vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на Twilight (Здрач)

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 5]

Алис Кълан


Moderator
Moderator
ЗДРАЧ
от
Стефани Майер

Съдържание:
Предговор
1. Пръв поглед
2. Отворена книга
3. Феномен
4. Покани
5. Кръвна група
6. Страшни истории
7. Кошмар
8. Порт Анджелис
9. Теория
10. Въпроси
11. Усложнения
12. Балансиране
13. Признания
14. Съзнанието над материята
15. Семейство Калън
16. Карлайл
17. Играта
18. Ловът
19. Сбогувания
20. Нетърпение
21. Телефонно обаждане
22. Криеница
23. Ангелът
24. Задънена улица
Епилог: едно събитие

Но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото,
защото в деня, когато ядеш от него,
непременно ще умреш.
Нов Завет 2:17



ПРЕДГОВОР

Никога не съм се замисляла как ще умра - въпреки че имах достатъчно причини през последните няколко месеца – но дори и да бях, никога не бих си го представила така.
Взирах се, без да дишам, през дългата стая право в тъмните очи на ловеца, който ме погледна приятно.
Определено беше добър начин да умреш, на мястото на някой друг, на някой, когото обичаш. Благородно дори. Това трябваше да се брои за нещо.
Знаех, че ако никога не бях заминала за Форкс, изобщо нямаше да се изправям лице в лице със смъртта сега. Но, колкото и ужасена да бях, не можех да се накарам да съжалявам за това решение. Когато животът ти предложи мечти отвъд което и да е от очакванията ти, няма смисъл да тъгуваш, когато настъпи краят.
Ловецът се усмихна по един приятелски начин, преди да се насочи напред, за да ме убие.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
1. ПРЪВ ПОГЛЕД

Майка ми ме докара до летището със спуснати прозорци. Беше 24 градуса във Финикс, с безоблачно синьо небе. Бях облякла любимата ми тениска – без ръкави, с кръстосани бели връзки отпред. Носех я като за последно сбогом. В ръцете си държах дебело зимно яке.
На Олимпийският полуостров, северозападно от щата Вашингтон, съществува малък град на име Форкс, забулен постоянно от облаци. В това непретенциозно градче вали повече от всяко друго място в Американските щати. Именно от този град и мрачната му, вездесъща сянка, майка ми избягала с мен, когато съм била само на няколко месеца. Именно в този град бях принудена да прекарвам по един месец всяко лято, докато не станах на четиринайсет. Това беше годината, когато най-накрая тропнах с крак – вместо това през последните три лета баща ми Чарли ходеше на почивка с мен в Калифорния.
Точно във Форкс сама се пращах на заточение – решение, което предприех с голям ужас. Мразех Форкс.
Обожавах Финикс. Обичах слънцето и изгарящата жега. Обичах разпростиращият се, енергичен град.
- Бела – каза майка ми, седяща до мен – за последен от хилядите пъти – преди да се кача на самолета. – Няма нужда да правиш това.
Майка ми прилича на мен, само че е с по-къса коса и следи от смях по лицето. Почувствах спазъм от паника, когато погледнах в широките й, детски очи. Как можех да оставя любящата ми, ексцентрична и безразсъдна майка да се грижи сама за себе си? Разбира се, сега тя имаше Фил, така че сметките вероятно щяха да се плащат, щеше да има храна в хладилника, бензин в колата, и някой, на когото да се обади, когато се изгуби, но все пак...
- Искам да отида – излъгах аз. Винаги съм била зле в лъженето, но повтарям тази лъжа толкова често напоследък, че прозвуча почти убедителна сега.
- Поздрави Чарли от мен.
- Непременно.
- Ще се видим скоро – настоя тя. – Винаги можеш да се върнеш у дома, когато поискаш – ще се върна веднага, щом се нуждаеш от мен.
Но можех да видя жертвата в очите й зад обещанието.
- Не се тревожи за мен – увещавах я аз. – Ще бъде страхотно. Обичам те, мамо.
Тя ме прегърна силно за около минута, след това се качих на самолета и нея я нямаше.
Четири-часов полет от Финикс до Сиатъл, един час пътуване с малък самолет до Порт Анджелис, и още час път с кола до Форкс. Летенето не ме притеснява; часът в колата с Чарли обаче ме тревожеше леко.
Чарли беше доста мил относно цялата тази работа. Той изглеждаше истински зарадван, че ще живея с него за пръв път с известна степен на неизменност. Той вече ме беше записал в гимназия и щеше да ми помогне да си взема кола.
Но определено щеше да ми е неудобно с Чарли. Никой от нас не можеше да бъде наречен многоловен, а аз така или иначе не знаех какво да му кажа. Знаех, че е малко повече от объркан от решението ми – както майка ми преди мен, бях разкрила ясно неприязънта ми към Форкс.
Валеше, когато се приземихме в Порт Анджелис. Не гледах на това като знак – а като на нещо неизбежно. Вече си бях взела довижданията със слънцето.
Чарли ме очакваше с патрулката. И аз очаквах това – Чарли Суон е познат като шефът на полицията на добрите хора от Форкс. Основната ми причина да си купя кола, въпреки оскъдните ми спестявания, беше че отказвах да бъда разкарвана из града в кола със сини и червени светлини отгоре. Нищо не спира трафика така както едно ченге.
Чарли ми даде една стеснителна прегръдка с една ръка, когато слязох препъвайки се от самолета.
- Радвам се да те видя, Белс – каза той, като механично ме хвана и ме задържа на едно място. – Не си се променила много. Как е Рене?
- Мама е добре. И аз се радвам да те видя, татко. – Не ми беше позволено да го наричам Чарли в лицето.
Имах само няколко чанти. Повечето ми аризонски дрехи бяха прекалено промокаеми за Вашингтон. С майка ми бяхме обединили ресурсите си, за да допълним зимният ми гардероб, все още недостатъчен. Всичко се побра с лекота в багажника на патрулката.
- Намерих ти добра кола, наистина евтино – обяви той, когато си сложихме коланите.
- Каква кола? – Бях подозрителна от начина, по който каза „намерих ти добра кола” в сравнение с простото „намерих добра кола”.
- Всъщност е пикап, шевролет.
- Къде го намери?
- Спомняш ли си Били Блек от Ла Пуш? – Ла Пуш е малък индиански резерват край брега.
- Не.
- Преди ходехме с него на риба през лятото – подсказа Чарли.
Това обяснява защо не си го спомнях. Справям се доста добре с блокирането на болезнени, ненужни неща в паметта си.
- Сега е в инвалидна количка – продължи Чарли, като не отговорих, - така че не може да кара вече и предложи да ми продаде пикапа си наистина евтино.
- Коя година е? – Можех да позная от смяната на изражението му, че се е надявал точно този въпрос да не бъде зададен.
- Е, Били е поработил доста върху двигателя – само на няколко години е.
Надявах се, че не ме подценява толкова като се надява, че ще се откажа така лесно.
- Кога го е купил?
- През 1984, струва ми се.
- Чисто нов?
- Ами, не. Мисля, че е бил нов в началото на шейсетте – или в края на петдесетте поне – призна глупаво той.
- Чар-Тате, наистина не разбирам нищо от коли. Не бих могла да я поправя, ако нещо й се случи, а не мога да си позволя механик...
- Сериозно, Бела, нещото върви прекрасно. Вече не ги правят такива.
Нещото, помислих си аз... имаше възможности – и то най-малко като прякор.
- Колко евтино е „евтино”? – Все пак това беше частта, с която трябваше да се съобразявам.
- Всъщност, миличка, аз вече ти я купих. Нещо като подарък за „добре дошла” – Чарли ми хвърли изпълнен с надежда поглед.
Уау. Безплатно.
- Нямаше нужда да го правиш, татко. Щях сама да си купя кола.
- Нямам нищо против. Иска ми се да си щастлива тук. – Той гледаше право в пътя, като каза това. Чарли не го биваше в изразяването на емоциите си. Наследила съм това от него. Затова и аз гледах в пътя, когато отвърнах:
- Това е много мило, тате. Благодаря. Наистина го оценявам. – Нямаше нужда да добавям, че щастието ми във Форкс е невъзможно. Но и нямаше нужда и той да страда заедно с мен.
- Е, сега, няма за какво – смотолеви той, засрамен от благодарностите ми.
Разменихме няколко коментара относно времето, което беше мокро, и всъщност това беше съдържанието на целият разговор. Гледахме през прозорците в мълчание.
Беше прекрасно, разбира се – не можех да отрека това. Всичко беше зелено: дърветата, покритите им с мъх стволове, клоните им, от които висяха балдахини от зеленина, земята покрита с папрати. Дори въздуха изглеждаше зелен около листата.
Беше прекалено зелено – почти извънземна планета.
Накрая стигнахме до мястото на Чарли. Все още живееше в малката къща с две спални, която беше купил с майка ми в ранните дни на брака им. Всъщност това са единствените дни, които бракът им е имал – ранните. Точно там, паркиран на улицата пред къщата, която никога не се промени, беше моят нов – е, нов за мен – пикап. Беше в избелял червен цвят, с големи, закръглени брони и изпъкнала кабина. За моя силна изненада се влюбих в него. Не знаех дали ще тръгне, но можех да си се представя в него. Освен това беше една от онези солидни железни изработки, които никога не се повреждат – от типа, които виждате на мястото на инцидент, с непокътната боя, заобиколена от остатъците на чуждата кола, която е унищожила.
- Уау, тате, страхотна е! Благодаря! – Сега ужасяващият ми утрешен ден нямаше да е чак толкова зле. Нямаше да бъда изправена пред избора да вървя три километра под дъжда или да бъда закарана с патрулката на Чарли.
- Радвам се, че ти харесва – каза свъсено Чарли, отново засрамен.
Отне само едно качване, за да пренеса всичките си неща до горе. Заемах западната спалня, която имаше изглед към предният ни двор. Стаята беше позната – бе ми пренадлежала от деня на раждането ми. Дървеният под, светлосините стени, скосеният таван, жълтеникавите дантелени завеси около прозореца – това бяха все части от детството ми. Единствените промени, които бе внесъл Чарли, бяха да размени кошарката ми с легло и да добави бюро, докато растях. На бюрото стоеше компютър втора ръка, с телефонна линия към модема, забучена на пода до най-близкият контакт. Това беше условие на майка ми, за да може да поддържаме лесно връзка. Люлеещият стол, от времето когато бях бебе, все още стоеше в ъгъла.
Имаше само една малка баня в края на стълбите, която трябваше да деля с Чарли. Опитвах се да не мисля много по този въпрос.
Едно от най-хубавите качества на Чарли е, че той не се върти непрекъснато наоколо. Остави ме сама да разопаковам и да се установя – постижение, което щеше да е невъзможно, ако бях с майка ми. Беше приятно да съм сама, да няма нужда да се усмихвам и да изглеждам доволна – облекчение да гледам отпаднало през прозореца поройният дъжд и да позволя няколко сълзи да потекат. Нямах настроение да изпадам в истински разкъсващ плач. Щях да го запазя за вечерта, когато щеше да ми се наложи да мисля за следващата сутрин.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Гимназия Форкс се състоеше от плашещите триста петдесет и седем – сега петдесет и осем – ученици; в старото ми училище само седемстотин хора бяха във випуска ми. Докато тук всички деца бяха израстнали заедно – дядовците и бабите им са се познавали като деца.
А аз щях да бъда новото момиче от големият град – една рядкост, откачалка.
Може би ако изглеждах като момичетата от Финикс щях да обърна това в моя полза. Но физически, никога не бих се вписала никъде. Би трябвало да съм руса, с тен и атлетична – волейболистка или мажоретка, например – все неща, които вървяха ръка за ръка с живота в слънчевата долина.
Вместо това кожата ми беше като слонова кост, без дори извинението на сини очи или червена коса, въпреки постоянното слънце. Винаги съм била стройна, но мека някакси, очевидно не-атлетична – нямах нужната съгласуваност между очите и ръцете, за да играя какъвто и да е спорт без да се унижа – или да нараня и себе си и най-близо стоящият до мен.
Когато приключих с нареждането на дрехите ми в старият боров скрин, взех чантичката си с тоалетни принадлежности и отидох до общата баня, за да се освежа след дългото пътуване. Вгледах се в лицето си, докато разресвах заплетената ми, влажна коса. Може би беше от светлината, но вече имах жълтеникав, нездравословен вид. Кожата ми би могла да бъде хубава – беше много бледа, почти прозрачна – но всичко зависеше от цвета. А аз нямах такъв.
Изправена пред бледото си отражение в огледалото, бях принудена да призная, че се самозалъгвам. Нямаше само физически да не се впиша. А и щом не можех да открия мястото си в училище с три хиляди души, какви бяха шансовете ми тук?
Не се разбирах с хората на моята възраст. Може би истината е, че изобщо не се разбирам с хората, точка. Дори с майка ми, която ми е по-близка от който и да е на планетата, никога не бе на една вълна с мен. Понякога се чудех дали виждам същите неща през очите си, които и останалите виждат през своите. Може би имаше някакъв бъг в мозъка ми. Но причината нямаше значение. Значение имаше ефекта. И утре щеше да бъде само началото.
Не спах добре тази нощ, дори след като бях приключила с плакането. Непрекъсната борба между дъжда и вятъра върху покрива не стихваше. Завих се презглава със старият, изтъркан юрган, и по-късно добавих и възглавница. Но успях да заспя чак след полунощ, когато дъждът премина в тих ръмеж.
На другата сутрин можех да видя през прозореца си само гъста мъгла, и можех да усетя надигащата се клаустрофобия в мен. Човек никога не може да види небето тук – като клетка е.
Закуска с Чарли беше тихо събитие. Той ми пожела късмет в училище и аз му благодарих, знаейки че напразно се надява. По принцип късметът упорито ме избягва. Чарли замина пръв, потегляйки към полицейското управление, което беше неговото семейство. След като тръгна, седнах около старата дъбова квадратна маса на единият от трите различни стола и огледах малката му кухня с тъмните си паркетени стени, ярко жълти шкафове и бяла подова настилка. Нищо не се беше променило. Майка ми беше боядисала шкафовете преди осемнайсет години в опит да вкара малко светлина в къщата. Над малката камина в съседната стая с размери на носна кърпичка, имаше редица от снимки. Първо сватбената снимка на Чарли и майка ми в Лас Вегас, после снимка на трима ни в болницата след раждането ми, направена от услужлива медицинска сестра, последвани от шествието от училищните ми снимки, та чак до тази от миналата година. Тези последните бяха доста смущаващи – трябваше да видя какво мога да направя, за да накарам Чарли да ги сложи някъде другаде, или поне докато щях да живея тук.
Беше невъзможно да бъда в тази къща и да не осъзная, че Чарли никога не бе преживял майка ми. Това ме караше да се чувствам неудобно.
Не исках да подранявам за училище, но и не можех да остана повече в къщата. Закопчах якето си – което беше като биохазарден костюм – и излязох под дъжда.
Все още ръмеше, но недостатъчно за да подгизна напълно, докато взема ключа, който винаги беше скрит под стряхата на вратата, и да заключа. Джвакането на новите ми непромокаеми ботуши беше обезсилващо. Липсваше ми нормалното скърцане на пясък, докато вървя. Не можах да спра и да се полюбувам на пикапа си, както ми се искаше – бързах да се измъкна от мократа мъгла, която се въртеше около главата ми и прилепваше по косата ми под качулката.
Беше приятно и сухо вътре в пикапа. Или Били или Чарли очевидно го бе почистил отвътре, но жълтокафевите тапицирани седалки все още миришеха на тютюн, бензин и мента. Двигателят запали бързо, за мое облекчение, но оживявайки започна да ръмжи силно, стигайки лениво до максималните си децибели. Е, беше задължително толкова стар пикап да има някакъв недостатък. Античното радио работеше, един плюс, който не очаквах.
Не беше трудно да открия училището, въпреки че никога не го бях виждала. Училището беше, подобно на много други неща, точно встрани от главният път. Не беше ясно, че е училище – само надписът, който го обявяваше за Гимназия Форкс, ме накара да спра. Приличаше на колекция от идентични къщички, построени с червеникавокафеви тухли. Имаше толкова много дървета и храсти, че не можах да преценя първоначално големината му. Къде е чувството за институция? помислих си носталгично. Къде бяха железните огради и детекторите за метал?
Паркирах пред първата сграда, която имаше малка табелка, ознаваща я като главният офис. Никой друг не беше паркирал там, така че бях сигурна, че мястото бе забранено, но реших, че ще е по-добре да получа инструкциите си вътре, отколкото да обикалям наяколо под дъжда като идиот. С нежелание слязох от затоплената кабина на пикапа и тръгнах по малка каменна пътечка, оградена от тъмен жив плет. Поех си дълбоко въздух преди да отворя вратата.
Вътре беше ясно осветено и по-топло, отколкото се надявах. Офисът беше малък – имаше малка чакалня с подплатени сгъваеми столове, изпъстрен с оранжево комерсиален мокет, обяви и награди закачени в безпорядък по стените, и един голям силно тик-такащ часовник. Навсякъде се извисяваха растения в големи пластмасови саксии, сякаш нямаше достатъчно зеленина навън. Стаята беше разполовена на две от дълъг плот, покрит с плетени кошници пълни с хартии, и ярко оцветени листовки залепени на предната му част. Имаше три бюра зад плота, едно от което беше заето от едра, червенокоса жена, носеща очила. Тя носеше лилава тениска, която веднага ме накара да се почувствам прекалено навлечена.
Червенокосата жена погледна към мен.
- Мога ли да ви помогна?
- Аз съм Изабела Суон – информирах я и видях внезапното осъзнаване в очите й. Очакваха ме, без съмнение главната тема за клюки. Дъщерята на непостоянната бивша жена на началника, добре дошла вкъщи най-накрая.
- Ама, разбира се – каза тя. Тя се разрови в случайна купчина документи на бюрото си, докато не откри онези, които търсеше. – Това тук са учебната ти програма и карта на училището – тя постави няколко листа на плота.
Жената ми разясни учебните часове, подчертавайки на картата най-добрият път за съответната класна стая, и ми даде бланка, която трябваше да бъде подписана от всичките ми учители и да бъде върната до края на деня. Тя ми се усмихна и ми пожела с надежда, подобно на Чарли, че ще ми хареса във Форкс. Отвърнах на усмивката й дотолкова убедително, доколкото можах.
Когато се върнах в пикапа си, останалите ученици бяха започнали да прииждат. Карах покрай училището, следвайки колоната от коли. Бях доволна, че повечето от колите бяха стари подобно на моята, нищо крещящо. Във Финикс живеех в един от малкото бедни квартали, които бяха включени в района на Райската долина. Беше нещо обичайно да се види мерцедес или порше на ученическият паркинг. Най-хубавата кола тук беше едно лъскаво волво, което ясно изпъкваше. И все пак побързах да изключа двигателя веднага щом си намерих място, за да не привлека внимание с гръмотевичното ръмжене на мотора.
Прегледах картата в пикапа, опитвайки се да я запомня – надявах се да не ми се наложи да се разхождам цял ден със забит нос в нея. Натиках я в чантата си, премятайки я през рамо, и си поех дълбоко дъх. Мога да го направя, самозалъгвах се слабо. Никой нямаше да ме ухапе. Накрая издишах и слязох от пикапа.
Държах лицето си скрито от качулката, докато вървях по претъпканият с тинейджъри тротоар. Обикновеното ми черно яке не се набиваше на очи, забелязах с облекчение аз.
Веднага щом заобиколих закусвалнята, трета сграда беше лесна за разпознаване. Голямо черно „3” беше боядисано на бял квадрат в източният край. Почувствах как дишането ми постепенно се превръща в хипервентилация, докато приближавах вратата. Опитах се да задържа дъха си като последвах два идентични дъждобрана през вратата.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Вътре беше ясно осветено и по-топло, отколкото се надявах. Офисът беше малък – имаше малка чакалня с подплатени сгъваеми столове, изпъстрен с оранжево комерсиален мокет, обяви и награди закачени в безпорядък по стените, и един голям силно тик-такащ часовник. Навсякъде се извисяваха растения в големи пластмасови саксии, сякаш нямаше достатъчно зеленина навън. Стаята беше разполовена на две от дълъг плот, покрит с плетени кошници пълни с хартии, и ярко оцветени листовки залепени на предната му част. Имаше три бюра зад плота, едно от което беше заето от едра, червенокоса жена, носеща очила. Тя носеше лилава тениска, която веднага ме накара да се почувствам прекалено навлечена.
Червенокосата жена погледна към мен.
- Мога ли да ви помогна?
- Аз съм Изабела Суон – информирах я и видях внезапното осъзнаване в очите й. Очакваха ме, без съмнение главната тема за клюки. Дъщерята на непостоянната бивша жена на началника, добре дошла вкъщи най-накрая.
- Ама, разбира се – каза тя. Тя се разрови в случайна купчина документи на бюрото си, докато не откри онези, които търсеше. – Това тук са учебната ти програма и карта на училището – тя постави няколко листа на плота.
Жената ми разясни учебните часове, подчертавайки на картата най-добрият път за съответната класна стая, и ми даде бланка, която трябваше да бъде подписана от всичките ми учители и да бъде върната до края на деня. Тя ми се усмихна и ми пожела с надежда, подобно на Чарли, че ще ми хареса във Форкс. Отвърнах на усмивката й дотолкова убедително, доколкото можах.
Когато се върнах в пикапа си, останалите ученици бяха започнали да прииждат. Карах покрай училището, следвайки колоната от коли. Бях доволна, че повечето от колите бяха стари подобно на моята, нищо крещящо. Във Финикс живеех в един от малкото бедни квартали, които бяха включени в района на Райската долина. Беше нещо обичайно да се види мерцедес или порше на ученическият паркинг. Най-хубавата кола тук беше едно лъскаво волво, което ясно изпъкваше. И все пак побързах да изключа двигателя веднага щом си намерих място, за да не привлека внимание с гръмотевичното ръмжене на мотора.
Прегледах картата в пикапа, опитвайки се да я запомня – надявах се да не ми се наложи да се разхождам цял ден със забит нос в нея. Натиках я в чантата си, премятайки я през рамо, и си поех дълбоко дъх. Мога да го направя, самозалъгвах се слабо. Никой нямаше да ме ухапе. Накрая издишах и слязох от пикапа.
Държах лицето си скрито от качулката, докато вървях по претъпканият с тинейджъри тротоар. Обикновеното ми черно яке не се набиваше на очи, забелязах с облекчение аз.
Веднага щом заобиколих закусвалнята, трета сграда беше лесна за разпознаване. Голямо черно „3” беше боядисано на бял квадрат в източният край. Почувствах как дишането ми постепенно се превръща в хипервентилация, докато приближавах вратата. Опитах се да задържа дъха си като последвах два идентични дъждобрана през вратата.
Класната стая беше малка. Хората пред мен спряха от вътрешната страна на вратата, за да закачат палтата си на дълга редица от куки. Направих като тях. Те бяха две момичета, едното порцеланова блондинка, а другото бледо, със светлокестенява коса. Поне кожата ми нямаше да изпъква тук.
Подадох бланката на учителя, висок оплешивяващ мъж, чиято табелка на бюрото го идентифицираше като господин Мейсън. Той се опули срещу мен, когато видя името ми – не особено окуражаващ отговор – и разбира се аз се изчервих като домат. Но поне ме прати да седна на празен чин най-отзад без да ме представя на класа. Беше по-трудно за новите ми съученици да ме наблюдават оттам, но те някакси успяваха. Държах очите си на списъка с книги, които учителят ми беше дал. Беше доста основен: Бронте, Шекспир, Чосър и Фолкнър. Вече ги бях чела. Това беше успокояващо... и скучно. Чудех се дали мама би ми изпратила папката със старите ми есета, или щеше да го счете за измама. Проведох различни спорове с нея в главата си, докато учителят каканижеше.
Когато звънецът би – един носов бръмчащ звук – едно върлинесто момче с проблемна кожа и катранено черна коса се наведе от съседната редица към мен.
- Ти си Изабела Суон, нали? – Приличаше на прекалено услужлив тип от шахматен клуб.
- Бела – поправих го аз. Всички в радиус от три седалки се обърнаха, за да ме погледнат.
- Какъв е следващият ти час? – попита той.
Трябваше да проверя в чантата си.
- Ъ, публична администрация с Джеферсън в шеста сграда.
Нямаше накъде да погледна без да срещна любопитен чифт очи.
- Е, аз съм към четвърта сграда, мога да ти покажа пътя... – Определено прекалено услужлив. – Аз съм Ерик – добави той.
- Благодаря – усмихнах се бързо.
Взехме якетата си и излязохме на дъжда, който се бе усилил. Можех да се закълна, че няколко души вървяха зад нас достатъчно близо, за да подслушват. Надявах се да не ставам параноична.
- Значи тук е доста по-различно от Финикс, а? – попита той.
- Доста.
- Не вали много там, нали?
- Само три или четири пъти годишно.
- Уау, значи как е там? – зачуди се той.
- Слънчево – отвърнах му аз.
- Нямаш много тен.
- Майка ми е наполовина албинос.
Той разгледа лицето ми изучаващо, а аз въздъхнах. Изглежда облаците и чувството за хумор не се смесваха. Още няколко месеца от това и ще забравя как да използвам сарказъм.
Заобиколихме закусвалнята и се отправихме към южните сгради до физкултурният салон. Ерик ме изпрати точно до вратата, въпреки че беше ясно означена.
- Ами, късмет – пожела ми той, като докоснах дръжката. – Може би ще имаме още часове заедно – каза той с надежда.
Усмихнах му се смътно и влязох вътре.
Останалата част от сутринта протече почти по същият начин. Учителят ми по тригонометрия, господин Варнър, който щях да намразя така или иначе само заради предмета, който преподаваше, беше единственият, който ме накара да се изправя пред класа и да се представя. Заеквах, изчервявах се и се препъвах в собствените си ботуши по пътя обратно към мястото ми.
След два учебни часа, започнах да разпознавам някои от лицата във всеки клас. Винаги имаше някой по-смел от останалите, който да се представи и да ми задава въпроси дали ми харесва Форкс. Опитах се да бъда дипломатична, но общо взето просто лъжех безобразно. Поне нямах нужда от картата.
Едно момиче седна до мен по тригонометрия и испански и ме изпроводи до закусвалнята по обяд. Беше дребна, около десетина сантиметра по-ниска от моите 163, но буйната й тъмна къдрава коса компенсираше доста от разликата във височината. Не можех да си спомня името й, затова само се усмихвах и кимах, докато тя бърбореше за учителите и часовете. Дори не се опитвах да следя мисълта й.
Седнахме на края на пълна маса с няколко от нейните приятели, които тя ми представи. Почти веднага след като ми каза имената им ги забравих. Изглеждаха впечатлени от смелостта й да говори с мен. Момчето от часът по английски – Ерик – ми махна от другият край на стаята.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Беше точно там, седейки в закусвалнята, опитвайки се да водя разговор със седем любопитни непознати, когато ги видях за пръв път.
Те седяха в самият край на закусвалнята, възможно най-далеч от мястото, където аз стоях в дългата стая. Бяха петима. Не говореха и не ядяха, въпреки че пред всеки от тях имаше поднос с недокосната храна. Не ме зяпаха, за разлика от повечето ученици, затова беше безопасно да ги гледам, без да се притеснявам, че ще срещна чифт крайно любопитни очи. Но нито едно от тези неща не улови и не прикова вниманието ми.
Изобщо не си приличаха. От трите момчета, едното беше огромно – мускулесто като активен културист, с тъмна, къдрава коса. Другото беше по-високо, по-слабо, но все пак мускулесто с медно руса коса. Последното беше върлинесто, не толкова едро, с немирна, бронзова коса. Имаше по-момчешки вид от останалите, които изглеждаха като колежани, или дори учители, отколкото като ученици.
Момичетата бяха противоположности. Високата беше величествена. Имаше прекрасна фигура, от онзи тип, който виждаш на корицата на издание за бански костюми, точно типът който караше всяко момиче около нея да получи удар по самочувствието си само бидейки в една стая с нея. Косата й беше златиста, виейки се на нежни вълни до средата на кръста й. Ниското момиче приличаше на фея, екстремно слаба с дребни черти. Косата й беше наситено черна, късо подстригана и стърчаща на всички посоки.
И въпреки това си приличаха много. Всеки един от тях бе тебеширено блед, най-бледите от учениците, живеещи в мрачният град. По-бледи от мен, албиносът. И петимата имаха много тъмни очи, въпреки разнообразната гама в косите. Имаха тъмни кръгове под тези очи – лилавеещи, подобни на синини сенки. Сякаш страдаха от редица безсънни нощи или са почти приключили с възстановяване от счупен нос. Въпреки че носовете им, чертите им, бяха напълно прави, перфектни и ъгловати.
Но не заради това не можех да отместя поглед встрани.
Зяпах лицата им, защото толкова различни, толкова еднакви, те бяха покъртително нечовешки красиви. Бяха лицата, които никога не очакваш да видиш, освен може би на фотошопираните страници на модни списания. Или изрисувани от стар майстор върху лицето на ангел. Беше трудно да реша кой е най-красив – може би перфектното русо момиче или момчето с бронзовата коса.
И петимата гледаха настрани – настрани един от друг, настрани от останалите ученици, настрани от всичко най-конкретно, доколкото мога да кажа. Докато ги наблюдавах, дребното момиче се изправи с подноса си – неотворена сода, недокосната ябълка – и се отдалечи с бърза, грациозна крачка, която принадлежеше на модният подиум. Наблюдавах я, изумена от гъвкавите й танцьорски стъпки, докато не изхвърли подноса си и не се плъзна през задната врата, по-бързо отколкото бих сметнала, че е възможно. Очите ми се изстреляха обратно към останалите, които стояха непроменени на местата си.
- Кои са те? – попитах момичето от часът ми по испански, чието име бях забравила.
Като погледна да види кого имам предвид – въпреки че изглежда вече знаеше, вероятно от тона ми – внезапно той я погледна, по-слабият, с момчешкото лице, най-младият, вероятно. Той погледна съседката ми за част от секундата и тогава тъмните му очи трепнаха към моите.
Той отмести бързо поглед, по-бързо отколкото аз бих могла, въпреки че изчервявайки се притеснено веднага сведох поглед. В този кратък поглед лицето му не изразяваше никакъв интерес – сякаш тя беше извикала името му и той бе вдигнал глава неволно, вече решил да не отговаря.
Съседката ми се изкикоти срамежливо, забила поглед в масата като мен.
- Това са Едуард и Емет Калън, и Розали и Джаспър Хейл. Онази, която си тръгна е Алис Калън – и петимата живеят с доктор Калън и жена му – тя каза всичко това изпод дъха си.
Погледнах скришом към красивото момче, което гледаше подноса си сега, раздробявайки едно хлебче на парченца с дългите си, бледи пръсти. Устата му се движеше много бързо, перфектните му устни почти се отваряха. Другите трима продължаваха да гледат настрани, и все пак имах чувството, че им говори тихо.
Странни, непопулярни имена, помислих си аз. Типът имена, които прародителите имат. Но може би такава беше модата тук – малки градски имена? Най-накрая си спомних, че името на съседката ми е Джесика, едно напълно обичайно име. Имаше две момичета с името Джесика в часът ми по история в старото ми училище.
- Те... те изглеждат доста добре – преборих се аз с очевидното подценяване.
- Да! – съгласи се Джесика с още един кикот. – Макар че, те вече са заедно – Емет и Розали, и Джаспър и Алис, имам предвид. И живеят заедно. – Гласът й съдържаше целият шок и укор на малкото градче, помислих си аз критично. Но честно казано, трябваше да призная, че дори във Финикс това би предизвикало клюки.
- Кои са Калън? – попитах аз. – Не ми приличат на роднини...
- О, не са. Доктор Калън е много млад, в двайсетте или ранните си трийсет години. И петимата са осиновени. Двамата Хейл са брат и сестра близнаци – русите – и са приемни деца.
- Изглеждат ми малко големи за приемни деца.
- Сега са, Джаспър и Розали са на осемнайсет, но са били с госпожа Калън откакто са били на осем. Тя им е леля или нещо такова.
- Това е доста мило – да се грижат за всичките тези деца по този начин, и то като са толкова млади и така нататък.
- Предполагам – призна неохотно Джесика, и останах с впечатлението че поради някаква причина тя не харесва докторът и жена му. С погледите, които хвърляше към осиновените им деца, можех да предположа, че причината е завист. – Мисля обаче че госпожа Калън не може да има деца – добави тя, сякаш това намаляваше добротата им.
По време на целият разговор очите ми продължаваха да трепват към масата, където седеше странното семейство. Те продължаваха да гледат стените и да не ядат.
- Винаги ли са живели във Форкс? – попитах. Определено бих ги забелязала през някое от летата ми тук.
- Не – каза тя с глас, който намекваше, че е очевидно, дори за новодошла като мен. – Те се преместиха преди две години тук от някъде из Аляска.
Почувствах вълна на състрадание и облекчение. Състрадание, защото колкото и красиви, те бяха аутсайдери, очевидно неприети тук. И облекчение, че не бях единствената новодошла и определено не най-интересната по какъвто и да е стандарт.
Докато ги изучавах, най-младият Калън вдигна глава и срещна погледа ми, този път с очевидно любопитство в изражението му. Като отместих незабавно поглед встрани, ми се стори, че погледът му съдържаше някакъв вид неоправдано очакване.
- Кое е момчето с червеникаво-кафявата коса? – попитах аз. Погледнах към него с периферното си зрение, и той все още ме наблюдаваше, но не опулено като останалите ученици днес – изглеждаше леко объркан. Отново погледнах надолу.
- Това е Едуард. Той е разкошен, разбира се, но не си губи времето. Не ходи по срещи. Очевидно никое от момичетата тук не е достатъчно хубаво за него – изсумтя тя, ясен случай на „гроздето е кисело”. Зачудих се кога ли я е отхвърлил.
Захапах устни, за да скрия усмивката си. След това погледнах отново към него. Лицето му беше обърнато настрани, но ми се стори, че бузата му е леко повдигната, сякаш и той се усмихваше.
След още няколко минути напуснаха заедно масата. И четиримата бяха забележително грациозни – дори голямото мускулесто момче. Беше доста объркваща гледка. Онзи наречен Едуард не ме погледна отново.
Останах на масата на Джесика и приятелите й по-дълго, отколкото ако бях стояла сама. Тревожех се да не закъснея за час през първият ми ден. Една от новите ми познати, която деликатно ми напомни, че се казва Анджела, имаше биология с мен следващият час. Вървяхме заедно към стаята в мълчание. И тя като мен беше срамежлива.
Когато влязохме в класната стая, Анджела отиде да седне на лабораторна маса с черен плот, подобна на онези, с които бях свикнала в старото ми училище. Тя вече си имаше съсед по чин. Всъщност, всички маси бяха заети, освен една. От другата страна на централната редица разпознах Едуард Калън по необичайната коса, седнал до единственото свободно място.
Докато тръгнах покрай редиците, за да се представя на учителя и да му дам бланката си за подписване, го наблюдавах тайно. Точно като минавах, той внезапно се скова на мястото си. Той се взря в мен отново, срещайки погледа ми с възможно най-странното изражение на лицето си – беше враждебно, разярено. Погледнах настрани бързо, шокирана и отново изчервена. Препънах се в една книга на пътеката и се наложи да се хвана за ръба на една маса. Момичето, което стоеше зад нея се изкикоти.
Забелязах, че очите му са черни – черни като въглени.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Господин Бенър подписа бланката ми и ми подаде един учебник без никакво суетене от представяния. Личеше си, че ще се разберем с него. Разбира се, той нямаше друг избор освен да ме прати на единственото свободно място в средата на стаята. Държах очите си сведени надолу, когато седнах до него, объркана от враждебният поглед, който ми беше хвърлил.
Не посмях да вдигна поглед, докато сядах на мястото си и поставих учебника на масата, но с ъгъла на окото си видях как позата му се сменя. Той се бе отдалечил възможно най-далеч от мен, седейки едва на ръба на стола си и извърнал лицето си настрани, сякаш е помирисал нещо лошо. Незабележимо помирисах косата си. Миришеше на ягоди, аромата на любимият ми шампоан. Изглеждаше като достатъчно невинен мирис. Оставих косата си да падне върху дясното ми рамо, правейки тъмна завеса между нас, и се опитах да внимавам какво говори учителя.
За нещастие урокът беше върху клетъчната анатомия, нещо което вече бяхме покрили в старото ми училище. Въпреки това си водех старателно записки, продължавайки да гледам надолу.
И все пак не можех да се спра да поглеждам през тъмната завеса на косата ми към странното момче до мен. По време на целият час той не отпусна неприветливата си поза на ръба на стола си, седейки възможно най-далеч от мен. Можех да видя лявата му ръка стисната в юмрук върху левият му крак, сухожилията изпъкващи изпод бледата му кожа. И юмрукът му също не се отпусна. Беше навил дългите ръкави на бялата си риза над лактите си, и ръцете му бяха изненадващо силни и мускулести изпод светлата му кожа. Изобщо не беше толкова слабичък, колкото изглеждаше до мускулестият си брат.
Часът сякаш се проточваше повече от останалите. Дали защото денят беше на приключване, или защото очаквах стиснатият му юмрук да се отпусне? Нищо подобно не се случи – той продължаваше да седи толкова сковано, че почти изглеждаше така, сякаш не диша. Какво му ставаше? Това нормалното му държане ли беше? Поставих под въпрос мнението си върху ожесточеността на Джесика по обяд днес. Може би не беше чак толкова злопаметна колко си мислех.
Не можеше да има нещо общо с мен. Та той дори не ме познаваше.
Погледнах към него още един път и веднага съжалих. Той отново бе втренчил черните си очи в мен, пълни с отвращение. Като се дръпнах далеч от него, свивайки се на мястото ми, изразът „ако погледът можеше да убива” внезапно мина през главата ми.
В този момент звънец би силно, карайки ме да скоча, а Едуард Калън да изхвърчи от мястото си. Той се изправи бързо – оказа се много по-висок отколкото бях помислила – с гръб към мен, и беше излязъл от стаята още преди останалите да са станали от местата си.
Стоях замръзнала на мястото си, гледайки безучастно след него. Беше толкова гаден. Не беше честно. Започнах да събирам бавно нещата си, опитвайки се да удържа гневът, който ме изпълваше, защото очите ми щяха да се насълзят. Поради някакви причина, темперамента ми беше свързан със слъзният ми канал. Обикновено се разплаквам, когато съм ядосана, една крайно унизителна склонност.
- Ти не си ли Изабела Суон? – попита мъжки глас.
Вдигнах поглед към сладко момче с кръгло лице и светлоруса коса, внимателно оформена с гел на иглички, което ми се усмихваше приятелски. Той очевидно не мислеше, че мириша ужасно.
- Бела – поправих го аз с усмивка.
- Аз съм Майк.
- Здравей, Майк.
- Имаш ли нужда от помощ, за да намериш следващият си час?
- Трябва да отида към физкултурният салон. Мисля, че ще успея да го открия.
- И аз имам час там! – Изглеждаше развълнуван, въпреки че не беше кой знае какво съвпадение в такова малко училище.
Вървяхме заедно към салона – той беше доста приказлив – окупираше по-голямата част от разговора, което го направи доста лесно за мен. Живял е в Калифорния до десет годишна възраст, така че знаел как се чувствам относно слънцето. Оказа се, че е и в часът ми по английски. Беше най-милият човек, когото срещнах днес.
Но докато влизахме в салона, той попита:
- Да не би да си намушкала Едуард Калън с молив или какво? Никога не съм го виждал да се държи така.
Свих се. Значи не само аз бях забелязала. И очевидно това не беше обичайното поведение на Едуард Калън. Реших да се престоря на разсеяна.
- Това не беше ли момчето, което седя до мен по биология? – попитах аз неподправено.
- Да – каза той. – Изглеждаше така, сякаш го боли нещо.
- Не знам – отвърнах. – Изобщо не съм говорила с него.
- Той е доста странен. – Майк се помота около мен, наместо да се отправи към съблекалните. – Ако имах късмета да седя до теб, бих те заговорил.
Усмихнах му се преди да вляза в момичешките съблекални. Той беше дружелюбен и очевидно прекрасен. Но не беше достатъчно, за да намали раздразнението ми.
Учителят по физическо - треньор Клап - ми намери екип, но не ме накара да се преобличам за днешният час. В старото ми училище се изискваха само две години от допълнителните часове. Тук, физическото възпитание държеше мандата от четири години. Форкс беше буквално моят личен Ад на земята.
Наблюдавах едновременно четири волейболни мача. Като си припомних колко наранявания бях претърпяла – и причинила – играейки волейбол, почувствах как ми се гади леко.
Последният звънец удари най-накрая. Вървях бавно към офиса, за да предам бланката си. Дъждът беше спрял, но имаше силен вятър, при това студен. Обвих ръце около себе си.
Когато влязох в топлият офис, насмалко да се обърна и да си изляза.
Едуард Калън стоеше на плота пред мен. Разпознах го по разрошената му бронзова коса. Той сякаш не забеляза, че някой е влязал в стаята. Притиснах се към стената, очаквайки рецепционистката да се освободи.
Той спореше с нея с нисък, привлекателен глас. Бързо схванах същността на спора. Той се опитваше да размени шестият си час по биология за друг час – който и да е час.
Просто не можех да повярвам, че всичко това беше заради мен. Трябваше да има някаква друга причина, нещо което се бе случило, преди да вляза в кабинета по биология. Изражението на лицето му сигурно е било заради някакво напълно различно усложнение. Беше невъзможно този непознат да развие такава внезапна и силна неприязън към мен.
Вратата се отвори отново и студеният вятър внезапно нахлу в стаята, карайки листите по плота да се разшумолят и косата ми да се завърти около лицето ми. Момичето, което беше влязло почти се приближи към плота, остави бележка в плетената кошница, и излизе отново навън. Но гърбът на Едуард Калън се скова, и той се извърна бавно, за да ме погледне – лицето му абсурдно красиво – с пронизващи и изпълнени с омраза очи. На секундата почувствах трепет от истински страх, надигащ космите на ръцете ми. Погледът трая само секунда, но ме смрази повече от студеният вятър. Той се обърна обратно към рецепционистката.
- Няма значение тогава – каза бързо той с глас като кадифе. – Виждам, че това е невъзможно. Благодаря ви много за помоща. – И се врътна на пета без да поглежда към мен, изчезвайки през вратата.
Пристъпих кротко към плота, лицето ми поне веднъж бяло наместо червено, и подадох подписаната бланка.
- Как мина първият ти ден, скъпа? – попита рецепционистката майчински.
- Добре – излъгах аз със слаб глас. Не изглеждаше убедена.
Когато влязох в пикапа, беше почти единствената останала кола на паркинга. Приличаше ми на убежище, вече единственото най-близко нещо до дома, което имах в тази влажна зелена дупка. Поседях за малко вътре, просто гледайки през прозореца безучастно. Но веднага ми стана достатъчно студено, че да се нуждая от парното, така че пъхнах ключа и двигателят изръмжа диво. Подкарах към къщата на Чарли, борейки се със сълзите през целият път.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
2. ОТВОРЕНА КНИГА

Следващият ден беше по-добър... и по-ужасен.
Беше по-добър, защото все още не бе започнало да вали, въпреки че облаците бяха гъсти и тъмни. Беше по-лесен, защото знаех какво да очаквам. Майк седна до мен по английски и ме изпроводи до следващият ми час заедно с Шахматиста Ерик, който го гледаше накриво през цялото време – това беше доста досадно. Хората не ме зяпаха чак толкова много, колкото вчера. На обяд седнах с голяма група, която включваше Майк, Ерик, Джесика и още няколко хора, чиито имена и лица сега помнех. Започвах да се чувствам сякаш вървя по вода, вместо да се давя в нея.
Беше по-зле, защото бях уморена – все още не можех да спя с нестихващият вятър около къщата. Беше още по-зле, защото господин Варнър ме вдигна по тригонометрия, когато не бях вдигнала ръка и имах грешен отговор. Беше нещастно, защото трябваше да играя волейбол, и единственият път, когато не се отдръпнах от пътя на топката, ударих съотборника си по главата с нея. И беше ужасно, защото Едуард Калън изобщо не се появи в училище.
Цяла сутрин се ужасявах от настъпването на обяда, страхувайки се от странните му погледи. Част от мен искаше да се изправи срещу него и да настоява да разбере какъв му е проблема. Дори си представях какво бих му казала, докато лежах без помен от сън в леглото си. Но си се познавах прекалено добре, за да си мисля, че наистина ще имам смелостта, за да го направя. В сравнение с мен Страхливият Лъв от „Вълшебникът от Оз” приличаше на Терминаторът.
Но когато влязох в закусвалнята с Джесика – опитвайки се да не помета мястото с очи, оглеждайки се за него, и се провалих напълно – видях четиримата му различни родственици да седят заедно на същата маса, и той не беше с тях.
Майк ни пресрещна и ни насочи към неговата маса. Джесика изглежда се възгорди от вниманието и приятелите й побързаха да се присъединят към нас. Но докато се опитвах да следя повърхностният им бъртвеж, се чувствах ужасно некомфортно, нервно чакайки всеки момент да влезе в стаята. Надявах се, че просто ще ме игнорира като пристигне, и ще потвърди, че подозренията ми са неоснователни.
Той не дойде изобщо, и колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната ставах.
Поех към часа по биология с малко повече увереност, когато към края на обяда той още не се бе появил. Майк, който приемаше качествата на териер, вървеше вярно до мен към клас. Задържах дъха си на прага, но Едуард Калън не беше и там. Издишах и отидох да седна на мястото си. Майк ме последва, разказвайки за наближаващо пътуване към плажа. Той се мота около чина ми, докато звънецът бие. След това ми се усмихна с копнеж и отиде да седне до момиче със скоби и зле накъдрена коса. Изглежда, че трябваше да направя нещо по въпроса с Майк и определено нямаше да е лесно. В такъв град, където всеки живее над всички останали, тактичността беше съществена. Никога не съм била кой знае колко дипломатична – нямах практика с прекалено дружелюбни момчета.
Бях облекчена, че имам чина само за себе си и че Едуард отсъства. Или поне така си повтарях непрекъснато. Само че не можех да се отърва от натрапчивото подозрение, че именно аз бях причината той да не е тук. Беше абсурдно и егоцентрично да си мисля, че мога да повлияя толкова силно на някого. Беше невъзможно. И все пак, не можех да престана да се тревожа, че това е самата истина.
Когато училището най-накрая приключи, и червенината от волейболният инцидент избледняваше от бузите ми, се преоблякох бързо в джинсите си и морско синият ми пуловер. Побързах да изляза от момичешките съблекални, доволна да открия, че успешно съм избегнала кучешкият ми приятел за известно време. Незабавно се отправих към паркинга. Сега беше претъпкан с бягащи ученици. Влязох в пикапа си и прерових чантата си, за да се убедя, че имам всичко, от което се нуждая.
Снощи открих, че Чарли не може да готви нищо друго освен пържени яйца с бекон. Затова помолих изрично само аз да се занимавам с детайлите в кухнята до края на престоя ми. Той беше направо готов да ми връчи ключовете за банкетната зала. Също така открих и че няма храна в къщата. Така че си бях направила списък за пазаруване и бях взела пари от буркана на барплота, означен с „ПАРИ ЗА ХРАНА”, и се готвех да потегля към магазина.
Запалих оглушителният ми двигател, игнорирайки главите обърнати в моята посока, и внимателно се наредих на колоната от коли, чакащи да излязат от паркинга. Докато чаках, опитвайки се да се преструвам, че покъртителното къркорене идваше от нечия друга кола, видях двамата Калън и близнаците Хейл да се качват в колата си. Беше лъскавото ново волво. Ама разбира се. Не бях забелязала дрехите им преди – бях прекалено хипнотизирана от лицата им. Сега като се загледах, беше очевидно, че бяха облечени изключително добре – семпло, но в дрехи, които изтънчено намекваха за дизайнерски произход. Със забележителният им външен вид и със стилът, с който се носеха, можеха да носят и износени парцали и пак щяха да са зашеметяващи. Изглеждаше доста крайно за тях да имат едновременно и красота и пари. Но доколкото можех да кажа, животът през повечето време работеше по този начин. Изглежда обаче парите не им купуваха одобрението тук.
Не, не можех истински да повярвам на това. Изолацията навярно е по тяхно желание – не можех да си представя врата, която не би се отворила пред такава степен на красота.
Те изгледаха шумният ми пикап, като минах покрай тях, точно като всички останали. Държах очите си право напред и почувствах облекчение, когато най-накрая излязох от училищната територия.
Супермаркетът не беше далеч от училище, само на няколко преки на юг, встрани от главният път. Беше приятно да съм вътре в магазина – почувствах се нормално. Аз се занимавах с пазаруването вкъщи, и се вписах с удоволствие в познатото задължение. Магазинът беше достатъчно голям, че да не чуя ударите на дъжда отвън по покрива, който да ми напомня къде съм.
Когато се прибрах вкъщи, разопаковах продуктите, тикайки ги където ми попадне свободно място. Надявах се Чарли да няма нищо против. Увих картофите в станиол и ги пъхнах да се пекат във фурната, мариновах една пържола и я балансирах отгоре на картонената кутия с яйца в хладилника.
Когато приключих с това, отнесох училищната си чанта горе. Преди да започна с домашните, се преоблякох в чифт сухи панталони, прибрах влажната си коса на конска опашка, и проверих и-мейла си за пръв път. Имах три съобщения.
„Бела,” беше написала майка ми...

„Пиши ми веднага като пристигнеш там. Кажи ми как е минал полета ти. Вали ли там? Вече ми липсваш. Почти съм приключила с багажа за Флорида, но не мога да намеря розовата си блуза. Знаеш ли къде съм я сложила? Фил ти праща поздрави. Мама”

Въздъхнах и минах на следващото. Беше изпратено осем часа след първото.

„Бела,” беше написала тя...

„Защо още не си отговорила на и-мейла ми? Какво чакаш? Мама”

Последното беше от тази сутрин.

„Изабела,
ако не получа някакви новини от теб до пет и половина днес, ще се обадя на Чарли.”

Погледнах часовника. Разполагах с още един час, но майка ми не беше известна с точността си.

„Мамо,
успокой се. Сега ти пиша. Не прави нищо прибързано.
Бела”

Изпратих това, и започнах отначало.

„Мамо, всичко е страхотно. Разбира се, че вали. Чаках да има за какво да ти пиша. Училището не е чак толкова зле, само че нещата, които учим са стари. Запознах се с няколко приятни деца, които седят до мен на обяд.
Блузата ти е на химическо чистене – трябва да я вземеш до петък.
Чарли ми купи пикап, можеш ли да повярваш? Обожавам я тази кола. Стара е, но доста устойчива, което е доста добре, е за мен, нали знаеш.
И ти ми липсваш. Ще ти пиша отново скоро, но няма да си проверявам и-мейла на всеки пет минути. Успокой се, дишай. Обичам те.
Бела”

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Тъкмо бях решила да препрочета „Брулени хълмове” – романът, който изучаваме вмомента по английски – просто за забавление, и точно с това се занимавах, когато Чарли се прибра. Бях изгубила представа за времето, затова побързах да сляза, за да извадя картофите от фурната и да пъхна пържолата вътре, за да се пече.
- Бела? – извика баща ми, когато ме чу да слизам по стълбите.
Че кой друг? помислих си аз.
- Хей, тате, добре дошъл вкъщи.
- Мерси. – Той закачи кобура си и събу ботушите си, докато аз се суетях в къщата. Доколкото знаех, той никога не бе използвал пистолета си на работа, но го държеше зареден. Когато идвах тук като дете, той винаги махаше патроните веднага щом се прибереше вкъщи. Предполагам, че ме смяташе за достатъчно голяма, че да не се прострелям без да искам, или за недостатъчно депресирана, че да се застрелям нарочно.
- Какво има за вечеря? – попита той предпазливо. Майка ми беше интуитивна готвачка и експериментите й не винаги бяха годни за ядене. Бях изненадана и натъжена, че си е спомнил това.
- Пържола с картофи – отговорих аз и той се успокои.
Изглежда се чувстваше неудобно просто да стои в кухнята и да не прави нищо – той се премести тромаво във всекидневната, за да гледа телевизия, докато аз работя. И на двамата ни беше по-комфортно така. Направих салата, докато пържолата се печеше и нагласих масата.
Извиках го, когато вечерята бе готова, и той помириса оценяващо въздуха, докато влизаше в стаята.
- Мирише добре, Бел.
- Благодаря.
Ядохме в мълчание няколко минути. Не беше потискащо. Тишината не ни пречеше изобщо. По някакъв начин си подхождахме да живеем заедно.
- Та, харесва ли ти училището? Сприятели ли се с някого? – попита той, докато си вземаше втора порция.
- Ами, имам няколко часове с едно момиче на име Джесика. Седя с нея по обяд. И има едно момче, Майк, което е много дружелюбно. Всички изглеждат много мили. – С едно огромно изключение.
- Това трябва да е Майк Нютън. Добро хлапе – добро семейство. Баща му притежава спортният магазин точно извън града. Изкарва си доста добра прехрана от всичките планинари, които идват тук.
- Познаваш ли семейство Калън? – попитах колебливо.
- Семейството на доктор Калън? Разбира се, доктора е страхотен мъж.
- Техните... децата... изглеждат малко различни. Изглежда не се вписват добре в училището.
Чарли ме изненада с гневно изражение.
- Хората в този град... – промърмори той. – Доктор Калън е брилянтен хирург, който вероятно би могъл да работи във всяка болница по света и да изкарва десет пъти повече от заплатата си тук – продължи той по-силно. – Късметлии сме да го имаме – късметлии, че жена му иска да живее в малък град. Той е ценен жител на нашето общество, и всичките му деца са добре възпитани и учтиви. Имах си моите съмнения, когато се преместиха тук, с всичките тези осиновени тинейджъри. Мислех си, че ще си имаме неприятности с тях. Но те са толкова зрели – никога не съм имал дори едно малко проблемче, с който и да е от тях. А това е повече, отколкото мога да кажа за децата на някои други хора, които живеят в този град от поколения. Пък и се държат един за друг, точно както трябва да е в семейството – ходят заедно на къмпинг и екскурзии всеки уикенд... Само защото са новодошли, хората трябва да говорят.
Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от Чарли. Изглежда реагираше доста силно на това, което хората говореха.
Веднага отстъпих.
- На мен си ми изглеждат много мили. Просто забелязах, че си го държат за себе си. Пък и са много привлекателни – добавих аз, опитвайки се да прозвуча похвално.
- Трябва да видиш доктора – Чарли каза, смеейки се. – Добре, че е щастливо женен. На много от сестрите в болницата им е трудно да се концентрират върху работата си, когато той е наоколо.
Отново преминахме на тих режим, докато привършвахме с яденето. Той разчисти масата, докато аз започнах да мия чиниите. Той се върна към телевизора, и когато аз приключих с миенето – нямаше миялна машина – се качих горе с нежелание да поработя върху домашното си по математика. Можех да усетя зараждащата се традиция.
През ноща най-накрая беше тихо. Заспах бързо от изтощение.
Останалата част от седмицата не беше нищо особено. Свикнах с рутината в часовете ми. До петък вече можех да разпозная, ако не по име, то поне почти всички ученици в училището. По физическо хората от отбора ми се научиха да не ми подават топката и да се отдръпват бързо от мен, ако някой от другият отбор се опитваше да се възползва от слабостта ми. С щастие стоях настрани от пътя им.
Едуард Калън не се върна на училище.
Всеки ден гледах нетърпеливо как останалите Калън влизат в закусвалнята без него. След това можех да се успокоя и да се присъединя към обедният разговор. По-голямата част се въртеше около екскурзията до морският парк Ла Пуш след две седмици, която Майк организираше. Бях поканена, и се бях съгласила да отида, по-скоро от учтивост, отколкото от желание. Плажовете би трябвало да са горещи и сухи.
До петък се чувствах напълно удобно в часовете по биология, без да се притеснявам повече, че Едуард ще се появи. Доколкото знаех, бе напуснал училище. Опитвах се да не мисля за него, но не можех да потисна напълно тревогата, че аз бях отговорна за продължителното му отсъстване, колкото и глупаво да изглеждаше.
Първият ми уикенд във Форкс премина без инциденти. Чарли, който не бе свикнал да прекарва времето си в обикновено празната му къща, работеше през по-голямата част от уикенда. Аз почистих къщата, наваксах с домашните, и написах на майка ми фалшиво жизнерадостен и-мейл. Посетих библиотеката през събота, но тя бе толкова оскъдно заредена, че дори не си взех карта – изглежда ще трябва да посетя Олимпия или Сиатъл в скоро време и да открия добра книжарница. Зачудих се разсеяно какъв ли е разхода на гориво на пикапа... и потреперах при мисълта.
Дъждът остана като тих ръмеж през уикенда, така че поне спах добре.
Хора ме поздравяваха на паркинга в понеделник сутрин. Не им знаех имената, но им се усмихвах и им махвах с ръка. Беше по-студено тази сутрин, но за щастие не валеше. В час по английски Майк зае обичайното си място до мен. Имахме бърз тест на „Брулени хълмове”. Беше доста семпъл, много лесен.
Общо взето се чувствах много по-удобно, отколкото си мислех, че ще се чувствам до този момент. По-удобно отколкото изобщо очаквах, че ще бъда тук.
Когато излязохме от клас, въздухът беше пълен с въртящи се бели петънца. Можех да чуя как хората си викат оживено един на друг. Вятърът щипеше бузите и носа ми.
- Уау – каза Майк, - вали сняг!
Погледнах малките пухкави парченца, които се натрупваха около тротоара и се завихряха хаотично около лицето ми.
- Ъгх. – Сняг. Замина ми хубавият ден.
Той изглеждаше изненадан.
- Не харесваш ли снега?
- Не. Това означава, че е прекалено студено, за да вали. – Очевидно. – Освен това, би трябвало да пада на снежинки – нали знаеш, всяка една уникална и така нататък. А тези приличат на краищата на клечките за уши.
- Никога ли не си виждала сняг? – попита той недоверчиво.
- Разбира се, че съм! – Замълчах. – По телевизията.
Майк се засмя. И след това една голяма, кишава топка сняг го фрасна отзад по главата. И двамата се извърнахме да видим откъде е дошла. Подозирах Ерик, който се отдалечаваше с гръб от нас – в грешната посока за следващият си час. Майк очевидно имаше същото подозрение. Той се наведе и започна да събира купчинка бяла киша.
- Ще се видим на обяд, става ли? – казах, докато вървях. – Веднага щом хората започнат да мятат мокри неща, аз се прибирам вътре.
Той само кимна, очите му приковани върху отдалечаващата се фигура на Ерик.
През цялата сутрин всички бъбреха развълнувано за снега – очевидно това е първият снеговалеж за новата година. Държах си устата затворена. Разбира се, беше по-сухо от дъжда – поне докато не се разтопеше в чорапите ти.
Бях нащрек, когато тръгнах с Джесика след испански към закусвалнята. Навсякъде хвърчаха топки. Имах папка в ръцете си, готова да я използвам като щит, ако се наложи. Джесика си помисли, че се държа ужасно смешно, но нещо в изражението ми я спираше сама да ме замери с топка.
Майк ни настигна тъкмо като влизахме през вратите, смеейки се, като снегът разтопяваше оформените иглички на косата му. Той и Джесика започнаха оживено да говорят за снежната битка, докато се нареждахме на опашката, за да си купим храна. Хвърлих поглед към масата в ъгъла просто по навик. И замръзнах на място. Имаше пет човека на масата.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Джесика ме дръпна за ръката.
- Ехо? Бела? Какво искаш?
Погледнах надолу – ушите ми горяха. Нямаше причина да се стеснявам така, напомних си. Не съм направила нищо лошо.
- Какво й е на Бела? – Майк попита Джесика.
- Нищо – отговорих. – Ще си взема само сода днес. – Настигнах края на опашката.
- Не си ли гладна? – попита Джесика.
- Всъщност, чувствам се малко зле – казах аз, очите ми все още залепени за пода.
Изчаках ги да си вземат храна и ги последвах към една маса, като държах очите в крака си.
Налях си содата много бавно, докато стомаха ми се бунтуваше. Майк ме попита два пъти с ненужна загриженост как се чувствам.
Казах му, че е нищо, но се зачудих дали да не преиграя и да прекарам следващият час в кабинета на сестрата.
Абсурдно. Нямаше за какво да бягам.
Реших да си позволя един поглед към масата на семейство Калън. Ако ме гледа, ще пропусна биологията, защото точно толкова съм страхлива.
Държах главата си ниско, като погледнах през миглите си. Никой от тях не гледаше насам. Повдигнах малко главата си.
Смееха се. Косите на Едуард, Джаспър и Емет бяха напоени с топящ се сняг. Алис и Розали се наклониха назад, когато Емет разтръска мократа си коса към тях. Наслаждаваха се на снежният ден точно като всички останали – с разликата, че те изглеждаха като от сцена на филм в сравнение с останалите.
Само че настрани от смеха и игривостта, имаше нещо различно, нещо което не можех веднага да определя какво е. Огледах Едуард по-внимателно. Кожата му не бе чак толкова бледа, реших че навярно е зачервена от снежната битка, а и кръговете под очите му не бяха толкова очевидни. Но имаше и нещо друго. Наблюдавах го размишлявайки, опитвайки се да изолирам промяната.
- Бела, какво гледаш? – намеси се Джесика, проследила погледа ми.
В точно същият момент, очите му се извърнаха, за да срещнат моите.
Наведох глава, оставяйки косата ми да скрие лицето ми, макар да бях сигурна, че за секундата през която очите ни се срещнаха, той не изглеждаше нито груб, нито недружелюбен като последният път, когато го видях. Изглеждаше по-скоро любопитен, незадоволен по някакъв начин.
- Едуард Калън те зяпа – изкикоти се Джесика в ухото ми.
- Не изглежда ядосан, нали? – не можех да се спра да попитам.
- Не – каза тя, очевидно объркана от въпроса ми. – Че защо?
- Не мисля, че ме харесва – признах аз. Все още ми се гадеше. Подложих главата си на една ръка.
- Калън не харесват никого... или поне не се задържат достатъчно около някого, че да го харесат. Но той все още те зяпа.
- Спри да го гледаш – изсъсках й аз.
Тя се изкикоти, но отмести поглед встрани. Вдигнах леко глава, за да се убедя, че го е направила, обмисляйки да приложа насилие, ако се съпротивлява.
Точно тогава Майк ни прекъсна – той планираше епична битка във виелицата на паркинга след училище и ни канеше да се присъединим. Джесика се съгласи ентусиазирано. Начина по който гледаше Майк не оставяше съмнение, че ще се съгласи на всичко, което той й предложи. Аз си замълчах. Щеше да се наложи да се крия във физкултурният салон, докато паркинга се обезлюди.
През останалата част от обедната почивка внимавах да държа очите си само на собствената ми маса. Реших да приема сделката, която бях направила със себе си. Тъй като той не изглеждаше ядосан, щях да отида в часа по биология. Стомахът ми направи малко задно салто при мисълта, че ще стоя отново до него.
Не исках да вървя с Майк към клас както обикновено – той изглежда бе популярна мишена за снежните топки – но когато стигнах до вратата, всички освен мен изпъшкаха в унисон. Валеше дъжд, който измиваше и последните следи от натрупалият се сняг. Нахлупих качулката си с тайно задоволство. Щях да бъда свободна да се прибера веднага след физическо.
Майк продължаваше да се оплаква през целият път към сграда четири.
Веднъж влязла в класната стая, почувствах вълна на облекчение при вида на празната ми маса. Господин Бенър обикаляше стаята, разпределяйки микроскоп и кутия със слайдове на всяка маса. Часът нямаше да започне скоро и стаята се изпълни с жужащи разговори. Държах погледа си встрани от вратата, рисувайки разсеяно на корицата на тетрадката ми.
Чух съвсем ясно, когато столът до мен се премести, но очите ми останаха внимателно фокусирани върху шарката, която рисувах.
- Здравей – ката тих, мелодичен глас.
Вдигнах поглед, поразена от факта, че ми е проговорил. Стоеше във възможно най-далечният край на масата, но столът му беше наклонен към мен. Косата му беше абсолютно мокра и разрошена – но дори тогава изглеждаше така, сякаш току що е приключил със снимките за реклама на гел за коса. Ослепителното му лице беше дружелюбно и отворено, с лека усмивка на безукорните устни. Очите му все пак бяха предпазливи.
- Казвам се Едуард Калън – продължи той. – Нямах възможността да ти се представя миналата седмица. Ти сигурно си Бела Суон.
Главата ми щеше да се пръсне от смут. Да не би да си бях измислила цялото нещо? Беше абсолютно учтив сега. Трябваше да кажа нещо – той чакаше. Само че не можех да измисля нищо тривиално за казване.
- От-откъде знаеш името ми? – заекнах аз.
Той се засмя с нежен, омайващ смях.
- О, мисля че всички тук знаят името ти. Целият град очакваше пристигането ти.
Направих гримаса. Знаех си, че има нещо такова.
- Не – настоявах глупаво. – Имах предвид, защо ме нарече Бела?
Той изглеждаше объркан.
- Изабела ли предпочиташ?
- Не, харесва ми Бела – казах аз. – Но ми се струва, че Чарли, тоест баща ми, сигурно ме нарича Изабела зад гърба ми, защото изглежда всички тук ме знаят с това име – опитах се да обясня аз, чувствайки се като пълен идиот.
- Оу. – Той изостави темата. Аз погледнах встрани смутена.
За щастие господин Бенър започна урока в този момент. Опитах се да се концентрирам върху лабораторното, което щяхме да правим днес. Слайдовете в кутията бяха разбъркани. Работейки с партньор, трябваше да отделим слайдовете с клетки на луковица в различните фази на митозата, които представяха и да ги означим правилно. Не трябваше да използваме учебниците си. След двайсет минути щеше да мине да види, кой се е справил.
- Започвайте – изкомандува той.
- Дамите първи, партньоре? – попита Едуард. Вдигнах поглед само, за да видя кривата му усмивка – толкова красива, че можех само да го зяпам като идиот.
- Или мога аз да започна, ако искаш – усмивката му бе изчезнала. Очевидно се чудеше дали не съм умствено изостанала.
- Не, не – казах, изчервявайки се. – Аз ще започна.
Може би се фуках, но само малко. Вече бях правила това лабораторно в старото ми училище и знаех какво да търся. Би трябвало да бъде лесно. Сложих първият слайд под микроскопа и нагласих бързо обектива. Огледах го само за момент.
Оценката ми беше уверена.
- Профаза.
- Нещо против аз да погледна? – попита той, като понечих да махна слайда. Ръката му улови моята, за да ме спре, както той помоли. Пръстите му бяха ледено студени, сякаш бе държал снежна топка, точно преди да влезе в клас. Но не заради това отдръпнах ръката си толкова бързо. Когато ме докосна, нещо жилна ръката ми, сякаш бе протекло електричество между нас.
- Извинявай – промърмори той, дръпвайки веднага ръката си назад. Въпреки това той се пресегна към микроскопа. Гледах го изумена, докато той разгледа слайда за още по-кратко време от мен.
- Профаза – съгласи се той, записвайки го спретнато на първото празно място на лабораторният лист. Той бързо превключи от първият на вторият слайд и го погледна бегло. – Анафаза – промърмори той, записвайки го докато говореше.
Постарах се да звуча безразлично.
- Може ли?
Той се усмихна самодоволно и бутна микроскопа към мен.
Погледнах нетърпеливо през обектива, само за да бъда разочарована. По дяволите, беше прав.
- Трети слайд? – изпънах ръката си без да поглеждам към него.
Той ми го подаде – изглеждаше много внимателен да не докосне кожата ми отново.
Погледнах го колкото се може по-бързо.
- Интерфаза. – Подадох му микроскопа още преди да е попитал. Той хвърли един кратък поглед и го записа. Можех и аз да го напиша, докато той гледаше, но изчистеният му елегантен почерк ме притесняваше. Не исках да развалям страницата с несръчните си драсканици.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Бяхме готови още преди някой да е приключил с първият слайд. Можех да видя Майк да сравнява с партньорката си два слайда отново и отново, и още една група, която беше отворила учебника си под масата.
Което ми оставяше само да не се опитвам да го гледам... неуспешно. Вдигнах поглед и той ме зяпаше със същият необясним поглед на разочарование. Внезапно идентифицирах тънката промяна в лицето му.
- Да не би да си си сложил контактни лещи? – изтърсих без да мисля.
Той изглеждаше объркан от неочакваният ми въпрос.
- Не.
- Оу – промърморих аз. – Стори ми се, че има нещо различно в очите ти.
Той сви рамене и отмести поглед встрани.
Всъщност, бях убедена, че има нещо различно. Ясно си спомнях черният цвят на очите му първият пък, когато ме бе погледнал – цветът контрастираше ярко на фона на бялата му кожа и кестенявата му коса. Днес очите му имаха напълно различен цвят – странен нюанс на охра, по-тъмен от карамел, но със същият златен тон. Не можех да проумея как е възможно това, освен ако не лъжеше поради някаква причина за лещите. Или може би просто Форкс ме подлудяваше в буквалният смисъл на думата.
Погледнах надолу. Ръцете му отново бяха стиснати в юмруци.
Тогава господин Бенър мина покрай масата ни, за да види защо не работим. Той погледна над главите ни, за да види завършеното лабораторно, след което се взря по-съсредоточено, за да провери отговорите.
- Та, Едуард, не смяташ ли че е трябвало да дадеш шанс и на Изабела да погледне през микроскопа? – попита господин Бенър.
- Бела – коригира го механично Едуард. – Всъщност, тя идентифицира три от петте.
Господин Бенър ме погледна скептично.
- Правила ли си това лабораторно преди? – попита той.
Усмихнах се свенливо.
- Не и с луковици.
- Бластула от риба?
- Аха.
Господин Бенър кимна.
- Да не би да си била в програма за напреднали във Финикс?
- Да.
- Ами – каза той след момент. – Предполагам, че е добре, че вие двамата сте партньори. – Той промърмори нещо друго, докато се отдалечаваше. След като си тръгна, започнах да драскам в тетрадката си отново.
- Жалко за снега, нали? – попита Едуард. Имах чувството, че се насилва да си бъбри с мен. Параноята отново ме обземаше. Все едно бе чул разговорът ми с Джесика по време на обяд и се опитваше да ми докаже обратното.
- Не мисля – отговорих честно, вместо да се преструвам на нормална като всички останали. Все още се опитвах за избутам глупавите подозрения от главата си и не можех да се съсредоточа.
- Не харесваш студа. – Не беше въпрос.
- И мокрото.
- Сигурно ти е трудно да живееш във Форкс – размишляваше той.
- Нямаш си и на идея – измърморих мрачно.
Той изглеждаше очарован от казаното, поради някаква причина, която не можех да си представя. Лицето му така разсейваше, че се стараех да не го гледам повече отколкото изискваше учтивостта.
- Тогава защо дойде тук?
Никой не ме беше питал това – не толкова прямо, колкото го беше направил той, изискващ.
- Ами... сложно е.
- Мисля, че ще те разбера – настоя той.
Замислих се за дълъг момент и след това направих грешката да срещна погледа му. Тъмните му златисти очи ме объркаха и отговорих без да се замислям:
- Майка ми се омъжи повторно – казах аз.
- Това не звучи толкова сложно – противореча ми той, но внезапно изглеждаше състрадателен. – Кога се случи това?
- Миналият септември. – Дори на мен гласът ми се стори тъжен.
- И ти не го харесваш – предположи Едуард, гласът му все още мил.
- Не, Фил си е наред. Прекалено млад, може би, но достатъчно добър.
- Защо не остана тогава?
Не можех да разбера интереса му, но той продължаваше да ме наблюдава с проницателните си очи, сякаш историята на еднообразният ми живот беше някакси жизнено важна.
- Фил пътува много. Играе бейзбол като прехрана. – Усмихнах се леко.
- Чувал ли съм го? – попита той, отвръщайки на усмивката ми.
- Вероятно не. Той не играе чак толкова добре. В малката лига е и пътува доста.
- И майка ти те изпрати тук, за да може да пътува с него. – Той го каза като предположение, не като въпрос.
Брадичката ми се вирна съвсем малко.
- Не, не ме прати тя. Аз сама се пратих.
Той се смръщи.
- Не разбирам – призна той и изглеждаше ненужно ядосан от този факт.
Въздъхнах. Защо изобщо му обяснявах това? Той продължаваше да ме гледа с очевидно любопитство.
- Първоначално тя остана с мен, но той й липсваше. Това я правеше нещастна... така че реших, че е време да прекарам малко повече време с Чарли. – Гласът ми беше начумерен, когато приключих историята.
- Но сега ти си нещастна – изтъкна той.
- Е, и? – предизвиках го аз.
- Това не ми се струва честно – сви рамене той, но очите му все още бяха напрегнати.
Засмях се горчиво.
- Никой ли не ти е казвал? Животът не е честен.
- Вярвам, че съм го чувал това някъде и преди – съгласи се той сухо.
- Това е всичко – настоях аз, чудейки се защо още ме гледа по този начин.
Погледът му стана преценяващ.
- Изнасяш доста добро шоу – каза той бавно. – Но съм готов да се обзаложа, че страдаш повече вътрешно, отколкото би допуснала някой да види.
Направих гримаса, потискайки импулса да му се изплезя като пет годишно и отместих поглед встрани.
- Греша ли?
Опитах се да го игнорирам.
- И аз така си помислих – промърмори той самодоволно.
- Теб какво те интересува изобщо? – попитах подразнена. Гледах настрани към учителя, който все още обикаляше масите.
- Това е много добър въпрос – прошепна той толкова тихо, че се зачудих дали не говори сам на себе си. Въпреки това, след няколко секунди мълчание, реших, че това е единственият отговор, който ще получа.
Въздъхнах, мръщейки се срещу черната дъска.
- Досаждам ли ти? – попита той. Звучеше развеселен.
Погледнах към него без да мисля... и му казах истината отново.
- Не точно. По-скоро се дразня от себе си. Лицето ми е толкова лесно за разчитане – майка ми казва, че съм като отворена книга – казах аз свъсено.
- Тъкмо напротив, мисля, че си много трудна за разчитане. – Въпреки всичко, което аз бях казала и той бе познал, звучеше така, сякаш го мислеше наистина.
- Сигурно те бива да четеш мислите на другите – отговорих аз.
- Обикновено. – Той се усмихна широко, показвайки редица от перфектни, ултрабели зъби.
Господин Бенър въдвори ред в класа и се обърнах да слушам с облекчение. Не можех да повярвам, че току-що бях обяснила пустият си живот на това странно, красиво момче, което незнайно дали ме презираше или не. Той изглеждаше погълнат от разговора ни, но сега можех да видя от ъгъла на окото си, че отново се бе отдръпнал от мен, хванал с ръце края на масата с видимо напрежение.
Опитах се да внимавам, докато господин Бенър обясняваше с помоща на един прожектор това, което бях видяла без затруднение на микроскопа. Но мислите ми бяха необуздани.
Когато звънецът би, Едуард изхвърча бързо и грациозно от стаята, точно както беше направил миналият понеделник. И, точно както миналият понеделник, гледах след него с изумление.
Майк бързо изприпка до мен и взе книгите ми. Представих си го как маха с опашка.
- Това беше ужасно – изпъшка той. – Всичките ми се струваха еднакви. Късметлийка си, че имаше Калън за партньор.
- Нямах никакви проблеми – казах аз, наранена от предположението му. Но съжалих за рязкото си държане почти веднага. – Правила съм това лабораторно и преди – добавих преди да съм наранила чувствата му.
- Калън ми се стори доста дружелюбен днес – изкоментира той, докато навличахме палтата си. Не изглеждаше много доволен от този факт.
- Чудя се какво му имаше миналият понеделник. – Постарах се да прозвуча безразлично.
Не можех да се концентрирам върху бърборенето на Майк, докато ме изпращаше към салона, дори и не се опитах да внимавам. Майк беше в отбора ми днес. Той кавалерски покри позицията ми заедно със своята, така че моята отплеснатост беше прекъсната само когато настъпи моят ред за сервиз – отборът ми предпазливо се отдръпваше от пътя, когато се налагаше.
Дъждът се бе превърнал в мъгла, докато вървях към паркинга, но бях сравнително по-щастлива, когато влязох в сухата кабина. Пуснах парното за пръв път, без да ми пука за оглушителното ръмжене. Разкопчах якето и свалих качулката си, и разроших косата си така че да изсъхне от топлото по пътя за вкъщи.
Огледах се наоколо, за да се убедя, че хоризонтът е чист. Точно тогава забелязах мирната, бяла фигура. Едуард Калън се бе облегнал на предната врата на волвото на три коли разстояние от мен, гледайки съсредоточено в моята посока. Припряно погледнах назад и превключих на задна, насмалко удряйки занемарена тойота корола в бързината си. За късмет на тойотата, натиснах спирачките навреме. Беше точно типът кола, която пикапа ми би направил на парче скрап. Поех си дълбоко въздух, все още гледайки от другата страна на колата ми и внимателно се измъкнах от паркинга, този път с по-голям късмет. Гледах право напред, докато минавах покрай волвото, но като го забелязах с периферното си зрение, можех да се закълна, че го видях да се смее

Алис Кълан


Moderator
Moderator
3. ФЕНОМЕН

Когато отворих очите си на другата сутрин, нещо се бе променило.
Беше светлината. Все още беше сиво-зелената светлина от облачен ден в гората, но беше по-ясна някакси. Осъзнах, че нямаше мъгла, която да се стеле пред прозореца ми.
Скочих от леглото, за да погледна и изохках от ужас.
Дворът беше застлан с дебела покривка от сняг, покрил покрива на пикапа ми и заскрежил пътят. Но това не беше ужасната част. Целият дъжд от вчера беше солидно замръзнал – оформяйки шушулките по дърветата във фантастични форми и правейки шосето смъртоносно хлъзгаво. Имах си достатъчно проблеми да се задържа на земята, докато беше суха. Сигурно щеше да е по-безопасно за мен да се върна обратно в леглото.
Чарли беше заминал за работа преди да се събудя. По много начини животът с Чарли беше като да имам собствено място, и открих, че тържествувам от усамотението наместо от самотата.
Бързо изгълтах купа корнфлейкс и портокалов сок направо от кутията. Бях развълнувана да отида на училище и това ме плашеше. Знаех, че не беше стимулиращата учебна среда, която очаквах нетърпеливо, или срещата с новите ми познати. Ако трябваше да бъда честна със себе си, знаех че нямам търпение да стигна до училище, защото щях да видя Едуард Калън. И това беше много, много глупаво.
Би трябвало напълно да го избягвам след вчерашното ми безумно и смущаващо бръщолевене. Пък и нещо ме съмняваше – защо ще лъже за очите си? Все още ме плашеше враждебността, която понякога се излъчваше от него, и все още ми се връзваше езика, като си представех перфектното му лице. Бях убедена, че моето ниво и неговото ниво са две сфери, които не се докосват. Така че не би трябвало да се вълнувам от мисълта, че ще го видя днес.
Наложи се да впрегна цялата си концентрация в това да премина през заледеният каменен път жива. Почти загубих равновесие, когато най-накрая стигнах до пикапа, но успях да се хвана за страничното огледало и да се спася. Очевидно днешният ден щеше да бъде кошмарен.
Докато карах към училище, се разсеях от страха си от падане и от неволните си теории за Едуард Калън, като се замислих за Майк и Ерик и очевидно различното отношение на момчетата тук. Бях убедена, че изглеждам по абсолютно същият начин както изглеждах и във Финикс. Може би беше просто това, че момчетата в старото ми училище ме бяха гледали как минавам бавно през всички откачени фази на съзряването и все още гледаха на мен по същият начин. Вероятно беше, защото бях нещо ново тук, където новостите бяха малко. Сигурно сакатата ми тромавост изглеждаше по-скоро симпатична, отколкото жалка, определяйки ме като девойка в беда. Каквато и да бе причината, кучешкото поведение на Майк и очевидното съревнование на Ерик с него бе доста объркващо. Не знаех дали предпочитам да бъда игнорирана.
Пикапът ми изглежда нямаше никакъв проблем с черният лед, покриващ пътя. Въпреки това карах много бавно, защото не желаех да оставя след себе си пътека от масово разрушение по главната улица.
Когато слязох от пикапа си пред училище, видях защо имам толкова малко проблеми. Нещо сребристо улови погледа ми като вървях към задната част на пикапа – докато се държах внимателно за опора към страните му – за да огледам гумите му. Имаше тежки вериги кръстосани около тях във формата на ромб. Чарли сигурно бе станал един Бог знае кога, за да ги сложи на пикапа. Гърлото внезапно ме стегна. Не бях свикнала някой да се грижи за мен и негласната загриженост на Чарли ме изненада.
Докато стоях в задната част на пикапа, борейки се с внезапният прилив на емоции, които зимните вериги бяха породили в мен, чух един много странен звук.
Беше високо скърцане, което бързо ставаше болезнено силно. Сепнато вдигнах поглед.
Забелязах няколко неща едновременно. Нищо не се движеше на забавен каданс по начина, по който става във филмите. Наместо това изглежда адреналинът караше мозъкът ми да работи много по-бързо, и ми беше лесно да погълна няколко ясни детайла наведнъж.
Едуард Калън стоеше на четири коли разстояние от мен, гледайки ме с неподправен ужас. Лицето му изпъкваше от морето от лица, замръзнали в една и съща маска на шок. Но от първостепенна важност бе тъмносинята кола, която се плъзгаше, гумите й пищяха от удара на спирачките, въртейки се лудо по леда на паркинга. Щеше да удари задната част на пикапа ми и аз стоях между тях. Нямах време дори да затворя очи.
Точно преди да чуя разбиващият звук на колата, огъваща се около задната част на пикапа, нещо ме удари силно, но не от посоката, която очаквах. Главата ми се удари в леденият път и почувствах нещо силно и студено да ме притиска съм земята. Лежах на павето зад кафеникавата кола, до която бях паркирала. Но все още нямах възможността да забележа нещо друго, защото колата все още идваше. Беше се огънала около края на пикапа и все още въртейки и плъзгайки се, щеше да се сблъска с мен отново.
Тиха ругантня ме накара да осъзная, че имаше още някой с мен, и гласът ми се стори ужасно познат. Две дълги, бели ръце се стрелнаха закрилнически пред мен, и колата спря внезапно на стъпка разстояние от лицето ми, като големите ръце се бяха впили в дълбока вдлъбнатина в тялото на колата.
След това ръцете му се дръпнаха толкова бързо, че изглеждаха замъглени. Едната внезапно повдигна колата, а нещо ме дърпаше назад, разлюлявайки краката ми като на парцалена кукла, докато не удариха гумите на кафеникавата кола. Оглушителен металически звук нарани ушите ми, и колата падна, стъкла хвърчейки, на асфалта – на същото място, където бяха краката ми допреди секунди.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Цареше пълна тишина за една дълга секунда, докато крещенето не започна. Във внезапната лудница можех да чуя повече от един човек да вика името ми. Но по-ясно отколкото всичкото крещене, можех да чуя тихия, обезумял глас на Едуард Калън в ухото си.
- Бела? Добре ли си?
- Добре съм – гласът ми прозвуча странно. Опитах се да стана, и осъзнах, че той ме е притиснал до себе си в желязна хватка.
- Бъди внимателна – предупреди ме той, докато се опитвах да се измъкна. – Мисля, че удари доста силно главата си.
Изведнъж усетих пулсиращата болка над лявото си ухо.
- Ау! – казах аз изненадана.
- И аз така си помислих. – Удивително, но гласът му звучеше така, сякаш потискаше смях.
- Как по... – замлъкнах, опитвайки се да проясня главата си и да се ориентирам. – Как стигна толкова бързо до тук?
- Стоях точно до теб, Бела – каза той, гласът му отново сериозен.
Опитах се да стана и този път той ме остави, разхлабвайки хватка си около кръста ми и отдръпвайки се колкото се може по-далеч от мен в ограниченото пространство. Погледнах към загриженото му, невинно изражение и отново се обърках от силата на златистите му очи. Какво го питах?
И тогава ни откриха, тълпа от хора, по чиито лица се спускаха сълзи, викайки си един на друг, викайки на нас.
- Не мърдайте – някой ни нареди.
- Измъкнете Тайлър от колата! – извика някой друг.
Суматохата се вихреше около нас. Опитах се да стана, но студената ръка на Едуард натисна рамото ми надолу.
- Просто стой мирно засега.
- Студено е – оплаках се аз. Изненадах се, когато той се изсмя изпод дъха си. Имаше нещо изнервено в този звук.
- Ти беше ето там – внезапно си спомних аз, и смехът му рязко спря. – Стоеше до колата си.
Лицето му стана сурово.
- Не, не бях.
- Видях те. – Навсякъде имаше хаос. Можех да чуя грубите гласове на възрастни, които пристигат на мястото на произшествието. Но аз упорито се придържах към спора ни – бях права и той трябваше да го признае.
- Бела, стоях точно до теб и те дръпнах от пътя. – Той приложи пълната, опустошителна сила на очите си върху мен, сякаш се опитваше да ми съобщи нещо от първостепенно значение.
- Не – стиснах челюсти аз.
Златното в очите му пламна.
- Моля те, Бела.
- Защо? – настоях аз.
- Повярвай ми – помоли ме той със съкрушително мек глас.
Можех да чуя сирените вече.
- Обещаваш ли да ми обясниш всичко по-късно?
- Добре – озъби се той, внезапно изгубил търпение.
- Добре - повторих ядосано.
Трябваха шестима парамедици и двама учителя – господин Варнър и треньор Клап – да преместят колата достатъчно далеч, за да донесат носилки за нас. Едуард категорично отказа неговата, и аз се опитах да направя същото, но предателят им каза, че съм си ударила главата и вероятно имам сътресение. Насмалко да умра от срам, когато ми сложиха шината на врата. Изглежда цялото училище се бе събрало да ме гледа сериозно, докато ме качваха в линейката. Едуард пък се качи отпред. Беше вбесяващо.
Сякаш нещата не бяха достатъчно зле, ами и шефа на полицията Суон пристигна точно преди да ме откарат.
- Бела! – извика паникьосано той, като ме разпозна на носилката.
- Добре съм, Чар-тате – въздъхнах. – Нищо ми няма.
Той се обърна към най-близкият парамедик за компетентно мнение. Игнорирах го в опит да подредя бъркотията от необясними картини, които се въртяха хаотично в главата ми. Когато ме отдалечиха от колата, бях забелязала дълбоката вдлъбнатина в предницата на кафевикавата кола – много ясна вдлъбнатина, която очертаваше точно контурите на рамената на Едуард... сякаш се бе хвърлил с такава сила срещу колата, че да повреди металната рамка...
И след това семейството му, което наблюдаваше от далечината, чиито изражения варираха от неодобрение към ярост, но няше дори и загатната загриженост за безопасността на брат им.
Опитах се да измисля логичен отговор, който би обяснил това, което току що бях видяла – отговор, който изключваше предположението, че полудявам.
Естествено, линейката бе придружена от полицейската кола до градската болница. Чувствах се невероятно глупаво през цялото време, докато ме местиха. Това, което го правеше още по-ужасно, бе че Едуард сам се придвижваше през болничните врати по собствена воля. Стиснах зъби.
Настаниха ме в спешното отделение, в дълга стая с редица от легла, разделени от пастелно оцветени завеси. Една сестра ми измери кръвното и сложи термометър под езика ми. Тъй като никой не се сещаше да дръпне завесата около леглото, за да ми даде малко уединение, реших че не съм задължена да нося повече глупавата шина за врата. Когато сестрата се отдалечи, бързо разкопчах велкрото и хвърлих шината под леглото.
Имаше още една вихрушка от болничен персонал, и още една носилка донесена до съседното легло. Разпознах Тайлър Кроули от часът ми по публична администрация изпод кървавите превръзки, увити плътно около главата му. Тайлър изглеждаше хиляди пъти по зле, отколкото аз се чувствах. Само че той ме наблюдаваше загрижено.
- Бела, толкова съжалявам!
- Добре съм, Тайлър... изглеждаш ужасно, ти добре ли си? – Докато говорехме, сестрите започнаха да развиват зацапаните му превръзки, разкривайки безбройни повърхностни рани по цялото му чело и лявата му страна.
Той ме игнорира.
- Помислих си, че ще те убия! Карах прекалено бързо и не прецених добре леда... – Той трепна, когато една от сестрите започна да попива лицето му.
- Не се тревожи за мен, не ме улучи.
- Как успя да се дръпнеш толкова бързо от пътя? Изведнъж беше там, а после те нямаше...
- Ъм... Едуард ме издърпа от пътя.
Той изглеждаше объркан.
- Кой?
- Едуард Калън... той стоеше точно до мен. – Винаги съм била ужасна лъжкиня – изобщо не звучах убедително.
- Калън? Не го видях... уау, всичко стана толкова бързо предполагам. Той добре ли е?
- Струва ми се. Той е някъде тук, но не го докараха с носилка.
Знаех си, че не съм луда. Какво се бе случило? Нямаше как да обясня това, което бях видяла.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Закараха ме, за да ми направят рентгенова снимка на главата. Казах им, че нищо ми няма и бях права. Нямаше дори сътресение. Попитах дали мога да си тръгна, но сестрата каза, че трябва първо да говоря с доктора. Така че бях хваната в капан в спешното, чакаща и подразнена от непрекъснатите извинения на Тайлър и обещания да ми се реваншира. Без значение колко пъти се опитвах да го убедя, че съм добре, той продължаваше да се самоизмъчва. Накрая просто затворих очи и го игнорирах. Той продължи да мърмори разкаяно.
- Спи ли? – попита мелодичен глас. Веднага отворих очи.
Едуард стоеше на стъпка разстояние от леглото ми, подсмихвайки се. Опитах се да го изгледам гневно. Не беше лесно – струваше ми се по-естествено да го гледам с копнеж.
- Хей, Едуард, наистина съжалявам... – започна Тайлър.
Едуард вдигна ръка, за да го спре.
- Няма тяло, няма жертва – каза той, показвайки ослепителните си зъби. Той се премести да седне на ръба на леглото на Тайлър, обърнат към мен. Подсмихна се отново.
- Та, каква е присъдата? – попита ме той.
- Всичко ми е наред, но няма да ме пуснат – оплаках се аз. – Как така не си окован за болнично легло като нас?
- Всичко зависи от това кого познаваш – отговори той. – Но не се тревожи, дойдох да ви разведря.
Точно тогава иззад ъгъла се появи един доктор и устата ми зейна широко отворена. Беше млад, рус... и по-красив, от която и да е филмова звезда, която бях виждала. Беше блед и изглеждаше доста изморен, с тъмни кръгове под очите си. От описанието на Чарли, това би трябвало да е бащата на Едуард.
- И така, госпожице Суон – каза доктор Калън с невероято привлекателен глас, - как се чувствате?
- Добре съм – казах аз, като се надявах, че това ще е последният ми път.
Той отиде до светлинното табло над главата ми и го включи.
- Рентгеновата ви снимка изглежда добре – каза той. – Боли ли ви главата? Едуард каза, че сте се ударили доста силно.
- Добре съм – повторих аз с въздишка, хвърляйки намръщен поглед към Едуард.
Докторът прокара студените си пръсти по черепа ми. Забеляза, когато трепнах.
- Боли ли? – попита той.
- Не много. – Имала съм и по-лоши.
Чух тих смях и се обърнах към Едуард, за да видя снизходителната му усмивка. Очите ми се присвиха.
- Е, баща ти е в чакалнята – можеш да се прибираш вкъщи с него. Но намини, ако се почувстваш замаяна или ако усетиш, че имаш проблеми със зрението.
- Не може ли направо да отида на училище? – попитах като си представих Чарли, опитващ да бъде внимателен.
- Може би трябва да си починеш малко днес.
Погледнах към Едуард.
- Той ще отиде ли на училище?
- Все някой трябва да разпространи добрите новини, че сте оцелели – каза Едуард самодоволно.
- Всъщност - доктор Калън го прекъсна, - изглежда по-голямата част от училището се е изсипало в чакалнята.
- О, не – изстенах аз, покривайки лицето си с ръце.
Доктор Калън повдигна вежди.
- Искаш ли да останеш?
- Не, не! – настоях аз, премятайки крака от другата страна на леглото и скачайки бързо. Прекалено бързо – препънах се, и доктор Калън ме хвана. Изглеждаше загрижен.
- Добре съм – уверих го отново. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с пазенето на равновесие нямат нищо общо с удара по главата ми.
- Вземи малко тиленол за болката – предложи той като ме задържа на място.
- Не боли чак толкова много – настоях аз.
- Изглежда си имала невероятен късмет – каза доктор Калън, докато се разписваше върху картона ми със замах.
- Имах късмет, че Едуард беше близо до мен – поправих аз със суров поглед към обекта на моето изявление.
- О, ами, да – съгласи се доктор Калън, внезапно зает с листовете хартия пред него. След това измести поглед встрани към Тайлър и се приближи към неговото легло. Интуицията ми припламна – докторът знаеше какво е станало.
- Страхувам се, че вие ще трябва да останете малко по-дълго – каза той на Тайлър и започна да преглежда раните му.
Веднага щом докторът бе обърнал гръб към нас, аз се приближих към Едуард.
- Може ли да поговоря с теб за малко? – изсъсках аз изпод дъха си. Той отстъпи назад с внезапно стисната челюст.
- Баща ти те очаква – каза той през зъби.
Хвърлих бърз поглед към доктор Калън и Тайлър.
- Бих искала да поговоря с теб насаме, ако нямаш нищо против – притиснах го аз.
Той ме изгледа и след това се обърна с гръб към мен и пое с широка крачка през дългата стая. Почти ми се наложи да бягам, за да го настигна. Веднага щом стигнахме ъгъла на един малък коридор, той се обърна с лице към мен.
- Какво искаш? – попитай раздразнено той. Очите му бяха студени.
Недружелюбността му ме изплаши. Думите ми излязахо не толкова строги, колкото възнамерявах.
- Дължиш ми обяснение – напомних му.
- Спасих ти живота – не ти дължа нищо.
Дръпнах се назад от негодуванието в гласът му.
- Ти обеща.
- Бела, удари си главата, не знаеш какво говориш. – Тонът му беше язвителен.
Гневът ми беше на път да избухне, затова го изгледах предизвикателно.
- Нищо ми няма на главата.
Той отвърна на погледа ми.
- Какво искаш от мен, Бела?
- Искам да знам истината – казах аз. – Искам да знам защо лъжа заради теб.
- Какво си мислиш, че се случи? – тросна се той.
Думите ми излязоха като поток.
- Знам само, че ти изобщо не беше наблизо – Тайлър също не те е видял, затова не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Онази кола щеше да смачка и двама ни – но не го направи, и ръцете ти оставиха вдлъбнатини във вратата й – и остави вдлъбнатина и в другата кола, но на теб нищо ти няма – и колата щеше да прегази краката ми, но ти я държеше нагоре... – чувах се колко налудничаво звуча, и не можех да продължа. Бях толкова ядосана, че усещах прилива на сълзи. Опитах се да ги спра, като стисна зъби.
Той ме гледаше скептично, но изражението му беше напрегнато, отбранително.
- Мислиш си, че съм вдигнал кола над теб? – тонът му поставяше под въпрос разсъдъка ми, но това ме направи само още по-подозрителна. Беше като перфектно изиграна реплика от талантлив актьор.
Кимнах леко със стисната челюст.
- Нали знаеш, че никой няма да ти повярва. – Сега гласът му съдържаше нотка на присмех.
- Няма да кажа на никого – казах всяка дума бавно, внимателно контролирайки гнева си.
Изненада премина през лицето му.
- Тогава защо има значение?
- Има значение за мен – настоях аз. – Не обичам да лъжа – така че ми трябва добра причина, за да го правя.
- Не можеш ли просто да ми благодариш и да го забравиш?
- Благодаря. – Спрях, ядосана и очакваща.
- Няма да го забравиш, нали?
- Не.
- В този случай... приятно разочарование.
Мръщихме се един на друг в мълчание. Проговорих първа, опитвайки се да остана съсредоточена. Имаше опасност да се разсея от смъртно бледното му, величествено лице. Все едно се опитвах да не гледам унищожен ангел.
- Защо изобщо го направи? – попитах студено.
Той мълчеше, и за момент ослепителното му лице беше неочаквано уязвимо.
- Не знам – прошепна той.
След което ми обърна гръб и се отдалечи.
Бях толкова ядосана, че ми отнеха няколко минути, преди да успея да се раздвижа. Когато започнах да вървя, си поправих път към изхода в края на коридора.
Чакалнята се оказа по-неприятна отколкото се страхувах. Изглежда всяко лице, което познавах във Форкс беше там и ме зяпаше. Чарли веднага притича към мен – вдигнах ръце.
- Нищо ми няма – уверих го намусено. Все още бях ядосана, не бях в настроение за приказки.
- Какво каза доктора?
- Доктор Калън ме видя, каза че съм добре и ме пусна да се прибирам вкъщи. – Въздъхнах. Майк, Джесика и Ерик идваха към нас. – Да тръгваме – помолих аз.
Чарли сложи ръка на гърба ми, но без да ме докосва съвсем, и ме поведе към стъклените врати на изхода. Помахах глупаво на приятелите ми, като се надявах, че няма да се тревожат повече. Беше огромно облекчение – за пръв път се чувствах така – да се кача в патрулката.
Пътувахме в мълчание. Бях толкова погълната от мислите си, че почти не съзнавах, че и Чарли е там. Убедена бях, че отбранителното поведение на Едуард в коридора потвърждаваше всичките странни неща, на които все още не можех да повярвам, че бях станала свидетел.
Когато се прибрахме вкъщи, Чарли най-накрая проговори:
- Ъм... трябва да се обадиш на Рене. – Той сведе виновно глава.
- Казал си на мама! – Бях ужасена.
- Съжалявам.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Затръшнах вратата на патрулката малко по-силно, отколкото беше нужно.
Майка ми беше в истерия, разбира се. Трябваше да й кажа, че се чувствам добре поне трийсетина пъти преди да успея да я успокоя. Тя ме умоляваше да се върна вкъщи – забравяйки факта, че къщата бе празна вмомента – но молбите й бяха по-лесни за устояване, отколкото бих могла да си помисля. Бях погълната от мистерията, която Едуард представляваше. И малко или много обсебена от самият Едуард. Глупачка, глупачка, глупачка. Не изгарях от желание да избягам от Форкс, както би и трябвало, както всеки нормален, разумен човек би направил.
Реших, че така или иначе мога направо да си легна по-рано тази вечер. Чарли продължаваше да ме наблюдава загрижено, и започваше да ме дразни. Спрях по пътя да взема три тиленола от банята. Наистина помогнаха и като намалиха болката, се унесох в сън.
Това беше първата нощ, през която сънувах Едуард Калън.

4. ПОКАНИ

В сънят ми беше много тъмно, и каквато и мъглява светлинка да имаше, изглежда се излъчваше от кожата на Едуард. Не можех да видя лицето му, само гърбът му, докато се отдалечаваше от мен, оставяйки ме в нищото. Без значение колко бързо бягах, не можех да го настигна – колкото и силно да виках, той не се обърна. Събудих се обезпокоена посред нощта и ми се стори, че мина доста време преди да заспя отново. След това той присъстваше почти всяка вечер в сънищата ми, но винаги из пространството, никога достатъчно близо.
Месецът, който последва след инцидента беше неспокоен, напрегнат и отначало – смущаващ.
За мое слисване се намерих в центъра на вниманието за повече от седмица. Тъйлър Кроули беше невъзможен, преследваше ме навсякъде, обсебен да ми се реваншира някакси. Опитах се да го убедя, че повече от всичко останало искам от него да забрави за това – особено след като нищо лошо не ми се бе случило – но той остана настоятелен. Вървеше до мен в междучасията и стоеше на нашата вече претрупана маса за обяд. Майк и Ерик бяха още по-недружелюбни към него, отколкото един към друг, което ме накара да се притеснявам, че се бях сдобила с нежелан фен.
Никой не изглеждаше разтревожен за Едуард, въпреки че през цялото време обяснявах как той е героят – как ме бе избутал от пътя и насмалко също да бъде прегазен. Опитах се да бъда убедителна. Джесика, Майк, Ерик и всички останали винаги коментираха как изобщо не са го видели, докато колата не била отместена.
Чудех се как така никой друг не го бе видял да стои толкова далеч, преди внезапно, невъзможно да спаси живота ми. С огорчение осъзнах причината – никой друг не забелязваше Едуард по начина, по който аз го забелязвах. Никой не го наблюдаваше така, както аз правех. Колко жалко.
Едуард никога не бе заобиколен от тълпи от любопитни зяпачи, тръпнещи за историята от първа ръка. Хората го избягваха както обикновено. Семейство Калън и Хейл стояха на същата маса както винаги, без да ядат, разговаряйки само помежду си. Никой от тях, най-вече Едуард, не погледна повече в моята посока.
Когато седеше до мен в клас, отдалечен доколкото му позволяваше масата, изглеждаше така сякаш изобщо не забелязва присъствието ми. Само понякога юмруците му се свиваха – кожата му изпъната дори още по-бяла върху костите му – и се чудех дали наистина е толкова разсеян на колкото се преструва.
Искаше му се да не ме бе измъквал от сблъсъка с колата на Тайлър – това беше единственото заключение, до което успях да стигна.
Много исках да говоря с него и денят след инцидента опитах. Последният път като го видях, извън спешното, и двамата бяхме прекалено разярени. Аз все още бях ядосана, че не можеше да ми довери истината, дори и след като бях спазила безукорно моята част от сделката. Но той все пак бе спасил живота ми, без значение как го беше направил. И за една нощ горестният ми гняв се превърна в благовена признателност.
Той вече бе заел мястото си, когато влязох в кабинета по биология, гледайки право напред. Седнах до него, очаквайки го да се обърне към мен. Не показа какъвто и да е признак, че ме е забелязал.
- Здравей, Едуард – казах приветливо, за да му докажа, че щях да се държа прилично.
Той извърна съвсем леко глава към мен без да среща погледа ми, кимна веднъж, и продължи да гледа настрани.
И това беше последният контакт, който имах с него, въпреки че той беше там, на стъпка разстояние от мен всеки ден. Понякога го гледах без да мога да се спра – от разстояние все пак, в закусвалнята или на паркинга. Гледах как златните му очи стават все по-тъмни с всеки изминал ден. Но в клас не давах вид, че той съществува, по начина, по който той се държеше с мен. Бях нещастна. И сънищата продължаваха.
Въпреки пълните ми лъжи, смисълът на и-мейлите ми беше подсказал на Рене депресията ми, и тя се обади няколко пъти разтревожена. Опитах се да я убедя, че просто времето ми разваляше настроението.
Майк поне изглеждаше доволен от очевидно студените отношения между мен и партньорът ми биология. Можех да видя, че се тревожи да не би да съм впечатлена от дръзкото спасяване на Едуард, и беше облекчен, че резултата беше точно обратният. Той стана по-уверен, като седеше на ръба на масата ми, за да си говорим преди началото на биологията, игнорирайки Едуард така, както той игнорираше нас.
Снегът се изми хубаво веднага след онзи опасно леден ден. Майк беше разочарован, че така и не успя да осъществи снежната си битка, но радостен, че екскурзията до плажа ще настъпи по-бързо от очакваното. Дъждът продължаваше усилено все пак, и седмиците се влачеха.
Джесика ме осведоми за още едно мержелеещо се събитие на хоризонта – тя ми се обади през първият вторник от март, за да помоли за разрешението ми да покани Майк на пролетните танци в стил „дами канят” след две седмици.
- Сигурна ли си, че нямаш нищо против... че не си планирала да го поканиш? – упорстваше тя, когато й казах, че нямам нищо против.
- Не, Джес, аз няма да ходя – уверих я аз. Танцуването очевидно бе извън сферата на възможностите ми.
- Ще бъде много забавно. – Опита се да ме убеди тя с половин уста. Подозирах, че Джесика се наслаждаваше повече на необяснимата ми популярност, отколкото на реалната ми компания.
- Забавлявай се с Майк – окуражих я аз.
На следващият ден се изненадах, че Джесика не е обичайният си шемет по тригонометрия и испански. Тя мълчеше, докато вървеше до мен през междучасията, а аз се страхувах да узная защо. Ако Майк я беше отхвърлил, аз щях да бъда последният човек, на когото тя щеше да каже.
Страховете ми се затвърдиха по време на обяд, когато Джесика седна възможно най-далеч от Майк, говорейки оживено с Ерик. Майк беше необичайно тих.
Майк все още мълчеше, докато ме изпровождаше до клас, със стеснителен поглед на лицето си като лош знак. Само че той не повдигна темата, докато не седнах на мястото си и той не кацна на масата ми. Както винаги настръхнала осъзнавах, че Едуард стои достатъчно близо до мен, че да го докосна, и все пак толкова далечен, сякаш бе плод на въображението ми.
- Та значи – каза Майк, гледайки в пода, - Джесика ме покани на пролетните танци.
- Това е страхотно. – Опитах се да звуча живо и ентусиазирано. – Ще си изкарате весело с Джесика.
- Ами... – Той се запъна, изучавайки усмивката ми, очевидно не особено щастлив от отговора ми. – Казах й, че ще си помисля.
- И защо си направил това? – Оставих неодобрение да оцвети тонът ми, въпреки че бях облекчена, че не й е дал категорично не.
Лицето му бе ярко червено, когато погледна отново надолу. Състраданието разтърси решителността ми.
- Чудех се дали... ами, дали може би планираш да ме поканиш.
Замълчах за момент, мразейки вълната от вина, която ме заля. Само че видях с крайчеца на окото си как главата на Едуард се накланя в моя посока.
- Майк, според мен трябва да й кажеш „да” – казах аз.
- Да не би да си поканила вече някого? – Дали Едуард забеляза как погледа на Майк припламна в неговата посока?
- Не – уверих го аз. – Няма да ходя на танците изобщо.
- Че защо не? – настоя Майк.
Не исках да изпадам в подробности каква опасност представляваха танците за мен, така че бързо съставих новите си планове.
- Ще ходя в Сиатъл същата събота – обясних аз. И без това трябваше да се измъкна от града – внезапно това се оказа най-идеалното време за заминаване.
- Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?
- Съжалявам, но не – казах аз. – Та, не трябва да караш Джесика да чака дълго – грубо е.
- Да, права си – измърмори той, и се обърна, отхвърлен, да седне обратно на мястото си. Затворих очи и притиснах пръсти към слепоочията си, опитвайки се да избутам вината и симпатията от главата си. Господин Бенър започна да говори. Въздъхнах и отворих очи.
И Едуард ме зяпаше любопитно, със същата позната нотка на разочарование още по-ясно изразена сега в черните му очи.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Отвърнах на погледа му, изненадана, очаквайки да измести бързо глава встрани. Но вместо това той продължи да се взира с проучващо напрежение в очите ми. Нямаше начин да погледна настрани. Ръцете ми започнаха да треперят.
- Господин Калън – каза учителят, търсейки отговор на въпрос, който не бях чула.
- Цикълът на Кребс – отговори Едуард, който изглежда с неохота се обърна да погледне господин Бенър.
- Погледнах надолу към учебника си веднага щом очите му се отместиха, опитвайки се да намеря мястото си. Страхлива, както винаги, прехвърлих косата си през дясното си рамо, за да скрия лицето си. Не можех да повярвам прилива на емоции, който ме обзе – само защото се случи да ме погледне за пръв път от половин дузина седмици. Не можех да допусна да ми влияе до такава степен. Беше жалко. Повече от жалко, беше нездравословно.
Опитах се да не му обръщам внимание през останалата част от часа, и тъй като това се оказа невъзможно, поне да не му позволя да разбере, че го усещах. Когато звънецът удари най-накрая, му обърнах гръб, за да събера нещата си, очаквайки го да си тръгне незабавно както обикновено.
- Бела? – Гласът му не би трябвало да ми е толкова познат, сякаш съм познавала този звук през целият си живот наместо от няколко кратки седмици насам.
Обърнах се бавно към него с нежелание. Не исках да почувствам това, което знаех, че ще почувствам, когато погледна към прекалено идеалното му лице. Изражението ми бе предпазливо, когато накрая се извърнах – неговото беше неразбираемо. Той не каза нищо.
- Какво? Отново ли ми говориш? – попитах накрая, с неволна нотка на сприхавост в гласа ми.
Устните му потрепнаха, борейки се с усмивка.
- Не, всъщност не – призна той.
Затворих очи като бавно вдишах през носа си, осъзнавайки че съм стиснала зъби. Той чакаше.
- Тогава какво искаш, Едуард? – попитах, като продължавах да стискам очи – така беше по-лесно да говоря смислено с него.
- Съжалявам. – Звучеше искрен. – Държа се ужасно грубо, знам. Но така е по-добре, наистина.
Отворих очи. Лицето му бе много сериозно.
- Не знам какво имаш предвид – казах предпазливо.
- По-добре ще е да не сме приятели – обясни той. – Повярвай ми.
Присвих очи. Бях го чувала това и преди.
- Жалко само, че не го разбра по-рано – изсъсках през стиснати зъби. – Можеше да си спестиш съжалението.
- Съжаление? – Думата и тонът ми очевидно го бяха хванали неподготвен. – Съжаление за какво?
- Задето не остави онази тъпа кола да ме прегази.
Той беше удивен. Гледаше ме без да вярва.
Когато накрая проговори, звучеше почти разярен.
- Мислиш си, че съжалявам, че съм спасил живота ти?
- Знам, че е така – срязох го аз.
- Не знаеш нищо. – Определено беше разярен.
Извърнах рязко глава от него със стисната челюст, потискайки всички диви обвинения, които исках да му отпратя. Събрах книгите си, след това се изправих и тръгнах към вратата. Имах намерение да изфуча драматично от стаята, но разбира се палеца на ботуша ми заседна на прага на вратата и изпуснах всичките си книги. Стоях там за момент, мислейки си да ги оставя. След това въздъхнах и се наведох да ги събера. Той вече беше там – и вече ги бе подредил на купчинка. Подаде ми ги със сурово изражение.
- Благодаря – казах ледено.
Очите му се присвиха.
- Няма за какво – отвърна той.
Изправих се бързо, отново му обърнах гръб и закрачих горделиво към салона без за поглеждам назад.
Физическото бе брутално. Бяхме преминали на баскетбол. Моят отбор така и не ми подаде топката, което беше добре, само дето падах много. Понякога даже повличах хора с мен. Днес бях дори по-зле от обикновено, защото главата ми беше пълна с Едуард. Опитах се да се концентрирам върху краката си, но той продължаваше да пропълзява в мислите ми точно тогава, когато най-се нуждаех от равновесието си.
Беше облекчение, както винаги, да изляза. Почти притичах към пикапа – имаше толкова много хора, които исках да избегна. Пикапът почти не бе пострадал от инцидента. Трябваше да сменим задните мигачи и може би да го пребоядисаме, за да тушираме общият ефект. Родителите на Тайлър им се наложи да продадат колата му за скрап.
Почти получих удар, когато завих зад ъгъла и видях висока, тъмна фигура да се обляга на пикапа ми. Тогава осъзнах, че е просто Ерик. Започнах да вървя отново.
- Здрасти, Ерик – обадих се аз.
- Здрасти, Бела.
- Какво става? – казах, докато отключвах вратата. Не бях обърнала внимание на стеснителната нотка в гласа му, затова следващите му думи ме хванаха неподготвена.
- Ъ, питах се... дали би отишла с мен на пролетните танци. – Гласът му изневери на последната дума.
- Мислех си, че дами канят – казах аз, прекалено стресната, за да бъда тактична.
- Ами, да – призна той засрамен.
Възвърнах самообладанието си и се опитах да му се усмихна топло.
- Благодаря ти за поканата, но ще ходя в Сиатъл този ден.
- Оу – каза той. – Е, може би следващият път.
- Разбира се – съгласих се аз, прехапвайки устна. Надявах се да не го е приел буквално.
Той се отправи обратно към училище. Чух тих смях.
Едуард минаваше пред пикапа ми, гледайки право напред, с плътно затворени устни. Отворих рязко вратата и скочих вътре, затръшвайки я шумно след мен. Форсирах оглушително двигателя и минах на задна, за да се включа в колоната. Едуард вече беше в колата си, няколко места по-надолу, намествайки се плавно пред мен. Той спря там, за да изчака семейството си – можех да видя останалите четирима да вървят насам, но все още покрай закусвалнята. Обмислих възможността да отнеса задницата на лъскавото му волво, но имаше прекалено много свидетели. Погледнах в огледалото си за задно виждане. Започваше да се формира колона. Точно зад мен Тайлър Кроули се намираше в новопридобитата си използвана нисан сентра, махайки в моя посока. Бях прекалено раздразнена, за да му обърна внимание.
Докато стоях там, гледайки навсякъде освен към колата пред мен, чух почукване на стъклото ми. Погледнах – беше Тайлър. Хвърлих поглед към огледалото за задно виждане объркана. Колата му все още беше запалена, лявата врата отворена. Наведох се, за да отворя прозореца. Беше заклещен. Свалих го наполовина, след което се отказах.
- Извинявай, Тайлър, заклещена съм зад Калън. – Бях ядосана – очевидно е, че задръстването не беше по моя вина.
- О, знам – просто исках да те попитам нещо, докато си тук – ухили се той.
Това не се случваше.
- Ще ме поканиш ли на пролетните танци? – продължи той.
- Няма да съм в града, Тайлър. – Гласът ми беше малко остър. Опитвах се да си напомня, че не е негова вината, че Майк и Ерик вече бяха изразходили търпението ми за днес.
- Да, Майк спомена нещо – призна той.
- Тогава защо...
Той сви рамене.
- Надявах се, че това е начина ти да ги разкараш тактично.
Добре, беше напълно негова вината.
- Съжалявам, Тайлър – казах, опитвайки се да скрия раздразнението си, - но аз наистина ще съм извън града.
- Е, няма проблеми. Можем да отидем заедно на бала.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
И преди да мога да отвърна нещо, той се върна към колата си. Можех да усетя шока по лицето си. Погледнах напред, за да видя Алис, Розали, Емет и Джаспър да се качват във волвото. В огледалото за задно виждане, Едуард бе приковал погледа си върху мен. Той без съмнение се тресеше от смях, сякаш бе чул всяка дума, която Тайлър бе казал. Кракът ми трепна върху педала за газта... един малък удар нямаше да ги нарани, само щеше да ожули лъскавата сребърна боя. Форсирах двигателя.
Но те се бяха качили и Едуард изфуча право напред. Карах бавно и внимателно към къщи, мърморейки си през целият път.
Когато се прибрах, реших да направя пиле енчилада за вечеря. Беше дълъг процес и щеше да ме държи заета. Докато пържех лука и чилито, телефона звънна. Почти се страхувах да вдигна, но можеше да бъде Чарли или майка ми.
Беше Джесика, при това ликуваща – Майк я бил настигнал след училище, за да приеме поканата й. Празнувах кратко с нея, докато бърках. Тя трябваше да затваря, искаше да се обади на Анджела и Лорън, за да им разкаже. Предложих й – с небрежна невинност – че може би Анджела, срамежливото момиче, с което карах биология, може да покани Ерик. И Лорън, неприветливо момиче, което винаги ме игнорираше на масата за обяд, можеше да покани Тайлър – бях дочула, че е още свободен. Джес реши, че това е страхотна идея. Сега, когато бе сигурна за Майк, ми се стори наистина искрена, когато каза, че й се искало да дойда на танците. Дадох й извинението си за Сиатъл.
След като затворих, се опитах да се концентрирам върху вечерята – най-вече докато кълцах пилето – не исках още една разходка до спешното отделение. Но главата ми се въртеше, опитвайки се да анализира всяка дума, която Едуард бе казал днес. Какво имаше предвид като каза, че ще е по-добре, ако не сме приятели?
Стомахът ме присви, когато осъзнах смисълът на думите му. Може би е забелязал колко съм погълната от него – може би не иска да ме подвежда... затова не можем да сме приятели... защото изобщо не го интересувам.
Разбира се, че не го интересувам, помислих си ядосано, когато очите ме засмъдяха – закъсняла реакция от рязането на лук. Аз не бях интересна. А той беше. Интересен... и брилянтен... и мистериозен... и перфектен... и красив... и вероятно можеше да вдига кола в естествен размер с една ръка.
Е, нямах проблеми с това. Можех да го оставя намира. Щях да го оставя намира. Щях да излежа самоналожената си присъда тук в чистилището, и след това с малко повече късмет някой югозападен колеж, или най-вероятно Хаваи, щеше да ми предложи стипендия. Фокусирах мислите си върху слънчевите плажове и палмовите дървета, докато приключвах с енчиладата и я слагах в печката.
Чарли изглеждаше подозрителен, когато се прибра и помириса люти чушки. Не можех да го виня – най-близката ядна мексиканска храна вероятно се намираше в южна Калифорния. Но той бе ченге, било то и от малко градче, така че бе достатъчно смел, за да опита първата хапка. Изглежда му хареса. Беше забавно да го гледаш как лека-полека започва да ми се доверява в кухнята.
- Тате? – попитах аз, когато бе почти привършил.
- Да, Бела?
- Ъм, исках да знаеш, че ще ходя в Сиатъл в събота след една седмица... ако нямаш нищо против? – Не исках разрешение – изглеждаше като лош прецедент – но се почувствах груба, така че го добавих бързо накрая.
- Защо? – Изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да си представи това, което Форкс не можеше да предложи.
- Ами, исках да си взема няколко книги – библиотеката тук е доста ограничена – и може би да разгледам за дрехи. – Имах повече пари, отколкото бях свикнала, тъй като, благодарение на Чарли, не ми се наложи да плащам за кола. Не че пикапа не ме охарчваше доста откъм бензин.
- Тоя пикап надали побира достатъчно гориво – каза на глас той мислите ми.
- Знам, затова ще спра през Монтесано или Олимпия... и Такома, ако ми се наложи.
- Сама ли ще ходиш там? – попита той, и не можех да реша дали подозира, че имам тайно гадже или просто се тревожеше да нямам проблеми с колата.
- Да.
- Сиатъл е голям град – можеш да се изгубиш – заяде се той.
- Тате, Финикс е пет пъти по-голям от Сиатъл – а и мога да разчитам карти, не се тревожи за това.
- Искаш ли да дойда с теб?
Опитах се хитро да скрия ужаса си.
- Няма проблеми, тате, вероятно просто ще вися цял ден в пробните... ще бъде доста скучно.
- О, ами добре. – Мисълта за стоене в магазин за женски дрехи за какъвто и да е период от време веднага го отказа.
- Благодаря ти – усмихнах му се аз.
- Ще се върнеш ли навреме за танците?
Аргх. Само в такъв малък град един баща би знаел кога са училищните танци.
- Не... аз не танцувам, тате. – Той, от всички хора, би трябвало да разбере това – не съм наследила проблемите си с равновесието от майка ми.
Той наистина ме разбра.
- О, правилно – осъзна той.
На следващата сутрин, докато навлизах в паркинга, преднамерено паркирах възможно най-далеч от сребристото волво. Не исках да се поддавам на изкушението и накрая да се окаже, че му дължа нова кола. Докато слизах от кабината, се заиграх с ключа си и той падна в локвата в краката ми. Като се навеждах да го взема, една бяла ръка бързо изскочи и го грабна преди аз да съм успяла. Изправих се рязко. Едуард Калън стоеше точно до мен, облегнал се небрежно върху пикапа ми.
- Как го правиш това? – попитах в изумено раздразнение.
- Да правя какво? – Той ми подаде ключа, докато говореше. Като се протягах за него, той го пусна в дланта ми.
- Да се появяваш от нищото.
- Бела, не съм виновен, че ти си изключително ненаблюдателна. – Гласът му беше тих както обикновено – като кадифе.
Намръщих се на перфектното му лице.Очите му отново бяха светли днес, в дълбоко, златисто меден цвят. Трябваше да погледна надолу, за да подредя разбърканите си мисли.
- За какво беше задръстването снощи? – настоях аз, все още гледайки настрани. – Мислех си, че трябва да се преструваш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.
- Това беше заради Тайлър, не за мен. Трябваше да му дам шанса му – изкиска се той.
- Ти... – ахнах аз. Не можех да се сетя за достатъчно лоша дума. Чувствах се така, сякаш пламъците на гнева ми можеха физически да го изгорят, но той само изглеждаше по-развеселен.
- И не се преструвам, че не съществуваш – продължи той.
- Значи наистина се опитваш да ме дразниш до смърт? Тъй като колата на Тайлър не свърши работата?
Гняв проблясна в жълтеникавите му очи. Устните му се стиснаха в сурова линия, всички признаци на смях изчезнаха.
- Бела, държиш се крайно нелепо – каза той, от ниският му глас лъхаше студ.
Дланите ме сърбяха – ужасно исках да ударя нещо. Бях изненадана от себе си. Обикновено не бях човек, който прибягва до насилие. Обърнах му гръб и започнах да се отдалечавам от него.
- Чакай – извика той. Продължавах да вървя, джвакайки гневно през дъжда. Само че той беше вече до мен, лесно поддържайки темпото.
- Съжалявам, това беше грубо – каза той, докато вървяхме. Игнорирах го. – Не казвам, че не е истина – продължи той, - но така или иначе не трябваше да го казвам.
- Защо не ме оставиш на мира? – изроптах аз.
- Исках да те попитам нещо, но ти ме разсея – изсмя се той. Изглежда бе възвърнал чувството си за хумор.
- Да не би да имаш раздвоение на личността? – попитах сурово.
- Отново го правиш.
Въздъхнах.
- Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?
- Чудех се дали другата събота... нали знаеш, в деня на пролетните танци...
- Да не се опитваш да бъдеш забавен? – прекъснах го аз, извръщайки се рязко към него. Лицето ми се измокри, когато го вдигнах, за да видя изражението му.
Очите му бяха пакостливо развеселени.
- Ще ми позволиш ли да довърша?
Прехапах устни и кръстосах ръце, сключвайки пръстите си, за да не направя нещо прибързано.
- Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.
Това беше неочаквано.
- Какво? – Не бях сигурна какво цели.
- Искаш ли превоз до Сиатъл?
- С кого? – попитах аз озадачена.
- С мен, очевидно. – Той произнесе ясно всяка сричка, сякаш говореше на някой умствено ограничен.
Аз все още бях поразена.
- Защо?
- Ами, планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.
- Пикапът ми си върви много добре, мерси много за загрижеността. – Започнах отново да вървя, но бях прекалено изненадана, за да запазя същото ниво на гняв.
- Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар с бензин? – Отново ме настигна.
- Не виждам защо това изобщо те интересува. – Тъпанар с лъскаво волво.
- Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всеки.
- Сериозно, Едуард. – Почувствах вълнение, докато казвах името му, и се намразих заради това.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
– Не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.
- Казах, че ще е по-добре да не сме приятели, не че не искам да съм.
- О, благодаря, сега всичко ми е изяснено. – Тежък саказъм. Осъзнах, че пак бях спряла да вървя. Бяхме под навеса на закусвалнята сега, така че бе по-лесно да видя лицето му. Което определено не помогна на яснотата на мислите ми.
- Ще бъде по-... благоразумно от твоя страна да не ми бъдеш приятелка – обясни той. – Но вече съм уморен, да се опитвам да стоя далеч от теб, Бела.
Очите му бяха възхитително напрегнати, докато казваше последното изречение, гласът му поразително привлекателен. Не можех да си спомня как се диша.
- Ще дойдеш ли с мен в Сиатъл? – попита той, все още напрегнат.
Все още не можех да говоря, така че само кимнах.
Той се усмихна бързо, след което лицето му стана сериозно.
- Наистина трябва да стоиш далеч от мен – предупреди той. – Ще се видим в час.
Той се обърна рязко и се върна по пътя, от който бяхме дошли.


5. КРЪВНА ГРУПА

Успях да стигна до английският, слисана. Дори не бях осъзнала, докато влизах в клас, че часът вече беше започнал.
- Благодаря, че благоволихте да се присъедините към нас, госпожице Суон – каза господин Мейсън с пренебрежителен глас.
Изчервих се и побързах да си седна на мястото.
Чак докато часът не свърши, не осъзнах, че Майк не стоеше на обичайното си място до мен. Усетих прищракване на вина. Но той и Ерик ме чакаха пред вратата както обикновено, та предположих, че не съм в пълна немилост. Майк заприличваше повече на себе си, докато вървяхме, набирайки ентусиазъм като говореше за репортажа за времето през този уикенд. Дъждът трябваше да си вземе малка почивка, и вероятно екскурзията до плажа щеше да е възможна. Опитах се да звуча нетърпелива, за да се реванширам загдето го разочаровах вчера. Беше трудно – дъжд или не, температурата пак щеше да е най-много към десетина градуса, ако имахме късмет.
Останалата част от сутринта мина като в мъгла. Беше трудно да повярвам това, което Едуард беше казал, и начина, по който изглеждаха очите му. Може би беше много убедителен сън, който бях объркала с реалност. Това изглеждаше по-вероятно от възможността да му се харесвам по някакъв начин.
Затова бях нетърпелива и уплашена, когато влязохме с Джесика в закусвалнята. Исках да видя лицето му, да видя дали се е превърнал обратно в студеният, безразличен човек, който познавах през последните няколко седмици. Или, ако по някакво чудо, наистина съм чула, това което ми се стори, че чух тази сутрин. Джесика каканижеше за плановете си за танците – Лорън и Анджела поканили останалите момчета и сега щели да ходят заедно – напълно неосъзнаваща невниманието ми.
Разочарование нахлу в мен, когато очите ми безпогрешно фокусираха масата му. Останалите четирима бяха там, но той отсъстваше. Къде беше отишъл? Последвах бърборещата Джесика към опашката, смазана. Бях изгубила апетит – купих си нищо друго, освен една бутилка лимонада. Исках просто да седна на едно място и да се цупя.
- Едуард Калън отново те зяпа – каза Джесика, най-накрая приковавайки вниманието ми с името му. – Чудя се защо днес е сам.
Главата ми незабавно се извъртя. Проследих погледа й, за да видя Едуард, който се усмихваше криво, гледайки ме от една празна маса от другата страна на закусвалнята от обичайното му място. Веднъж щом улови погледа ми, той вдигна ръка и направи движение с показалеца си, за да се присъединя към него. Докато го гледах невярващо, той ми смигна.
- Теб ли има предвид? – попита Джесика с обидно удивление в гласа си.
- Може би се нуждае от помощ за домашното си по биология – измърморих в нейна полза. – Ъм, по-добре да отида да видя какво иска.
Можех да усетя погледа й върху мен, докато се отдалечавах.
Когато стигнах масата му, застанах зад стола срещу него, несигурна.
- Защо не седнеш при мен днес? – попитай той, усмихвайки се.
Седнах механично, наблюдавайки го предпазливо. Той все още се усмихваше. Беше трудно за вярване, че някой толкова красив може да е реален. Страхувах се, че може внезапно да изчезне в кълбо от пушек и аз да се събудя.
Изглежда очакваше от мен да кажа нещо.
- Това е различно – рекох накрая.
- Ами... – Той замълча за малко и след това останалите му думи се изляха като поток. – Реших, че щом така и така съм тръгнал за Ада, то поне да го направя напълно.
Изчаках го да каже нещо, което имаше смисъл. Секундите се влачеха.
- Знаеш, че си нямам и на идея какво имаш превид – евентуално изтъкнах аз.
- Знам. – Той се усмихна отново, след което смени темата. – Мисля, че приятелите ти са ми ядосани, задето те отвлякох.
- Ще оцелеят. – Можех да усетя погледите им да пробиват гърба ми.
- Само дето може и да не те върна – каза той с немирен блясък в очите.
Пеглътнах.
Той се засмя.
- Изглеждаш разтревожена.
- Не – казах, но гласът ми глупаво ми изневери. – Изненадана, всъщност... какво доведе до това?
- Казах ти – изморих се да се опитвам да стоя далеч от теб. Затова се предавам. – Той все още се усмихваше, но жълтеникавите му очи бяха сериозни.
- Предаваш се? – повторих в объркването си.
- Да – предавам се да се опитвам да бъда добър. Оттук насетне ще правя каквото си поискам и ще се оставя на течението. – Усмивката му избледня, докато обясняваше, нервна нотка се прокрадна в гласът му.
- Отново ме обърка.
Спиращата дъха крива усмивка отново се появи.
- Винаги казвам прекалено много, когато говоря с теб – това е един от проблемите.
- Не се тревожи – не разбирам нищо от казаното – казах иронично.
- Именно на това разчитам.
- Та, на чист английски, сега приятели ли сме?
- Приятели... – размишляваше той, несигурен.
- Или не – промърморих аз.
Той се ухили.
- Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам, че не съм подходящ приятел за теб.
Зад усмивката му предупреждението беше истинско.
- Често казваш това – изтъкнах аз, опитвайки се да игнорирам внезапното треперене в стомаха ми и да поддържам гласът си равен.
- Да, защото не ме слушаш. Все още очаквам да го повярваш. Ако си умна, ще ме избягваш.
- Мисля, че вече изяснихме мнението ти относно интелекта ми. – Очите ми се присвиха. Той се усмихна извинително.
- Та значи, докато се държа... не особено умно, ще се опитаме да бъдем приятели? – Борех се да обобщя объркващата размяна.
- Звучи добре.
Погледнах към ръцете си, които се бяха обвили около лимонадената бутилка, не особено сигурна какво да правя сега.
- За какво си мислиш? – полюбопитства той.
Погледнах го в дълбоките му златисти очи, обърках се, и както обикновено, изтърсих истината.
- Опитвам се да разбера какво си.
Челюстта му се стегна, но запази усмивката на лицето си с известно усилие.
- Някакъв късмет дотук? – попитай той с безцеремонен тон.
- Никакъв – признах аз.
Той се изсмя тихо.
- Какви са ти теориите?
Изчервих се. През изминалият месец се колебаех между Брус Уейн и Питър Паркър. Нямаше начин да му изтърся това.
- Няма ли да ми кажеш? – попита той, накланяйки глава на една страна с шокиращо съблазнителна усмивка.
Поклатих глава.
- Прекалено е смущаващо.
- Това е много разочароващо, знаеш ли – оплака се той.
- Не – побързах да го поправя с присвити очи. – Не мога да си представя защо би било разочароващо – само защото някой ти отказва, да ти каже за какво си мислят, особено след като правят загадъчни малки забележки, специално създадени да те държат буден през ноща и да се чудиш какво биха могли да означават... изобщо не разбирам защо това би било разочароващо?
Той направи гримаса.
- Или още по-добре – продължих аз, сдържаното раздразнение пуснато на свобода сега, - да речем, че същият човек е направил редица откачени неща – от това да спаси живота ти при невъзможни обстоятелства единият ден, а на другият ден да се държи с теб като с прокажен, и никога не ти е обяснил нещата, дори и след като ти е обещал. Това също би било много не-разочароващо.
- Бързо се палиш, а?
- Не харесвам двойнствените стандарти.
Гледахме се един друг, без да се усмихваме.
Той погледна над рамото ми и внезапно се изкиска.
- Какво?
- Гаджето ти си мисли, че се държа неприятно с теб – спори със себе си дали да дойде и да ни разтърве. – Той отново се изкиска.
- Не знам за кого говориш – казах смразяващо. – Но съм убедена, че така или иначе грешиш.
- Напротив. Казах ти, повечето хора са лесни за разчитане.
- Освен мен, разбира се.
- Да. Освен теб. – Настроението му внезапно се смени – очите му станаха търсещи. – Чудя се защо е така.
Трябваше да отместя глава от настоятелният му поглед. Концентрирах се върху развинтването на капачката на лимонадата ми. Отпих голяма глътка, като гледах към масата, без да я виждам.
- Не си ли гладна? – попита разсеяно той.
- Не. – Нямах намерение да му казвам, че стомахът ми вече бе пълен – с пеперуди. – Ами ти? – погледнах към празната маса пред него.
- Не, не съм гладен. – Не успях да разбера изражението му – сякаш се наслаждаваше на някаква собствена шега.
- Ще ми направиш ли една услуга? – попитах го след секунда колебание.
Той стана внезапно предпазлив.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Зависи от услугата.
- Не е много – уверих го аз.
Той чакаше нащрек, но любопитен.
- Просто се чудех... дали е възможно да ме предупредиш следващият път преди отново да решиш да ме игнорираш за мое собствено добро. За да съм подготвена. – Разглеждах лимонадата, докато говорех, проследявайки отвора й с кутрето си.
- Звучи редно. – Той стискаше устни, за да не се разсмее, когато погледнах нагоре.
- Благодаря.
- Тогава може ли един отговор в замяна? – настоя той.
- Един.
- Кажи ми една теория.
О-па.
- Не това.
- Ти не уточни, просто ми обеща един отговор – напомни ми той.
- И ти си нарушавал обещанията си – напомних му и аз.
- Само една теория – обещавам да не се смея.
- Напротив. – Бях убедена в това.
Той погледна надолу, след това ме погледна през дългите си тъмни мигли, златистите му очи изгарящи.
- Моля те? – издиша той, накланяйки се към мен.
Започнах да мигам на парцали, когато главата ми напълно изключи. Пресвета Дево, как го направи това?
- Ъ, какво? – попитах слисано.
- Моля те, кажи ми само една малка теория. – Очите му все още ме изгаряха.
- Ъм, ами, охапан от радиоактивен паяк? – Да не би да се занимаваше с хипноза? Или просто аз бях безнадеждно слаб противник?
- Това не е много оригинално – присмя ми се той.
- Съжалявам, но само това имам – казах начумерена.
- Дори не си близко – поздразни ме той.
- Никакви паяци?
- Не.
- Никаква радиоактивност?
- Не.
- По дяволите – въздъхнах аз
- Криптонът също не ме притеснява особено – изсмя се той.
- Не трябваше да се смееш, помниш ли?
Той се опита успокои лицето си.
- Ще се досетя евентуално – предупредих го аз.
- Предпочитам да не опитваш. – Отново беше станал сериозен.
- Защото...?
- Ами ако не съм супергерой? Ами ако аз съм лошият? – Той се усмихна закачливо, но очите му бяха непроницаеми.
- Оу – казах аз, когато няколко неща внезапно си дойдоха на мястото. – Разбирам.
- Така ли? – Лицето му беше крайно строго, сякаш се опасяваше, че е казал прекалено много без да иска.
- Ти си опасен? – предположих аз, пулсът ми се ускори, когато интуитивно осъзнах истинността на собствените ми думи. Той е опасен. Беше се опитвал да ми го каже през цялото време.
Той просто ме погледна, очите му пълни с някакво чувство, което не можех точно да определя.
- Но не си лош – прошепнах аз, поклащайки глава. – Не, не вярвам, че си лош.
- Грешиш. – Гласът му бе едва доловим. Той погледна надолу, взимайки капачката на бутилката ми и завъртайки я измежду пръстите си. Гледах го, чудейки се защо не изпитвам страх. Той вярваше в това, което казваше – това бе очевидно. Но аз просто се почувствах развълнувана, на ръба... и повече от всичко останало, очарована. По същият начин, по който се чувствах винаги, когато бях близо до него.
Мълчанието продължи, докато не осъзнах, че закусвалнята бе почти празна.
Скочих на крака.
- Ще закъснеем.
- Няма да влизам в клас днес – каза той, въртейки капачката толкова бързо, че приличаше на размазано петно.
- Че защо?
- Здравословно е от време на време да бягаш от клас. – Той ми се усмихна, но очите му все още бяха разтревожени.
- Е, аз пък отивам – казах му аз. Бях прекалено голяма страхливка, за да рискувам да ме хванат.
Той отново прикова вниманието си към импровизираният си пумпал.
- Ще се видим по-късно тогава.
Колебаех се, разкъсвана, но тогава първият звънец ме отпрати към вратата – с последен поглед назад, потвърждаващ, че той не бе мръднал от мястото си със сантиметър.
Докато почти бягах към клас, главата ми се въртеше по-бързо и от капачката на бутилката. Толкова малко въпроси бяха отговорени в сравнение с новите въпроси, които бяха изникнали. Поне дъждът беше спрял.
Имах късмет – господин Бенър все още не бе влязъл в стаята, когато пристигнах. Седнах бързо на мястото си, усещайки че Майк и Анджела ме гледат едновременно. Майк изглеждаше възмутен, а Анджела – изненадана и леко възхитена.
Господин Бенър влезе в стаята тогава, въдворявайки ред в класа. Той балансираше няколко малки картонени кутии в ръцете си. Сложи ги на масата на Майк, карайки го да ги раздаде на останалите от класа.
- И така, ученици, искам всеки от вас да си вземе по едно парче от всяка кутия – каза той, като извади чифт гумени ръкавици от джоба на лабораторната си престилка и си ги сложи. Острият звук на ръкавиците, които щракнаха около китките му ми се стори доста злокобен. – Първото трябва да е указателна карта – продължи той, грабвайки бяла карта с четири маркирани квадратчета и показвайки я на класа. – Второто е четири-зъб апликатор... – той вдигна нещо, което приличаше на почти безкосместа четка, - ... и третото е стерилен малък скалпел. – Той вдигна малко синьо парче син найлон и го отвори. Острието бе невидимо от това разстояние, но стомахът ми се преобърна.
- Сега ще намина с капкомер с вода, за да приготвя картите ви, така че моля ви не започвайте преди да стигна до вас. – Той отново започна от масата на Майк, внимателно капвайки вода във всеки един от четирите квадрата. – След което искам от вас внимателно да убодете пръста си със скалпела... – Той сграбчи ръката на Майк и забоде острието във върха на средният пръст на Майк. Ооо, не. Студена пот изби на челото ми.
- Сложете малка капка кръв на всеки един от остриетата. – Демонстрира той, стисвайки пръста на Майк, докато кръвта течеше. Преглътнах конвулсивно, докато стомахът ми се надигаше.
- И притиснете към картата – завърши той, вдигайки изцапаната червена карта, така че всички да я видят. Затворих очи, опитвайки се да проясня бученето в ушите ми.
- Червеният кръст организира кампания за даряване на кръв в Порт Анджелис следващият уикенд, така че реших, че ще е добре всички да знаете кръвната си група. – Звучеше горд от себе си. – Тези от вас, които нямат осемнайсет, ще се нуждаят от разрешението на родител – имам нужните бланки на бюрото си.
Той продължи да обикаля стаята и да капе вода. Притиснах бузата си към студеният черен плот и се опитах да запазя съзнание. Навсякъде около мен се чуваха пискания, оплаквания, и кикотене, докато съучениците ми правеха на шиш пръстите си. Вдишвах и издишвах бавно само през устата си.
- Бела, добре ли си? – попита господин Бенър. Гласът му беше близо до главата ми и звучеше разтревожен.
- Вече знам кръвната си група, господин Бенър – казах аз със слаб глас. Страхувах се да вдигна главата си.
- Лошо ли ти е?
- Да, господине – измърморих аз, като вътрешно се сритах, задето не избягах от час, когато имах възможността.
- Някой може ли да заведе Бела до лекарският кабинет, моля? – извика той.
Нямаше нужда да вдигам глава, за да разбера, че Майк е доброволецът.
- Можеш ли да вървиш? – попита господин Бенър.
- Да – прошепнах аз. Само ме оставете да се махна оттук, помислих си аз. Ще пълзя.
Майк изглеждаше развълнуван, като сложи ръка около кръста ми и издърпа ръката ми през рамото си. Облегнах се тежко върху него като излязохме от класната стая.
Майк ме теглеше бавно през двора. Когато бяхме на ъгъла на закусвалнята, извън полезрението на четвърта сграда, в случай че господин Бенър гледаше, аз спрях.
- Остави ме да седна само за минутка, става ли? – помолих аз.
Той ми помогна да се настаня на ръба на пътечката.
- И каквото и да правиш, дръж ръката си в джоба – предупредих аз. Чувствах се все още замаяна. Свлякох се на едната си страна, облягайки буза срещу замръзналият влажен цимент на тротоара, затворила очи. Това изглежда помогна малко.
- Уау, зелена си, Бела – каза нервно Майк.
- Бела? – един друг глас повика в далечината.
Не! Моля те, нека просто си измислям този ужасно познат глас.
- Какво има... ранена ли е? – Гласът му идваше от по-близо сега, и звучеше разстроен. Не си го измислях. Стиснах силно очи, надявайки се да умра. Или поне да не повърна.
Майк изглеждаше стресиран.
- Мисля, че припадна. Не знам какво стана, тя дори не си убоде пръста.
- Бела. – Облекченият глас на Едуард беше точно до мен. – Чуваш ли ме?
- Не – изстенах. – Махай се.
Той се засмя тихо.
- Водех я към лекарският кабинет – обясни Майк с отбранителен тон, - но тя не искаше да помръдне по-нататък.
- Аз ще я заведа – каза Едуард. Можех да чуя усмивката в гласът му. – Ти можеш да се връщаш в клас.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Не – възрази Майк. – Аз трябва да го направя.
Внезапно тротоара изчезна изпод мен. Отворих широко очи, шокирана. Едуард ме беше взел в ръцете си с лекота, сякаш тежах пет килограма, наместо петдесет.
- Пусни ме! – Моля те, моля те, нека не повърна върху него. Той вече вървеше преди да съм приключила с говоренето.
- Хей! – извика Майк на десетина крачки зад нас.
Едуард го игнорира.
- Изглеждаш ужасно – каза ми той ухилен.
- Остави ме обратно на земята – изохках аз. Люлеещото движение на походката му не помагаше. Той ме държеше далеч от тялото си, предпазливо, понасяйки цялата ми тежест само с ръцете си – изглежда това не го притесняваше.
- Значи си припаднала при вида на кръв? – попита той. Това изглежда го забавляваше.
Не отговорих. Отново затворих очи, борейки се с всичка сила с гаденето, здраво стискайки устни.
- И дори не е било собствената ти кръв – продължи той, наслаждавайки се от цялата история.
Не знаех как успя да отвори вратата, докато ме носеше, но бе станало внезапно топло, така че знаех, че сме вътре.
- О, Боже – чух женски глас да ахва.
- Припадна по биология – обясни Едуард.
Отворих очи. Бях в офисът и Едуард крачеше покрай предният плот към лекарският кабинет. Госпожица Коуп, червенокосата рецепционистка, изтича пред него, за да отвори вратата. Медицинската сестра с вид на любима баба вдигна поглед от романа си, удивена при вида на Едуард, който ме донесе в стаята и ме положи нежно на шумящата хартия, която покриваше античният кафяв матрак на подвижното легло. След това се премести да се облегне на стената възможно най-далеч. Очите му бяха светли, развълнувани.
- Само малко не й е добре – увери той подплашената сестра. – Проверяват кръвните им групи по биология.
Сестрата кимна мъдро.
- Винаги има един такъв.
Той заглуши едно кискане.
- Полежи си малко, миличка, ще ти мине.
- Знам – въздъхнах аз. Гаденето започна да отслабва.
- Често ли ти се случва? – попита тя.
- Понякога – признах аз. Едуард се изкашля, за да прикрие още един смях.
- Вече можеш да се връщаш в клас – каза му тя.
- Трябва да стоя тук при нея. – Той го каза с такъв убедителен авторитет, че – макар и да стисна устни – сестрата не посмя да възрази.
- Ще ти донеса малко лед за главата, мила – каза ми тя, и побърза да излезе от стаята.
- Беше прав – изстенах аз, затваряйки очи.
- Обикновено съм – но за какво конкретно този път?
- Бягането от час е здравословно. – Опитах се да дишам спокойно.
- За секунда ме уплаши – призна той след известно време. Тонът му звучеше така, сякаш си признаваше унизителна слабост. – Помислих си, че Нютън влачи мъртвото ти тяло нанякъде, за да го зарови в гората.
- Ха-ха. – Все още бях затворила очи, но се чувствах все по-нормално с всяка изминала минута.
- Сериозно – виждал съм трупове с по-добър цвят. Опасявах се, че ще ми се наложи да отмъстя за убийството ти.
- Горкият Майк. Обзалагам се, че е бесен.
- Той абсолютно ме мрази – каза Едуард радостно.
- Няма откъде да знаеш това – започнах да споря, но внезапно се зачудих дали пък не знае наистина.
- Можех да позная по лицето му.
- Как ме видя? Мислех си, че си избягал. – Чувствах се почти добре сега, въпреки че гаденето вероятно щеше да отмине по-бързо, ако бях хапнала нещо за обяд. От друга страна, вероятно имах късмет, че стомахът ми бе празен.
- Бях в колата си, слушах един диск. – Толкова нормален отговор, чак се изненадах.
Чух вратата и отворих очи, за да видя сестрата със студен компрес в ръката си.
- Заповядай, мила. – Тя го положи на главата ми. – Вече изглеждаш по-добре – добави.
- Мисля, че съм по-добре – казах аз, изправяйки се. Само малко бучене в ушите, без световъртеж. Ментово зелените стени си стояха на мястото. Можех да видя, че щеше да ме накара да легна отново, но точно тогава вратата се отвори, и госпожица Коуп подаде глава.
- Имаме още един – предупреди тя.
Скочих на крака, за да освободя леглото за следващият инвалид.
Подадох компреса на сестрата.
- Заповядайте, нямам нужда от това.
След което Майк влезе залитайки през вратата, сега поддържайки блед на вид Лий Стивънс, едно друго момче от часът ни по биология. Едуард и аз се отдръпнахме към стената, за да им дадем място.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- О, не – измърмори Едуард. – Отиди в офиса, Бела.
Погледнах към него объркана.
- Повярвай ми – отиди.
Завъртях се и хванах вратата преди да се е затворила, изстрелвайки се бързо от лазарета. Можех да усетя Едуард точно зад мен.
- Ама ти наистина ме послуша. – Той звучеше поразен.
- Помирисах кръвта – казах аз, сбръчвайки нос. На Лий не му беше лошо от вида на другите хора, подобно на мен.
- Хората не могат да усетят мириса на кръв – противореча ми той.
- Е, аз пък мога – именно от това ми става лошо. Мирише на ръжда... и сол.
Той ме наблюдаваше с непроницаемо изражение.
- Какво? – попитах.
- Нищо.
Тогава Майк излезе през влатата, гледайки от мен към Едуард. Погледът, който хвърли на Едуард потвърди това, което бе казал за омразата. Той погледна обратно към мен, очите му начумерени.
- Ти изглеждаш по-добре – обвини ме той.
- Просто дръж ръката си в джоба – предупредих го отново.
- Вече не кърви – промърмори той. – Ще се връщаш ли в час?
- Ти шегуваш ли се? Само ще ми се наложи да се обърна и да се върна тук.
- Е, да, предполагам... Та ще дойдеш ли този уикенд? На плажа? – Докато говореше, хвърли още един поглед на Едуард, който стоеше срещу разхвърляният плот, замръзнал като скулптора, зяпайки в пространството.
Опитах се да прозвуча възможно най-дружелюбно.
- Разбира се, вече ти казах, че съм навита.
- Ще се срещнем пред магазина на баща ми в десет. – Очите му отново се стрелнаха към Едуард, чудейки се дали не издава прекалено много информация. От езикът на тялото му ставаше ясно, че поканата не е отворена.
- Ще бъда там – обещах.
- Ще се видим по физическо тогава – каза той, отправяйки се несигурно към вратата.
- Довиждане – отвърнах аз. Той ме погледна още веднъж, кръглото му лице леко нацупено, след което докато излизаше бавно през вратата, раменете му хлътнаха надолу. Заля ме голяма вълна на симпатия. Замислих се, че ще видя разочарованото му лице отново... по физическо.
- Физическо – изстенах аз.
- Мога да се погрижа за това. – Не бях забелязала кога Едуард се е приближил до мен, но сега той говореше в ухото ми. – Отиди да седнеш и изглеждай бледа – измърмори той.
Това не беше кой знае какво предизвикателство – аз винаги бях бледа, пък и скорошният ми припадък бе оставил лек блясък от пот върху лицето ми. Седнах на един от скърцащите сгъваеми столове и отпуснах глава на стената със затворени очи.
Магиите за припадане винаги ме измаряха.
Чух Едуард да говори нежно пред плота.
- Госпожице Коуп?
- Да? – Не бях чула кога се е върнала на бюрото си.
- Бела има физическо следващият час, но не мисля, че се чувства достатъчно добре. Всъщност, мислех си, че трябва да я заведа вкъщи. Мислите ли, че можете да я извините от клас? – Гласът му беше като топящ се мед. Можех да си представя колко по-непреодолими бяха очите му.
- А ти нуждаеш ли се от извинение, Едуард? – развълнува се госпожица Коуп. Защо не можех и аз така?
- Не, имам час при госпожа Гоф, тя няма да има нищо против.
- Добре, ще се погрижа за всичко. Оправяй се бързо, Бела – извика тя към мен. Кимнак слабо, преигравайки съвсем малко.
- Можеш ли да вървиш или искаш отново да те нося? – С гръб към рецепциониската, изражението му бе станало саркастично.
- Ще вървя.
Изправих се внимателно, и все още бях добре. Той задържа вратата пред мен, усмивката му учтива, но очите му се присмиваха. Излязох в студената, фина мъгла, която бе започнала да се разстила. Почувствах се добре – за пръв път се наслаждавах на постоянната влага, която падаше от небето – сякаш бе измила лепкавата пот от лицето ми.
- Благодаря – казах аз, когато той ме последва. – Почти си заслужаваше да се разболея, за да пропусна физическо.
- На твоите услуги. – Той гледаше право напред в дъжда.
- Та ти ще ходиш ли? Тази събота, имам предвид? – Надявах се, че ще дойде, въпреки че изглеждаше малко вероятно. Не можех да си го представя да се мотае с останалите деца от училище – той не принадлежеше на същият свят. Но само надявайки се на това, ме заля първата вълна на ентусиазъм, която чувствах за екскурзията.
- Къде точно ще ходите? – Той все още гледаше напред безизразно.
- Към Първият плаж край Ла Пуш. – Разглеждах лицето му, опитвайки се да го разчета. Очите му сякаш се свиха съвсем малко
Той погледна към мен с ъгълчето на окото си и се усмихна кисело.
- Не мисля, че съм поканен.
Въздъхнах.
- Току що те поканих.
- Нека аз и ти не притискаме повече Майк през тази седмица. Не искаме да превърти. – Очите му се стрелкаха – наслаждаваше се повече на идеята, отколкото би трябвало.
- Майк-шмайк – измърморих аз, преокупирана от начина, по който бе казал „аз и ти”. Беше ми харесало повече, отколкото би трябвало.
Почти бяхме стигнали до паркинга. Насочих се наляво към пикапа ми. Нещо ме улови за якето и ме дръпна назад.
- Къде си мислиш, че отиваш? – попита той обидено. Беше ме сграбчил за якето с една ръка.
Бях объркана.
- Прибирам се вкъщи.
- Не чу ли като обещах, че ще те заведа безопасно вкъщи? Или си мислеше, че ще те оставя да караш в твоето състояние? – Гласът му все още бе възмутен.
- Какво състояние? Ами пикапа ми? – оплаках се аз.
- Ще накарам Алис да го докара след училище. – Той ме теглеше към колата си сега, дърпайки ме за якето. Можех само да се постарая да не се изтърся назад. Макар че дори тогава той вероятно щеше да продължи да ме влачи по пътя.
- Пусни ме! – настоявах аз. Той не ми обърна внимание. Залитах през целият път по мокрият тротоар, докато не стигнахме до волвото. Тогава най-накрая ме пусна – препънах се срещу вратата.
- Ужасно си властен! – измърморих аз.
- Отворена е – отговори той наместо това. Той се намести на шофьорското място.
- Напълно способна съм да се закарам до вкъщи! – Стоях до колата, беснейки. Започваше да вали много силно, а и не бях сложила качулката си, така че мократа ми коса бе залепнала за гърба.
Той спусна автоматичните прозорци и се наведе през седалката.
- Влизай вътре, Бела.
Не му отговорих. Пресмятах наум какви са шансовете ми да стигна до пикапа преди да ме хване. Трябваше да призная, че не бяха много добри.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Просто ще те довлека отново дотук – заплаши той, досещайки се за плана ми.
Опитах се да запазя достойнството си, докато се качвах в колата. Не успявах кой знае колко – изглеждах като мокра кокошка и ботушите ми джвакаха.
- Това е напълно ненужно – казах твърдо.
Той не отговори. Заигра се с таблото, включвайки парното и намаляйки музиката. Докато излизаше от паркинга, се бях приготвила да му връча пълното си мълчаливо отношение – лицето ми заело нацупена поза – но тогава разпознах звучащата музика, и любопитството надви намеренията ми.
- Clair de Lune? – попитах изненадана аз.
- Познаваш творбите на Дебюси? – Той също звучеше изненадан.
- Не много – признах аз. – Майка ми пуска доста класическа музика в къщата – разпознавам само любимите си.
- И на мен също ми е любима. – Той отново се загледа в дъжда, изгубен в мисли.
Заслушах се в музиката, релаксираща срещу сивата кожена седалка. Беше невъзможно да не се отзова на познатата, успокояваща мелодия. Дъждът размазваше всичко навън в сиви и зелени петна. Започнах за осъзнавам, че се движим доста бързо – колата обаче беше толкова стабилна, толкова равна, че не усещах скоростта. Само профучаващият град я издаваше.
- Какво представлява майка ти? – попита ме той внезапно.
Погледнах към него, за да видя изучаващият поглед на любопитните му очи.
- Прилича доста на мен, само че е по-хубава – казах аз. Той повдигна вежди. – Имам прекалено много от Чарли в себе си. Тя е по-общителна от мен, по-смела. Тя е безотговорна и леко ексцентрична, и е непредсказуема готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка. – Спрях. Чувствах се депресирана като говорех за нея.
- На колко си години, Бела? – Гласът му звучеше разочарован поради някаква причина, която не можех да си представя. Той бе спрял колата и осъзнах, че вече бяхме стигнали до Чарли. Дъждът беше толкова силен, че едва виждах къщата. Все едно колата бе потопена в река.
- На седемнайсет – отговорих аз, леко объркана.
- Не приличаш на седемнайсет.
Тонът му беше укорителен – накара ме да се засмея.
- Какво? – попитай той, отново любопитен.
- Майка ми винаги казва, че съм се родила на 35 и че с всяка година все повече навлизам в критическата. – Засмях се, след което въздъхнах. – Е, все някой трябва да е възрастният. – Замълчах за секунда. – Ти също не приличаш на ученик – отбелязах аз.
Той направи някаква физиономия и промени темата.
- Та защо майка ти се омъжи за Фил?
Бих изненадана, че си спомня името – бях го споменала само веднъж, при това преди около два месеца. Отне ми секунда, докато отговоря.
- Майка ми... тя е доста млада за възрастта си. Мисля, че Фил я кара да се чувства още по-млада. При всяко положение, тя е луда по него – поклатих глава. Законите на привличането бяха мистерия за мен.
- Ти одобряваш ли? – попита той.
- Има ли значение? – отвърнах. – Искам тя да е щастлива... а тя иска него.
- Това е много щедро... Чудя се... – замисли се той.
- Какво?
- Дали би ти върнала жеста, как мислиш? Без значение кого избереш? – Той беше внезапно напрегнат, очите му търсещи моите.
- Аз-аз, струва ми се – заекнах. – Но тя е родителят все пак. Малко по-различно е.
- Никой прекалено страшен тогава – подразни ме той.
Ухилих се в отговор.
- Какво имаш предвид под страшен? Множество пиърсинги по лицето и голям брой татуировки?
- Това е едното определение, предполагам.
- Какво е твоето?
Но той избегна въпроса ми, като зададе друг.
- Мислиш ли, че аз мога да съм страшен? – Той повдигна една вежда, и леката диря от усмивка осветли лицето му.
Замислих се за момент, чудейки се дали да му кажа истината или да излъжа. Реших да пробвам с истината.
- Хммм... мисля, че би могъл, ако искаш.
- Сега уплашена ли си от мен? – Усмивката му изчезна, и ангелското му лице внезапно бе сериозно.
- Не. – Но отговорих прекалено бързо. Усмивката му се върна.
- Та сега ще ми разкажеш ли ти за твоето семейство? – опитах се да го разсея. – Сигурно е много по-интересна история от моята.
Той беше незабавно предпазлив.
- Какво искаш да знаеш?
- Калън са те осиновили? – проверих аз.
- Да.
Поколебах се за момент.
- Какво е станало с родителите ти?
- Умряха преди много години. – Гласът му беше делови.
- Съжалявам – измънках аз.
- Не си ги спомням толкова ясно. Карлайл и Езме са мои родители от доста време.
- И ти ги обичаш. – Не беше въпрос. Беше очевидно от начина, по който говореше за тях.
- Да. – Той се усмихна. – Не мога да си представя по-прекрасни хора.
- Късметлия си.
- Знам, че съм.
- А брат ти и сестра ти?
Той погледна към часовника на таблото.
- Що се отнася до брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали, те ще бъдат доста ядосани, ако им се наложи да стоят под дъжда и да ме чакат.
- О, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш. – Не исках да слизам от колата.
- А ти вероятно искаш пикапа си обратно преди полицай Суон да се е прибрал вкъщи, за да не ти се налага да му разказваш за инцидента по биология. – Той ми се ухили.
- Убедена съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс – въздъхнах аз.
Той се изсмя, но имаше нервна нотка в смехът му.
- Приятно прекарване на плажа... страхотно време за слънчеви бани. – Той погледна към поройният дъжд.
- Няма ли да се видим утре?
- Не. С Емет започваме рано уикенда.
- Какво ще правите? – Един приятел можеше да попита, нали? Надявах се, че разочарованието в гласа ми не е прекалено очевидно.
- Ще изкачваме Каменната пустиня, точно на юг от Рейниър.
Спомих си, че Чарли бе споменал за честите излети на семейство Калън.
- Е, ами, приято прекарване. – Опитах се да звуча ентусиазирана. Само че май не успях да го заблудя. По краищата на устните му играеше усмивка.
- Ще ми направиш ли една услуга този уикенд? – Той се обърна да ме погледне право в лицето, като използваше пълната сила на изгарящите си златни очи.
Кимнах безпомощно.
- Не се обиждай, но приличаш на онези хора, които привличат проблемите като магнит. Така че... опитай се да не паднеш в океана или да те прегази нещо, става ли? – Той се усмихна криво.
Безпомощността бе изчезнала, докато той говореше. Изгледах го ядосано.
- Ще видя какво мога да направя – троснах се аз, докато скачах от колата. Затръшнах вратата след себе си с крайна сила.
Той все още се усмихваше, докато отпътуваше.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
6. СТРАШНИ ИСТОРИИ

Докато стоях в стаята си, опитвайки се да се концентрирам върху третото действие на „Макбет”, всъщност се ослушвах за пикапа си. Бях си помислила, че дори в поройният дъжд, пак щях да чуя ръмженето на двигателя. Но когато отидох да надникна през пердето – отново – внезапно беше там.
Не очаквах с нетърпение петъка, който надмина не-очакванията ми. Разбира се, имаше коментари относно припадъка. Джесика изглеждаше особено развеселена от тази история. За щастие Майк си държеше устата затворена и като че ли никой не знаеше за намесата на Едуард. Въпреки това тя ме обсипа с въпроси на обяд.
- Какво искаше Едуард Калън вчера? – попита Джесика по тригонометрия.
- Не знам – отговорих й честно. – Така й не повдигна темата.
- Изглеждаше някак ядосана – подхвърли тя.
- Така ли? – запазих изражението си непроницаемо.
- Знаеш ли, не го бях виждала преди да седи с някой друг, освен със семейството си. Беше странно.
- Странно – съгласих се аз. Тя изглеждаше подразнена, разтърси нетърпеливо тъмните си къдри – предполагам, че се надяваше да чуе нещо, от което щеше да излезе добра история за предаване нататък.
Най-лошата част от петъка беше, че дори и да знаех, че няма да е тук, продължавах да се надявам. Когато влязох в закусвалнята с Джесика и Майк, не можех да се удържа да погледна към масата му, където Розали, Алис и Джаспър седяха и си говореха с приближени глави. И не можех да спра мрака, който ме погълна, когато осъзнах, че нямам представа колко време ще мине преди да го видя отново.
Седнах на обичайната си маса, всички бяха изпълнени с планове за утрешният ден. Майк беше отново оживен, влагайки огромно доверие в местният синоптик, който обещаваше слънце утре. Трябваше да видя това преди да го повярвам. Само че бе топло днес – почти 15 градуса. Може би екскурзията нямаше да е толкова жалка.
Засякох няколко недружелюбни погледа от страна на Лорън по време на обяд, които не разбрах напълно, докато не излязохме заедно от стаята. Бях точно зад нея, само на стъпка разстояние от гладката й, сребристо руса коса, и тя очевидно не осъзнаваше това.
- ... не знам защо Бела – подигра се тя на името ми, - просто не сяда с онези Калън отсега нататък. – Чух я да мърмори на Майк. Досега не бях забелязала колко неприятен, носов глас има и бях изненадана от злобата в него. Не я познавах чак толкова добре, и очевидно недостатъчно, заради неприязънта й към мен – или поне така си помислих.
- Тя ми е приятелка – ще седи с нас – прошепна Майк лоялно, но и малко властно.
Поспрях, за да пропусна Джес и Анджела пред мен. Не исках да слушам повече.

Същият ден на вечеря, Чарли изглеждаше ентусиазиран за разходката ми до Ла Пуш на другата сутрин. Мисля, че се чувстваше виновен, задето ме оставяше сама през уикендите, но бе прекарал прекалено много години в изграждане на навици, за да ги наруши сега. Разбира се, той знаеше имената на децата, които щяха да ходят, и на родителите им, и вероятно и на прародителите им. Изглежда ги одобряваше. Чудех се дали би одобрил планът ми да отида до Сиатъл с Едуард Калън. Не че щях да му кажа.
- Тате, знаеш ли за място наречено Каменната пустиня или нещо такова? Мисля че се намира на юг от планина Рейниър – попитах небрежно.
- Да... защо?
Свих рамене.
- Едни деца говореха за лагеруване там.
- Не е много добро място за къмпинг. – Той звучеше изненадан. – Прекалено много мечки. Повечето хора отиват там през ловният сезон.
- Оу – измърморих аз. – Може би съм чула името погрешно.
Имах намерение да се успя, но необичайната светлина ме събуди. Отворих очи, за да видя ярките слънчеви лъчи да се процеждат през прозореца ми. Не можех да повярвам. Изтичах до прозореца, за да проверя и наистина се оказа, че е слънцето. Не беше обаче на правилното място на небето, бе прекалено ниско, и не изглеждаше чак толкова близко, колкото би трябвало да е, но определено беше слънцето. Облаци обкръжаваха хоризонта, но голямо парче синева беше видима по средата. Мотах се колкото можех повече около прозореца, опасявайки се, че ако си тръгна, синьото ще изчезне отново.
Олимпийският търговски магазин на Нютън беше на север от града. Бях виждала магазина, но никога не бях спирала там – без да имам голяма нужда от изискваните продоволствия за пребиваване на открито за удължен срок от време. На паркинга разпознах шевролетът събърбан на Майк и нисанът сентра на Тайлър. Докато паркирах до колите им, можех да видя малка групичка около шевролета. Ерик беше там, заедно с две момчета, с които имах часове – бях почти сигурна, че имената им са Бен и Конър. Джес беше там, застанала до Анджела и Лорън. Имаше още три момичета, включително едно, за което си спомних, че паднах върху нея по физическо в петък. Същата ме погледна злобно, докато слизах от пикапа, и прошепна нещо на Лорън. Лорън разтърси копринената си коса и ме погледна презрително.
Значи щеше да бъде един от тези дни.
Поне Майк беше щастлив да ме види.
- Ти дойде! – възкликна той с наслада. – И ти казах, че ще е слънчево днес, нали?
- Казах ти, че ще дойда – напомних му аз.
- Чакаме още Лий и Саманта... освен, ако ти не си поканила някой – добави Майк.
- Не – казах с лекота, надявайки се да не ме хванат в лъжа. Но в същото време надявайки се, че ще се случи чудо и Едуард ще се появи.
Майк изглеждаше доволен.
- Ще се возиш ли в моята кола? Или в нея или минивана на майката на Лий.
- Разбира се.
Той се усмихна блажено. Беше толкова лесно да направиш Майк щастлив.
- Можеш да седнеш отпред – обеща той. Скрих огорчението си. Не беше лесно обаче да направиш Майк и Джесика щастливи едновременно. Можех да видя Джесика да ни гледа сърдито.
Въпреки това бройката работеше в моя полза. Лий доведе още двама човека и внезапно всяко място беше нужно.Успях да натикам Джесика между мен и Майк на предната седалка на шевролета. Майк можеше да бъде и по-грациозен, но поне Джес изглеждаше умиротворена.
Пътят от Форкс до Ла Пуш беше само петнайсет минути, с разкошни, гъсти зелени гори, подавайки се отстрани на шосето през повечето път и широката река Килайет се извиваше под нея на два пъти. Бях доволна, че съм близо до прозореца. Бяхме свалили прозорците – в шевролета те обземаше клаустрофобия с деветима души в него – и се опитах да поема колкото може повече слънчева светлина.
И преди бях посещавала плажовете на Ла Пуш през изминалите ми лета във Форкс с Чарли, така че формата на полумесец на Първият плаж ми беше позната. Гледката все още взимаше дъха. Водата бе тъмносива дори на слънчевата светлина, с бели вълни насочващи се към сивият, каменен бряг. Острови от стръмни скали се издигаха над стоманените води на пристана, достигайки до неравни връхни точки и покрити със сурови ели. Плажът имаше само тънка ивица от пясък при ръба на водата, който прерастваше в милиони големи, гладки камъни, които изглеждаха униформено сиви в далечината, но отблизо бяха във всички възможни за един камък нюанси – теракотено, морско зелено, бледолилаво, синьо-сиво, тъмно златисто. По линията на прилива бяха разстлани огромни мокри дънери, избелени като кости от солта на вълните, някои събрани на купчинка до самият ръб на гората, други лежащи самотно точно извън обсега на вълните.
Прииждаше свеж вятър от вълните, хладен и солен. Пеликани се носеха по вълните, докато чайки и самотен орел кръжаха над тях. Облаците все още ограждаха небето, заплашвайки да го закрият всеки момент, но засега слънцето грееше смело в халото си от синьо небе.
Избрахме си път надолу към плажа, като Майк ни водеше към кръг от дънери, които очевидно и преди са били използвани за събирания като нашето. Вече имаше оградено място за лагерен огън, пълно с черна пепел. Ерик и момчето, за което си мислех, че се казва Бен, събраха счупени клони от по-сухите купчинки дървета покрай ръба на гората, и съвсем скоро имахме конусовидна конструкция построена върху старата пепел.
- Виждала ли си преди огън от плавеи? – попита ме Майк. Седях на един от бяло-оцветените пънове – другите момичета се бяха струпали от двете ми страни и клюкареха развълнувано. Майк коленичи до огъня, запалвайки една от по-малките пръчки със запалка.
- Не – казах аз, докато той поставяше горящото клонче върху конуса.
- Тогава това ще ти хареса – наблюдавай цветовете. – Той запали още едно малко клонче и го положи до първото. Пламъците започнаха бързо да обгръщат сухото дърво.
- Синьо е! – казах изненадана.
- Заради солта е. Красиво, не е ли? – Той запали още едно парченце, постави го там, където огънят не бе достигнал още, и отиде да седне до мен. За щастие Джесика беше от другата му страна. Тя се обърна към него, за да привлече вниманието му. Наблюдавах странните синьо-зелени пламъци да пропукват към небето.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
След около половин час приказки, някои от момчетата поискаха да се изкачат до близките байсени, създадени от прилива. Ето ти дилема. От една страна обожавах басейнчетата. Очароваха ме още от малко момиче – те бяха единствените неща, които ме радваха през престоя ми във Форкс. От друга страна, бях и падала доста пъти в тях. Не е кой знае какво, когато си на седем и си с татко ти. Това ме подсети за молбата на Едуард – да внимавам да не падна в океана.
Лорън беше тази, която ме накара да взема решението си. Тя не искаше да се катери, пък и определено носеше неподходящи обувки за тази работа. Повечето момичета освен Анджела и Джесика решиха да останат на плажа. Изчаках Тайлър и Ерик да се съгласят да останат при тях, преди да се изправя бавно и да се присъединя към катераческата групичка. Майк ме дари с огромна усмивка, когато видя, че и аз идвам.
Катеренето не отне много време, въпреки че не ми харесваше липсата на небе в гората. Зелената светлина контрастираше странно с младежкият смях, прекалено мрачна и злокобна, за да бъде в хармония със слънчевото настроение около мен. Трябваше много да внимавам при всяка моя крачка да избегна корените отдолу и надвисналите клони отгоре, затова скоро изостанах назад. Евентуално излязох от смарагдовият затвор на гората и открих каменният бряг отново. Имаше отлив и малка подземна река струеше покрай нас на път за морето. Наоколо каменните брегове и плитките басейнчета, които никога не пресъхваха напълно, бяха изпълнени с живот.
Бях много внимателна да не се наведа прекалено напред над малките океански басейнчета. Другите бяха безстрашни, скачайки от камък на камък, кацайки предпазливо на ръба. Намерих един стабилно-изглеждащ камък на ръба на единият от по-големите басейни и седнах там предпазливо, омагьосана от естественият аквариум под мен. Букетите от брилянтни анемонии се нагъваха непрестанно от невидимата струя, завъртяни раковини припкаха по ръбовете, скривайки раците в тях, морски звезди стояха бездвижно, прилепнали към камъните или една към друга, докато една малка черна змийорка на бели ивици се промушваше през ясно зелени водорасли, очаквайки морето да се завърне. Бях абсолютно погълната, освен една малка част от главата ми, която се чудеше какво ли прави вмомента Едуард, и се опитваше да си представи какво ли би казал, ако беше тук с мен.
Най-накрая момчетата огладняха, така че станах сковано, за да ги последвам. Опитах се да се движа по-бързо през гората този път, така че естествено паднах няколко пъти. Получих няколко повърхностни драскотини върху дланите си, а коленете на джинсите ми бяха изцапани със зелено, но можеше да бъде и по-зле.
Когато стигнахме до Първият плаж, групата, която бяхме изоставили, се бе умножила. Докато се приближавахме, можехме да видим лъскавите, черни прави коси и червеникавата кожа на новодошлите, тинейджъри от резервата пристигнали да си общуват.
Храната вече се предаваше от ръка на ръка и момчетата побързаха да си вземат, докато Ерик ни представи един на друг, докато навлизахме в лагерният кръг. Анджела и аз пристигнахме последни, и като Ерик каза имената ни, забелязах младо момче, стоящо на камъните близо до огъня, да вдига поглед към мен с интерес. Седнах до Анджела и Майк ни донесе сандвичи и армия от безалкохолни, от които да си изберем, докато момчето, което изглеждаше най-възрастно от посетителите, издърдори имената на останалите седмина с него. Това, което улових бе, че едно от момичетата също се казваше Джесика, а момчето, което ме бе забелязало се казваше Джейкъб.
Беше отпускащо да седя с Анджела – тя беше от типа хора около които ти става по-спокойно – тя изглежда нямаше нужда да запълва всяко мълчание с бъртвеж. Тя ме остави да размишлявам необезпокоявана, докато ядяхме. А аз си мислех колко несвързано минаваше времето във Форкс, летейки шеметно от време на време, с един единствен образ по-ясен от останалите. Имаше и такива времена, когато всяка секунда бе от значение, гравирана в паметта ми. Знаех съвсем точно какво предизвикваше разграничението и това ме смути.
По обяд облаците започнаха да прииждат, стелейки се през синьото небе, изниквайки пред слънцето за момент, хвърляйки дълги сенки върху плажа, потъмнявайки вълните. Като приключиха с храненето, хората започнаха да се разцепват на групички от двама-трима. Някои вървяха по края на брега, като хвърляха камъчета по повърхността на вълните. Други се събираха за нова експедиция към басейнчетата. Майк – плътно следван от Джесика – се отправи към един от магазините в селището. Някои от местните деца заминаха с тях – останалите отидоха да се катерят с другите. По времето, когато всички вече се бяха разпръснали, бях останала сама около лагерният огън с Лорън и Тайлър, които бяха окупирали един сиди-плейър, който някой се бе сетил да донесе, и трима тинейджъри от резервата, които бяха наказали около огъня, включително момчето на име Джейкъб и най-възрастното момче, което се държеше като техен говорител.
След няколко минути Анджела се напусна с катерачите, а Джейкъб се намести на нейното място до мен. Изглеждаше на четиринайсет, може би на петнайсет, и имаше дълга, лъскава черна коса вързана на опашка отзад на врата му. Кожата му бе красива, гладка и кафеникаво-червена – тъмните му очи се намираха точно над високите му скули. Имаше съвсем лек намек за детска мекота останала около брадичката му. Като цяло, много хубаво лице. Въпреки това, положителното ми мнение от външният му вид бе разрушено от първите му думи.
- Ти си Изабела Суон, нали?
Първият ми ден в училище се повтаряше наново

Алис Кълан


Moderator
Moderator
- Бела – въздъхнах аз.
- Аз съм Джейкъб Блек. – Той ми подаде приятелски ръка. – Ти купи пикапа на баща ми.
- Оу – казах, облекчена, докато разтърсвах лъскавата му ръка. – Ти си синът на Били. Вероятно трябваше да те помня.
- Не, аз съм най-малкият в семейството – сигурно помниш големите ми сестри.
- Рейчъл и Ребека – внезапно се сетих. Чарли и Били непрекъснато ни събираха заедно по време на посещенията ми, за да ни държат заети, докато те са на риба. Бяхме прекалено срамежливи, за да направим някакъв напредък като приятели. Разбира се, и аз си имах своите избухвания, които бързо слагаха край на риболова до единайсетата ми година.
- Те тук ли са? – Огледах момичетата край океанският бряг, чудейки се дали ще ги разпозная сега.
- Не. – Джейкъб поклати глава. – Рейчъл получи стипендия за Вашингтонският колеж, а Ребека се омъжи за самоански сърфист – сега живее на Хаваите.
- Омъжена. Уау. – Бях поразена. Близначките бяха само с около година по-големи от мен.
- Та как намираш пикапа? – попита той.
- Обожавам го. Върви страхотно.
- Да, но е много бавен – изсмя се той. – Бях толкова облекчен, когато Чарли го купи. Баща ми не искаше да ми позволи да поработя върху някоя друга кола, когато си имахме напълно добра машина.
- Не е чак толкова бавен – възразих аз.
- Опитвала ли си да минеш над 95 километра в час?
- Не – признах аз.
- Хубаво. Недей. – Той се ухили.
Аз също се ухилих.
- Справя се страхотно при сблъсъци – казах аз в защита на пикапа ми.
- Не мисля, че дори танк може да свали това старо чудовище – съгласи се той през смях.
- Значи правиш коли? – попитах аз, впечатлена.
- Когато имам свободно време и части. Случайно да знаеш откъде мога да докопам главен цилиндър за волфсфаген заек от 1986? – добави шеговито той. Имаше приятен, пресипнал глас.
- Съжалявам – засмях се аз. – Не съм виждала такива напоследък, но ще си държа очите отворени за теб. – Сякаш знаех какво беше това. С него беше лесно да се разговаря.
Той ме дари с ослепителна усмивка, гледайки ме с признателен поглед, който вече се бях научила да разпознавам. Не бях единствената, която го забеляза.
- Познаваш ли Бела, Джейкъб? – попита Лорън – с както ми се стори високомерен глас – от другата страна на огъня.
- Може да се каже, че се познаваме откакто съм се родил – засмя се той, усмихвайки се отново.
- Колко мило. – Обаче не звучеше така сякаш го намира за мило изобщо, бледото й лизе и рибешките й очи свъсени.
- Бела – обади се тя, наблюдавайки внимателно лицето ми. – Тъкмо казвах на Тайлър, че е много жалко, че никой от семейство Калън не дойдоха днес. Никой ли не ги покани? – Загриженото й изражение не беше никак убедително.
- Имаш предвид семейството на доктор Карлайл Калън? – попита високото, възрастно момче преди някой да успее да отговори, за голяма досада на Лорън. Той по-скоро приличаше на мъж, отколкото на момче, и гласът му беше много дълбок.
- Да, познаваш ли ги? – попита тя снизходително, обръщайки се леко към него.
- Калън не идват тук – каза той с такъв тон, който прекратяваше темата, игнорирайки въпросът й.
Тайлър, който се опитваше да привлече обратно вниманието й, попита за мнението на Лорън за диска, който държеше. Тя се разсея.
Вгледах се в момчето с дълбокият глас, отблъсната, но той гледаше към тъмната гора зад нас. Той каза, че Калън не идваха тук, но тонът му загатваше нещо повече – че не им беше позволено, имаха забрана. Отношението му остави странно впечатление в мен, което се опитах да игнорирам без успех.
Джейк прекъсна медитацията ми.
- Та, Форкс влудява ли те вече?
- О, бих нарекла това подценяване – направих гримаса аз. Той се ухили разбиращо.

Алис Кълан


Moderator
Moderator
Все още размишлявах върху краткият коментар за Калън и получих внезапно вдъхновение. Планът беше глупав, но не ми хрумваха по-добри идеи. Надявах се, че младият Джейкълб няма много опит с момичетата, така че да не прозре през определено жалките ми опити за флиртуване.
- Искаш ли да се разходим по плажа? – попитах аз, опитвайки се да имитирам начина, по който Едуард гледаше изпод миглите си. Ефекта надали беше наполовина толкова добър, в това бях убедена, но Джейкъб скочи с желание на крака.
Докато вървяхме на север по многоцветните камъни към морската дига от плавеи, облаците най-накрая се строиха през небето, карайки морето да потъмнее и температурата да падне. Пъхнах ръцете си дълбоко в джобовете ми.
- Та, ти на шестнайсет ли си? – попитах, опитвайки се да не приличам на идиот, докато пърхах с мигли по начина, по който бях виждала момичетата по телевизията да правят.
- Току-що станах на петнайсет – призна той, поласкан.
- Сериозно? – Лицето ми бе пълно с фалшива изненада. – Помислих те за по-възрастен.
- Висок съм за възрастта си – обясни той.
- Идваш ли често към Форкс? – попитах дяволито, сякаш се надявах на „да”. Имах чувството, че звуча като пълен идиот. Страхувах се, че всеки момент ще ме погледне с отвращение и ще ме обяви за измамница, но той продължаваше да изглежда поласкан.
- Не много – призна той намръщено. – Но когато завърша колата си, ще мога да идвам колкото си искам – след като си получа книжката – поправи се той.
- Кой беше онова момче, с което Лорън говореше? Изглеждаше прекалено възрастен, за да се мотае с нас. – Нарочно се причислих към по-малките, опитвайки се да изясня, че предпочитам Джейкъб.
- Това е Сам... той е на деветнайсет – информира ме той.
- Какво беше това, което го каза за семейството на доктора? – попита невинно.
- За семейство Калън? О, на тях не им е разрешено да идват към резервата. – Той погледна настрани, към остров Джеймс, потвърждавайки това, което ми се стори, че чух в гласът на Сам.
- Защо не?
Той ме погледна, прехапвайки устна.
- О-па. Не би трябвало да ти казвам това.
- О, но аз няма да кажа на никого, просто съм любопитна. – Опитах се да направя усмивката си съблазнителна, чудейки се дали не прекалявам.
Той ми се усмихна въпреки това, очевидно съблазнен. След това повдигна една вежда и гласът му стана дори по-пресипнал отпреди.
- Харесваш ли страшни истории? – попита той зловещо.
- Обожавам ги – ентусиазирах се аз.
Джейкъб се отправи към едно дърво наблизо, чиито корени стърчаха като изтощените крака на гигантски, блед паяк. Той се покачи с лекота на един от извитите корени, докато аз се настаних под него в основата на дървото. Той гледаше към камъните, усмивка заигра по края на широките му устни. Можех да видя, че ще се опита да направи историята добра. Фокусирах се да излъчвам жив интерес от очите си.
- Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли... килетите, тоест? – започна той
- Всъщност не – признах аз.
- Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп – предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. – Той се усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. – Друга легенда твърди, че произхождаме от вълците – и че вълците все още са наши братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за студените. – Гласът му се снижи.
- Студените? – попитах аз, интересът ми вече истински.
- Да. Има истории за студените стари колкото легендите за вълците, и някои по-скорошни. Според легендата, моят пра-прадядо познавал някои от тях. Именно той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. – Той извъртя очи нагоре.
- Пра-прадядо ти? – насърчих го аз.
- Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците, които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш върколаци.
- Върколаците имат врагове?
- Само един.
Наблюдавах го сериозно, надявайки се да предреша нетърпението ми като възхищение.
- Та, виждаш ли – продължи Джейкъб, - студените принципно са наши врагове. Но тази група, която пристигнала на наша територия по времето на пра-прадядо ми била различна. Те не ловували като останалите от техният вид – те не би трябвало да са опасни за племето. Така че пра-прадядо ми направил пакт с тях. Ако те обещаели да стоят далеч от земите ни, те нямали да ги разкрият пред бледоликите. – Той ми смигна.
- Ако не са били опасни, защо тогава...? – Опитвах се да разбера, докато се борех той да не забележи колко насериозно вземах страшната му история.
- Винаги е имало риск хората да са около студените, дори и толкова цивилизовани като този клан. Никога не се знаело, кога ще огладнеят толкова, че да не могат да устоят. – Той умишлено подправи тонът си с нотка заплашителност.
- Какво имаш предвид под „цивилизовани”?
- Твърдели, че не ловуват хора. Предполагало се, че някакси се издържат с животни вместо това.
Опитах се да звуча небрежно.
- Та това какво общо има със семейство Калън? Да не би те да са като студените, които пра-прадядо ти срещнал?
- Не. – Той направи драматична пауза. – Те са абсолютно същите.
Навярно си е помислил, че изплашеното ми изражение се дължи на историята му. Той ми се усмихна доволно, и продължи.
- Имало допълнение към тях, нова женска и нов мъжки, но останалите са си същите. По времето на пра-прадядо ми вече познавали лидерът, Карлайл. Той е бил тук още от преди вашите хора да са пристигнали. – Той се бореше с усмивката си.
- И какво са те? – накрая попитах. – Какво точно са студените?
Той се усмихна мрачно.
- Кръвопийци – отговори той със смразяващ глас. – Вашите хора ги наричат вампири.
Наблюдавах вълните, разбиващи се в брега, когато той отговори, не много убедена какво изобразява вмомента лицето ми.
- Хвана те страх – засмя се доволно той.
- Добър разказвач си – похвалих го аз, като продължавах да гледам към вълните.
- Доста луди неща, а? Нищо чудно, че баща ми не иска да го разказваме на никого.
Не можех да контролирам все още изражението си, за да го погледна.
- Не се тревожи, няма да те издам.
- Мисля, че току-що наруших договора – засмя се той.
- Ще отнеса историята ти в гроба – обещах аз, потрепервайки.
- Сериозно обаче, не казвай нищо на Чарли. Той доста се ядоса на баща ми, когато разбра, че някои от нас не ходят в болницата откакто доктор Калън работи там.
- Разбира се, че няма да му кажа.
- Та, мислиш ли, че сме група суеверни индианци или що? – попита той със закачлив глас, но с нотка на тревога. Все още не бях откъснала поглед от океана.
Обърнах се към него и му се усмихнах възможно най-нормално.
- Не. Но мисля, че си много добър разказвач. Все още ме е страх, виждаш ли? – Повдигнах ръката си.
- Яко – усмихна се той.
Изведнъж звука на прииждащите стъпки ни предупреди, че някой идва към нас. Главите ни се обърнаха точно навреме, за да видим Майк и Джесика на стотина крачки, идващи към нас.
- Ето къде си, Бела – каза Майк с облекчение, прокарвайки ръка приз косата си.
- Това гаджето ти ли е? – попита Джейкъб, разтревожен от ревнивата нотка в гласът на Майк. Бях изненадана, че е толкова очевидно.

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 5]

Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите