но аз ги заставих да се долепят един до друг.
- Ето - казах на глас - говоренето на неодушевени предмети – никога не е добър знак - Не
е толкова ужасно, нали?
Стоях там като идиот за около секунда, неспособна да призная, че усилията ми не
оказваха трайно влияние срещу физичните закони. Тогава, въздишайки, поставих
магнитите обратно на хладилника, раздалечени един от друг този път.
Все още беше прекалено рано, но реших да изляза от къщата преди неодушевените
предмети да започнат да ми отговарят.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Когато стигнах до магазина на Нютън, Майк методично миеше пътеките между
рафтовете, докато майка му подреждаше новите стоки на щанда. Хванах ги по средата на
спор, неосъзнали, че съм пристигнала.
- Но Тайлър може да отиде само тогава - оплакваше се Майк. - Ти каза след
дипломирането.
- Просто ще трябва да почакаш - каза рязко г-жа Нютон. - Ти и Тайлър може да измислите
нещо друго за правене. Няма да стъпиш в Сиатъл докато полицията не спре това, което
става там. Знам, че Бет Краули е казала на Тайлър същото, така че не дръж сякаш аз съм
злодея... О, добро утро, Бела - каза тя, когато ме зърна, вече с по-весел тон. - Подранила
си.
Карън Нютън бе последния човек, който бих си помислила да помоля за помощ в магазин
за оборудване за спортове на открито. Перфектно изрусената й коса беше винаги
загладена в елегантна извивка на врата й, ноктите й бяха лакирани от професионалисти,
също и ноктите на краката й, видими през съставените само от каишки обувки на високи
токчета, по нищо ненаподобяващи дългите редици обувки за катерене, които се
предлагаха в магазина.
- Нямаше задръстване - пошегувах се аз, докато грабвах ужасяващата си флуоресцентна
оранжева жилетка изпод щанда. Бях изненадана, че госпожа Нютон е също толкова
притеснена от това нещо със Сиатъл, колкото и Чарли. Бях си помислила, че той изпада в
крайности.
- Ами, ъ... - госпожа Нютън се поколеба за момент, играейки си притеснено с тесте
листовки, които бе подреждала до касата.
Спрях с една ръка промушена през жилетката. Познавах този поглед.
Когато бях уведомила семейство Нютън, че няма да работя тук това лято - тоест изоставях
ги през най-напрегнатия им период - те бяха започнали да обучават Кейти Маршъл да
заеме мястото ми. Не можеха да си позволят и двете ни едновременно, затова, когато се
очертаваше по-спокоен ден...
- Щях да ти се обадя - продължи госпожа Нютън. - Не мисля, че очакваме много клиенти
днес. Майк и аз ще можем да се справим. Съжалявам, че си станала и си дошла дотук...
В нормален ден бих била в екстаз от обрата на събитията.Днес...Не съвсем.
- Добре - въздъхнах. Раменете ми се прегърбиха. Какво щях да правя сега?
- Това не е честно, мамо - каза Майк. - Ако Бела иска да работи...
- Не, няма нищо, госпожо Нютън. Наистина, Майк. Имам изпити, за които да уча и така
нататък... - не исках да съм източник на семеен раздор, когато те и без това вече се караха.
- Благодаря, Бела. Майк, пропуснал си ред четири. Ъм, Бела, можеш ли да хвърлиш тези
листовки в кофата на излизане? Казах на момичето, което ги остави, че ще ги сложа на
щанда, но просто нямам място.
- Разбира се, няма проблем - прибрах жилетката си, грабнах листовките под мишница и се
насочих навън в мъглата и дъжда.
Кофата за боклук беше отстрани на магазина, до мястото където ние, служителите,
трябваше да паркираме. Аз се повлякох натам, подритвайки камъчета безцелно по пътя.
Тъкмо щях да метна тестето ярко жълти листи в боклука, когато заглавието, отпечатано с
голям шрифт отгоре прикова погледа ми. Една конкретна дума грабна вниманието ми.
Сграбчих листовките с две ръце, зяпайки картинката под заглавието. Буца се надигна в гърлото ми.

СПАСЕТЕ ОЛИМПИЙСКИЯ ВЪЛК.

Под думите имаше детайлна рисунка на вълк, пред елхово дръвче с вдигната глава, явно
виейки срещу луната. Беше смущаваща картина: нещо в оклюмалата стойка на вълка го
караше да изглежда окаян. Сякаш виеше, завладян от скръб.
В следващия момент аз вече тичах към пикапа си, все още стиснала листовките.
Петнадесет минути - само толкова имах. Но трябваше да е достатъчно. Стигаше се до Ла
Пуш само за петнадесет минути и сигурно щях да пресека граничната линия преди да
стигна до градчето.
Камионът оживя с рев без проблем.
Алис не би могла да предвиди това, защото не го бях планирала. Изненадващо решение,
това беше ключът! Докато се движех достатъчно бързо, щях да мога да го осъществя.
В бързината си бях хвърлила влажните брошури и сега те бяха разпиляни в безпорядък на
седалката до мен - стотина дебело напечатани заглавия, стотина виещи вълка, очертани на
жълтия фон.
Изтъркалях се по мократа магистрала, включвайки чистачките на максимум и
игнорирайки рева на древния двигател. 55 километра беше оптималното, което можех да
изтръгна от пикапа си и се молех това да е достатъчно. Нямах идея къде е граничната
линия, но започнах да се чувствам по-спокойна когато преминах първите къщи точно до
Ла Пуш. Това тряваше да е извън обсега на Алис.
Щях да й се обадя когато отида до Анджела следобеда, казах си, за да знае, че съм добре.
Така че, за нея нямаше причина да се тревожи. Едва ли щеше да ми е много сърдита,
когато Едуард се върнеше, щеше да е ядосан и за двама.
Пикапът почти изнемогваше, когато спрях до познатата червена къща. Буцата се върна
обратно в гърлото ми, докато се взирах в мястото, което някога беше мое убежище. Беше
минало толкова много време от както за последно бях тук. Преди да изключа двигателя,
Джейкъб стоеше на входната врата с изкривено от шок лице. От внезапната тишина,
породена от угасването на двигателя, го чух да ахва.
-Бела!
-Здрасти, Джейк!
-Бела – провикна се той и усмивката, която чаках се разтегна по лицето му,сякаш
слънцето си провираше път измежду облаците.Зъбите му заблестяха ярко,
контрастирайки на червеникаво-кафявата му кожа. - Не мога да повярвам!
Той изтича до пикапа и почти ме издърпа през отворената врата, след което и двамата
заподскачахме нагоре-надолу като малки деца.
-Как се озова тук?
-Измъкнах се!
-Страхотно!
-Хей, Бела!- Били се беше придвижил до входната врата, тътрейки количката, за да види
за какво е целия шум отвън.
-Здравей, Бил!
Точно тогава Джейкъб ми изкара въздуха като ме сграбчи в здрава прегръдка - твърде
здрава за да дишам - и ме завъртя в кръг.
-Боже, толкова е хубаво да те видя тук!
-Не мога да дишам! - едва промълвих задъхано.
Той се засмя и внимателно ме остави на земята.
-Добре дошла отново, Бела!- каза той, хилейки се.
И начина, по който каза тези думи, ги накараха да прозвучат като“добре дошла у дома”.
Тръгнахме да се разхождаме, бяхме твърде развълнувани, за да седим спокойно в къщата.
Джейкъб почти тичаше докато се движеше, и трябваше на няколко пъти да му напомням,
че краката ми не бяха десет фута дълги.
Докато се разхождахме почувствах, че се натъквам на друга версия на себе си – тази,
която бях с Джейкъб. Малко по-млада, по-безотговорна. Като някой, който в даден случай
би могъл да направи нещо глупаво без уместна причина.
Нашето приповдигнато настроение се запази през първите няколко теми на разговор: как
е всеки един от нас, какво ме доведе и колко ще остана…Когато колебливо му казах за
брошурите, на които се натъкнах, оглушителният му смях отекна между дърветата.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
И
тогава, докато минавахме бавно покрай магазина и започнахме да се промушваме из
гъстия шубрак, който водеше към Първия Плаж, стигнахме до неприятните теми. Твърде
скоро се наложи да говорим за причините зад нашата дълга раздяла и аз гледах как лицето
на моя приятел се превръща в мъчително стегната физиономия, която ми беше твърде
позната.
-И каква е историята?- попита ме Джейкъб, ритайки парче плавей, изпречило се на пътя
му, твърде силно. То се претърколи по пясъка и след това с грохот се удари в скалите. -
Имам предвид, преди последния път, когато… Знаеш…
Той се бореше с думите, които искаше да произнесе.Пое дълбоко дъх и опита отново.
-Това, което имам предвид е…всичко ли е по същия начин преди той да си замине?
Прости ли му за всичко това или…?
На свой ред и аз си поех дъх и промълвих:
- Няма нищо за прощаване!
Щеше ми се да прескоча тази част: предателствата,обвиненията, но знаех че ще се наложи
да говорим направо, преди да можем да се прехвърлим на някаква друга тема.
Джейкъб се намръщи, все едно беше ял нещо кисело.
-Щеше ми се Сам да те беше снимал онази септемврийска нощ, когато те намери. Това
щеше да е улика номер едно.
-Никой не е на съд.
- Може би трябва.
- Нямаше да го обвиняваш за заминаването му, ако знаеше причината.
Той ме гледаше гневно за няколко секунди.
-Добре- Каза той кисело, предизвиквайки ме. - Изненадай ме!
Омразата му, цялата враждебност бяха насочени към мен, все едно слагах сол в раните му.
Болеше да го гледам така. Това ми напомни за онзи мрачен следобед, много отдавна,
когато по заповедите на Сам, той ми каза че не можем да бъдем приятели. Поех си дъх с
надеждата да се успокоя.
-Едуард ме напусна миналата есен, защото мислеше че не бива да се мотая с вампири. Той
мислеше, че ще е по-безопасно за мен, ако просто си тръгне от живота ми.
Джейкъб въздъхна два пъти и се забърза за момент. Каквото и да мислеше да каже, то
едва ли вече беше в сила. Бях доволна, че той не знае причината зад решението на Едуард.
Мога само да си представя какво щеше да си мисли, ако знаеше, че Джаспър ме беше
нападнал.
-Обаче той се върна все пак, нали? - измърмори Джейкъб. - Твърде жалко, че не може да
се придържа към решенията си.
-Ако не си спомняш, аз бях тази, която го върна.
Джейкъб се втренчи в мен за момент, след това се отдръпна, чертите на лицето му се
опуснаха, а гласа му беше по-спокоен от преди.
-Това е така - съгласи се той. - Но аз така и не разбрах цялата история. Какво се случи?
Подвоумих се за момент, хапейки устни нервно.
-Да не би да е тайна? - В гласа му имаше подигравателна нотка. – Да не би да не ти е
разрешено да ми кажеш?
-Не - озъбих му се на свой ред. - Това е наистина доста дълга история.
Джейкъб се усмихна арогантно, след което тръгна по посока към плажа, очаквайки да го
последвам. Не беше особено приятно да бъда с Джейкъб, когато се държеше така. Вървях
след него машинално и не бях съвсем убедена дали не е по-добре просто да се обърна и
да си тръгна. Но тогава щеше се наложи да срещна Алис, така че, предполагам, не бързах
за никъде.
Джейкъб вървеше по един огромен плавей - голямо дърво с корени, избеляло и потънало
дълбоко в пясъка. Това беше, един вид, нашето дърво. Той седна на “естествено
образуваната пейка” и потупа мястото до себе си, подканяйки ме да седна.
- Нямам нищо против дългите истории, има ли екшън?
- Страшна история!- казах го като си придадох лека подигравателна нотка. - Ще ме
слушаш ли внимателно, или ще ме прекъсваш на всяко изречение, за да вмъкнеш някоя
подигравка за приятелите ми?
Той се престори, че заключва устните си и след това хвърля ключето зад гърба си. Опитах
се да не се усмихвам, но се провалих.
- Ще трябва да започна от нещата,на които си присъствал! - казах аз, опитвайки да
систематизирам цялата информация в главата си, преди да започна.
Джейк махна с ръка нехайно.
-Давай направо! Това е добре, защото има неща, които още тогава не успях да си изясня!
-Така, става сложно, така че слушай внимателно. Знаеш, че Алис вижда някои неща,
нали?
Приех намръщването му (вълците не вярваха доскоро на легендите, че вампирите
притежават някакви свръхестествени дарби) за „да” и преминах към частта, в която
бързах към Италия, за да спася Едуард.
Разказвах, като сбивах възможно най-много информацията и пропускайки, всичко, което
не беше от съществена важност .Опитвах се да разгадая мислите на Джейкъб по
мимиките на лицето му, но то беше загадъчно, когато разказвах как Алис видяла плана на
Едуард да се самоубие, защото разбрал, че съм мъртва. Понякога Джейкъб изглеждаше
толкова потънал в мислите си, че си питах дали въобще ме слуша.
Прекъсна ме само веднъж.
- Кръвопийцата-гадателка не може да ни вижда във виденията си?! - отекна гласът му
същевременно свиреп и благодарен. - Наистина ли? Това е страхотно!
Стиснах зъби и така седяхме в мълчание, по лицето му разбирах, че очакваше да
продължа. Погледнах го гневно, докато той осъзна грешката си.
- О-па! - каза той. - Извинявай.
Той затвори устните си отново. Реакциите му бяха по-лесни за разчитане, когато стигнах
до частта за Волтури. Стисна зъби, тръпки побиха ръцете му и ноздрите му се разшириха.
Не се впуснах в подробности, просто му разказах как Едуард ни е отървал от
неприятности, без да разказвам за обещанието, което трябваше да дадем или
посещението, което очаквахме. На Джейкъб не му трябваха моите кошмари.
- Сега вече знаеш цялата история – заключих аз. -Така че е твой ред да говориш. Какво се
случи, докато ме нямаше този уикенд?
Знаех, че Джейкъб ще ми даде повече подробности от Едуард. Не го беше страх да ме
уплаши. Джейкъб се наведе напред, моментално въодушевен.
- Та, Ембри, Куил и аз бяхме на патрул в събота вечер, просто обичайните неща, когато от
изневиделица – бам! - Той размаха с ръце, имитирайки експлозия. – Беше там – прясна
следа, на не повече от 15 минути. Сам искаше да го изчакаме, но аз не знаех, че те няма и
не знаех, дали кръвопиецът ти те наблюдаваше или не. Така че ние тръгнахме след нея с
пълна пара, но тя беше пресякла договорената граница преди да я настигнем.
Разпръснахме се по линията, надявайки се тя да се върне обратно в нашата територия.
Беше много дразнещо да ти кажа. - Той поклати глава и косата му, която растеше, след
като я беше отрязъл много късо, когато се присъедини към глутницата – му влезе в очите.
- Оказахме се много на юг. Семейство Кълън я догонили обратно до нашата страна, само
че на няколко мили на север от нас. Щеше да бъде перфектната засада, ако знаехме къде
да чакаме. -Той поклати глава, вече правейки гримаса. - Тогава стана опасно. Сам и
другите я настигнали преди нас, но тя танцувала точно по линията и цялото сборище
било от другата страна. Големият, как му беше името…
- Емет.
- Да, той. Той се спусна към нея, но червенокосата беше бърза! Той се приземи точно зад
нея и почти се сбъска с Пол. Та, Пол...е, знаеш какъв е Пол...
- Да.
- Загубил контрол. Не мога да кажа, че го виня – огромният кръвопиец беше отгоре му.
Той му се нахвърли…Ей, не ме гледай така! Вампирът беше на наша територия.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Опитах се да си придам спокоен вид, за да продължи. Ноктите ми се бяха забили в
дланите ми от напрежението в историята, въпреки че знаех, че всичко се е оправило.
- Както и да е, Пол пропусна и големият се върна от своята страна. Но дотогава…ъ…
ами…ъ…русата.... -Изражението на Джейкъб беше комична смесица от отвращение и
нежелано възхищение, докато се опитваше да намери думи да опише сестрата на Едуард.
- Розали.
- Както и да е. Тя стана доста защитнически-настроена, та аз и Сам изостанахме да
застанем от двете страни на Пол. Тогава водачът им и другият рус мъж...
- Карлайл и Джаспър.
Той ми хвърли раздразнен поглед.
- Знаеш, че не ми пука. Както и да е, та Карлайл говори със Сам, опитвайки се да успокои
нещата. Тогава беше странно, защото всички се успокоиха много бързо. Беше ония,
другия, за когото ми каза, мътеше ни мозъците. Но даже като знаехме какво прави, не
можехме да не сме спокойни.
- Да, знам как е.
-Много дразнещо, ето как е. Само че не можеш да се раздразниш до след това. -Той ядно
поклати глава. -Та Сам и главният вампир се съгласиха, че Виктория е приоритет и пак
тръгнахме след нея. Карлайл ни даде линията, та да можем да проследим миризмата както
трябва, но тогава тя стигна до скалите на север от местността Мака, точно където линията
се движи близо до брега за няколко мили. Тя навлезе във водата пак. Големият и
спокойният искаха разрешение да прекосят линията и да тръгнат след нея, но ние, разбира
се, отказахме.
- Добре. Имам предвид, държал си се глупаво, но се радвам. Емет никога не е достатъчно
предпазлив. Можеше да бъде наранен.
Джейкъб изсумтя.
- Та, вампирът ти сигурно ти е казал, че ние сме атакували без никаква причина и
неговият напълно невинен клан…
- Не - прекъснах го аз. - Едуард ми разказа същата история, просто без толкова детайли.
- Хъх – каза Джейкъб на носа си и се наведе да вземе камък от милионите морски такива,
които се пилееха под краката ни.
С небрежно перване, той го изпрати на повече от сто метра в залива.
- Е, тя ще се върне, предполагам. Ще имаме друг шанс да я хванем.
Побиха ме тръпки; разбира се, че тя ще се върне. Дали Едуард ще ми каже следващия
път? Не бях сигурна. Трябва да наглеждам Алис, да гледам да знаците, че случката ще се
повтори....
Джейкъб изглежда не забеляза реакцията ми. Той наблюдаваше вълните със замислено
изражение на лицето, широките му устни бяха присвити.
- За какво си мислиш? - попитах след дълъг, мълчалив момент.
- Мисля за това, което ми каза. За това, че врачката те е видяла да скачаш от скалата и
помислила, че се опитваш да се самоубиеш, и как всичко излязло извън
контрол.....Осъзнаваш ли, че ако ме беше изчакала, както се бяхме разбрали, тогава кр –
Алис нямаше да може да те види, че скачаш? Нищо нямаше да се промени. Сигурно и
сега щяхме да сме в гаража ми, както всяка друга събота. Нямаше да има никакви
вампири във Форкс, а ти и аз.... - гласът му заглъхна, той беше потънал в размишления.
Начинът, по който казваше това, беше смущаващ; като че щеше да бъде добро нещо да
нямаше вампири във Форкс. Сърцето ми пропусна удар при пустотата на картината, която
той рисуваше.
- Едуард щеше да се завърне и без това.
- Сигурна ли си? - попита той, отново войнствен, когато споменах името на Едуард.
- Докато бяхме разделени... Не понесе и на двама ни.
Той започна да казва нещо – нещо ядно, съдейки по изражението му, пое си въздух и
започна пак.
- Знаеш ли, че Сам ти е бесен?
- На мен? - Отне ми секунда да разбера. – О, разбирам. Той мисли, че те са щели да стоят
настрана, ако аз не бях тук.
- Не. Не е това.
- Тогава какъв му е проблемът?
Джейкъб се наведе да вземе още един камък. Въртеше го между пръстите си, погледът му
беше прикован към него, когато заговори с нисък глас.
- Когато Сам те видя....както беше в началото, когато Били му казваше как Чарли се
притеснява, когато ти не се оправяше, и когато започна да скачаш от скали…
Направих физиономия. Явно никой нямаше да ми позволи да забравя това.
Очите на Джейкъб срещнаха моите.
- Той мислеше, че ти си единственият човек на света, който има достатъчно причини да
мрази семейство Кълън толкова, колкото и той. Сам се чувства някак…предаден, че ти им
позволи да се върнат в живота ти, сякаш никога не са те наранявали.
Не повярвах дори и за секунда, че Сам е единственият, който се чувства така. И
язвителната нотка в гласа му беше и за двамата.
- Можеш да кажеш на Сам да иде…
- Погледни – прекъсна ме Джейкъб, сочейки ми орел, който летеше право надолу към
океана от невероятна височина.
Птицата се изправи в последната минута, само ноктите й раздираха съвършената
повърхност на вълните за секунда. Тогава отново се извиси, крилата й се напрягаха
задари тежестта на огромната риба, която беше уловила.
- Виждаш това навсякъде – каза Джейкъб, гласът му ненадейно далечен. - Естественият
ход на природата – ловец и плячка, безкрайният кръговрат на живота и смъртта.
Не разбрах целта на лекцията му за природата; предположих, че просто иска да смени
темата. Но после той погледна надолу към мен с черен хумор в очите си.
- И все пак не виждаш рибата да се опитва да целуне орела. Никога няма да видиш това. -
Той се ухили със заразна усмивка.
Аз също се усмихнах, но малко сковано, заради язвителността, която все още беше на
върха на езика ми.
-Може би рибата се опитва – казах му. - Трудно е да се каже какво мисли рибата. Орлите
са красиви птици, нали знаеш.
- До това ли се свежда всичко? - Тонът му внезапно се изостри. - Колко добре изглежда?
- Не ставай глупав, Джейкъб.
- Заради парите ли е тогава? – настоя той.
- Много мило! – промърморих аз, ставайки от дървото. - Поласкана съм, че имаш толкова
високо мнение за мен.
Обърнах му гръб и си тръгнах.
- О, не се ядосвай. - Беше точно зад мен; хвана ме за китката и ме извъртя към себе си.
-Сериозен съм! Опитвам се да разбера и нищо не схващам.
Веждите му се сключиха ядосано, а очите му бяха черни като тъмна сянка.
- Обичам го. Не защото е красив или защото е богат! - Изрекох ядно думата в лицето на
Джейкъб. - Предпочитам да не беше нито едно от двете. Щеше да скъси разстоянието
между нас поне малко – защото той все пак ще бъде най-любвеобилният и неегоистичен,
и възхитителен и добър човек, когото някога съм срещала. Разбира се, че го обичам. Колко
трудно е да се разбере това?
- Невъзможно е да се разбере.
- Моля те, просветли ме тогава, Джейкъб. - Пуснах тежкият сарказъм в действие. - Каква е
логичната причина някой да обича някого, защото аз явно го правя грешно?
- Мисля че като за начало, трябва да търсиш подходящият сред своя вид. Това по принцип работи.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Е, това вече е грубо! – отсякох аз. – Значи все пак съм принудена да остана с Майк
Нютън.
Джейкъб потрепери и прехапа устна. Виждах, че думите ми са го наранили, но бях твърде
бясна, за да се почувствам зле заради това. Той пусна китката ми и скръсти ръце пред
гърдите си, обръщайки гневният си поглед към океана.
- Аз съм човек – промърмори той, гласът му бе почти беззвучен.
- Не си толкова човек, колкото е Майк - продължих безскрупулно. -Все още ли мислиш, че
това е най-важното условие?
- Не е същото. - Джейкъб не отдели поглед от сивите вълни. - Аз не съм избрал да бъда
такъв.
Аз се изсмях веднъж невярващо.
- Да не мислиш, че Едуард е избирал? Той е знаел какво му се случва не повече отколкото
ти знаеше какво се случва с теб. Не се е кандидатирал за това.
Джейкъб клатеше глава напред-назад с малки, бързи движения.
- Знаеш ли, Джейкъб, ти си прекалено уверен в правотата си, като се има предвид, че си
върколак и всичко останало…
- Не е същото – повтори Джейкъб, гледайки ме сърдито.
- Не виждам защо не. Можеш да проявиш поне малко повече разбиране към семейство
Кълън. Нямаш си на идея колко добри са те всъщност – до мозъка на костите си,
Джейкъб.
Той се намръщи още повече.
- Те не би трябвало да съществуват. Съществуването им противоречи на природата.
Гледах го дълго време с една вежда повдигната невярващо. Отне му известно време да ме
забележи.
- Какво?
- Като заговорихме за неестествени неща… - подсказах му аз.
-Бела - каза той, а гласът му бавен и различен. Възрастен.
Осъзнах, че той изведнъж звучи като по-възрастен от мен – като родител или учител. - Аз
съм се родил с това. То е част от това, кой съм аз, кое е семейството ми, кои сме всички
ние като племе – то е причината все още да сме тук.
Бела. - Каза той с бавен и някак различен глас. Остарял.
Осъзнах, че изведнъж звучеше по-стар от мен - като родител или учител.
- Аз съм се родил с това. То е част от мен, от семейството ми, част от цялото ми племе,
това е и причината да сме още тук. Освен това, - Той погледна надолу към мен с
неразгадаем поглед в черните си очи - Аз въпреки това съм човек.
Той вдигна ръката ми и я притисна към сякаш горящите си от треска гърди. През
тениската му можех да почувствам спокойния ритъм на сърцето му под дланта си.
- Нормалните хора не могат да подхвърлят мотоциклети наляво-надясно като теб.
Той се усмихна вяло и половинчато.
- Нормалните хора бягат от чудовищата, Бела. А и никога не съм твърдял, че съм
нормален. Просто човек.
Да остана ядосана на Джейкъб беше прекалено трудно. Усмихвах се, когато издърпах
ръката си от гърдите му.
- Изглеждаш ми достатъчно човечен. - склоних аз - За момента.
- Чувствам се човек - той се загледа през мен с отнесено изражение. Долната му устна
затрепера и той я прехапа силно.
- О, Джейк. - прошепнах аз, протягайки се за ръката му.
Затова бях тук. Затова щях да приема каквото и посрещане да ме очакваше, когато се
върнех. Защото, под целия гняв и сарказъм, Джейкъб страдаше. Точно сега това ясно
личеше в очите му. Не знаех как да му помогна, но знаех че трябва да опитам. Беше
повече от факта, че му бях задължена. Беше защото неговата болка нараняваше и мен.
Джейкъб се беше превърнал в част от мен и това не можеше да се промени.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 6]

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите