vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на New Moon (Новолуние)

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 6]

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Новолуние
от
Стефани Майер

Съдържание:
Предговор
1. Рожден ден
2. Шевове
3. Краят
4. Пробуждане
5. Измамник
6. Приятели
7. Повторение
8. Адреналин
9. Трето колело
10. Ливадата
11. Култ
12. Неканен гост
13. Убиец
14. Семейство
15. Натиск
16. Парис
17. Посетител
18. Погребението
19. Омраза
20. Волтера
21. Присъда
22. Полет
23. Истината
24. Гласуване
Епилог: Договор

„Жестоките удоволствия имат жесток край. И в триумфа си умират те, като
огън и барут, които в целувката си се погубват”
Ромео и Жулиета, ІІ действие, VІ сцена

ПРЕДГОВОР
Чувствах се като в капан в един от онези ужасяващи кошмари, в които трябва да
бягаш, да бягаш, докато дробовете ти се пръснат, но не можеш да накараш тялото си
да се движи достатъчно бързо. Краката ми сякаш се движеха все по-бавно и бавно,
докато си пробивах път през безчувствената тълпа, но стрелките на огромният
часовник не се забавиха. С безпощадна, безгрижна сила те се въртяха неумолимо
към краят – края на всичко.
Но това не беше сън, и, за разлика от кошмарите си, не бягах за живота си – тичах,
за да спася нещо безкрайно по-ценно. Собственият ми живот означаваше малко за
мен днес.
Алис беше казала, че има добър шанс и двете да умрем тук. Вероятно резултатът
щеше да е различен, ако не беше възпрепятствана от ослепителната слънчева
светлина – само аз бях свободна да бягам през светлият, претъпкан площад.
А не можех да бягам достатъчно бързо.
Затова нямаше значение за мен, че бяхме заобиколени от изключително опасни
врагове. Когато часовникът започва да отброява часът, като вибрираше изпод
подметките на бавните ми крака, знаех, че съм закъсняла – и бях доволна, че нещо
кръвожадно чакаше зад кулисите. Защото ако се проваля, се отказвах от всякакво
желание за живот.
Часовникът би още веднъж и слънцето застана точно в центъра на небето.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
1. РОЖДЕН ДЕН
Бях деветдесет и девет цяло и девет процента убедена, че сънувам.
Причините за това убеждение бяха, първо, че се намирах под ярък слънчев лъч – от
типът ослепяващо слънце, което никога не изгрява в новият ми ръмящ град Форкс,
Вашингтон – и второ, бях се изправила пред баба ми Мари. Баба беше мъртва от шест
години насам, така че това бе солидно доказателство за теорията ми, че сънувам.
Баба не се беше променила много – лицето й изглеждаше точно такова, каквото си го
спомнях. Кожата й беше мека и повехнала, обвита от хиляди малки гънки, които
прилепваха нежно към костта й отдолу. Като изсушена кайсия, но със пухкава, гъста
бяла коса, която стоеше като облак около нея.
Устните ни – нейната тънка линия – се разшири във същата полу-изненадана усмивка
по едно и също време. Очевидно и тя не очакваше да ме види.
Тъкмо щях да й задам въпрос – имах толкова много – какво правеше тя в сънят ми?
Какво е правила през изминалите шест години? Дядо добре ли е, и открилили са се,
където и да са? – но тя отвори уста по същото време, когато и аз, затова се спрях, за да
й дам първа да говори. Тя също замълча и тогава и двете се усмихнаме на малкото
неудобство.
- Бела!
Не беше баба, която извика името ми, и двете се обърнахме, за да видим допълнението
към малката ни сбирка. Нямаше нужда да вдигам поглед, за да разбера кой е – това
беше глас, който щях да разпозная навсякъде – и бих му отговорила без значение дали
съм будна или заспала.. или дори мъртва, обзалагам се. Гласът, за който бих преминала
през огън – или, не чак толкова драматично, киша всеки ден през студеният и безкраен
дъжд.
Едуард.
Въпреки че умирах от вълнение да го видя – съзнателно или другояче – и въпреки, че
бях почти сигурна, че сънувам, се паникьосах, докато Едуард вървеше към нас през
ярката светлина.
Паникьосах се, защото баба не знаеше, че съм влюбена във вампир – никой не знаеше
това – така че как щях да й обясня факта, че ослепителните слънчеви лъчи се
разпръскват от кожата му в хиляди разноцветни светлинки, сякаш бе направен от
кристал или диамант?
Е, бабо, може би ще забележиш, че гаджето ми блести. Това е просто едно нещо,
което прави на слънчева светлина. Не се тревожи за това...
Какво правеше? Цялата причина, поради която живееше във Форкс, най-дъждовното
място в света, бе че може да бъде навън през деня, без да разкрие семейната си тайна.
И все пак беше тук, крачейки грациозно към мен – с най-красивата усмивка на
ангелското му лице – сякаш бях единственият човек тук.
В тази секунда ми се прииска да не бях единственото изключение на мистериозният
му талант – обикновено бях благодарна, че бях единственият човек, чийто мисли не
може да чуе така ясно, сякаш са изговорени на глас. Но сега ми се искаше да го може,
за да чуе предупреждението, което крещях в главата си.
Хвърлих паникьосан поглед обратно към баба и видях, че е прекалено късно. Тя тъкмо
се обръщаше към мен, за да ме погледне с разтревожени очи като моите.
Едуард – все така красиво усмихнат, че сърцето ми всеки момент щеше да се подуе и
да избухне в гърдите ми – сложи ръце около раменете ми и обърна лице, за да погледне
баба ми.
Изражението на баба ме изненада. Вместо да изглежда ужасена, тя ме гледаше
срамежливо, сякаш очакваше някой да й се скара. И бе застанала така странно – една
изпъната ръка, застанала по необичаен начин далеч от тялото й, протегната и извита
около въздуха. Сякаш бе прегърнала някой, който не можех да видя, някой невидим...
Едва тогава, когато погледнах наоколо, забелязах огромна позлатена рамка, която
обвиваше фигурата на баба ми. Неразбиращо, вдигнах ръката си, която не бе обвита
около кръста на Едуард и я протегнах, за да я докосна. Тя повтори точно движението
ми. Но там където трябваше да се срещнат пръстите ни, нямаше нищо друго освен
студено стъкло...
Със замайващ удар, сънят ми рязко се превърна в кошмар.
Баба я нямаше.
Това бях аз. Аз в огледало. Аз – стара, набръчкана и повехнала.
Едуард стоеше до мен, без да се отразява в огледалото, съкрушително прекрасен и
вечно на седемнайсет.
Той притисна ледените си, перфектни устни към похабената ми буза.
- Честит рожден ден – прошепна той.
Събудих се рязко – клепачите ми се стрелнаха широко отворени – и се задъхах.
Мрачна сива светлина, познатата светлина на едно облачно утро, зае мястото на
ослепителното слънце от сънят ми

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Просто сън, казах си аз. Беше само един сън. Поех си дълбоко въздух и отново
подскочих на място, когато алармата ми се включи. Малкият календар на дисплея на
часовника ме информира, че днес е тринадесети септември.
Само сън, но поне доста пророчески по един начин. Днес беше рожденният ми ден. Бях
официално на осемнайсет години.
Страхувах се от този ден в продължение на месеци.
През цялото идеално лято – най-щастливото лято, което някога съм имала, най-
щастливото лято, което някой някъде е имал, и най-дъждовното лято в историята на
Олимпийският полуостров – безрадостната дата ми бе устроила засада, в очакване да
изникне.
И сега, когато се бе появила, беше дори още по-ужасна, отколкото се страхувах, че ще
бъде. Можех да го усетя – бях по-стара. Остарявах с всеки изминал ден, но това беше
различно, по-лошо, определящо. Бях на осемнайсет.
А Едуард никога нямаше да бъде.
Когато отидох да си измия зъбите, бях почти изненадана, че лицето в огледалото не се
е променило. Вгледах се в себе си, като търсех някакви признаци за предстоящи бръчки
по кожата ми с цвят на слонова кост. Единствената бръчка беше тази на челото ми
обаче, и знаех, че ако успея да се успокоя, тя ще изчезне. Не можех. Веждите ми бяха
надвиснали в разтревожена линия над обезпокоените ми кафеви очи.
Беше просто сън, напомних си аз отново. Просто сън... но също така и най-лошият ми
кошмар.
Пропуснах закуската, като бързах да изляза възможно най-скоро от къщата. Не бях
напълно способна да избегна баща ми, така че трябваше да прекарам няколко минути,
преструвайки се на радостна. Сериозно се опитах да бъда развълнувана за подаръците,
които го помолих да не ми взема, но всеки път, когато трябваше да се усмихна, се
чувствах така, сякаш ще се разплача.
Опитах се да се овладея, докато карах към училище. Образът на баба – нямаше да го
възприема като свой собствен – беше труден за избиване от главата ми. Не можех да
почувствам нищо друго освен отчаяние, докато паркирах на познатият паркинг за
Гимназия Форкс и забелязах Едуард, облегнат неподвижно на лъскавото сребристо
волво, като мраморна възхвала към някой забравен езически бог на красотата. Сънят не
го бе описал достатъчно добре. И той чакаше мен, точно както всеки друг ден.
Отчаянието незабавно изчезна – беше заместено от учудване. Дори и след половин
година с него, все още не можех да повярвам, че заслужавам такава степен на
невероятно щастие.
Сестра му Алис стоеше до него и също ме очакваше.
Разбира се, Едуард и Алис нямаха наистина кръвна връзка (във Форкс историята беше,
че всички Калън деца са осиновени от доктор Карлайл Калън и жена му, Езме, които
очевидно бяха прекалено млади, за да имат деца тинейджъри), но кожата им беше
точно същият блед цвят, очите им имаха същият златен оттенък, със същите дълбоки,
подобни на синини сенки изпод тях. Нейното лице, като неговото, беше зашеметяващо
красиво. За някой запознат – някой като мен – тези прилики ги отличаваха като това,
което бяха.
Видът на Алис, която ме чакаше там – жълтеникавите й очи светнали от вълнение, и
малкият сребристо-опакован пакет в ръцете й – ме накара да се намръщя. Бях казала на
Алис, че не искам нищо, нищичко, нито подаръци или дори внимание, за рожденният
ми ден. Очевидно желанията ми биваха игнорирани.
Тръшнах вратата на моят шевролет пикап от `53-та година – дъжд от трохи ръжда се
разпиляха по мокрият асфалт – и тръгнах бавно накъдето ме чакаха. Алис припна към
мен, за да ме посрещне, като лицето й на фея блестеше изпод щръкналата й черна коса.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Честит рожден ден, Бела!
- Шшт! – изсъсках аз, като се огледах наоколо, за да се уверя, че никой не я е чул.
Последното нещо, което исках бе някакъв тип празненство на мрачното събитие.
Тя не ми обърна внимание.
- Сега ли искаш да отвориш подаръкът си или по-късно? – попита нетърпеливо тя,
докато вървяхме към Едуард, който още чакаше.
- Никакви подаръци – възразих аз мърморещо.
Тя изглежда най-накрая преработи настроението ми.
- Добре... по-късно тогава. Хареса ли ти албумът, който майка ти ти прати? И
фотоапарата от Чарли?
Въздъхнах. Разбира се, че щеше да знае какви подаръци съм получила. Едуард не
беше единственият член на семейството си с необичайни способности. Алис щеше да
„види” какво са запланували родителите ми веднага щом са взели решението за себе
си.
- Аха. Страхотни са.
- На мен ми се струва добра идея. Само веднъж си абитуриент. Можеш да
документираш преживяването.
- Колко пъти ти си била абитуриентка?
- Това е различно.
Тъкмо тогава застанахме до Едуард и той протегна едната си ръка към мен. Поех я
нетърпеливо, като забравих за момент мрачното си настроение. Кожата му беше, както
винаги, гладка, твърда и много студена. Той стисна нежно пръстите ми. Погледнах
течният топаз, който бяха очите му, и сърцето ми също се стисна, но не чак толкова
нежно. Като чу заекването на сърцебиенето ми, той се усмихна отново.
Той вдигна свободната си ръка и проследи с един студен пръст линията на устните ми,
докато говореше.
- Та както бяхме обсъдили, не ми е позволено да ти пожелая честит рожден ден, така
ли е?
- Да. Точно така. – Никога нямаше да мога да подражавам напълно на потока на
перфектното му, официално изразяване. Беше нещо, което можеш да прихванеш
само от по-ранен век.
- Просто проверявах. – Той прокара ръка през разрошената си бронзова коса. –
Може и да си променила мнението си. Повечето хора очевидно се радват на
рожденни дни и подаръци.
Алис се засмя и звукът беше като сребристо звънче.
- Разбира се, че ще се радва. Всички би трябвало да са мили с теб и да ти угаждат,
Бела. Кое е най-лошото нещо, което може да се случи?
Тя го каза като риторичен въпрос.
- Да остарееш – отговорих все пак, като гласът ми не беше толкова равен, колкото ми
се искаше.
До мен усмивката на Едуард се стегна в сериозна линия.
- Осемнайсет не е чак такава голяма цифра – каза Алис. – Жените обикновено не
дочакват ли до двайсет и девет преди да започнат да се разстройват от рожденните
дни?
- По-възрастна съм от Едуард – промърморих аз.
Той въздъхна.
- Технически – каза тя, като поддържаше тонът се лек. – Само с една малка годинка
обаче.
И предположих... ако можех да съм сигурна за бъдещето, което исках, сигурна, че ще
прекарам вечността с Едуард, и Алис и останалата част от семейство Калън (по
възможност не като сбръчкана малка старица... тогава година или две в едната посока
или другата нямаше да са от чак такова значение. Но Едуард беше твърдо против
всякакво бъдеще, което ме включваше променена. Всяко бъдеще, което ме правеше
като него – което ме правеше също безсмъртна.
„Задънена улица” го беше нарекъл той.
Не можех да разбера гледната точка на Едуард, ако трябва да сме честни. Какво му
беше страхотното на смъртността? Да бъдеш вампир не изглеждаше чак толкова
ужасно нещо – или поне не по начина, по който го правеха семейство Калън.
- По кое време ще си в къщата? – продължи Алис, като смени темата. От
изражението й разбрах, че бе намислила точно това, което се надявах да избегна.
- Не знаех, че имам планове да бъда там.
- О, не ставай лоша, Бела! – оплака се тя. – Няма да ни развалиш веселбата по този
начин, нали?
- Мислех си, че на рожденният си ден трябва да правя това, което аз искам.
- Ще я взема от Чарли веднага след училище – каза й Едуард, като не ми обърна
внимание.
- Трябва да работя – възразих аз.
- Всъщност не трябва – каза Алис самодоволно. – Вече говорих с госпожа Нютън по
въпроса. Тя размени смените ти. Каза ми да ти пожелая „честит рожден ден”.
- Аз-аз все още не мога да дойда – заекнах, като търсех извинение. – Аз, ами, не съм
изгледала още „Ромео и Жулиета” за часа по английски.
Алис изсумтя.
- Знаеш наизуст „Ромео и Жулиета”.
- Но господин Бърти каза, че трябва да го видим изиграно, за да го оценим напълно –
точно така Шекспир е искал да бъде представено.
Едуард извъртя очи.
- Ти вече си гледала филма – обвини ме Алис.
- Но не и версията от шейсетте. Господин Бърти каза, че е най-добрата.
Накрая Алис изгуби самодоволната си усмивка и ме изгледа.
- Можем да го направим по лесния начин или по трудният, Бела, но и в двата
случая...
Едуард прекъсна заплахата й.
- Успокой се, Алис. Ако Бела иска да гледа филм, тогава да гледа. Денят си е нейн.
- Решено значи – добавих аз.
- Ще я доведа към седем – продължи той. – Това ще ти даде повече време, за да
приготвиш нещата.
Смехът на Алис отново зазвъня.
- Звучи добре. Ще се видим довечера, Бела! Ще бъде забавно, ще видиш. – Тя се
ухили – широката й усмивка оголи всичките й перфектни, блестящи зъби – след
което ме целуна по бузата и затанцува към първият си клас преди да отговоря.
- Едуард, моля те... – започнах да го умолявам, но той притисна един студен пръст до
устните ми.
- Нека да обсъдим това по-късно. Ще закъснеем за час.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Никой не се и опита да ни зяпа, докато заемахме обичайните си места на задният ред
на класната стая (карахме почти всеки час заедно – беше удивително какви неща
можеше да измоли Едуард от администраторките). Едуард и аз бяхме прекалено дълго
време заедно, за да бъдем повече обект на клюки. Дори Майк Нютън вече не ми
хвърляше мрачният поглед, който преди ме караше да се чувствам малко виновна.
Наместо това той ми се усмихна сега, и бях доволна, че очевидно бе приел това, че
можем да бъдем само приятели. Майк се бе променил през лятото – лицето му бе
изгубило от кръглотата си, което правеше скулите му по-изпъкнали и носеше русата си
коса по нов начин – наместо на бодлички, я бе пуснал дълга и стилизирал във
небрежна бъркотия. Беше лесно да се види откъде е взел вдъхновението си – но видът
на Едуард не беше нещо, което може да бъде постигнато чрез имитация.
Докато денят течеше, обмислях начини за измъкване от това, което щеше да се състои
в къщата на Калън довечера. Щеше да бъде достатъчно лошо да ми се налага да
празнувам, когато бях в настроение да тъгувам. Но още по-ужасно от празнуването
беше това, което щеше определено да включва внимание и подаръци.
Вниманието никога не е хубаво нещо, както всеки друг склонен към инциденти човек
би се съгласил. Никой не иска да е в светлините на прожекторите, когато е най-
вероятно да паднат по лице.
А и много изрично бях помолила – е, всъщност заповядала – да не ми се подаряват
подаръци тази година. Изглежда не само Чарли и Рене бяха решили да пренебрегнат
това.
Никога не съм имала много пари и това никога не ме е притеснявало. Рене ме отгледа
със заплатата си на детска учителка. Чарли също не забогатяваше от работата си – той
беше полицейският началник тук в малкото градче Форкс. Единствените ми лични
приходи идваха от работата три пъти в седмицата, която вършех в местният спортен
магазин. В толкова малък град имах голям късмет да си намеря работа. Всяко пени,
което изкарвах отиваше за микроскопичният ми фонд за университета. (Колежът беше
План Б. Все още се надявах на План А, но Едуард просто беше прекалено упорит да ме
остави човек...)
Едуард има доста пари – дори не ми се иска да мисля колко много. Парите не
означаваха нищо за Едуард и останалите от семейството му. Това е просто нещо, което
се натрупва, когато имаш неограничено време на разположение и сестра, която има
обезпокоителната способност да предвижда тенденциите в борсата. Едуард изглежда
не разбираше защо толкова възразявам срещу това да харчи пари за мен – защо ме
караше да се чувствам неудобно, ако ме заведе в скъп ресторант в Сиатъл, защо не му
беше позволено да ми купи кола, която може да достига скорост над 85 километра в
час, или защо не му позволявах да ми плати обучението в колежа (той беше абсурдно
ентусиазиран за План Б). Едуард си мислеше, че съм ненужно опърничава.
Но как можех да му позволя да ми дава неща, когато не можех с нищо да му се
отплатя? Той, поради някаква неизмерима причина, искаше да бъде с мен. Всичко,
което ми даваше освен това разклащаше още повече баланса.
Денят продължаваше, но нито Едуард или Алис не повдигнаха отново темата за
рожденният ми ден, и започнах да се отпускам по малко.
Седнахме на обичайната си маса за хранене.
На тази маса съществуваше едно някакси странно примирение. Трима ни – Едуард,
Алис и аз – седяхме на най-далечният южен край на масата. Сега, когато „по-
големите” и някакси по-страшни (в случаят на Емет, определено) роднини Калън бяха
завършили, Алис и Едуард не изглеждаха чак толкова плашещи, и не стояхме тук сами.
Другите ми приятели, Майк и Джесика (които бяха в странна след-разделна приятелска
фаза), Анджела и Бен (чиято връзка бе оцеляла през лятото), Ерик, Конър, Тайлър и
Лорън (въпреки че последната изобщо не влизаше в категорията с приятели) седяха от
другата страна на невидимата линия. Линията изчезваше през слънчевите дни, когато
Едуард и Алис винаги пропускаха училище и тогава разговорът щеше да се разшири
без усилие, за да ме включи.
Едуард и Алис не намираха това малко странене за странно или обидно по същият
начин като мен. Те едва го забелязваха. Хората винаги се чувстваха неудобно около
някой Калън, почти уплашени поради някаква причина, която сами не можеха да си
обяснят. Аз бях рядко изключение на това правило. Понякога притесняваше Едуард
колко ми е удобно да съм близо до него. Той мислеше, че е опасен за здравето ми –
мнение, което отричах буйно всеки път, когато го изразяваше.
Следобедът мина бързо. Училището свърши и Едуард ме изпрати до пикапа ми както
обикновено. Но този път той ми отвори пасажерската врата. Алис вероятно вече бе
отпрашила с неговата кола към вкъщи, за да може да ме задържи да не избягам.
Скръстих ръце и не направих и крачка, за да се махна от дъжда.
- Имам рожден ден, не може ли аз да карам?
- Преструвам се, че нямаш рожден ден, както ти пожела.
- Ако нямам рожден ден, тогава не трябва да идвам у вас довечера...
- Добре тогава. – Той затвори пасажерската врата и мина покрай мен, за да отвори
тази на шофьорското място. – Честит рожден ден.
- Шшт – изшъшках му с половин уста. Покатерих се през отворената врата, като ми
се искаше да не бе приемал офертата.
Едуард си играеше с радиото, докато карах, като клатеше неодобрително глава.
- Радиото ти има ужасен обхват.
Намръщих се. Не ми харесваше, когато се заяждаше с пикапа ми. Пикапът беше
страхотен – имаше си характер.
- Искаш хубаво стерео? Карай собствената си кола. – Бях толкова нервна заради
плановете на Алис, на върха на вече лошото ми настроение, че думите излязоха по-
остри, отколкото имах предвид да са. Почти никога не си го изкарвах на Едуард и
тонът ми го накара да стисне устните си, за да удържи усмивката си.
Когато паркирах пред къщата на Чарли, той се пресегна, за да вземе лицето ми в
ръцете си. Той ме докосваше много внимателно, като притискаше върха на пръстите си
нежно срещу слепоочията ми, скулите ми, линията на челюстта ми. Сякаш бях
изключително чуплива. Какъвто беше и случаят – в сравнение с него поне.
- Би трябвало да си в добро настроение, точно днес от всички дни – прошепна той.
Сладкият му дъх лъхна лицето ми.
- А ако не искам да съм в добро настроение? – попитах, като дишах неравно.
Златните му очи тлееха.
- Много лошо.
Главата ми вече се въртеше по времето, когато той се наведе по-наблизо и притисна
ледените си устни към моите. Както и бе възнамерявал, без съмнение, забравих за
всичките си тревоги, и се концентрирах върху това как да вдишвам и издишвам.
Той прокара устните си по моите, студени и гладки и нежни, докато не обвих ръцете
си около шията му не се хвърлих към целувката с малко прекалено повече ентусиазъм.
Можех да усетя устните му да се извиват, когато пусна лицето ми и се протегна, за да
отключи хватката ми върху него.
Едуард беше прокарал много предпазливи линии за физическата ни връзка, с
намерението да ме запази жива. Въпреки че уважавах нуждата да се поддържа
безопасно разстояние между кожата ми и острите му като бръснач и напоени с отрова
зъби, бях склонна да забравям такива тривиални неща, когато ме целуваше.
- Бъди послушна, моля те – прошепна той срещу бузата ми. Той притисна още един
път устните си нежно към моите и след това се отдръпна, като кръстоса ръцете ми
пред стомаха ми.
Пулсът ми бучеше в ушите ми. Положих една ръка върху сърцето си. Биеше
хиперактивно изпод дланта ми.
- Мислиш ли, че някога ще стана по-добра в това? – казах замислено, най-вече на
себе си. – Че сърцето ми някой ден ще спре да се опитва да изскочи от гърдите ми,
когато ме докоснеш?

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Наистина се надявам, че не – каза той с лека самодоволна усмивка.
Извъртях очи.
- Да отидем да гледаме как Капулети и Монтеки се избиват, става ли?
- Твоите желания са заповед за мен.
Едуард се изпъна на канапето, докато аз пусках филма, превъртайки през началните
надписи.
Когато кацнах пред него на ръба на канапето, той обви ръце около кръста ми и ме
издърпа срещу гърдите си. Не беше удобен колкото една възглавница би била, като се
има предвид, че гръдният му кош беше твърд и студен – и перфектен – като ледена
скулптура, но определено беше за предпочитане. Той издърпа старото одеало от
облегалката на канапето и ме заметна с него, за да не замръзна до тялото му.
- Знаеш ли, никога не съм търпял особено Ромео – изкоментира той, когато започна
филма.
- Че какво му е на Ромео? – попитах аз, леко обидена. Ромео беше един от любимите
ми измислени герои. Докато не срещнах Едуард, малко си падах по него.
- Ами, като за начало, той е влюбен в тази Розалин – не мислиш ли, че това го прави
малко непостоянен? И тогава, няколко минути след сватбата им, той убива
братовчеда на Жулиета. Това не е много умно. Грешка след грешка. Можеше ли
изобщо да разруши щастието си по-завършено от това?
Въздъхнах.
- Да не би да искаш да гледам филма сама?
- Не, и без това през повечето време ще гледам теб. – Пръстите му очертаха фигурки
по кожата на ръката ми, което ме караше да настръхна. – Ще плачеш ли?
- Вероятно – признах аз. – Ако следя филма.
- Няма да те разсейвам тогава. – Но усетих устните му върху косата си, и това бе
доста разсейващо.
Филмът евентуално улови интереса ми, отчасти благодарение на Едуард, който
шепнеше репликите на Ромео в ухото ми – неустоимият му, кадифен глас, караше в
сравнение гласът на актьора да звучи слаб и груб. И наистина плаках, за негово
развеселение, когато Жулиета се събуди и откри новият си съпруг мъртъв.
- Трябва да призная, че малко му завиждам тук – каза Едуард, докато подсушаваше
сълзите ми с кичур от косата ми.
- Ами, че тя си е много хубава.
Той издаде отвратен звук.
- Не му завиждам за момичето - а за леснотата на самоубийството – поясни той с
дразнещ глас. – На вас хората ви е толкова лесно! Само трябва да глътнете едно
малко шишенце екстракт от растения...
- Какво? – ахнах аз.
- Това е нещо, за което трябваше да се замисля веднъж и знаех от опита на Карлайл,
че няма да е лесно. Дори не знам колко начина е опитал Карлайл, за да се самоубие
в началото... след като е осъзнал в какво се е превърнал... – Гласът му, който бе
станал сериозен, пак се разведри. – И той очевидно е все още в отлично здраве.
Извъртях се така, че да мога да прочета лицето му.
- За какво говориш? – настоях аз. – Какво искаш да кажеш с това, че е трябвало да се
замислиш веднъж?
- Миналата пролет, когато беше... почти убита... – Той се спря, за да си поеме
дълбоко дъх, като се опитваше да възвърне дразнещият си тон. – Разбира се,
стараех се да се фокусирам върху това да те намеря жива, но една част от ума ми
правеше случайни планове. Както казах, за мен не е толкова лесно, колкото за един
човек.
За една секунда споменът от последното ми пътуване до Финикс премина през главата
ми и ме накара да се почувствам замаяна. Можех да го видя толкова ясно –
ослепителното слънце, горещината, която се излъчваше от бетона, докато бягах с
отчаяна припряност, за да открия садистичният вампир, който искаше да ме измъчва
до смърт. Джеймс, който ме чакаше в огледалната стая с майка ми за заложница – или
поне така си мислех. Не знаех, че всичко беше измама. Както и Джеймс не знаеше, че
Едуард идва да ме спаси – Едуард успя навреме, но беше на косъм. Без да мисля,
пръстите ми проследиха сърповидният белег на ръката ми, който винаги беше само
няколко градуса по-студен от останалата част от кожата ми.
Поклатих глава – сякаш можех да се отърся от лошите спомени – и се опитах да
схвана какво има предвид Едуард. Стомапът ми се сви неудобно.
- Случайни планове? – повторих аз.
- Е, нямаше да живея без теб. – Той извъртя очи така, сякаш факта бе просто
очевиден. – Но не бях сигурен как да го направя – знаех, че Емет и Джаспър никога
няма да ми помогнат... та си мислех, че може би ще отида в Италия и ще направя
нещо, което да провокира Волтури.
Не исках да вярвам, че е сериозен, но златните му очи бяха търсещи, фокусирани
върху нещо далечно, докато обмисляше начини да сложи край на живота си. Внезапно
бях бясна.
- Какво е Волтури? – настоях да узная аз.
- Волтури са семейство – обясни той, очите му все още далече. – Много старо, много
могъщо семейство от нашият вид. Те са най-близкото нещо от типа на кралско
семейство в нашият свят, предполагам. Карлайл е живял за кратко с тях през
ранните си години, в Италия, преди да се е установил в Америка – спомняш ли си
историята?
- Разбира се, че я помня.
Никога нямаше да забравя първият път, когато посетих дома му, огромното бяло
имение, скрито дълбоко в гората край реката, или стаята, където Карлайл – бащата на
Едуард по толкова много истински начини – държеше стена пълна с картини, които
илюстрираха личната му история. Най-яркото, най-диво оцветеното платно там, най-
голямото, беше от годините на Карлайл в Италия. Разбира се, че си спомнях
спокойният квартет мъже, всеки от тях с изящното лице на серафим, нарисувани на
най-високият балкон, като наблюдаваха въртящата се безпоредица от цветове. Въпреки
че картината бе вековно стара, Карлайл – русият ангел – си оставаше непроменен. А аз
си спомнях другите трима, ранната компания на Карлайл. Едуард никога преди не
беше използвал името Волтури за красивото трио, двама чернокоси, и един със снежно
бяла коса. Беше ги нарекъл Аро, Кай и Маркус, нощните покровители на изкуствата...
- Както и да е, не трябва да дразниш Волтури – продължи Едуард, като прекъсна
мисълта ми. – Не и освен, ако не искаш да умреш – или каквото и да правим там. –
Гласът му беше толкова спокоен, че го караше да звучи отегчен от перспективата.
Гневът ми премина в ужас. Взех мраморното му лице в ръцете си и го задържах
здраво.
- Никога, никога, никога не си и помисляй дори за нещо подобно отново! – казах аз.
– Без значение какво може да ми се случи, на теб не ти е позволено да се нараниш!
- Повече няма да те поставям в опасност, така че няма смисъл.
- Да ме поставиш в опасност! Мислех, че вече бяхме установили, че всичкият лош
късмет е по моя вина? – Ставах все по-ядосана. – Как смееш дори да мислиш така?
– Идеята за Едуард, който спира да съществува дори и след смъртта ми, беше
невъзможно болезнена.
- Какво би направила ти, ако ситуацията беше обърната? – попита той.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Това не е същото нещо.
Той изглежда не разбра разликата. Засмя се.
- Ами ако наистина ти се случи нещо? – Пребледнях при мисълта. – Би ли искал да
сложа край на живота си?
Следа от болка докосна перфектните му черти.
- Предполагам, че разбирам какво имаш предвид... малко – призна той. – Но какво
бих правил без теб?
- Каквото си правил и преди да дойда аз и да усложня съществуването ти.
Той въздъхна.
- Казваш го, сякаш е най-лесното нещо.
- Би трябвало да е. Не съм чак толкова интересна.
Щеше да започне да спори, но след това се отказа.
- Няма смисъл – напомни ми той. Внезапно той се изпъна в малко по-сдържана поза,
като ме премести така, че да не се докосваме повече.
- Чарли? – познах аз.
Едуард се усмихна. След момент чух звука на полицейската кола да паркира на алеята.
Пресегнах се и хванах здраво ръката му. Баща ми можеше да понесе и толкова.
Чарли влетя с кутия с пица в ръцете.
- Здравейте, деца. – Той ми се ухили. – Помислих си, че ще ти хареса да си починеш
от готвенето и миенето на чинии на рожденният ти ден. Гладна ли си?
- Разбира се. Благодаря, тате.
Чарли не отбеляза очевидната липса на апетит на Едуард. Беше свикнал Едуард да
пропуска вечерята.
- Ще имаш ли нещо против да взема Бела назаем за вечерта? – попита Едуард, когато
с Чарли бяхме приключили.
Погледнах Чарли с надежда. Може би имаше някакво понятие за рожденните дни да
бъдат прекарвани вкъщи, семейни афери – това беше първият ми рожден ден с него,
първият откакто майка ми, Рене, се омъжи отново и отиде да живее във Флорида, така
че не знаех какво ще очаква той.
- Няма проблеми – Марийнърс ще играят срещу Сокс тази вечер – обясни Чарли и
надеждите ми изчезнаха. – Така че няма да съм никаква компания... Ето. – Той
извади фотоапарата, който ми бе взел според предложението на Рене (защото щях
да се нуждая от снимки за новият ми албум) и ми го подхвърли.
Би трябвало да знае по-добре от това – винаги съм имала проблеми с координацията.
Фотоапарата се изплъзна от върха напръстите ми и полетя към пода. Едуард го улови
преди да се е разбил в линолеума.
- Добро хващане – отбеляза Чарли. – Ако ще има забавление у Калън довечера, Бела,
трябва да направиш няколко снимки. Нали знаеш каква е майка ти – ще иска да
види снимките още преди да си ги проявила.
- Добра идея, Чарли – каза Едуард, като ми подаде фотоапарата.
Обърнах фотоапарата към Едуард и направих първата снимка.
- Работи.
- Браво. Ей, кажи здрасти на Алис от мен. Не е идвала скоро на гости. – Устата на
Чарли се изви надолу в ъгъла си.
- Само от три дни, тате – напомних му аз. Чарли беше луд по Алис. Той се привърза
към нея миналата пролет, когато тя ми помогна през неудобното ми оздравяване –
Чарли щеше да й бъде вечно задължен, задето го бе спасила от ужаса да имаш
пораснала дъщеря, която се нуждае от помощ при къпането. – Ще й кажа.
- Добре. Забавлявайте се тази вечер. – Това определено беше разпускане.Чарли вече
се бе извърнал към всекидневната с телевизора.
Едуард се усмихна, триумфиращ, и взе ръката ми, за да ме издърпа от кухнята.
Когато стигнахме до пикапа, той отново ми отвори пасажерската врата и този път не
посмях да споря. Все още имах проблеми с намирането на скритият завой в тъмното
към къщата му.
Едуард караше на север през Форкс, като видимо прежулваше скоростната граница,
наложена от праисторическият ми шевролет. Двигателят ръмжеше дори още по-
оглушително от обикновено, докато форсираше над осемдесет километра в час.
- По-спокойно – предупредих го аз.
- Знаеш ли какво ще ти хареса? Едно малко двуместно ауди. Много тихо, доста
сила...
- Нищо му няма на пикапа ми. И докато говорим са скъпи несъществени неща, ако
знаеш какво е добро за теб, няма да си похарчил пари за подаръци.
- Нито стотинка – каза той добродушно.
- Хубаво.
- Ще ми направиш ли една услуга?
- Зависи от услугата.
Той въздъхна, като прекрасното му лице беше сериозно.
- Бела, последният истински рожден ден, който е имал някой от нас, беше Емет през
1935. Престани да ни се мусиш и не бъди прекалено трудна тази вечер. Всички са
много развълнувани.
Винаги се стрясках леко, когато извъртеше нещата по този начин.
- Добре, ще се държа прилично.
- Вероятно би трябвало да те предупредя...
- Да, ако обичаш.
- Когато казвам, че всички са развълнувани... имам предвид всички.
- Всички? – задавих се аз. – Мислех си, че Емет и Розали са в Африка. – Останалата
част от Форкс беше останала с впечатлението, че по-големите Калън са заминали за
колеж тази година, в Дартмут, но аз знаех по-добре.
- Емет искаше да е тук.
- Но... Розали?
- Знам, Бела. Не се тревожи, тя ще се държи прилично.
Не отговорих. Сякаш можех просто да не се притеснявам, ей така. За разлика от Алис,
другата „осиновена” сестра на Едуард, златисто русата и изящна Розали, не ме
харесваше особено. Всъщност, чувството беше малко по-силно от просто една
неприязън. Доколкото това засягаше Розали, аз бях просто един натрапник в тайният
живот на семейството й.
Почувствах се ужасно виновна, като предположих, че удълженото отсъствие на
Розали и Емет е по моя вина, дори и плахо да се радвах, че не я виждам, то Емет –
игривото подобие на мече, което беше брат на Едуард – наистина ми липсваше. По
много начини той беше точно като големият брат, който винаги съм искала... само че
много, много по-ужасяващ.
Едуард реши да смени темата.
- Щом няма да ми позволиш да ти взема ауди, има ли нещо друго, което би искала за
рожденният си ден?
Думите излязоха като шепот.
- Знаеш какво искам.
Дълбока бръчка се вряза в мраморното му чело. Очевидно вече му се искаше да бяхме
останали на темата за Розали.
Имах чувството, че бяхме повдигнали този спор много пъти днес.
- Не тази вечер, Бела. Моля те.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Е, може би Алис ще ми даде това, което искам.
Едуард изръмжя – дълбок, заплашителен звук.
- Това няма да е последният ти рожден ден, Бела – закле се той.
- Това не е честно!
Стори ми се, че го чух да скърца със зъби.
Вече паркирахме пред къщата. Ярка светлина блестеше от всеки прозорец на първите
два етажа. Дълга линия от греещи японски латерни висяха по стряхата на верандата,
като отразяваха меката си светлина върху огромните кедрови дървета, които
заобикаляха къщата. Големи купи с цветя – розови рози – бяха наредени по широките
стъпала нагоре към предната врата.
Изстенах.
Едуард си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.
- Това е парти – напомни ми той. – Опитай се да бъдеш добра.
- Разбира се – промърморих аз.
Той отиде, за да отвори вратата ми и ми подаде ръката си.
- Имам въпрос.
Той изчака предпазливо.
- Ако проявя този филм – казах, докато въртях фотоапарата в ръцете си, - ще се
появиш ли на снимките?
Едуард започна да се смее. Той ми помогна да сляза от колата, издърпа ме нагоре по
стълбите и все още се смееше, когато отвори вратата за мен.
Всички ме очакваха в огромната бяла всекидневна – когато влязох през вратата, те ме
поздравиха хорово с едно високо „Честит рожден ден, Бела!”, като се изчервих и
погледнах надолу. Алис, предположих, бе покрила всяка плоска повърхност с розови
свещи и дузина кристални купи, пълни със стотици рози. Имаше маса с бяла покривка
до голямото пиано на Едуард, върху която беше поставена розова торта, още рози,
натрупани стъклени чинии и малък куп от сребърно опаковани подаръци.
Беше сто пъти по-ужасно, отколкото си бях представяла.
Едуард, който усети нещастието ми, обви насърчителна ръка около кръста ми и
целуна върха на главата ми.
Родителите на Едуард, Карлайл и Езме – невъзможно млади и прекрасни както винаги
– бяха най-близо до вратата. Езме ме прегърна внимателно, като меката й, карамелено
руса коса докосна бузата ми, докато тя целуваше челото ми, и тогава Карлайл сложи
своята ръка около моето рамо.
- Съжалявам за това, Бела – каза той със сценичен шепот. – Не можехме да обуздаем
Алис.
Розали и Емет бяха застанали зад тях. Розали не се усмихваше, но поне не ме гледаше
гневно. Лицето на Емет бе широко ухилено. Бяха минали месеци откакто ги бях видяла
за последно – бях забравила колко величествено красива е Розали – почти ме заболя да
я гледам. А Емет винаги ли е бил толкова... голям?
- Изобщо не си се променила – каза Емет с подигравателно разочарование. –
Очаквам приемлива промяна, но ето те тук, зачервена както винаги.
- Много благодаря, Емет – казах аз, като се изчервих още повече.
Той се засмя.
- Трябва да изляза за малко – той смигна заговорнически на Алис. – Не прави нищо
смешно, докато ме няма.
- Ще се опитам.
Алис пусна ръката на Джаспър и изприпка напред, като всичките й зъби блестяха на
ярката светлина. Джаспър също се усмихна, но запази разстоянието си. Той се облегна,
висок и рус, срещу парапета на стъпалата. По време на дните, които бяхме прекарали
сбутани заедно във Финикс, си мислех, че е превъзмогнал неохотата си към мен. Но той
веднага се бе върнал към предишното си отношение – като ме отбягваше доколкото е
възможно – от момента, в който беше свободен от задължението да ме пази. Знаех, че
не нищо лично, просто предпазна мярка, и се опитах да не се обиждам много от това.
Джаспър имаше повече проблеми с диетата на семейство Калън, отколкото останалите
– мирисът на човешката кръв му беше по-трудна за устояване за разлика от другите –
той не практикуваше диетата от толкова време.
- Време е да отворим подаръците – обяви Алис. Тя постави студената си ръка под
лакътя ми и ме насочи към масата с тортата и лъскавите пакети.
Сложих най-доброто си мъченическо изражение.
- Алис, знам, че ти казах, че не искам нищо...
- Но не те послушах – прекъсна ме тя, доволна от себе си. – Отвори го. – Тя взе
фотоапарата от ръцете ми и я замени с голяма сребърна кутия.
Кутията беше толкова лека, че чак ми се струваше празна. Картичката отгоре
посочваше, че е от Емет, Розали и Джаспър. Притеснена, разкъсах хартията и се
вгледах в кутията, която скриваше.
Беше нещо електрично, с много числа в името. Отворих кутията, като се надявах на
по-нататъшно просветление. Но кутията наистина беше празна.
- Ъ... благодаря.
Розали наистина се усмихна леко. Джаспър се засмя.
- Това е стерео за пикапа ти – обясни той. – Емет го инсталира точно вмомента, така
че не можех да го върнеш.
- Алис винаги беше една крачка пред мен. очевидно. – Благодаря, Емет! – извиках
малко по-силно.
Чух оглушителният му смях от пикапа ми и не можех да не се засмея и аз.
- Сега отвори моят и на Едуард! – каза Алис, толкова развълнувана, че гласът й беше
като писък. Тя държеше малък, плосък квадрат в ръката си.
Обърнах се, за да дам на Едуард базилисков поглед.
- Ти обеща.
Преди да може да отговори, Емет се изстреля от вратата.
- Тъкмо на време! – изликува той. Той се смести зад Джаспър, който също се бе
приближил по-близо от обичайното, за да вижда по-добре.
- Не съм похарчил и стотинка – увери ме Едуард. Той отмести кичур коса от лицето
ми, като остави кожата ми да пари от докосването му.
Вдишах дълбоко и се обърнах към Алис.
- Дай ми го – въздъхнах аз.
Емет се изкиска от удоволствие.
Взех малкият пакет, като извих очи към Едуард, докато пъхах пръст изпод ръба на
хартията, за да я разкъсам около тиксото.
- По дяволите – измърморих аз, когато хартията сряза пръста ми, и го издърхап, за да
огледам пораженията. Една-единствена капчица кръв се процеди от малката рана.
Всичко се случи много бързо тогава.
- Не! – изръмжа Едуард.
Той се хвърли върху мен, като ме запрати към масата. Тя падна, както и аз,
разпръсквайки тортата и подаръците, цветята и чиниите. Приземих се в бъркотията от
натрошен кристал.
Джаспър се блъсна в Едуард и звукът беше като сблъсъка между две канари.
Имаше и друг шум, страховито ръмжене, което очевидно идваше дълбоко от гърдите
на Джаспър. Джаспър се опитваше да се измъкне от Едуард, като щракваше със зъби
само на сантиметри от лицето на Едуард.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Емет сграбчи Джаспър изотзад в следващата секунда, като го заключи в масивна
желязна хватка, но Джаспър продължаваше да се бори, дивите му, празни очи
фокусирани само върху мен.
Отвъд шока, имаше също така и болка. Бях се строполила на пода до пианото, като
ръцете ми инстинктивно се бяха протегнали да уловят падането ми, в разбитите
парченца стъкло. Едва сега усетих парещата, смъдяща болка, която пробягваше по
китката ми нагоре към лакътя ми.
Замаяна и дизориентирана, вдигнах поглед към червената кръв, която пусираше от
ръката ми – към трескавите очи на шест внезапно изгладнели вампира.

2. ШЕВОВЕ
Карлайл не беше единственият, който остана спокоен. Векове от опит в
операционната зала бяха очевидни в тихият му, авторитетен глас.
- Емет, Роуз, изкарайте Джаспър навън.
За пръв път неусмихнат, Емет кимна.
- Хайде, Джаспър.
Джаспър все още се бореше срещу неразрушимата хватка на брат си, като се въртеше
и пресягаше към брат си с оголените си зъби, очите му все още изгубили разсъдъка си.
Лицето на Едуард беше смъртно бяло, когато се обърна да пропълзи към мен, като бе
заел очевидно отбранителна поза. Ниско предупредително ръмжене се измъкна изпод
стиснатите му зъби. Можех да видя, че не диша.
Розали, прелестното й лице странно самодоволно, застана пред Джаспър – като се
пазеше придвидливо от зъбите му – и помогна на Емет да го изведат през стъклената
врата, която Езме им отвори с една ръка притисната към носа и устата й.
Сърцевидното личице на Езме беше засрамено.
- Толкова съжалявам, Бела – изплака тя, като последва останалите към двора.
- Пусни ме да мина, Едуард – промърмори Карлайл.
Отмина секунда и тогава Едуард кимна бавно и успокои позата си.
Карлайл клекна до мен, като се наведе близо, за да разгледа ръката ми. Можех да
усетя замръзналият шок върху лицето ми и се опитах да го скрия.
- Ето, Карлайл – каза Алис, като му подаде кърпа.
Той поклати глава.
- Прекалено много стъкла в раната. – Той се пресегна и откъсна дълга, тънка лента от
края на бялата покривка. Завърза я около ръката ми над лакътя, за да направи
турникет. Миризмата на кръв ме замайваше. Ушите ми бучаха.
- Бела – каза Карлайл нежно. – Искаш ли да те закарам до болницата, или
предпочиташ да се погрижа за теб тук?
- Тук, моля те – прошепнах аз. Ако ме заведеше в болницата, нямаше да мога да
опазя това от Чарли.
- Ще донеса чантата ти – каза Алис.
- Да я занесем до кухненската маса – каза Карлайл на Едуард.
Едуард ме повдигна без усилие, докато Карлайл придържаше натиска на ръката ми.
- Как си, Бела? – попита Карлайл.
- Добре съм. – Гласът ми беше разумно спокоен за мое удоволствие.
Лицето на Едуард беше като камък.
Алис беше там. Черната чанта на Карлайл вече беше на масата, малка но ярка
настолна лампа включена в стената. Едуард ме постави нежно в един стол, а Карлайл
издърпа друг. Веднага се залови за работа.
Едуард стоеше до мен, все още защитнически, все още без да диша.
- Просто излез, Едуард – въздъхнах аз.
- Мога да се справя – настоя той. Но челюстта му беше стисната – очите му горяха с
напрежение от борбата, която водеше с жаждата си, толкова по-ужасна за него,
отколкото за останалите.
- Няма нужда да се правиш на герой – казах аз. – Карлайл ще ме поправи и без твоята
помощ. Отиди да глътнеш малко свеж въздух.
Трепнах, когато Карлайл направи нещо с ръката ми, което щипеше.
- Ще остана – каза той.
- Защо си такъв мазохист? – промърморих аз.
Карлайл реши да се застъпи.
- Едуард, по-добре отиди да намериш Джаспър, преди да я избягал много надалеч.
Сигурен съм, че е много разстроен от себе си и се съмнявам да послуша някой друг,
освен теб вмомента.
- Да – разпалено се съгласих. – Отиди да намериш Джаспър.
- По-добре да направиш нещо полезно – добави Алис.
Очите на Едуард се присвиха, когато се съюзихме срещу него, но накрая той кимна
веднъж и изхвръкна леко през задната кухненска врата. Бях убедена, че не си беше
поемал дъх, откакто си порязох пръста.
Вкочаняващо, убито чувство се разпространяваше през ръката ми.
Въпреки че премахна щипенето, ми напомни за раната, и затова се загледах
внимателно в лицето на Карлайл, за да се разсейвам от това, което ръцете му правеха.
Косата му блестеше в златно изпод ярката светлина, както се бе навел над ръката ми.
Можех да усетя лекото свиване от гадене в стомаха ми, но бях решена да не
позволявам на обичайната ми гнусливост да излезе на глава с мен. Нямаше болка сега,
само леко усещане за дръпване, което се опитах да игнорирам. Няма смисъл да хленча
като бебе.
Ако не беше в полезрението ми, нямаше да забележа, че Алис се е отказала и се е
изнизала от стаята. С малка, извинителна усмивка на устните й, тя изчезна през
кухненската врата.
- Е, това са всички – въздъхнах аз. – Поне мога да опразня бързо една стая.
- Не е твоя вината – успокои ме Карлайл с тих смях. – Може да се случи на всеки.
- Може – повторих. – Но обикновено се случва само на мен.
Той се засмя отново.
Спокойствието му беше дори още по-удивително в контраст с реакцията на всички
останали. Не успях да намеря и следа от желание по лицето му. Той работеше с бързи,
уверени движения. Единственият звук освен тихото ни дишане, беше тихото падане на
малки стъкла, които той пускаше върху масата.
- Как успяваш да го правиш? – настоях да узная аз. – Дори Алис и Езме... –
Замълчах, като поклатих учудено глава. Макар и останалите да се бяха отказали от
традиционната диета на вампирите точно както Карлайл, той беше единственият,
който можеше да понесе миризмата на кръвта ми, без да страда от силно
изкушение. Очевидно това беше много по-трудно, отколкото той го караше да
изглежда.
- Години на практика – каза ми той. – Почти не забелязвам миризмата вече.
- Мислиш ли, че ще ти бъде по-трудно, ако си вземеш почивка от болницата за дълго
време? И ако не си около каквато и да е кръв?
- Може би. – Той сви рамене, но ръцете му не помръднаха. – Никога не съм имал
особена нужда от дълга ваканция. – Той ми се усмихна широко. – Прекалено много
обичам работата си.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Туп, туп, туп. Бях изненадана колко много стъкло очевидно е било в ръката ми.
Изкушавах се да погледна към нарастващата купчинка, само за да проверя размера й,
но знаех, че идеята няма да помогне особено за не-повръщащата ми стратегия.
- Какво й обичаш най-много? – зачудих се аз. Не можех да проумея – годините на
борба и себеотричане, които е прекарал, за да стигне до точката, където може да
устоява на това толкова лесно. Освен това, исках да го карам да говори –
разговорът държеше умът ми далеч от гаденето в стомаха ми.
Тъмните му очи бяха спокойни и замислени, докато отговаряше.
- Хмм. Това което обичам най-много е, когато моите... повишени способности ми
позволят да спася някой, който иначе би бил загубен. Хубаво е да знам това, че
благодарение на това, което правя, животът на някои хора е по-добър, защото
съществувам. Дори обонянието е полезен инструмент за диагносциране от време на
време. – Едната част от устата му се изви в половинчата усмивка.
Обмислих това, докато той оглеждаше ръката ми, за да се увери, че всичките стъкла са
извадени. Тогава той се разрови из чантата си за нови инструменти и аз се опитах да не
си представям игла и конец.
- Опитваше се много усилено да се реваншираш за нещо, което дори не е по твоя
вина – предложих аз, когато нов тип дърпане започна по краищата на кожата ми. –
Имам предвид, че не си желал това. Не си избрал този тип живот, и все пак
работиш толкова много, за да си добър.
- Не мисля, че се реванширам за каквото и да е било – възрази той меко. – Като
всички останали в живота, просто искам да реша какво да правя с това, което ми е
дадено.
- Това звучи прекалено лесно.
Той отново огледа ръката ми.
- Ето – каза той, като сряза конеца. – Всичко е готово. – Той обърса с голям тампон,
напоен с някаква подобна на сироп течност, цялото място на операцията. Мирзмата
беше странна – накара главата ми да се завърти. Сиропът щипеше ръката ми.
- Въпреки това в началото – настоях аз, докато той поставяше ново дълго парче
марля върху мястото, като я закрепваше върху кожата ми. – Защо дори си обмислил
да опиташ нов начин наместо очевидният?
Устните му се извиха в прикрита усмивка.
- Едуард не ти ли е разказвал историята?
- Да, но се опитвам да разбера какво си си мислел...
Той беше внезапно сериозен отново и се зачудих дали мислите му са се отправили в
същата посока като моите. Чудех се какво ли ще си мисля, когато – отказвах да мисля
ако – съм аз.
- Знаеш, че баща ми е бил викарий – замисли се той, докато почистваше внимателно
масата, като търкаше всичко с мокра марля. Миризмата на алкохол изгори носът
ми. – Той имаше доста ограничен поглед върху света, който поставях под въпрос
още преди да се променя. – Карлайл хвърли всичките мрасни марли и стъкълцата в
празна кристална купа. Не знаех какво прави, дори и когато запали клечката.
Тогава той я хвъри в напоените с алкохол фибри и внезапният пламък ме накара да
подскоча.
- Съжалявам – извини се той. – Това би трябвало да свърши работа... Така че не бях
съгласен с определеният тип вяра на баща ми. Но никога през почти
четиристотинте години откакто съм роден, не съм се опитвал да се съмнявам дали
Господ съществува в една или друга форма. Нито дори образът в огледалото.
Престорих се, че разглеждам превръзката на ръката ми, за да скрия изненадата си от
посоката, която бе поел разговорът ни. Религията беше последното нещо, което
очаквах, като се вземеше всичко предвид. Собственият ми живот беше крайно лишет
он вяра. Чарли се смяташе за лутеранец, защото и родителите му са били такива, но
неделите той боготвореше покрай реката с въдица в ръка. Рене изпробваше църквате от
време на време, но подобно на кратките й афери с тениса, грънчарството, йогата и
курсовете по френски език, тя продължаваше към следващата си мания.
- Убеден съм, че звучи доста откачено, особено от устата на вампир. – Той се ухили,
като знаеше как небрежната им употреба на тази дума винаги ме шокираше. – Но се
надявам, че има смисъл в този живот, дори и за нас. Ще призная, че е малко
прекалено – продължи той с безцеремонен глас. – Във всички случаи ние сме
безогледно прокълнати. Но се надявам, може би глупаво, че опитът ни ще бъде
оценен.
- Не мисля, че това е глупаво – промърморих аз. Не можех да си представя никой,
включително и божество, който да не бъде впечатлен от Карлайл. Освен това,
единственият тип Рай, който бих оценила, трябваше да включва Едуард. – И също
така не мисля, че някой друг би си помислил това.
- Всъщност ти си първата, която се съгласява с мен.
- Останалите не мислят ли така? – попитах, изненадана, като си мислех по-скоро
само за един човек.
Карлайл позна посоката на мислите ми отново.
- Едуард е съгласен донякъде с мен. Господ и Рай съществуват...както и Ада. Но той
не мисли, че има живот след смъртта за нашият вид. – Гласът на Карлайл беше
много нежен – той се взираше през големият прозорец над мивката в тъмнината. –
Виждаш ли, той мисли, че сме изгубили душите си.
Веднага си спомних думите на Едуард от този следобед: освен ако не искаш да умреш
– или каквото и да правим там. Лампичката над главата ми просвестна.
- Това е истинският проблем, нали? – познах аз. – Затова е толкова упорит с мен.
Карлайл заговори бавно.
- Гледам... синът си. Силата му, добротата му, интелигентността, която блести от
него – и само пълни тази надежда, тази вярва повече от всичко. Как може да няма
нещо повече за някой като Едуард?
Кимнах в пламенно съгласие.
- Но ако вярвах като него... – Той ме погледна с проницателни очи. – Ако ти вярваше
като него. Щеше ли да отнемеш душата му?
Начинът, по който перефразира въпросът си осуети отговорът ми.
Ако ме беше попитал дали бих рискувала душата си за Едуард отговорът щеше да е
очевиден. Но дали бих рискувала душата на Едуард? Стиснах нещастно устни. Това не
беше честна размяна.
- Виждаш проблема.
Поклатих глава, като усетих упоритата поза на брадичката ми.
Карлайл въздъхна.
- Изборът е мой – настоях аз.
- Изборът е също така и негов. – Той вдигна ръка, когато забеляза, че се каня да
споря. – Ако е отговорен да ти причини това.
- Той не е единственият, който може да го направи. – Погледнах многозначително
Карлайл.
Той се засмя, като рязко разведри настроението.
- А, не! Ще трябва да обмислите това с него. – Но след това въздъхна. – Това е
частта, в която никога не съм убеден. Струва ми се, че по някакъв начин съм
направил най-доброто с това, което имам да предложа. Но правилно ли беше да
обричам останалите на такъв живот? Не мога да реша

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Не отговорих. Представих си какъв би бил животът ми, ако Карлайл беше устоял на
изкушението да промени самотното си съществуване... и потреперах.
- Беше майката на Едуард, заради която си промених мнението. – Гласът на Карлайл
беше почти шепот. Той се взираше невиждащо през черните прозорци.
- Майка му? – Когато разпитвах Едуард за родителите му, той само отвръщаше, че са
умрели много отдавна и че спомените му са смътни. Осъзнах че споменът на
Карлайл за тях, въпреки краткият им контакт, би бил напълно ясен.
- Да. Името й беше Елизабет. Елизабет Мейсън. Баща му, Едуард старши никога не
се върна в съзнание в болницата. Той умря при първата вълна от грипа. Но
Елизабет беше нащрек почти до самият си край. Едуард прилича много на нея – тя
имаше същият странен бронзов цвят на косата, и очите й бяха точно в същият
нюанс на зеленото.
- Очите му са били зелени? – прошепнах аз, като се опитах да си го представя.
- Да... – Светлите очи на Карлайл се намираха на сто години разстояние. – Елизабет
се тревожеше вманиачено около синът си. Тя уби собствените си шансове за
оцеляване, докато бдеше над болничното му легло. Очаквах, че той пръв ще си
отиде, той беше толкова по-зле от нея. Когато краят й настъпи беше много бързо.
Беше точно след залез и аз тъкмо идвах, за да сменя докторите, които бяха
работили цял ден. Беше трудно време за преструвки – имаше толкова много работа
за вършене, а аз нямах нужда от почивка. Колко мразех да се връщам обратно в
къщата си, да се крия в тъмното и да се преструвам, че спя, когато толкова много
други умираха. Отидох да проверя първо Елизабет и синът й. Бях се привързал към
тях – винаги опасно нещо като се има предвид крехката същност на хората.
Веднага можех да видя, че е поела по лош път. Треската беше извън контрол, а
тялото й беше прекалено слабо, за да се бори повече. Но не изглеждаше слаба,
когато погледна към мен от подвижното си легло. „Спаси го!” ми заповяда тя с
дрезгав глас, който беше единственото нещо, което гърлото й можа да произведе.
„Ще направя всичко по силите си” обещах й аз, като взех ръката й. Температурата
й беше толкова висока, че вероятно изобщо не е усетила колко неествено студена
беше ръката ми. Всичко беше студено в сравнение с кожата й. „Трябва” настоя тя,
като сграбчи ръката ми с такава сила, че се зачудих дали все пак няма да прескочи
трапа. Очите й бяха твърди, като камъни, като изумруди. „Трябва да направиш
всичко по силите си. Това, което не могат да направят останалите, ти трябва да
направиш за моят Едуард.” Това ме уплаши. Тя ме гледаше с пронизителните си
очи и за една секунда бях убеден, че тя знае тайната ми. След което треската я
хвана и тя не се върна повече в съзнание. Умря около час след като бе задала
искането си. Бях прекарал деситилетия в обмисляне на идеята да си направя другар.
Само още едно създание, което да ме познава истински, вместо да ме вижда такъв,
за какъвто се преструвах. Но никога не можех да се оправдая пред себе си – като се
има предвид какво ми се бе случило на мен. И там лежеше Едуард, умиращ. Беше
очевидно, че му оставаха часове. До него стоеше майка му, лицето й някакси още
не бе спокойно, дори и в смъртта.
Карлайл отново го виждаше, споменът ярък, въпреки изминалият век. И аз можех да
видя ясно, докато той говореше – отчаянието в болницата, тегнещата атмосфера на
смърт. Едуард изгарян от треска, животът му изплъзващ се с всяка отмерена секунда от
часовника... Отново потреперах и изкарах грубо картината от главата си.
- Думите на Елизабет оттекваха в главата ми. Как би могла да познае какво можех?
Можеше ли някой наистина да поиска нещо такова за детето си? Погледнах към
Едуард. Дори и болен, пак беше красив. Имаше нещо чисто и добро в лицето му.
Такова лице, каквото бих искал синът ми да има. След всичките тези години на
нерешителност, действах поради една прищявка. Закарах първо майка му в моргата
и се върнах обратно при него. Никой не беше забелязал, че той още диша. Имаше
недостиг на ръце, недостатъчно очи, за да следят и половината от това, от което се
нуждаеха пациентите. Моргата беше празна – от жива душа поне. Измъкнах го през
задната врата и го пренесох през покривите към дома ми. Не бях сигурен какво
трябва да се направи. Задоволих се да пресъздам раните, които сам бях получил,
толкова много векове преди това в Лондон. Почувствах се зле за това по-късно.
Беше по-болезнено и бавно от нужното. Не съжалявах обаче. Никога не съм
съжалявал, че спасих Едуард. – Той поклати глава като се завърна в настоящето.
Усмихна ми се. – Предполагам, че трябва да те заведа у вас сега.
- Аз ще направя това – каза Едуард. Той дойде от тъмната трапезария, като вървеше
прекалено бавно. Лицето му беше спокойно, непроницаемо, но имаше нещо
нередно в очите му – нещо, което той усилено се опитваше да скрие. Почувствах
спазъм на тревога в стомаха си.
- Карлайл може да ме закара – казах аз. Погледнах надолу към блузата си –
светлосиният памук беше напоен и напръскан с кръвта ми. Дясното ми рамо бе
покрито в дебела розова глазура.
- Добре съм – гласът на Едуард беше безчувствен. – И без това трябва да се
преоблечеш. Ще докараш на Чарли инфаркт, ако те види така. Ще накарам Алис да
ти донесе нещо. – Той отново изхвърча бързо през кухненската врата.
Погледнах разтревожено Карлайл.
- Много е разстроен.
- Да – съгласи се Карлайл. – Тази вечер беше точно нещото, от което най-много се
страхуваше. Ти – поставена в опасност, заради това, което сме.
- Не е ваша вината.
- Не е и твоя.
Погледнах встрани от мъдрите му, красиви очи. Не можех да се съглася с това.
Карлайл ми предложи ръката си и ми помогна да стана стола. Последвах го към
всекидневната. Езме се беше върнала – и бършеше пода там, където бях паднала –
парцалът беше напоен с белина, както се усещаше от острата миризма.
- Езме, дай на мен. – Можех да усетя лицето си ярко червено отново.
- Вече приключвам. – Тя ми се усмихна. – Как се чувстваш?
- Добре съм – уверих я аз. – Карлайл шие по-бързо от всеки друг доктор, на който
съм попадала.
И двамата се засмяха.
Алис и Едуард се върнаха през задната врата. Алис побърза към мен, но Едуард
изостана назад, лицето му неразгадаемо.
- Хайде – каза Алис. – Ще ти дам нещо по-малко страховито за носене.
Тя ми намери блуза на Езме, която беше близо до цвета, в който беше моята. Чарли
нямаше да забележи, бях сигурна. Дългата бяла превръзка на ръката ми вече почти не
изглеждаше чак толкова сериозна, когато махнах напръсканата с кръв блуза. Чарли
никога не се изненадваше да ме види превързана.
- Алис – прошепнах аз, когато тя се отправи към вратата.
- Да? – Тя също запази гласът си нисък и ме погледна любопитно, с главата и
килната настрани.
- Колко е зле положението? – Не бях сигурна дали шепота ми беше напразно усилие.
Дори и на вторият етаж, с вратата затворена, вероятно той все още можеше да ме
чуе.
Лицето й се напрегна.
- Не съм сигурна още.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Как е Джаспър?
Тя въздъхна.
- Много е разстроен от себе си. Това е голямо предизвикателство за него, а той мрази
да се чувства слаб.
- Не е негова вината. Ще му кажеш, че изобщо не съм му ядосана, ама никак, нали?
- Разбира се.
Едуард ме чакаше пред входната врата. Докато слизах по стълбите, той я отвори без да
каже нищо.
- Вземи си нещата! – извика Алис, докато вървях предпазливо към Едуард. Тя взе в
ръце два пакета, единият наполовина отворен, и фотоапарата ми изпод пианото и ги
притисна към здравата ми ръка. – Можеш да ми благодариш по-късно, след като ги
отвориш.
Езме и Карлайл ми пожелаха тихо приятна вечер. Можех да ги видя как хвърлят бързи
погледи към безчувственият им син, подобно на мен.
Беше облекчение да съм навън – побързах да мина покрай латерните и розите –
напомняния, които не бяха добре дошли. Едуард крачеше до мен мълчаливо. Той ми
отвори пасажерската врата и аз се качих вътре без да се оплаквам.
На таблото имаше голяма червена панделка, залепена за стереото. Издърпах я, като я
хвърлих на пода. Докато Едуард се наместваше до мен, я изритах изпод седалката.
Не погледна нито към мен, нито към стереото. Никой от нас не го включи и
мълчанието някакси беше засилено от внезапният гръм на двигателя. Той караше
прекалено бързо надолу по тъмната, извиваща се пътека.
Тишината ме подлудяваше.
- Кажи нещо? – накрая го помолих аз, когато той сви към магистралата.
- Какво искаш да кажа? – попита той с безпристрастен глас.
Свих се от отдалечеността му.
- Кажи, че ми прощаваш.
Това накара лицето му да припламне – от гняв.
- Да ти простя? За какво?
- Ако бях по-внимателна, това нямаше да се случи.
- Бела, ти просто се поряза – не мисля, че това е достатъчно за смъртна присъда.
- И все пак вината е моя.
Думите ми предизвикаха поток.
- Твоя вина? Ако се беше порязала в къщата на Майк Нютън, с Джесика и Анджела
там и останалите ти приятели, кое щеше да е най-лошото нещо, което можеше да се
случи? Може би нямаше да успеят да намерят лепенка? Ако се спънеш и
собственоръчно събориш куп стъклени чинии – без някой да те мята върху тях –
дори тогава, какво щеше да е най-ужасното? Щеше да оставиш кръв по седалката,
докато те карат в спешното? Майк Нютън можеше да държи ръката ти, докато ти
правят шевовете – и в него нямаше да се надига желанието да те убие през цялото
време, докато е там. Не се опитвай да си припишеш нищо от това върху себе си,
Бела. Само ще ме накараш да се мразя още повече.
- Как по дяволите Майк Нютън се оказа в разговора? – поисках да узная аз.
- Майк Нютън се оказа в разговора, защото Майк Нютън щеше да бъде адски по-
здравословен за теб – изръмжа той.
- Предпочитам да умра, отколкото да бъда с Майк Нютън – възразих аз. –
Предпочитам да умра, отколкото да бъда с някой друг, освен с теб.
- Не ставай мелодраматична, моля те.
- Ами тогава ти не ставай смешен.
Той не отговори. Той гледаше през предното стъкло, изражението му мрачно.
Заблъсках мозъка си, за да измисля как да спася остатъка от вечерта. Когато
паркирахме пред къщата ми, все още не ми беше хрумнало нещо.
Той спря двигателя, но ръзете му останаха стиснати около кормилото.
- Ще останеш ли тази вечер? – попитах аз.
- Би трябвало да се прибера вкъщи.
Последното нещо, което исках бе да се въргаля в угризения на съвестта.
- Заради рожденният ми ден – настоях аз.
- Не можеш да имаш и двата начина – или искаш хората да игнорират рожденният ти
ден, или не. Едното или другото.
Гласът му беше строг, но не толкова сериозен колкото преди. Въздъхнах тих от
облекчение.
- Добре. Реших, че не искам да игнорираш рожденният ми ден. Ще се видим горе.
Изскочих като се пресегнах за подаръците си. Той се намръщи.
- Не се налага да ги вземаш.
- Искам ги – отвърнах механично и тогав асе зачудих дали не използва приложна
психология.
- Не, не ги искаш. Карлайл и Езме са похарчили пари за теб.
- Ще го преживея. – Пъхнах неудобно подаръците си под здравата ми ръка и
затръшнах вратата след себе си. Той беше излязъл от пикапа и застанал до мен за
по малко от секунда.
- Нека поне аз да ги нося – каза той, като ги пое. – Ще бъда в стаята ти.
Усмихнах се.
- Благодаря.
- Честит рожден ден – въздъхна той, като се наведе, за да докосне устните ми със
своите.
Надигнах се на пръсти, за да удължа целувката, когато той се отдръпна назад. Той се
усмихна с любимата ми крива усмивка и тогава изчезна в тъмнината.
Играта все още течеше – веднага щом влязох през вратата, можах да чуя как
коментатора крещи неразбираемо през бъртвежа на тълпата.
- Бел? – извика Чарли.
- Здрасти, тате – казах аз, като се показах иззад ъгъла. Държах ръката си прилепнала
към тялото. Лекият натиск гореше и аз сбръчкаш носа си. Действието на упойката
очевидно отслабваше.
- Как мина? – Чарли се бе излегнал върху канапето с босите си крака подпрени на
едната странична облегалка. Това, което бе останало от къдравата му кафява коса
бе сплескано на една страна.
- Алис се е изхвърлила. Цветя, торта, свещи, подаръци – цялото нещо.
- Какво ти подариха?
- Стерео за пикапа ми. – И още незнайни.
- Уау.
- Аха – съгласих се аз. – Е, аз ще си лягам.
- Ще се видим сутринта.
Махнах му.
- До утре.
- Какво е станало с ръката ти?
Изчервих се и изругах тихо.
- Спънах се. Нищо работа.
- Бела – въздъхна той, като поклати глава.
- Лека нощ, тате.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Побързах към банята, където държах пижамата си за подобни нощи. Преоблякох се в
комплекта си от късо потниче и памучни панталонки, които бях взела, за да заменя
оръфаните шорти, с които преди си лягах, като трепвах, когато движенията дърпаха
шевовете. Измих лицето си с една ръка, изчетках си зъбите и изхвръкнах към стаята си.
Той беше седнал в центъра на леглото ми, като си играеше разсеяно с една от
сребърните кутии.
- Здравей – каза той. Гласът му беше тъжен. Разкайваше се.
Отидох до леглото, избутах подаръците от ръцете му и се качих в скута му.
- Здравей. – Сгуших се срещу железните му гърди. – Може ли да отваря подаръците
си сега?
- Откъде този ентусиазъм? – зачуди се той.
- Събуди любопитството ми.
Вдигнах дългият, плосък правоъгълен пакет, който вероятно беше от Карлайл и Езме.
- Позволи на мен – предложи той. Той взе подаръка от ръката ми и разкъса
сребристата хартия с едно рязко движение. Той ми подаде правоъгълната бяла
кутия.
- Сигурен ли си, че ще успея да вдигна капака? – промърморих, но той не ми обърна
внимание.
Вътре в кутията имаше дълго дебело парче хартия с изумително количество фини
гравюри. Отнеха ми няколко минути да схвана същината на информацията.
- Отиваме в Джаксънвил? – И бях развълнувана, въпреки себе си. Беше ваучер за
самолетни билети за мен и Едуард.
- Това е идеята.
- Не мога да повярвам. Рене ще полудее! Обаче нямаш нищо против, нали? Там е
слънчево, така че ще трябва да стоиш вътре по цял ден.
- Мисля, че мога да се справя – каза той, след което се намръщи. Ако знаех, че ще
отвърнеш толкова подходящо на подаръка, щях да те накарам да го отвориш пред
Карлайл и Езме. Мислех си, че ще се оплакваш.
- Е, разбира се, че е прекалено много. Но поне ще те взема с мен!
Той се засмя.
- Сега ми се иска да бях похарчил пари за подаръка ти. Не осъзнах, че можеш да
бъдеш и разумна.
Сложих билетите настрана и се пресегнах за неговият подарък, като любопитството
ми отново пламна. Той ми го взе, за да го разопакова, както бе направил с първият.
Подаде ми прозрачен несесер за дискове с празен сребрист диск вътре.
- Какво е? – попитах объркана.
Той не каза нищо – просто взе диска и се пресегна през мен, за да го сложи в уредбата
на нощното шкафче. Натисна бутона и почакахме в мълчание. И тогава музиката
започна.
Слушах без думи и с разширени очи. Знам, че очакваше реакцията ми, но не можех да
говоря. Избиха ми сълзи и се пресегнах да ги избърша преди да са се търкулнали.
- Ръката ли те боли? – попита той разтревожено.
- Не, не е ръката ми. Красиво е, Едуард. Нямаше да можеш да ми дадеш нищо, което
да заобичам повече. Не мога да повярвам. – Млъкнах, за да слушам.
Беше неговата музика, неговите композиции. Първото парче на диска беше моята
приспивна песен.
- Не мислех, че ще ми позволиш да ти взема пиано, за да ти я изсвиря тук – обясни
той.
- Прав си.
- Как е ръката ти?
- Добре е. – Всъщност, започваше да гори изпод превръзката. Исках лед. Бих се
задоволила и с неговата ръка, но това щеше да ме издаде.
- Ще ти донеса малко тиленол.
- Нямам нужда от нищо – възразих аз, но той ме измести от скута си и се отправи
към вратата.
- Чарли – изсъсках аз. Чарли не беше много наясно, че Едуард често пренощува при
мен. Всъщност, щеше да получи удар, ако узнаеше този факт. Но не се чувствах
виновна, че го мамех. Не беше като да правя неща, които той не би искал да правя.
Едуард и неговите правила...
- Няма да ме хване – обеща Едуард и изчезна тихо през вратата... и се върна, като я
улови точно преди да се е затворила. Беше донесъл чашата от банята и кутийката с
хапчета в една ръка.
Взех хапчетата, които ми подаде без да споря – знаех, че щях да загубя. А и ръката ми
наистина започваше да ме притеснява.
Песента ми продължи, нежна и прекрасна, като фон.
- Късно е – отбеляза Едуард. Той ме взе от леглото с една ръка и издърпа завивките с
другата. Положи ме с глава върху възглавницата и подпъхна завивките около мен.
Той легна до мен – върху одеалото, за да не замръзна – и обви ръцете си около мен.
Облегнах глава на рамото му и въздъхнах щастливо.
- Благодаря ти отново – прошепнах аз.
- Няма за какво.
За един дълъг момент всичко беше тихо, докато слушах как песента ми свършва.
Друга песен започна и разпознах любимата на Езме.
- За какво си мислиш? – попитах аз, шепнейки.
Той се поколеба за секунда преди да ми каже.
- Всъщност си мислех за това, което е правилно и грешно.
Усетих ледени тръпки по гръбнака си.
- Спомняш ли си, че реших, че искам да не игнорираш рожденният ми ден? –
попитах бързо, като се надявах, че не е прекалено очевидно как се опитвам да го
разсея.
- Да – съгласи се той предпазливо.
- Ами, мислех си, че след като е рожденният ми ден, бих искала да ме целунеш
отново.
- Тази вечер си алчна.
- Да, такава съм – но моля те, не прави нищо, което не искаш да правиш – добавих
засегнато.
Той се засмя, след което въздъхна.
- Господ да не дава да направя нещо, което не искам да правя – каза той със странно
отчаян тон, докато слагаше ръка под брадичката ми и вдигна лицето ми към своето.
Целувката започна по обичайният начин – Едуард беше предпазлив както винаги и
сърцето ми започна да бие оглушително по своя си начин. И тогава нещо сякаш се
промени. Внезапно устните му станаха много по-настоятелни, свободната му ръка се
преплете в косата ми и задържа лицето ми към неговото. И въпреки че моите ръце
също се бяха заплели в косата му и очевидно започвах да пресичам внимателните му
граници, за пръв път той не ме спря. Тялото му беше студено през тънкото одеало, но
се притисках пламенно към него.
Когато спря, беше внезапно – той ме избута с нежни, непоколебими ръце.
Сгромолясах се на възглавницата си, задъхана, със замаяна глава. Нещо неуловимо
дърпаше паметта ми по краищата.
- Съжалявам – каза той, също останал без дъх. – Това беше прекалено.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Нямам нищо против – задъхвах се аз.
Той ми се намръщи в тъмното.
- Опитай се да спиш, Бела.
- Не, искам да ме целунеш отново.
- Надценяваш самоконтролът ми.
- Кое те изкушава повече, кръвта ми или тялото ми? – предизвиках го аз.
- И двете по равно. – Той се усмихна неволно за момент, и после отново беше
сериозен. – А сега защо не престанеш да притискаш късмета си и не заспиш?
- Добре – съгласих се аз, като се сгуших по-близо до него. Наистина се чувствах
изтощена. Денят беше дълъг по толкова много начини, и все пак не почувствах
облекчение от края му. Сякаш нещо още по-ужасно предстоеше угре. Беше глупаво
предчувствие – какво можеше да е по-ужасно от днес? Вероятно просто шокът ме
настигаше, без съмнение.
Промъкнах тайно наранената си ръка срещу рамото му, така че студената му кожа да
успокои горенето. Веднага се почувствах по-добре.
Почти бях заспала, когато осъзнах за какво ме бе подсетила целувката му – миналата
пролет, когато той трябваше да ме напусне, за да отвлече Джеймс от следите ми,
Едуард ме беше целунал за сбогом, без да знае кога – или ако – ще се видим отново.
Тази целувка имаше същата почти болезнена нотка поради някаква причина, която не
можех да си представя. Потреперах несъзнателно, сякаш вече сънувах кошмар.
3. КРАЯТ
Чувствах се абсолютно отвратително на следващата сутрин. Не бях спала добре –
ръката ми пареше, а главата ме болеше. Не помогна особено и че лицето на Едуард
беше беизразно и далечно, когато целуна бързо челото ми преди да изскочи през
прозореца. Страхувах се от времето, което бях прекарала в безсъзнание, страхувах се,
че може отново да е мислил за кое е правилно и грешно, докато ме е наблюдавал как
спя. Тревогата сякаш увеличаваше напрежението, което пулсираше в главата ми.
Едуард ме чакаше пред училище, както обикновено, но все още имаше нещо нередно в
лицето му. Имаше нещо скрито в очите му, за което не бях сигурна – и това ме
плашеше. Не исках да повдигам снощи, но не знаех и дали ако отбягвам темата ще е по-
зле.
Той ми отвори вратата.
- Как се чувстваш?
- Идеално – излъгах аз, свивайки се, когато затръшващият се звук на вратата отекна в
главата ми.
Вървяхме в тишина, като той съкращаваше крачката си, за да върви наравно с мен.
Имаше толкова много въпроси, които исках да попитам, но повечето от тях трябваше
да почакат, защото те бяха за Алис: Как беше Джаспър тази сутрин? Какво казаха,
когато си тръгнах? Какво беше казала Розали? И най-вече, какво можеше да види тя да
се случва в странните си, променливи видения за бъдещето? Можеше ли да познае за
какво си мисли Едуард, защо е толкова мрачен? Имаше ли основание за малките,
инстинктивни страхове, от които не можех да се отърся?
Сутринта премина бавно. Нямах търпение да видя Алис, въпреки че нямаше наистина
да мога да разговарям с нея, докато Едуард беше там. Едуард остана все така
отчужден. От време на време питаше за ръката ми, а аз лъжех.
Алис обикновено беше преди нас в закусвалнята – не й се налагаше да крачи с охлюв
като мен. Но тя не чакаше на масата с поднос пълен с храна, която няма да изяде.
Едуард не спомена нищо за отсъствието й. Зачудих се дали часът й не е удължен –
докато не видях Конър и Бен, които караха френски с нея.
- Къде е Алис? – попитах Едуард разтревожено.
Той гледаше грануленият шоколад, който бавно въртеше измежду пръстите си, докато
отговаряше.
- Тя е с Джаспър.
- Той добре ли е?
- Замина за известно време.
- Какво? Къде?
Едуард сви рамене.
- На никое конкретно място.
- И Алис е с него. – Казах аз с тихо отчаяние. Разбира се, ако Джаспър имаше нужда
от нея, тя щеше да тръгне с него.
- Да. Няма да я има известно време. Опитваше се да го убеди да отидат до Денали.
Денали беше мястото, където другата банда уникални вампири – добри като Калън –
живееха. Таня и семейството й. Чувах по нещо от време на време за тях. Едуард беше
отишъл при тях миналата зима, когато пристигането ми бе направило Форкс
непоносимо за него. Лорънт, най-цивилизованият от групата на Джеймс, беше заминал
на там, наместо да се присъедини към Джеймс срещу семейство Калън. Имаше смисъл
Алис да насърчава Джаспър да отиде там.
Преглътнах, като се опитвах да изтикам внезапната буца в гърлото си. Вината накара
главата ми да клюмне и раменете ми да хлътнат. Бях ги прогонила от къщата, точно
като Розали и Емет. Бях като чума.
- Ръката ли те боли? – попита ме загрижено той.
- На кого му пука за тъпата ми ръка? – промърморих отвратено.
Той не отвърна, и аз поставих глава на масата.
До края на деня мълчанието се бе превърнало в абсурдно. Не исках първа да го
нарушавам, но очевидно това беше единственият ми избор, ако исках някога той
отново да ми проговори.
- Ще дойдеш ли по-късно тази вечер? – попитах, докато ме изпращаше – мълчаливо
– до пикапът ми. Той винаги идваше вечерта.
- По-късно?
Бях доволна, че изглеждаше изненадан.
- Трябва да работя. Трябваше да се сменя с госпожа Нютън, за да съм свободна
вчера.
- Оу – промърмори той.
- Но въпреки това ще дойдеш вечерта, когато съм си вкъщи, нали? – Не ми хареса, че
внезапно се чувствах несигурна за това.
- Ако ме искаш.
- Винаги те искам – напомних му аз, вероятно с малко повече сила, отколкото
разговорът изискваше.
Очаквах да се засмее, или усмихне, или просто да реагира някакси на думите ми.
- Добре тогава – каза той безразлично.
Той целуна челото ми отново преди да затвори вратата след мен. След което се обърна
и закрачи грациозно към колата си.
Успях да изкарам колата от паркинга преди паниката да ме застигне, но вече
хипервентилирах по времето, когато стигнах до Нютънови.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Той просто се нуждае от време, казвах си аз. Ще го преживее. Може би беше тъжен,
защото семейството му изчезваше. Но Алис и Джаспър щяха да се върнат скоро, както
и Розали и Емет. Ако щеше да помогне, щях да стоя надалеч от голямата, бяла къща
край реката – никога повече нямаше да стъпя там. Това нямаше да има значение. Пак
щях да виждам Алис на училище. Тя щеше да се върне на училище, нали? Пък и беше
у нас непрекъснато. Не би искала да нарани чувствата на Чарли, като стои настрана.
Без съмнение щях и често да се засичам с Карлайл – в спешното отделение.
Въпреки всичко, това което се бе случило снощи не беше нищо. Нищо не се бе
случило. Паднах, какво толкова – това е историята на живота ми. В сравнение с
миналата пролет изглеждаше невероятно маловажно. Джеймс ме беше оставил счупена
и почти мъртва от загуба на кръв – и все пак Едуард се бе справил с безкрайните
седмици в болницата много по-добре от това. Дали бе защото този път не ме бе
защитил от враг? Защото беше собственият му брат?
Може би щеше да е по-добре, ако ме отведеше надалеч, вместо семейството му да се
разпръсва. Депресията ми се разпръсна, докато си представих цялото време, през което
щяхме да сме сами и необезпокоявани. Само ако първо приключихме с училищната
година, Чарли нямаше да може да възрази. Щяхме да заминем за колеж, или да се
престорим, че това правим, като Розали и Емет тази година. Със сигурност Едуард би
могъл да почака една година. Какво беше една година за един безсмъртен? Дори на
мен не ми се струваше чак толкова много.
Успях да си вдъхна достатъчно спокойствие, за да сляза от пикапа и да се отправя към
магазина. Майк Нютън ме бе изпреварил днес и той ми се усмихна и махна, когато
влязох вътре. Сграбчих жилетката си като кимнах неопределено в негова посока. Все
още си представях приятни сценарии, които съдържаха мен, която бяга надалеч с
Едуард към различни екзотични места.
Майк прекъсна фантазията ми.
- Как беше рожденният ти ден?
- Ъгх – промърморих. – Радвам се, че свърши.
Майк ме погледна с края на очите си, сякаш бях луда.
Работата се проточваше. Исках да видя Едуард отново, като се молех, че ще е
преминал най-лошото от това, каквото и да беше точно, когато отново го видя. Нищо
не е, повтарях си аз. Всичко ще се върне обратно както си беше.
Облекчението, което почувстнах, когато завих по моята улица и видях сребристата
кола на Едуард паркирана пред къщата ми беше нещо смайващо, опияняващо. И ме
притесни ужасно, че трябва да е така.
Побързах към предната врата, като извиках още преди да съм влязла напълно.
- Татко? Едуард?
Докато говорех, можех да чуя отличителната музика на спортният канал да идва от
всекидневната.
- Тук сме – извика Чарли.
Закачих палтото на закачалката и побързах към тях.
Едуард беше в креслото, баща ми на канапето. И двамата се взираха в телевизора.
Концентрацията беше нормална за баща ми, но не чак толкова за Едуард.
- Здрасти – казах слабо.
- Здравей, Бела – отвърна баща ми, без да отмества поглед. – Току-що хапнахме
студена пица. Мисля, че е все още на масата.
- Добре.
Почаках на прага. Накрая Едуард ме погледна с учтива усмивка.
- Ще бъда точно зад теб – обеща той. Очите му се върнаха към телевизора.
Зяпнах за около минута, шокирана. Като че ли никой от тях не забеляза. Можех да
усетя нещо, паника може би, да се надига в гърдите ми. Избягах към кухнята.
Пицата не представляваше никакъв интерес за мен. Седнах на стола си, вдигнах
колената си и ги обвих с ръце. Нещо беше много нередно, може би дори по-зле,
отколкото си мислех. Звуците от мъжко сдружаване и закачки продължи от телевизора.
Опитах се да се овладея, да се вразумя.
Кое е най-лошото нещо, което може да се случи? Трепнах. Това определено беше
грешният въпрос да задам. Имах проблеми да дишам нормално.
Добре, помислих си отново, кое е най-лошото нещо, което мога да преживея? И този
въпрос не ми харесваше много. Но премислих отново възможностите, които взех под
внимание днес.
Да стоя далеч от семейството на Едуард. Разбира се, той нямаше да очаква това да
включва и Алис. Но ако не трябваше да съм около Джаспър, това би намалило времето,
което мога да имам с нея. Кимнах на себе си – можа да живея с това.
Или да избягаме надалеч. Може би не искаше да чакаме до края на учебната година,
може би трябваше да е сега.
На масата пред мен стояха подаръците ми от Чарли и Рене, където ги бях оставила,
като фотоапарата, който не успях да използвам у Калънови, лежеше до албума.
Докоснах красивата корица на албума, който майка ми ми беше подарила и въздъхнах,
като си мислех за Рене. Някакси, да живея без нея по-дълго от това, не направи идеята
за по-продължителна раздяла по-лесна. А Чарли щеше да бъде изоставен сам-самичък
тук. И двамата щяха да са толкова наранени...
Но щяхме да се върнем, нали? Щяхме да ги посетим, разбира се, нали?
Не можех да съм сигурна в отговора на това.
Опрях бузата срещу коляното ми, като се загледах във физическите знаци на любовта
на родителите ми. Знаех, че пътя, който съм избрала ще е труден. А и все пак си
мислех за най-лошият възможен сценарий – най-ужасният, който можех да преживея.
Докоснах отново албумът, като разгърнах корицата. Малки метални рамки вече бяха
наредени на място, за да задържат първата снимка. Идеята не беше чак толкова лоша,
да документирам живота си тук. Почувствах странно желание да започна. Може би не
ми оставаше толкова много време във Форкс.
Заиграх се с ремъка за китката на фотоапарата, като се чудех за първата снимка на
лентата. Беше ли възможно да се окаже близо до оригинала си? Съмнявах се. Но той не
изглеждаше разтревожен, че ще е празна. Засмях се сама на себе си, като си мислех за
безгрижният му смях снощи. Смехът затихна. Толкова много неща се бяха променили
и то толкова внезапно. Това ме накара да се чувствам леко замаяна, сякаш стоях на
ръба на прекалено висока пропаст.
Не исках да мисля повече за това. Грабнах фотоапарата и се отправих нагоре по
стъпалата.
Стаята ми не се беше променила много отпреди седемнайсетте години, когато майка
ми е била тук. Стените все още бяха светлосини, същите дантелени жълти завеси
висяха пред прозореца. Имаше легло, наместо кошарка, но тя би разпознала омотаният
юрган отгоре – беше подарък от баба.
И все пак, направих снимки на стаята ми. Нямаше какво друго да направя тази вечер –
беше прекалено тъмно навън – и чувството ставаше толкова силно, че бе почти
принудително сега. Щях да документирам всичко във Форкс, преди да го напусна.
Промяната идваше. Можех да го усетя. Не беше приятна перспектива, не и когато
животът си е перфектен по начина, по който си е.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Дадох си малко време преди да сляза отново по стъпалата с фотоапарат в ръка, за да
игнорирам пеперудите в стомаха ми, като се сетих за странната отчужденост, която не
исках да видя в очите на Едуард. Щеше да го преодолее. Вероятно се тревожеше, че ще
се разстроя, когато ме помоли да заминем. Ще го оставя да си подреди мислите без да
му се меся. И щях да бъда подготвена, когато ме попиташе.
Бях приготвила фотоапарата, докато се надвесвах иззад ъгъла крадешком. Бях
убедена, че не съз хванала Едуард неподготвен, но той не вдигна поглед. Почувствах
леко треперене, когато нещо ледено се изви в стомаха ми – не му обърнах внимание и
направих снимката.
И двамата погледнаха към мен тогава. Чарли се намръщи. Лицето на Едуард беше
празно и безизразно.
- Какво правиш, Бела? – оплака се Чарли.
- О, хайде де. – Престорих се, че се усмихвам, когато отидох да седна на пода пред
канапето, където Чарли се бе излегнал. – Знаеш, че мама ще се обади скоро, за да
попита дали използвам подаръците си. Трябва да се захвана за работа преди да нараня
чувствата й.
- Обаче защо правиш снимки на мен? – смъмри ме той.
- Защото си толкова красив – отвърнах аз бодро. – И понеже ти купи фотоапарата, си
задължен да бъдеш един от обектите ми.
Той промърмори нещо неразбираемо.
- Ей, Едуард – казах аз с възхитително безразличие. – Направи една на мен с татко.
Хвърлих фотоапарата към него, като внимателно избягвах очите му, и клекнах към
страничната облегалка, където беше лицето на Чарли. Чарли въздъхна.
- Трябва да се усмихваш, Бела – промърмори Едуард.
Направих каквото можах и фотоапарата щракна.
- Нека да ви снимам вас двамата – предложи Чарли. Знаех, че просто се опитва да
отмести обектива на фотоапарата от себе си.
Едуард се изправи и леко му подхвърли фотоапарата.
Изравих се до Едуард и подредбата ми се стори официална и странна за мен. Той
постави една ръка леко на рамото ми, а аз обвих своята ръка здраво около кръста му.
Исках да погледна към лицето му, но не смеех.
- Усмихни се, Бела – напомни ми Чарли.
Поех си дълбоко дъх и се усмихнах. Светкавицата ме ослепи.
- Достатъчно снимки за тази вечер – каза Чарли тогава, като пъхна фотоапарата
измежду възглавниците на канапето и легна върху тях. – Не ти се налага да
изхабиш цялата лента сега.
Едуард свали ръката си от рамото ми и се измъкна небрежно от ръката ми. Той седна
обратно на креслото.
Поколебах се и отидох да седна отново пред канапето. Внезапно бях толкова
изплашена, че ръцете ми трепереха. Притиснах ги към стомаха си, за да ги скрия и
положих брадичка на коленете си, докато гледах невиждащо телевизора пред мен.
Когато шоуто свърши, не бях помръднала със сантиметър. С ъгълчето на окото си
забелязах, че Едуард се е изправил.
- По-добре да се прибирам вкъщи – каза той.
Чарли не вдигна поглед от рекламите.
- Довиждане.
Изправих се несръчно на краката си – бях се вкочанила от неподвижното седене – и
последвах Едуард към предната врата. Той се отправи право към колата си.
- Ще останеш ли? – попитах, без надежда в гласът ми.
Очаквах отговорът му, затова не заболя толкова.
- Не тази вечер.
Не го попитах за причината.
Той влезе в колата си и подкара надалеч, докато аз стоях там, неподвижна. Почти не
забелязах, че вали. Чаках, без да знам какво чакам, докато вратата зад мен не се отвори.
- Бела, какво правиш? – попита Чарли, изненадан да ме види сама там и подгизнала.
- Нищо. – Обърнах се и закрачих обратно към къщата.
Беше дълга нощ, през която почти не мигнах.
Станах веднага щом се появи светлината през прозореца ми. Облякох се за училище
механично, като чаках облаците да се прояснят. Когато изядох купата си с корнфлейкс,
реших, че навън е достатъчно светло за снимки. Направих една на пикапа си и после на
предната част на къщата. Обърнах се и направих няколко снимки на гората близо до
къщата на Чарли. Странно как не изглеждаше толкова зловеща, колкото преди.
Осъзнах, че това ще ми липсва – зеленината, вековността, загадъчността на горите.
Всичко.
Сложих фотоапарата в чантата си преди да тръгна. Опитах се да се концентрирам
върху новият ми проект, отколкото върху факта, че Едуард очевидно не бе преодолял
нещата през ноща.
Заедно със страхът, започвах да чувствам нетърпение. Колко дълго можеше да
продължи това?
Продължи цяла сутрин. Той вървеше бавно до мен, като сякаш никога не поглеждаше
към мен. Опитах се да се фокусирам върху часовете си, но дори английският не можа
да задържи вниманието ми. Господин Бърти трябваше да повтори два пъти въпросът
си за лейди Капулети преди да осъзная, че говори на мен. Едуард прошепна
правилният отговор изпод дъха си и отново се върна към игнорирането ми.
По обяд мълчанието все още течеше. Имах чувството, че ще започна да пищя всеки
момент, така че за да се разсея, се наведох през невидимата линия на масата и се
обърнах към Джесика.
- Ей, Джес?
- Какво става, Бела?
- Ще ми направиш ли една услуга? – попитах, като се пресягах към чантата ми. –
Майка ми иска да направя няколко снимки на приятелите ми за албума. Затова
направи снимки на всички, става ли?
Подадох й фотоапарата.
- Разбира се – каза тя ухилена, като се обърна да направи открита снимка на Майк с
пълна уста.
Последва предвидена война за снимки. Наблюдавах ги как си подават фотапарата през
масата, като се кикотеха, флиртуваха и оплакваха, че ги снимат. Изглеждаше странно
детинско. Може би просто не бях в настроение за нормално човешко отношение днес.
- О-па – каза Джесика извинително, като ми върна фотоапарата. – Май че изхабихме
цялата лента.
- Няма проблеми. Мисля, че вече имам снимки на всичко друго, от което имах
нужда.
След училище Едуард ме изпрати до паркинга в мълчание. Трябваше да работя отново
и за пръв път бях доволна. Времето прекарано с мен очевидно не помагаше на нещата.
Може би сам щеше да се справи по-добре.
Оставих лентата във фотото на път за Нютънови, като по-късно след работа взех
проявените снимки. Вкъщи поздравих бързо Чарли, взех си една гранулена вафла от
кухнята и побързах към стаята си с плика със снимките под ръка.
Седнах в средата на леглото и отворих плика с предпазливо любопитство. Все още
нелепо очаквах първата снимка да е празна.
Когато я извадих ахнах на глас.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Едуард изглеждаше точно толкова красив, колкото и в
истинският живот, като ме гледаше от снимката с топлите си очи, които ми липсваха
през последните дни. Беше почти обезпокоително, че някой може да изглежда
толкова... толкова... отвъд описването. Никакви хиляда думи не бяха равни на тази
снимка.
Прегледах останалата купчинка от снимки бързо, след което положих три от тях на
нощното шкафче.
Първата беше снимката на Едуард в кухнята, топлите му очи пълни с толерантно
развеселение. Втората беше на Едуард и Чарли, които гледаха спортният канал.
Разликата в изражението на Едуард беше сурова. Очите му бяха предпазливи там,
резервирани. Все така умопомрачително красив, но лицето му беше по-студено, повече
като скулптура, по-малко жив.
Последна беше снимката на мен и Едуард, застанали несръчно един до друг. Лицето
на Едуард беше същото като на предишната, студено и подобно на стауя. Но това не
беше най-притеснителната част от снимката. Контрастът между нас беше болезнен.
Той приличаше на божество. А аз изглеждах доста посредствена, дори и за човек,
почти смущаващо обикновена. Обърнах снимката с чувство на отвращение.
Вместо да напиша домашните си, останах до късно, за да наредя снимките в албума
ми. С маркер надписах отдолу всички снимки, имената и датите. Стигнах до снимката
на мен и Едуард и без да се заглеждам за дълго, я прегънах на две и пъхнах
половинката на Едуард под металното ушенце.
Когато приключих, тикнах копията на снимките в нов плик и написах дълго
благодарствено писмо на Рене.
Едуард все още не беше дошъл. Не исках да си призная, че той бе причината да остана
до толкова късно, но разбира се, че беше. Опитах се да си спомня последният път,
когато бе стоял настрани без извинение, или телефонно обаждане... Никога досега.
Отново не спах добре.
Училището следваше мълчаливата, вбесяваща и ужасяваща схема от последните два
дена. Почувствах облекчение, когато видях Едуард да ме чака на паркинга, но то бързо
изчезна. Не беше по-различен, освен може би още по-резервиран.
Беше ми трудно дори да си спомня причината за тази каша. Вече усещах рожденният
си ден като далечно минало. Само ако можеше Алис да се върне. Скоро. Преди нещата
да излязат извън контрол.
Но не можех да разчитам на това. Реших, че ако не мога да разговарям днес с него,
наистина да си поговорим хубаво, тогава щях да се срещна утре с Карлайл. Трябваше
да направя нещо.
След училище ще изясним нещата с Едуард, обещах си аз. Нямаше да приема никакви
извинения.
Той ме изпрати до пикапа и аз се насилих да изпълня исканията си.
- Имаш ли нещо против да дойда днес? – попита той преди да сме стигнали пикапа,
като ме изпревари преди да заговоря.
- Разбира се, че не.
- Сега? – попита той отново, като ми отвори вратата.
- Става – поддържах гласът си равен, въпреки че не ми харесваше настойчивостта на
тона му. – Просто ще отида да пусна едно писмо до Рене в пощенската кутия по
пътя. Ще се срещнем там.
Той погледна дебелият плик на седалката до мен. Внезапно той се пресегна и го взе.
- Аз ще го на правя – каза той тихо. – И пак ще те изпреваря до вас. – Той се усмихна
с любимата ми крива усмивка, но нещо не беше както трябва. Тя не докосваше
очите му.
- Добре – съгласих се аз, без да мога да отвърна на усмивката. Той затвори вратата и
се отправи към колата си.
Наистина ме изпревари. Беше паркирал на мястото на Чарли, когато спрях пред
къщата. Това беше лош знак. Не мислеше да остава тогава. Поклатих глава и си поех
дълбоко дъх, като се опитах да намеря куража си.
Той слезе от колата си, когато отворих вратата на пикапа, и дойде да ме посрещне.
Той се пресегна, за да вземе чантата с книгите ми. Това беше нормално. Но после я
сложи обратно на седалката. Това не беше нормално.
- Ела да се поразходим – предложи той с безчувствен глас, като взе ръката ми.
Не отговорих. Не можех да измисля начин да възразя, но веднага знаех, че искам. Това
не ми харесваше. Това е лошо, това е много лошо, повтаряше отново и отново гласът в
главата ми.
Но той не чакаше отговор. Той ме насочи към източната част на двора, където
започваше гората. Следвах го неохотно, като се опитвах да мисля въпреки паниката.
Точно това исках, напомних си аз. Възможност да изясним всичко. Тогава защо
паниката ме задавяше?
Бяхме изминали само няколко крачки измежду дърветата, когато спряхме. Едва бяхме
на пътечката – все още можех да видя къщата.
Голяма разходка, няма що.
Едуард се облегна на едно дърво и ме погледна, изражението му неразгадаемо.
- Добре, нека да поговорим – казах аз. Звучах по-смела, отколкото се чувствах.
Той си пое дълбоко въздух.
- Бела, заминаваме.
И аз си поех въздух. Това беше приемлива възможност. Мислех си, че бях подготвена,
но все пак трябваше да попитам.
- Защо сега? Още една година...
- Бела, време е. Все пак, колко време още можем да останем във Форкс? Карлайл едва
минава за трийсет годишен, а твърди, че е на трийсет и три. Ще се наложи да започнем
наново.
Отговорът му ме обърка. Мислех си, че целта на заминаването е, за да оставим
семейството му на мира. Защо трябваше да тръгваме, щом те заминаваха? Вгледах се в
него, като се опитвах да разбера какво има предвид.
Той студено отвърна на погледа ми.
С пристъп на гадене осъзнах, че съм разбрала погрешно.
- Когато казваш ние... – прошепнах аз.
- Имам предвид аз и семейството ми. – Всяка дума отделна и ясна.
Клатех галав, докато се опитвах да го проумея. Той чакаше без следа от нетърпение.
Отне ми няколко минути преди да мога да заговоря.
- Добре – казах. – Ще дойда с вас.
- Не можеш, Бела. Там, където отиваме... Не е място за теб.
- Моето място е там, където си ти.
- Не съм достатъчно добър за теб, Бела.
- Не ставай смешен. – Исках да прозвуча ядосана, но просто звучеше, сякаш се
умолявах. – Ти си най-добрата част от живота ми.
- Моят свят не е за теб – каза той мрачно.
- Това, което се случи с Джаспър – това беше нищо, Едуард! Нищо!
- Права си – съгласи се той. – Беше точно това, което трябваше да очакваме.
- Ти обеща! Във Финикс, ти обеща, че ще останеш...
- Докато това е най-доброто нещо да теб – прекъсна ме той, за да ме поправи.
- Не! Това е заради душата ми, нали? – извиках аз бясно, като думите се изляха от
мен – и все пак продължаваше да звучи като молба. – Карлайл ми каза за това и на
мен не ми пука, Едуард. Не ми пука! Можеш да вземеш душата ми. Не я искам без
теб – тя вече е твоя!

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Той си пое дълбоко дъх и се вгледа невиждащо в земята за един дълъг момент. Устата
му се беше извила съвсем малко. Когато накрая вдигна поглед, очите му бяха
различни, по-сурови – сякаш течното злато бе здраво замръзнало.
- Бела, не искам да идваш с мен. – Той изговори думите бавно и точно, студените му
очи върху лицето ми, като наблюдаваше как възприемам това, което всъщност
казваше.
Имаше пауза, през която повторих думите няколко пъти в главата си, пресявайки ги за
истинското им намерение.
- Ти... не ме искаш? – изпробвах думите аз, объркана от начина, по който звучаха,
поставени в този ред.
- Не.
Вгледах се неразбиращо в очите му. Той ме гледаше обратно без разкаяние. Очите му
бяха като топаз – твърди, ясни и много дълбоки. Имах чувството, че мога да потъвам в
тях с километри и километри, и все пак никъде в безкрайното им дъно не можах да
намеря противоречие на думите, които беше изговорил.
- Е, това променя нещата. – Бях изненадана колко спокоен и разумен прозвуча гласът
ми. Вероятно, защото бях толкова вцепенена. Не можех да осъзная какво ми казва.
Все още нямаше никакъв смисъл.
Той погледна настрани към дърветата и отново заговори.
- Разбира се, винаги ще те обичам... по един начин. Но това, което се случи онази
вечер ме накара да осъзная, че е време за промяна. Защото съм... изморен да се
преструвам на нещо, което не съм, Бела. Аз не съм човек. – Той погледна отново
към мен и ледената повърхност на перфектното му лице не беше човешка. –
Оставих това да продължи прекалено дълго и съжалявам за това.
- Недей. – Гласът ми беше шепот сега – просветлението започваше да ме залива, да
гори като киселина във вените ми. – Не прави това.
Той само ме гледаше и можех да позная по очите му, че думите ми бяха закъснели.
Той вече го беше направил.
- Не си за мен, Бела. – Той извъртя по-ранните си думи така, че нямаше как да споря.
Колко добре знаеше, че не съм достатъчно добра за него.
Отворих уста да кажа нещо и я затворих отново. Той чакаше търпеливо, лицето му
изчистено от каквато и да е емоция. Опитах отново.
- Щом... искаш това.
Той кимна веднъж.
Цялото ми тяло се вкочани. Не можех да усетя нищо под врата си.
- Бих искал да те помоля за една услуга все пак, ако не е прекалено много – каза той.
Чудех се какво ли е видял върху лицето ми, защото нещо премина през неговото
собствено в отговор. Но преди да мога да го определя, той отново бе събрал чертите си
в същата спокойна маска.
- Каквото и да е – заклех се аз, гласът ми малко по-силен.
Докато го наблюдавах, студените му очи се разтопиха. Златото отново стана течно,
разтопено, изгарящо моите очи с непреодолима сила.
- Не прави нищо безразсъдно или глупаво – поръча той, отново същият като преди. –
Разбираш ли какво ти казвам?
Кимнах безпомощно.
Очите му замръзнаха, отдалечеността се завърна.
- Мисля за Чарли, разбира се. Той има нужда от теб. Грижи се за себе си – заради
него.
Кимнах отново.
- Непременно – прошепнах аз.
Изглежда се успокои съвсем малко.
- И аз ще ти дам едно обещание в замяна – каза той. – Обещавам ти, че това ще е
последният път, когато ме виждаш. Няма да се връщам. Повече никога няма да те
подлагам на такова нещо отново. Можеш да продължиш с живота си без никаква
намеса от моя страна. Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал.
Колената ми сигурно са започнали да треперят, защото дърветата внезапно започнаха
да се клатят. Можех да чуя кръвта си да бие по-бързо от обичайното зад ушите ми.
Гласът му звучеше много далечен.
Той се усмихна леко.
- Не се тревожи. Ти си човек – паметта ви е не е нищо повече от едно сито. Времето
лекува всички рани за вашият вид.
- А твоите спомени? – попитах аз. Звучах така, сякаш имах нещо заседнало в
гърлото, сякаш се давех.
- Е – той се поколеба за една кратка секунда, - аз няма да забравя. Но моят вид...
лесно се разсейваме.
Той се усмихна – усмивката беше спокойна и не докосваше очите му.
Той се отдръпна с една крачка назад.
- Мисля, че това е всичко. Няма да те притесняваме повече.
Множественото число улови вниманието ми. Това ме изненада – мислех си, че вече
съм над забелязването на каквото и да е било.
- Алис няма да се върне – осъзнах аз. Не знам как ме чу – думите не издадоха звук –
но той изглежда разбра.
Поклати бавно глава, без да откъсва поглед от мен.
- Не. Всички си тръгнаха. Останах само, за да ти кажа довиждане.
- Алис я няма? – Гласът ми беше смутен от недоверие.
- Искаше да ти каже довиждане, но я убедих, че чистото скъсване ще е по-добро за
теб.
Бях замаяна – беше ми трудно да се концентрирам. Думите му се въртяха в главата ми
и чувах доктора от болницата във Финикс, миналата пролет, докато ми показваше
рентгеновите снимки. Можеш да видиш чистото скъсване, пръстът му проследи
снимката на разкъсаната ми кост. Това е хубаво. Ще зарасне по-лесно и по-бързо.
Опитах се да дишам нормално. Имах нужда да се концентрирам, да открия изход от
този кошмар.
- Довиждане, Бела – каза той със същият тих, спокоен глас.
- Чакай! – задавих се на думата, като се пресегнах към него, карайки парализираните
ми крака да ме движат напред.
Помислих си, че и той се пресяга към мен, но студените му ръце се заключиха около
китките ми и ги задържаха до тялото ми. Той се наведе напред и докосна много леко
устни към челото ми за най-краткият момент. Очите ми се затвориха.
- Грижи се за себе си – прошепна той, студен срещу кожата ми.
Имаше светлина и неестествен бриз. Отворих рязко очи. Листата на един надвесил се
клен потрепераха от нежният вятър на движението му.
Нямаше го.
С разтреперани крака, като игнорирах факта, че движенията ми бяха безсмислени, го
последвах към гората. Уликите от пътят му бяха изчезнали веднага. Нямаше стъпки,
листата отново бяха мирни, но вървях напред без да мисля. Не можех да направя нищо
друго. Трябваше да продължа да вървя. Ако престанех да го търся, щеше да е
свършило.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Любов, живот, смисъл... край.
Вървях ли, вървях. Времето нямаше смисъл, докато се провирах бавно през гъстата
гора. Минаваха часове, но и също така само секунди. Може би изглеждаше, сякаш
времето е замръзнало, защото гората изглеждаше по същият начин, без значение колко
навътре отивах. Започнах да се тревожа, че обикалям в кръг, при това много малък
кръг, но продължи да вървя. Често се препъвах и колкото по-тъмно и тъмно ставаше,
толкова и падах.
Накрая се спънах в нещо – беше мрак навсякъде сега, нямах си и напредстава какво
улови кракът ми – и останах на земята. Превъртях се по гръб, за да мога да дишам и се
свих около мократа папрат.
Докато лежах там, имах чувството, че минава повече време, отколкото си мислех. Не
можех да се сетя колко време мина след падането на ноща. Винаги ли е толкова тъмно
тук през ноща? Определено по правило би трябвало да има малко лунна светлина,
която да се процежда прец облаците, през пукнатините на свода на дърветата, и да
открива земята.
Не и тази вечер. Тази вечер небето беше напълно черно. Вероятно нямаше луна тази
нощ – лунно затъмнение, новолуние.
Новолуние. Потреперах, въпреки че не ми беше студено.
Мракът продължи дълго време, преди да ги чуя да ме викат.
Някой викаше името ми. Беше безгласно, заглушено от мократа растителност около
мен, но определено беше моето име. Не разпознах гласът. Замислих се дали да
отговоря, но бях замаяна и ми отне известно време преди да стигна до заключението,
че би трябвало да отговоря. Но дотогава викането беше спряло.
По някое време по-късно дъждът ме събуди. Не мисля, че наистина бях заспала –
просто се бях изгубила в несъзнателен ступор, като ме държеше с пълна сила във
вкочанението, което ме пазеше да осъзная това, което не исках да знам.
Дъждът ме притесни малко. Беше студен. Развих ръцете от колената си, за да предпазя
лицето си.
Беше точно тогава, когато отново чух да ме викат. Беше по-далечно този път, и
понякога звучеше така, сякаш няколко гласа ме викат наведнъж. Опитах се да дишам
дълбоко. Спомних си, че трябва да отговоря, но не мислех, че ще успеят да ме чуят.
Дали щях да мога да извикам достатъчно силно?
Внезапно имаше друг звук, плашещо близо. Нещо като душене, животински звук.
Звучеше голямо. Зачудих се дали трябва да се чувствам изплашена. Не бях – просто
вцепенена. Нямаше значение. Душенето изчезна.
Дъждът продължи и можех да усетя вода да се стича по страните ми. Опитах се да
събера сили, за да извърна глава, когато видях светлината.
Отначало беше просто замъглена светлина, отразяваща се в храстите в далечината.
Ставаше все по-ярка и по-ярка, като осветяваше огромно място, за разлика от
фокусираната светлина на фенерче. Светлината премина през най-близкият храст и
можах да видя, че това беше газова лампа, но само това успях да видя – яркостта ме
заслепи за момент.
- Бела.
Гласът беше дълбок и непознат, но пълен с разпознаване. Той не викаше името името
ми, просто отбелязваше това, че бях открита.
Погледнах нагоре – невъзможно нагоре ми се стори – към тъмното лице над мен.
Смътно осъзнавах, че вероятно непознатият изглежда толкова висок, защото главата
ми все още беше на земята.
- Раниха ли те?
Знаех, че думите означават нещо, но можех само да гледам объркана. Как можеха
думите да означават каквото и да е било в такъв момент?
- Бела, името ми е Сам Ълий.
Нямаше нищо познато в това име.
- Чарли ме изпрати да те намеря.
Чарли? Това попадна в точното място, затова се опитах да внимавам повече какво
казва. Чарли имаше значение, дори и всичко останало да нямаше.
Високият мъж ми подаде ръка. Гледах я, без да знам какво точно трябва да направя.
Черните му очи ме огледаха за секунда и после сви рамене. С бързо и ловко движение
той ме издърпа от земята в ръцете си.
Висях там, отпусната, докато той крачеше бързо през мократа гора. Една част от мен,
знаеше, че това би трябвало да ме разстрои – да бъда носена от непознат. Но нямаше
нищо останало в мен за разстройване.
Като че ли не мина много време преди да се озовем сред светлини и дълбоко
бърборене на много мъжки гласове. Сам Ълий забави ход, когато достигна
стълпотворението.
- Намерих я! – извика той с оглушителен глас.
Бъбренето спря и после започна отначало с повече сила. Объркваща въртележка от
лица се вихреше около мен. Гласът на Сам беше единственият, който имаше някакъв
смисъл в този хаос, вероятно защото ухото ми беше срещу гърдите му.
- Не, не мисля, че е наранена – каза той на някой. – Просто продължава да повтаря
„Няма го.”
На глас ли го казвах? Прехапах устната си.
- Бела, скъпа, добре ли си?
Това беше един глас, който бих познала навсякъде – дори изопачен, както сега, с
тревога.
- Чарли? – Гласът ми прозвуча странен и слаб.
- Тук съм, миличка.
Имаше движение изпод мен, последвано от кожената миризма на шерифското яке на
баща ми. Чарли се огъна от тежестта ми.
- Може би трябва аз да я нося – предложи Сам Ълий.
- Държа я – каза Чарли, леко без дъх.
Той вървеше бавно, с усилие. Искаше ми се да му кажа да ме пусне и да ме остави да
вървя, но не можех да намеря гласът си.
Имаше светлини навсякъде, държани от тълпата, която вървеше с него. Беше като
парад. Или потребално шествие. Затворих очи.
- Почти сме вкъщи, скъпа – промърморваше от време на време Чарли.
Отворих отново очи, когато чух вратата да се отключва. Бяхме на верандатата на
къщата ни, и високият тъмен мъж на име Сам държеше вратата отворена за Чарли, с
една изпъната ръка към нас, сякаш се готвеше да ме улови, когато ръцете на Чарли се
огънат.
Но Чарли успя да ме прекара през вратата и да ме сложи на канапето във
всекидневната.
- Тате, мокра съм – възразих слабо.
- Няма значение. – Гласът му беше навъсен. И тогава заговори на някой друг. –
Одеалата са в шкафа на върха на стълбите.
- Бела? – попита нов глас. Погледнах към сивокосият мъж, който се бе надвел над
мен, и го разпознах едва след няколко бавни секунди.
- Доктор Джеранди? – промърморих аз.
- Точно така, скъпа – каза той. – Ранена ли си, Бела?

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Отне ми минута, за да обмисля това. Бях объркана от спомена на подобният въпрос на
Сам Ълий в гората. Само че Сам бе попитал нещо друго: Раниха ли те? беше казал
той. Някакси разликата изглеждаше значителна.
Доктор Джеранди чакаше. Една прошарена вежда се вдигна и бръчките на челото му
се задълбочиха.
- Не съм ранена – излъгах аз. Думите бяха достатъчно искрени за това, което беше
попитал.
Топлата му ръка докосна челото ми и пръстите му натиснаха вътрешната част на
китката ми. Гледах устните му, докато броеше за себе си, очите му на часовника.
- Какво е станало с теб? – попита внимателно той.
Замръзнах под ръката му, като усетих паниката в гърлото ми.
- В гората ли се изгуби? – продължи той. Усещах, че няколко хора слушат. Трима
високи мъже с тъмни лица – от Ла Пуш, индианският резерват на килетите долу по
блеговата линия, предположих аз – Сам Ълий измежду тях, стояха близо един до
друг и ме зяпаха. Господин Нютън беше там с Майк и господин Уебър, бащата на
Анджела – те ме наблюдаваха малко по-скрито от непознатите. Други дълбоки
гласове се чуваха от кухнята и отвъд външната врата. Половината град сигурно е
тръгнал да ме търси.
Чарли беше най-близо. Той се наведе, за да чуе отговорът ми.
- Да – прошепнах аз. – Изгубих се.
Докторът кимна замислено, като ръцете му опипваха жлезите под челюстта ми.
Лицето на Чарли се вкамени.
- Изморена ли си? – попита доктор Джеранди.
Кимнах и затворих примирено очи.
- Не мисля, че й има нещо – чух докторът да промърморва на Чарли след момент. –
Просто е изтощена. Остави я да поспи и ще намина да я видя утре – той замълча.
Сигурно е погледнал часовникът си, защото добави – Е, по-късно днес всъщност.
Имаше скърцащ звук, когато и двамата се изправиха от канапето, за да стъпят на
крака.
- Истина ли е? – прошепна Чарли. Гласовете им бяха надалеч сега. Напрегнах се, за
да чуя. – Напуснали ли са?
- Доктор Калън ни помоли да не казваме нищо – отговори доктор Джеранди. –
Офертата е била внезапна – трябвало е да решат веднага. Карлайл не искаше да
вдига шум със заминаването си.
- Едно малко предупреждение би било хубаво – измърмори Чарли.
Доктор Джеранди звучеше смутен, когато отговори:
- Е, да, в тази ситуация едно предупреждение би било добре.
Не исках да слушам повече. Усетих ръба на юргана, с който някой ме беше завил и го
издърпах към ухото си.
Унасях се и се сепвах. Чух Чарли да шепне благодарности на доброволците, докато си
тръгваха един по един. Усетих пръстите му на челото ми и тогава тежестта на още
едно одеало. Телефонът иззвъня няколко пъти и той бързаше да го вдигне, преди да ме
е събудил. Той шепнеше успокоения с нисък глас на обадилите се.
- Да, открихме я. Добре е. Била се изгубила. Сега е добре – казваше той отново и
отново.
Чух пружините на креслото да изскърцват, когато той се намести там за вечерта.
След няколко минути телефона пак иззвъня.
Чарли простена, докато се изправяше на краката си и побърза, препъвайки се, към
кухнята. Пъхнах глава под одеалата, без да искам да слушам отново същият разговор.
- Аха – каза Чарли и се прозина.
Гласът му се промени и беше много по-разтревожен, когато заговори отново.
- Къде? – Имаше пауза. – Сигурна си, че е извън резервата? – Още една кратка пауза.
– Но какво би могло да гори там? – Той звучеше едновременно разтревожен и
озадачен. – Виж, ще се обадя, за да проверя какво става.
Заслушах се с повече интерес, докато набираше номера.
- Хей, Били, Чарли е – съжалявам, че се обаждам толкова рано... не, добре е. Спи...
Благодаря, но не за това се обадих. Получих обаждане от госпожа Станли и тя
казва, че от прозореца на вторият си етаж вижда огньове на морските скали, но не
мисля, че... Оу! – Внезапно имаше една нотка в гласът му – на раздразнение... или
гняв. – И защо правят това? Аха. Сериозно? – Каза той саркастично. – Е, не ми се
извинявай на мен. Да, да. Само се увери огъня да не се разпали много... Знам, знам,
изненадан съм, че изобщо успяха да ги запалят в това време.
Чарли се поколеба, след което добави неохотно.
- Благодаря, че прати Сам и останалите момчета. Беше прав – наистина познават по-
добре гората от нас. Сам я откри, така че съм ти длъжник... Аха, ще се чуем по-
късно – съгласи се той, все още кисел, преди да затвори.
Чарли мърмореше нещо неразбираемо, докато влизаше обратно във всекидневната.
- Какво е станало? – попитах аз.
Той побърза към мен.
- Съжалявам, че те събудих, скъпа.
- Нещо гори ли?
- Нищо не е – увери ме той. – Просто огньове на открито при скалите.
- Огньове? – попитах аз. Гласът ми не звучеше любопитен. Беше умрял.
Чарли се намръщи.
- Някакви деца от резервата просто хулиганстват – обясни той.
- Защо? – зачудих се мрачно.
Можех да позная, че не иска да ми отговори. Той погледна към пода измежду
коленете си.
- Празнуват новините. – Тонът му беше остър.
Имаше само една новина, за която можех да се сетя, колкото и да се опитвах да не
мисля за това. И тогава парчетата съвпаднаха.
- Защото Калънови си тръгнаха – прошепнах аз. – Те не харесват Калънови в Ла Пуш
– бях забравила за това.
Килетите имаха своите суеверия за „студените”, кръвопийците бяха врагове на
тяхното племе, както си имаха и своите легенди за голямото наводнение и предците им
– хората-вълци. Само истории, фолклор, за повечето от тях. И после бяха онези, които
вярваха в това. Близкият приятел на Чарли, Били Блек вярваше, въпреки че дори
собственият му син Джейкъб ги намираше за глупани суеверия. Били ме беше
предупредил да стоя далеч от семейство Калън...
Името завъртя нещо вътре в мен, нещо което започна да си пробива път към
повърхността, нещо, срещу което знаех, че не искам да се изправям.
- Нелепо е – запелтечи Чарли.
Седяхме в мълчание за момент. Небето вече не беше мрачно през прозорците. Някъде
иззад дъжда, слънцето започваше да изгрява.
- Бела? – попита Чарли.
Погледнах го неохотно.
- Оставил те е сама в гората? – предположи той.
Отклоних въпросът му.
- Как знаеше къде да ме намериш?
Умът ми странеше от неизбежното осъзнание, което идваше, идваше бързо сега.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Бележката ти – отговори Чарли изненадано. Той се пресегна към задният джоб на
дънките си извади доста омачкато парче хартия. Беше мръсно и влажно, с много
скъсвания от многото пъти, когато е било отваряно и сгъвано обратно. Той отново
го разгъна и го вдигна като доказателство. Нечетливият почерк беше удивително
близък до моят собствен.
Отивам на разходка с Едуард нагоре по пътеката, пишеше там. Ще се върна скоро,
Б.
- Когато не се върна, се обадих на Калънови, но никой не отговори – каза Чарли с
нисък глас. – След което се обадих в болницата и доктор Джеранди ми каза, че
Карлайл го няма.
- Накъде са заминали? – прошепнах аз.
Той ме погледна.
- Едуард не ти ли каза?
Поклатих глава, уплашена. Звукът от името му освободи нещото, което ме бе
сграбчило отвътре – болка, която ме остави без дъх и ме учуди със силата си.
Чарли ме гледаше съмнително, докато отговаряше.
- Карлайл е приел работата в голяма болница в Лос Анджелис. Изглежда това му е
донесло доста пари.
Слънчевият Ел Ей. Последното място, където наистина биха отишли. Спомних си
кошмарът с огледалото... ярката слънчева светлина, която се отразяваше от кожата
му...
Агонията ме разкъсваше при спомена за лицето му.
- Искам да знам дали Едуард те е оставил сама по средата на гората – настоя Чарли.
Името му изпрати още една вълна на мъчение през мен. Поклатих обезумяло глава,
отчаяна да избягам от болката.
- Вината беше моя. Той ме остави тук на пътечката, точно до къщата... но се опитах
да го последвам.
Чарли започна да казва нещо – детински запуших ушите си.
- Не мога да говоря повече за това, татко. Искам да отида в стаята си.
Преди да може да отговори, изскочих от канапето и си проправих път нагоре по
стъпалата.
Някой е бил в къщата, за да остави бележката за Чарли, бележка, която ще го отведе да
ме намери. В минутата, когато осъзнах това, ужасно подозрение започна да се заражда
в главата ми. Побързах към стаята си, като затворих и заключих вратата зад мен, преди
да изтичам към уредбата до леглото ми.
Всичко изглеждаше точно по същият начин, по който го оставих. Натиснах върха на
уредбата. Капакът се откачи и бавно се издигна нагоре.
Беше празен.
Албумът, който Рене ми беше дала седеше на пода до леглото, където го бях оставила
за последно. Разгърнах корицата с трепереща ръка.
Нямаше нужда да отгръщам по-нататък от първата страница. Малките метални
краища не държаха повече снимка на това място. Страницата беше празна, като
изключим собственият ми почерк сбутан в дъното: Едуард Калън, кухнята на Чарли,
13 септември
Спрях дотам. Бях сигурна, че се е погрижил за всичко.
Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал, ми беше обещал той.
Почувствах гладкият дървен под изпод коленете ми, след това под дланите ми, след
което беше притиснат към кожата на бузата ми. Надявах се, че припадам, но за мое
разочарование, не изгубих съзнание. Вълните на болка, които досега само ме
обгръщаха, сега се издигнаха на високо и заливаха главата ми, дърпайки ме надолу.
Повече не излязох на повърхността.

ОКТОМВРИ

НОЕМВРИ

ДЕКЕМВРИ

ЯНУАРИ

Алис Кълан


Moderator
Moderator
4. ПРОБУЖДАНЕ
Времето минава. Дори, когато изглежда невъзможно. Дори, когато всяко отмерване
на секундомера боли като пулсирането на кръвта зад синина. Минава неравномерно, в
странни наклонности и протакващи се затишия, но поне минава. Дори за мен.
Юмрукът на Чарли се стовари на масата.
- Това е, Бела! Пращам те у дома.
Вдигнах поглед от корнфлейкса си, който по-скоро побутвах, отколкото ядях, и се
вгледах в Чарли с шок. Не бях следила разговора - всъщност, изобщо не знаех, че
водим разговор - и не бях сигурна какво има предвид.
- Аз съм вкъщи - промълвих объркано.
- Пращам те при Рене в Джаксънвил - уточни той.
Чарли ме гледаше гневно, докато бавно усвоявах значението на думите.
- Какво съм направила? - Усетих как лицето ми се сгърчва. Беше толкова нечестно.
Поведението ми през последните четири месеца не заслужаваше порицание. След
онази първа седмица, която никой от нас не споменаваше, не бях пропуснала и ден от
училище или работа. Оценките ми бяха перфектни. Никога не нарушавах вечерният
час - никога не излизах никъде, че да го наруша изобщо. Много рядко сервирах
остатъци за вечеря.
Чарли се мръщеше.
- Нищо не си направила. Това е проблемът. Ти никога не правиш нищо.
- Искаш да си навличам неприятности ли? - зачудих се аз, като свъсих озадачено
вежди. Направих усилие да внимавам. Не беше лесно. Толкова бях свикнала да
изключвам всичко около себе си, че ушите ми бяха като затиснати.
- Неприятностите биха били по-добре от тази... тази потиснатост през цялото време!
Това заболя малко. Бях внимателна да избягвам всякакви форми на необщителност,
включително и потиснатостта.
- Не съм потисната.
- Грешна дума - грубо призна той. - Потиснатостта щеше да е по-добре - поне това
щеше да е нещо. А ти си просто... безжизнена, Бела. Мисля, че това е думата, която
търся.
Обвинението попадна в целта. Въздъхнах и се опитах да вкарам малко оживеност в
отговорът си.
- Съжалявам, тате. - Извинението ми прозвуча малко плоско, дори и на мен така ми се
стори. Мислех си, че го заблуждавам. Да държа далеч Чарли от страдане беше целият
смисъл на усилията ми. Колко депресиращо бе че тези усилия са били напразни.
- Не искам да се извиняваш.
Въздъхнах.
- Тогава ми кажи какво искаш да направя.
- Бела - той се поколеба, като изучаваше лицето ми за реакцията на следващите си
думи. - Скъпа, не си първият човек, който преминава през подобно нещо, както знаеш.
- Знам това. - Изражението ми беше изтощено и невпечатлено.
- Слушай, скъпа. Мисля че... че може би се нуждаеш от помощ.
- Помощ?
Той замълча за момент, докато търсеше правилните думи отново.
- Когато майка ти напусна - започна той, мръщейки се, - и те взе със себе си. - Той
вдиша дълбоко. - Е, това беше доста лош период за мен.
- Знам, тате - промърморих аз.
- Но се справих - изтъкна той. - Скъпа, ти не се справяш. Чаках. Надявах се, че ще
нещата ще се подобрят. - Той ме погледна и аз бързо сведох глава. - Мисля, че и
двамата знаем, че нещата не стават по-добри.
- Добре съм.
Той не ми обърна внимание.
- Може би, ами, може би ако поговориш с някой за това. С професионалист.
- Искаш да се срещна с психиатър? - Гласът ми стана с една идея по-остър, когато
осъзнах какво намеква.
- Може да помогне.
- А може и изобщо да не помогне.
Не разбирах много от психоанализа, но бях доста убедена, че няма да проработи освен
ако темата не е относително откровена. Разбира се, можех да кажа истината - ако исках
да прекарам остатъка от живота си в лудницата.
Той огледа упоритото ми изражение и премина към друга атакуваща реплика.
- Това не ми е по силите, Бела. Може би майка ти...
- Виж - казах аз с равен глас. - Ще изляза довечера, ако искаш. Ще се обадя на Джес
или Анджела.
- Не искам това - сопна се той гневно. - Не мисля, че ще мога да преживея да те гледам
как се стараеш повече. Никога не съм виждал някой, да се старае така. Боли ме да
гледам.
Престорих се на глупава, като гледах надолу към масата.
- Не разбирам, тате. Първо си ядосан, защото не правя нищо, а после казваш, че не
искаш да излизам.
- Искам да си щастлива - не, дори не чак толкова много. Просто искам да не си
нещастна. Мисля, че ще имаш по-добър шанс за това, ако се махнеш от Форкс.
В очите ми проблесна първата искра на емоция от много време насам.
- Не отивам никъде - казах аз.
- Защо не? - настоя той.
- Последната ми година в училище е - ще обърка завършването ми.
- Ти си отлична ученичка - ще се справиш.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Не искам да се пречкам на мама и Фил.
- Майка ти умира да се върнеш при нея.
- Флорида е прекалено гореща.
Той отново стовари юмрук върху масата.
- И двамата знаем какво всъщност става тук, Бела, и то не е полезно за теб. - Той си
пое дълбоко дъх. - Минаха месеци. Няма обаждания, няма писма, няма контакт. Не
можеш да продължиш да го чакаш.
Изгледах го яростно.Топлината почти, но не съвсем, докосна лицето ми. Отдавна не се
бях изчервявала от каквато и да е емоция.
Цялата тема беше напълно забранена, както той добре знаеше.
- Не чакам нищо. Не очаквам нищо. - Казах в тих монотонен глас.
- Бела - започна Чарли с пресипнал глас
- Трябва да тръгвам за училище - прекъснах аз, като се изправих и избутах
недокоснатат си закуска от масата. Хвърлих купата в мивката без изобщо да спирам, за
да я измия. Не можех да понеса повече разговори.
- Ще направя планове с Джесика. - Измиках през рамо, докато вдигах чантата си, без
да срещам погледа му. - Може би няма да се върна за вечеря. Ще отидем до Порт
Анджелис и ще гледаме филм.
Бях изхвърчала през вратата преди да е реагирал.
В бързината си да избягам от Чарли, се оказах първата пристигнала в училище.
Плюсът беше, че заех наистина добро място за паркиране. Минусът беше, че имах
свободно време, а аз се опитвах да избягвам свободното време на всяка цена.
Бързо, преди да започна да мисля за обвиненията на Чарли, извадих учебникът си по
математика. Отворих го на урокът, който трябваше да започнем днес и се опитах да го
разбера. Да четеш математика беше дори по-лошо от това да я слушаш, но ставах все
по-добра в нея. През последните няколко месеца бях прекарала десет пъти повече
време с математиката, отколкото някога изобщо съм отделяла. В резултат успях да
поддържам успеха си около шестица. Знаех, че господин Варнър мислеше, че
подобрението ми се дължи на неговите изключителни преподавателски методи. И ако
това го правеше щастлив, нямаше да му развалям илюзиите.
Насилих се да уча, докато паркингът не се запълни и не се оказах бързаща за
английски. Работехме по "Животинската ферма", една лесна за усвояване тема. Нямах
нищо против комунизма - беше добре дошла промяна след изтощителните романи,
които съставяха по-голямата част от учебният план. Настаних се на мястото си,
доволна от разсейващата лекция на господин Бърти.
Времето минаваше лесно, когато бях на училище. Звънецът би прекалено скоро.
Започнах да опаковам нещата си.
- Бела?
Разпознах гласът на Майк и веднага знаех какви ще са следващите му думи още преди
да ги е казал.
- Утре ще работиш ли?
Вдигнах поглед. Той се бе навел през редицата със тревожно изражение. Всеки петък
ме питаше един и същ въпрос. Без значение, че дори не си бях взимала почивен ден. Е,
с едно изключение преди месеци. Но той нямаше причина да ме гледа с такава
загриженост. Бях примерен служител.
- Утре е събота, нали? - казах аз Едва когато сега Чарли го изтъкна, забелязах колко
безжизнен наистина звучеше гласът ми.
- Да, така е - съгласи се той. - Ще се видим по испански. - Той ми махна веднъж преди
да се обърне. Вече не се опитваше да ме изпраща до следващият ми час.
Отправих се към математиката с мрачно изражение. Това беше часът, в който седях до
Джесика.
Бяха минали седмици, може би месеци, откакто Джес дори ме беше поздравявала,
когато се разминавахме по коридорите. Знаех, че съм я обидила с анти-социалното ми
поведение и сега се сърдеше. Нямаше да бъде лесно да разговарям с нея сега - особено
пък да я помоля да ми направи услуга. Претеглих възможностите си внимателно,
докато се мотаех пред класната стая.
Нямаше да се изправя пред Чарли без някакъв вид социален ангажимент, за който да
докладвам. Знаех, че не мога да излъжа, макар че мисълта да карам към Порт
Анджелис и обратно сама - като се уверя, че километража показва точно изминатите
мили, просто за всеки случай ако провери - беше много изкушителна. Майката на
Джесика беше най-голямата клюкарка в града и Чарли определено щеше да попадне на
госпожа Стенли по-скоро отколкото късно. И когато го направеше, щеше без съмнение
да спомене пътуването. Лъжата беше изключена.
С въздишка отворих вратата.
Господин Варнър ми хвърли мрачен поглед - вече беше започнал с урока. Побързах
към мястото си. Джесика не погледна към мен, когато седнах. Бях доволна, че имам
петдесет минути, които да ме подготвят психически.
Часът премина дори по-бързо от английският. Малка част от скоростта се дължеше на
послушната ми подготовка в пикапа тази сутрин - но най-вече изтече поради факта, че
времето винаги минаваше бързо, когато ме очакваше нещо неприятно.
Направих гримаса, когато господин Варнър разпусна класът пет минути по-рано.
Усмихна се, сякаш беше мил с нас.
- Джес? - Носът ми се сбърчи, когато се свих, докато я чаках да се обърне към мен.
Тя се извъртя на мястото си, за да ме погледне, гледайки ме недоверчиво.
- На мен ли говориш, Бела?
- Разбира се. - Разширих очи, за да представя невинност.
- Какво? Имаш нужда от помощ по математика ли? - Тонът й беше леко кисел.
- Не. - Поклатих глава. - Всъщност, исках да знам дали... дали ще отидеш на кино с
мен довечера? Наистина се нуждая от една вечер навън. - Думите прозвучаха вдървено,
като зле подадени реплики и тя ме погледна подозрително.
- Защо каниш мен? - попита тя, все още недружелюбна.
- Защото ти си първият човек, за когото се сещам, когато искам да изляза. - Усмихнах
се, като се надявах, че усмивката изглежда искрена. Вероятно беше истина. Поне тя
беше първият човек, за когото се сещах, когато исках да избегна Чарли. Означаваше
почти същото нещо.
Тя изглеждаше малко умилостивена.
- Ами, не знам.
- Планове ли имаш?
- Не... предполагам, че мога да изляза с теб. Какво искаш да гледаме?
- Не съм сигурна какво дават - казах уклончиво. Това беше сложната част. Заблъсках
мозъкът си за някаква улика - не бях ли чула някой да говори нещо за филми
напоследък? Да съм видяла постер? - Какво ще кажеш за онзи с жената президент?
Тя ме погледна странно.
- Бела, този е по кината от цяла вечност.
- Оу. - Намръщих се. - Има ли нещо, което ти искаш да гледаш?
Присъщата бъбривост на Джесика избухна преди да може да се спре, докато
разсъждаваше на глас.
- Ами, има една нова романтична комедия, която получава доста добри отзиви. Искам
да я гледам. И баща ми наскоро гледа "Мъртва зона" и наистина му хареса.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Хванах се за обещаващото заглавие.
- За какво се разправя?
- За зомбита или нещо подобно. Той каза, че е най-страшното нещо, което е виждал от
години.
- Това звучи идеално. - Предпочитам да се разправям със зомбита, отколкото да
гледам романтика.
- Добре. - Тя изглеждаше изненадана от отговорът ми. Опитах се да си спомня дали
харесвам страшни филми, но не бях сигурна. - Искаш ли да те взема след училище? -
предложи тя.
- Разбира се.
Джесика ми се усмихна с плаха дружелюбност преди да си тръгне. Усмивката ми в
отговор малко закъсня, но мисля, че тя я видя.
Остатъка от деня премина бързо, като мислите ми бяха фокусирани върху плановете
ни тази вечер. Знаех от опит, че веднъж накарам ли Джесика да говори, щеше да ми се
размине с няколко промърморени отговора в подходящият момент. Щеше да е нужно
само минимално общуване.
Гъстата мъгла, която забуляше дните ми сега беше нещо объркващо. Бях изненадана
да се открия в стаята ми, без да си спомням ясно как съм карала от училище или дори
да съм отваряла вратата. Но това нямаше значение. Да губя представа за времето беше
единственото нещо, което исках от живота.
Не се преборих с мъглата, когато се обърнах към гардероба си. Вцепенението ми беше
по-съществено в някои места, отколкото в други. Едва осъзнавах какво гледам, докато
отварях вратата, за да разкрия купчината боклуци, които държах от лявата страна на
гардероба ми, под дрехите, които никога не носех.
Очите ми не погледнаха към черната торба за боклук, която съдържаше подарък ми от
последният ми рожден ден, нито видях формата на стереото, което се отличаваше под
черният найлон: не мислех за кървавият ужас, който бяха ноктите ми, след като бях
приключила с изтръгването му от таблото.
Откачих старата чантичка, която рядко използвах, от пирона на който висеше, и
затворих вратата.
Точно тогава чух някой да свири. Бързо преместих портмонето от училищната чанта в
малката чантичка. Тичах така, сякаш бързането някакси щеше да накара вечерта да
мине по-бързо.
Погледнах към себе си в огледалото в коридора, преди да отворя външната врата, като
подредих внимателно чертите си в усмивка, и се опитах да ги задържа така.
- Благодаря ти, че идваш с мен тази вечер - казах на Джес преди да седна на
пасажерското място, като се опитвах да въплътя благодарност в тона ми. Беше минало
известно време откакто наистина се бях замисляла какво казвам на когото и да е било,
освен Чарли. Джес беше по-трудна. Не бях сигурна кои са подходящите емоции за
подражаване.
- Няма проблеми. Та, какво доведе до това? - попита Джес, когато подкара по улицата.
- До кое е довело?
- Защо внезапно реши... да излезеш? - Звучеше така, сякаш е внезапно решила да
смени въпроса си по средата.
Свих рамене.
- Просто се нуждаех от промяна.
Тогава разпознах песента по радиото и бързо се пресегнах към скалата.
- Имаш ли нещо против? - попитах аз.
- Не, давай.
Претърсих станциите, докато не намерих една, която беше безобидна. Погледнах към
изражението на Джес, когато новата музика изпълни колата.
Беше присвила очи.
- Откога слушаш рап?
- Не знам - казах аз. - От известно време.
- Харесва ли ти? - попита със съмнение тя.
- Разбира се.
Щеше да бъде прекалено трудно да общувам нормално с Джесика, ако трябваше да се
настройвам и за музиката. Кимах с глава, като се надявах, че уцелвам ритъма.
- Добре... - Тя гледаше през предното стъкло с разширени очи.
- Та какво става между теб и Майк и тези дни? - попитах бързо.
- Ти го виждаш по-често от мен.
Въпросът не я бе накарал да говори, както се надявах.
- Трудно е да си говорим на работа - промърморих, и опитах отново. - Излизала ли си
с някой напоследък?
- Не наистина. Понякога излизам с Конър. Излязох на среща с Ерик преди две
седмици. – Тя извъртя очи и усетих дълга история. Вкопчих се здраво във
възможността.
- Ерик Йорки? Кой кого покани?
Тя простена, като ставаше вес по-оживена.
- Той мен, разбира се! Не можах да измисля мил начин да кажа „не”.
- Къде те заведе? – настоях аз, като знаех, че ще възприеме нетърпението ми за
интерес. – Разкажи ми всичко.
Тя започна разказът си и аз се настаних вече по-удобно на мястото си. Пазех строго
внимание, като промърморвах в симпатия ахках в ужас, където се налагаше. Когато
приключи с историята си за Ерик, тя премина в сравнение на Конър, без изобщо да съм
я подканяла.
Джес предложи да гледаме ранната прожекция на филма и да ядем по-късно. Бях
щастлива да следвам това, което тя искаше – все пак и аз получавах това, което искам –
Чарли да е разкара от главата ми.
Поддържах говоренето на Джес по време на филмовите реклами, за да ги игнорирам
по-лесно. Но започнах да се нервирам, когато филма започна. Млада двойка се
разхождаше по плажа, като се държаха влюбено за ръце и обсъждаха взаимното си
привличане със сантиментална фалшивост. Устоях на желанието да покрия ушите си и
да започна да си тананикам. Не се бях съгласила за романтика.
- Мислех си, че сме избрали филма със зомбитата – изсъсках на Джесика.
- Това е филма със зомбитата.
- Тогава защо още никой не е изяден? – попитах отчаяно.
Тя ме погледна с ококорени очи, които бяха почти разтревожени.
- Сигурна съм, че тази част идва – прошепна тя.
- Ще си взема пуканки. Ти искаш ли?
- Не, благодаря.
Някой изшътка иззад нас.
Позабавих се около тездяха за отстъпки, докато наблюдавах часовника и обсъждах
какъв процент от филм, дълъг деветдесет минути, би могъл да бъде прекаран в
романтично изложение. Реших, че десет минути са повече от достатъчно, но се спрях
точно пред вратите на киното, за да съм сигурна. Можех да чуя ужасени писъци да
идват от говорителите, така че знаех, че съм почакала достатъчно.
- Пропусна всичко – промърмори Джесика, когато се върнах на мястото си. – Вече
почти всички са зомбита.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Дълга опашка. – Предложих й пуканки и тя си взе цяла шепа.
Останалата част от филма съдържаше страховити зомби атаки и безкрайно пищене от
шепата хора, които бяха останали живи, като групичката им бързо намаляваше. Бях
решила, че няма какво да ме притесни в това. Но се чувствах неспокойна и не бях
сигурна защо отначало.
Едва към самият край, докато гледах как едно измършавяло зомби се влачи след
последният крещящ оцелял, когато осъзнах какъв беше проблемът. Сцената
продължаваше да мести фокуса си от ужасеното лице на героинята към мъртвото,
безизразно лице на преследвача й, докато дистанцията се скъсяваше.
И тогава осъзнах, какво ми напомняше това.
Изправих се.
- Къде отиваш? Остават някъде към две минути – изсъска Джес.
- Имам нужда от питие – промърморих аз, като изтичах към изхода.
Седнах на пейката пред киното и се опитах много усилено да не мисля за иронията.
Но беше иронично, като се вземеха всички неща предвид, че накрая щях да се окажа
едно зомби. Това не го бях очаквала.
Не че някога не бях мечтала да се превърна в митично чудовище – просто никога един
нелеп, оживял труп. Поклатих глава, като се опитвах да прекъсна мислите си,
усещайки паниката. Не можех да си позволя да мисля за това, което някога си мечтаех.
Беше депресиращо да осъзная, че вече не бях героиня, че историята ми беше
приключила.
Джесика излезе от киното и се поколеба, вероятно се чудеше кое е най-доброто място
да ме потърси. Когато ме видя, изглеждаше облекчена, но само за момент. След това
изглеждаше подразнена.
- Филмът прекалено страшен ли беше за теб? – зачуди се тя.
- Да – съгласих се аз. – Предполагам, че съм страхлива.
- Това е смешно – намръщи се тя. – Не си мислех, че си уплашена – аз бях тази, която
пищеше през цялото време, но не те чух да изпищиш и веднъж. Така че не знаех
защо си тръгна.
Свих рамене.
- Просто се уплаших.
Тя се успокои малко.
- Това беше най-страшният филм, който някога съм виждала. Обзалагам се, че ще
имаме кошмари тази вечер.
- Без съмнение – казах аз, като се опитвах да поддържам гласът си нормален. Беше
неизбежно, че ще имам кошмари, но те нямаше да са за зомбита. Тя хвърли бърз
поглед към мен и погледна настрани. Може би не бях успяла с нормалният глас.
- Къде искаш да ядем? – попита Джес.
- Не ме интересува.
- Добре.
Джес започна да говори за главният актьор във филма, докато вървяхме. Кимах,
докато тя се прехласваше по сексапила му, като не можех да си спомня изобщо да съм
видяла не-зомбиран мъж.
Не гледах къде ме води Джесика. Само смътно осъзнавах, че вече е тъмно и по-тихо.
Отне ми повече време да осъзная защо е тихо. Джесика беше спряла да бърбори.
Погледнах я извинително, като се надявах, че не съм наранила чувствата й.
Джесика не гледаше към мен. Лицето й беше напрегнато – тя гледаше право напред и
вървеше бързо. Докато я наблюдавах, очите й бързо се стрелнаха надясно през пътя и
обратно напред.
Огледах се около себе си за пръв път.
Намирахме се на кратък интервал от неосветен тротоар. Малките наредени
магазинчета по улицата бяха вече заключени за през ноща, прозорците им тъмни.
Половин пресечка по-нататък лампите започваха отново и можех да видя още по-
надолу ярко златните арки на Макдоналдс, към който се бяхме отправили.
От другата страна на улицата имаше един отворено заведение. Прозорците бяха
покрити отвътре и имаше неонови надписи, реклами на различни марки бира, които
блестяка отпред. Най-големият надпис в ослепително зелено, беше името на бара –
При Едноокият Пит. Зачудих се дали не е с някаква пиратска тематика, която не беше
видима отвън. Металната врата беше отворена – беше слабо осветено вътре, с тихото
мърморене на много гласове и звукът на лед, който пада в чашите, се носеше през
улицата. Облегнати срещу стената до врата бяха четирима мъже.
Погледнах към Джесика. Очите й бяха фиксирани на пътеката пред нея, докато се
движеше бързо. Не изглеждаше изплашена – просто предпазлива, като се опитваше да
не привлича внимание към себе си.
Спрях без да мисля, като погледнах обратно към четиримата мъже със силно усещане
на дежа ву. Това беше различен път, различна нощ, но усещането беше същото.
Единият от тях дори беше нисък и тъмнокос. Като спрях и се извърнах към тях, онзи
погледна с интерес.
Гледах ги, замръзнала на тротоара.
- Бела? – прошепна Джес. – Какво правиш?
Поклатих глава, без и аз да знам със сигурност.
- Мисля, че ги познавам... – промърморих.
Какво правех? Би трябвало да бягам от този спомен колкото се може по-бързо, да
блокирам картината на четиримата облегнати мъже в съзнанието си, да се защитя с
празнотата, без която не можех да функционирам. Защо пристъпвах замаяна на
улицата?
Изглеждаше прекалено голямо съвпадение да бъда в Порт Анджелис с Джесика, дори
на тъмна улица. Очите ми се фокусираха върху дребничкият, като се опитвах да
съпоставя чертите в спомена си с тези на мъжа, който ме бе заплашил онази вечер
преди почти цяла година. Чудех се дали има някакъв начин, по който да разпозная
мъжа, дали наистина бе той. Тази конкретна част от онази конкретна вечер беше доста
смътна. Тялото ми си го спомняше по-добре от мозъкът ми – напрежението в краката
ми, докато се опитвах да реша дали да бягам или да остана на място, сухотата в
гърлото ми, докато се борех да надам приличе вик, опънатата кожа върху кокалчетата
ми, когато стиснах ръце в юмруци, тръпките, които пробяха по гръбнака ми, когато
тъмнокосият мъж ме нарече „захарче”...
Имаше неопределена, по един начин загатната заплаха в тези мъже, които нямаха
нищо общо с онази нощ. Произлизаше от факта, че бяха непознати, и беше тъмно тук,
и те бяха повече от нас – нищо по-конкретно от това. Но беше достатъчно, че в гласът
на Джесика пропука паника, когато извика след мен.
- Бела, хайде!
Не й обърнах внимание, като вървях бавно напред, без дори да съм направила
съзнателното решение да движа краката си. Не разбирах защо, но мъглявата заплаха,
която представляваха мъжете, ме влечеше към тях. Беше неразумен импулс, но не бях
усещала никакъв импулс от толкова много време... Последвах го.
Нещо непознато пулсираше във вените ми. Адреналин, осъзнах аз, дълго отсъстващ от
системата ми, биеше пулсът ми по-бързо и се бореше срещу липсата на чувства. Беше
странно – защо адреналинът се надигаше там, където нямаше страх? Беше почти сякаш
е ехо на последният път, когато стоях така, на тъмна улица в Порт Анджелис с
непознати.

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 6]

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите