vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на Eclipse (Затъмнение)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 3 от 6]

Бела Кълан


Admin
Admin
- Може ли да те попитам нещо, Бела?
Въздъхнах.
- Какво е... да имаш върколак за най-добър приятел?
Въпросът ме хвана неподготвена. Изсмях се силно.
- Не те ли плаши? – той настоя преди да отговоря.
- Не. Когато върколакът е добър, - поясних аз. – е велико.
Той се ухили широко, зъбите му бели на фона на кафяво-червеникавата му кожа.
- Благодаря ти, Бела – каза той и после ме хвана за ръката и ме придърпа в една от онези
чупещи кости прегръдки.
Преди да имам време да реагирам, той спусна ръцете си и отстъпи назад.
- Иуу – каза той, носът му се набръчка. – Косата ти смърди по-зле и от стаята ти.
- Извинявай – промърморих аз. Изведнъж осъзнах на какво се е смеел Едуард по-рано,
след като издиша на мен.
- Една от многото опасности в друженето с вампири. – каза Джейкъб, свивайки рамене. –
Кара те да миришеш лошо. Сравнително малка опасност.
Изгледах го накриво.
- Мириша зле само на теб, Джейк.
Той се ухили.
- Ще се видим, Белс.
- Тръгваш ли си?
- Той ме чака да си тръгна. Мога да го чуя отвън.
- Оу.
- Ще мина отзад – каза той и после се спря. – Чакай малко – хей, мислиш ли, че можеш да
дойдеш в Ла Пуш тази вечер? Ще си правим парти с огьн на открито. Емили ще бъде там,
а ти ще може да се запознаеш с Ким... И знам, че Куил иска да те види също. Доста е
сърдит, че ти разбра преди него.
Ухилих се на това. Направо можех да си представя как това е отегчило Куил – малката
човешка приятелка на Джейкъб била наясно с върколаците, докато той все още си е нямал
и идея. И тогава въздъхнах.
- Да, Джейк, не знам за това. Виждаш ли, сега е малко напрегнато....
- Хайде де, мислиш ли, че някой ще мине през всички нас – всичките шест?
Имаше странна пауза, когато се запъна на края на въпроса си. Чудех се дали има
проблеми с казването на думата върколак на глас, по начина, по който аз често имах
проблем с вампир.
Големите му тъмни очи бяха пълни с безсрамно умоляване.
- Ще питам – казах със съмнение.
От гърлото му излезе странен звук.
- Сега той да не ти е и надзирател? Знаеш ли, чух тази история по новините миналата
седмица, за контролиращите насилствено тийнейджърски връзки.....
- Добре! – прекъснах го и после го побутнах по рамото. – Време е върколакът да си върви!
Той се ухили.
- Чао, Белс. Прогрижи се да искаш разрешение.
Той изчезна през задната врата, преди да намеря нещо, с което да го замеря. Изръмжах
неразбираемо на празната стая.
Секунди след като го нямаше, Едуард дойде бавно в кухнята, капки дъжд блестяха като
диаманти в бронзовата му коса. Очите му бяха предпазливи.
- Вие двамата скарахте ли се? – попита той.
- Едаурд! – изчуруликах, хвърляйки се към него.
- Здравей – засмя се той и обви ръцете си около мен. – Да не се опитваш да ме разсееш?
Работи.
- Не, не се карах с Джейкъб. Много. Защо?
- Просто се чудех защо си го намушкала. Не че имам нещо против. – С брадичка, той
посочи ножа на плота.
- Да му се не види! Помислих, че съм почистила всичко.
Дръпнах се от него и изтичах да сложа ножа в мивката, преди да го полея с белина.
- Не го намушках – обясних, докато работех. – Той забрави, че държи нож в ръката си.
Едуард се изкикоти.
- Това не е толкова смешно, колкото си го представях.
- Бъди добър.
Той извади голям пощенски плик от джоба на якето си и го хвърли на плота.
- Взех ти пощата.
- Нещо добро?
- Аз мисля, че да.
Очите ми се присвиха подозрително от тона му. Отидох да разследвам.
Той беше сгънал огромния плик на половина. Отворих го, изненадана от теглото на
скъпата хартия и прочетох обратният адрес.
- Дартмут? Това да не е шега?
- Сигурен съм, че са те приели. Изглежда също като моето.
- Боже, Едуард – какво си направил?
- Изпратих молбата ти, това е.
- Може да не съм от Дартмутско тесто, но не съм толкова глупава, че да повярвам на това.
-От Дартмут изглежда мислят, че си от Дартмутско тесто.
Поех си дълбоко въздъх и броих до десет.
- Много щедро от тяхна страна – казах най-накрая. – Но приета или не, все още
съществува малката пречка на таксата. Не мога да си го позволя, а няма да ти позволя да
похарчих пари колкото да си купиш нова спортна кола, само за да мога да се преструвам,
че отивам в Дартмут догодина.
- Не ми трябва нова спортна кола. И ти не трябва да се преструваш за нищо. –
промърмори той. – Една година в колежа няма да те убие. Може дори да ти хареса. Само
си помисли, Бела. Представи си колко развълнувани ще бъдат Чарли и Рене...
Кадифеният му глас нарисува картината в главата ми, преди да мога да я спра. Разбира се,
че Чарли ще се пръсне от гордост – никой от Форкс няма да може да избяга от
радиационното излъчване на неговото вълнение. А Рене ще бъде в истерия от радост от
моя триумф – въпреки че ще се кълне, че изобщо не е изненадана....
Опитах се да се оттърся от картинката в главата ми.
- Едуард. Притеснявам се, дали ще преживея завършването, камо ли това лято или
следващата есен.
Ръцете му се обвиха около мен отново.
- Никой няма да те нарани. Имаш цялото време на света.
Въздъхнах.
- Ще изпратя парите от банковата ми сметка в Аляска утре. Това е достатъчно алиби.
Достатъчно далече е, че Чарли няма да очаква посещение поне до Коледа. И съм сигурна,
че ще измисля някакво извинение дотогава. Знаеш ли... - подразних го с половин уста, –
цялата тази история с тайнствеността и лъжите е доста неудобна.
Изражението на Едуард стана сурово.
- Става по-лесно. След няколко десетилетия, всички, които познаваш са мъртви.
Проблемът е решен.
Отдръпнах се леко.
- Извинявай, това беше жестоко.
Загледах се надолу към големият плик, без всъщност да го виждам.
- Но все пак е истина.
- Ако се справя с това, с каквото и да си имаме работа, поне ще си помислиш ли за
чакане?
- Не.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Винаги си толкова твърдоглава.
- Да.
Пералнята издумка и спря.
- Глупава развалина – промърморих, докато се отдръпвах от него. Наместих малката
кърпа, която беше развалила баланса на иначе празната пералня, и я пуснах отново.
- Това ми напомня – казах аз. – Можеш ли да попиташ Алис какво е направила с нещата
ми, когато е оправила стаята ми? Никъде не мога да ги намеря.
Той ме погледна с объркан поглед.
- Алис ти е почистила стаята?
- Да, предполагам това е правила. Когато е дошла да ми вземе пижамата и възглавницата и
други неща, за да ме държи заложница. – погледнах го сърдито за секунда. – Тя е взела
всичко, което се е размотавало, блузите ми, чорапите ми и не знам къде ги е сложила.
Едуард продължи да ме гледа объркано за кратко и тогава внезапно стана суров.
-Кога забеляза, че ти липсват нещата?
- Когато се прибрах от пижаменото парти. Защо?
- Не мисля, че Алис е взела нещо. Нито дрехите ти, нито възглавницата ти. Нещата, които
са взети са били неща, които си носила... или пипала... и си спала на тях?
- Да. Какво има, Едуард?
Изражението му беше напрегнато.
- Неща с твоята миризма.
- О!
Дълго време се вглеждахме в очите на другия.
- Посетителят ми – промърморих.
- Събирал е следи... улики. За да докаже, че те е намерил?
- Защо? – прошепнах.
- Не знам. Но, Бела, кълна се, че ще разбера. Ще го направя.
- Знам, че ще го направиш – казах, полагайки глава на гърдите му. Подпряна там, усетих
как телефона му вибрира в джоба му.
Той извади телефона си и погледна номера.
- Точно човекът, с когото исках да говоря. – промърмори той и после го отвори. – Карлайл,
аз.... – тогава той се спря и заслуша, лицето му напрегнато от концентрацията, за няколко
минути. – Ще го проверя. Слушай...
Той обясни за липсващите ми вещи, но от това, което чувах, изглежда Карлайл нямаше
никакви идеи, с които да ни помогне.
- Може би аз ще отида... – каза Едуард, гласът му постепенно заглъхна, когато очите му се
насочиха към мен. – Може би не. Не пускай Емет да тръгне сам, знаеш какъв става. Поне
помоли Алис да наблюдава нещата. Ще помислим върху това по-късно.
Той затвори телефона.
- Къде е вестникът? – попита ме той.
- Ъм, не съм сигурна. Защо?
- Трябва да видя нещо.Чарли дали не го е изхвърлил?
- Може би....
Едуард изчезна.
Върна се след половин секунда, нови диаманти в косата му, с мокър вестник в ръка. Той
го разпростря на масата, очите му сканираха заглавията бързо. Той се наведе,
съсредоточен върху нещо, което четеше, един пръст следеше пасажите, които го
интересуваха.
- Карлайл е прав... да... много непохватно. Млад и подивял? Или предсмъртно желание? –
мърмореше под носа си той. Надзърнах над рамото му.
Заглавието в Сиатъл Таймс гласеше: „Емидемията от убийства продължава – Полицията
няма никакви нови улики.”
Беше почти същата история, за която Чарли се оплакваше преди няколко седмици –
насилието в големите градове, което придвижваше Сиатъл нагоре по националния списък
за центрове с убийства. Въпреки че не беше същата история. Числата бяха много по-
големи.
- Става по-лошо – промърморих аз.
Той се намръщи.
- Извън контрол като цяло. Това не може да е работа само на един новороден вампир.
Какво става? Като че ли никога не са чули за Волтури. Което е възможно, предполагам.
Никой не им е обяснил правилата... така че, кой ги създава тогава?
- Волтури? – повторих.
- Това е точно нещо, което те рутинно унищожават – безсмъртни, които заплашват да ни
разкрият. Тъкмо почистиха подобна бъркотия преди няколко години в Атланта, а не беше
станало чак толкова лошо. Те ще се намесят скоро, много скоро, освен ако не намерим
начин да успокоим ситуацията. Наистина не ми се иска да идват до Сиатъл точно сега.
Докато са толкова близо... може да решат да те проверят.
Потреперих.
- Какво можем да направим?
- Трябва да разберем повече преди да решим. Може би ако можем да поговорим с тези
млади, да им обясним правилата, може нещата да се разрешат мирно. – той се намръщи,
като че не мислеше, че шансовете за това са големи.
- Ще изчакаме докато Алис разбере какво става... Не искаме да се намесваме преди да е
абсолютно необходимо. Все пак, това не е наша отговорност. Но е добре, че имаме
Джаспър – той добави, повече на себе си. – Ако се разправяме с новородени, той ще е
полезен.
- Джаспър? Защо?
Едуард се усмихна мрачно.
- Джаспър е един вид експерт по новородени вампири.
- Какво имаш предвид под „експерт”?
- Ще трябва да попиташ него – става въпрос за историята му.
- Каква бъркотия – промърморих.
- Наистина носи такова чувство, нали? Като че проблемите ни идват от всички страни
напоследък – той въздъхна. – Мислиш ли, че животът ти щеше да бъде по-лесен, ако не
беше влюбена в мен?
- Може би. Въпреки че нямаше да е кой знае какъв живот.
- За мен – проправи той тихичко. – И сега, предполагам - продължи той с иронична
усмивка, – искаш нещо да ме питаш?
Зяпах го безучастно.
- Така ли?
- Или може би не – ухили се той. – Бях останал с впечатлението, че си обещала да ми
искаш разрешение да отидеш на някакво върколашко събиране тази вечер.
- Отново си подслушвал нали?
Той се ухили.
- Само малко, накрая.
- Ами, нямаше и да те питам. Помислих, че имаш достатъчно много неща, за които да се
притесняваш в момента.
Той постави ръката си под брадичката ми и задържа лицето ми така, че да може да чете
очите ми.
- Ти искаш ли да отидеш?
- Не е нищо особено. Не се притеснявай.
- Не трябва да ми искаш позволение, Бела. Не съм ти баща – благодаря на Бога за това.
Може би трябва да попиташ Чарли.
- Но ти знаеш, че Чарли ще каже да.
- Вярно е, че имам малко повече информация за вероятният му отговор от повечето хора.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Просто го зяпах, опитвайки се едновременно да разбера какво искаше и да махна
жадуването да ида в Ла Пуш от главата си, за да не бъда повлияна от желанията си. Беше
глупаво да искам да се събера с група глупави момчета-вълци сега, когато толкова много
плашещи и необясними неща се случваха. Разбира се, това беше точно защо исках да
отида. Искаше ми се да избягам от смъртните заплахи поне за няколко часа....да бъде
непорасналата, луда Бела, която можеше да се надсмее на всичко заедно с Джейкъб, поне
замалко. Но това нямаше значение.
- Бела – каза Едуард. – Казах ти, че ще бъда по-разумен и ще се доверя на преценката ти.
Бях сериозен. Ако ти се доверяваш на върколаците, тогава няма да се притеснявам за тях.
- Уау – казах, точно като снощи.
- И Джейкъб е прав – само за едно нещо – глутница върколаци би трябвало да е
достатъчна, за да опази дори теб за една вечер.
- Сигурен ли си?
- Разбира се. Само..
Приготвих се.
- Надявам се да нямаш нищо против да вземеш някои предпазни мерки? Да ми позволиш
да те закарам до границата, като за начало. И да вземеш телефон, за да знам кога да те
прибера?
- Това звучи... много разумно.
- Отлично.
Той ми се усмихна и не можах да видя никаква следа от опасение в скъпоценните му очи.
Никого не изненада факта, че Чарли нямаше нищо против да ме пусне да отида до Ла
Пуш за огън на открито. Джейкъб ликуваше с нескрито тържествуване, когато му се
обадих, за да му съобщя новината и беше съгласен с мерките за безопасност на Едуард.
Той обеща да ни посрещне на границата в шест.
Бях решила, след кратък вътрешен спор, че няма да продавам мотора си. Щях да го
закарам в Ла Пуш, където му беше мястото и когато вече не ми трябваше... ами, тогава
щях да настоявам Джейкъб да спечели от работата си някак. Можеше да го продаде или да
го даде на някой приятел. За мен нямаше значение.
Тази вечер ми изглеждаше като добра възможност да върна мотора в гаража на Джейкъб.
Колкото и мрачна да се чувствах напоследък, всеки ден ми се виждаше като последен
шанс. Нямах време да протакам нито една задача, независимо колко малка беше тя.
Едуард само кимна, когато му обясних какво исках, но мисля, че видях искрица ужас в
очите му и знаех, че той не харесваше идеята за мен върху мотор повече от Чарли.
Последвах го до къщата му, до гаража, където бях оставила мотора. Но чак когато вкарах
камиона вътре, осъзнах, че ужасът може да не е изцяло заради безопасността ми този път.
До малкият ми античен мотор, засенчващо го, стоеше друго превозно средство.
Да нарека другото превозно средство мотор не ми се струваше правилно, след като
изобщо не изглеждаше да е от семейството на внезапно раздрънканото ми моторче.
Беше голям и лъскав, и сребрист, и – дори напълно неподвижен – изглеждаше бърз.
- Какво е това?
- Нищо. – промърмори Едуард.
- Не ми прилича на нищо.
Изражението на Едуард беше небрежно; изглеждаше решен да не прави голяма работа от
това.
- Ами, не знаех дали ще простиш на приятеля си, или той на теб, и се чудех дали все още
ще ти се иска да караш мотора си. Звучеше сякаш много се наслаждаваш на това.
Помислих, че мога да идвам с теб, ако искаш. – той сви рамене.
Бях се загледала в красивата машина. До нея, моторът ми приличаше на строшена
триколка. Почувствах как внезапно ме залива вълна от тъга като осъзнах, че това не е
лоша аналогия за начина, по който аз изглеждам, когато застана до Едуард.
- Никога няма да мога да поддържам темпото ти. – прошепнах.
Едуард сложи ръката си под брадичката ми и завъртя лицето ми, за да може да гледа
право в него. С един пръст, той се опита да повдигне едното ъгълче на устата ми.
- Аз ще бъда наравно с теб, Бела.
- Това няма да ти е много забавно.
- Разбира се, че ще ми бъде забавно, щом ще съм с теб.
Прехапах устна и си го представих за момент.
- Едуард, ако видиш, че карам прекалено бързо, или губя контрол над мотора, какво ще
направиш?
Той се поколеба, очевидно опитвайки се да намери правилния отговор. Аз знаех истината;
щеше да намери някакъв начин и да ме спаси, преди да се блъсна някъде.
Тогава той се усмихна. Изглеждаше безгрижно, освен малкото отбранително свиване на
очите му.
- Това е нещо, което правиш с Джейкъб. Сега разбирам.
- Просто, ами, него не го забавям толкова, разбираш ли. Мога да опитам, предполагам...
Погледнах сребристото возило със съмнение.
- Не се притеснявай. – Едуард каза и после лекосе засмя. – Видях, че Джаспър му се
възхищава. Може би е време да намери нов начин за придвижване. Все пак, Алис вече си
има Поршето.
- Едуард, аз...
Той ме прекъсна с бърза целувка.
- Казах да не се притесняваш. Но ще направиш ли нещо за мен?
- Каквото искаш. – обещах бързо.
Той пусна лицето ми и се пресегна към далечния край на големия мотор, вземайки нещо,
което беше оставил там.
Върна се с един предмет, който беше черен и безформен, и един, който беше червен и
лесно разпознаваем.
- Моля те? – попита той, показвайки кривата си усмивка, която винаги унищожаваше
всякаква съпротива у мен.
Взех червената каска, претегляйки я в ръцете си.
- Ще изглеждам глупаво.
- Не, ще изглеждаш умна. Достатъчно умна, че да не се нараниш. – той прехвърли
черното нещо, каквото и да беше то, през рамото си и тогава взе лицето ми в ръцете си. –
В момента в ръцете ми има нещо, без което не мога да живея. Можеш да се погрижиш за
него.
- Добре. Какво е другото нещо? – попитах подозрително.
Той се засмя и разтърси черно, подплатено яке.
- Това е яке за каране. Чух, че обривът от пътя е доста некомфортен, не че лично мога да
разбера.
Той го задържа за мен. С дълбока въздишка, прибрах косата си назад и нахлупих каската
на главата си. Тогава промуших ръце през ръкавите на якето. Той ме закопча с усмивка,
която напираше по ъгълчетата на устата му, и направи крачка назад.
Чувствах се прекалено обемна.
- Бъди честен, колко ужасно изглеждам?
Той направи още една крачка назад и прехапа устни.
- Толкова ли ужасно? – промърморих.
- Не, не, Бела. Всъщност....- той изглежда се опитваше да намери правилната дума. –
Изглеждаш....секси.
Изсмях се силно.
- Сигурно.
- Всъщност, много секси.
- Казваш го, само за да го нося. – казах. – Но няма нищо.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Прав си, по-умно е.
Той обви ръце около мен и ме придърпа към гърдите си.
- Държиш се глупаво. Предполагам, че това е част от чара ти. Въпреки че, признавам, тази каска си има своите недостатъци.
И тогава той свали каската и ме целуна.
Докато Едуард ме караше към Ла Пуш малко по-късно, осъзнах, че тази безпрецедентна
ситуация ми беше странно позната. Отне ми момент, за да открия източника на това дежа ву.
- Знаеш ли на какво ми напомня това? – попитах. – Точно както, когато Рене ме оставяше
на Чарли за през лятото. Чувствам се като седемгодишна.
Едуард се засмя.
Не го споменах на глас, но най-голямата разлика бе, че Чарли и Рене бяха в по-добри
отношения.
На половината път до Ла Пуш, завихме в ъгъла и открихме Джейкъб, подпрял се на
червения Фолксваген, който сам си беше сглобил от части. Внимателно неутралното му
изражение се стопи до усмивка, когато му помахах от предната седалка.
Едуард паркира Волвото на около 30 метра от там.
- Звънни ми, когато си готова да се прибереш вкъщи. – каза той. – И аз ще бъда тук.
- Няма да стоя до късно. – обещах му.
Едуард извади мотора и новите ми принадлежности от багажника на колата си – бях доста
впечатлена, че всичко се побра. Но явно не беше толкова трудно да се оправиш, когато си
достатъчно силен, за да жонглираш с каравани, камо ли малки моторчета.
Джейкъб наблюдаваше, без изобщо да помръдне и да дойде към нас, усмивката му беше
изчезнала, а тъмните му очи бяха неразгадаеми.
Хванах каската под мишница и хвърлих якето на седалката.
- Всичко ли взе? – попита Едуард.
- Всичко. – уверих го.
Той въздъхна и се наведе напред. Аз повдигнах лице за целувчица за довиждане, но
Едуард ме хвана неподготвена, затягайки ръцете си около мен и целувайки ме с толкова
ентусиазъм, колкото и в гаража – не след дълго се борех за въздух.
Едуард тихичко се засмя на нещо и после ме пусна.
- Довиждане. – каза той. – Наистина харесвам якето.
Докато се обръщах, май видях нещо в очите му, което не трябваше да виждам. Не можех
със сигурност да кажа какво беше. Тревога, може би. За секунда си помислих, че е
паника. Но вероятно отново правех от нищо-нещо, както винаги.
Можех да усетя очите му на гърба си, докато бутах мотора към невидимата бариера
между двете територии, за да ида при Джейкъб.
- Какво е всичко това?- викна Джейкъб към мен, гласът му звучеше внимателен, докато
изучаваше мотора със загадъчно изражение.
- Помислих, че трябва да върна това на мястото му. – казах му.
Той обмисли това за секунда и тогава лицето му се разтегли в широка усмивка.
Знаех точно кога бях на върколашка територия, защото Джейкъб се отблъсна от колата си
и бързо дойде до мен, прекосявайки разстоянието с три огромни крачки. Той взе мотора
от мен, балансира го на стойката и ме грабна за още една прегръдка като в менгеме.
Чух ръмженето на двигателя на Волвото и опитах да се освободя.
- Престани, Джейк! – казах задъхана.
Той се засмя и ме пусна. Обърнах се, за да помахам за довиждане, но сребристата кола
вече изчезваше зад ъгъла.
- Страхотно. – изкоментирах, позволявайки на ядът да се пропие в гласа ми.
Очите му се разшириха с фалшива невинност.
- Какво?
- Той е много любезен с всичко това, не е нужно да си насилваш късмета.
Той се засмя отново, по-силно от преди – явно намери това, което казах, за страшно
смешно. Опитах се да разбера шегата, докато той заобикаляше колата и отвори вратата за
мен.
- Бела. – каза той, най-накрая – все още смеейки се – докато затваряше вратата ми. – Не можеш да насилваш нещо, което нямаш.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
11.Легенди
- Ще ядеш ли този хот-дог? – Пол попита Джейкъб, очите му бяха заключени върху
последния остатък от огромната вечеря, която върколаците бяха погълнали.
Джейкъб се облегна на коленете ми и си поигра с хот-дога, който беше набучил на
изправена закачалка за дрехи; пламъците на ръба на огъня ближена лъскавата повърхност.
Въздъхна и потупа корема си. Той някак все още беше плосък, въпреки че бях загубила
бройката на погълнатите от него хот-дози след десетия. Да не споменавам гигантския
пакет чипс или двулитровата бутилка безалкохолно.
- Предполагам.- каза Джейк бавно. – Толкова съм натъпкан, че съм на път да повърна, но
мисля, че ще мога да се насиля да го изям. Въпреки че изобщо няма да му се насладя. –
той въздъхна отново тъжно.
Макар че Пол беше изял поне колкото Джейкъб, той го изгледа ядосано и ръцете му се
свиха в юмруци.
- Леле. – изсмя се Джейкъб. – Шегувам се, Пол. Ето.
Той хвърли домашно направения шиш към другата страна на кръга. Очаквах първо хот-
дога да падне в пясъка, но Пол го хвана прецизно в десния край без никакво затруднение.
Да не се събирам с никой друг, освен с изключително сръчни хора, щеше да ме
комплексира.
- Мерси, човече. – каза Пол, малкото му ядосване вече му беше минало.
Огънят пращеше, спускайки се все по-надолу към пясъка. Искрите внезапно хвърляха
красиви оранжеви отбясъци към черното небе. Странно, не бях забелязала, че слънцето е
залязло. За първи път се зачудих колко късно е станало. Напълно бях загубила представа
за времето.
Беше по-лесно да съм с моите приятели от куилеутите, отколкото бях очаквала.
Докато аз и Джейкъб оставяхме мотора ми в гаража и той беше признал неохотно, че
каската е добра идея, за която е трябвало самият той да се сети, аз бях започнала да се
притеснявам да се появя с него при огъня на открито, чудейки се дали върколаците няма
да ме приемат за предателка. Щяха ли да се ядосат на Джейкъб, защото ме е поканил?
Щях ли да проваля забавлението?
Но когато Джейкъб ме бе издърпал от гората до върха на скалите, където огънят
пламтеше по-ярко от закритото с обалци слънце, беше много естествено и лесно.
- Здрасти момиче-вампир! - бе ме поздравил Ембри силно. Куил бе скочил да ми даде пет
и да ме целуне по бузите. Емили бе стиснала ръката ми, когато бяхме седнали на хладния
камък до нея и Сам.
Освен няколкото дразнещи оплаквания, основно от Пол, да държим миризмата на
кръвопийци по посока на вятъра, с мен се отнасяха като с някой, който принадлежеше на
това място.
Присъстващите не бяха само деца. Били беше тук, количката му стоеше позиционирана на
това място, което изглеждаше като главното на кръга. До него, на сгъваем градински стол,
изглеждайки доста чуплив, седеше древният белокос дядо на Куил-Старият Куил. Сю
Клиъруотър, вдовица на приятелят на Чарли, Хари, седеше на стол от другата му страна:
двете й деца, Лия и Сет, също бяха там, седнали на земята като нас. Това ме изненада, но
очевидно и тримата бяха наясно с тайната. Начинът, по който Били и Старият Куил й
говореха, ми звучеше сякаш тя е заела мястото на Хари на съвета. Това правеше ли
автоматично децата й членове на най-тайното общество на Ла Пуш?
Мислех си колко ли е ужасно е за Лия да седи в кръга срещу Сам и Емили. Прекрасното й
лице не издаде емоция, но тя не вдигна поглед от пламъците. Гледайки съвършенството на
чертите на Лия, не можех да не ги сравня със съсипаното лице на Емили. Какво мислеше
Лия за белезите на Емили сега, когато знаеше цялата истина зад тях? Изглеждаше ли като
справедливост в нейните очи?
Малкият Сет Клиъруотър вече не беше толкова малък. С неговата голяма щастлива
усмивка и дълго възлесто телосложение ми напомняше много за един по-млад Джейкъб.
Приликата ме накара да се усмихна, а после да въздъхна. Беше ли обречен и живота на
Сет да се промени драстично, като този на другите момчета? Беше ли това бъдеще
причината, поради която той и семейството му бяха допуснати тук?
Цялата глутница беше там. Сам с Емили, Пол, Ембри, Куил и Джаред с Ким, момичето,
което бе белязал. Моето първо впечатление за Ким беше, че тя е добро момиче, малко
срамежлива и малко обикновена. Имаше широко лице, основно скули, с прекалено малки
очи да ги балансират. Носът и устата й бяха прекалено широки за традиционна красота.
Гладката й черна коса беше тънка и се разделяше на кичури под въздействието на вятъра,
който изглежда никога не стихваше на върха на скалите.
Това беше първото ми впечатление. Но след няколко часа наблюдения над Джаред и Ким,
повече не можех да намеря нищо обикновено в нея.
Начинът, по който я гледаше! Беше сякаш сляп човек вижда слънцето за пръв път. Като
колекционер, намерил неоткрита картина на Да Винчи, като майка, гледаща в лицето на
новороденото си дете.
Обхождащите му очи ме накараха да видя нови неща в нея - как кожата й беше като
червеникава коприна на светлината на огъня, как устните и бяха перфектна двойна
извивка, колко бели бяха зъбите зад тях, колко дълги бяха миглите й, докосващи бузите й,
когато поглеждаше надолу.
Кожата на Ким понякога потъмняваше, когато срещаше удивения поглед на Джаред и
свеждаше поглед, сякаш засрамена, но изпитваше трудност да държи погледа си си далеч
от неговия за какъвто и да е период от време.
Гледайки ги, почувствах, че по-добре разбирам това, което Джейкъб ми беше казал за
белязването преди това: " трудно е да устоиш на това ниво отдаденост и обожание".
Ким задрямваше, облегната на гърдите на Джаред, ръцете му стояха обвити около нея.
Предполагах, че й е доста топло в предръдките му.
- Става късно - прошепнах на Джейкъб.
- Не започвай с това - прошепна ми в отговор Джейкъб, макар че половината от
присъстващите бяха достатъчно чувствилтени, за да ни чуят и така. - Най-добрата част
тепърва предстои.
- Коя е най- добрата част? Ти да погълнеш цяла крава?
Джейкъб се засмя със своя нисък гърлен смях.
- Не, това е финала. Не сме се събрали просто за да изядем храна за цяла седмица. Това
технически е събрание на съвета. Това е първият път на Куил и той не е чувал историите
все още. Е, чувал ги е, но това ще бъда първият път когато ще разбере, че са истински.
Това доста спомага за внимателното слушане. На Ким, Сет и Лия им е за пръв път също.
- Истории?
Джейкъб се намести отново до мен, когато се облегнах на някакъв нисък камък. Положи
ръката си върху рамото ми и заговори още по-тихо в ухото ми.
- Историите, които винаги сме си мислели, че са легенди - каза той - Историите за това
защо сме такива, каквито сме. Първата история е за войните-духове.
Беше сякаш лекият шепот на Джейкъб бе въведението. Атмосферата около меко горящия
огън се промени изведнъж. Пол и Ембри седнаха изправено. Джаред смушка Ким и нежно
я придърпа по-нагоре.
Емили извади отнякъде тетрадка със спирала и химикалка, изглеждайки точно като
ученичка преди важна лекция.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Сам съвсем леко се изви до нея, за да може да гледа в
същата посока, в която гледаше и Старият Куил, който бе до него и изведнъж осъзнах, че
старейшините от съвета не бяха трима, а четирима на брой.
Лия Клиъруотър, лицето й все още красива маска без емоции, затвори очи, не сякаш беше
уморена, а като че ли за да помогне на концентрацията си. Брат й се наклони към
старейшините нетърпеливо.
Огънят изпука, изпращайки още една експлозия от искри, пробляскващи в нощта.
Били прочисти гърлото си и без повече въведения от шепота на сина си започна да
разказва историята с плътен дълбок глас. Думите се изливаха с прецизност, сякаш ги
знаеше наизуст, но също с чувство за лек ритъм. Като поезия, изпълнявана от автора й.
- Куилеутите са били малоброен народ още в началото. - каза Били - И сега сме малоброен
народ, но никога не сме изчезнали. Това е защото винаги е имало магия в нашата кръв. Не
винаги е било магията на смяната на форми - това дошло по-късно. Първо сме били
войни-духове.
Никога преди това не бях забелязвала следата от величие в гласа на Били Блек, макар да
осъзнах, че авторитетът му винаги е бил там.
Химикалката на Емили препускаше по листата докато тя се опитваше да смогва с него.
- В началото племето се установило в това пристанище и станало изкустно в строенето на
кораби и риболова. Но племето било малко, а пристанището-богато на риба. Други
нахлули в страната ни и ние сме били прекалено малко, за да удържим. По-голямо племе
ни нападнало и ние сме побягнали към корабите си, за да им избягаме.
- Кахелела не бил първият войн-дух, но не помним историите преди тази. Не помним кой
пръв е открил тази сила или как е била използвана преди тази криза. Кахелела е бил
първият Вожд-дух в нашата история. В това време на нужда, Кахелела използвал силата,
за да защити земята ни.
- Той и неговите войни напуснали корабите - не тялом, а духом. Жените им бдели над
телата им и над вълните и мъжете се върнали духом в пристанището ни.
- Не можели физически да докоснат враждебното племе, но имали други начини.
Историите ни казват, че са могли да докарат свирепи ветрове до лагерите на врага,
можели да накарат вятъра да пищи, че да ужасят неприятелите си. Историите също казват,
че животните можели да виждат войните-духове и да ги разбират: животните изпълнявали
тяхната воля.
- Кахелела и неговата армия от духове отприщили хаос сред натрапниците. Нахлулото
племе имало глутници от големи кучета с дебела козина, които дърпали шейните им в
замръзналия север. Войните-духове обърнали кучетата срещу господарите им, а после
докарали голяма напаст от прилепи от пещерите. Използвали писъците на вятъра, за да
помогнат на кучетата и да объркат господарите им. Кучетата и прилепите спечелили.
Оцелелите се разпръснали, заклеймявайки пристанището ни като прокълнато. Кучетата
изтичали на свобода, когато войните-духове ги пуснали. Куилеутите се върнали при
телата и жените си победоносно.
- Другите близки племена, Хох и Мака, сключили примирие с Куилеутите. Не искали
нищо общо с нашата магия. Ние сме живяли в мир с тях. Когато враг се изправел срещу
нас, войните-духове го прогонвали.
- Изминали поколения. Тогава дошъл последният велик Вожд-дух, Таха Аки. Той бил
известен със своята мъдрост и с това, че бил човек на мира. Хората живеели добре и без
нужда под неговото владичество.
- Но имало един мъж, Утлапа, който не бил доволен.
Ниско изсъскване се разнесе из огъня. Бях прекалено бавна да видя откъде е дошло. Били
го игнорира и продължи с легендата.
- Утлапа бил един от най-силните войни-духове на Вожда Таха Аки - могъщ човек, но и
амбициозен също. Той смятал, че хората трябва да използват магията си за да разширят
земите си, да поробят племената Хох и Мака и да създадат империя.
- Тогава, когато войните били духове, знаели мислите на другарите си. Таха Аки видял,
какво бленувал Утлапа и се разгневил. На Утлапа било заповядано да напусне народа и
никога да не използва своята духовна форма отново. Утлапа бил силен, но бойците на
вожда били повече. Нямал избор, освен да си тръгне. Бесният прокуден се скрил в гората
наблизо, чакайки възможност да си отмъсти на вожда.
- Дори по време на мир, Вождът-дух бил бдителен по-отношение на защитата на хората
си. Често ходел в тайно свещено място в планините. Изоставял тялото си и бродел през
горите и по брега, уверявайки се, че не се приближава опасност.
- Един ден Таха Аки тръгнал да изпълни дълга си, Утлапа го последвал. Първоначално,
Утлапа просто планирал да убие вожда, но планът му имал недостатъци. Със сигурност
войните-духове биха искали да го унищожат, а те могли да стигнат до него по-бързо,
отколкото той можел да избяга. Докато се криел сред скалите и гледал как вождът се
подготвя да напусне тялото си му хрумнал друг план.
- Таха Аки оставил тялото си на тайното място и полетял с ветровете, за да наглежда
народа си. Утлапа изчакал докато бил сигурен, че вождът е изминал някакво разстояние
със своята духовна същност.
- Таха Аки разбрал в момента, в който Утлапа се присъединил към него в света на
духовете и прозрял коварния му план. Тръгнал колкото можел по-бързо към тайното
място, но дори ветровете не били достатъчно бързи да го спасят. Когато се върнал, тялото
му вече било изчезнало. Тялото на Утлапа лежало изоставено, но Утлапа не бил оставил
на Таха Аки изход - бил прерязал собственото си гърло с ръцете на Таха Аки.
- Таха Аки последвал тялото си през планината. Той крещял на Утлапа, но Утлапа го
игнорирал сякаш бил просто вятър.
- Таха Аки гледал с отчаяние как Утлапа заел неговото място като вожд на Куилеутите. За
няколко седмици Утлапа не правел нищо друго, освен да се увери, че всички вярвали, че
той е Таха Аки. Тогава започнали промените - първият едикт на Утлапа забранявал, на
който и да е войн да влиза в света на духовете. Твърдял, че имал видение за опасност, но
всъщност го било страх. Знаел, че Таха Аки ще чака шанс да разкаже историята. Утлапа
също се страхувал да влезне в света на духовете, знаейки че Таха Аки бързо ще вземе
обратно тялото си. Така че мечтите му за завоевания със армия от войни-духове била
невъзможна и той трябвало да се задоволи с това да управлява племето. Той се превърнал
в бреме - търсейки привилегии, които Таха Аки никога не бил искал, отказвайки да
работи до войните се, вземайки си млада втора жена, а после и трета, въпреки, че жената
на Таха Аки все още била жива - нещо нечувано в това племе. Таха Аки гледал в
безпомощен гняв.
- Таха Аки се опитал да убие тялото си, за да спаси племето от волностите на Утлапа. Той
довел свиреп вълк от планините, но Утлапа се скрил зад войните си. Когато вълкът убил
млад мъж, който защитавал фалшивия вожд, Таха Аки изпитал огромна скръб. Заповядал
на вълка да се оттегли.
- Всички истории ни казват, че не било лесно да си войн-дух. Било повече плашещо,
отколкото облекчаващо, да си освободен от тялото си. Затова те използвали магията си
само по време на нужда. Самоните пътешествия на вожда да наглежда и пази били бреме
и саможертва. Да бъдеш без тяло било дезориентиращо, неудобно, ужасяващо. Таха Аки
бил далеч от тялото си толкова дълго до този момент, че вече бил в агония. Чувствал, че е
обречен - никога да не премине в последната земя, където предците му чакали, заклещен
в това мъчително небитие завинаги.
Великият вълк последвал духа на Таха Аки, докато се извивал и гърчел в агония, през
горите. Вълкът бил много голям за вида си и красив. Таха Аки изведнъж завидял на
глупавото животно. То поне имало тяло. То поне имало живот. Дори съществуване като
животно би било по-добре от тази ужасна празна съзнателност.
- Тогава на Таха Аки му хрумнала идея, която променила всички нас. Помолил великия
вълк да направи място за него, да сподели. Вълкът склонил. Таха Аки влезнал в тялото на
вълка с облекчение и благодарност. Не било като човешкото му тяло, но било по-добре от бездната на света на духовете.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Като едно, вълкът и човекът се върнали в селото на пристанището. Хората бягали в
ужас, викайки войните. Бойците изтичали за да срещнат вълка с копията си. Утлапа,
разбира се, останал скрит в безопасност.
- Таха Аки не атакувал войните си. Той бавно отстъпил пред тях, говорейки с очите си и
опитвайки се да извие песните на народа си. Войните започнали да осъзнават, че вълкът
не бил обикновено животно, че някакъв дух му влияел. Един възрастен войн, мъж на име
Ют, решил да престъпи заповедта на фалшивия вожд и да опита да комуникира с вълка.
- В момента, в който Ют преминал в света на духовете, Таха Аки напуснал вълка,
животно чакало спокойно завръщането му, за да говори с него. Ют веднага разбрал
истината и посрещнал истинския си вожд у дома.
- По това време Утлапа дошъл, за да види дали вълкът е победен. Когато видял Ют да
лежи безжизнено на земята, обграден от войни, защитавайки го, осъзнал какво става.
Извадил ножа си и се затичал напред да убие Ют преди да се е върнал в тялото си.
- Предател - крещял и войните не знаели какво да правят. Вождът бил забранил влизането
в духовния свят и било решение на вожда как да накаже тези, които не се подчиняват.
- Ют скочил обратно в тялото си, но Утлапа притиснал ножа си до гърлото му и затиснал
с ръка устата му. Тялото на Таха Аки било силно, а това на Ют било отслабнало със
старостта. Ют не могъл да каже дори една дума, за да предупреди останалите, когато
Утлапа заглушил гласа му завинаги.
- Таха Аки гледал как духът на Ют навлиза в последните земи, които били забранени за
него завинаги. Почувствал велик гняв, по-силен от всичко, което бил чувствал досега.
Вселил се в големия вълк отново, решен да изтръгне гърлото на Утлапа. Но когато се
присъединил към вълка, в тялото му станала най-великата магия.
- Гневът на Таха Аки бил гняв на човек. Любовта, която изпитвал към народа си и
омразата, която таял към техния потисник били прекалено необхватни за тялото на вълка,
прекалено човешки. Вълкът потреперил и - пред очите на шокираните войни на Утлапа -
се превърнал в човек.
- Новият мъж не приличал на тялото на Таха Аки. Бил много по-величествен. Бил
карналното отражение на духа на Таха Аки. Войните го познали веднага, защото били
летели с духа на Таха Аки.
- Утлапа се опитал да избяга, но Таха Аки имал силата на вълка в новото си тяло. Той
хванал крадеца и смачкал духа в него преди да може да изскочи от откраднатото тяло.
- Хората ликували, когато разбрали какво е станало. Таха Аки бързо оправил нещата,
работейки отново с хората си и връщайки младите съпруги на семействата им.
Единствената промяна, която запазил, била края на влизането в света на духовете. Знаел,
че прекалено опасно сега, когато идеята да се открадне чужд живот била засята. Вече
нямало войни-духове.
- От този момент нататък бил повече от вълк и повече от човек. Наричали го Таха Аки
Великият Вълк или Таха Аки Човекът-Дух. Управлявал племето много много години,
защото не остарявал. Когато опасност надвисвала над племето, той възвръщал своята
вълча форма, за да се бие с врага или да го изплаши. Хората живеели в мир. Таха Аки
станал баща на много синове и някои от тях открили, че когато достигнат възрастта за
възмъжаване и те можели да се превръщат във вълци. Вълците били различни, защото
били вълци-духове и отразявали човека, който били вътрешно.
- Ето защо Сам е черен тогава - Куил измрънка под носа си, хилейки си - Черно сърце,
черна козина.
Толкова се бях вживяла в историята, че беше шок да се завърна в настоящето, в кръга
около изтляващия огън. С още повече изненада осъзнах, че кръгът е съставен от пра -
колкото и много пъти "пра-" - правнуци на Таха Аки.
Огънят изхвърли сноп искри към небето и те затрепераха и затанцуваха, рисувайки почти
различими форми.
- А твоята шоколадова козина отразява какво? - прошепна Сам на Куил - Колко си
слааадък?
Били игнорира заяжданията им.
- Някои от тези синове станали бойци с Таха Аки и престанали да стареят. Други, които
не харесвали трансформацията, отказали да се присъединят към глутницата на мъжете-
вълци. Тези започнали да стареят отново и племето открило че хората-вълци могат да
стареят като всички останали, ако се откажели от вълците си -духове. Таха Аки живял
колкото трима стари мъже. Оженил се за трета жена след смъртта на първите две и
намерил в нея истинската си духовна жена. Макар да бил обичал другите това било нещо
друго. Решил да се откаже от вълка-дух, за да може да умре, когато тя умряла.
- Така магията дошла при нас, но това не е краят на историята...
Той погледна към Старият Куил Атеара, който се немести в стола си, изправяйки крехките
си рамене. Били отпи от бутилката с вода и изтри челото си. Химикалката на Емили не се
поколеба, докато тя драскаше бясно по хартията.
- Това беше историята за войните-духове - започна Старият Куил със своя тенор - Това е
историята за саможертвата на третата жена.
- Много години след като Таха Аки се отказал от своя вълк-дух , когато вече бил стар
мъж, неприятности се появили на север, при племето Мака. Няколко млади жени от
тяхното племе били изчезнали и те обвинили съседните вълци, на които не вярвали и от
които се стрхували. Хората-вълци все още можели да четат мислите си докато били във
формата на вълци, точно както предците си, когато били в духовната си форма. Те знаели,
че никой от техните не е виновен. Таха Аки се опитал да умиротвори вожда на Макаите,
но имало прекалено много страх. Таха Аки не искал война. Вече не бил войн, за да води
хората си. Той натоварил най-стария си син-вълк, Таха Ви, със задачата да намери
истинския виновник преди да са започнали враждебни действия.
- Таха Ви повел още пет вълци в глутницата си през планините в търсене на някакви
следи от липсващите девойки от Мака. Натъкнали се на нещо, което не били срещали
преди - странна, сладникава миризма в гората която изгорила носовете им до болка.
Свих се малко по-близо до Джейкъб. Видях ъгъла на устата му да потрепва развеселено и
ръката му се затегна около мен.
- Не знаели що за създание има такава миризма, но я последвали - старият Куил
продължи. Треперещият му глас нямаше величието на този на Били, но имаше странен,
жесток ръб на настойчивост в себе си. Пулсът ми се ускори, когато думите се заизливаха
по-бързо.
- Намерили бледи следи от човешка миризма и човешка кръв по пътеката. Били сигурни,
че това е врагът, когото търсят.
- Пътуването им ги довело толкова далече на север, че Таха Ви изпратил половината от
глутницата, най-младите, обратно в пристанището да докладват на Таха Аки.
- Таха Ви и неговите двама братя не се завърнали.
- Най-младите братя търсили по-възрастните, но намерили само тишина. Таха Аки
оплакал синовете си. Искал да отмъсти за смъртта им, но бил прекалено стар. Отишъл
при вождът на Макаите в траурни дрехи и му казал всичко, което се било случило.
Вождът на Макаите повярвал на скръбта му и на търканията между двете племена бил
сложен край.
- Година по-късно, две девици от Макаите изчезнали от домовете си на същата нощ.
Макаите повикали Килетските вълци веднага, които намерили същата сладникава
миризма из цялото село на Макаите. Вълците отново тръгнали на лов.
Само един се върнал. Той бил Яха Ута, най-старият син от третата жена на Таха Аки и
най-младият в глутницата. Той донесъл нещо със себе си, което никога не било виждано
то Килетите - странен студен каменен труп, който носел на парчета. Всички, които били
от кръвта на Таха Аки, дори тези, които никога не се били превръщали във вълци, можели
де помиришат пронизващата миризма на мъртвото създание. Това бил врагът на Макаите.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Яха Ута описал какво било станало: той и братята му били намерили създанието, което
приличало на мъж, но било твърдо като гранит с двете щерки на Макаите. Едната вече
била мъртва, лежейки бяла и безкръвна на земята. Другата била в ръцете на изчадието,
устата му на гърлото й. Може и да не е била жива, когато те се натъкнали на ужасяващата
сцена, но съществото бързо счупило врата й и метнало безжизненото й тяло на земята,
когато те се прибилижили. Белите му устни били покрити с кръвта й и очите му светели
червени.
- Яха Ута описал свирепата сила и скорост на създанието. Един от неговите братя бързо
станал жертва, когато подценил силата му. Чудовището го разкъсало като кукла. Яха Ута
и другият му брат били по-предпазливи. Работели в заедно, нападайки създанието
отстрани, надхитрявайки го. Трябвало да достигнат до самите граници на вълчата си сила
и скорост, нещо неизпробвано преди това. Създанието било твърдо като камък и студено
като лед. Открили, че само зъбите им мога да му навредят. Започнали да откъсват малки
парчета от чудовището докато се биели с него.
- Но изчадието се научило бързо и скоро отговаряло на маневрите им. Докопало брата на
Яха Ута. Яха Ута намерил възможност да захапе врата на чудовището и скочил. Зъбите му
откъснали главата на създанието, но ръцете продължили да разкъсват брат му.
- Яха Ута разкъсал създанието на неразпознаваеми късове, откъсвайки парчета в отчаян
опит да спаси брат си. Било прекалено късно, но накрая съществото било унищожено.
- Или така си мислели. Яха Ута поставил смърдящите останки, за да бъдат разгледани от
старейшините. Една разкъсана длан лежала до парче от гранитната ръка на чудовището.
Двете парчета се докоснали, когато старейшините ги побутнали с пръчки и дланта се
протегнала към парчето от ръката, опитвайки се да се съедини.
- Ужасени, старейшните подпалили останките. Огромен облак от задушлив, лютив дим
замърсил въздуха. Когато не останало нищо освен пепел, те разделили пепелта в много
малко торбички и ги разпръснали надлъж и нашир - някои в океана, някои в гората, някои
в пещерите. Таха Аки носел една торбичка около врата си, за да бъде предупреден, ако
съществото се опиташе да се събере отново.
Старият Куил спря и погледна Били. Били издърпа кожена връзка около врата си. На края
й висеше малка, почерняла от времето торбичка. Няколко човека си поеха разко въздух.
Аз може да съм била една от тях.
- Нарекли го Студеният, Кръвопиецът и живеели в страх, че то не е било само. Имали
само един останал защитник - младият Яха Ута.
- Не чакали дълго. Съществото си имало женска. Още една кръвопийца, която дошла при
Куилеутите, търсейки отмъщение.
- Историите казват че Студената Жена била най-красивото нещо, което човешките очи
били виждали. Изглеждала като богинята на зората, когато влезнала в селото онази
сутрин: слънцето по стлучайност греело и блещукало по бялата й кожа, осветявало
златната й коса, която се спускала до коленете й. Нейното лице било магическо в своята
красота, очите й се откроявали черни, насред бялото лице. Някои паднали на колене, за да
я почетат.
- Тя попитала нещо с висок пронизващ глас на език, който никой не бил чувал. Хората
застинали, незнаейки какво да й отговорят. Там нямало никой от кръвта на Таха Аки
освен едно малко момче. Момченцето се притиснало да майка си и изплакало, че
миризмата наранява носа му. Един от старейшините на път към съвета чул момченцето и
осъзнал какво е дошло сред тях. Извикал на хората да бягат. Тя убила първо него.
- Имало двадесет свидетели на приближаването на Студената Жена. Двама оцелели, само
защото тя се разсеяла от кръвта и спряла, за да задоволи жаждата си. Те изтичали до Таха
Аки, който седял на съвета с другите старейшини, синовете си и третата си жена.
- Яха Ута се преобразил във своя вълк-дух веднага щом научил новините. Тръгнал да
унищожи кръвопийцата сам. Таха Аки, третата му жена, синовете му и старейшините
тръгнали след него.
- Първоначално не можели да намерят създанието, само следите от нейната атака. Тела
лежели, разбити, някои с източена кръв, пръснати по пътя откъдето била минала. Тогава
чули писъците и забързали към пристанището.
- Шепа Куилеути били избягали към корабите за прикритие. Тя доплувала след тях като
акула и прекършила кърмата на кораба с невероятна сила. Когато корабът потънал, тя
хванала тези, които се опитвали да избягат и прекършила и тях.
- Видяла огромният вълк на брега и забравила за бягащите плувци. Доплувала толкова
бързо, че била като размазано петно и стигнала, мокра и великолепна, за да застане пред
Яха Ута. Тя го посочила с пръст и задала още един неразбираем въпрос. Яха Ута чакал.
- Била оспорвана битка. Тя не била войн като мъжкия си. Но Яха Ута бил сам - нямало
кой да отвлече гнева й от него.
- Когато Яха Ута загубил, Таха Аки изкрещял предизвикателно. Той скочил напред и се
преобразил в древен, побелял вълк. Вълкът бил стар, но това бил Таха Аки Човекът-Дух и
гневът му го направил силен.
- Третата жена на Таха Аки току-що била видяла сина си да умира. Сега съпругът й се
борел и тя нямала надежда, че той може да спечели. Тя била чула всяка дума, която
свидетелите на клането били казали на съвета. Била чула историята за първата победа на
Яха Ута и знаела, че отвличането на вниманието, осъществено от брат му го бе спасило.
- Третата жена грабнала един нож от колана на един от синовете й, който стоял до нея. Те
всички били млади, още невъзмъжали и тя знаела, че ще умрат, когато баща им се
провали.
- Третата жена се затичала към Студената Жена с високо вдигнато острие. Студената жена
се усмихнала, съвсем леко разсеяна от битката си със стария вълк. Не се страхувала от
слабата човешка жена или от ножа, който дори нямало да одраска кожата й, когато се
готвела да нанесе фаталния удар на Таха Аки.
- Тогава третата жена направила нещо, което Студената Жена не очаквала. Паднала на
колене в краката на кръвопийцата и забила ножа в собственото си сърце.
- Кръв изригнала изпод пръстите на третата жена и се плиснала върху Студената Жена.
Кръвопийцата не могла да устои примамливата свежа кръв, напускаща тялото на третата
жена. Инстинктивно, тя се обърнала към умиращата жена, за секунда изцяло погълната от
жажда.
- Зъбите на Таха Аки се заключили около врата й.
- Това не бил краят на битката, но Таха Аки вече не бил сам. Гледайки как майка им
умира, двама млади синове почувствали такъв гняв, че скочили напред като вълци-духове,
макар още да не били мъже. Заедно с баща си, те довършили създанието.
- Таха Аки никога не се присъединил към племето. Никога не се преобразил в човек
отново. Лежал един цял ден до тялото на третата си жена, ръмжейки когато някой се
опитвал да я докосне, и тогава потънал в гората и никога не се завърнал.
- Неприятности със студените имало малко оттогава. Синовете на Таха Аки пазели
племето докато синовете им не пораснали достатъчно, за да заемат местата им. Никога не
е имало повече от три вълка наведнъж. Било достатъчно. Случвало се кръвопиец да
премине през тези земи, но били хващани неподготвени, неочаквайки вълците. Понякога
някой вълк умирал, но никога не били изтребвани както онзи първи път. Били се научили
как да се бият със студените и предавали знанието, от вълча мисъл към вълча мисъл, от
дух към дух, от баща към син.
- Минало време и наследниците на Таха Аки вече не се превръщали във вълци, когато
достигали мъжество. Само при голяма опасност, когато имало студен наблизо, вълците се
завръщали. Студените винаги идвали поединично или по двойки и глутницата оставала
малка.
- Дошло по-голямо семейство вампири и вашите прадядовци се подготвили да ги
прогонят. Но водачът им говорил с Ефраим Блек сякаш бил човек и обещал Куилеутите да не биват наранявани.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Странните му жълти очи дали някакво доказателство за твърдението
му, че не били като останалите кръвопийци. Вълците били превъзхождани числено -
нямало нужда студените да предлагат примирие, когато могли да спечелят битката.
Ефраим приел. Останали верни на тяхната страна от уговорката, макар присъствието им
да привличало други.
- И техният брой е създал толкова голяма глутница, каквато племето не е виждало. - каза
Старият Куил и за един момент черните му очи, почти погребани в бръчките на кожата
около тях се спряха на мен. - Изключвайки, разбира се, тази по времето на Таха Аки. -
каза той и въздъхна.- И така синовете на навето племе отново носят бремето и споделят
жертвата, на които дедите им устоявали преди това.
Всичко беше тихо за момент. Живите наследници на магия и легенди се загледаха един в
друг през огъня с тъга в очите. Всички освен един.
- Бреме - каза той тихо с насмешка - Аз пък мисля, че е готино. - пълната долна устна на
Куил се нацупи малко.
От другата страна на затихващия огън Сет Клиъруотър - с разширени от обожание към
братството на защитниците на племето очи - кимна в съгласие.
Били се изкиска, ниско и дълго, и магията сякаш се разтопи в жаравата. Изведнъж отново
бяхме само кръг от приятели. Джаред метна малък камък по Куил и всички се засмяха,
когато той подскочи. Ниския шепот на разговори се разнесе около нас, непринудено и
закачливо.
Очите на Лия Клиъруотър не се отвориха. Мисля, че видях нещо да блести на бузата й,
като сълза, но когато погледнах отново момент по-късно я нямаше.
Нито аз, нито Джейкъб проговорихме. Беше така застинал до мен, дъхът му толкова
дълбок и равен, че си помислих, че е близо до заспиване.
Умът ми бе на хиляда години разстояние. Не мислех за Яха Ута или за другите вълци, или
закрасивата Студена Жена - нея можех да си я представя прекалено лесно. Не, мислех за
някой извън магията като цяло. Опитвах се да си представя лицето на безименната жена,
която бе спасила цялото си племе, третата жена.
Просто човешка жена без специални умения или сили. Физически по-слаба и бавна, от
което и да е от чудовищата в историята. Но тя е била ключа, решението. Тя спасила
съпруга си, невръстните си синове, племето си.
Искаше ми се да бяха запомнили името й...
Нещо разтърси ръката ми.
- Хайде, Белс - каза Джейкъб в ухото ми - Пристигахме.
Примигах, объркана защото изглежда огънят бе изчезнал. Вперих поглед в неочакваната
тъмнина, опитвайки се да придам смисъл на обстановката. Отне ми минута да осъзная, че
вече не бях на скалата. Джейкъб и аз бяхме сами. Все още бях под ръката му, но вече не
бях на земята.
Как се бях озовала в колата на Джейкъб?
- О, по дяволите! - поех си рязко въздух аз, когато осъзнах, че съм заспала - Колко е
късно? Да го вземат мътните, къде е онзи глупав телефон? - потупах джобовете си,
полуобезумяла и ненамираща нищо.
- По-спокойно. Даже още няма полунощ. И вече му се обадих. Виж - той чака ето там.
- Полунощ? - повторих глупаво, все още дезориентирана. Загледах се в тъмнината и
пулсът ми се ускори, когато очите ми различиха формата на волвото на 30-на метра.
Протегнах се към дръжката на вратата.
- Ето - каза Джейкъб и постави нещо малко в другата ми ръка. Телефона.
- Обадил си се на Едуард, вместо мен?
Очите ми се бяха приспособили достатъчно за да видя яркия блясък на усмивката на
Джейкъб.
- Реших, че ако се държа прилично ще получа повече време с теб.
- Благодаря, Джейк - казах аз, трогната - Наистина, благодаря ти. И благодаря, че ме
покани тази вечер. Това беше... - думите не ми стигаха - Уау. Това беше нещо различно.
- А ти дори не остана будна, за да видиш как гълтам крава. - той се засмя - Не, радвам се,
че ти е харесало. Беше...хубаво за мен. Да си там
Имаше движение в тъмната далечина - нещо бледо бродеше сред тъмните дървета.
Крачеше?
- Дам, не е особено търпелив, нали? - каза Джейкъб, забелязвайки разсейването ми -
Давай. Но се върни скоро, става ли?
- Разбира се, Джейк. - обещах аз, отваряйки вратата. Студен въздух се блъсна в краката ми
и ме накара да потреперя.
- Сладки сънища, Белс. Не се притеснявай за нищо - ще бдя над теб тази вечер.
Спрях с един крак на земята.
- Не, Джейк. Почини си. Ще се оправя.
- Да, да - каза той, но прозвуча по-скоро покровителствено отколкото съгласяващо се.
- Лека, Джейк. Благодаря.
- Лека, Бела - прошепна той, когато забързах в тъмнината.
Едуард ме хвана на граничната линия.
- Бела - каза той с очевидно облекчение в гласа си. Ръцете му се обвиха плътно около мен.
- Здрасти. Съжалявам, че закъснях толкова. Заспах и..
- Знам. Джейкъб ми обясни. - той тръгна към колата и аз се заклатушках вдървено до него.
- Изморена ли си? Бих могъл да те нося.
- Добре съм.
- Хайде да те закараме удома и в леглото. Прекара ли си добре?
- Да - беше невероятно, Едуард. Иска ми се да можеше да бъдеш там. Дори не мога да го
обясня. Бащата на Джейк ни разказваше стари легенди и беше като...като магия.
- Ще трябва да ми разкажеш. След като поспиш.
- Няма да мога да го предам точно - казах аз и се прозинах широко.
Едуард се изкиска. Отвори ми вратата, повдигна ме вътре и закопча предпазния ми колан
около мен.
Ярки светлини просветнаха и изчезнаха през нас. Помахах към фаровете на Джейкъб, но
не знаех дали е видял жеста.
Тази нощ - след като минах покрай Чарли, който не ми направи такъв проблем, какъвто
очаквах, защото Джейкъб се беше обадил и на него - вместо да се срутя на леглото
веднага се наведох от отворения прозорец докато чаках Едуард да се върне. Нощта беше
изненадващо студена, почти зимна. Изобщо не го бях зебелязала на ветровитите скали:
предполагах, че огънят имаше по-малко общо с това, отколкото факта, че седях до
Джейкъб.
Ледени капчици се плиснаха в лицето ми, когато дъжда започна.
Беше прекалено тъмно, за да видя повече от черните триъгълници на смърчовете,
накланящи се и клатещи се от вятъра. Но все пак устремих очите си напред, тъсейки
форми в бурята. Блед силует, движещ се като призрак сред чернотата...или пък може би
сенчестия контура н огромен вълк...Зрението ми бе прекалено слабо.
Имаше движение в нощта, точно до мен. Едуард се плъзна през отворения прозорец с
ръце, още по-студени от дъжда.
- Джейкъб там ли е? - попитах, треперейки когато Едуард ме придърпа в обятията си.
- Да...някъде. И Есме се прибира към вкъщи.
Въздъхнах.
- Толкова е студено и мокро. Това е глупаво. - потреперих отново.
Той се засмя.
- Студено е само за теб, Бела.
Беше ми студено и в съня ми тази нощ, може би защото спах в прегръдката на Едуард. Но сънувах, че съм навън в бурята, вятърът шибаше косата ми през лицето ми и заслепяваше очите ми.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Стоях на каменистия полукръг на Първия плаж, опитвайки се да разпозная
бързо движещите се форми, които можех да видя само бегло в тъмнината на края на
брега. Първоначално нямаше нищо освен просветвания на черно и бяло, стрелкайки се
едно към друго, танцувайки. Тогава, сякаш луната изведнъж бе пробила облаците, виждах
всичко.
Розали, косата й се вееше мокра и златна до задната част на коленете й, се изстрелваше
към огромен вълк - бърните му прорязани със сребро - който инстинктивно разпознах
като Били Блек.
Затичах се, но открих, че се движа в дразнещия забавен кадър на сънуващите. Опитах се
да им изкрещя, да им кажа да спрат, но гласът ми бе откраднат от вятъра и не можех да
издам дори звук. Махах с ръце, надявайки се да привлека вниманието им. Нещо
проблесна в ръката ми и забелязах за пръв път, че дясната ми ръка не беше празна.
Държах дълго острие, древно и сребърно, осеяно със засъхнала почерняла кръв.
Отдръпнах се от ножа и очите ми се отвориха рязко за тихата тъмнина на спалнята ми.
Първото нещо, което осъзнах, беше, че не съм сама и се обърнах, за да заровя лице в
гърдите на Едуард, знаейки, че сладкия аромат на кожата му ще прогони кошмара по-
ефективно от каквото и да е друго.
- Събудих ли те? - прошепна той. Имаше звук от хартия, шумоленето на страници и
тихото "туп" на нещо, паднало леко на дървения под.
- Не - измърморих, въздишайки в задоволство, когато ръцете му се затегнаха около мен.-
Имах лош сън.
- Искаш ли да ми разкажеш?
Поклатих глава.
- Прекалено съм уморена. Може би сутринта, ако помня.
Усетих безмълвен смях да го разтъсва.
- На сутринта. - съгласи се той.
- Какво четеш? - измрънках, не съвсем будна.
- " Брулени хълмове" - каза той.
Намръщих се сънливо.
- Мислех, че не харесваш тази книга.
- Беше я оставила навън - прошепна той, мекият му глас ме залюляваше към
безсъзнанието. - Освен това...колкото повече време прекарвам с теб, толкова повече
човешки емоции изглеждат разбираеми за мен. Откривам, че мога да симпатизирам на
Хийтклиф по начини, които смятах за невъзможни преди.
- Ммм - въздъхнах аз.
Той каза още нещо, нещо ниско, но вече бях заспала.
Следващата сутрин дойде перлено сива и спокойна. Едуард ме попита за съня ми, но не
можех да си го спомня съвсем. Спомних си само, че беше студено и че бях щастлива, че
той беше там когато се събудих. Той ме целуна достатъчно дълго, за да накара пулса ми да
препуска, и се отправи към дома си, за да се преоблече и да вземе колата си.
Облякох се бързо, с останалите варианти. Който беше претърсил стаята ми, бе ранил
смъртно гардероба ми. Ако не беше толкова плашещо, щеше да е адски дразнещо.
Когато се канех да се отправя надолу за закуска, забелязах опърпаното ми копие на
"Брулени хълмове", лежащо отворено на пода, където Едуард я бе изпуснал, отваряйки се
на мястото докъдето беше стигнал, както повредените корици винаги правеха с моето.
Вдигнах я любопитно, опитвайки се да си спомня какво беше казал. Нещо за изпитване на
симпатия към Хийтклиф, към него от всички хора. Това не можеше да е правилно:
трябваше да съм сънувала тази част.
Три думи на отворената страница хванаха окото ми и аз изкривих глава, за да мога да
прочета параграфа по-обстойно. Говореше Хийтклиф и знаех пасажа добре.
"И там се вижда разликата между чувствата ни: ако той беше на мое място, а аз на негово,
макар да го мразех с ненавист, превърнала живота ми в жльч, никога не бих вдигнал ръка
срещу него. Моля, гледайте скептично колкото желаете! Никога не бих го прокудил от
нейното присъствие, защото тя желае неговото. В момента, в който грижата й изчезне, бих
изтръгнал сърцето му и бих изпил кръвта му! Но дотогава - ако не ми вярвате, не ме
познавате - дотогава, бих умрял по-скоро, отколкото да докосна и косъм от главата му!"
Трите думи, които приковаха погледа ми бяха "изпил кръвта му".
Потреперих.
Да, определено трябваше да съм сънувала позитивното изказване на Едуард за Хийтлиф.
А тази страница най-вероятно не беше тази, която бе чел. Книгата е можела да падне
отворена, на която и да е страница.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
12. ВРЕМЕ
- Аз видях... - започна Алис със зловещ тон.
Едуард насочи лакът към ребрата й, който тя небрежно избегна.
- Добре - изръмжа тя. - Едуард ме кара да направя това. Не видях, че ще си по-проблемна,
ако те изненадам.
Вървяхме към колата след училище и и ми беше абсолютно непонятно за какво говори тя.
- На човешки език? - попитах.
- Не се дръж като бебе, относно това. Без избухвания.
- Сега вече съм уплашена.
- Ами ти ще - имам предвид ние ще - имаме парти по случай завършването. Не е нещо
голямо. Нищо за което да откачаш. Но видях, че ще откачиш ако го направя парти-
изненада. - тя изтанцува изпод ръката на Едуард, която се протегна, за да разроши косата
й. - и Едуард каза, че трябва да ти кажа. Но не е нищо. Обещавам.
Въздъхнах тежко.
- Има ли смисъл от спорене?
- Никакъв.
- Добре, Алис. Ще бъда там. И няма да ми хареса всяка минута от него. Обещавам.
- Това е духът! Освен това, ужасно ми харесва подаръкът ми. Не трябваше.
- Алис, не съм!
- О, знам това. Но ще.
Прерових мозъка си в паника, опитвайки се да си спомня какво съм решила да й взема за
завършването, което тя може да видяла.
- Удивително - измънка Едуард - как може някой толкова малък да е толкова досаден?
Алис се засмя.
- Талант.
- Не можеше ли да изчакаш няколко седмици, за да ми кажеш това? - попитах раздразнено
- Сега ще трябва да съм притеснена за това много по-дълго.
Алис ми се намръщи.
- Бела - каза тя бявно - Знаеш ли кой ден е днес?
- Понеделник?
Тя завъртя очи.
- Да, понеделник е...четвърти.
Тя сграбчи лакътя ми, завъртя ме на половин оборот и посочи голям жълт плакат, залепен
за врата на салона. Там, написанас остри черни букви, беше датата на дипломирането.
Точно една седмица след днес.
- Четвърти е? Юни? Сигурна ли си?
Никой не отговори. Алис просто поклати тъжно глава, симулирайки разочарование и
веждите на Едуард се повдигнаха.
- Не може да бъде! Как стана това? - опитах се да броя назад наум, но не можех да разбера
къде бяха изчезнали дните.
Чувствах се все едно някой беше изритал краката ми изпод мен. Седмиците на стрес, на
притеснение...Някакси, насред манията ми околко времето, моето време беше изчезнало.
Моето пространство за подреждане на приоритетите, правене на планове, беше
изчезнало. Нямах време.
- И не бях готова.
Не знаех как да направя това. Как да кажа "сбогом" на Рене и Чарли... на Джейкъб... на
това да бъда човек.
Знаех точно какво искам, но изведнъж бях ужасена от това да го получа.
На теория, бях развълнувана, дори нетърпелива да заменя смъртността с безсмъртието.
Все пак, това беше ключа към това да остана с Едуард завинаги. А го имаше и факта, че
бях преследвана от известни и неизвестни компании. Бих предпочела да не си седя
наоколо, безпомощна и вкусна, чакайки някоя от тях да ме докопа.
На теория във всичко това имаше смисъл.
На практика... да бъде човек беше всичко, което познавах. Бъдещето отвъд това беше една
голяма тъмна бездна, която не можех да опозная, докато не скочех в нея.
Просто знание, днешната дата - което беше толкова очевидно, че сигурно подсъзнателно
съм го потискала - направи срока, който нетърпеливо отброявах, да изглежда като среща с
отдаващите чест при екзекуция.
Бях смътно наясно с Едуард, който държеше вратата ворена за мен, за Алис, бъбреща от
задната седалка, за дъжда, биещ по стъклото. Едуард изглежда осъзнаваше, че съм там
само тялом: не се опита да ме изтръгне от унеса ми. Или може би се е опитал, но бях
далеч от това да го забележа.
Оказахме се в моята къща, където Едуард ме заведе до дивана и ме дръпна до себе си.
Зазяпах се през прозореца в течната сива мъгла и се опитах да разбера къде беше
изчезнала решителността ми. Защо се паникьосвах? Знаех, че моментът наближава. Защо
трябваше да се плаша, че е дошъл?
Не знам колко дълго ме остави да гледам втренчено през прозореца. Но дъждът вече
изчезваше в мрак, когато не издържа.
Той постави студените си ръце от двете страни на лицето ми и фиксира златните си очи в
моите.
- Ще ми кажеш ли какво си мислиш, моля те? Преди да полудея?
Какво можех да му кажа? Че бях страхливка? Затърсих думи.
- Устните ти са бели. Говори, Бела.
Издишах наведнъж. Колко дълго бях задържала дъха си?
- Датата ме хвана неподготвена - прошепнах - Това е всичко.
Той зачака с очи пълни със тревога и скептицизъм.
Опитах се да обясня.
- Не съм сигурна какво да правя...какво да кажа на Чарли...какво да кажа...как да... - гласът
ми заглъхна.
- Това не е заради партито, нали?
Намръщих се.
- Не, но благодаря, че ми напомни.
Дъждът беше по-шумен докато той разчиташе физиономията ми.
- Не си готова. - прошепна.
- Готова съм - излъгах веднага, рефлекс. Можех да разбера, че прозря през лъжата, така че
си поех дълбоко дъх и казах истината. - Трябва да бъда.
- Не трябва да си нищо.
Можех да почувствам паниката да прозира в очите ми докато изброявах причините.
- Виктория, Джейн, Кай, който и да е бил в стаята ми...!
- Още по-основателна причина да почакаме.
- В това няма смисъл, Едуард.
Той пристисна ръцете си по-плътно към лицето ми и проговори с бавна решителност.
- Бела. Нито един от нас нямаше избор. Видя какво е сторило... особено на Розали.
Всички сме се борили, опитвайки се да се примирим с нещо, върху което нямаме контрол.
Няма да позволя да бъде така за теб. Ти ще имаш избор.
- Аз вече направих своя избор.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Няма да преминеш през това, защото брадвата виси над главата ти. Ще се погрижим за
проблемите, а аз ще се погрижа за теб. - закле се той - Когато минем през това и нищо не
те принуждава, тогава можеш да решиш да се присъединиш към мен, ако още искаш. Но
не защото те е страх. Няма да бъдеш принудена.
- Карлайл обеща - измрънках, противно на навика ми - След дипломирането.
- Не докато не си готова - каза той с уверен тон. - И определено не докато се чувстваш
застрашена.
Не отговорих. Нямах сили да споря: не можех да намеря хъса си в момента.
- Ето - целуна челото ми - Нищо, за което да се притесняваш.
Изсмях се, треперещо.
- Нищо, освен надвисналата гибел. Ти не искаш да съм вампир.
- Не, не искам. – каза той нежно и тогава изчака да чуе още. – Но не това е сега
въпросът. Довери ми се.
- Правя го.
Той все още се взираше в лицето ми, чакайки ме да се успокоя.
- Може ли да те попитам нещо? – попитах.
- Каквото и да е.
Аз се поколебах, прехапах устна и после попитах различен въпрос от този, който ме
тревожеше.
- Какво ще взема на Алис за завършването?
Той се изкикоти.
- Изглежда ще вземеш и на двама ни билети за концерт...
- Точно така! – бях толкова облекчена, че почти се усмихнах. – Концертът в Такома. Видях
реклама във вестника миналата седмица и помислиш, че ще го харесаш, след като каза, че
CD-то е добро.
- Това е добра идея. Благодаря.
- Надявам се да не са разпродадени.
- Важен е замисълът. Аз би трябвало да знам.
Въздъхнах.
- Искаш да ме питаш и нещо друго. – каза той.
Намръщих се.
- Добър си.
- Имам голяма практика в четенето на лицето ти. Попитай ме.
Затворих очи и се наведох към него, заравяйки лицето си в гърдите му.
ми подсказа след момент.
- Ами....тревожех се...защо се чувстваш така.
- Тревожеше се? – той избра думата с изненада.
- Ще ми кажеш ли защо? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми?
Той се поколеба за минута.
- Ако отговоря на въпроса ти, после ти ще обясниш ли твоя?
Аз кимнах, лицето ми все още беше скрито.
Той си пое дълбоко въздух преди да отговори.
- Ти можеш да постигнеш толкова много, Бела. Знам, че мислиш, че имам душа, но аз не
съм напълно убеден в това, и да рискувам твоята... – той поклати глава бавно. – Това, аз да
го позволя – да те оставя да се превърнеш в нещо като мен, само за да не те изгубя никога
– това е най-егоистичната постъпка, която мога да си представя. Искам това повече от
всичко, за себе си. Но за теб, искам толкова повече. Да се предам – направо е престъпно.
Това ще бъде най-себичното нещо, което някога ще направя, дори и да живея завинаги.
Ако имаше някакъв начин аз да се превърна в човек за теб – без значение каква е цената,
щях да я платя.
Аз стоях много неподвижно, попивайки това.
Едуард си мислеше, че той е егоистичен.
Усетих как усмивката бавно се разлива по лицето ми.
- Така че....не е това, че се страхуваш, че няма.....да ме харесваш толкова, когато съм
различна – когато не съм мека и топла и не мириша по същия начин? Ти наистина искаш
да ме задържиш, без значение каква ще се окажа?
Той издиша рязко.
- Ти се тревожеше, че няма да те харесам? – поиска да знае той. Тогава, преди да мога да
отговоря, той се смееше. – Бела, за толкова интуитивен човек, как можеш да бъдеш
толкова невъзприемчива?
Знаех, че ще помисли, че е глупаво, но аз се успокоих. Ако той наистина ме искаше,
можех да преживея другото...все някак. Егоистичен внезапно беше красива дума.
- Не мисля, че осъзнаваш колко по-лесно ще ми бъде, Бела. – той каза, ехото от смеха му
все още беше в гласа му. – Когато няма да трябва да се концентрирам през цялото време,
за да не те убия. Разбира се, ще има неща, които ще ми липсват. Като например това....
Той се вгледа в очите ми, докато галеше бузата ми и аз усетих как кръвта нахлува и
оцветява кожата ми. Той се засмя нежно.
- И звукът на сърцето ти. – продължи той, по-сериозен, но все още с малка усмивка. –
Това е най-значимият звук в света ми. Толкова съм настроен към него, че се кълна, че
мога да го разпозная от километри. Но нито едно от тези неща няма значение. Това, - каза
той, вземайки лицето ми в ръцете си. – Ти. Това ще запазя. Ти винаги ще бъдеш моята
Бела, просто ще бъдеш малко по-трайна.
Аз въздъхнах и затворих очи със задоволство, почивайки си там, в ръцете му.
- Сега ти ще отговориш ли на мой въпрос? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми? –
попита той.
- Разбира се. – веднага отговорих, отваряйки широко очи от изненада. Какво ли би искал
да знае той?
Той изговори думите бавно.
- Ти не искаш да бъдеш моя съпруга.
Сърцето ми спря, а после започна да спринтира в гърдите ми. Студена пот изби по врата
ми, а ръцете ми станаха ледени.
Той изчака, гледайки и слушайки моята реакция.
- Това не е въпрос. – най-накрая прошепнах.
Той погледна надолу, дългите му мигли хвърляха дълги сенки по скулите му, и пусна
лицето ми, за да хване замръзналата ми лява ръка. Той си играеше с пръстите ми, докато
говореше.
- Тревожех се за причината да се чувстваш така.
Опитах се да преглътна.
- И това не е въпрос. – прошепнах.
- Моля те, Бела?
- Истината? – попитах, само образувайки думите с уста.
- Разбира се. Ще я понеса, каквато и да е.
Поех си дълбоко въздух.
- Ще ми се смееш.
Очите му срещнаха моите, шокирани.
- Да се смея? Не мога да си го представя.
- Ще видиш. – промърморих, после въздъхнах. Лицето ми от бяло стана мораво от
внезапно огорчение. – Добре! Сигурна съм, че това ще ти празвучи като една голяма шега,
но наистина! Просто ми е толкова....толкова...толкова неудобно! – прознах и отново скрих
лице в гърдите му.
Имаше кратка пауза.
- Не мога да проследя мисълта ти.
Наклоних глава назад и го погледнах гадно, срамът ме накара да изстрелям всичко,
войнствено.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Не съм онова момиче, Едуард. Онова, което се жени веднага след гимназията като
селячка, която е забременяла от гаджето си! Знаеш ли какво ще си помислят хората?
Осъзнаваш ли в кой век се намираме? Хората не се женят още на осемнадесет! Не и
умните хора, не и отговорните, зрели хора! Нямаше да бъда това момиче! Просто не съм
такава..... – оставих мисълта да се проточи, изпускайки пара.
Лицето на Едуард беше невъзможно за прочитане, докато премисляше отговора ми.
- Това ли е всичко? – накрая попита той.
Примигнах.
- Не е ли достатъчно?
- И не е било, защото си била....по нетърпелива за безсмъртието, отколкото само за мен?
И тогава, въпреки че бях предрекла, че той ще бъде този, който ще се смее, внезапно аз
бях тази с истериите.
- Едуард! – успях да промълвя задъхана помежду пристъпите на смях. – И ето, че ....аз
винаги....съм мислела....че ти си....толкова....по-умен от мен!
Той ме взе в обятията си и аз можех да усетя, че и той се смее с мен.
- Едуард. – казах, успявайки да говоря малко по-ясно, с малко усилия. – Вечността няма
смисъл без теб. Не бих искала и един ден без теб.
- Е, това е облекчение.
- И все пак, нищо не променя.
- Но е хубаво да разбера. И аз разбирам перспективата ти, Бела, наистина. Но много бих
искал и ти да се опиташ да разбереш моята.
Дотогава бях изтрезняла, така че кимнах и се борех с мръщенето, което заплашваше да
залее лицето ми.
Очите му, с цвета на течно злато, бяха хипнотични, докато се взираха в моите.
- Виждаш ли, Бела, аз винаги съм бил онова момче. В моя свят, аз вече бях мъж. Аз не
търсех любов – не, бях твърде нетърпелив да бъда войник, за да се тревожа за това; не
мислех за нищо друго, освен за идеализираната слава на войната, за която рисуваха такава
перспектива – но ако бях намерил... – той спря, накланяйки глава настрана. – Щях да
кажа, ако бях намерил някого, но това не става. Ако бях намерил теб, няма никакво
съмнение в мен, че щях да продължа. Аз бях онова момче, което щеше – веднага след като
разберях, че ти си това, което търся – да падне на коляно и да се подсигури, че е запазил
ръката ти. Бих те искал за вечността, дори когато тази дума нямаше такова значение.
Той се усмихна с кривата си усмивка към мен.
Аз го зяпах с широко отворени очи.
- Дишай, Бела. – напомни ми той, все още усмихвайки се.
Започнах да дишам.
- Можеш ли да видиш моята страна, Бела, дори малко?
И за една секунда можех да я видя. Видях се в дълга пола и дантелена блуза с висока яка
и коса скупчена отгоре на главата ми. Видях Едуард, изглеждащ елегантно със светъл
костюм и букет от диви цветя в ръка, седейки до мен в люлката.
Поклатих глава и преглътнах. Просто си спомнях Anne of Green Gables.
- Ето какво, Едуард. – казах с треперещ глас, избягвайки въпроса. – В моите представи,
брак и вечност не са взаимноизключващи се или взаимновключващи се понятия. И тъй
като в момента живеем в моя свят, може би трябва да се придържаме към времето, ако
разбираш какво имам предвид.
- Но от друга страна, – засече ме той. – ти много скоро ще изоставиш времето като цяло.
Тогава защо преходните традиции на една култура да влияят на решението толкова много?
Прехапах устни.
- А в Рим?
Той ми се изсмя.
- Не е нужно да кажеш да или не днес, Бела. Но е хубаво да разбираме и двете страни,
нали така?
- И твоето условие....?
- Все още е в сила. Разбирам гледната ти точка, Бела, но ако искаш аз самият да те
превърна....
- Да, дъ, дъ, дъъъъм. – изтананиках под носа си. Стремях се към сватбеният марш, но
излезе като погребална песен.
Времето продължи да се движи прекалено бързо.
Тази нощ отлетя без сънища и после беше сутрин и дипломирането ме зяпаше в лицето.
Имах камари от учене за финалните ми изпити, за които знаех, че няма да свърша и
наполовина в няколкото дена, които ми бяха останали.
Когато слезнах за закуска, Чарли вече беше заминал. Беше оставил вестника на масата и
това ми напомни, че трябваше да напазарувам. Надявах се рекламата за концерта още да
върви: трябваше ми телефонен номер, за да купя проклетите билети. Не изглеждаше като
кой знае какъв подарък сега, когато цялата изненада се беше изпарила. Разбира се, да се
опиташ да изненадаш Алис не беше от най-брилянтните планове, като за начало.
Исках да обърна на секцията със забавленията, но плътното черно заглавие привлече
вниманието ми. Почувствах тръпка на страх, когато се наклоних по-близо, за да прочета
историята на предната страница.
СИАТЪЛ ТЕРОРИЗИРАН ОТ УБИЙСТВА
Минало е повече от десетилетие откакто Сиатъл бе ловното поле на най-плодотворния
сериен убиец в историята на САЩ. Гари Риджуей, Убиецът от Грийн Ривър, бе осъден за
убийствата на 48 жени.
И сега, един обсаден Сиатъл е налице, трябвайки да приеме възможността, че може да е
произвел едно още по-ужасяващо чудовище.
Полицията не заклеймява последният прилив на убийства и изчезвания като работа на
сериен убиец. Поне, още не. Те не са склонни да повярват, че толкова много кланета може
да са работа на един индивид. Убиецът - ако всъщност е един човек - ще бъде отговорен
за 39 свързани убийства и изчезвания само в последните 3 месеца. В срванение с 48-те
убийства на Риджуей, разпръснати в период на 21 години. Ако тези кончини могат да
бъдат свързани с един човек, то това е най-бруталният пристъп на серийни убийства в
американската история.
Полицията вместо това клони към теорията, че е замесена някоя банда. Теорията е
подкрепена чисто и просто от броя на жертвите и от факта, че изглежда няма модел в
избора на жертви.
От Джак Изкормвача до Тед Бънди, жертвите на серийни убийци обикновено са свързани
от прилики във възраст, пол, раса или комбинация от трите. Жертвите на това
престъпление варират от 15-годишната почетна ученичка Аманда Рийд до 67-годишният
пенсионирал се пощальон Омар Дженкс. Свързаните смъртни случаи включват почти по
равно 18 жени и 21 мъже. Жертвите са расово многообразни: бели, афро-американци,
испанци и азиатци.
Изборът изглежда случаен. Мотивът изглежда е убиване, просто по причината да се
убива.
Защо тогава изобщо да се замисляме върху идеята за сериен убиец?
Има достатъчно прилики в почерка на убиеца, за да изключим "несвързани
престъпления". Всяка открита жертва е била обгорена до такава степен, че е било нужно
зъбни картони за идентификация. Използването на някакъв вид катализатор, като газолин
или алкохол изглежда показват експертизите: въпреки това, не са открити следи от
катализатор все още. Всички тела са били небрежни захвърлени, без опит за прикритие.
Още по-ужасяващо, повечето от останките показват следи на брутално насилие - смазани
и счупени кости от някакъв невероятен натиск - за него патолозите вярват, че е станало
преди смъртта, въпреки, че тези заключения са несигурни, вземайки се предвид
състоянието на доказателствата.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Друга прилика, която сочи към възможността на серийност: всяко престъпление е
съвърешено изчистено от следи, изключвайки самите останки. Нито отпечатък, нито
следа от гума на кола или чужд косъм.Няма наблюдения на нито един заподозрян в
изчезванията.
А и самите изчезвания - изобщо не са незабележими. Никоя от жертвите не би могла да се
разглежда като лесна мишена. Никои от бегълците не са бездомници, които изчезват
толкова лесно и са рядко докладвани като изчезнали. Жертвите са изчезвали от домовете
си, от апартамен на 4-я етаж, от здравно заведение, от сватбен прием. Може би най-
удивителното: 30-годишният аматьор боксьор Робърт Уалш влязаллю в кино със някакво
момиче, няколко минути след началото на филма жената осъзнала, че той не е на мястото
си. Тялото му било намерено само три часа по-късно когато пожарникари били повикани
заради горяща кофа за боклук, на 20 мили.
Още един модел е налице: всички жертви са изчезвали през нощтта.
И най-стряскащата прилика? Ускорението. Шест от убийствата са извършени през първия
месец, единадесет през следващия. Двадесет и две са се появили само в последните 10
дни. Полицията не е по-близо до откриването на отговорника, отколкото е била когато
първото обгорено тяло е било намерено.
Доказателствата са противоречиви, намерените такива - ужасяващи. Кръвожадна нова
банда или ужасно активен сериен убиец? Или нещо друго, което полицията още не е
обмисляла?
Само едно заключение е неоспоримо: нещо ужасяващо дебне из Сиатъл.
Отне ми три опита да прочета последното изречение докато разбера, че проблемът са
треперещите ми ръце.
- Бела?
Докато бях съсредоточена, гласът на Едуард, макар да беше тих и не съвсем неочакван, ме
накара да затая дъх и да се завъртя рязко.
Той се накланяше на прага, с присвити вежди. Изведнъж се озова до мен, хващайки
ръката ми.
- Стреснах ли те? Съжалявам. Почуках...
- Не, не - казах бързо - Виждал ли си това? - посочих към вестника.
Бръчки набраздиха челото му.
Не съм видял днешните новини още. Но знаех, че се влошава. ЩЕ трябва да направим
нещо...бързо.
Не ми хареса това. Мразех някой от тях да поема рискове и каквото или който и да беше в
Сиатъл наистина започваше да ме плаши. Но идеята за идването на Волтури беше също
толкова плашеща.
- Какво казва Алис?
- Точно това е проблема - бръчките задълбаха - Не може да види нищо...макар да сме
решили хиляда пъти, че ще го проверим. Започва да губи увереност. Чувства се сякаш
изпуска прекалено много тези дни, че нещо не е наред. Че може би, виденията й се
изплъзват.
Очите ми се разшириха.
- Това може ли да се случи?
- Кой знае? Никой не е правил проучване... но наистина се съмнявам. Тези неща се
засилват с времето. Виж Аро и Джейн.
- Тогава какво не е наред?
- Самодопълващо се пророчество, мисля. Продължаваме да чакаме Алис да види нещо, за
да можем да тръгнем... а тя не вижда, защото няма наистина да тръгнем, ако не види.
Затова не може да ни види там. Може би ще трябва да го правим на сляпо.
Потреперах.
- Не.
- Имаш ли силно желание да посетиш часовете днес? Само на няколко дни сме от
крайните изпити, няма да ни преподават нищо ново.
- Мисля, че мога да преживея един ден без училище. Какво ще правим?
- Искам да говоря с Джаспър.
Отново Джаспър. Беше странно. В семейство Кълън, Джаспър беше малко във фланга,
част от нещата, но никога центъра им. Моето неизказано предположение беше, че той е
там само заради Алис. Имах чувството, че би последвал Алис навсякъде, но че този
живот не е бил първият му избор. Фактът, че беше по-малко отдаден на него от
останалите, вероятно беше причината, че ипитваше трудност да го поддържа.
Във всеки случай, не бях виждала Едуард да зависи от Джаспър. Зачудих се отново какво
бе имал предвид за експертното мнение на Джаспър. Не знаех много за историята на
Джаспър, само че е дошъл от някъде на юг преди Алис да го намери. По някаква причина,
Едуард винаги бе избягвал въпроси относно най-новия си брат. И аз винаги съм била
прикалено притеснена от високия, рус вампир, който изглеждаше като мрачна
телевизионна звезда, за да го попитам направо.
Когато стигнахме до къщата, заварихме Карлайл, Есме и Джаспър, гледащи новините
напрегнато, въпреки, че звука беше толкова нисък, че беше неразбираем за мен. Алис
беше кацнала на най-долното стъпало на голямото стълбище с лице в ръцете си и
обезсърчено изражение. Когато влязохме, Емет изхвърча през кухненската врата,
изглеждайки в перфектно настроение. Нищо никога не притесняваше Емет.
- Здрасти, Едуард. Бягаш от училище ли, Бела? - той ми се ухили.
- И двамата бягаме. - напомни му Едуард.
Емет се засмя.
- Да, но това е нейният пръв път през гимназията. Може да пропусне нещо.
Едуард завъртя очи, но иначе игнорира любимия си брат. Той метна вестника към
Карлайл.
-Видя ли, че вече обмислят възможността за сериен убиец? - попита той.
Карлайл въздъхна.
- Двама техни специалисти спорят над тази възможност по СNN цяла сутрин.
- Не можем да оставим това да продължава.
- Да тръгваме сега - каза Емет с внезапен ентусиазъм - Отегчен съм до смърт.
Съскане отекна по стълбището от горния етаж.
- Тя е такъв песимист. - измънка Емет на себе си.
Едуард се съгласи с Емет.
- Ще трябва да тръгнем по някое време.
Розали се появи на върха на стълбището и се спусна бавно. Лицето и беше гладко,
безизразно.
Карлайл клатеше глава.
- Загрижен съм. Не сме се забърквали в такова нещо никога. Не е наша работа. Не сме
Волтури.
- Не искам Волтури да трябва да идват тук. - каза Едуард. - Дава ни много по-малко време
за реакция.
- И всички тези невинни хора в Сиатъл. - измънка Есме - Не е правилно да ги оставим да умират така.
- Знам - въздъхна Карлайл.
- О - каза Едуард остро, обръщайки главата си леко към Джаспър. - Не помислих за това.
Виждам. Прав си, това трябва да е. Е, това променя всичко.
Не бях единствената, която го зяпаше в объркване, но може би бях единствената, която не
изглеждаше леко раздразнена.
- Мисля, че трябва да обясниш на другите - каза Едуард на Джаспър. - Каква може да е
целта на това? - Едуард започна да крачи напред-назад, гледайки в пода, погълнат в
мислите си.
Не я бях видяла да става, но Алис беше там до мен.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
За какво дърдори той? - попита тя Джаспър - За какво мислиш?
Джаспър изглежда не харесваше да е център на вниманието. Той се поколеба, разчитайки
изражението на всеки в кръга - защото всички се бяха придвижили напред, за да чуят
какво има да каже - и тогава очите му се спряха на моето лице.
- Объркана си. - каза ми той с дълбокия си тих глас.
Нямаше съмнение в предположението му. Джаспър знаеше какво чувствам, какво всички
чувстват.
- Всички сме объркани. - изръмжа Емет.
- Можеш да си позволиш времето да бъдеш търпелив.- каза му Джаспър. - Бела също
трябва да разбере това. Тя е една от нас сега.
- Колко знаеш за мен, Бела? - попита Джаспър.
Емет въздъхна театрално и се друсна на дивана да чака с преувеличено нетърпение.
- Не много - признах.
Джаспър се загледа в Едуард, който погледна нагоре, за да срещне погледа му.
- Не - отговори Едуард на мисълта му. - Сигурен съм, че можеш да разбереш защо не съм
й разказал тази история. Но предполагам, че трябва да я чуе сега.
Джаспър кимна замислено и започна да навива ръкава на пуловера си с цвят на слонова
кост.
Гледах, любоитно и объркано, опитвайки се да разбера какво прави. Той протегна китката
си под ръба на абажура до него, близо до светлината на голата крушка и прокара пръста
си по релефен белег с формата на полумесец върху бледата кожа.
Отне ми минута да разбера защо формата ми изглеждаше странно позната.
- О - издишах, когато прозреието ме удари - Джаспър, имаш белег точно като моя.
Протегнах ръката си, сребристият полумесец изглеждаше по-видим съпоставен към моята
сметанова кожа, отколкото към неговата алабастърова.
Джаспър се усмихна вяло.
- Имам много белези като твоя, Бела.
Физиономията на Джаспър бе невъзможна за разшифроване докато вдигаше ръкава на
пуловера си по-високо по ръката си. Първоначално очите ми не можеха да разберат
структурата, която беше положена гъсто на пластове върху кожата. Извити полумесеци,
кръстосани в переста картина, единствено видим, бивайки бяло на бяло, защото
светлината на лампата му придаваше лек релеф с плитки сенки, които очертаваха
формите. И тогава схванах, че картината беше направен от индивидуални полумесеци
като онзи на китката му...онзи на ръката ми.
Погледнах обратно към моя малък самотен белег и си спомних как го бях получила.
Втренчих се във формата на зъбите на Джеймс, отбелязани завинаги върху кожата ми.
Тогава ахнах, зяпнала към него.
- Джаспър, какво е станало с теб?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
13. НОВОРОДЕН
Същото нещо, което е станало с твоята ръка. - отговори Джаспър тихо. - Повторено
хиляда пъти. - Той се засмя, грубо прокара пръсти по ръката си. - Нашата отрова е
единственото нещо, което остaвя белег.
- Защо? - Вдишах, изпълнена с ужас, чувствайки се груба, но не можейки да откъсна
поглед от обезобразената кожа.
- Нямах точно същото... появяване като моите осиновени братя и сестри тук. Моето
начало бе нещо съвсем друго. - Гласът му загрубя когато приключи изречението.
Зяпнах го с отворена уста, изумена.
- Преди да ти кажа моята история - каза Джаспър - трябва да разбереш, че има места в
НАШИЯ свят, Бела, където продължителността на живота на никога-стареещите се
измерва в седмици, не векове.
Другите бяха чували това преди. Карлайл и Емет отново насочиха вниманието си към
телевизора. Алис се премести безшумно до краката на Есме. Но Едуард бе също толкова
погълнат, колкото и аз: можех да почувствам погледа му върху лицето си, разчитайки
всеки трепет на емоция.
- За да можеш наистина да разбереш защо, трябва да погледнеш света от различна
перспектива. Трябва да си представиш начина, по който изглежда за могъщите, за
алчните... за вечно жадните.
- Разбираш ли, има места в този свят, които са по желани за нас от други. Места, където
можем да бъдем по-малко сдържани и пак да избегнем залавянето.
- Представи си, например, карта на западното полукълбо. Представи си на нея всеки
човешки живот като малка червена точица. Колкото по-плътно е червеното, толкова по-
лесно ние - е, тези които съществуват по този начин - могат да се хранят без да привличат
внимание.
Потреперих от образа в главата ми при думата "храня". Но Джаспър не се притесняваше
дали ме плаши, не беше извънредно покровителствен, какъвто беше Едуард винаги. Той
продължи без пауза.
- Не че родовете на юг се интересуват колко забелязват хората. Волтури ги държат на
каишка. Те са единствените, от които южните родове се страхуват. Ако не бяха Волтури
останалите от нас щяха да са бързо разобличени.
Намръщих се на начина, по който произнесе името - с уважение, почти благодарност.
Идеята за Волтури като добрите, в какъвто и да е смисъл беше трудна за приемане.
- Северът, в сравнение, е изключително цивилизован. Главно сме номади, които се радват
толкова на деня, колкото на нощта, които позволяват на хората да общуват с нас,
неподозиращи - анонимността е важна за всички ни.
- На Юг е различен свят. Безсмъртните излизат навън само нощем. Прекарват деня,
кроейки следващия си ход или предвиждайки този на врага си. Защото има война на Юг,
постоянна война в продължение на векове, без дори момент на примирие. Родовете там
рядко забелязват съществуването на хората, освен като войници, които забелязват стадо
крави встрани от пътя - храна за плячкосване. Крият се от вниманието на стадото само
заради Волтури.
- Но за какво се бият? - попитах.
Джаспър се усмихна.
- Помниш ли картата с червените точици?
Той зачака, затова кимнах.
- Бият се за контрол над най-гъстото червено.
- Разбираш ли, на някой му хрумнало някога, че ако бил единственият вампир в, да кажем,
Мексико Сити, ами, тогава би могъл да се храни всяка вечер, по два-три пъти, и никой не
би забелязал. Той замислял начини да се оттърве от конкуренцията.
- Други ги осенила същата идея. Някои измислили по-ефективни тактики от други.
- Но най-ефективната тактика била измислена от сравнително млад вампир на име
Бенито. За първи път някой чул за него, когато слезнал от някъде на северно от Далас и
изклал двата малки рода, които си делели територията близо до Хюстън. Две нощи по-
късно той предизвикал много по-силния клан съюзници, които поискали Монтерей в
северно Мексико. Отново победил.
- Как победил? - попитах с предпазливо любопитство.
- Бенито бил създал армия от новородени вампири. Бил първият, който се сетил за това и в
началото бил невъзможен за спиране. Много младите вампири са много подвижни, диви и
почти невъзможни за контролиране. Можеш да се справиш с един новороден, да го
научиш да се въздържа, но 10, 15 заедно са истински кошмар. Ще се нахвърлят един на
друг също толкова лесно, колкото и върху посочения враг. Бенито трябвало да създава
нови и нови, тъй като те се биели помежду си и тъй като родовете, които сринал отнели
повече от половината му армия преди да загубят.
- Виждаш ли, макар новородените да са опасни, все още е възможно да ги победиш, ако
знаеш какво правиш. Те са изключително могъщи физически за около година и ако им се
позволи да използват силата си в пълен размера, биха могли да смажат лесно по-стар
вампир. Но те са роби на своите инстинкти и от това - предсказуеми. Обикновено, нямат
умения в битка, само груба сила и кръвожадност. И в този случай - поразителна
численост.
- Вампирите в южно Мексико осъзнали какво идва за тях и направили единственото нещо,
за което могли да се сетят, за да се противопоставят на Бенито. Направили свои собствени
армии...
- И адът се отпръщил - и имам предвид това по-буквално отколкото можеш да си
представиш. Ние, безсмъртните, имаме история също, а тази конкретна война никога
няма да бъде забравена. Разбира се, не било хубав момент и да си човек в Мексико също.
Потреперах.
- Когато броят на труповете достигнал епидемични пропорции - всъщност, вашата
история хвърля вината за резкия спад на популацията върху болест - Волтури накрая се
намесили. Целият отряд се събрал и издирил всеки новороден в долната част на Северна
Америка. Бенито се бил окопал в Пуебла, градейки армията си колкото можел по-бързо, за
да може да вземе наградата - Мексико Сити. Волтури започнали с него и продължили с
другите.
- Всеки, който бил намерен с новородените бил екзекутиран моментално и, имайки се
предвид, че всички се опитвали да се защитят от Бенито, Мексико бил изпразнен от
вампири за известно време.
- Волтурите провеждали чистката почти година. Това е още една глава от историята ни,
която винаги ще бъде помнена, макар да са останали малко очевидци, които да разкажат
какво е било. Говорих с някой, който бил станал свидетел от разстояние, какво станало,
когато посетили Кулиакан.
Джаспър потрепера. Осъзнах, че преди не съм го виждала нито да изпитва страх, нито
-ужас. Това беше за първи път.
- Било достатъчно, че треската за завоевание не се била разпространила от Юга.
Останалият свят останал разумен. Дължим на Волтури днешния ни начин на живот.
- Но когато Волтури се върнали в Италия, оцелелите побързали да заявят своите
претенции към Юга.
- Аз не взех участие преди родовете да започнат отново да враждуват. Имаше много лоша
кръв, ако извиниш израза ми. Отприщена веднета. Идеята за новородените вече беше там
и някои не можеха да устоят. Все пак, Волтури не били забравени и южните родове били
по-внимателни този път. Новородените били избирани от човешкия поток по-внимателно
и били обучавани по-щателно. Били използвани препазливо и хората оставали, в по-
голямата си част, в неведение. Създателите им не давали на Волтури никаква причина да
се завръщат.
- Войните се подновиха, но с по-малка скала. От време на време някой прекаляваше,
започваха спекулации във човешките вестници и Волтури се завръщаха и прочистваха
града. Но оставиха другите, внимателните, да продължават...
Джаспър зяпаше в пространството.
- Така си бил превърнат. - прозрението ми беше шепот.
- Да - съгласи се той - Когато бях човек живеех в Хюстън, Тексас. Бях почти на 17, когато
се присъединих към Конфедеративната Армия през 1861. Излъгах набирателите и им
казах, че съм на 20. Бях достатъчно висок, за да ми повярват.
- Военната ми кариера беше краткотрайна, но много обещаваща. Хората винаги... ме
харесваха, слушаха какво казвах. Баща ми казваше, че е харизма. Разбира се, сега зная, че
най-вероятно е било нещо повече. Но, по каквато и да е причина, бях повишаван бързо,
пред по-възрастни и опитни мъже.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Конфедеративната Армия беше нова и бореща се да се
организира, така че това също предлагаше възможности. До първата битка в Галвстън - е,
беше по-скоро схватка - бях най-младият майор в Тексас, дори нямайки предвид
истинската ми възраст.
- Бях поставен начело на евакуирането нажените и децата от града, когато лодките на
Съюза стигнаха пристанището. Отне един ден да ги подготвя и после тръгнах с първата
колона цивилни, за да ги придужа да Хюстън.
- Помня тази една вечер много ясно.
- Стигнахме до града по тъмно. Останах само колкото да се уверя, че целият отряд е
безопасно настанен. В момента в който свърших това си намерих свеж кон и се отправих
обратно към Галвстън. Нямаше време за почивка.
- Само на миля от града намерих три жени, ходещи пеша. Предположих, че са изостанали
и веднага слезнах от коня, за да им предложа помощта си. Но когато видях лицата им на
лунната светлина застинах без да мога да кажа и дума. Бяха, без съмнение, най-красивите
жени, които бях виждал.
- Имаха толкова бледа кожа, помня, че се дивях на нея. Дори малкото чернокосо момиче,
чиито черти очевидно бяха мексикански бе поцеланова на лунната светлина. Изглеждаха
млади, всички достатъчно млади, за да могат да бъдат наречени момичета. Знаех, че няма
изгубени членове на нашата група. Щях да си спомня ако бях видял тези трите.
- Той е без думи - каза най-високото момиче с прекрасен, деликатен глас. - бе като повей
на вятър. Имаше светла коса и кожата й беше снежно бяла.
- Другата беше още по-руса със също толкова тебеширена кожа. Лицето й беше като на
ангел. Наклони се към мен сс полузатворени очи и вдъхна дълбоко.
- Ммм - въздъхна - Прекрасно.
- Малката, дребничката брюнетка, сложи ръката си върху тази на момичето и заговори
бързо. Гласът й беше прекалено мек и музикален, за да е остър, но това изглежда беше
начина, по който тя искаше да е.
- Концентрирай се, Нети. - каза тя.
- Винаги съм преценявал добре връзките между хората и веднага ми беше ясно, че
брюнетката някак беше водач на другите. Ако бяха военни, щях да кажа, че тя е с по-
висок ранг.
- Той изглежда е правилен – млад, силен, офицер..... – брюнетката спря и аз неуспешно се
опитах да говоря. - И има нещо повече.....усещате ли го? – попита тя другите две. - Той
е ....властен.
- О, да. – Нети бързо се съгласи, навеждайки се към мен отново.
- Търпение.– брюнетката я предупреди. – Искам да запазя този.
Нети се намръщи; тя изглеждаше раздразнена.
- По-добре ти го направи, Мария. – проговори по-високата блондинка отново. – Ако е
важен за теб. Аз ги убивам два пъти по-често, отколкото ги запазвам.
- Да, аз ще го направя. – Мария се съгласи. - Наистина харесвам този. Отведи Нети, става
ли? Не искам да трябва да си пазя гърба, докато се опитвам да се фокусирам.
Косъмчетата по врата ми бяха се изправили, въпреки че не разбирах нищо от това, което
красивите същества казваха. Инстинктите ми ми подсказваха, че има опасност, че когато
ангелът беше говорил за убийство, го е мислела, но преценката ми надви инстинктите ми.
Не бях обучен да се страхувам от жените, а да ги пазя.
- Нека да ловуваме. – Нети се съгласи ентусиазирано, протягайки се за ръката на по-
високото момиче. Те се извърнаха – бяха толкова грациозни! – и побягнаха към града.
Изглеждаше, сякаш полетяха, толкова бързи бяха – белите им рокли се развяваха зад тях
като крила. Примигах в удивление и тях ги нямаше.
Обърнах се и се взрях в Мария, която ме наблюдаваше любопитно.
Никога през живота си не съм бил суеверен. До онази секунда, не бях вярвал в призраци
или подобни глупости. Внезапно, не бях толкова сигурен.
- Какво е името ти, войнико? – попита ме Мария.
- Майор Джаспър Уитлок, госпожо. – заекнах аз, невъзможно бе да бъда неучтив към
жена, дори и да бе тя призрак.
- Наистина се надявам да оживееш, Джаспър. – каза тя с нежен глас.- Имам добро
предчувствие за теб.
Тя направи стъпки да се приближи и наклони глава, като че щеше да ме целуне. Стоях
замръзнал на място, въпреки че инстинктите ми ми крещяха да бягам.
Джаспър направи пауза, лицето му беше замислено.
- След няколко дни. – каза той най-накрая и не бях сигурна дали беше редактирал
историята си заради мен или отговаряше на напрежението, което дори аз усещах, че се
излъчва от Едуард. – Аз бях въведен в новия си живот.
Имената им бяха Мария, Нети и Люси. Не бяха заедно от дълго време - Мария бе
подбрала другите две – и трите бяха оцелели от наскоро загубени битки. Партньорството
им бе от удобство. Мария искала отмъщение и си искала териториите обратно. Другите
били нетърпеливи да увеличат....стадните си земи, може да се каже. Те събирали армия и
го правели много по-внимателно от обикновено. Била идея на Мария. Тя искала по-висша
армия, затова търсела определени човеци, които имали потенциал. Тогава тя ни обръщаше
много повече внимание, тренираше ни повече, отколкото някой друг би се заел. Тя ни
учеше да се бием, но и ни учеше да сме невидими за хората. Когато се справехме добре,
бяхме награждавани.....
Той направи пауза, отново редактирайки разказа.
- Въпреки това, тя бързаше. Мария знаеше, че огромната сила на новородените започва да
намалява около края на първата година, и искаше да действаме, докато все още сме силни.
- Бяхме шестима, когато се присъединих към бандата на Мария. Тя прибави още четирима
за две седмици. Всички бяхме мъже – Мария искаше войници – и така беше по-трудно да
не се бием помежду си. Проведох първите си битки с новите ми другари въоръжен. Бях
по-бърз от другите, по-добър в битката. Мария беше очарована от мен, въпреки факта, че
постоянно трябваше да заменя тези, които бях унищожил. Често бях възнаграждаван и
това ме направи по-силен.
- Мария беше добър познавач на характери. Тя реши да ме постави начело на другите –
като че ме бяха повишили. Подхождаше точно на природата ми. Жертвите спаднаха
значително и бройката ни се увеличи, въртеше се около двадесет.
- Това беше много за предпазливите времена, в които живеехме. Способността ми, тогава
все още неосъзната, да контролирам емоционалната атмосфера около мен беше много
ефективна. Скоро ние започнахме да работим заедно както една група от новородени
никога преди това не го беше правила. Дори Мария, Нети и Люси можеха да работят
заедно много по-лесно.
- Мария се привърза много към мен – тя започна да зависи от мен. И, по някакъв начин, аз
боготворях земята, по която стъпваше тя. Нямах си никаква представа, че някакъв друг
живот е възможен. Мария ни беше казала, че така стоят нещата, и ние й вярвахме.
- Тя ме помоли да й кажа кога аз и братята ми сме готови за битка и аз бях нетърпелив да
се докажа. Накрая събрах армия от двадесет и трима – двадесет и трима невероятно силни
нови вампири, организирани и обучени като никога преди това. Мария беше изпаднала в
екстаз.
- Промъкнахме се до Монтерей, предишният й дом, и тя ни развихри срещу враговете си.
По това време, те имаха само девет новородени и двойка по-стари вампири, които ги
контролираха. Победихме ги по-лесно, отколкото Мария можеше да повярва, губейки
само четирима в нападението. Беше нечувана победа.
- И ние бяхме добре обучени. Направихме го без да привлечем внимание. Градът премина
от едни ръце в други без хората изобщо да разберат.
- Успехът направи Мария алчна. Не след дълго тя хвърли око и на други градове. През
първата година, тя разшири контрола си и покриваше повечето от Тексас и северно
Мексико. Тогава дойдоха другите от Юга, за да я изместят.
Той прокара два пръста по бледите белези по ръката си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Битката беше напрегната. Много започнаха да се притесняват, че Волтури ще се
завърнат. От първоначалните двадесет и трима, само аз оцелях през първите осемнадесет
месеца. Ние и спечелихме, и изгубихме. Нети и Люси се обърнаха срещу Мария накрая –
тази битка я спечелихме.
- Мария и аз заедно задържахме Монтерей. За малко нещата се успокоиха, въпреки че
войните продължаваха. Идеята за завладяването умираше; вече беше повече въпрос
отмъщение или кръвна вражда. Толкова много бяха загубили партньорите си, а това е
нещо, които нашият вид не прощава.....
- Мария и аз винаги държахме около дузина новородени готови. Те не значеха почти нищо
за нас – те бяха пионки, бяха заменими. Когато надрастваха полезността си, ние ги
заменяхме. Животът ми продължи по същия начин на насилие, докато годините минаваха.
Беше ми писнало от всичко много преди нещо да се промени.....
- Десетилетия по-късно, аз се сприятелих с новороден, който беше останал полезен и
оцелял през първите си три години, противно на всичко. Името му беше Питър. Харесвах
Питър; той беше....цивилизован – предполагам това е правилната дума. Той не се
наслаждаваше на битките, въпреки че беше добър в тях.
- Той беше назначен да се справя с новородените – да им бъде бавачка, можеш да кажеш.
Беше си истинска работа.
- И тогава дойде времето за чистка отново. Новородените надрастваха силата си; те
трябваше да бъдат заменени. Питър трябваше да ми помогне да се отърва от тях.
Отвеждахме ги настрана индивидуално, разбираш ли, един по един...Беше доста дълга
нощ. Този път, той се опита да ме убеди, че някои от тях имат потенциал, но Мария ни
беше наредила да премахнем всички. Казах му не.
- Бяхме преполовили работата и можех да усетя, че това погубваше голяма част от Питър.
Опитвах се да реша дали да не го отпратя и да довърша сам, когато повиках следващата
жетрва. За моя изненада, внезапно той се ядоса, беше бесен. Подготвих се за това, което
можеше да вещае настроението му – той беше добър боец, но никога не би могъл да се
мери с мен.
- Новороденият, когото бях повикал, беше жена, тъкмо минала една година. Името й беше
Шарлот. Чувствата му се промениха, когато тя се появи; те го издадоха. Той й извика да
бяга и само хукна след нея. Можех да ги заловя, но не го направих. Чувствах....нежелание
да го унищожа.
Мария много ми се беше ядосала за това.....
Пет години по-късно, Питър тайно се върна за мен. Той избра добър момент да пристигне.
- Мария беше озадачена от постоянно разпадащата се рамка на мисленето ми. Тя никога
не бе изпитала чувството на депресия и аз се чудех защо бях различен. Започнах да
усещам промени в чувствата й, когато беше близо до мен – понякога имаше страх....и
злоба – същите чувства, които ме предупредиха, когато Нети и Люси нанесоха удара. Аз
се приготвях да унищожа единствената ми съюзница, същината на съществуването ми,
когато Питър се завърна.
- Питър ми разказа за новия си живот с Шарлот, разказа ми за избори, за които никога не
съм и мечтал, че имам. За пет години, те никога не бяха се били, въпреки че бяха
срещнали много други на север. Други, които можеха да съжителстват без постоянните
осакатявания.
- От един разговор, той вече ме беше убедил. Бях готов да тръгна и някак чувствах
облекчения, че не се налагаше да убивам Мария. Бях й бил другар толкова дълго, колкото
Едуард и Карлайл са заедно, но връзката привързаността помежду ни изобщо не бе тъй
силна. Когато живееш само за битките, за кръвта, връзките, които имаш са слаби и лесно
можат да се прекъсват. Тръгнах си без да се обръщам назад.
- Пътувах с Питър и Шарлот за няколко години, опознавайки този нов, спокоен свят. Но
депресията не отминаваше. Не разбирах какво не ми е в ред, докато Питър не забеляза, че
се влошава винаги след лов.
- Аз обмислих това. Във всичките тези години на убийства и кланета, бях загубил почти
цялата си човечност. Бях истински кошмар, чудовище от най-зловещият вид. И все пак,
всеки път, когато намирах нова човешка жетрва, имах малък проблясък от спомени от
онзи предишен живот. Гледайки как очите им се разширяват в учудване от красотата ми,
аз виждах Мария и другите в ума си, как те бяха изглеждали за мен в онази последна нощ,
когато бях Джаспър Уитлок. Беше по-силен за мен – този взет назаем спомен – отколкото
беше за който и да е било друг, защото аз можех да усетя всичко, което жертвата ми
усещаше. И аз преживявах емоциите им, докато ги убивах.
- Ти си усетила как мога да манипулирам емоциите около себе си, Бела, но се чудя дали
осъзнаваш как чувствата в стаята се отразяват на мен. Аз живея всеки ден в емоционален
климат. През първият век от живота си, аз живях в свят на жадуващо кръв отмъщение.
Омразата ми беше постоянен другар. Тя намаля малко, когато напуснах Мария, но все
още трябваше да усещам ужаса и страха на жертвите си.
- Започна да ми идва в повече.
- Депресията се задълбочи и аз се отделих от Питър и Шарлот. Колкото и цивилизовани да
бяха, те не чувстваха същото отвращение, което аз започнах да изпитвам. Те просто
искаха да не се бият. Бях се уморил да убивам – да убивам каквото и да е, дори простите
човеци.
- И все пак трябваше да продължа да убивам. Какъв избор имах? Опитах се да убивам по-
рядко, но ставах прекалено жаден и се поддавах. След цяло столетие на удоволствия,
открих, че самодисциплината бе....предизвикателство. Все още не съм я увършенствал.
Джаспър се беше изгубил в историята, както и аз. Изненадах се, когато неутешимото му
изражение се превърна в мирна усмивка.
- Бях във Филаделфия. Имаше буря и бях навън през деня – нещо, което все още ми беше
неудобно. Знаех, че ако стоя на дъжда ще привлека внимание, затова се вмъкнах в една
полупразна закусвалня. Очите ми бяха достатъчно тъмни, така че никой нямаше да ги
забележи, но това значеше, че съм жаден, и ме притесняваше.
- Тя беше там – очаквайки ме, естествено. – той се изсмя веднъж. – Щом ме видя веднага
скочи от високият стол при бара и тръгна право срещу мен. Това ме шокира. Не бях
сигурен дали няма да атакува. Това беше единственото обяснение на действията й, което
миналото ме беше научило. Но тя се усмихваше. И емоциите, които излъчваше, нямаха
нищо подобно на тези, които някога бях изпитвал.
- Накара ме да те чакам доста дълго време. – каза ми тя.
Не осъзнах, че Алис е застанала зад мен отново.
- Ти наведе глава, като добър южняшки джентълмен и каза: “Съжалявам, госпожо.” –
Алис се засмя при спомена.
Джаспър й се усмихна.
- Ти протегна ръка и аз я поех преди да осъзная какво правя. За първи път от един век,
усетих надежда.
Джаспър взе ръката на Алис, докато говореше.
Алис се ухили.
- Просто бях облекчена. Помислих си, че никога няма да се появиш.
За един дълъг момент, те се усмихнаха един на друг и тогава Джаспър отново ме погледна
със сияещо меко изражение
- Алис ми разказа каквото е видяла за Карлайл и семейството му. Почти не можех да
повярвам, че такова съществуване е възможно. Но Алис ме накара да мисля
оптимистично. И така тръгнахме да ги търсим.
- И да им изкарате ангелите също. – каза Едуард, извъртайки очите си към Джаспър,
преди да се обърне към мен, за да обясни. – Емет и аз бяхме надалеч, за да ловуваме. И
Джаспър се появява, целия покрит в бойни белези, влачейки тази малка откачалка със
себе си, – той намигна игриво на Алис. – Която поздравява всички по имена, знае всичко
за тях и иска да знае, в коя стая може да се настани.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Алис и Джаспър се засмяха в хармония – сопрано и бас.
- Когато се върнах, всичките ми вещи бяха в гаража –продължи Едуард.
Алис се нацупи
- Твоята стая имаше най-хубавата гледка
Сега всички се засмяха.
- Това е много хубава история. – казах им.
Три чифта очи показаха съмнение в психическото ми състояние.
- Имам предвид последната част. – защитих се аз. – Щастливият край с Алис.
- Алис наистина направи нещата различни. - съгласи се Джаспър
Но покрай целия стрес една моментна пауза не можеше да е прекалено дълга.
- Армия? – прошепна Алис. – Защо не ми каза?
Останалите отново се напрегнаха, спрели погледите си върху лицето на Джаспър
- Помислих си, че тълкувам знаците неправилно, защото няма мотив. За какво му е на
някого да създава армия в Сиатъл? Там няма история, няма вендета. Няма никакъв смисъл
дори и от военна гледна точка, никой не го завоюва. Номадите преминават от там, но няма
кой да се бие за него. Няма дори от кого да го защитават. Но съм виждал това и преди, и
няма друго обяснение. В Сиатъл има армия от новородени вампири. Мисля, че са по-
малко от 20. Лошата част е, че те са напълно нетренирани. Който и да ги е създал, ги е
оставил да вилнеят. Ще стане по-лошо и няма да мине много, докато Волтури се появят.
Всъщност съм изненадан, че оставиха това да продължи толкова дълго.
- Какво можем да направим? – попита Карлайл
- Ако искаме да избегнем намесата на Волтури, ще трябва да унищожим новородените и
то много скоро. – Лицето на Джаспър беше твърдо.Знаейки историята му сега, можех да
гадая как му влияеше това заключение . – Мога да ви науча как. Няма да е лесно във
града. Младите не се притесняват да бъдат разкрити, но ние ще трябва да се пазим. Това
ще ни ограничи по начини, по които те не са. Може би ще успеем да ги подмамим.
-Може би няма да ни се наложи. - гласът на Едуард беше мрачен. – На никого ли не му
хрумна, че единствената възможна цел в района, която да изисква създаването на армия
сме...ние?
Очите на Джаспър се присвиха, а тези на Карлайл се отвориха по-широко, шокирани.
- Семейтвото на Таня също е близо. – каза Есме бавно, не-искаща да приеме думите на
Едуард.
- Новородените не отмъщават за закотвени кораби (Бел. Ред.: Близостта на
местоживеенето на Денали до море/предположение/), Есме. Мисля, че трябва да
обмислим идеята, че ние сме мишените.
- Не са тръгнали след нас. – настоя Алис, след което направи пауза. – Или...не знаят, че са.
Все още не.
- Какво има? - попита Едуард, напрегнат и любопитен. – Какво си спомняш?
- Части от нещо. - каза Алис. – Не мога да видя ясна картина, когато се опитам да видя
какво се случва. Нищо конкретно. Но и преди съм получавала тези странни проблясъци.
Не са достатъчни, за да оформят някакъв смисъл. Сякаш някой си променя решенията,
движейки от един курс на действие към друг толкова бързо, че не мога да придобия ясна
картина...
- Нерешителност? – попита Джаспър, невярващ.
- Не знам...
- Не е нерешителност. - изръмжа Едуард. – Знание. Някой, който знае, че не можеш да
видиш нищо, преди да е направено решение. Някой, който се крие от нас, играейки си със
дупките във видението ти.
- Кой би знаел това? - прошепна Алис.
Очите на Едуард бяха безизразни като лед.
- Аро те познава така, както самата ти се познаваш.
- Но аз бих видяла, ако те решат да дойдат...
- Освен, ако не са искали да си изцапат ръцете.
- Услуга. - предложи Розали, прговаряйки за първи път. – Някой от юг...някой, който вече е
имал проблеми с правилата. Някой, който е трябвало да бъде унищожен и му е предложен
втори шанс, ако се погрижи за този малък проблем...Това би обяснило реакцията на
Волтури.
- Защо? - попита Карлайл, все още шокиран. – Няма причина за тях да…
- Бяха там. - тихо се противопостави Едуард. – Изненадан съм, че се стигна до тук толкова
рано, защото другите мисли бяха по-силни. В главата на Аро, той ме видя да стоя до
едната му страна, а Алис, до другата. Настоящето и бъдещето, вируално заблуждаване.
Силата на желанието му го мотивираше. Бих си помислил, че би му отнело доста повече
време, за да изостави този план, искаше го твърде много.Но също така я имаше и мисълта
за теб, Карлайл, за нашето семейство, което става по-голямо и по-силно. Зависта и
страхът, че ти нямаш повече, но все пак имаш неща, които той иска. Той се опита да не
мисли за това, но не можа да го скрие напълно. Идеята за изкореняването на
конкуренцията беше там. Освен техният собствен, ние сме най-големият клан, който те
някога са виждали...
Загледах се ужасено в него. Никога не ми бе казвал това, но май знаех защо. Сега можех
да си го представя. Мечтата на Аро – Едуард и Алис облечени във дълги черни роби,
движейки се заедно от двете му страни със студени, кърваво-червени очи...Карлайл
прекъсна ужасяващият ми кошмар.
- Те са твърде обвързани към мисията си. Никога не биха нарушили собствените си
правила. Това противоречи на всичко, в което са вярвали през всичките тези години.
- Те ще изчистят след това. Двойно предателство. - каза Едуард с мъртвешки глас. – Няма
направено зло.
Джаспър се подпря няпред, разклащайки главата си.
- Не, Карлайл е прав. Волтури не нарушават правилата. Освен това, всичко е твърде
небрежно. Този...човек, тази заплаха, те си нямат никаква идея какво правят. Бих се
обзаложил, че е новобранец. Не ми се вярва Волтури да за самесени. Но и това време ще
дойде.
Всички се загледаха, замръзнали и изпълнени със стрес.
- Ами тогава да вървим. - почти изрева Емет. –Какво още чакаме?
Карлайл и Едуард си размениха дълъг поглед, след което Едуард кимна веднъж.
- Ще имаме нужда да ни научиш, Джаспър. - най-накрая каза Карлайл. – Как да ги
унищожим.
Челюстта му беше стисната, но можех да видя болката в очите му, докато изговаряше тези
думи. Никой не мразеше насилието повече от Карлайл. Имаше нещо, което ме
притесняваше, а не можех да кажа какво. Бях вцепенена, ужасена и смъртно изплашена. И
все пак, под всичко това, можех да почувствам, че нещо важно ми убягва. Нещо, което
щеше донесе някакъв смисъл в всичкият този хаос. Нещо, което би го обяснило.
- Ще имаме нужда от помощ. - каза Джаспър. - Мислиш ли, че семейството на Таня би
могло да...? Още пет зрели вампира, биха направили огромна разлика. А Кейт и Елеазар,
биха били особено изгодни на наша страна. Би било почти лесно с тяхна помощ.
- Ще попитаме. - отговори му Карлайл.
Джаспър извади мобилният си телефон.
- Трябва да побързаме.
Никога не бях виждала Карлайл толкова разтревожен. Той взе телефона и отиде до
прозорците. Набра телефонният номер, постави апарата до ухото си, а другата си ръка
опря на стъклото. Загледа се навън в тази мъгливата сутрин с болезнено и противоречиво
изражение. Едуард взе ръката ми и ме издърпа към белия фотьойл. Седнах до него,
зяпайки лицето му, докато той гледаше баща си. Гласът на Карлайл беше нисък и бърз,
труден за чуване.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Чух го как поздравява Таня, и после той обясни ситуацията твърде
бързо, за да разбера нещо, въпреки че можех да кажа, че вампририте от Аляска не бяха
безпристрастни към положението в Сиатъл. Тогава нещо в гласа на Карлайл се промени.
- О! - каза той със рязък тон на изненада.-Не бяхме осъзнали, че...Ирина се е почувствала
по този начин.
Едуард нададе вопъл до мен и затвори очите си.
- По дяволите. Проклет да е Лорън до най-дълбоките дебри на ада, където му е мястото.
- Лорън?- прошепнах аз, докато кръвта се отдръпваше от лицето ми, но Едуард не
отговори, беше концентриран върху мислите на Карлайл.
Кратката ми Среща с Лорън по-рано тази пролет не беше нещо, което щеше скоро да
избледнее от съзнанието ми. Все още си спомнях всяка една негова дума, преди Джейкъб
и глутницата му да се появят.
„Всъщност съм тук, защото имам да й връщам услуга....”
Виктория. Лорън беше първата й стъпка, тя го беше изпратила, за да види колко трудно
може да стигне до мен. За нейно съжаление, той не оцеля нападението на вълците, за да й
докладва. Въпреки че все още поддържаше старите си връзки с Виктория след смъртта на
Джеймс, той направи и нови такива. Премести се да живее със смейството на Таня в
Аляска, а те бяха най-близките приятели на Кълънови, което във вампирският свят
практически се броеше като разширяване на семейството. Лорън е бил с тях почти година
преди да умре.
Карлайл все още говореше, гласът му бе умоляващ; решителен, но с особен тон. И тогава
изведнъж, решителноста пребори учтивостта.
- Няма съмнение в това. - каза той с отстъпващ глас. - Сключили сме примирие. Те не са
го нарушили, и ние няма да го направим. Съжалявам да го чуя...Разбира се. Ще се наложи
да дадем всичко от себе си сами.
Карлайл затвори телефона, без да чака за отговор. Продължи да се взира в мъглата.
- Какъв е проблема? - възропта Емет на Едуард.
- Ирина е била в по-дълбоки отношения с Лорън, отколкото сме подозирали. Тя изпитва
силна неприязън към вълците, задето са го унищожили, за да спасят Бела. Тя иска… - Той
спря, поглеждайки към мен
- Продължавай. - казах го с колкото можех по-равномерен глас.Очите му се свиха.
– Иска отмъщение. Иска да унищожи глутницата. Ще ни помогнат, само ако и разрешим.
- Не! - извиках аз.
- Не се притеснявай. - каза ми той с равен глас. – Карлайл никога не би се съгласил с това
-замисли се, след което въздъхна. - Нито пък аз. Лорън си го просеше.- това беше почти
ръмжене. –И все още съм задължен на вълците за това.
- Това не е добре. - каза Джаспър. –Прекалено равна битка е. Ние ще имаме предимство в
уменията си, но не и в бройката. Ще спечелим, но на каква цена?
Напрегнатите му очи пробляснаха към лицето на Алис и се извърнаха. Исках да крещя на
глас, докато осмислях думите на Джаспър.Ще спечелим, но ще загубим. Някои няма да
оцелеят. Огледах стаята и лицата им…Джаспър,Алис, Емет, Роуз, Есме, Карлайл...Едуард
- лицата на моето семейство.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
14. ИЗЯВЛЕНИЕ
- Не може да си сериозна. - Казах в сряда следобед. - Напълно си се побъркала!
- Говори каквото искаш за мен, Бела. - отговори Алис - Партито ще се състои.
Зяпнах я с толкова разширени от недоверие очи, че почувствах, че могат да изпаднат и да
тупнат в подноса с храната ми.
- О, успокой се, Бела! Няма причина да не го направим. Освен това, поканите вече са
разпратени.
- Но... то... ти...аз...лудост! - издърдорих.
- Вече си купила подаръка ми. - Напомни ми тя - Няма нужда да правиш нищо, освен да
се появиш.
Насилих се да се успокоя.
- С всичко, което става, едва ли едно парти е най-добрата идея.
- Дипломирането е това, което става и едно парти е толкова подходящо, че е направо
необходимо.
- Алис!
Тя въздъхна и се опита да бъде сериозна.
- Има няколко неща, които трябва да оправим и това може да отнеме време. Докато седим
тук и чакаме, можем да отпразнуваме хубавите неща. Ще завършваш гимназия - за първи
път - само веднъж. Не ти се полага да си човек отново, Бела. Шансът е веднъж в живота.
Едуард, утихнал по време на нашия малък спор й хвърли предупредителен поглед. Тя му
се изплези. Имаше право - нежният й глас никога нямаше да надделее над глъчта в
столовата.
- Какви неща трябва да оправим? - попитах, отказвайки да бъда отклонена от реда на
мислите си. Едуард отговори ниско.
- Джаспър мисли, че можем да се възползваме от малко помощ. Семейството на Таня не е
единственият избор, който имаме. Карлайл се опитва да издири няколко стари приятели, а
Джаспър се опитва да намери Питър и Шарлот. Обмисля да говори с Мария...но никой не
иска да замесва южняците.
Алис деликатно потрепери.
- Не би било прекалено трудно да ги убедим да помогнат. - продължи той. - Никой не иска
посещение от Италия.
- Но тези приятели - те няма да са... вегетарианци, нали? - протестирах, използвайки
определението на самите Кълън за себе си.
- Не - Отговори Едуард, добивайки изведнъж с безизразен облик.
- Тук? Във Форкс?
- Това са приятели. – успокои ме Алис. - Всичко ще се оправи. Не се тревожи. А и след
това Джаспър трябва да проведе няколко курса по елиминация на новородени...
Очите на Едуард светнаха при тези й думи и за кратко усмивка просветна по лицето му.
Изведнъж почувствах стомаха си като пълен с малки остри парченца лед.
- Кога тръгваш? - попитах глухо.
Не можех да понасям това - идеята, че някой може да не се върне. Ами ако беше Емет,
толкова смел и безразсъден, че никога не беше дори и малко предпазлив. Или Алис,
толкова малка, толкова крехка? Или.. дори не можех да си помисля това име, да приема
тази възможност.
- След седмица - каза небрежно Едуард. - Това би трябвало да ни осигури достатъчно
време.
Парченцата лед се извиха болезнено в стомаха ми. Изведнъж ми стана лошо.
- Изглеждаш малко зелена, Бела. - коментира Алис.
Едуард обви ръката си около мен и ме притисна силно до себе си.
- Всичко ще е наред, Бела. Повярвай ми.
„Ама разбира се”, помислих си. Да му повярвам. Той не беше този, който трябваше да
стои назад и да се чуди дали смисъла на съществуването му ще се върне.
И тогава ми хрумна. Може би нямаше нужда да остана назад. Седмица беше повече от
достатъчно време.
- Търсите помощ - Казах бавно.
- Да? - главата на Алис клюмна настрани и обработи промяната в тона ми.
Гледах само в нея, когато отговорих. Гласът ми беше съвсем леко по-силен от шепот.
- Аз бих могла да помогна.
Тялото на Едуард изведнъж се скова, ръката му се затегна около мен. Той издиша и звука
прозвуча като съскане. Но беше Алис, все още спокойна, която отговори.
- Това не би било много полезно.
- Защо не? - оспорих; Можех да чуя отчаянието в гласа си. - Осем е по-добре от седем.
Има повече от достатъчно време.
- Няма достатъчно време да те направим полезна, Бела. - оспори тя спокойно. - Помниш
ли как Джаспър ти описа новородените? Не би могла да си полезна в битка. Няма да
можеш да контролираш инстинктите си и това би те направило лесна мишена. И тогава
Едуард би се ранил, опитвайки се да те защити. - тя обви ръцете си около гръдния си кош,
доволна от своята неоспорима логика.
Знаех, че е права, когато го представи по този начин. Прегърбих се на мястото си,
крехката ми надежда беше разбита. До мен Едуард се отпусна. Напомни в ухото ми:
- Не защото те е страх.
- О! - каза Алис и празен поглед премина през лицето й. Тогава изрежанието и стана
кисело.- Мразя отказвания в последната минута. Това смалява списъка на присъстващите
до шейсет и пет...
- Шейсет и пет! - очите ми се уголемиха отново.
Нямах толкова много приятели. Дори познавах ли толкова много хора?
- Кой се е отказал? - зачуди се Едуард, игнорирайки ме.
- Рене.
- Какво? - задишах на пресекулки.
- Тя щеше да те изненада за завършването ти, но нещо се е объркало. Ще имаш
съобщение като се прибереш.
За момент се отпуснах облекчено. Каквото и да беше, което се е объркало в плановете на
майка ми, бях вечно благодарна за него. Ако беше дошла във Форкс сега... не исках и да
си помисля за това. Главата ми щеше да експлодира.
Лампичката за съобщенията светеше когато се прибрах. Чувството ми на облекчение
отново запламтя, докато слушах как майка ми описва инцидентът на Фил на бейзболното
игрище - докато правел демонстративно приплъзване се бутнал в кечъра и счупил
тазобедрената си кост; Изцяло зависел от нея и нямало начин да го остави. Майка ми все
още се извиняваше когато съобщението свърши.
- Е, това е един. - въздъхнах.
- Един какво? - попита Едуард.
- Един човек, за когото не трябва да се притеснявам, че ще бъде убит тази седмица.
Той извъртя очи.
- Защо ти и Алис не приемате това на сериозно? - попитах - Това е сериозно.
Той се усмихна.
- Увереност.
- Прекрасно - пзръмжах.
Вдигнах телефона и набрах номера на Рене. Знаех, че ще бъде дълъг разговор, но знаех
също и че няма да ми се налага да допринасям много за него.
Просто слушах и я успокоявах всеки път, когато ми се отдаваше да вметна някоя дума; Не
бях разочарована, не бях ядосана, не бях наранена. Трябваше да се концентрира върху
помагането на Фил да оздравее. Казах й да пожелае " Оздравявай бързо" на Фил от мен и
обещах да и се обадя и да разкажа всеки един детайл от основополагащото образование
от гимназията във Форкс. Накрая, трябваше да използвам своята отчаяна нужда да уча за
финалните изпити, за да затворя телефона.
Търпението на Едуард беше безкрайно. Той изчака любезно през целия разговор, просто
играейки си с косата ми и усмихвайки се, когато поглеждах към него. Вероятно не беше
нормално да забелязвам такива работи, когато имах много по-важни неща, за които да
мисля, но усмивката му още спираше дъха ми. Беше толкова красив, че понякога трудно
можех да мисля за нещо друго, трудно беше да се концентрирам върху проблемите на
Фил, или извиненията на Рене, или враждебни армии вампири. Бях просто човек.
Веднага щом затворих се изправих на пръсти, за да го целуна. Той постави ръцете си на
кръста ми и ме подигна на кухненския плот, за да не се налага да се протягам
толкова.Това за мен беше идеално.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Сключих ръцете си около врата му и се разтопих на
студената му гръд. Прекалено рано, както обикновено, той се отдръпна.
Усетих как нацупена физиономия плъзва по лицето ми. Той се засмя на изражението ми,
като се отдели от хватката на ръцете и краката ми. Облегна се на плота до мен и постави
леко едната си ръка около раменете ми.
- Знам, че мислиш, че имам някакъв вид съвършен и непробиваем самоконтрол, но това
не е точно така.
- Ще ми се. - въздъхнах.
И той въздъхна.
- След училище утре, - каза той, сменяйки темата. - Ще ловувам с Карлайл, Есме и Розали.
Само за няколко часа. Ще останем наблизо. Алис, Джаспър и Емет би трябвало да могат
да те опазят.
- Ъгх. - измрънках сърдито.
Утре беше първият ден от последните изпити и щяхме да сме на училище само половин
ден. Имах математика и история - единствените две предизвикателства в програмата ми -
така че щях да имам цял ден без него и с нищо за правене освен притесняване.
- Мразя да си имам детегледачка.
- Временно е. - обеща той.
- Джаспър ще се отегчи. Емет ще ми се подиграва.
- Ще се държат прилично.
- Да бе. - изръмжах.
И тогава ми хрумна, че имам и друг вариант освен бавачки.
- Знаеш ли... не съм била до Ла Пуш от лагера на открито.
Гледах лицето му внимателно за някаква промяна в изражението. Очите му се присвиха
съвсем мъничко.
- Ще съм достатъчно в безопасност там. - напомних му.
Той го обмисли за няколко секунди.
- Най-вероятно си права.
Лицето му беше спокойно, но малко прекалено гладко. Почти попитах дали не би
предпочел да остана тук, но тогава си помислих за самодоволния Емет, който без
съмнение щеше да намери повод за гавра и промених темата.
- Вече жаден ли си? - попитах, протягайки се, за да погаля леките сенки под очите му.
Ирисите му все още бяха в дълбоко златисто.
- Не съвсем. - изглежда ми отговаряше неохотно и това ме изненада. Зачаках за обяснение.
- Искаме да сме възможно най-силни. - обясни той, все още неохотно. - Вероятно ще
ловуваме отново по пътя, търсейки по-голям дивеч.
- Това те прави по-силен?
Той затърси в лицето ми следа от нещо, но там нямаше нищо за намиране, освен
любопитство.
- Да. - каза накрая той - Човешката кръв ни прави най-силни, макар само частично.
Джаспър премисляше да хитруваме(колкото и да е против идеята, ако не друго, то е
практичен) но не би го предложил. Знае какво ще каже Карлайл.
- Това ще помогне ли? – попитах тихичко.
- Няма значение. Ние няма да променим това, което сме.
Намръщих се. Ако нещо можеше да помогне да изравним силите....и тогава потръпнах,
осъзнавайки, че нямам исках някой непознат да умре, за да бъде той в безопасност. Бях
ужасена от себе си, но и не можех да го отрека напълно. Той отново смени темата.
- Затова и те са толкова силни, разбира се. Новородените са пълни с човешка кръв –
тяхната собствена кръв, която реагира на промените. Задържа се в тъканите и ги прави
по-силни. Телата им я използват бавно, както Джаспър каза, силата започва да намалява
след около година.
- Колко силна ще бъда?
Той се ухили.
- По-силна от мен.
- По-силна дори от Емет?
Усмивката му стана по-широка.
- Да. Направи ми услуга и го предизвикай на канадска борба. Ще бъде добро изживяване
за него.
Засмях се. Звучеше толкова нелепо. Тогава въздъхнах и скочих от плота, защото не можех
да отлагам повече. Трябваше да зубря, и то да зубря здраво. За щастие Едуард ми
помагаше, а той беше отличен учител – знаеше абсолютно всичко. Най-големият ми
проблем щеше да бъде да се съсредоточа върху тестовете. Ако не внимавах, можеше да се
окаже, че пиша есето си по история върху вампирските войни на юг.
Направих си кратка почивка, за да се обадя на Джейкъб и Едуард изглеждаше така
спокоен, както когато се обадих на Рене. Отново си играеше с косата ми.
Въпреки че беше средата на следобяда, обаждането ми събуди Джейкъб и отначало той
беше в лошо настроение. Но веднага се развесели като го попитах дали може да го посетя
на следващият ден. Училището на Куилеутите вече беше разпуснато за през лятото, затова
той ми каза да отида колкото се може по-рано. Радвах се, че имах избор вместо да бъда
при бавачките ми. В прекарването на денят с Джейкъб имаше малко повече достойнство.
Малка част от това достойнство все пак се загуби, когато Едуард настоя отново да ме
придружи до границата, като дете, което бива разменяно между попечители.
- Та, как мислиш че се справи на изпитите? – попита Едуард по пътя, завързвайки някакъв
разговор.
- Историята беше лесна, но не знам за Аритметиката. Изглеждаше ми правилно, което
значи, че сигурно ще ме скъсат.
Той се засмя.
- Сигурен съм, че си се справила добре. Но, ако си прекалено притеснена, мога да
подкупя г-н Варнър да ти пише шестица.
- А, благодаря, но не.
Той се засмя отново, но внезапно спря, когато свихме в последният завой и видяхме
червената кола да чака. Той се намръщи в концентрацията си и тогава, докато паркираше
колата, въздъхна.
- Какво има? – попитах с ръка на вратата.
Той поклати глава.
- Нищо. – очите му се свиха, докато гледаше през предното стъкло към другата кола. Бях
виждала този поглед и преди.
- Нали не слушаш Джейкъб? – обвиних го аз.
- Не е лесно да не обръщаш внимание на някого, когато той крещи.
- Оу. – помислих върху това за секунда. – Какво крещи? – Прошепнах.
- Абсолютно сигурен съм, че той сам ще го спомене. – каза Едуард с ироничен тон.
Щях да продължа да дълбая по проблема, но тогава Джейкъб натисна клаксона – две
нетърпеливи свирвания.
- Това е неучтиво. – изръмжа Едуард.
- Това е Джейкъб. – въздъхнах и побързах да изляза преди приятелят ми да направи нещо,
което наистина щеше да вбеси Едуард.
Помахах на Едуард преди да се кача в Заека и от разстояние изглеждаше сякаш наистина
се е разтроил заради бибипкането....или каквото си е мислел Джейкъб. Но очите ми бяха
слаби и грешаха постоянно.
Исках Едуард да дойде при мен. Исках и двамата да излязат от колите си, да се здрависат
и да бъдат приятели – да бъдат Едуард и Джейкъб, вместо вампирът и върколакът. Като че
отново държах онези два упорити магнита в ръцете си, и ги държах един до друг,
насилвайки природата да се обърне....
Въздъхнах и се качих в колата на Джейкъб.
- Здрасти, Белс. – тонът му беше жизнерадостен, но гласът му се провлачи.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Оглеждах лицето му, докато той се взираше в пътя, карайки малко по-бързо от мен, но по-
бавно от Едуард, към Ла Пуш. Джейкъб изглеждаше различно, дори болнаво. Клепачите
му се затваряха, а лицето му беше изпито. Рошавата му коса стърчеше на произволни
посоки, а на места стигаше до брадичката му.
- Добре ли си, Джейк?
- Просто съм уморен. – успя да каже той, преди огромна вълна от прозявания да го залее.
Когато приключи, попита. – Какво искаш да правиш днес?
Погледнах го за момент.
- Нека постоим у вас засега. – предложих. Не изглеждаше да може да прави нещо повече
от това. – Можем да покараме моторите по-късно.
- Разбира се, разбира се. – каза той, прозявайки се отново.
Къщата на Джейкъб беше празна и това беше странно. Осъзнах, че мислех за Били като за
постоянна фигура тук.
- Къде е баща ти?
- У Клиъруотърови. Стои там доста често откак Хари умря. Сю е самотна.
Джейкъб седна на старият диван, на който имаше место за двама и се опита да се смести
на една страна, за да ми направи място да седна до него.
- Оу. Това е добре. Горката Сю.
- Да...тя има проблеми.... – той се поколеба. – С децата си.
- Да, сигурно е трудно за Сет и Лиа, да загубят баща си....
- Аха. – съгласи се, загубен в мислите си.
Взе дистанционното и започна да прещраква каналите, без да се замисля. Прозя се.
- Какво ти става, Джейк? Ти си като зомби.
- Снощи спах около два часа, а предната нощ – четири. – Каза ми той.
Бавно протегна дългите си ръце и можех да чуя как ставите му пукат, докато се разтягаше.
Той намести лявата си ръка на облегалката на дивана зад мен и се отпусна назад, за да
подпре главата си на стената. – Изтощен съм.
- Защо не спиш? – попитах го.
Той направи физиономия.
- Сам е труден. Не се доверява на кръвопийците ти. Бягам двойни смени вече две седмици
и никой не ме е и пипнал, но той все още не се връзва. Така че за сега съм сам.
- Двойни смени? Да не е защото се опитваш да наглеждаш и мен? Джейк, това е нередно!
Трябва да спиш. Аз ще съм добре.
- Не е голяма работа. – очите му внезапно бяха нащрек. – Хей, открихте ли кой беше
влизал в стаята ти? Има ли нещо ново?
Пренебрегнах вторият въпрос.
- Не, не открихме нищо за моя...ъ, посетител.
- Тогава аз ще се навъртам наоколо. – каза той и очите му се затвориха.
- Джейк… – започнах да хленча.
- Хей, това е най-малкото, което мога да направя – предложих ти вечна служба, не
помниш ли? Аз съм твой роб доживот.
- Не искам роб!
Очите му не се отвориха.
- Какво тогава искаш, Бела?
- Искам приятеля си Джейкъб – и не да е полу-умрял, наранявайки се в някакъв зле
ръководен опит да...
Той ме прекъсна.
- Погледни на нещата така – надявам се да хвана вампир, когото ми е позволено да убия,
разбра ли?
Не отговорих. Тогава той ме погледна, надниквайки за реакцията ми.
- Шегувам се, Бела.
Гледах в телевизора.
- Та, някакви специални планове следващата седмица? Завършваш. Уау. Това е голямо
събитие. – гласът му стана безизразен, лицето му – вече изпито, изглеждаше направо
измъчено, докато очите му се затваряха пак, този път не от изтощение, а в отрицание. Аз
осъзнах, че завършването все още имаше ужасяващо значение за него, въпреки че
намеренията ми сега бяха осуетени.
- Нямам никакви специали планове. – казах внимателно, надявайки се, че той ще долови
окуражението в думите ми, без да му давам по-подробно обяснение.
Не исках да се впускам в тях точно сега. От една страта, той не търсеше по-трудна тема за
разговор. От друга, знаех, че той ще прочете прекалено много в опасенията ми.
- Ами, всъщност имам парти по случай завършването. Моето. – направих отвратена
гримаса. – Алис обожава партитата и е поканила целият град у тях. Ще бъде ужасно.
Очите му се отвориха докато говорех и спокойна усмивка направи лицето му да изглежда
по-малко изтощено.
- Аз не получих покана. Чувствата ми са наранени. – пошегува се той.
- Считай се за поканен. Предполага се, че е моето парти, така че аз би трябвало да мога да
каня когото си искам.
- Мерси. – каза той саркастично, очите му се затвориха за пореден път.
- Иска ми се да можеше да дойдеш. – Казах без капка надежда в гласа си. – Ще бъде
много по-забавно. Поне за мен.
- Разбира се, разбира се. – промърмори той. – Това ще бъде много...мъдро... – гласът му се
проточи.
След няколко секунди той хъркаше. Горкият Джейкъб. Разглеждах спящото му лице и
харесвах това, което виждах там. Докато спеше, всяка следа от отбранителност и
горчивина изчезваше и внезапно и той отново беше този, който бе най-добрият ми
приятел преди цялата върколашка глупост да се беше намесила. Той изглеждаше толкова
по-малък. Той изглеждаше като моят Джейкъб.
Сгуших се на дивана, за да изчакам до края на дрямката му, надявайки се, че той ще
поспи добре и ще навакса поне малко от изгубеното. Започнах да превключвам каналите,
но не даваха нищо интересно. Спрях се на кулинарно шоу, осъзнавайки докато гледах, че
никога няма да положа толкова усилия за вечерята на Чарли. Джейкъб продължи да хърка,
още по-силно. Изключих телевизора.
Бях странно отпусната, дори малко ми се спеше. Тази къща ми се струваше по-безопасна
от моята, вероятно защото никой не беше дошъл да ме търси тук. Свих се на дивана и се
замислих дали аз самата да не взема да дремна малко. Може би щях, но заради хъркането
на Джейкъб това беше невъзможно. Така че, вместо да спя, оставих ума си да се рее.
Финалните ми изпити бяха направени и повечето от тях бяха лесна работа. Аритметиката,
единственото изключение, беше зад мен, без значение дали я бях издържала или ме бяха
скъсали. Гимназиалното ми образование беше приключило. И аз наистина не знаех как да
се чувствам по този повод. Не можех да гледам обективно на него, след като беше толкова
тясно свързано с приключването на човешкия ми живот.
Чудех се колко дълго Едуард планираше да използва това не-защото-те-е-страх извинение.
По някое време щях да тропна с крак. Ако мислех практично, щях да знам, че има повече
смисъл в това да помоля Карлайл да ме превърне, веднага щом се дипломирам. Форкс се
превръщаше в място почти толкова опасно, колкото военна зона. Не, Форкс беше военна
зона. Да не споменавам, че би било чудесно извинение да пропусна купона по случай
дипломирането. Усмихнах се на себе си, мислейки за тези най-тривиални причини, за да
се превърна по-скоро. Глупави...и все пак непреодолими. Но Едуард беше прав – все още
не бях напълно готова. И не исках да съм практична. Исках Едуард да го направи. Не
беше рационално желание. Бях сигурна, че две секунди след като някой действително ме
ухапе, и отровата започне да гори във вените ми, вече нямаше да ме интересува кой го е
направил. Така че не би трябвало да има някаква разлика.
Трудно е за обяснение, дори и за мен самата, защо имаше значение.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Просто имаше нещо
блазнещо във мисълта, че той ще е този, който ще направи изборът — да иска да ме
задържи достатъчно, че да не просто да остави бъда променена, а да ме задържи. Беше
глупаво, но идеята, че неговите устни ще бъдат последното хубаво нещо, което ще
почувствам, ми хареса. И дори още по-засрамващо, нещо което никога не бих изрекла на
глас, исках неговата отрова да зарази системата ми. Това би ме накарало да му
принадлежа по по-осезаем, определящ ме начин. Но все пак знаех, че той щеше се инати
като магаре на мост за изискването си за брак, защото очевидно забавянето беше една от
главните му цели и засега работеше успешно.
Опитах се да си представя как казвам на родителите си, че ще се женя това лято. Да кажа
на Анджела, и Бен, и Майк. Не бих могла. Не бих могла дори да измисля какво да им
кажа. Би било по-лесно направо да им поднеса новината, че ще ставам вампир. И бях
сигурна, че ако кажех на майка ми цялата истина, тя би се борила по-ревностно срещу
това да се омъжа, отколкото да бъда превърната. Направих физиономия, представяйки си
ужасеното й изражение.
И тогава, само за секунда, видях това странно видение на мен и Едуард, седящи на
люлката на една веранда, облечени с дрехи от различен свят. Свят, в който неговият
пръстен, на моята ръка, не би изнендало никого. По-просто устроено място, където
любовта се определя по по-лесен начин. Свят, в който едно плюс едно е равно на две...
Джейкъб изхърка и се обърна на другата страна. Ръката му се приплъзна от гърба на
дивана и ме закова срещу тялото му. Свети Боже, колко беше тежък! И горещ . Стана
непоносимо само след няколко секунди. Опитах се да се измъкна изпод ръката му без да
го събудя, но трябваше да натисна малко, и когато рамото му падна от мен, очите му се
ококориха. Той скочи на краката си, оглеждайки се нервно наоколо.
-Какво? Какво? - Попита дезориентирано.
-Това съм само аз Джейк. Извинявай, че те събудих. -той се обърна, за да ме погледне,
мигащ и объркан.
-Бела?
-Хей, поспаланко.
-О, човече! Заспал ли съм? Съжалявам! Колко време съм спал?
-Няколко „Емерил наживо”(Бел. Ред.: Emeril Live – американско кулинарно шоу), загубих
им бройката.
Той седна на дивана до мен
–Уоу. Извинявай за това, наистина.
Пригладих косата му, опитвайки се да я приведа в ред. – Не се чувствай виновен. Радвам
се, че успя да си поспиш.
Той се прозя и се протегна.
–Тези дни съм безполезен. Нищо чудно, че Били винаги го няма. Толкова съм скучен.
-Много си си добре. - уверих го.
-Ъгх, нека да излезем навън. Имам нужда от разходка, или ще заспя отново.
-Джейк, заспивай. Аз съм добре. Ще се обадя на Едуард да дойде да ме вземе-Пребърках
джобовете си, докато говорех и осъзнах, че са празни. -Мамка му, ще трябва да използвам
телефонът ти. Май съм оставила неговия в колата. -Започнах да се издавам.
- Не – настоя Джейкъб, хващайки ръката ми. - Не, остани. Почти не идваш тук. Не мога да
повярвам, че пропилях цялото това време.
Той ме издърпа от дивана, докато говореше и после ме изведе навън, като си удари главата
в рамката на вратата докато минаваше. Беше станало много по-студено, докато той спеше.
Въздухът беше нетипично студен за сезона. Явно имаше буря някъде по пътя, защото
сякаш беше Февруари, а не Май. Зимният въздух изглежда направи Джейкъб
подозрителен. Той сновеше напред и назад пред къщата за минута, влачейки ме със себе
си.
-Аз съм идиот… - Мърмореше си нещо
- Какво има Джейк? Какво като си заспал? – Подразних се
- Исках да говоря с теб. Не мога да повярвам…
- Ами говори с мен сега. – казах.
Джейкъб срещна погледът ми за секунда, и побърза да извърне неговия към дърветата.
Почти изглеждаше така сякаш се изчервява, но не можех да кажа със сигурност, заради
тъмната му кожа.
Внезапно се сетих какво ми каза Едуард, когато ме остави – че Джейкъб ще ми каже, това
което е крещял в главата си. Загледах, хапейки устната си.
-Виж, - Джейкъб каза. – планирах да ти го кажа по малко по-различен начин – той се
засмя, но звучеше така сякаш се смееше на себе си – По-внимателно. – Добави. – Щях да
поработя малко над него, но – и той погледна към облаците, тъмнеещи все повече, заедно
със следобеда, който напредваше. – Времето ми за работа свърши. – Засмя се нервно.
Все още напредвахме бавно.
– За какво говориш? – настоях аз. Той пое дълбок дъх
– Искам да ти кажа нещо.И ти вече го знаеш...но мисля, че трябва да го кажа на глас и без
това. Просто, за да няма никога някакво объркване по темата.
Заковах краката си на място и той спря. Прибрах ръката си и я сгънах пред гърдите си
Внезапно бях сигурна, че не исках да знам на къде отиват нещата. Веждите на Джейкъб се
изтеглиха надолу, хвърляйки дълбоките му очи в сянка.Те бяха чисто черни, докато се
взираха в моите.
– Влюбен съм в теб Бела. –каза той със силен и сигурен глас – Бела, обичам те. И искам
да избереш мен, вместо него.Знам, че ти не се чувстваш по този начин, но имам нужда от
истината наяве, за да знаеш възможностите си. Не бих искал неразбирателството да
застане на пътя ни.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
15.ОБЛОГ
Зяпах го една дълга минута, безмълвна. Не можех да се сетя за нищо, което да му кажа.
Докато той гледаше глупавото ми изражение, сериозността напусна лицето му.
– Окей, - усмихна се. – Това е всичко.
- Джейк...- почувствах се така, сякаш нещо голямо се е захванало за гърлото ми. Опитах
се да го прочистя. – Не мога, имам предвид, не...трябва да вървя.
Обърнах се, но той хвана раменете ми и ме завъртя
– Не, почакай. Знам това Бела. Но виж, отговори ми на това, става ли? Искаш ли да си
тръгна и никога повече да не те видя? Бъди честна.
Беше ми трудно да се концентрирам вурху въпросът му, затова ми трябваше минута, за да
отговоря.
– Не, не искам това – най-накрая си признах.
Джейк се усмихна
– Виждаш ли.
- Но не те искам наоколо, поради същата причина, заради която ти ме искаш наоколо –
възразих.
– Кажи ми тогава, точно защо ме искаш до теб?
Замислих се
– Липсваш ми, когато не си тук. Когато ти си щастлив, – подбирах думите си внимателно
– Това прави и мен щастлива. Но бих могла да кажа същото за Чарли, Джейк. Ти си
семейство. Обичам те, но не съм влюбена в теб.
Той кимна не-възмутен.
– Но все пак ме искаш тук…
- Да. – въздъхнах. Беше невъзможно да го обезкуража.
- Тогава ще се навъртам наоколо.
- Просиш си наказание. – скарах му се
- Да. – той прокара върховете на пръстите си по дясната ми буза.
Избутах с удар ръката му надалеч.
- Мислиш ли, че можеш да се дършиш поне малко по-добре? – попитах подразнена.
- Не, не мисля. Ти решавай, Бела. Можеш да ме имаш такъв, какъвто съм, включително и
с лошото ми поведение, или не можеш да ме имаш въобще.
Погледнах го разочаровано
–Това е гадно.
-Също като теб!
Това ме изненада и аз направих инстинктивно крачка назад. Той беше прав. Ако не бях
гадна и алчна, бих му казала, че не искам да сме приятели и да си тръгна. Беше грешно да
се опитвам да задържа приятеля си, знаейки, че това ще го нарани. Не знаех какво правя
тук, но внезапно се уверих, че не е нищо добро.
- Прав си. – прошепнах.
Той се засмя.
– Прощавам ти. Само се опитай да не ми се ядосваш прекалено много, защото съвсем
наскоро реших, че няма да се предам.Наистина има нещо неустоимо в изгубената кауза.
- Джейкъб. – погледнах в тъмните му очи, опитвайки се да го накарам да ме вземе на
сериозно –Аз обичам него Джейкъб. Той е целият ми живот.
- Мен ме обичаш също. – напомни ми той. Вдигна ръката си, когато започнах да
протестирам. – Не по същия начин, знам. Но той също не е целият ти живот. Вече не.
Може би някога е бил, но си замина. И сега ще му се наложи да търпи последсвията от
избора си – мен.
Разтърсих главата си.
– Ти си непоправим.
Изведнъж, той стана сериозен. Хвана брадичката ми в ръката си, държейки я така, че да
не мога да извърна очи от настоятелният му поглед.
– Докато сърцето ти не спре да бие Бела, - проговори. – Ще съм там, ще се боря. Не
забравяй, че имаш избор.
- Не искам да избирам! – не се съгласих, опитвайки се да освободя брадичката си
неуспешно. – И ударите ми са преброени, Дежйкъб. Времето почти отмина. – очите му се
свиха. – Още една причина да се боря, дори по-упорито сега, докато мога. – прошепна
той.
Все още държеше брадичката ми, пръстите му я държаха твърде здраво, докато не ме
заболя и видях решителна форма на рязкост в очите му.
- Н...- опитах се да го спра, но беше твърде късно.
Устните му се разбиха в моите, спирайки протестът ми. Той ме целуна ядосано, грубо,
другата му ръка захвана здраво задната част на врата ми, правейки бягството невъзможно.
Избутах го със цялата си сила, но той явно дори не забеляза. Устата му беше мека,
въпреки гнева, устните му се движеха върху моите по топъл, непознат начин. Сграбчих
лицето му, в опит да го избутам, но се провалих отново. Този път обаче забеляза, което
влоши нещата. Устните му принудиха моите да се отворят и вече можех да усетя
горещият му дъх в устата си.
Действайки инстинктивно, отпуснах ръцете до тялото си и просто…изключих. Отворих
очите си, не се борех, не чувствах…просто го чаках да спре. Получи се. Настървението
изглежда изчезна и той се отдръпна, за да ме погледне. Целуна леко устните ми веднъж,
два пъти…трети път. Правех се на статуя и не мърдах. Той най-накрая се отдръпна.
- Приключи ли? – попитах го с безизразен глас.
- Да. – издиша той.
На лицето му започна да се оформя усмивка, докато затваряше очите си. Издърпах ръката
си назад, а после я забих напред право в устата му с толкова сила, колкото можех да
вложа. Чу се пукот.
- Ау! АУ! – извиках, докато подскачах нагоре-надолу като полудяла, притискайки ръката към гърдите си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 3 от 6]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите