vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на Eclipse (Затъмнение)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 6 от 6]

Бела Кълан


Admin
Admin
Стиснах каменния къс в ръка толкова силно, че част от него се отчупи
Бях ли достатъчно силна? А достатъчно смела? Колко дълбоко можех да забия грубия
камък в тялото си? Това щеше ли да даде на Сет достатъчно време да се изправи на
крака? Ще се възстанови ли достатъчно бързо, че саможертвата ми да му бъде от полза?
Намерих подходящо място на ръката си, дърпайки пуловера, за да разголя кожата, след
което притиснах острият край към сгъвката на лакътя си. Там вече имах дълъг белег от
последния ми рожден ден. Тази нощ леещата ми се кръв бе достатъчна да улови
вниманието на всеки вампир, да ги накара незабавно да замръзнат на мястото си. Надявах
се и този път да проработи. Разрязах мястото и си поех дълбоко дъх.
Виктория се разсея, заради изпъшкването ми. Очите й замръзнаха за една малка част от
секундата и срещнаха моите. Лицето й изразяваше едновременно ярост и любопитство.
Не бях сигурна как чух тихия звук сред всички останали шумове, които отскачаха от
скалата и се забиваха във вътрешната страна на главата ми. Ударите на сърцето ми
трябваше да са достатъчни, за да го заглушат. Но за част от секундата, когато гледах в
очите на Виктория, помислих че чувам позната, нетърпелива въздишка. В същата тази
секунда танцът зловещо прекъсна. Всичко стана толкова бързо, че беше приключило,
преди да мога да проследя събитията. Опитах се да наваксам в главата си.
Виктория беше излетяла от неясната структура и се заби във висок смърч, около средата
на стъблото му.
Тя падна на земята, вече наведена, за да нападне.
Едновременно с това, Едуард – почти невидим от скоростта си – се беше извърнал назад и
хвана нищо неподозиращият Райли за ръката. Изглеждаше сякаш Едуард беше сложил
крака си на гърба на Райли и беше изтеглил....
Малкият къмпинг беше изпълнен с пронизителният писък от агония на Райли.
По същото време, Сет се изправи на крака, блокирайки по-голямата част от гледката ми.
Но аз все още можех да видя Виктория. И, въпреки че тя изглеждаше странно
деформирана – като че не можеше напълно да се изправи – можех да видя усмивката,
която бях сънувала, да се показва на дивото й лице.
Тя се наведе и атакува.
Нещо малко и бяло прелетя през въздуха и се сблъска с нея по средата на полета й. Ударът
прозвуча като експлозия и я хвърли в друго дърво – това се разцепи на две. Тя отново се
приземи на краката си, наведена и готова, но Едуард вече беше заел мястото си.
Облекчение изпълни сърцето ми, когато видях че той стоеше изправен и перфектен.
Виктория изрита нещо настрани с лек удар на голият си крак – оръжието, което беше
попречило на атаката си.
То се търколи към мен и аз осъзнах какво беше.
Стомахът ми се преобърна.
Пръстите все още се свиваха; хващайки стръкчета трева, ръката на Райли започна безумно
да се влачи по земята.
Сет отново обикаляше около Райли, но сега Райли се оттегляше. Той отстъпваше пред
наближаващият върколак, а лицето му беше сурово от болката. Той повдигна една ръка
отбранително.
Сет изтласка Райли и беше ясно, че вампирът не беше в добро състояние. Видях как Сет
впи зъбите си в рамото на Райли и го разкъса, скачайки отново назад.
В оглушителен метален крясък, Райли се раздели и с другата си ръка.
Сет поклати глава, запращайки ръката в гората. Счупеният съскащ звук, който дойде от
зъбите на Сет прозвуча като кикотене.
Райли изкрещя изтормозена молба.
- Виктория!
Виктория дори не трепна при споменаването на името си. Очите й веднъж не погледнаха
партньора й.
Сет се хвърли напред със силата на разбиваща топка. Ударът запрати и Сет, и Райли към
дърветата, където металическото крещене беше смесено с писъците на Райли. Писъците
внезапно спряха, докато звуците на разкъсването на парчета на камък продължиха.
Въпреки че дори не отдели един последен поглед за сбогом, Виктория изглежда осъзна, че
сега беше останала сама. Тя започна да се отдалечава от Едуард, с безумно разочарование
в очите си. Тя ми хвърли един къс, агонизиращ поглед на желание и тогава започна по-
бързо да се оттегля.
- Не. – напевно каза Едуард, а гласът му беше съблазнителен. – Постой само още малко.
Тя се извъртя и се изстреля към убежището на гората като стрела на лък.
Но Едуард беше по-бърз – като куршум от оръжие.
Той хвана незащитеният й гръб при краят на дърветата и, с една последна, проста стъпка,
танцът приключи.
Устата на Едуард докосна леко гърлото й, като погалване. Последвалата какафония,
идваща от усилията на Сет, заглуши всеки друг звук, така че нямаше никакъв забележим
звук, който да направи гледката една на насилие.
Той можеше и да я целува.
И тогава огнената бъркотия от коса вече не беше свързана с останалата част на тялото й.
Треперещите оранжеви вълни паднаха на земята и подскочиха веднъж, преди да се
търколят към дърветата.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
25. Огледало
Накарах очите си – замръзнали от шока – да се размърдат, така че да мога да огледам по-
отблизо овалният предмет, обвит в кичури трепереща, огнена коса.
Едуард отново се движеше. Бързо и спокойно делово, той разчлени безглавото тяло.
Аз не можех да отида до него – не можех да накарам краката си да изпълняват; те бяха
заковани към камъка под тях.
Но аз внимателно следях всяко едно негово движение, търсейки някаква следа, че той е
ранен. Сърцето ми се забави до здравословен ритъм, когато не открих нищо. Той беше
гъвкав и грациозен, както винаги. Дори не можех да видя дупка по дрехите му.
Той не ме погледна – където аз стоях замръзнала до скалата, ужасена – докато струпваше
на купчина треперещите, гърчещи се крайници, а тогава ги покри със сухи борови
иглички. Той не срещна погледът ми и когато забърза към гората след Сет.
Нямах време да се съвзема, преди той и Сет да се върнат, а ръцете на Едуард бяха пълни с
Райли.
Сет носеше голямо парче – гръдният кош – в устата си. Те добавиха товара си към купа и
Едуард извади сребърен правоъгълник от джоба си. Той отвори запалката и задържа
пламъкът към сухите иглички. Те пламнаха веднага; дългите езици на огъня бързо
зализаха горящите тела.
- Събери всички парчета. – Едуард каза тихо на Сет.
Заедно, вампирът и върколакът обходиха къмпинга ни, като от време на време хвърляха
малки парчета плът в пламъка. Сет боравеше в парчетата с устата си. Мозъкът ми още не
работеше достатъчно добре, за да разбера защо не се превърне, за да работи с ръцете си.
Едуард придържаше очите си към работата си.
А тогава, те бяха готови и бушуващият огън изпращаше колона задушаващо лилаво към
небето. Гъстият пушек бавно се навиваше, изглеждайки по-плътен, отколкото трябва;
миришеше на горяща плът и миризмата беше неприятна. Беше тежка, силна.
Сет издаде кикотещият се звук отново, дълбоко в гърдите си.
Усмивка се появи за кратко на напрегнатото лице на Едуард.
Едуард протегна ръката си, а тя беше свита в юмрук. Сет се ухили, разкривайки дългата
редица остри зъби, и заби носът си в ръката на Едуард.
- Добра работа в екип. – промърмори Едуард.
Сет се закашля от смях.
Тогава Едуард си пое дълбоко въздух и бавно се обърна към мен.
Не разбрах изражението му. Очите му бяха предпазливи, като че аз бях друг враг...повече
от предпазливи, те бяха уплашени. Но той не бе показал нито капка страх, когато се беше
изправил срещу Виктория и Райли... Умът ми беше спрял, зашеметен и безполезен като
тялото ми. Аз го гледах, объркана.
- Бела, любов моя. – каза той с най-нежният тон, идвайки към мен прекалено бавно,
ръцете му бяха протегнати, с дланите напред. Колкото и слисана да бях, това странно ми
напомни за заподозрян, който приближава полицай, показвайки, че не е въоръжен...
- Бела, можеш ли да пуснеш камъка, моля те? Внимателно. Не се наранявай.
Съвсем бях забравила за грубото си оръжие, въпреки че сега осъзнавах, че го стисках
толкова силно, че кокалчето ми крещеше в протест. Дали наново беше счупено? Карлайл
със сигурност щеше да ми сложи шина този път.
Едуард се поколеба на няколко метра от мен, ръцете му бяха все още във въздуха, а очите
му – все още уплашени.
Отне ми няколко дълги секунди, за да си спомня как да движа пръстите си. Тогава
камъкът падна на земята, докато ръката ми стоеше замръзнала в същата позиция.
Едуард малко се успокои, когато ръцете ми се опразниха, но не се приближи.
- Няма нужда да се страхуваш, Бела. – промърмори Едуард. – Ти си в безопасност. Няма
да те нараня.
Тайнственото обещание само ме обърка още повече. Зяпах го като малоумна, опитвайки
са да разбера.
- Всичко ще бъде наред, Бела. Знам, че сега си уплашена, но всичко приключи. Никой
няма да те нарани. Няма да те докосна. Няма да те нараня. – каза той отново.
Очите ми бясно замигаха и аз намерих гласа си.
- Защо го повтаряш?
Направих несигурна стъпка към него и той се отдалечи от напредъка ми.
- Какво има? – прошепнах. – Какво имаш предвид?
- Ти... – златистите му очи внезапно станаха толкова объркани, колкото аз се чувствах. –
Не се ли страхуваш от мен?
- Да се страхувам от теб? Защо?
Клатушкайки се направих още една стъпка напред, а после се спънах в нещо – вероятно
собствените си крака.
Едуард ме хвана и аз зарових лицето си в гърдите му и заридах.
- Бела, Бела, съжалявам. Свърши се, свърши се.
- Добре съм. – задъхах се аз. – Добре съм. Аз просто... Откачам... Дай ми...Минута.
Ръцете му се затегнаха около мен.
- Толкова съжалявам. – Мърмореше той отново и отново.
Аз се държах за него, докато отново можех да дишам и тогава го целувах – гърдите му,
рамото му, врата му – всяка част от него, която достигах. Бавно, мозъкът ми започна
отново да работи.
- Добре ли си? – Поисках да знам между целувките. – Тя нарани ли те?
- Напълно здрав съм. – Обеща той, заравяйки главата си в косата ми.
- Сет?
Едуард се засмя.
- Повече от добре. Много е доволен от себе си, дори.
- Останалите? Алис, Есме? Вълците?
- Всички са добре. Там също е свършило. Премина точно толкова гладко, колкото обещах.
Ние поехме най-лошото тук.
Оставих се да попия това за момент, да го оставя да влезе и да се намести в главата ми.
Семейството и приятелите ми бяха в безопасност. Виктория никога повече нямаше да ме
преследва. Всичко приключи. Всички щяхме да сме добре.
Но не можех напълно да приема добрите новини, докато бях толкова объркана.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Кажи ми защо. – настоях. – Защо си помисли, че ще се страхувам от теб?
- Съжалявам . –каза той, извинявайки се за пореден път – за какво? Нямах си и на
представа. – Толкова съжалявам. Не исках да виждаш това. Да ме виждаш така. Знам, че
би трябвало да съм те ужасил.
Трябваше да помисля върху това за минута, за нерешителният начин, по който ме беше
приближил, ръцете му във въздуха. Като че щях да избягам, ако той се движеше по-
бързо...
– Сериозно ли? – най-накрая попитах. – Ти...какво? Помислил си, че ще ме изплашиш? –
Изсумтях.
Сумтенето беше хубаво; гласът ми не можеше да трепери или да се пречупи, когато
сумтях. Звучеше впечатляващо безцеремонно.
Той постави ръката си под брадичката ми и наклони главата ми назад, за прочете
изражението на лицето ми.
- Бела, а току-що. – той се поколеба, но после насили думите. – Аз току-що обезглавих и
разчлених живо същество на няма и двадесет метра от теб. Това не те ли притеснява?
Той ми се намръщи, а аз свих рамене. Свиването на рамене също беше добре. Много
незаинтересовано.
- Всъщност не. Само се страхувах, че вие със Сет ще бъдете наранени. Исках да помогна,
но наистина нямаше много, което да мога да направя....
Внезапно лицето му стана смъртнобледно и накара гласът ми да заглъхне.
- Да. – каза той, а гласът му беше сдържан. – Малката ти каскада с камъка. Знаеш ли, че
почти ми докара инфаркт? А това не е много лесно нещо.
Неговият бесен поглед затрудни още повече изговарянето на отговора ми.
- Исках да помогна...Сет беше ранен...
- Сет само се преструваше, че е ранен, Бела. Беше трик. И тогава ти...! – той поклати
глава, защото не беше в състояние да довърши. – Сет не можеше да види какво се
опитваше да направиш ти, затова аз трябваше да се намеся. Той сега е малко недоволен,
задето не може да заяви, че е постигнал победата сам.
- Сет се е ...преструвал?
Едуард кимна строго.
- О.
И двамата погледнахме към Сет, който усърдно ни игнорираше, наблюдавайки пламъците.
Самодоволство се излъчваше от всяко косъмче на козината му.
- Ами, аз не знаех това. – казах, защитавайки се. – И не е лесно да си единственият
безпомощен човек наоколо. Само почакай да стана вампир! Няма да седя настрана
следващият път.
Дузина емоции преминаха през лицето му, преди да реши да се спре на развеселената.
- Следващият път? Очакваш скоро друга война ли?
- С моя късмет? Кой знае?
Той извъртя очи, но виждах, че мислено вече не беше тук – облекчението направи и
двама ни лекомислени. Всичко беше приключило. Или..не?
- Чакай малко. Не каза ли нещо преди това...? – трепнах, спомняйки си какво точно беше
преди – какво щях да кажа на Джейкъб? Разбитото ми сърце заби с болезнени удари. Беше
трудно да повярвам, почти невъзможно, но най-трудната част от деня ми не беше минала
– и тогава се стегнах. – За усложнение? И Алис, че трябвало да каже времето на Сам. Ти
каза, че е било за малко. Какво е било за малко?
Очите на Едуард се преместиха за миг към Сет, и те размениха бързи погледи.
- Е? – Попитах.
- Наистина не е нищо. – каза бързо Едуард. – Но наистина трябва вече да сме на път...
Той започна да ме дърпа към мястото ми на гърба му, но аз се вдървих и се отдръпнах.
- Дефинирай „нищо”.
Едуард взе лицето ми в ръцете си.
- Имаме само минута, така че не се паникьосвай, става ли? Казах ти, че няма никаква
причина да се страхуваш. Довери ми се, моля те?
Аз кимнах, опитвайки се да скрия внезапният си ужас – колко още можех да понеса,
преди да ми дойде прекалено много?
- Нямам причина да се притеснявам. Схванах.
Той захапа устни за секунда, решавайки какво да каже. И тогава внезапно погледна към
Сет, като че вълкът го беше повикал.
- Какво прави тя? – попита Едуард.
Сет изви; това беше тревожен, загрижен звук. Това накара косъмчетата по врата ми да
настръхнат. Всичко беше мъртвешко тихо за една безкрайна секунда. И тогава Едуард
ахна.
- Не! – и една от ръцете му се изстреля, като че ще хване нещо, което не можех да видя. –
Недей...
Спазъм разтресе цялото тяло на Сет и един вой, изпълнен с агония, се откъсна от
дробовете му. Едуард падна на колене в същият този момент, стискайки главата си с двете
си ръце, а лицето му беше набраздено от болка.
Аз изкрещях веднъж от ужас и паника и падна на колене до него. Глупаво, но аз се опитах
да издърпам ръцете от лицето му; дланите ми, влажни от потта, се плъзнаха по
мраморната му кожа.
- Едуард! Едуард!
Очите му се фокусираха върху мен с очевидни усилия; той разтвори стиснатите си зъби.
- Всичко е наред. Ние ще се оправим. Просто.... – Той спря и отново потрепна.
- Какво става? – проплаках аз, докато Сет нададе вой от мъка.
- Добре сме. Ще се оправим. – Едуард ахна. – Сам – помогни му....
И в този момент аз осъзнах, че, когато той назоваваше името на Сам, той не говореше зе
себе си и Сет. Никаква невидима сила не го атакуваше. Този път кризата не беше тук.
Той използваше множественото число на глутницата.
Аз бях изразходила целия си адреналин. В тялото ми не бе останало нищо. Аз се
строполих, но Едуард ме хвана преди да съм ударила скалите. Той се изправи на крака, с
мен в обятията си.
- Сет! – извика Едуард.
Сет се беше свил, все още напрегнат от агонията, изглеждайки сякаш ще се изстреля към
гората.
- Не! – нареди му Едуард. – Ти си отиваш право вкъщи. Сега. Колкото можеш по-бързо!
Сет захленчи, клатейки голямата си глава от една страна на друга.
- Сет. Довери ми се.
Огромният вълк се загледа в поглед на Едуард, пълен с агония, за една дълга секунда и
тогава се поизрави и излетя към дърветата, изчезвайки като призрак. Едуард се сгуши по-
силно към гърдите си и тогава ние също фучехме през сенчестата гора, поемайки друга
пътека от тази на вълка.
- Едуард. – опитах се да насиля думите през стиснатото ми гърло. – Какво стана, Едуард?
Какво е станало със Сам? Къде отиваме? Какво става?
- Трябва да се върнем на поляната. – каза ми той с нисък глас. – Знаехме, че има голяма
възможност това да се случи. По-рано тази сутрин Алис го видя и го предаде през Сам
към Сет. Волтури са решили да се намесят.
Волтури.
Прекалено много. Умът ми отказа да разбере думите, преструваше се, че не може да
разбере. Дърветата се клатеха около нас. Той бягаше надолу по хълма толкова бързо, че
имах чувството, че падаме извън контрол.
- Не се паникьосвай. Те не идват за нас. Това е обичайна работа за пазачите, които
разчистват този вид бъркотия. Нищо важно, те просто си вършат работата. Разбира се, те
изглежда са изчислили пристигането си доста внимателно. Което ме кара да вярвам, че
никой от Италия е нямало да скърби ако тези новородени бяха намалили броят на
семейство Кълън. – думите излизаха през зъбите му, твърди и равни.
- Ще знам със сигурно какво са си мислели, когато стигнем до поляната.
- Затова ли се връщаме? – прошепнах аз.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Можех ли да се справя с това? Образът на развяващи се черни мантии се появи в
неадекватния ми ум и аз се отдръпнах от тях. Бях толкова близо до точката на пречупване.
- Това е част от причината. Най-вече, ще е най-безопасно за нас да се представим заедно
пред тях. Тя нямат причина да ни тормозят, но...Джейн е с тях. Ако тя разбере, че ние сме
някъде сами, далеч от другите, мисълта може и да я изкуши. Както Виктория, Джейн
вероятно щеше да отгатне, че аз съм с теб. Деметри, разбира се, е с нея. Той може да ме
намери, ако Джейн го помоли.
Не исках да си помислям за това име. Не исках да виждам заслепяващото, изящното,
детинско личице в главата си. Странен звук излезе от гърлото ми.
- Шшш, Бела, шшш. Всичко ще бъде наред. Алис го вижда.
Алис го виждаше? Но...тогава къде бяха вълците? Къде беше глутницата?
- Глутницата?
- Те трябваше бързо да си тръгнат. Волтури не уважават съюзи с върколаци.
Можех да чуя как дишането ми се ускорява, но не можах да го контролирам. Започнах да
се задъхвам.
- Кълна се, че всичко ще бъде наред. – Обеща ми Едуард. – Волтури няма да разпознаят
миризмата – те няма да разберат, че вълците са тук; това не са видове, с които те са
запознати. Глутницата ще бъде добре.
Не можех да асимилирам обяснението му. Концентрацията ми беше разкъсана на парчета
от страховете ми. Ние ще се оправим, беше казал той...и Сет, виещ в агония....Едуард
беше избегнал първият ми въпрос, отвличайки вниманието ми с Волтури...Бях близо до
ръба...просто висях на върховете на пръстите си.
Дърветата бяха летящо размазано петно, което се разливаше около него като нефритени
води.
- Какво е станало? – Прошепнах отново. – Преди. Когато Сет виеше? Когато ти страдаше?
Едуард се поколеба.
- Едуард! Кажи ми!
- Всичко беше приключило. – Прошепна той. Едва успях да го чуя през вятърът, който
скоростта му правеше. – Вълците не бяха преброили своя дял...те си мислели, че са се
оправили с всички. Разбира се, Алис не можела да види...
- Какво е станало?!
- Един от новородените се криел...Лия го намерила – тя била глупава, наперена,
опитвайки се да докаже нещо. Тя се изправила срещу него сама...
- Лия. – Повторих аз и бях прекалено слаба, за да изпитам срам от облекчението, което ме
заля. – Тя ще се оправи ли?
- Лия не е ранена. – Промърмори Едуард.
Аз го загледах за дълга секунда.
Сам – помогни му. – Беше издишал тогава Едуард. „Него”, не „нея”.
- Почти сме там. – Каза Едуард и се загледа в определена точка на небето.
Очите ми проследяваха неговите автоматично. Имаше тъмен пурпурен облак, висящ
ниско над дърветата. Облак? Но беше ненормално слънчево...Не, не облак – разпознах
гъстата колона пушек, същата като онази при нашият къмпинг.
- Едуард. – Казах, а гласът ми беше почти беззвучен. – Едуард, някой е ранен.
Видях агонията, изкривила чертите на Сет, както и измъчената физиономия на Едуард.
- Да – прошепна той.
- Кой? - попитах, въпреки, че вече знаех отговора Разбира се, че знаех. Естествено.
Времето сякаш беше спряло хода си, докато стигнем до мястото. Отне му доста време
преди да отговори.
- Джейкъб. – отвърна.
Успях да кимна веднъж.
- Разбира се. – промърморих.
И тогава сламката, за която се бях вкопчила като удавник изчезна от ума ми.
Причерня ми.
***


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Отначало почувствах студените ръце, които ме обгръщаха. Повече от един чифт ръце.
Такива, които ме държаха, длан притисната към бузата ми, пръсти, галещи челото ми и
още пръсти, внимателно притиснати о китката ми. После чух гласовете. Първо бяха някак
далечни, а после станаха високи и отчетливи, сякаш някой включваше радио.
- Карлайл, минаха вече пет минути. - притесненият глас на Едуард.
- Ще се свести, когато е готова, Едуард. - гласът на Карлайл беше винаги спокоен и
убедителен. - Днес преживя прекалено много. Остави умът й да се успокои.
Но аз не бях спокойна. Бях в капана на знанието, което не ме бе напуснало, дори и в
безсъзнание – болката, която бе част от тъмнината. Почувствах се отделена от тялото си.
Сякаш бях притисната в някакъв ъгъл на съзнанието си, неспособна да се контролирам.
Но не можех да направя нищо, за да променя случилото се. Не можех да разсъждавам.
Страданието бе прекалено силно. И не можех да избягам от него.
Джейкъб, Джейкъб. Не, не, не, не...
- Алис, колко време остава? - настоя Едуард, гласът му бе все така напрегнат;
Успокоителните думи на Карлайл не помогнаха особено. Някъде отдалеч чух гласа на
Алис. Звучеше изключително весел.
- Още пет минути. И Бела ще отвори очи след тридесет и седем секунди. Без съмнение
вече ни чува.
- Бела, миличка? - Това бе нежният, утешителен глас на Есме. – Чуваш ли ме? Вече си в
безопасност, мила.
Да, наистина бях в безопасност. Това имаше ли значение? Студените устни бяха до ухото
ми и Едуард изговаряше думите, които ми позволиха да избягам от мъчението, което
собственото ми съзнание ми причиняваше.
- Той ще оживее, Бела. Раните му зарастват докато разговаряме. Ще се оправи.
Когато болката и ужасът намаляха, успях отново да се свържа с тялото си. Клепачите ми
потрепериха.
- О, Бела. - Едуард въздъхна от облекчение и устните му докоснаха моите.
- Едуард… – прошепнах аз.
- Да, тук съм.
Отворих очи и се взрях в топлите му, златисти ириси.
- Джейкъб е добре? - попитах.
- Да. – зарече се той.
Огледах очите му за някакъв знак, който да ми подскаже, че само се опитва да ме успокои,
но те бяха напълно искрени.
- Аз лично го прегледах. - каза тогава Карлайл.
Обърнах глава, за да намеря лицето му само на няколко метра разстояние – изглеждаше
сериозно, и в същото време успокоително. Беше невъзможно да се усъмниш.
- Животът му не е в опасност. Лекува се изключително бързо, но раните му бяха толкова
много, че ще има нужда от няколко дни, преди да се изправи на крака, та дори и
бързината на заздравяване да се запази. Като свършим тук, ще направя всичко по-силите
си, за да му помогна. Сам се опитва да го убеди да се преобрази в човешката си форма.
Лекуването му ще е по-лесно така. - Карлайл се усмихна леко. - Никога не съм учил за
ветеринарен лекар.
- Какво по-точно се случи с него? - прошепнах аз. - Колко зле са нараняванията му?
Лицето на Карлайл отново доби сериозен израз.
- Един от върколаците имаше нужда от помощ...
- Лия. - вдишах.
- Да. Той успял да я изблъска встрани, но е нямал възможността се защити. Новороденият
е обвил ръцете си около тялото му. Повечето кости от дясната част на тялото му бяха
натрошени.
Потреперих.
- Сам и Пол са пристигнали тъкмо навреме. Вече бе започнал да се възстановява, когато
го върнаха в Ла Пуш.
- Значи пак ще бъде същия? - попитах.
- Да, Бела. Няма да има каквото и да било дълготрайно увреждане.
Поех си дълбоко въздух.
- Три минути. - каза Алис бързо.
С усилие опитах да променя позицията на тялото си във вертикална. Едуард осъзна това и
ми помогна да се изправя на крака. Загледах се в сцената, разиграваща се пред очите ми.
Кълънови бяха застанали в небрежен полу-кръг около голям огън. Не се виждаха никакви
пламъци, освен плътния пурпурно-черен дим, плъзгащ се като зараза над светлата трева.
Джаспър се намираше най-близко до гъсто изглеждащия пушек и в сянката й кожата му
не блестеше на слънцето така, както при останалите.
Бе с гръб към мен, изопнал рамене и леко протегнал напред ръце. В мъглата имаше нещо.
Нещо, което той очакваше изпълнен с предпазливост и напрежение...
Бях прекалено вцепенена, за да изпитам нещо повече от лек шок, когато осъзнах какво
точно чакаше. На поляната имаше осем вампира. Момичето бе свито на топка в близост
до пламъците, с ръце прегърнали коленете й. Беше много млада. По-млада от мен –
изглеждаше около петнадесетгодишна, тъмнокоса и слаба. Очите й бяха втренчени в мен,
а ирисите – шокиращо червени. По-светли от тези на Райли и почти пламтящи, те се
въртяха бясно, неспособни да спрат. Едуард забеляза обърканото ми изражение.
- Тя се предаде. – обясни той тихо. - Такова нещо не бях виждал преди. Само Карлайл би
предложил втори шанс. Джаспър не го одобрява.
Не можех да откъсна поглед от случващото се страни от огъня. Джаспър търкаше
разсеяно лявата си ръка.
- Джаспър добре ли е? - прошепнах аз.
- Добре е. Но отровата пари.
- Бил е ухапан? - запитах ужасена.
- Опитваше се да е на няколко места едновременно. Всъщност искаше да се убеди, че
Алис няма никаква работа за вършене. - Едуард поклати глава. - Алис няма нужда от
ничия помощ.
Споменатата направи гримаса по посока на истинската си любов:
- Престараващ се глупчо такъв.
Изведнъж младото момиче изви шия назад като животно и изплака продължително.
Джаспър изръмжа към нея и тя се сви от страх, но пръстите й останаха заровени в земята
като колове, а главата й се въртеше напред-назад, заради силната болка.
Джаспър направи още една крачка към нея, привеждайки се по-ниско. Едуард се премести
с подчертана небрежност, обръщайки телата ни така, че неговото застана между мен и
момичето. Надникнах над ръката му, за да наблюдавам нея и Джаспър.
Карлайл се озова от едната му страна за миг, слагайки успокоителната си длан върху
ръката на последния си син.
- Промени ли си мнението, млада госпожице? - запита Карлайл, спокоен както винаги. -
Не искаме да те унищожим, но ще се наложи да го направим, ако не можеш да се
контролираш.
- Как го търпите? - изстена тя високо и искрено. - Искам я.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Светлите й, кървавочервени ириси се втренчиха в Едуард, сякаш виждаха и през него, а
ноктите й пак се врязаха в твърдата почва.
- Трябва да го изтърпиш. - отвърна Карлайл мрачно. - Трябва да работиш върху
самоконтрола си. Възможно е да се противопоставиш на желанието и сега това е
единственото, което може да те спаси.
Момичето притисна мръсните си ръце към главата, скимтейки тихо.
- Не трябва ли да се отдръпнем от нея? - прошепнах аз, теглейки ръцете на Едуард.
Момичето оголи зъбите си, когато чу гласа ми, а чертите на лицето й се изкривиха
измъчено.
- Трябва да останем тук. - промърмори Едуард. - В момента се приближават от северния
край на поляната.
Ритъмът на сърцето ми се усили, докато оглеждах внимателно мястото, но не успях да
видя нищо отвъд гъстият облак дим. След секунда безплодно търсене, погледът ми се
върна обратно на новородената. Тя все още ме наблюдаваше с полу-разярени очи.
Срещнах погледа й за дълго. Дълга до брадичката тъмна коса описваше лицето й, което
пък бе бледо като алабастър. Трудно беше да се каже дали бе красива, тъй като чертите й
бяха изкривени от жаждата и гнева. Неопитомените й очи бяха властни – трудно бе да
откъснеш поглед от тях. Тя ми хвърляше зли погледи, докато трепереше и се свиваше от
болка на всеки няколко секунди. Вгледах се в нея като хипнотизирана, чудейки се дали тя
представляваше огледален образ на бъдещето ми.
Карлайл и Джаспър отстъпваха към нас. Емет, Розали и Есме се събраха бързо около
мястото, където стоеше Едуард заедно с Алис и мен. Обединени заедно, както ми бе казал
Едуард, докато бях облегната на гърдите му, точно до сърцето – на най-безопасното място.
Отклоних вниманието си от дивото момиче, за да потърся с очи приближаващите се
чудовища. Все още нищо не можех да забележа. Хвърлих бърз поглед към Едуард, а той
гледаше съсредоточено право пред себе си. Опитах се да проследя погледа му, но виждах
само дима; Плътният, катранен дим, който се извиваше ниско над земята, издигайки се
мързеливо на вълни. Издигаше се все напред, по-тъмен в средата си.
-Ммм – промърмори мъртвешки глас от мъглата.
Веднага разпознах равнодушието в него.
- Добре дошла, Джейн. - каза Едуард с хладна учтивост.
Тъмните сенки се приближиха към нас, отделяйки се ясно от мъглата. Знаех че Джейн ще
е най-отпред с тъмната си, почни черна пелерина, обвиваща дребната й фигура. Едва
различавах ангелските черти на Джейн в сянката на качулката й. Четирите, забулени в
сиво фигури, които се движеха тежко зад нея, също ми бяха познати. Бях сигурна, че
разпознавам най-огромния от тях и докато се взирах, в опит да потвърдя подозренията си,
Феликс вдигна очи. Той остави качулката си да падне бавно, за да видя, че ми намига и се
усмихва.
Eдуард стоеше неподвижно от едната ми страна, пазейки пълен самоконтрол.
Погледът на Джейн премина бавно по светещите лица на Кълънови и се спря на
новородената край огъня; тя пак бе заровила лице в шепите си.
- Не разбирам – каза Джейн безизразно, но не толкова отегчено, колко преди.
- Тя се предаде. - обясни Едуард, отговаряйки на обърканите й мисли.
Тъмните очи на Джейн се стрелнаха към лицето му:
- Предала се е?
Феликс и останалите си размениха бързи погледи. Едуард сви рамене.
- Карлайл й даде шанс.
- За онези, които нарушават правилата няма втори шанс. - отвърна тя равно.
Тогава Карлайл проговори с благ глас:
- Животът й е във ваши ръце. Но докато тя съумява да се въздържа да не ни атакува, не
виждам смисъл да я унищожаваме. Никой не я е научил.
- Това няма никаква връзка. - настоя Джейн.
- Както желаеш.
Джейн погледна смаяно към Карлайл, поклати леко глава и успокои чертите на лицето си.
- Аро се надяваше да стигнем достатъчно далеч на запад, за да те видим, Карлайл. Той ти
изпраща почитанията си.
Карлайл кимна.
- Ще се радвам да му изпратите и моите почитания.
- Разбира се – усмихна се Джейн. Лицето й изглеждаше почти прекалено очарователно,
когато беше въодушевена. Тя отново погледна по посока на дима. - Изглежда днес сте
свършили нашата работа... или поне отчасти. - очите й се стрелнаха към заложницата. -
От чисто професионално любопитство – колко бяха на брой? Предизвикали са доста
голяма суматоха в Сиатъл.
- Бяха общо осемнадесет, плюс нея.
Очите на Джейн се разшириха и тя отново погледна към огъня, сякаш се опитваше да
прецени големината му. Феликс и останалите пак се спогледаха, по-дълго този път.
- Осемнадесет? - повтори тя, а в гласът й за първи път се прокрадна съмнение.
- Всичките новородени – отвърна Карлайл, игнорирайки тона й. - Бяха необучени.
- Всичките? - гласът й се изостри. - Тогава кой е създателят им?
- Името й беше Виктория. - отговори Едуард безизразно.
- Беше? - не разбра Джейн.
Едуард наклони главата си към източната гора. Погледът на Джейн се стрелна за пореден
път и се съсредоточи в нещо далечно. Може би в друг стълб от пушек? Не се огледах, за
да се уверя.
Джейн остана за дълго втренчена в същата посока, а после отново разгледа близкия огън.
- Тази Виктория – и тя ли влиза в бройката?
- Да, с нея беше само още един. Не беше млад като тази тук, но едва ли бе на повече от
година.
- Значи двадесет. - Джей си пое въздух. - Кой се разправи със създателя?
- Аз. - отговори Едуард.
Джейн присви очи и се обърна към новородената:
- Ей, ти там – заговори тя, а мъртвешкият й глас бе по-рязък от обикновено. - кажи ми
името си.
Момичето й хвърли застрашителен поглед, стискайки силно устни. Джейн й се усмихна
мило.
А отговорът на момичето се изрази в способен да ти спука тъпанчетата писък; тялото й се
изви в някак преиначена, неестествена позиция. Извърнах поглед, борейки се с порива да
запуша уши. Стиснах зъби в опит да успокоя стомаха си. Писъците се засилиха. Опитах
да съсредоточа погледа си в лицето на Едуард – спокойно и сдържано, но така само си
припомних ефекта на изтезаващия поглед на Джейн върху него и се почувствах по-зле.
Вместо това се втренчих в Алис и стоящата до нея Есме. Техните лица също бяха празни.
Най-накрая, писъците заглъхнаха.
- Кажи си името. - повтори Джейн спокойно.
- Бри – задъха се момичето.
Джейн се усмихна, а момичето отново изпищя. Задържах дъха си, докато стихнаха
виковете й на агония.
- Тя ще ти каже всичко, което поискаш. - каза Едуард през стиснатите си зъби. - Не е
нужно да правиш това.
Джейн вдигна поглед, а очите й, обикновено мъртвешки, сега блестяха весело:
- О, сигурна съм, че е така. - отвърна му тя и се ухили, преди да погледне отново към
новородената. - Бри – рече хладно Джейн. - Тази история вярна ли е? Наистина ли бяхте
двайсетина?
Момичето лежеше, поемайки си трудно дъх, а едната страна на лицето й бе притисната до
земята. Тя заговори бързо:
- Деветнайсет или двайсет, а може би повече! Не знам! - тя се сви, ужасявайки се, че
невежеството ще й донесе още страдания. - Сара и още една, чието име не знам, се сбиха
по пътя...


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- А тази Виктория – тя ли те създаде?
- Не знам. - отговори, свивайки отново. - Райли никога не е споменавал името й. Онази
нощ нищо не виждах... беше толкова тъмно... и болеше. - Бри потрепери. - Той не искаше
да мислим за нея. Казваше, че не сме в безопасност дори в мислите си...
Очите на Джейн се втренчиха в Едуард, а после пак се приковаха върху момичето.
Планът на Виктория си го биваше. Ако не беше тръгнала след Едуард сигурно никога
нямаше да бъдем убедени, че тя е замесена...
- Разкажи ми за Райли, - каза Джейн – Защо ви доведе тук?
- Райли ни каза, че трябва да унищожим тези тук, със странните жълти очи. - избъбри
веднага Бри, без да чака подкана. - Каза, че ще ни е лесно. И че градът е техен и затова ни
преследват. След като изчезнели, всичката кръв оставала за нас. Даде ни нейната
миризма. - Бри вдигна ръка и ме посочи. - Той каза, че ще узнаем кои са те, защото тя ще
бъде с тях.
Усетих как Едуард стисна зъби до мен.
- Изглежда, че Райли е грешал, казвайки ви колко лесно ще бъде. - отбеляза Джейн.
Бри кимна, сякаш спокойна, че разговорът е поел в тази, лишена от мъчения посока.
Изправи се внимателно.
- Не знам какво стана. Разделихме се, но останалите не се върнаха. И Райли ни остави, не
се върна да ни помогне, както обеща. Тогава настана суматоха и всички бяха разкъсани на
парчета. - тя потрепери. - Уплаших се. Исках да избягам. Онзи там, - тя кимна към
Карлайл – каза, че няма да ме наранят, ако се предам.
- Но подобно решение не е във властта му, че да го взима, малката. - промърмори Джейн с
особено вежлив глас. - Нарушаването на правилата има своите последствия.
Бри се втренчи неразбираемо в нея.
Джейн се обърна към Карлайл:
- Сигурни ли сте, че сте хванали всичките? И онази част от тях, която се е отделила?
Лицето на Карлайл бе спокойно, когато й отговори:
- Ние също се разделихме.
Джейн се усмихна едва-едва:
- Не крия, че съм впечатлена.
Огромните сенки зад нея се раздвижиха в знак на съгласие
- Не съм виждала клан, който да избегне по такъв величествен начин подобна силна атака.
Знаете ли какво означава това? Изглежда ми като изключително крайна мярка, засягаща
живота ви тук. И защо момичето е в центъра на събитията? - очите й се преместиха
неохотно върху мен за секунда.
Потреперих.
- Виктория ненавиждаше Бела. - отвърна й Едуард безстрастно.
Джейн се засмя – звукът бе прекрасен, звънлив като на щастливо дете.
- Изглежда има изключително странен ефект върху нашия вид. - констатира тя, докато ми
се усмихваше радостно.
Едуард се стегна. Погледнах към него тъкмо навреме да забележа как премества погледа
си обратно на Джейн.
- Би ли въздържала от това, ако обичаш? - помоли той напрегнато.
Джейн се засмя безгрижно:
- Само проверявах. Очевидно няма никакъв проблем.
Потреперих, изключително благодарна, че тази странна грешка в системата ми, която ме
спаси от Джейн при последната ни среща, още работеше. Едуард стегна хватката си около
тялото ми.
- Явно тук не е останала работа за нас. Странно, - каза Джейн, а безразличието започна да
се връща в гласа й. - Не сме свикнали някой да ни свършва работата. Жалко, че
изпуснахме битката. Звучи така, сякаш си е заслужавало да се види.
- Да, - отговори Едуард. - А бяхте толкова близо. Срамота е, че не пристигнахте само
половин час по-рано. Тогава може би щяхте да изпълните намеренията, с които дойдохте.
Джейн му хвърли поглед, изпълнен с непоколебимост.
- Да. Колко жалко, че се получи така, нали?
Едуард кимна на себе си, подозренията му се бяха потвърдили. Джейн отново погледна
към новородената Бри, а на лицето й бе изписано отегчение.
- Феликс? - провлачи тя.
- Чакай – прекъсна я Едуард.
Тя повдигна вежди, но Едуард се бе втренчил в Карлайл, говорейки настоятелно:
- Можем да й обясним правилата. Тя изглежда няма против да се учи. Та тя нямаше идея
какво прави.
- Разбира се, - отвърна Карлайл. - Подготвени сме да понесем отговорността за Бри.
Лицето на Джейн изразяваше едновременно веселост и недоверие.
- Ние не правим изключения за никого. - каза тя. - И не им даваме втори шанс. Говори зле
за репутацията ни. Което ми напомни... - изведнъж погледът й отново бе насочен към мен,
а на пълничкото й лице се появиха трапчинки. - Кай ще се заинтересува от това, че си още
човек, Бела. Може да реши да намине.
- Датата вече е определена. - обърна се Алис към Джейн, проговаряйки за пръв път. Най-
вероятно ние ще ви посетим след няколко месеца.
Усмивката на Джейн повехна и тя сви рамене с безразличие, без да поглежда към Алис.
Завъртя се, заставайки лице в лице с Карлайл:
- Радвам се, че се видяхме, Карлайл. Мислех, че Аро преувеличава. Е, до следващата ни
среща...
Карлайл кимна с изписано на лицето си огорчение.
- Погрижи се за нея, Феликс. - каза Джейн, сочейки към Бри, а гласът й бе изпълнен с
досада. - Искам вече да се прибирам.
- Не гледай. - прошепна ми Едуард.
Само това чаках. Вече бях видяла повече от достатъчно за един ден – повече, отколкото
исках за цял живот. Стиснах силно очи и зарових лицето си в гърдите на Едуард.
Но все още чувах.
Първо силно, боботещо ръмжене и после пронизителен вик, който ми бе така познат.
Звукът бързо заглъхна и бе последван от друг, представляващ отвратително хрущене и
раздиране.
Ръката на Едуард нервно разтриваше раменете ми.
- Елате. – каза Джейн и аз вдигнах поглед навреме, за да видя гърбовете на високите сиви
наметала, отдалечавайки се от извиващият се пушек. Мирисът на плът отново беше
силен, нов.
Сивите наметала изчезнаха в гъстата мъгла.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
26. Морал
Мивката на банята на Алис беше покрита с хиляди различни продукти, всичките
твърдящи, че разкрасяват хората. И тъй като всички в тази къща бяха и перфектни, и
непроницаеми, можех само да подозирам, че тя бе купила всички тези за мен. Четях
етикетите потресена от прахосването. Внимавах никога да не поглеждам към огледалото.
Алис решеше косата ми с бавни, ритмични движения.
- Достатъчно, Алис. – казах безразлично. – Искам да се върна в Ла Пуш.
Колко часа бях чакала Чарли да си тръгне от къщата на Били, за да мога да видя
Джейкъб? Всяка минута, не знаейки дали Джейкъб все още дишаше, или не, ми се беше
струвала като десет живота. И тогава, когато най-накрая ми беше позволено да ида, за да
се уверя, че Джейкъб е добре, времето беше минало толкова бързо. Имах чувството, че
едва бях поела дъх и Алис вече се обаждаше на Едуард, настоявайки че трябва да
поддържам този абсурден цирк с преспиването. Изглеждаше ми толкова маловажно...
- Джейкъб все още е в безсъзнание. – отговори ми Алис. – Карлайл или Едуард ще се
обадят, когато той се събуди. Както и да е, ти трябва да идеш да видиш Чарли. Той беше в
къщата на Били, видя, че Карлайл и Едуард са се върнали от пътуването си и ще бъде
подозрителен, когато се прибереш.
Вече бях запомнила и подкрепила историята си.
- Не ме интересува . Искам да бъда там, когато Джейкъб се събуди.
- Сега трябва да видиш Чарли. Ти имаше тежък ден – съжалявам, това даже не е и на
половина вярно, но това не значи, че трябва да забравиш задълженията си. – гласът й
беше сериозен, почти мъмрещ. – Сега повече от всякога, Чарли трябва да остане на
тъмно. Първо изиграй ролята си, Бела, после можеш да направиш каквото си искаш. Част
от това да бъдеш Кълън е да си педантично отговорна.
Разбира се, че беше права. Ако не по същата причина – причина, която беше по-мощна от
всичката ми болка и вина – Карлайл никога нямаше да може да ме накара да напусна
мястото до Джейкъб, в безсъзнание или не.
- Върви в къщи. – нареди ми Алис. – Говори с Чарли. Поддържай си алибито. Пази го в
безопасност.
Изправих се и кръвта се стече в краката ми, жилещи като от боденето на хиляди иглички.
Бях седяла много дълго време.
- Тази рокля ти стои очарователно. – изгука Алис.
- Хъ? О... Ъъъ...отново ти благодаря за дрехите. – промърморих от учтивост, а не от
истинска благодарност.
- Имаш нужда от доказателства. – каза Алис, а очите й бяха невинни и големи. – Какво са
покупките без нови дрехи? Много е ласкателно, ако мога да кажа.
Аз примигах, не можейки да запомня в какво ме бе облякла. Не можех да задържа
мислите си да не се разпиляват на всеки няколко секунди като насекоми, бягащи от
светлината..
- Джейкъб е добре, Бела. – каза Алис, разбирайки лесно погълнатостта ми. – Няма
причина да се бърза. Ако осъзнаваше колко допълнително морфин му даде Карлайл, с
тази негова температура, която толкова бързо го изразходва, щеше да знаеш, че за
известно време няма да дойде в съзнание. Поне не го болеше. Все още не.
- Искаш ли да поговорим за нещо преди да тръгнеш? – Попита Алис съчувствено. – Ти
трябва да си доста травматизирана.
Знаех за какво беше любопитна . Но аз имах други въпроси.
- Ще бъда ли такава? – попитах я, а гласът ми беше смекчен. – Като онова момиче, Бри, на
поляната?
Имаше много неща, за които трябваше да мисля, но не можех да я изкарам от ума си –
новородената, чийто друг живот беше внезапно приключен. Лицето й, изкривено от
жаждата за кръв, беше запечатано в съзнанието ми.
Алис погали ръката ми.
- Всички са различни. Но нещо подобно, да.
Стоях неподвижна, опитвайки се да си го представя.
- Това преминава. – обеща ми тя.
- Колко скоро?
Тя сви рамене.
- След няколко години, може би по-малко. За теб може да е различно. Никога преди не
съм виждала някой да преминава през това, като предварително го е поискал. Ще бъде
интересно да видим как това ще ти се отрази.
- Интересно. – повторих аз.
- Ние ще те държим далеч от неприятностите.
- Знам. Имам ви доверие. – гласът ми беше монотонен, мъртъв.
Челото на Алис се сбръчка.
- Ако се притесняваш за Карлайл и Едуард, сигурна съм, че те ще са добре. Вярвам, че
Сам започва да ни се доверява...е, да се доверява на Карлайл, поне. Това е също е добро
нещо. Предполагам, че атмосферата е била малко напрегната, когато Карлайл е трябвало
да поднови нараняванията...
- Моля те, Алис.
- Съжалявам.
Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Джейкъб бързо бе започнал да оздравява и
някои от костите му бяха се наместили погрешно. Той би бил в безсъзнание по това
време, но все пак беше трудно да мисля за това.
- Алис, мога ли да те попитам нещо? За бъдещето?
Тя внезапно стана предпазлива.
- Знаеш, че не мога да видя всичко.
- Не е точно това. Но ти виждаш моето бъдеще понякога. Защо това е така, как мислиш,
щом като нищо друго не ми влияе? Нито това, което Джейн може да прави, нито Едуард,
нито Аро.... – изречението ми продължи с интереса ми.
Любопитството ми в този момент бързо се изпаряваше, тежко засенчено от по-
подтискащи емоции. Алис, обаче, намери въпросът ми за много интересен.
- Джаспър също, Бела – талантът му работи върху твоето тяло, колкото и върху другите.
Това е разликата, не я ли виждаш? Способността на Джаспър засяга само физически
тялото. Той наистина успокоява системата ти, или я напряга. Това не е илюзия. А аз имам
видения за резултатите, не за причините и мислите зад решенията, които ги създават. Това
е извън ума, също не е илюзия; реалност, или поне една нейна версия. Но Джейн и
Едуард, и Аро, и Деметри – те работят вътре в главата ти. Джейн само създава илюзия за
болка. Тя не наранява наистина тялото ти, ти само си мислиш, че го прави. Виждаш ли,
Бела? Ти си в безопасност в собствената си глава. Никой не може да те достигне там. Не е
чудно, че Аро е любопитен за бъдещите ти способности. Тя наблюдаваше лицето ми, като
че проверяваше дали следя логиката й. Всъщност, думите бяха започнали да се сливат,
сричките и звуците губеха значението си. Не можех да се концентрирам върху тях. Но все
пак кимнах опитвайки се да изглежда сякаш съм разбрала. Тя не бе заблудена. Погали
бузата ми и промърмори.
- Той ще се оправи, Бела. Нямам нужда от видение, за да го знам. Готова ли си за
тръгване?
- Само още нещо. Мога ли да ти задам още един въпрос за бъдещето? Не искам нищо
конкретно, само цялостната картинка.
- Ще се постарая. – каза тя, отново съмняваща се.
- Все още ли ме виждаш да ставам вампир?
- О, това е лесно. Разбира се.
Кимнах бавно. Тя разгледа лицето ми, а очите й бяха непроницаеми.
- Ти не познаваш ли собственият си ум, Бела?
- Познавам го. Просто исках да съм сигурна.
- Аз съм сигурна, само колкото си ти, Бела. Ти го знаеш. Ако ти си промениш решението,
това, което аз виждам ще се промени....или изчезне, в твоя случай.
Въздъхнах.
- Но това няма да се случи.
Тя ме прегърна.
- Съжалявам. Не мога наистина да се поставя на твоето място. Първият ми спомен е как
видях лицето на Джаспър в бъдещето си; аз винаги съм знаела, че той ще присъства в
остатъка от живота ми. Но мога да ти съчуствам. Толкова съжалявам, че ти се налага да
избираш между две добри неща.
Освободих се от обятията й.
- Не ми съчувствай.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Имаше хора, които заслужаваха съчувствие. А аз не бях една от тях. И нямах никакъв
избор, който да направя – имаше само едно добро сърце, което трябваше да посетя и да
разбия.
– Ще ида да се оправя с Чарли.
Закарах камиона си вкъщи, където Чарли чакаше толкова подозрителен, колкото и Алис
беше очаквала.
- Здравей, Бела. Как мина пазаруването ти? – поздрави ме той, когато влязох в кухнята.
Беше скръстил ръце на гърдите си и държеше очите си на лицето ми.
- Дълго. – казах аз безчувствено. – Тъкмо се прибрахме.
Чарли прецени настроението ми.
- Тогава предполагам си чула за Джейк?
- Да. Останалите от семейство Кълън са се прибрали преди нас. Есме ни каза къде са
Карлайл и Едуард.
- Ти добре ли си?
- Притеснена съм за Джейк. Веднага след като направя вечерята, отивам в Ла Пуш.
- Казах ти, че тези мотори са опасни. Надявам се това те кара да осъзнаеш, че не се
шегувах.
Кимнах и започнах да вадя разни неща от хладилника. Чарли се настани на масата. Той
изглежда беше в по-разговорливо настроение от обикновено.
- Не мисля, че трябва да се притесняваш за Джейк прекалено много. Всеки, който може да
кълне с такава енергия, ще се възстанови.
- Джейк е бил буден, когато си го видял? – попитах, обръщайки се да го погледна.
- О, да, буден беше. И трябваше да го чуеш – всъщност, по-добре че не го чу. Не мисля,че
имаше някой в Ла Пуш, който не можеше да го чуе. Не знам откъде е научил тези думи,
но много се надявам да не използва такъв език около мен.
- Той си имаше добро извинение днес. Как изглеждаше?
- Беше бъркотия. Приятелите му го внесоха. Добре е, че са големи момчета, ‘щото това
хлапе си е цял наръч. Карлайл каза, че десният му крак е счупен и дясната му ръка също.
Почти цялата дясна половина на тялото му била смазана, когато той разбил ония проклет
мотор. – Чарли поклати глава. – Ако отново чуя, че си го карала, Бела....
- Това няма да е проблем, татко. Няма да чуеш. Наистина ли мислиш, че Джейк е добре?
- Разбира се, Бела, не се притеснявай. Той беше достатъчно на себе си, че да се пошегува
с мен.
- Пошегувал се е? – повторих аз в шок.
- Да – между псуването на нечия майка и споменаването името Господне напразно, той
каза „Обзалагам се, че се радваш, че тя обича Кълън вместо мен, а Чарли?”
Обърнах се с лице към хладилника, за да не види лицето ми.
- Мога да поспоря. Едуард е по-зрял от Джейкъб, когато се отнася до безопасността ти,
трябва да му призная поне това.
- Едуард е зрял колкото искаш. - промърморих отбранително. - Не е негова вината.
- Днес е необикновен ден. - отбеляза Чарли след минута. - Знаеш, че не вярвам много на
такива суеверия, но е странно... Сякаш Били знаеше, че с Джейкъб ще се случи нещо
лошо. Бях нервен като прасе по Коледа цяла сутрин. Не мисля, че чу нещо от това, което
му говорех. И после, дори по- странно от това – помниш ли Февруари и Март, когато
имахме проблеми с вълците?
Наведох се да взема тиган от шкафа, спечелвайки няколко секунди.
- Да. - промърморих аз.
- Надявам се да нямаме повече такъв проблем. Тази сутрин бяхме с лодката и Били
въобще не обръщаше внимание на мен или на рибата, когато изведнъж се чу виене на
вълци от гората. На повече от един и, човече, беше адски мощно. Чуваше се така, сякаш
са точно в селото. Най-странната част е, че Били обърна лодката и я насочи право към
пристанището, така сякаш виеха точно за него. Дори не чу като го попитах какво прави.
Шумът спря преди да успеем да привържем лодката. И Били неочаквано бързаше да не
изпусне мача, въпреки че имаше часове до началото. Мърмореше нещо за по-ранно
излъчване... или, че ще е на живо? Казвам ти, Бела, беше си странно. Та, намери мач,
който искаше да гледа, но после въобще не му обърна внимание. Говореше по телефона
през цялото време, обаждайки се на Сю, на Емили и на дядото на приятеля ти Куил. Не
разбрах какво точно искаше – говори с тях за съвсем обикновени неща. И тогава пак се чу
виене пред къщата. Никога не съм чувал подобно нещf – сякаш някой крещеше в ухото
ми. Попитах Били – трябваше да викам заради шума – дали е слагал някакви капани в
двора си. Звучеше така, сякаш животното минаваше през адска болка.
Потръпнах, но Чарли бе толкова вглъбен в историята си, че въобще не забеляза. Разбира
се, бях забравил за това до този момент, защото тогава се прибра Джейк. В един момент
се чуваше скимтенето на вълка, а в следващия заглъхна напълно. Ругатните на Джейк го
заглушиха. Боже, какви дробове има това момче. -Чарли спря за минута, а лицето му бе
замислено. - Смешно е, но излезе и нещо хубаво от цялата бъркотия. Не мислех, че някога
ще се отърват от глупавите си предубеждения към Кълънови. Някой извика Карлайл и
Били му беше много благодарен, когато се появи. Мислех, че е по-добре да заведе Джейк
в болница, но Били искаше той да остане у тях и Карлайл се съгласи. Предполагам, че
Карлайл знае кое е най-доброто. Много великодушно от негова страна да приеме
повикване от толкова далеч. И... - той пак млъкна, сякаш не искаше да ми каже нещо.
Въздъхна и пак продължи. - и Едуард беше много... любезен. Изглеждаше разтревожен за
Джейкъб точно толкова, колкото и ти – сякаш брат му лежеше там. Погледът в очите му...
- Чарли поклати глава. - Той е приличен младеж, Бела. Ще се опитам да запомня това. Но
не обещавам. - той ми се ухили.
- Не те карам да го правиш. - измърморих аз.
Чарли протегна крака и изпъшка:
- Хубаво е пак да съм си у дома. Няма да повярваш колко бе препълнено у Били. Седем от
приятелите на Джейк се изсипаха в коридора – едва се дишаше. Забелязвала ли си колко
си огромни всички деца на Килетите?
- Да, забелязала съм.
Чарли се втренчи в мен с внезапна съсредоточеност в очите си:
- Честно, Бела. Карлайл каза, че Джейк ще се оправи за нула време. Каза, че нещата
изглеждат по-зле, отколкото са. Той ще е добре.
Аз само кимнах.
Джейкъб изглеждаше толкова... необичайно крехък, когато избързах до Ла Пуш, веднага
след като Чарли си тръгна. Целият беше в бинт – Карлайл казал, че няма смисъл да го
гипсира заради бързината, с която се излекуваше. Лицето му бе бледо и измъчено,
въпреки че беше в безсъзнание по това време. Чуплив. Въпреки големината си,
изглеждаше толкова чуплив. Може би само на мен така ми се струваше, заради знанието,
че скоро аз ще се наложи да го пречупя.
Да можеше да ме удари гръм, разделяйки ме на две. За предпочитане болезнено. За пръв
път отказването ми от човешкото ми изглеждаше като жертва. Сякаш щях да изгубя
прекалено много.
Сложих вечерята на Чарли на масата до лакътя му и се насочих към вратата.
- Ъ, Бела? Можеш ли да почакаш за малко?
- Забравила ли съм нещо? - попитах, оглеждайки плота.
- Не, не. Просто.... искам да те помоля за услуга. - Чарли се смръщи и погледна към пода.
- Седни. Няма да отнеме много време.
Седнах срещу него малко объркана. Опитах да се съсредоточа:
- Какво има, татко?
- Ето какво... - Чарли се изчерви. - Може би съм станал малко... суеверен след като бях с
Били, докато се държеше странно през целия ден. Но имам някакво... предчувствие.
Сякаш ще те изгубя скоро.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Не бъди глупав, татко. - измърморих виновно аз. - Не искаш да закъснея за училище,
нали?
- Само ми обещай нещо.
Поколебах се, готова да променя решението си:
- Добре...
- Ще ми кажеш ли преди да извършиш нещо крайно? Преди да избягаш с него или нещо
подобно?
- Татко... - изстенах аз.
- Сериозен съм. Няма да пощурея. Просто ми дай знак предварително. Дай ми шанс да те
прегърна за сбогом.
Свих се мислено и задържах ръката си:
- Това е глупаво, татко. Но ако ще те направи щастлив... обещавам.
- Благодаря, Бела. Обичам те, хлапе.
- Обичам те, татко. - докоснах го по рамото, а после се отдръпнах от масата. - Ако се
нуждаеш от нещо, аз съм у Били.
Не се обърнах назад, когато изхвърчах навън. Просто перфектно, точно това ми липсваше.
Мърморих си през целия път до Ла Пуш.
Черният Мерцедес на Карлайл не беше пред къщата на Били. Това бе едновременно
хубаво и лошо. Очевидно се налагаше да говоря с Джейкъб насаме. Но все пак ми се
искаше да държа ръката на Едуард, както преди, когато Джейкъб беше в безсъзнание.
Това бе невъзможно. Но Едуард ми липсваше – следобедът с Алис ми се струваше много
дълъг. Предполагам, че това разкри отговора ми. Вече знаех, че не мога да живея без
Едуард. Но този факт не правеше нещата по-малко болезнени.
Почуках тихо на вратата.
- Влизай, Бела. - каза Били. Ревът на пикапа ми се разпознаваше лесно.
Влязох вътре.
- Здравей, Били. Той буден ли е? - попитах аз.
- Събуди се преди около половин час, точно преди да си тръгне доктора. Отивай. Мисля,
че те очаква. Трепнах, а после си поех дълбоко дъх:
- Благодаря.
Поколебах се пред вратата на стаята на Джейкъб, не бях сигурна дали да почукам. Реших
просто да надникна, надявайки се – такава голяма страхливка бях – че може би, той пак е
заспал. Прииска ми се да разполагам с още няколко минути. Разтворих вратата и се
наведох колебливо, за да погледна през пролуката.
Джейкъб ме чакаше, лицето му бе спокойно и гладко. Измъченият, изнемощял поглед бе
изчезнал, отстъпвайки място на предпазлива пустота. В тъмните му очи нямаше никакво
оживление.
Трудно беше да гледам лицето му, знаейки че го обичам. Това променяше нещата много
повече, отколкото си представях. Зачудих се дали и на него му е било толкова трудно през
цялото това време.
Слава Богу, някой го беше покрил с юрган. Беше успокоение да не виждам размера на
щетите. Пристъпих напред и затворих вратата тихо зад себе си.
- Хей, Джейк – промърморих аз.
Отначало не ми отговори. Загледа се в лицето ми за дълго време. После, с усилие,
промени изражението си в безгрижна, подигравателна усмивка.
- Да, донякъде обмислях и такъв развой на събитията. - той въздъхна. -Днес определено е
гаден ден. Първо, попаднах на неподходящото място, изпуснах най-хубавата част от
битката и Сет обра всички овации. После Лия реши да се прави на идиот, за да докаже, че
е добра колкото нас, а аз бях глупакът, който я спаси. Сега и това. - той махна с ръка към
мен, докато все още стоях колебливо до вратата.
- Как се чувстваш? - измърморих. Ама че тъп въпрос.
- Малко замаян. Доктор Зъбчо не е сигурен точно от каква доза обезболяващи имам
нужда, за това е на принципа опит-грешка. Мисля, че малко е прекалил.
- Но не те боли.
- Не. Поне не усещам нараняванията си. - отвърна ми той със все същата подигравателна
усмивка.
Прехапах устни. Никога нямаше да премина през това. Защо никой не ме уби, когато
исках да умра?
Присмехът изчезна от лицето му и очите му се изпълниха с топлина. Сбърчи чело, сякаш
бе разтревожен.
- Ами ти? - попита ме той истински загриген. - Добре ли си?
- Аз? - втренчих се в него. Май беше прекалил с дрогата. - Защо?
- Ами, е, бях сигурен, че той няма да те нарани, но не знаех колко зле може да стане.
Малко съм луднал от тревога по теб, откакто се събудих. Нямах представа дали ще ти
позволят да ме посетиш или нещо такова. Напрежението беше ужасно. Как мина? Беше
ли груб с теб? Извинявай, ако е минало зле. Не исках да го преживяваш сама. Мислех, че
ще съм до теб...
Отне ми минута да разбера. Той продължи да бръщолеви, изглеждайки все по-неловко,
докато схванах какво ми казваше. Побързах да го успокоя.
- Не, не, Джейк! Добре съм. Прекалено съм добре, наистина. Разбира се, че не беше груб.
За жалост.
Очите му се разшириха от ужас:
- Какво?
- Дори не ми беше ядосан, нито пък беше ядосан на теб. Той е толкова себеотрицателен,
че ме кара да се чувствам по-зле. Иска ми се да ми се беше развикал или нещо такова. Не
е като да не съм заслужила... ами, нещо по-лошо от просто викане. Но това не го
интересува. Той просто иска да съм щастлива.
- Не беше ядосан? - запита Джейкъб учудено.
- Не. Беше... прекалено мил.
Джейкъб се ококори за минута, а после изведнъж замръзна на място.
- Дявол да го вземе! - изръмжа.
- Какво ти става, Джейк? Заболя ли те нещо? - ръцете ми се разтрепериха безполезно,
докато се оглеждах за лекарствата му.
- Не, - измърмори отвратен той. - не мога да повярвам! Не те ли накара да избираш или
нещо такова?
- Дори не си близо, какво ти става? - намръщи се и поклати глава. - Някак разчитах на
тази реакция. Мамка му на всичко. По-добър е, отколкото си мислех. - начинът по който
го каза, въпреки че беше по-ядосано, ми напомни на отдаването на почит от страна на
Едуард към липсата на морални принципи на Джейкъб рано тази сутрин в палатката. Това
означаваше, че Джейк все още се надяваше, все още се бореше. Потрепнах, докато тази
мисъл се забиваше по-надълбоко в съзнанието ми.
- Той не играе никаква игра, Джейк.- казах тихо.
- Бъди сигурна, че го прави. Бори се точно толкова силно, колкото и аз, само дето той знае
какво върши, а аз – не. Не ме обвинявай, задето той е по-добър манипулатор от мен, не
съм се застоял достатъчно дълго, за да науча триковете му.
- Той не ме манипулира!
- Напротив, прави го! Кога ще се събудиш и ще осъзнаеш, че не е толкова перфектен, за
колкото го мислиш?
- Поне не ме заплаши, че ще се самоубие, за да ме накара да го целуна. - сопнах се.
Веднага след като изрекох тези думи пламнах с раздразнение. - Чакай. Преструвай се, че
това не ми се е изплъзнало. Дадох си клетва, че няма да казвам нищо за това.
Той си пое дълбок дъх. Когато проговори, беше по-спокоен.
- Защо не?
- Защото не съм дошла тук, за да те обвинявам за нещо.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Обаче е вярно. - каза равно. - Направих го.
- Не ми пука Джейк. Не съм ядосана. - той се усмихна.
- И на мен не ми пука. Знаех, че ще ми простиш и се радвам, че го направих. Бих го
направил отново. Това поне го мога. Поне те накарах да видиш, че ме обичаш.Това си
струва.
- Дали? Наистина ли е по-добре, отколкото когато бях в заблуждение?
- Не мислиш ли, че трябва да знаеш как се чувстваш, за да не те изненада някой ден,
когато ще е твърде късно и ти ще си „омъжената вампирка”?
Поклатих глава.
- Не, нямах предвид по-добре за мен. По-добре за теб. По-добре или по-зле ти се струва
да знаеш, че те обичам? Когато така или иначе няма значение. По-добре ли щеше да си,
ако не бях разбрала?
Той взе въпросът ми толкова сериозно,колкото исках да звучи,обмислайки внимателно
отговора си.
- Да, по-добре е да знам, че знаеш. - най-накрая реши. - Ако не беше разбрала...винаги бих
се се чудел дали решението ти щеше да е различно. Сега знам. Направих всичко по
силите си.
Той започна да диша неравно и затвори очите си.Този път не можах да устоя на нуждата
да го успокоя. Прекосих малката стая и коленичих до главата му, страхувайки се да седна
на леглото в случай че се блъсна в него и така го нараня, и наведох челото си към бузата
му. Джейкъб въздъхна и сложи ръката си върху косата ми, задържайки ме там. -Толкова
съжалявам Джейк.
- Винаги съм знаел, че това е много несигурен опит. Не е твоя вината, Бела.
- Не и ти. - простенах. -Моля те.
Той се отдръпна, за да ме погледне.
- Какво?
- Вината е моя. И ми дойде до гуша, да ми казвате, че не е.
Той се усмихна, но усмивката му не се изписа и в очите му.
- Искаш да ти чета конско?
- Всъщност...мисля че, да. - той сви устните си, преценявайки до колко го исках. Усмивка
се появи безстрашно на лицето му, след което изкриви изражението си в непокорима
гримаса.
- Да отвръщаш така на целувката ми е недопустимо. - изсъска думите към мен. -Ако си
знаела, че ще си я върнеш, може би не е трябвало да си толкова убедителна.
Потрепнах и кимнах.
- Съжалявам.
- Съжалението не оправя нищо, Бела. Какво си мислеше?
- Не мислех. - прошепнах.
- Трябваше да ми кажеш да отида да умра. Това е, което искаш.
- Не, Джейкъб. - изхленчих, борейки се с напиращите сълзи. - Не! Никога.
- Плачеш ли? –Попита той настоятелно, гласът му изведнъж възвърнал нормалното си
звучене.Скокна нетърпеливо на леглото.
- Ами да. - измърморих, засмивайки се леко на себе си през сълзите, които изведнъж
рукнаха.
Той смени позата си, махайки здравият си крак от леглото, сякаш щеше да се опита да
стане.
- Какво правиш? - попитах през сълзи. - Лягай, идиот такъв, ще се нараниш.
Скочих на крака и притиснах с две ръце здравото му рамо. Той се предаде, лягайки отново
с болезнено пъшкане, но ме хвана за кръста и ме притегли към леглото, срещу здравата му
страна. Аз се свих там, опитвайки се да задуша глупавите хлипове в горещата му кожа.
- Не мога да повярвам, че плачеш. - смутолви. -Нали знаеш, че казах тези неща, само
защото ти иска да го направя. Не съм си ги мислил.
Ръката му разтри раменете ми.
- Знам. - поех си дълбок, неравен дъх в опит да се си наложа контрол. Как стана така, че
аз съм тази която плаче, а той – този, който успокоява? - Въпреки това, всичко е вярно.
Благодаря, че го изрече на глас.
- Печеля ли точки, задето те разплаках?
- Разбира се, Джейк. - опитах се да се усмихна. -Колкото искаш.
- Не се притеснявай Бела, мила. Всичко ще се нареди.
- Не виждам как. - измънках. Той погали върха на главата ми. -Ще се предам и ще съм
добър.
- Още игри? - зачудих се, навеждайки брадичката си, за да го виждам.
- Може би. - той се засмя с малко усилие, и после намигна. - Но ще се опитам.
Аз се начумерих.
- Не бъди такава песимистка.- оплака се. - Имай ми вяра.
- Какво имаш предвид под „ще съм добър”?
- Ще съм ти приятел, Бела. - каза той тихо. - Няма да те моля за повече от това.
- Мисля, че е твърде късно за това Джейк. Как можем да сме приятели, когато се обичаме
по този начин?
Той погледна към тавана, погледът му беше решителен, сякаш четеше нещо, което беше
написано там. -Може би...ще трябва да е приятелство от дълго разстояние.-Стиснах
заедно зъбите си, радвайки се, че не гледаше към лицето ми, борещо се с отново
напиращите сълзи.Трябваше да съм силна, а не знаех как...
- Знаеш ли онази история в Библията? - изведнъж попита Джейкъб, все още четейки
белия таван. - Тази с царя и двете жени, които се борят за бебето?
- Разбира се. Цар Соломон.
- Точно така. Цар Соломон. - повтори той. - И той казал, да разрежат детето на две...но
било само тест. Просто за да провери кой ще пусне пръв половината си, за да го предпази.
- Да, помня. - погледна отново към лицето ми.
- Повече няма да те режа на две, Бела. - разбрах какво говори.
Той ми казваше, че ме обича повече и че предаването му го доказва. Исках да защитя
Едуард, да кажа на Джейкъб как той би направил същото, ако аз искам, ако му позволя. Аз
бях тази, която не би се отказала от претенциите си. Но нямаше смисъл да започвам спор,
който само би го наранил още повече. Затворих очите си, позволявайки си да
контролирам болката. Не можех да го подведа така. Бяхме тихи за момент. Той изглежда
ме чакаше да кажа нещо. Аз се опитвах да измисля такова.
- Мога ли да ти кажа коя е най-лошата част? -Попита той колебливо, след като не казах
нищо. - Имаш ли нещо против? Ще съм добър.
- Ще помогне ли? - прошепнах.
- Може. Но няма да навреди.
- Коя е най-лошата част, тогава?
- Най-лошата част е да знам какво щеше да бъде.
- Какво е можело да бъде. - въздъхнах.
- Не. - Джейк поклати глава. - Аз съм точно като за теб, Бела. Би било непринудено за нас,
удобно, лесно като дишането. Аз бях естествената пътека, по която животът ти щеше да
поеме... - той се загледа в пространството за момент и аз изчаках. - Ако светът беше както
трябва да е, ако нямаше чудовища, магия...
Можех да видя това, което той бе видял и знаех, че беше прав. Ако светът беше
нормалното място, което би трябвало да представлява, Джейкъб и аз щяхме да сме заедно.
И щяхме да бъдем щастливи. Той беше сродната ми душа в този свят, щеше все още да е,
ако неговите права не бяха затъмнени от нещо по-силно, нещо толкова силно, че не би
могло да съществува в рационалния свят. Имаше ли такова и за Джейкъб? Нещо, което би
изместило сродна душа? Трябваше да повярвам, че съществува. Две бъдеща, две сродни
души...твърде много за един човек.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
И толкова нечестно, че аз нямаше да съм
единствената, която ще плаща за това. Болката на Джейкъб ми се виждаше твърде висока
цена. Потръпвайки при мисълта за това, се зачудих дали аз бих се разколебала, ако не бях
загубила Едуард веднъж. Ако не знаех какво е да живя без него. Не бях сигурна. Това
всеобщо удостояние бе толкова дълбока част от мен, че не мога да си представя как бих се
почувствала без него.
- Той е като наркотик за теб, Бела. - гласът му все още нежен, без капка критика в него.-
Виждам, че вече не можеш да живееш без него. Твърде е късно. Но аз щях да съм по-
здравословен за теб. Не като наркотик. Като въдуха, слънцето. - ъгълчето на устната му се
завъртя в замислена полу-усмивка. - Знаеш ли, мислех си за теб по този начин. Като
слънцето. Моето лично слънце. Разсейваше любезно облаците, за мен. - той въздъхна. -
С облаците мога да се справя. Но не мога да се боря със затъмнението.
Докоснах лицето му, поставяйки ръката си на бузата му. Той издиша при допира ми и
затвори очите си. Беше много тихо. За минута можех да чуя туптенето на сърцето му,
бавно и равномерно.
- Кажи ми най-лошата част за теб. - прошепна.
- Мисля, че ще се окаже лоша идея.
- Моля те.
- Мисля, че ще боли.
Моля те.
Как можех да му откажа каквото и да е при това положение?
- Най-лошата част... - поколебах се, и тогава оставих думите да се изсипят като порой от
истини. – Най-лошото е, че видях цялото нещо – нашия цял живот. И го искам толкова
много, Джейк, искам всичко това. Искам да остана точно тук и никога да не се помръдна.
Искам да те обичам и да те направя щастлив. И не мога, и това ме убива. Това е като със
Сам и Емили, Джейк – никога не съм имала избор. Винаги съм знаела, че нищо няма да се
промени. Може би затова се борех с теб толкова много.
Той изглежда се беше съсредоточил върху това да диша равномерно.
- Знаех си, че не трябва да ти казвам това.
Бавно поклати глава.
- Не. Радвам се, че ми каза. Благодаря ти. – целуна главата ми и въздъхна. – Сега ще се
оправя.
Погледнах нагоре и той се усмихна.
- Та, ти ще се жениш, нали така?
- Не е нужно да говорим за това.
- Искам да знам някои подробности. Не знам кога пак ще мога да си поговоря с теб.
Трябваше да изчакам около минута, преди отново да мога да проговоря. Когато бях почти
сигурна, че когато заговоря, гласът ми няма да се пречупи, отговорих на въпроса му.
- Всъщност не е моя идея...но да. Това значи много за него. Казах си „защо пък не”?
Джейк кимна.
- Това е истина. Не е толкова голяма работа в сравнение.
Гласът му беше много спокоен, много практичен. Аз се загледах в него, любопитна за това
как успяваше той и това развали нещата. Той срещна очите ми за секунда и тогава
извърна глава. Аз изчаках да говоря, докато дишането му беше под контрол.
- Да. В сравнение. – съгласих се аз.
- Колко още ти остава?
- Това зависи от това, колко време ще й отнеме на Алис да стегне сватбата. – Потуших
един стон, представяйки си какво щеше да направи Алис.
- Преди или след? – попита той тихо.
Знаех какво имаше предвид.
- След.
Той кимна. Това беше облекчение за него. Чудех се колко ли безсънни нощи с
размишления ли е прекарал, заради завършването ми.
- Страхуваш ли се? – прошепна той.
- Да. – прошепнах също.
- От какво се страхуваш? – Вече почти не можех да чуя гласа му. Той гледаше надолу към
ръцете ми.
- От много неща. – накарах гласът си да прозвучи весел, но останах честна. – Никога не
съм била мазохист, така че не очаквам с нетърпение болката. И ми се искаше да имаше
начин да държа него надалеч....Не искам той да страда с мен, но не мисля, че има начин
да я избегна. А после идват Чарли и Рене....А след това, надявам се скоро да мога да се
контролирам. Може би аз ще бъда такава напаст, че на глутницата ще й се наложи да ме
острани.
Той погледна нагоре с неудобрително изражение.
- Ще осакатя всеки един от братята си, който се опита.
- Благодаря.
Той се усмихна с половин уста.
- Но не е ли по-опасно от това? Във всички истории, те казват, че е толкова трудно...те
губят контрол...хора умират... – той преглътна.
- Не, не се страхувам от това. Глупав Джейкъб – нали не вярваш наистина в историите за
вампири?
Той очевидно не оцени опитът ми за шега.
- Е, както и да е, има много неща, за които да се тревожи човек. Но си струва накрая.
Той кимна неохотно и знаех, че той никак не беше съгласен с мен.
Аз протегнах врат, за да прошепна в ухото му, поставяйки бузата си на горещата му кожа.
- Ти знаеш, че те обичам.
- Знам . –въздъхна той, затягайки автоматично ръката около талията ми. – Ти знаеш колко
много ми се иска това да беше достатъчно.
- Да.
- Аз винаги ще чакам зад кулисите, Бела. – обеща, правейки тонът си по-лек и отпускайки
ръката си. Отдръпнах се с притъпено, провлечено чувство за загуба, усещайки раздялата
като че съм оставила част себе си там, на леглото до него. – Ти винаги ще имаш друг
избор, ако поискаш.
Аз се насилих да се усмихна.
- Докато сърцето ми не престане да бие.
Той ми се ухили насреща.
- Знаеш ли, мисля че все пак бих могъл да те взема – може би. Предполагам това зависи
от това, колкото много смърдиш.
- Да дойда ли пак да те видя? Или предпочиташ да не го правя?
- Ще помисля върху това и ще ти кажа. – каза той. – Може да имам нужда от компания , за
да не полудея. Великолепният вампирски хирург твърди, че не мога да се превърна,
докато той не ми разреши – можело да обърка начина, по който костите са наместени. –
Джейкъб направи физиономия.
- Бъди добър и прави това, което Карлайл ти казва. Ще се оправиш по-бързо.
- Разбира се, разбира се.
- Чудя се кога ли ще се случи. – казах аз. – Кога правилното момиче ще ти привлече
вниманието.
- Не се надявай прекалено, Бела. – гласът на Джейкъб внезапно беше кисел. – Въпреки че
съм сигурен, че за теб ще е облекчение.
- Може би, може би не. Вероятно аз няма да мисля, че тя е достатъчно добра за теб. Чудя
се колко ли ще ревнувам.
- Тази част може и да е забавна. – призна си той.
- Съобщи ми дали искаш да се върна и аз ще бъда тук. – Обещах му.
С въздишка той обърна бузата си към мен. Аз се наведох и целунах лицето му нежно.
- Обичам те, Джейкъб.
Той се засмя леко.
- Обичам те повече.
Той ме гледаше, докато напусках стаята му с непроницаемост в черните му очи.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
27. Нужди
Не стигнах далеч, преди шофирането да стане невъзможно.
Когато вече не виждах, отбих колата на неравния банкет и бавно спрях. Отпуснах се на
седалката и позволих на слабостта, с която се бях борила в стаята на Джейкъб, да ме
смаже. Беше по-лошо, отколкото предполагах – силата й ме изненада. Да, бях права да
крия това от Джейкъб. Никой не би трябвало да вижда това.
Но аз не бях сама за дълго – точно достатъчно дълго, за да може Алис да ме види тук, а
после и няколкото минути, които идването му тук му е отнело. Вратата се отвори и той ме
придърпа в обятията си.
Отначало беше още по-лошо. Защото имаше една малка част от мен – по-малка, но
ставаща по-шумна и по-ядосана с всяка минута, крещяща на останалата част от мен –
която жадуваше друг чифт ръце. Така че имаше и нова вина, която подправи болката.
Той не каза нищо, само ме остави да ридая, докато не започнах да плача името на Чарли.
- Наистина ли си готова да се прибереш вкъщи? – попита той със съмнение.
Аз успях да му предам, след няколко опита, че нямаше да се оправя скоро. Исках да мина
през Чарли преди да беше станало толкова късно, че той да се обади на Били.
Така че той ме закара вкъщи – за пръв път дори не се доближи до предела на скоростта на
камиона ми – придържайки едната си ръка плътно обвита около мен. През целият път аз
се борех за контрол. Отначало това изглеждаше обречена кауза, но не се отказах. Само
няколко секунди, казвах си. Само време за няколко извинения или няколко лъжи и тогава
отново можех да се разпадна. Трябваше да мога да направя поне толкова. Започнах да се
ровя из главата си, отчаяно търсеща някакъв запас от сила.
Успях само да занижа риданията – да ги задържа, но не и да ги спра. Сълзите не се
забавиха. Изглежда не можех да намеря начин дори да започна да се разправям с тях.
- Изчакай ме горе. – промърморих, когато бяхме пред къщата.
Той ме пристисна силно към себе си за минута и тогава изчезна. Веднъж вътре, аз се
запътих направо към стълбите.
- Бела? – Чарли извика след мен от обикновеното си място на дивана, когато минах
покрай него
Аз се обърнах да го погледна без да говоря. Очите му се уголемиха и той се изправи на
крака.
- Какво е станало? Джейкъб да не е...? – поиска да знае.
Поклатих бясно глава, опитвайки се да намеря гласа си.
- Той е добре, той е добре. – обещах аз, а гласът ми беше нисък и пресипнал. И Джейкъб
беше добре, физически, което беше единственото, което притесняваше Чарли в момента.
- Но какво е станало? – той хвана раменете ми, очите му бяха все още напрегнати и
широко отворени. – Какво ти се е случило?
Сигурно изглеждах по-зле, отколкото си представях.
- Нищо, татко. Аз...просто трябваше да си поговоря с Джейк за....някои трудни неща.
Добре съм.
Тревогата изчезна постепенно и беше заместена от неодобрение.
- Наистина ли сега беше най-подходящият момент? – попита той.
- Вероятно не, татко, но нямах друг избор – просто се стигна да момента, в който
трябваше да избирам...Понякога, няма начин да направиш компромис.
Той бавно поклати глава.
- Как го прие той?
Аз не отговорих. Той се загледа в лицето ми за минута и тогава кимна. Това вероятно е
бил достатъчен отговор.
- Надявам се, да не си объркала възстановяването му.
- Той бързо оздравява. – промърморих.
Чарли въздъхна. Усещах, че губя контрол.
- Ще бъда в стаята си. – казах му, измъквайки се от хватката му.
-Добре. – съгласи се Чарли. Вероятно той виждаше как опасността от разливане на
течност беше голяма. Нищо не плашеше Чарли повече от сълзите.
Добрах се до стаята си, слепешком и препъвайки се.
Веднъж влязла вътре, започнах да се боря със закопчалката на гривната си,
опитвайки се да я разкопчея с треперещи пръсти.
- Не, Бела – прошепна Едуард, хващайки ръцете ми. – То е част от същността ти.
Той ме придърпа в обятията си и риданията отново започнаха.
Този най-дълъг ден изглежда се протакваше ли и протакваше. Чудех се дали някога
изобщо щеше да свърши. Но, въпреки че нощта се влачеше безпощадно, тя не беше
най-лошата нощ в живота ми. Това ме успокои малко.
И не бях сама. Това също много ме успокояваше.
Страхът на Чарли от емоционални избухвания не му позволи да ме провери,
въпреки че не бях тиха – вероятно той не бе спал повече от мен.
Разбирането ми на събитията беше нетърпимо ясно тази нощ. Можех да видя всяка
грешка, която бях направила, всяка вреда, която бях сторила, малките неща и
големите неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, която
бях направила на Едуард, събрани на равни купчинки, които вече не можех да
игнорирам или отрека.
И осъзнах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не са били Едуард и
Джейкъб, които исках да събера насила, а бяха двете части от мен, Бела на Едуард и
Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и аз никога не трябваше да
опитвам.
Бях нанесла толкова много щети.
И в един момент на нощта, аз си спомних обещанието, което бях направила пред себе
си рано тази сутрин – че никога повече нямаше да карам Едуард да ме гледа да
проливам дори и една сълза за Джейкъб Блек. Мисълта ми докара пристъп на
истерия, която уплаши Едуард повече от плачът. Но и тя премина, когато
претръпнах.
Едуард не каза нищо; просто ме беше прегърнал на леглото и ме беше оставил да
съсипя ризата му, опетнявайки я със солена вода.
Отне повече време, отколкото бях мислила, на онази по-малко съзнаваща част от
мен да се наплаче. Но, все пак се случи, и накрая бях достатъчно изтощена, за да
заспя. Безсъзнанието не донесе напълно облекчение от болката, само вцепенено,
подтиснато спокойствие, като лекарство. Направи я поносима. Но тя все още беше
там; чувствах я дори в съня си, и това ми помогна да направя уточнениета, които
трябваше да направя.
Сутринта донесе със себе си, ако не по-светла перспектива, поне известен контрол,
някакво приемане.
Инстинктивно знаех, че новата рана в сърцето ми винаги щеше да боли. Това щеше
да бъде част от мен вече. Времето щеше да я направи по-лесна – това е, което всички
казваха. Но аз не се интересувах, дали времето щеше да ме излекува или не, стига
Джейкъб да се оправеше. Да бъде отново щастлив. Когато се събудих, нямаше
объркване. Отворих очи, които най-накрая бяха сухи, и посрещнах разтревоженията
му поглед.
- Здравей – казах аз. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.
Той не отговори. Наблюдаваше ме, чакайки ме да започна.
- Добре съм. Това няма повече да се случи. - обещах му.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Очите му се свиха при тези думи.
- Толкова съжалявам, че трябваше да видиш това. - споделих. - Не беше честно
спрямо теб.
Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми.
- Бела... сигурна ли си? Дали взе правилното решение? Никога не съм виждал у теб
толкова много болка... – гласът му се пречупи на последната дума.
Но бях чувствала и по-голяма болка.
Докоснах устните му.
- Да.
- Не знам... – веждите му се свиха. – Ако толкова много те наранява, как е възможно
да е правилното нещо за теб?
- Едуард, знам без кого няма да мога да живея.
- Но...
Поклатих глава.
- Не разбираш. Ти може и да си достатъчно смел и достатъчно силен, за да живееш
без мен, ако това е най-доброто нещо. Но аз никога няма да мога да бъде толкова
саможертвена. Аз трябва да бъда с теб. Това е единственият начин да живея.
Той все още изглеждаше несигурен. Не трябваше да му позволявам да остава с мен
през изминалата нощ. Но имах толкова голяма нужда от него....
- Ще ми подадеш ли онази книга? – попитах, сочейки над рамото му.
Веждите му се събраха в объркване, но бързо ми я подаде.
- Пак ли нея? – попита той.
- Просто исках да намеря една част, която съм запомнила... да видя как го казваше
тя... – Прелиствах книгата, намирайки страницата, която исках с лекота. Ъгълчето
беше свито от многото пъти, когато се бях спирала там.
- Кати е чудовище, но имаше няколко неща, за които беше права – промърморих.
Прочетох репликите тихичко, най-вече на себе си. – „Ако всичко друго загине, а той
остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а
той загине, вселената би станала ужасно чужда за мен и сякаш не бих била съставна
част от нея.” – Кимнах на себе си. – Знам точно какво има предвид тя. И знам без
кого не бих могла да живея.
Едуард взе книгата от ръцете ми и я хвърли през стаята – тя падна с леко тупване на
бюрото ми. Той обви ръцете си около талията ми.
Малко усмивка озари перфектното му лице, въпреки че тревогата все още тежеше
на челото му.
- Хийтклиф също имаше своите моменти – каза той. Нямаше нужда от книгата, за да
го каже точно дума по дума. Придърпа ме по-близо и прошепна в ухото ми:
- „Не мога да живея без живота си! Не мога да живея без душата си!”
- Да – казах тихичко. – Това имам предвид.
- Бела, не мога да търпя да си толкова нещастна. Може би...
- Не, Едуард. Забърках огромна каша и ще трябва да живея с нея. Но знам какво
исках и от какво имам нужда...и какво ще направя сега.
- Какво ще направим сега?
Усмихнах се леко на поправката му, а после въздъхнах.
- Ще отидем да видим Алис.
Алис беше на най-долното стъпало отвън, прекалено ентусиазирана, за да ни чака
вътре. Тя изглеждаше сякаш ще започне да танцува от щастие, толкова
ентусиазирана беше тя, заради новините, които тя знаеше, че ще й поднеса.
- Благодаря ти, Бела! – изчурулика тя, докато ние слизахме от камиона.
- Чакай, Алис – предупредих я, вдигайки ръка, за да спра радостта й поне замалко. –
Имам няколко ограничения за теб.
- Знам, знам, знам. Имам време само до тринадесети август, най-късно, ти имаш вето
върху списъкът с гостите, и ако аз прекаля с нещо, ти никога повече няма да ми
проговориш.
- О, добре. Ами, да. Тогава знаеш правилата.
- Не се притеснявай, Бела, всичко ще бъде перфектно. Искаш ли са видиш роклята?
Трябваше да си поема дълбоко въздух няколко пъти. Каквото я направи щастлива,
казах си.
- Разбира се.
Усмивката на Алис беше самодоволна.
- Ъм, Алис – казах, поддържайки незаинтересован, безразличен тон на гласа си. –
Кога си ми купила роклята?
Вероятно не съм се прикрила толкова добре. Едуард стисна ръката ми.
Алис ни поведе навътре, запътвайки се към стълбите.
- Тези неща отнемат време, Бела – обясни ми Алис. Тонът й изглеждаше... уклончив.
– Имам предвид, не бях сигурна, че нещата щяха да се развият по този начин, но
имаше известна възможност...
- Кога? – попитах отново.
- Перин Бруйър има списък с чакащи, нали знаеш – каза тя, вече отбранително. –
Шедьоврите от плат не стават за една нощ. Ако не бях помислила за в бъдеще, ти
щеше да носиш нещо от яслите!
Изглежда нямаше да получа пряк отговор.
- Пер... кой?
- Той не е известен дизайнер, Бела, така че не е нужно да ми се караш. Но е
обещаващ и се специализира в това, от което имах нужда.
- Аз не се карам.
- Не, не се караш. – погледна към спокойното ми лице подозрително. Тогава, когато
влязохме в стаята й, тя се обърна към Едуард.
- Ти – вън.
- Защо? – поисках да знам.
- Бела – изпъшка тя. – Знаеш правилата. Той не трябва да вижда роклята до
уреченият ден.
Отново си поех дълбоко въздух.
- За мен няма значение. И знаеш, че той вече я е видял в главата ти. Но ако така го
искаш....
Тя избута Едуард от вратата. Той дори не я погледна, очите му бяха върху мен,
предпазливи, страх го беше да ме остави сама.
Кимнах, надявайки се изражението ми да беше достатъчно спокойно, че да го
окуражи.
Алис затръшна вратата в лицето му.
- Добре! – промърмори тя. – Хайде.
Хвана китката ми, и ме затегли към килера си, който бе по-голям от моята спалня, и
тогава ме завлече към задният ъгъл, където дълга, бяла торба за дрехи имаше
отделение само за себе си.
Спусна ципа на торбата с едно плавно движение и внимателно я свали от
закачалката. Направи крачка назад, държейки пред себе си роклята, сякаш
показваше наградата на телевизионна игра.
- Е? – попита , останала без дъх.
Преценявах роклята за един дълъг момент, играейки си с нея замалко. Изражението
й стана притеснено.
- Ах – възкликнах и се усмихнах, позволявайки й да се успокои. – Виждам.
- Какво мислиш? – Настоя тя.
Това беше отново моето видение на „Анн от Грийн Гейбълс”.
- Перфектна е, разбира се. Най-подходящата. Ти си гений.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Тя се ухили.
- Знам.
- Хиляда деветстотин и осемнадесета? – помъчих се да отгатна.
- Горе-долу – каза тя, кимайки. – Части от нея са по мой дизайн, долната част,
воалът... – тя докосна белият сатен, докато говореше. – Дантелата е гроздобер.
Харесва ли ти?
- Красива е. Точно е правилна за него.
- Но правилна ли е за теб? – настоя тя.
- Да, мисля, че е, Алис. Мисля, че е точно това, от което имам нужда. Знам, че ще се
справиш великолепно с това... ако можеш да се удържиш.
Тя засия.
- Мога ли да видя роклята ти? -попитах. Тя премигна, лицето й бе озадачено.
- Не поръча ли също и шаферската си роклята? Не бих искала шаферката ми да носи нещо
старо. - престорих се, че потрепвам от ужас. Тя обви ръцете си около кръста ми.
- Благодаря ти, Бела!
- Как не го видя? - пошегувах се, целувайки бодливата й коса. - Каква гадателка си!
Алис затанцува обратно, а лицето й бе озарено със свеж ентусиазъм.
- Имам да правя толкова много неща! Иди си играй с Едуард. Трябва да се захващам за
работа.
Тя хукна от стаята, викайки „Есме!”, докато изчезваше. Запътих се с нормалната си крачка
към коридора, където Едуард ме чакаше, облегнал се на дървено-панелната стена.
- Това беше много, много мило от твоя страна – каза ми той.
- Изглежда щастлива – съгласих се.
Той докосна лицето ми. Очите му бяха твърде тъмни (беше минало толкова време, откакто
ме напусна) изучавайки щателно изражението ми.
- Нека се махнем от тук – предложи внезапно. - Нека отидем до нашата ливада.
Звучеше много привлекателно.
- Предполагам, че вече не трябва да се крия, нали така?
- Не. Опасноста е зад нас.
Беше тих и замислен, докато тичаше. Вятърът духаше в лицето ми - по-топъл сега, когато
бурята наистина си беше отишла. Облаците покриваха небето, както правеха обикновено.
Ливадата днес беше спокойно и щастливо място. Участъци с летни маргаритки
прекъсваха пътя на тревата като я украсяваха в бяло и жълто. Аз легнах, игнорирайки
леката влажност на земята, и погледнах нагоре, за да видя формичките, които образуваха
облаците. Те бяха твърде еднакви, твърде равни. Нямаше фигури, само меко сиво одеало.
Едуард легна до мен и хвана ръката ми.
- 13-ти Август? – попита той небрежно след няколко минути удобна тишина.
- Това ми дава един месец време, преди рожденият ми ден да дойде. Не исках да го
скъсявам допълнително.
Той въздъхна.
- Есме е с три години по-голяма от Карлайл — технически. Знаеше ли това?
Разтърсих глава.
- За тях е нямало значение. – гласът ми беше спокоен, обратно на неговото безпокойство. -
Възрастта ми не е чак толкова важна. Едуард, готова съм. Избрала съм живота си, сега
искам да започна да го живея.
Той погали главата ми.
- Ветото в списъка за гости?
- Не ми пука особено, но... - заекнах, неискаща да го обясня. - Най-добре да го свърша.
Не съм сигурна, че Алис ще почувства необходимост да покани...няколко върколака. Не
знам дали...Джейк ще почувства, че трябва да дойде. Че така е най-правилно или, че ще
нарани чувствата ми, ако не го направи. Не би трябвало да минава през това. - Едуард
притихна за минута. Загледах във връхчетата на дърветата, които бяха почти черни на
фона на светлото сиво небе. Изведнъж ме хвана за кръста и ме издърпа към гърдите си.
- Кажи ми защо го правиш, Бела! Защо реши точно сега да дадеш на Алис свобода на
действията?
Повторих му разговора, който водих с Чарли вчера преди да отида да видя Джейкъб.
- Не би било честно спрямо Чарли, да го държа далеч от това. – заключих. - Това важи и за
Рене и Фил. А и Алис може също да се забавлява. Може би цялото това нещо ще му дойде
малко по-лесно, ако си вземе подходящото сбогуване. Дори и да си мисли, че е твърде
рано, не бих искала да го лиша от шанса да ме съпровожда по сватбента пътека. –
направих гримаса, изричайки тези думи и си поех още един дълбок дъх. - Поне майка ми,
баща ми и приятелите ми ще знаят за най-добрата част от избора ми, частта, която мога да
им разкрия. Ще знаят, че съм те избрала и че сме заедно. Ще знаят, че съм щастлива,
където и да съм. Мисля, че това е най-доброто, което мога да направя за тях. – Едуард
хвана лицето ми, претърсвайки го за кратък момент на смелост.
- Сделката се отменя. – каза той рязко.
- Какво? – ахнах. - Предаваш се? Не!
- Не се предавам, Бела. Все още ще изпълня моята част. Но ти си свободна.Каквото
искаш, без никакви условия.
- Защо?
- Бела, виждам какво правиш. Опитваш се да направиш всички останали щастливи. И на
мен не ми пука за чувствата на никой друг. Имам нужда само ти да си щастлива. Не се
притеснявай да съобщиш на Алис. Аз ще се погрижа. Обещавам ти, че няма да те накара
да се чувстваш виновна.
- Но аз...
- Не. Ще го направим по твоя начин. Защото моят не работи. Наричам те упорита, но виж
какво направих. Придържах се към толкова идиотска упоритост в идеята си, за това кое е
най-добро за теб, въпреки че това само те наранява. И то дълбоко, отново и отново. Вече
не си вярвам. Можеш да получиш щастие по твоя начин. Моят е винаги грешен, така че...-
той се премести под мен, уравновесявайки раменете си.
- Правим го по твоят начин, Бела. Тази вечер. Днес. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Ще говоря с Карлайл. Мислех си, че ако ти дадем достатъчно морфин, може би няма да е
толкова лошо. Струва си да опитаме. – стисна зъбите си.
- Едуард, не... - той сложи пръста си върху устните ми.
- Не се тревожи Бела, любов моя. Не съм забравил и останалите ти искания. – ръцете му
бяха в косите ми, устните му се движеха плавно, но настойчиво срещу моите, преди да
осъзная за какво говореше. Какво правеше. Нямаше много време да действам. Ако бях
изчакала твърде дълго, нямаше да мога да си спомня защо трябваше да го спра. Дори само
това направи дишането ми нестабилно. Ръцете ми увличаха неговите, придърпайки се по-
близо до него, устата ми се залепи за неговата, отговаряйки на всеки въпрос, останал без
отговор. Опитах се да изчистя съзнанието си, за да си спомня как да говоря. Той се
преобърна внимателно, притискайки ме към студената трева.О, зарежи! По-неразумната
ми страна възтържествува . Не, не, не, Спорех със себе си. Разтърсих главата си и устата
му се премести към врата ми, давайки ми шанс да дишам.
- Спри, Едуард. Чакай. –Гласът ми беше слаб като волята ми.
- Защо? – прошепна до ключицата ми. Помъчих се да вложа малко решителност в тона си.
- Не искам да го направим сега.
- Не искаш ли? –попита в усмивка в гласа си. Той премести устните си върху моите,
правейки говоренето невъзможно. Горещина се разпръсна във вените ми, изгаряйки ме,
там където кожата му бе докоснала моята. Накарах се да се фокусирам. Беше необходимо
огромно усилие само, за да освободя ръцете си от косата му и да ги преместя на гърдите
му. Но го направих. И след това го бутнах, опитвайки се да го изтласкам. Не можех да
успея сама, но той реагира, както знаех, че ще направи.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Отдръпна се с няколко сантиметра, за да ме види и очите му не направиха нищо, за да
помогнат на решителноста ми. Те бяха черен пожар. Горяха.
- Защо? – попита отново, гласът му беше нисък и твърд.
- Обичам те. Искам те. Точно сега. – Пеперудите в стомаха ми наводниха гърлото ми. Той
се възползва от безмълвието ми.
-Чакай, чакай - опитах се да кажа около устните му.
-Не заради мен – промърмори в несъгласие.
-Моля те? – изпъшках. Той изстена и се изтегли от мен, обръщайки се отново по гръб. И
двамата лежахме там за минутка, опитвайки се да забавим дишането си.
- Кажи ми защо не, Бела? – той настоя. - И по-добре да няма нищо общо с мен.
Всичко в света ми беше заради него. Какво глупаво нещо за очакване.
- Едуард, това е важно за мен. Ще го направя правилно.
- Определението за правилно, чие е то?
- Моето. – Той извъртя очите си и се загледа в мен, очакванията му бяха неодобрителни.
- Как ще го направиш правилно?
Поех си дълбок дъх.
- Отговорно. Всяко нещо с времето си. Няма да оставя Чарли и Рене без най-доброто
обяснение, което мога да им дам. Няма да отнемам забавлението на Алис, ако така или
иначе ще има сватба. И ще се обвържа с теб, по всеки възможен човешки начин, преди да
те помоля да ме направиш безсмъртна. Следвам всички правила, Едуард. Душата ти ми е
далеч, далеч по-скъпа, за да рискувам. Няма да ме разубедиш за това.
- Обзалагам се, че бих могъл - промърмори, а очите му горяха отново.
- Но не би посмял – казах му, опитвайки се да поддържам гласа си равен. - Без да знаеш,
че това е, от което наистина се нуждая.
- Не се бориш честно – обвини ме. Усмихнах му се.
- Не съм казвала, че ще го правя. – той ми се усмихна обратно, замислено.
- Ако си промениш мнението...
- Ти ще си първият, който ще разбере – обещах. Точно тогава дъждът започна да капе през
облаците . Няколко разпиляни капки заглъхнаха, докато падаха на тревата. Намръщих се
на небето.
- Ще те заведа вкъщи – той избърса малките зрънца вода от бузите ми.
- Дъждът не е проблема – измърморих. - Просто означава, че е време да направим нещо,
което ще е много неприятно и вероятно дори много опасно. - очите му се разшириха в
тревога. - Добре, че си защитен от куршуми. – въздъхнах. - Ще ми трябва този пръстен.
Време е да кажем на Чарли. – той се засмя на изражението ми.
- Много опасно – с ъгласи се. Засмя се отново, след което се пресегна към джоба на
дънките си.
- Но поне няма нужда да пътуваме разделени.
За пореден път, плъзна пръстена на средния ми пръст на лявата ми тъка, където щеше да
остане, най-вероятно до края на вечността.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Епилог - Избор
ДЖЕЙКЪБ БЛЕК
- Джейкъб, мислиш ли, че това ще продължи твърде дълго? –настоя Лея. Нетърпелива.
Мрънкаща. Стиснах зъби. Както всички в глутницата, Леа знаеше всичко. Знаеше защо
съм дошъл тук, на самия край на земята,небето и морето. За да съм сам. Тя знаеше, че
това е единственото, което исках. Само да съм сам. Но щеше да ми натрапи компанията
си, така или иначе. Освен това, лудо дразнейки се с нея, се почувствах самодоволен за
кратък момент. Защото дори не ми се налагаше да мисля за контролирането на
темперамента си. Сега беше лесно. Нещо, което си правех по принцип. Червената мараня
не се изми от очите ми. Горещината не потръпна по гръбнака ми. Гласът ми беше спокоен,
когато й отговорих.
- Скочи от скала, Лея – посочих един от краката си.
- Сериозно, хлапе. – тя ме игнорира, излягайки се на земята до мен. - Нямаш си на идея
колко е трудно това за мен.
- За теб ? – отне ми минутка, за да осъзная, че говори сериозно. - Ти трябва да си най-
големият егоист на света, Леа. Не бих искал да ти разбия измисления свят, в който
живееш, онзи, където слънцето обикаля мястото, където ти стоиш, затова няма да ти кажа
колко малко ми пука за проблема ти, така че - махай се.
- Просто погледни за минутка нещата от моята гледна точка, става ли ? - тя продължи,
сякаш не бях казал нищо. Ако се опиваше да ми развали настроението, успяваше.
Започнах да се смея. Звукът заболя по странни начини.
- Престани да хъркаш и слушай внимателно – скара ми се.
- Ако се престоря, че слушам, ще си тръгнеш ли ?- попитах, гледайки неизбледняващото й
намръщено лице. Вече не бях сигурен, дали има и други изражения. Спомних си времето,
когато си мислех, че Лея е хубава, може би дори красива. Това беше много отдавна. Сега
никой не гледаше на нея по този начин. Освен Сам. Той никога нямаше да си
прости.Сякаш беше негова вината, че тя се превърна в тази злобна харпия. Гримасата й се
смекчи, сякаш отгатваше какво си мислех. Най-вероятно можеше.
- Това ме поболява, Джейкъб. Можеш ли да си представиш какво ми е на мен? Та аз дори
не харесвам Бела Суон. И ти ме караш да скърбя заради тази любовница на кръвопиец,
все едно и аз съм влюбена в нея. Можеш ли да видиш кога става малко объркващо?
Снощи сънувах как я целувам! Какво по дяволите да правя с това?
Създание с инстинки, много по-силни от човешки емоции. Животно, което не усещаше
болка по същия начин. Различна болка. Или поне някаква нейна разновидност. Но Лия
тичаше вмомента, а аз не исках да се бъркам в мислите й. Наругах я, поемайки си дъх, и
задето бе избягала.
Ръцете ми трепереха против молята ми. Какво ги караше да правят това? Гняв? Болка? Не
бях сигурен с какво се боря сега.
Трябваше да повярвам, че Бела ще оцелее. Но това изискаше доверие – доверие, което не
исках да изпитвам, доверие в способностите на онзи кръвопиец да я опази жива.
Тя щеше да е различна. И се чудех как ще ми повлияе промяната й. Щеше ли да е същото,
ако бе умряла,да видя да лежи там като камък? Като лед? Когато миризмата й изгори
ноздрите ми, носейки със себе си инстинкта да я разкъсам на парчета... Как ще е тогава?
Способен ли съм да искам да я убия? А мога ли да спра да желая смъртта на някого от
тях?
Гледах вълните обливащи плажа. Те изчезнаха от погледа ми под ръба на скалата, но ги
чувах как се разбиват в нея. Наблюдавах ги до късно, докато небето потъмня.
Идеята да се прибера вероятно не беше най-добрата. Но бях гладен и нищо друго не ми
идваше на ума.
Направих гримаса, докато местех ръце из бавещите ме превръзки и грабнах патериците
си. Само да беше Чарли наоколо днес, че да говори пак за моя „инцидент с мотор“.
Глупави подпори. Мразех ги.
Гладът ми се усмири малко, когато влязох в къщата и погледнах към баща си. Той
мислеше за нещо. Беше лесно за разгадаване – действията му изглеждаха някак
пресилени. Прекалено небрежни.
И говореше прекалено много. Бъбреше несвързано за своя ден, преди още да стигна до
масата. Никога не дърдореше по този начин, освен ако имаше нещо, което не иска да
каже. Игнорирах го доколкото можех, концентрирайки се върху храната.
- ... и Сю намина днес - говореше високо той. Трудно бе да не му обръщам внимание.
Както винаги. - Невероятна жена. По-здрава е и от мечка гризли. Въпреки, че не знам как
се справя с дъщеря като своята. Сега Сю сигурно минава през вълчия ад. Лия е ненаситно
животно - той се подсмихна на собствената си шега.
Изчака малко за отговора ми, но явно не виждаше празното ми, отегчено до смърт
изражение. През повечето реме това го дразнеше. Искаше ми се да спре да говори за Лия.
Опитвах се да не мисля за нея.
- Сет от друга страна е по-лесен. Естествено и ти беше по-лесен за отглеждане от
сестрите си, докато... е, струпа ти си много повече на главата, отколкото на тях.
Въздъхнах, дълбоко и силно, и се взрях през прозореца.
Били замълча секунда по-дълго от обичайното:
- Днес получихме писмо.
Разбрах, че това е темата, която избягваше.
- Писмо?
- Една... сватбена покана.
Всеки мускул в тялото ми застина. Лека топлина сякаш минаваше по гърба ми. Вкопчих
се в масата, за да задържа ръцете си спокойни.
Били продължи, сякаш не бе забелязал:
- Вътре има бележка адресирана до теб. Не я прочетох.
Той извади издут, с цвят на слонова кост плик от мястото, където беше натикан – между
крака му и съответната страна на инвалидната количката.
- Вероятно няма нужда да я четеш. Няма значение какво пише вътре.
Глупава обратна психология. Дръпнах плика от масата. Беше от някаква тежка, твърда
хартия. И скъпа. Прекалено луксозна за Форкс. Отвътре картичката пак бе твърде
съвършена и официална. Бела нямаше нищо общо с това. На прозрачният, изработен като
цвете лист нямаше и следа от нейните предпочитания. Бях убеден, че въбще не й харесва.
Не я прочетох, дори само за да видя датата, това не ме интересуваше.
Имаше бележка от плътна хартия с цвят на слонова кост, на чийто гръб с големи черни
букви бе написано моето име на ръка. Не разпознах почерка, но беше също така
съвършен, както и предишните неща. За част от секундата си помислих, че кръвопиеца
злорадстваше.
Тръснах листа, за да го отворя.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
„Джейкъб,
нарушавам правилата като ти пращам това. Тя се боеше, че ще те нарани и не искаше
да те кара да се чувстваш задължен по някакъв начин. Но знам, че ако нещата бяха
взели друг обрат, най-вероятно и аз щях да желая такъв избор.
Обещавам, че ще се грижа за нея, Джейкъб. Благодаря ти – за нея – за всичко.“
Едуард

- Джейк, имаме само една маса - каза Били, втренчен в лявата ми ръка. Пръстите ми се
бяха стегнали около дървото достатъчно силно, че да е в опасност. Разхлабих хватката си,
концентрирайки се върху това действие и стиснах ръце, за да не мога да счупя нещо.
- Да, голяма работа - помърмори Били.
Станах от масата и издърпах тениската от гърба си. Надявах се Лия да се е прибрала вече.
- Не закъснявай - смутолеви Били като изритах вратата от пътя си.
Бягах преди да стигна дърветата, дрехите ми покриваха земята зад гърба ми като път от
трохички – сякаш исках да оставя следа, по която да се върна. Сега беше прекалено лесно
да го направя. Не трябваше да мисля. Тялото ми знаеше къде отивам и, преди да го
поискам, той ми даде онова, от което имах нужда.
Сега имах четири крака и летях.
Гората се превърна в размазано черно петно. Мускулите ми се свиваха и отпускаха без
усилие. Можех да бягам така с дни и то без да се уморя. Може би този път нямаше да
спирам.
Но не бях сам.
„Толкова съжалявам“, прошепна Ембри в главата ми.
Можех да видя през очите му. Бягаше далеч на север, но бе обърнал насам и бързаше да се
присъедини към мен.
Изръмжах и се затичах дори по-стремглаво.
„Изчакай ни“, оплака се Куил. Той беше по-близо, тъкмо тръгваше от селото.
„Оставете ме на мира“, озъбих се аз.
Можех да усетя тревогата им в главата си, опитах се да я заглуша със звука на гората и
вятъра доколкото можах. Това мразех най-много – да се видя през техните очи беше по-
зле сега, защото бяха изпълнени със съжаление към мен. Видяха омразата ми, но
продължиха да тичат.
Нов глас прозвуча в главата ми.
„ Оставете го“, гласът на Сам бе мек, но това си беше заповед. Ембри и Куил забавиха
крачките си до вървене.
Само да можех да спра да виждам и да чувам, онова, което си мислеха те. Главата ми
бучеше от гласове и единственият начин да остана сам, бе да се превърна в човек, а аз не
можех да понеса болката.
„Връщайте се обратно“, нареди им Сам. „Аз ще те настигна, Ембри“.
Първо мислите на Куил, а след това онези на Ембри заглъхнаха в главата ми. Остана само
Сам.
„Благодаря ти“, успях да измисля аз.
„Прибери се, когато можеш“, думите му отслабнаха, завлечени от празнотата, когато и той
ме остави. И бях сам.
Така беше много по-добре. Можех да чуя шумоленето на листата под краката си,
крякането на совите над мен и океанът – далеч, далеч на запад – стенещ срещу плажа.
Чувах това и нищо друго. Не чувствах нищо друго, освен скоростта, напрягането на
костите, мускулите и сухожилията ми, които работеха заедно в хармония, докато
километри изчезваха зад мен.
Ако тишината в главата ми продължеше, нямаше да се върна. Нямаше да съм първият,
избрал този път пред другия. Може би ако избягах достатъчно надалеч, нямаше да има
нужда да чувам отново...
Забързах още повече и оставих Джейкъб Блек да изчезне зад мен.
---------- ##### ---------


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 6 от 6]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите