vampire, witches, and mysticle

Latest topics
» Тук Това е Мястото
Сря Юли 04, 2012 11:59 pm by elusive.

» Родословно Дърво
Сря Юли 04, 2012 11:44 pm by elusive.

» Acquista Viagra. cialis forum viagra generico
Чет Авг 04, 2011 3:49 pm by Гост

» Compra Viagra. viagra generico levitra differenze
Чет Авг 04, 2011 1:22 pm by Гост

» Elevated Rate Heart Caffeine
Сря Авг 03, 2011 7:35 pm by Гост

» Nuclear Medicine And Isotopes
Сря Авг 03, 2011 7:00 pm by Гост

» jamie lee curtis naked pic
Сря Авг 03, 2011 3:21 pm by Гост

» best canadian online casino
Сря Авг 03, 2011 2:00 pm by Гост

» Canon MP980 All-in-one printer UO43 Error. Please Help!?
Сря Авг 03, 2011 11:25 am by Гост

Приятели на форума
Клюкарката - един нов свят Форкс - един нов свят Света на вампирите - един нов свят

You are not connected. Please login or register

Български фен превод на Twilight (Здрач)

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 3 от 5]

Бела Кълан


Admin
Admin
Бързо хвърлих поглед назад към семейството му. Седяха й зяпаха в различни посоки, точно по същият начин, когато ги бях видяла за пръв път. Само че сега бяха четирима – красивият им брат с бронзова коса седеше пред мен, златните му очи разтревожени.
- Те не ме харесват – познах аз.
- Не е това – възрази той, но очите му бяха прекалено невинни. – Просто не разбират защо не мога да те оставя намира.
Направих физиономия.
- Нито пък аз, в този ред на мисли.
Едуард бавно поклати глава, извивайки очи нагоре преди да срещне отново погледа ми.
- Казах ти – изобщо не се виждаш ясно. Не приличаш на никой, когото някога съм познавал. Очароваш ме.
Изгледах го, убедена, че ме дразни.
Той се усмихна като дешифрира изражението ми.
- Притежавайки способностите, които имам – измърмори той, като докосна дискретно челото си, - имам по-добра от посредствената преценка за човешката природа. Хората са предвидими. Но ти... ти никога не правиш това, което очаквам. Винаги ме изненадваш.
Погледнах настрани, очите ми шарейки обратно към семейството му, смутена и незадоволена. Думите му ме караха да се чувствам като научен експеримент. Исках да се изхиля сама на себе си, задето очаквах нещо друго.
- Тази част е лесна за обяснение – продължи той. Усещах очите му върху лицето ми, но не можех да го погледна още, като се страхувах, че може да прочете огорчението в очите ми. – Но има още... и не е лесно да се опише с думи...
Все още гледах останалите Калън, докато той говореше. Внезапно Розали, красивата му и умопомрачителна сестра, се обърна да ме погледне. Не, не да погледне – да ме изгледа свирепо с тъмни, студени очи. Исках да отместя очи, но погледът й ме задържа, докато Едуард не спря насред изречението си и не издаде гневен звук изпод дъха си. Беше почти като изсъскване.
Розали извърна глава, а аз бях облекчена да съм свободна. Погледнах обратно към Едуард – и знаех, че може да види объркването и страхът в разширените ми очи.
Лицето му бе непроницаемо, докато обясняваше.
- Съжалявам за това. Тя просто се тревожи. Виждаш ли... не само за мен е опасно да прекарвам толкова много време с теб публично... – Той сведе поглед.
- Ако?
- Ако това свърши... зле. – Той отпусна глава в ръцете си както бе направил онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна – копнеех да го успокоя, но не знаех как. Ръката ми се протегна неволно към него – макар че бързо я пуснах на масата, страхувайки се, че допирът ми само ще утежни нещата. Бавно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Почаках този страх да дойде, но единственото, което чувствах бе мъка за неговата болка.
И гняв – гняв, че Розали бе прекъснала това, което той се канеше да каже. Не знаех как да повдигна темата отново. Той все още държеше главата си в ръцете си.
Опитах се да заговоря с нормален глас.
- И трябва да тръгнеш сега?
- Да. – Той вдигна лице – беше сериозно за момент, след което настроението му се смени и той се усмихна. – Вероятно е за по-добро. Все още имаме петнайсет минути останали от онзи нещастен филм, който трябва да понесем по биология – а аз не мисля, че ще мога да понеса повече.
Сепнах се. Алис – късата й, мастилена коса в хало от заострено безредие около малкото й, елфическо лице – бе внезапно застанала зад рамото му. Тънката й фигура бе гъвкава и грациозна дори в абсолютна обездвиженост.
Той я поздрави без да откъсва поглед от мен.
- Алис.
- Едуард – отговори тя, високият й сопрано глас почти толкова привлекателен, колкото неговият.
- Алис, Бела – Бела, Алис – запозна ни той, махайки небрежно с ръка, с кисела усмивка върху лицето му.
- Здравей, Бела – Блестящите й обсидианови очи бяха непроницаеми, но усмивката й беше дружелюбна. – Приятно е най-накрая да се запознаем.
Едуард хвърли мрачен поглед към нея.
- Здравей, Алис – промърморих свенливо.
- Готов ли си? – попита го тя.
Гласът му беше далечен.
- Почти. Ще се срещнем пред колата.
Тя си тръгна безмълвно – походката й беше толкова свободна, толкова гъвкава, че почувствах остро чувство на завист.
- Да ти пожелая ли „забавлявай се” или това не звучи добре? – попитах аз, обръщайки се към него.
- Не, „забавлявай се” работи като почти всичко друго – ухили се той.
- Е, забавлявай се, тогава – постарах се да прозвучи от все сърце. Разбира се, не го заблудих.
- Ще се опитам – той все още се хилеше. – А ти се опитай да бъдеш в безопасност, моля те.
- В безопасност във Форкс – какво предизвикателство.
- За теб е предизвикателство. – Челюстта му се стегна. – Обещай.
- Обещавам да се опитам да бъда в безопасност – издекламирах. – Ще се разправям с прането тази вечер – това би трябвало да е изпълнено със смъртна опасност.
- Не падай в пералнята – присмя ми се той.
- Ще се постарая.
И двамата се изправихме.
- Ще се видим утре – въздъхнах аз.
- Струва ти се като много дълго време, нали? – замисли се той.
Кимнах начумерено.
- Ще бъда там на сутринта – обеща той, усмихвайки се криво. Той се пресегна през масата, за да докосне лицето ми, внимателно докосвайки бузата ми. След това се обърна и се отдалечи. Гледах го, докато не изчезна от погледа ми.
Бях болезнено изкушена да пропусна останалата част от деня, или поне физическо, но един предупредителен инстинкт ме спря. Знаех си, че ако изчезна сега, Майк и останалите ще предположат, че съм с Едуард. А Едуард бе разтревожен за времето, което прекарвахме на публично място... ако нещата се объркаха. Отказах да се спирам на последната мисъл, като наместо това се концентрирах да направя нещата по-безопасни за него.
Интуитивно знаех – а усещах, че и той знаеше – че утре щеше да е решаващо. Връзката ни не можеше да продължава да балансира по този начин, на върха на нож. Щяхме да паднем или от единият, или от другият край, като зависехме изцяло на неговите решения или инстинкти. Моите решения бяха взети, взети доста преди да съм ги избрала съзнателно, и се бях посветила докрай. Защото за мен нямаше нищо по-ужасяващо, по-измъчващо, от мисълта да го изоставя. Това бе невъзможно.
Влязох в клас с чувство за дълг. Не можех честно да кажа какво се случи по биология – умът ми бе прекалено погълнат с мисли за утрешният ден. По физическо Майк отново ми проговори – той ми пожела приятно прекарване в Сиатъл. Внимателно му обясних, че съм отменила пътуването си, разтревожена за пикапа ми.
- Ще отидеш ли на танците с Калън? – попита той, внезапно намръщен.
- Не, няма да ходя на танците изобщо.
- Какво ще правиш тогава? – попита той, прекалено заинтересован.
Естественото ми желание бе да му кажа да се разкара. Наместо това излъгах будно.
- Пране, и след това ще поуча за теста по тригонометрия, иначе ще ме скъсат.
- Калън ще ти помогне ли с ученето?
- Едуард – наблегнах аз, - няма да ми помогне с ученето. Той заминава за уикенда. – Лъжите излизаха по-естествено от обикновено, забелязах изненадана.
- Оу. – Той се оживи. – Знаеш ли, можеш да дойдеш на танците с нашата група все пак – това би било яко. Всички ще танцуваме с теб – обеща той.
Представата на лицето на Джесика направи тонът ми по-остър от нужното.
- Няма да ходя на танците, Майк.
- Добре де – той се начумери отново. – Просто ти предлагах.
Когато училището най-накрая свърши, тръгнах към паркинга без много ентусиазъм. Не ми се вървеше пеша до вкъщи, но не виждах как би могъл да е докарал пикапа ми. И тогава, започнах да вярвам, че няма нищо невъзможно за него. Последният инстинкт се оказа правилен – пикапът ми стоеше на същото място, където бе паркирал волвото сутринта. Поклатих глава, скептично настроена, когато отворих незаключената врата и видях ключа си в запалителя.
Имаше и сгънато бяло парче хартия на седалката ми. Влязох вътре и затворих вратата преди да го разтворя. Две думи бяха написани в елегантният му почерк.

Пази се.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Звукът на ръмжащият пикап ме уплаши. Присмях се на себе си.
Когато се прибрах вкъщи, дръжката на вратата бе заключена, веригата спусната, точно както я бях оставила тази сутрин. Влизайки вътре, се отправих право към мокрото помещение. Изглеждаше по същият начин, пак както го бях оставила. Разрових се за дънките си, и след като ги намерих, пребърках джобовете си. Празни. Може би все пак бях закачила ключа си, помислих си аз, разтърсвайки глава.
Като следвах същият инстинкт, който ме бе подтикнал да излъжа Майк, се обадих на Джесика под предлог да й пожелая късмет на танците. Когато тя ми пожела същото за срещата с Едуард, аз й обясних, че се отменя. Тя беше доста по-разочарована, отколкото трябваше да бъде един прост наблюдател. Бързо се сбогувах с нея след това.
Чарли бе разсеян по време на вечеря, предположих, че или е разтревожен за нещо в работата, или щяха да дават баскетболен мач, или просто наистина се наслаждаваше на лазанята – беше трудно да се каже при Чарли.
- Знаеш ли, тате... – започнах, прекъсвайки унесът му.
- Какво, Бел?
- Мисля, че си прав за Сиатъл. Мисля да почакам Джесика или някой друг да дойде с мен.
- Оу – каза той, изненадан. – Ами, добре. Та, искаш ли да остана вкъщи?
- Не, тате, не променяй плановете си. Имам милион неща за правене... домашни, прането... трябва да отида до библиотеката и до магазина. Ще влизам и излизам цял ден... ти отиди и се забавлявай.
- Сигурна ли си?
- Абсолютно, тате. Освен това фризерът има опасно малко риба в него – мисля че са ни останали две или три.
- С теб се живее лесно, Бела – усмихна се той.
- Мога да кажа същото нещо за теб – казах засмяна. Смехът ми спря, но той сякаш не забеляза. Почувствах се виновна, задето го заблудих и насмалко да послушам съвета на Едуард и да му кажа къде ще съм. Насмалко.
След вечеря, сгъвах дрехи и изсипах още една купчина в сушилнята. За нещастие бе типът работа, която държи само ръцете ти заети. Умът ми определено имаше прекалено много свободно време, и излизаше извън контрол. Колебаех се между очакване толкова напрегнато, че беше почти болезнено, и коварен страх, който разклащаше решимостта ми. Трябваше да продължавам да си напомням, че съм взела решението си и нямаше да го изоставя. Извадих бележката му от джоба си много повече от нужното, за да попия двете малки думи, които бе написал. Той искаше да съм в безопасност, повтарях си отново и отново. Държах се за вярата, че накрая желанието ще победи останалите. И какъв беше другият ми избор – да го отрежа окончателно от живота си? Непоносимо. Пък и откакто се бях преместила във Форкс животът ми наистина се въртеше около него.
Но един мъничък гласец в главата ми се тревожеше, чудейки се дали ще боли много... ако всичко свършеше зле.
Успокоих се чак когато настъпи приемливо за лягане време. Знаех, че съм прекалено стресирана, за за заспя, така че направих нещо, което не бях правила преди. Умишлено взех нужното количество приспивателни – от онзи тип, който те събаряше за осем часа. Обикновено не бих си простила такъв тип поведение, но утре щеше да бъде достатъчно сложно и без да се клатя от липсата на сън на всичкото отгоре. Докато чаках хапчетата да подействат, изсуших чистата си коса, докато не стана безупречно права, и се засуетях какво да облека утре. Със всичко приготвено за сутринта, най-накрая легнах в леглото си. Чувствах се хиперактивна, не можех да спра да шавам. Станах и претърсих кашона си с дискове, докато не намерих колекция от нощните песни на Шопен. Пуснах я много тихо и легнах отново, като се концентрирах върху отпускането на индивидуални части от тялото ми. Някъде по средата на упражнението, приспивателните подействаха, и доволно потънах в безсъзнание.
Събудих се рано, като бях спала безпроблемно благодарение на безвъзмездната ми полза на хапчетата. Въпреки че бях добре отпочинала, възвърнах трескавото си безумие от предишната вечер. Облякох се бързо, като загладих бялата си яка към врата ми, преправяйки жълто-кафевият ми пуловер, докато не застана както трябва върху джинсите ми. Погледнах бързо през прозореца, за да установя, че Чарли вече беше заминал. Тънък, памучен слой от облаци, покриваше небето. Не изглеждаха много трайни.
Изядох си закуската без изобщо да усетя вкусът й, като побързах да разчистя след себе си. Погледнах отново през прозореца, но нищо не се бе променило. Току-що бях приключила с миенето на зъбите, и отново слизах надолу по стълбите, когато тихо почукване накара сърцето ми да заблъска срещу ребрата ми.
Прелетях към вратата – като имах малко проблеми със свалянето на веригата, но накрая отворих вратата и той беше там. Цялата тревога се разсея веднага щом погледнах лицето му, успокоявайки се напълно. Въздъхнах облекчено – вчерашните страхове ми се струваха глупави, сега когато той беше тук.
Той не се усмихваше отначало – лицето му бе млачно. Но изведнъж изражението му се просветли, когато ме огледа хубаво, и се разсмя.
- Добро утро – изкикоти се той.
- Какво има? – погледнах надолу, за да се уверя, че не бях забравила нищо важно, като обувки, или гащи.
- Отиваме си. – Той се изсмя отново. Осъзнах че и двамата имаме дълги жълто-кафеви пуловери с показваща се бяла якичка и сини джинси. Засмях се заедно с него, като прикрих тайно чувство на съжаление – защо той трябваше да изглежда като модел от списание, докато аз не можех?
Заключих вратата зад себе си, докато той тръгна към пикапа. Той изчака до пасажерската врата с измъчено изражение, което беше лесно за разбиране.
- Имахме сделка – напомних му самодоволно, като се качих на шофьорското място и се пресегнах да му отключа вратата.
- Накъде? – попитах.
- Сложи си колана – вече съм изнервен.
Хвърлих му мръсен поглед, като се подчиних.
- Накъде? – повторих с въздишка.
- Тръгни по сто и първа на север – поръча той.
Беше изненадващо трудно да се концентрирам върху пътя, докато усещах погледа му върху лицето си. Компенсирах като карах по-бавно от обикновено през все още спящият град.
- Да не би да си запланувала да излезем от Форкс преди да се здрачи?
- Тази кола е достатъчно стара, за да бъде дядо на твоята кола – имай малко респект – отвърнах му аз.
Скоро бяхме излезли от границите на града, въпреки съмненията му. Дебели стволове и покрити със зелен мък пънове заместиха моравите и къщите.
- Завий надясно по сто и десета – инструктира ме той, точно когато щях да попитам. Подчиних се тихомълком.
- И сега караш, докато настилката свърши.
Можех да чуя усмивка в гласът му, но прекалено ме беше страх да не изляза от пътя, за да погледна и да се уверя.
- И какво има в края на настилката? – зачудих се аз.
- Пътека.
- Ще се катерим? – Слава Богу, че обух маратонки.
- Това проблем ли е? – Звучеше така, сякаш го е очаквал.
- Не – опитах се да излъжа уверено. Но ако си мислеше, че пикапът ми е бавен...
- Не се тревожи, само около осем километра са, пък и ние не бързаме.
Осем километра. Не отговорих, за да не чуе как гласът ми се пропуква от паника. Осем километра от заплашителни корени и коварни камъни, които се опитват да уловят глезените ми или да ме осакатят по някакъв друг начин. Това щеше да е унизително.
Пътувахме мълчаливо, докато обмислях предстоящият ужас.
- За какво си мислиш? – попита нетърпеливо той след малко.
- Просто се чудех къде отиваме – излъгах отново.
- На едно място, където обичам да ходя, когато времето е хубаво. – И двамата погледнахме към прозорците към разсейващите се облаци след като каза това.
- Чарли каза, че щяло да е топло днес.
- А ти каза ли на Чарли какво си намислила? – попита той.
- Мне.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Но Джесика си мисли, че отиваме заедно до Сиатъл? – Той изглеждаше зарадван от идеята.
- Не, казах й, че сме отменили плановете си... което си е истина.
- Никой не знае, че си с мен? – Сега беше ядосан.
- Зависи... предполагам, че си казал на Алис?
- Това много помага, Бела – сряза ме той.
Престорих се, че не съм го чула.
- Форкс толкова ли те депресира, че обмисляш самоубийство? – настоя той, когато го игнорирах.
- Ти спомена, че може да ти навлече неприятности... да ни видят публично – напомних му аз.
- Значи се тревожиш, че можеш да навлечеш неприятности на мен – ако ти не се прибереш вкъщи? – Гласът му все още беше ядосан и хапещо саркастичен.
Кимнах, като държах очите си на пътя.
Той промърмори нещо изпод дъха си, като говореше толкова бързо, че не му разбрах.
Мълчахме през останалата част от пътуването. Можех да усетя струята от гневно неодобрение от него, и затова и не можех да измисля какво да кажа.
И след това пътят свърши, стягайки се в малка пешеходна пътечка с малко дървено означение. Паркирах под дърветата и излязох, уплашена, защото той ми беше ядосан, а вече нямах шофирането като извинение да не гледам към него. Беше топло сега, много по-топло откакто бях пристигнала във Форкс, почти влажно под облаците. Свалих пуловера си и го завързах около кръста си, доволна, че носех лека блуза без ръкави – най-вече щом ме очакваше осем-километрово катерене.
Чух вратата му да се затваря, и погледнах, за да видя, че и той бе свалил пуловера си. Той гледаше встрани от мен, към гъстата гора до пикапа ми.
- Насам – каза той, като погледна през рамото си към мен, очите му все още раздразнени. Той закрачи към тъмната гора.
- Ами пътеката? – Паниката беше очевидна в гласът ми, докато побързах да заобиколя пикапа и да го настигна.
- Казах, че има пътека в края на пътя, не че ще се катерим по нея.
- Няма пътека? – попитах отчаяно.
- Няма да ти позволя да се изгубиш. – Той се обърна тогава с присмехулна усмивка, а аз потиснах едно ахване. Бялата му риза беше с къси ръкави и я носеше разкопчана, така че гладката бяла кожа на гърлото му преливаше необезпокоявана в мраморните контури на гръдният му кош, като вече перфектната му мускулатура не беше просто загатната от скриващите дрехи. Беше прекалено перфектен, осъзнах аз с пронизващ удар на отчаяние. Нямаше начин това божествено същество да бе предзназначено за мен.
Той ме погледна, объркан от измъченото ми изражение.
- Искаш ли да се прибереш вкъщи? – попита той тихо, като различна болка от моята напояваше гласът му.
- Не. – Застанах близо до него, загрижена да не изгубя и една секунда от каквото време ми оставаше с него.
- Какво има? – попита той, гласът му нежен.
- Не се катеря много добре – отговорих потиснато аз. – Ще трябва да си много търпелив.
- Мога да бъда търпелив – ако направя голямо усилие. – Той се усмихна, задържайки погледа ми, като се опитваше да ме изкара от внезапната ми, необяснима отпадналост.
Опитах се да отвърна на усмивката му, но не се получи много убедително. Той проучи лицето ми.
- Ще те заведа вкъщи – обеща той. Не можех да кажа дали обещанието бе безусловно, или ограничено до незабавно отклонение. Знаех си, че си мисли, че страхът ме натъжава, затова бях отново благодарна, че бях единственият човек, на когото не можеше да прочете мислите.
- Ако искаш да изкатеря осем километра през джунглата преди залез, по-добре започни да водиш пътя – казах кисело. Той ми се намръщи, борейки се да разбере тонът и изражението ми.
Той се предаде след момент и поведе път към гората.
Не беше чак толкова трудно, колкото се опасявах. Пътят беше най-вече плосък, а и той задържаше влажните папрати и паяжини настрани за мен. Когато правият му път ни срещнеше с паднали дървета или камъни, той ми помагаше като ме повдигаше за лакътя, и след това ме пускаше незабавно, когато преминехме. Студеният допир на кожата му така и не спря да кара сърцето ми да бие нестабилно. Два пъти, когато това се случи, улових погледа на лицето му, който ме убеди, че той някакси можеше да го чуе.
Опитах се да държа очите си далеч от перфектността му колкото се можех повече, но често се изпусках. Всеки път красотата му ме пронизваше с тъга.
През повечето време вървяхме мълчаливо. Само случайно той би задал въпрос, до който не бе успял да стигне през двата дни разпити. Попита ме за рожденните ми дни, за учителките ми от началното училище, за домашните ми любимци от деството – и се наложи да си призная, че след избиването на три поредни риби, се бях отказала от цялата институция. Той се засмя на това, по-силно отколкото бях свикнала – като звънко ехо се отблъскваше обратно към нас от празната гора.
Катеренето ми отне по-голямата част от сутринта, но той не показа и следа от нетърпение. Гората се разпростираше около нас в безграничен лабиринт от древни дървета, и започнах да се притеснявам, че никога няма да открием пътя си обратно. Той беше абсолютно безгрижен, изглеждаше му удобно в зеленият лабиринт, сякаш никога не изпитваше съмнение за нашата посока.
След няколко часа светлината над балдахините се преобрази от мрачен маслинен тон към ясно нефритено. Денят бе станал слънчев – точно както той бе предсказал. За пръв път откакто бяхме навлезли в гората, почувствах вълна на възбуда – която бързо се превърна в нетърпение.
- Стигнахме ли вече? – подразних аз, като се престорих, че се мръщя.
- Почти. – Той се усмихна на смяната в настроението ми. – Виждаш ли светлината пред нас?
Вгледах се в гъстата гора.
- Ъм, трябва ли?
- Може би е прекалено рано за твоите очи – усмихна се самодоволно той.
- Време е да посетим очният лекар – промърморих аз. Самодоволната му усмивка стана още по-ясна.
Но точно тогава, след още около стотина метра, определено можех да видя светлината в дърветата пред нас, блясък, който беше жълт наместо зелен. Увеличих скоростта си, като нетърпението ми нарастваше с всяка крачка. Той ме остави да водя сега, следвайки ме безшумно.
Достигнах края на езерото от светлина и престъпих през последните ресни от папрати в най-невероятното място, което някога бях виждала. Ливадата беше малка, идеално кръгла, и изпълнена с диви цветя – виолетово, жълто и нежно бяло. Някъде наблизо можех да чуя бълбукащата музика на поточе. Слънцето беше точно над нас, като изпълваше кръга с лека мъгла от наситена слънчева светлина. Вървях бавно, изпълнена с благоговение, през меката трева, люлеещи се цветя и топъл, позлатен въздух. Обърнах се леко, като исках да споделя това с него, но той не беше зад мен, където си мислех, че ще е. Завъртях се около себе си, като го затърсих с внезапно притеснение. Накрая го забелязах, все още под гъстата сянка на балдахина на ръба на котловината, като ме гледаше с предпазливи очи. Едва тогава си спомних какво бе отнело красотата на ливадата от умът ми – загадката около Едуард и слънцето, която той беше обещал да ми покаже днес.
Пристъпих крачка напред към него, очите ми осветени от любопиството. Неговите бяха предпазливи, неохотни. Усмихна му се насърчително и го подканих с ръката си, като направих още една крачка към него. Той вдигна предупредително ръка, а аз се поколебах, като се залюлях напред-назад на петите си.
Едуард сякаш си пое дълбоко въздух, след което пристъпи към яркият блясък на обедното слънце.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
13. ПРИЗНАНИЯ

Едуард на слънчевата светлина беше шокиращ. Не можех да му свикна, макар да го зяпах цял следобед. Кожата му, бяла въпреки бледата руменина от вчерашният лов, буквално блещукаше, сякаш хиляди малки диаманти бяха закрепени върху него. Той лежеше напълно мирен в тревата, ризата му разкриваше изваяният му, нажежен гръден кош, искрящите му ръце голи. Лъщящите му, бледо лилави клепачи бяха затворени, въпреки че не спеше разбира се. Перфектна статуя, издълбана от някакъв непознат камък, гладка като мрамор, блестяща като кристал.
От време на време устните му се движеха толкова бързо, че изглеждаха, сякаш трепереха. Но когато попитах, той ми каза че си тананика – беше прекалено ниско за мен, за да го чуя.
Аз също се наслаждавах на слънцето, макар въздуха да не бе достатъчно сух за предпочитанията ми. И на мен би ми харесало да се излегна като него и да позволя слънцето да топли лицето ми. Но останах свита, с брадичка опряна върху коленете ми, като не желаех да сваля очите си от него. Вятърът беше нежен – разпиля косата ми и надипли тревата, която се поклащаше около безжизнената му форма.
Ливадата, която ми се струваше толкова грандиозна отначало, сега бледнееше пред неговото великолепие.
Колебливо, винаги уплашена, дори сега, че ще изчезне като мираж, прекалено красив, за да е истински... колебливо протегнах ръка и погалих опакото на блещукащата му ръка, която стоеше близо до мен.Отново се маех от перфектната тъкан, атлазено гладка, студена като камък. Когато вдигнах поглед отново, очите му бяха отворени и ме наблюдаваха. Днес бяха карамелени, по-светли, по-топли след лова. Бързата му усмивка повдигна краищата на безукорните му устни.
- Не те ли плаша? – попита закачливо той, но можех да чуя истинското любопитство в мекият му глас.
- Не повече от обикновено.
Той се усмихна по-широко – зъбите му проблеснаха на слънцето.
Примъкнах се по-близо, като протегнах цялата си ръка сега, за да проследя контурите му от китката до лакътя с пръстите си. Видях, че пръстите ми треперят, и знаех, че това няма да му убегне.
- Имаш ли нещо против? – попитах, когато той затвори очите си отново.
- Не – каза той без да отваря очи. – Не можеш да си представиш какво е чувството – въздъхна той.
Леко прокарах ръката си през перфектните мускули на ръката му, проследих бледите дири от синкави вени от вътрешната страна на лакътя му. С другата си ръка се пресегнах да обърна ръката му. Разбирайки какво желаех, той обърна дланта си нагоре в едно от онези шеметно бързи, объркващи негови движения. Стреснах се – пръстът ми замръзна върху ръката му за една кратка секунда.
- Извинявай – промърмори той. Вдигнах поглед, за да видя отново златните му очи. – Прекалено лесно е да бъда себе си с теб.
Вдигнах ръката му, като я обърнах по този начин и се загледах как слънцето блести по дланта му. Приближих я по-близо до лицето си, като се опитвах да открия скритите кристалчета в кожата му.
- Кажи ми за какво си мислиш? – прошепна той. Вдигнах глава, за да видя очите му, които ме гледаха, внезапно напрегнати. – Все още ми е много странно, да не знам.
- Знаеш ли, останалата част от нас се чувстват така през цялото време.
- Труден живот. – Дали си въобразих следата от скръб в гласът му? – Но не ми отговори.
- Исками се да знаех ти за какво си мислиш... – поколебах се аз.
- И?
- Исками се да можех да повярвам, че си истински. И ми се иска да не се страхувах.
- Не искам да се страхуваш. – Гласът му беше тих шепот. Чух това, което той наистина искаше искрено да отвърне, че няма нужда да се страхувам, че няма от какво да се страхувам.
- Е, нямах предвид точно този тип страх, въпреки че това определено е нещо върху което да се замислиш.
Толкова бързо, че пропуснах движението, той вече беше полу-седнал, подпрял се на дясната си ръка, докато лявата му длан все още бе в моите ръце. Ангелското му лице бе на няколко сантиметра от моите. Щях – или трябваше – да се отдръпна назад от неочакваната му близост, но не можех да помръдна. Златните му очи ме омагьосваха.
- От какво се страхуваш тогава? – прошепна внимателно той.
Но не можех да отговоря. Точно както веднъж преди това, усетих студеният му дъх в лицето си. Сладка, неустоима, миризмата накара устата ми да се напълни със слюнка. Не бях изпитвала подобно нещо. Инстинктимно, без да се замислям, се наведох напред, вдишвайки.
И той бе изчезнал, ръката му откъсната от моята. Докато очите ми успяха да се фокусират, той бе на двайсетина крачки от мен, като стоеше на ръба на малката ливада, в гъстата сянка на едно голямо чамово дърво. Той ме гледаше, очите му тъмни в сенките, изражението му непроницаемо.
Можех да почувствам болката и шока по лицето ми. Празната ми ръка бе като ужилена.
- Аз... съжалявам... Едуард – прошепнах аз. Знаех, че можеше да ме чуе.
- Дай ми момент – извика той достатъчно силно за моите не толкова чувствителни уши. Стоях абсолютно неподвижно.
След десет невероятно дълги секунди, той се върна обратно, вървейки бавно. Той се спря, все още на няколко крачки от мен, и после потъна грациозно в тревата, кръстосвайки крака. Очите му не напуснаха моите. Той си пое два дълбоки дъха, след което се усмихна извинително.
- Толкова съжалявам – поколеба се той. – Ще ме разбереш ли какво имам предвид, ако ти кажа, че съм само човек?
Кимнах веднъж, без да мога съвсем да се усмихна на шегата му. Адреналинът пулсираше през вените ми, докато реализацията за опасност бавно изплуваше на повърхността. Можеше да помирише това от мястото си. Усмивката му стана подигравателна.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Аз съм най-добрият хищник на света, не съм ли? Всичко в мен те привлича – гласът ми, лицето ми, дори мирисът ми. Сякаш имам нужда от това! – Внезапно той бе скочил на крака, като се отдалечи грубо, веднага изчезвайки от поглед, само за да се появи отново под същото дърво като преди, след като бе обиколил ливадата за половин секунда.
- Сякаш би могла да ме надбягаш – засмя се горчиво той.
Той се пресегна с една ръка, и с оглушително пропукване, без усилие той отчупи един клон дебел около шейсетина сантиметра от ствола на смърча. Балансира го в ръката си за момент, след което го захвърли с шеметна скорост, като го разби в едно друго огромно дърво, което се разтресе от удара.
И после отново беше пред мен, само на две крачки разстояние, все още мирен като скала.
- Сякаш би могла да ме пребориш – усмихна се нежно той.
Стоях неподвижно, по-изплашена от него, отколкото някога съм била. Никога не го бях виждала толкова напълно освободен от внимателно изградената си фасада. Никога не е бил по-малко човек... или по-красив. Лицето ми мъртвешки бледо, очите ми разширени, стоях като птичка прикована от очите на змия.
Очарователните му очи сякаш за момент заблестяха с безразсъдна възбуда. След това като минаха няколко секунди, те се замъглиха. Изражението му бавно се превърна в маска от древна тъга.
- Не се страхувай – промърмори той, кадифеният му глас неволно съблазнителен. – Обещавам... – Той се поколеба. – Заклевам се да не те нараня. – Той изглеждаше по-загрижен да убеди себе си отколкото мен.
- Моля те прости ми – каза той сдържано. – Мога да се контролирам. Просто ме хвана неподготвен. Но сега ще се държа по-добре.
Той изчака, но аз все още не можех да говоря.
- Не съм жаден днес, наистина – смигна ми той.
Трябваше да се засмея на това, въпреки че звукът бе треперещ и накъсан.
- Добре ли си? – попита деликатно той, като се пресегна бавно, внимателно, за да постави мраморната си ръка обратно в моята.
Погледнах към гладката му, студена ръка, и след това в очите му. Бяха нежни, разкаяни. Сведох глава обратно към ръката му, и тогава бавно се върнах към проследяването на линиите по ръката му с пръста си. Вдигнах поглед и се усмихна плахо.
Той ми отвърна с омайваща усмивка.
- Та докъде бяхме преди да проявя такава грубост? – попита той с благата напевност на отминалият век.
- Честно казано не си спомням.
Той се усмихна, но лицето му бе засрамено.
- Мисля, че говорехме за това защо те е страх, освен очевидните причини.
- А, да.
- Е?
Погледнах надолу към ръката му, като безцелно закръжих по гладката му длан, оцветена като дъгата. Секундите минаваха бавно.
- Колко лесно се ядосвам – въздъхна той. Погледнах в очите му, внезапно усещайки, че това беше точно толкова ново за него, колкото и за мен. Колкото и години на неизмерим опит да бе имал, това беше трудно и за него. Внезапно се окуражих от тази мисъл.
- Страхувах се... защото, е, за очевидните причини. Не мога да остана с теб. А ме е страх,че искам да остана с теб, много повече отколкото би трябвало. – Гледах ръцете му, докато говорех. Беше ми трудно да го кажа на глас.
- Да – съгласи се той бавно. – Това е действително нещо, от което трябва да се страхуваш. Да искаш да бъдеш с мен. Това наистина не е в твой най-добър интерес.
Намръщих се.
- Трябваше да си тръгна много отдавна – въздъхна той. – Трябва да си тръгна сега. Но не знам дали ще мога.
- Не искам да си тръгваш – смутолевих жалко аз, все още гледайки надолу.
- И именно заради това трябва да го направя. Но не се тревожи. Аз съм невероятно егоистично същество. Копнея за компанията ти прекалено много, за да направя това, което би трябвало.
- Радвам се.
- Недей! – Той отдръпна ръката си, този път по-нежно – гласът му бе по-груб от обичайното. Груб за него, но все още по-красив от който и да е друг човешки глас. Беше ми трудно да съм на една вълна с него – внезапните му смени на настроенията винаги ме оставяха крачка назад, замаяна.
- Не копнея само за твоята компания! Никога не забравяй това. Никога не забравяй, че съм по-опасен за теб от колкото за останалите. – Той се спря, и го видях да се вглежда невиждащо в гората.
Замислих се за момент.
- Не мисля, че разбирам какво точно имаш предвид – поне в последната част – казах аз.
Той погледна обратно към мен и се усмихна, настроението му отново се смени.
- Как да обясня? – замисли се той. – И без да те плаша отново... хмммм. – Без да се замисля, той постави отново ръката си в моята – този път я задържах здраво с и двете си длани. Той погледна ръцете ни. - Това е невероятно приятно, топлината – въздъхна той.
Мина още един момент, докато той събираше мислите си.
- Нали знаеш как на всеки му харесва различен вкус? – започна той. – Някои хора обичат шоколадов сладолед, а други предпочитат ягодов?
Кимнах.
- Извинявай за аналогията с храната – не можех да се сетя за друг начин да обясня.
Усмихнах се. Той отвърна печално на усмивката ми.
- Виждаш ли, всеки човек ухае различно, има различна есенция. Ако заключих алкохолик с стая пълна със студена бира, той с удоволствие би я изпил. Но би могъл да устои, ако иска, ако е бивш алкохолик. Сега да кажем, че поставяш в стаята чаша от сто годишно бренди, най-рядкият, най-добрият коняк – и изпълниш стаята с ароматът му – как мислиш, че би преживял това?
Стояхме мълчаливо, като се гледахме в очите – опитвахме се да прочетем взаимно мислите си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той пръв наруши мълчанието.
- Може би това не е правилното сравнение. Може би би било прекалено лесно да откаже брендито. Може би трябваше да направя алкохолика наркоман вместо това.
- Та това, което казваш е, че аз съм твоят тип хероин? – подразних го аз, като се опитвах да развеселя настроението.
Той ми се усмихна бързо, като изглежда оцени усилието ми.
- Да, ти си точно моят тип хероин.
- Това често ли се случва? – попитах аз.
Той погледна към върховете на дърветата, обмисляйки отговорът си.
- Говорих с братята ми за това – той все още се вглеждаше в далечината. – За Джаспър всички вие си приличате. Той се присъедини най-наскоро в семейството ни. За него е трудно да се въздържа изобщо. Не е имал време да развие чувствителност към разликата в миризмите, вкусовете. – Той погледна бързо към мен, изражението му съжалително. – Извинявай – каза той.
- Нямам против. Моля те, не се тревожи, че ще ме обидиш, или изплашиш, или каквото и да е там. Това е начинът, по който мислиш. Мога да те разбера, или поне да се опитам. Просто обясни доколкото можеш.
Той си пое дълбоко въздух и се загледа отново в небето.
- Та Джаспър не беше сигурен дали някога е срещал някой, който е – той се поколеба, търсейки правилната дума, - толкова неустоим, колкото си ти за мен. Което ме кара да си мисля, че не е. Емет е бил по-дълго на влака, така да се каже, и ме разбра какво имам предвид. Той каза, че го е имал два пъти, единият по-силен от другият.
- Ами ти?
- Никога.
Думата увисна за момент в топлият бриз.
- Какво е направил Емет? – попитах аз, като наруших мълчанието.
Не трябваше да задавам този въпрос. Лицето му помръкна, ръката му се сви в юмрук в моята. Той погледна настрани. Изчаках, но той нямаше да ми отговори.
- Предполагам, че знам – накрая казах.
Той вдигна очи – изражението му тъжно, умоляващо.
- Дори и най-силните от нас падат от влака, нали така?
- Какво чакаш? Позволението ми? – Гласът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах. Опитах се да направя тонът си по-мил – можех да предположа какво му струва откровенноста му. – Имам предвид, това означава ли, че няма надежда? – Колко спокойно съм можела да обсъждам собствената си смърт!
- Не, не! – Гласът му беше мигновено гузен. – Разбира се, че има надежда! Имам предвид, разбира се, че няма... – Той остави изречението да увисне. Очите му изгаряха моите. – Нашето е различно. Емет... това са били просто непознати, които е срещнал. Било е преди много години, и той не е бил така... трениран, така предпазлив, какъвто е сега.
Той притихна, докато ме наблюдаваше напрегнато, докато премислях нещата.
- Значи, ако се бяхме срещнали... о, не знам, в тъмна алея или нещо такова... – гласът ми затихна.
- Костваше ми всичко, което имах, за да не скоча по средата на часа пълен с деца и... – Той спря рязко, като извърна поглед. – Когато мина покрай мен, можех да проваля всичко, което Карлайл бе изградил за нас, точно тогава и точно там. Ако не бях отричал жаждата си през последните, е, прекалено много години, нямаше да успея да се спра. – Той замълча, като се мръщеше срещу дърветата.
Той погледна към мен мрачно, когато и двамата си спомнихме.
- Сигурно си си помислила, че съм луд.
- Не можех да разбера защо. Как може толкова бързо да ме намразиш...
- За мен беше, сякаш ти си някакъв демон, призован право от собственият ми Ад, за да ме унищожи. Мирисът, който идваше от кожата ти... мислех си, че ме доведе до умопомрачение през този ден. В този един час измислих стотици начини да те подмамя от стаята, за да дойдеш с мен, да те хвана сама. И се борих с всеки един от тях, като мислех за семейството си, какво бих им причинил. Трябваше да избягам, да изчезна преди да изговоря думите, които да те накарат да ме последваш...
Той вдигна поглед към слисаното ми изражение, докато се опитвах да възприема горчивите му спомени. Златните му очи ме изгаряха изпод миглите му, хипнотични и смъртоносни.
- Ти щеше да ме последваш - обеща той.
- Без съмнение - опитах се да говоря спокойно.
Той се намръщи на ръцете ми, като ме освободи от силата на погледа си. - И тогава, когато се опитвах да пренаредя програмата си в безсмислен опит да те избегна, ти беше там - в близост в онази малка, топла стая, мирисът ти беше влудяващ. Насмалко да те взема още тогава. Имаше само още един крехък човек там - толкова лесен за елиминиране.
Потреперих под топлото слънце, като виждах спомените си с наново през неговите очи, едва сега усещайки опасността. Горката госпожица Коуп - потреперих отново при мисълта колко близо съм била до нехайната отговорност за смъртта й.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Но устоях. Не знам как. Насилих се да не те чакам, да не те последвам след училище. Беше по-лесно навън, когато не можех да те усетя повече, да мисля по-ясно, да взема правилните решения. Оставих останалите до вкъщи - бях прекалено засрамен, за да им кажа колко съм-слаб, само усетиха, че нещо не е както трябва - и отидох право към Карлайл, в болницата, за да му кажа, че заминавам.
Изгледах го изненадана.
- Разменихме си колите - той имаше бензин до горе, а аз не исках да спирам. Не смеех да се прибера вкъщи, да се изправя в лице с Езме. Тя нямаше да ме остави да си тръгна, без да направи сцена. Щеше да се опита да ме убеди, че не е нужно... До следващата сутрин бях в Аляска. - Той звучеше засрамен, сякаш бе признал голямо малодушие. - Прекарах два дни там с някои стари познати... но бях обзет от носталгия по дома. Мразех се задето бях разстроил Езме и останалите, осиновеното ми семейство. В чистият въздух на планините ми беше трудно да повярвам, че си толкова неустоима. Убедих се, че бе проява на слабост да избягам. И преди се бях справял с изкушенията, не от такава величина, дори не беше близо, но аз бях силен. Че коя беше ти, едно незначително малко момиче... - ухили се той взнезапно, - ... да ме прогони от мястото, където исках да съм? Затова се върнах... - Той се загледа в пространството.
Не можех да говоря.
- Взех предпазни мерки, ловувах, хранех се повече от обикновено преди да те видя отново. Бях сигурен, че съм достатъчно силен, за да те третирам като всеки друг човек. Бях прекалено арогантен. Без съмнение беше сложно, защото не можех просто да прочета мислите ти, да знам каква е реакцията ти към мен. Не бях свикнал да вземам такива заобиколни мерки, като да подслушвам думите ти в умът на Джесика... а нейният ум не е много оригинален, и беше досадно да се унижавам до това. А и не можех да знам дали наистина имаш предвид това, което казваш. Всичко това беше крайно дразнещо. - Той се намръщи при мисълта. - Исках да забравиш отношението ми от първият ден, ако бе възможно, затова се опитах да говоря с теб така, както бих говорил с който и да е. Бях нетърпелив всъщност, като се надявах да дешифрирам някоя от мислите ти. Но ти беше прекалено интересна, осъзнах, че съм погълнат от изразяването ти... и от време на време раздвижваше въздуха с ръка или с косата си, и мирисът пак ме зашеметяваше... Разбира се, ти бе почти прегазена до смърт пред очите ми. По-късно измислих едно наистина добро обяснение за начина, по който бях реагирал тогава - защото, ако не те бях спасил, ако кръвта ти беше разляна пред мен, не мисля, че бих се спрял да разкрия какви сме всъщност. Обаче се сетих за това извинение по-късно. По онова време, единственото, което можех да мисля е, "Само не нея".
Той затвори очи, изгубен в агонизиращото си признание. Слушах го, повече жадна отколкото рационална. Разумът ми казваше, че би трябвало да съм ужасена. Наместо това бях облекчена да разбера най-накрая. И бях изпълнена със съчувствие към страданията му, дори сега, когато признаваше желанието си да отнеме живота ми.
Чак сега възвърнах гласът си, който обаче бе немощен.
- В болницата?
Очите му проблеснаха към мен.
- Бях ужасен. Не можех да повярвам, че ни бях изложил на опасност въпреки всичко, че се бях оставил на твоята власт - от всички възможни хора. Сякаш се нуждаех от още един мотив да те убия. - И двамата трепнахме, когато се изплъзна тази дума. - Но имаше обратният ефект - продължи той бързо. - Скарах се с Розали, Емет и Джаспър, когато те предложиха, че сега му е времето... най-ужасната кавга, която сме имали. Карлайл беше на моя страна, както и Алис - той направи гримаса, когато спомена името й. Не можех да си представя защо. - Езме ми каза да направя това, което сметна за редно, за да ме накара да остана. - Той поклати глава снизходително. - На следващият ден подслушвах умовете на всички, с които говори, шокиран, че държиш на думата си. Не те разбирах изобщо. Но знаех, че не мога да се замесвам повече с теб. Направих всичко възможно, за да стоя колкото се може по-надалеч от теб. И всеки ден ароматът на кожа ти, дъхът ти, косата ти... удряше ме толкова силно, колкото и първият ден.
Той отново срещна очите ми, и неговите бяха неочаквано топли.
- И въпреки това - продължи той, - щеше да се окаже по-добре, ако бях разкрил всички ни в онзи пръв момент, отколкото сега, тук - без свидетели и нищо да ме спре - да те нараня.
- Защо? - бях достатъчно човечна, за да попитам.
- Изабела. - Той произнесе името ми внимателно, след това игриво разроши косата ми със свободната си ръка. Шок премина през тялото ми при небрежното му докосване. - Бела, не бих могъл да живея със себе си, ако някога те нараня. Не знаеш колко много ме измъчваше. - Той погледна надолу, отново засрамен. - Мисълта за теб, неподвижна, бяла, студена... да не видя никога как се изчервяваш ярко отново, никога да не зърна онзи блясък на интуицията в очите ти, когато разкриеш преструвките ми... би било непоносимо. - Той вдигна възхитителните си, измъчени очи към мен. - Ти си най-важното нещо за мен сега. Най-важното нещо за мен изобщо.
Главата ми се въртеше от рязката смяна на посоката, която разговорът ни бе поел. От веселата тема за неизбежната ми смърт, внезапно се обяснявахме един на друг. Той чакаше, и въпреки че гледах надолу към ръцете ни между нас, знаех че златните му очи са върху мен.
- Ти вече знаеш какво чувствам аз, разбира се - накрая казах. - Аз съм тук... което, грубо преведено, означава, че предпочитам да умра, отколкото да стоя далеч от теб. - Намръщих се. - Аз съм идиот.
- Наистина си идиот - съгласи се той през смях. Очите ни се срещнаха и аз също се засмях. Смеехме се заедно на идиотщината и на очевидната невъзможност на подобен момент по това време.
- И така лъвът се влюби в агнето... - промърмори той. Погледнах настрани, скривайки очите си тъй като се развълнувах от думата.
- Какво глупаво агне - въздъхнах аз.
- Какъв извратен, мазохистичен лъв. - Той се вгледа в тъмната гора за дълъг момент, и аз се зачудих къде са го отвели мислите му.
- Защо...? - започнах аз, и след това замълчах, несигурна как да продължа.
- Да?
- Кажи ми защо избяга от мен преди малко?
- Знаеш защо - усмивката му отслабна.
- Не, имам предвид, къде точно сгреших? Виждаш ли, трябва да съм подготвена, затова е по-добре да знам какво не трябва да правя. Това, например - погалих опакото на ръката му - изглежда е наред.
Той се усмихна отново.
- Не си направила нищо лошо, Бела. Вината е моя.
- Но аз искам да помогна, ако мога, за да не го правя толкова трудно за теб.
- Е... - той се замисли за момент. - Беше по-скоро близостта ти. Повечето хора инстинктивно се отдръпват от нас, сякаш отблъснати от неземността ни... Не очаквах да се приближиш толкова. А и мирисът на гърлото ти. - Той се спря, като погледна да види дали ме е разстроил.
- Добре тогава - казах вятърничаво, като се опитвах да облекча внезапно напрегнатата атмосфера. Свих брадичката си. - Няма повече гърло.
Проработи - той се засмя.
- Не, наистина, бях по-скоро изненадан.
Той вдигна свободната си ръка и я постави нежно върху шията ми. Стоях неподвижно, студът на допирът му бе естествено предупреждение - предупреждение, което ми казваше да съм ужасена. Но нямаше чувство на страх в мен. Но имаше, въпреки това, други чувства...
- Виждаш ли - каза той. - Всичко е наред.
Кръвта ми препускаше и ми се иска да можех да я забавя, като усещах, че това навярно прави всичко много по-трудно - туптенето на пулса във вените ми. Определено можеше да го чуе.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Руменината на страните ти е очарователна - промърмори той. Той нежно освободи и другата си ръка. Ръцете ми увиснаха в скута ми. Той нежно докосна бузата ми, след което задържа лицето ми в мраморните си ръце. - Стой мирно - прошепна той, сякаш не бях замръзнала вече.
Бавно, без да откъсва очи от моите, той се наведе към мен. След това внезапно, но много внимателно, той опря студената си буза срещу вдлъбнатината в основата на гърлото ми. Не можех да помръдна дори и да исках. Заслушах се в звука на равното му дишане, като гледах как слънцето и вятъра си играят с бронзовата му коса, по-човешка от която и да е друга част в него.
Преднамерено бавно, ръцете му се спуснаха отстрани на шията ми. Трепнах и го чух да улавя дъха си. Но ръцете му не спряха, докато бавно се придвижиха към раменете ми, и след това спряха.
Лицето му се придвижи, носът му опираше ключицата ми. Той се установи с едната страна на лицето му притисната леко срещу гръдният ми кош.
Той слушаше сърцето ми.
Въздъхна.
Не знаех колко време стояхме без да се движим. Можеха да бъдат часове. Евентуално туптенето на пулсът ми се забави, но той не мръдна, нито проговори, докато ме държеше. Знаех, че във всеки момент може да му дойде в повече, и че животът ми щеше да свърши - толкова бързо, че можех дори да не разбера. А не можех да се накарам да ме е страх. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че ме докосваше.
И тогава, прекалено рано, той ме пусна.
Очите му бяха спокойни.
- Вече няма да е толкова трудно - каза той доволно.
- Това много трудно ли ти беше?
- Дори не беше и наполовина толкова лошо, колкото си представях, че ще е. Ами ти?
- Не, не беше лошо... за мен.
Той се усмихна на интонацията ми.
- Знаеш какво имам предвид.
Усмихнах се.
- Ето. - Той взе ръката ми и я постави върху бузата си. - Усещаш ли колко е топла?
И наистина беше почти топла, обичайно студената му кожа. Само че почти не забелязах, защото докосвах лицето му, нещо за което си мечтаех непрекъснато още от първият ден, когато го видях.
- Не мърдай - прошепнах аз.
Никой не може да бъде неподвижен като Едуард. Той затвори очи и застана като камък, скулптура изпод ръката ми.
Движех се дори по-бавно от него, като внимавах да не направя едно неочаквано движение. Погалих страните му, деликатно докоснах клепачите му, лилавата сянка под очите му. Проследих формата на идеалният му нос, и тогава, все толкова внимателно, на безукорните му устни. Устните му се разтвориха изпод ръката ми, и можех да усетя студеният му дъх върху пръстите ми. Исках да се наведа, да вдъхна аромата му. Затова пуснах ръката си и се отдръпнах, без да искам да го притискам много.
Той отвори очи, а те бяха гладни. Не по начин, който да ме накара да се страхувам, а по-скоро да присвие мускулите на стомаха ми и да накара пулсът ми да забие през вените ми отново.
- Исками се - прошепна той, - исками се да можеше да усетиш... сложността... объркването... което изпитвам. Да можеше да разбереш.
Той вдигна ръка към косата ми и внимателно я отметна от лицето ми.
- Обясни ми.
- Не знам дали ще мога. Казах ти, от една страна, гладът - жаждата - онова окаяно съшество, което съм, съчувствам ти. И мисля, че можеш да разбереш това до известна степен. Макар че - той почти се усмихна, - тъй като не си пристрастена към каквито и да е нелегални субстанции, вероятно не можеш да вникнеш напълно в смисъла. Но... - Пръстите му докоснаха леко устните ми, карайки ме да потреперя отново. - Има и друг вид глад. Глад, който дори не разбирам, който ми е чужд.
- Мисля, че разбирам това по-добре отколкото си мислиш.
- Не съм свикнал да се чувствам толкова човешки. Винаги ли е така?
- За мен? - Замълчах. - Не, никога. Никога преди това.
Той задържа ръцете ми в своите. Чувствах ги толкова слаби в желязната му хватка.
- Не знам как да съм близо до теб - призна той. - Не знам дали мога.
Наведох се много бавно напред, предупреждавайки го с очите си. Поставих бузата си срещу каменната му гръд. Можех да чуя само дишането му и нищо друго.
- Това е достатъчно - въздъхнах аз, като затворих очи.
По един много човешки начин, той ме обви с ръцете си и притисна лицето си о косата ми.
- По-добър си, отколкото си мислиш - отбелязах аз.
- Имам човешки инстинкти - може да са дълбоко заровени, но са там.
Седяхме така за един неизмеримо дълъг момент - чудех се дали не му се мърдаше като на мен. Но можех да видя как светлината отслабва, сенките на дърветата започнаха да ни достигат, и аз въздъхнах.
- Трябва да тръгваш.
- Мислех си, че не можеш да четеш мислите ми.
- Просто ми става по-ясен - можех да чуя усмивката в гласът му.
Той хвана раменете ми и аз погледнах лицето му.
- Може ли да ти покажа нещо? - попита той, като внезапна възбуда освети очите му.
- Да ми покажеш какво?
- Ще ти покажа как аз пътувам из гората. - Той видя изражението ми. - Не се тревожи, ще бъдеш в безопасност, пък и ще стигнем до пикапа ти много по-бързо. - Устата му се изви в онази крива усмивка, толкова красива, че сърцето ми почти спря.
- В прилеп ли ще се превърнеш? - попитах предпазливо.
Той се засмя толкова силно, колкото не го бях чувала досега.
- Сякаш не съм го чувал това и преди!
- Да бе, сигурно го ти го казват през цялото време.
- Хайде, малка страхливке, качи се на гърба ми.
Исках да видя дали се шегува, но очевидно, той бе сериозен. Той се усмихна, когато видя колебанието ми и се пресегна към мен. Сърцето ми реагира - дори и да не можеше да чете мислите ми, пулсът ми винаги ме издаваше. След това продължи да ме вдига върху гърбът си , със съвсем малко усилие от моя страна, пък и, когато се настаних на място, го обвих толкова силно с краката и ръцете си, че нормален човек би се задушил. Все едно да се сграбча за скала.
- Малко по-тежка съм от една раница - предупредих аз.
- Ха! - изсумтя той. Почти можех да видя как извърта очи. Не го бях виждала толкова оживен досега.
Той ме стресна, като внезапно сграбчи ръката ми, притисна дланта ми към лицето си и вдиша дълбоко.
- Става все по-лесно - смутолеви той.
И след това започна да тича.
Ако някога се бях страхувала от смъртта в негово присъствие, било е нищо в сравнение с това, което чувствах сега.
Той профуча през тъмните, гъсти дъбрави на гората като куршум, като призрак. Нямаше нито звук, нито доказателство, че краката му докосваха земята. Дишането му не се промени, никога не показа някакво усилие. Но дърветата летяха покрай нас с опасна скорост, винаги пропускайки ги с няколко сантиметра.
Бях прекалено ужасена, за да затворя очи, въпреки че студеният горски въздух плющеше в лицето ми и го изгаряше. Чувствах се, сякаш бях глупаво подала главата си през прозореца на самолет по време на полет. И за пръв път в живота ми, почувствах замайващата слабост на гадене от движението.
И изведнъж свърши. Бяхме се катерили с часове, докато стигнем ливадата на Едуард, а сега, въпрос на няколко минути, се бяхме върнали до пикапа.
- Ободряващо, нали? - Гласът му беше висок, развълнуван.
Той застана неподвижно, докато чакаше да сляза. Опитах, но мускулите ми не ме слушаха. Ръцете и краката ми стояха сключени около него, докато главата ми се въртеше неудобно.
- Бела? - попита той, вече разтревожен.
- Мисля, че трябва да полегна - задъхах се аз.
- О, извинявай - той все още ме чакаше, но аз не можех да помръдна.
- Мисля, че имам нужда от помощ - признах аз.
Той се засмя тихо, и внимателно отпусна хватката ми около вратът си. Нямаше съпротивление срешу желязната сила на ръцете му. След което ме извъртя, за да се обърна към него, гушвайки ме в ръцете си, сякаш бях малко дете. Задържа ме за момент, след което внимателно ме постави на гъвкавата папрат.
- Как се чувстваш? - попита той.
Не можех да знам как се чувствам, когато главата ми се въртеше толкова бързо.
- Замаяна, струва ми се.
- Сложи глава между коленете си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Опитах това и помогна малко. Вдишвах и издишвах бавно, като държах главата си мирна. Усещах, че седи до мен. Мина време, и евентуално открих, че мога да вдигна главата си. Имаше кух звънтящ звук в ушите ми.
- Предполагам, че това не беше добра идея - замисли се той.
Опитах се да бъда позитивна, но гласът ми беше немощен.
- Не, беше много интересно.
- Хах! Бяла си като призрак... не, бяла си като мен!
- Май че трябваше да си затворя очите.
- Спомни си го това следващият път.
- Следващият път! - простенах аз.
Той се засмя, настроението му все още лъчезарно.
- Фукльо - измърморих аз.
- Отвори очи, Бела - каза тихо той.
И той беше точно там, лицето му толкова близо до моето. Красотата му ме порази - беше прекалено много, прекаленост към която не можех да свикна.
- Мислех си, докато тичах... - Той замълча.
- Да не удариш някое дърво, надявам се.
- Глупава Бела - изкиска се той. - Бягането ми е втора природа, не е нещо, за което трябва да мисля.
- Фукльо - измърморих отново.
Той се усмихна.
- Не - продължи той. - Мислех си за нещо, което исках да опитам. - И той пак взе лицето ми в ръцете си.
Не можех да дишам.
Той се поколеба - но не по нормалният начин, по човешкият начин.
Не по начина, по който мъжът се спира преди да целуне една жена, за да прецени реакцията й, да види как ще бъде приет. Навярно би се позабавил, за да узължи момента, този идеален момент на очакване, който понякога е по-добър и от самата целувка.
Едуард се баваше, за да се провери, за да види дали е безопасно, да се убеди, че все още има контрол над нуждата си.
И тогава студените му, мраморни устни се притиснаха нежно към моите.
Това, което никой от нас не очакваше, беше моят отговор.
Кръвта закипя изпод кожата ми, изгори устните ми. Дишането ми се превърна в диво задъхване. Пръстите ми се преплетоха в косата му, притискайки го към мен. Устните ми се разтвориха, докато вдишвах опияняващатия му аромат.
Незабавно почувствах как той се превръща в неотзивчива скала изпод устните ми. Ръцете му нежно, но с настоятелна сила, избутаха лицето ми назад. Отворих очи, за да видя сдържаното му изражение.
- О-па - издишах аз.
- Това е меко казано.
Очите му бяха диви, челюстта му стисната в остро въздържание, обаче не промени перфектното си изражение. Той задържа лицето ми на сантиметри от неговото. Омайваше очите ми.
- Дали да... - опитах се да се отдръпна, за да му дам малко пространство.
Ръцете му отказаха да ми позволят да помръдна и със сантиметър.
- Не, поносимо е. Изчакай за момент, моля те. - Гласът му беше учтив и сдържан.
Държах очите си върху неговите, като наблюдавах как възбудата в тях отслабва и се смекчава.
Тогава се усмихна изненадващо дяволито.
- Така - каза той, очевидно доволен от себе си.
- Поносимо? - попитах аз.
Той се изсмя силно.
- По-силен съм, отколкото си мислех. Хубаво е да се знае.
- Иска ми си да мога да кажа същото за себе си. Извинявай.
- Ти си само човек, все пак.
- Много благодаря - казах язвително аз.
Той беше на крака с едно от гъвкавите си, почти невидими бързи движения. Той ми подаде ръка, един неочакван жест. Бях толкова свикнала със стандартното ни, внимателно недокосване. Поех ледената му ръка, като се нуждаех повече от опората, отколкото си мислех. Равновесието ми все още не се бе завърнало.
- Все още ли си изтощена от бягането? Или от целувката? - Колко безгрижен, колко човечен изглеждаше, докато се смееше сега, ангелското му лице необезпокоено. Той беше различен Едуард, от този който познавах. И се почувствах още по-увлечена по него. Сега би ми причинило физическа болка да бъда разделена от него.
- Не бих могла да съм сигурна, все още ми е замаяно - успях да отговоря. - Мисля, че е по малко и от двете.
- Може би трябва да ми дадеш аз да карам.
- Ти да не си луд? - възразих аз.
- Карам по-добре от теб в най-добрите ти дни - подразни ме той. - Имаш много по-бавни рефлекси.
- Убедена съм, че е вярно, но не мисля, че нервите ми, или пикапът ми, биха го понесли.
- Някакво доверие, моля те, Бела.
Ръката ми беше в джоба, стиснала здраво ключът. Стигнах устни, помислих за момент, след което поклатих глава със стисната усмивка.
- Мне. Няма шанс.
Той повдигна недоверчиво вежда.
Започнах да го заобикалям, насочвайки се към шофьорското място. Може би щеше да ме пусне да мина, ако не се клатушках леко. Но може би пък нямаше. Ръката му създаде неизбежна примка около кръста ми.
- Бела, вече изразходих голямо количество лични усилия да те запазя до този момент жива. Няма да те оставя да седнеш зад волана, когато дори не можеш да вървиш в права линия. Освен това, приятели не оставят приятели да карат пияни - цитира той с изкискване. Можех да усетя неустоимо сладката миризма да идва от гърдите му.
- Пияна? - възразих аз.
- Опиянена си от самото ми присъствие. - Той се хилеше със закачливо самодоволство отново.
- Не мога да споря с това - въздъхнах аз. Нямаше начин - не можех да му устоя по какъвто и да е начин. Вдигнах високо ключа и го пуснах, като гледах как ръката му проблясна като светкавица, за да го хване безшумно. - Карай внимателно - пикапът ми е възрастен гражданин.
- Много ясно - одобри той.
- А ти изобщо не си ли засегнат? - попитах смутено аз. - От присъствието ми?
Отново подвижните му черти се промениха, изражението му стана меко, топло. Отначало не ми отговори - просто наведе лицето си към моето, като прокара устни по челюста ми, от ухото ми до брадичката, нагоре и надолу. Трепнах.
- Въпреки това - накрая прошепна той, - аз имам по-добри рефлекси.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
14. СЪЗНАНИЕТО НАД МАТЕРИЯТА

Трябваше да призная, че можеше да кара добре, когато поддържаше скоростта в границите на разумното. Както много други неща, изглеждаше че прави никакво усилие. Почти не гледаше пътя, и въпреки това гумите не се отместиха и със сантиметър от средата на платното. Той караше с една ръка, като с другата държеше моята на седалката. Понякога се вглеждаше в залязващото слънце, понякога поглеждаше към мен - към лицето ми, към косата ми, която бе развеяна от вятъра, който идваше от отвореният прозорец, към сключените ни ръце.
Беше превключил на радио, което пускаше шлагери, и припяваше на една песен, която не бях чувала. Знаеше всяка дума.
- Харесваш музиката от петдесетте? - попитах аз.
- Музиката през петдесетте беше хубава. Много по-добра от шейсетте или седемдесетте, блях! - Той потрепера. - Осемдесетте бяха поносими.
- Ще ми кажеш ли някога на колко си години? - попитах несигурно, защото не исках да развалям жизнерадостното му настроение.
- Има ли такова значение? - Усмивката му, за мое облекчение, си остана непомрачена.
- Не, но все още се чудя... - Направих гримаса. - Няма нищо като една нерешена загадка, която да те държи буден през ноща.
- Питам се дали ще те разстрои - говореше той на себе си. Загледа се в слънцето - минутите минаваха.
- Пробвай ме - казах накрая.
Той въздъхна, след което ме погледна в очите, изглежда напълно забравил пътя за известно време. Каквото и да е видял, сигурно го е окуражило. Той се взря в слънцето - светлината на залязващото кълбо блестеше от кожата му в рубинен блясък - и заговори.
- Роден съм в Чикаго през 1901. - Той се спря и ме погледна с ъгълчето на очите си. Лицето ми бе внимателно неизненадано, търпеливо за останалото. Той се усмихна лекичко и продължи. - Карлайл ме откри в една болница през лятото на 1918. Бях на седемнайсет и умирах от испанският грип.
Той ме чу да си поемам дъх, макар звукът да бе неуловим за моите уши. Той отново се вгледа в очите ми.
- Не си спомням много добре - беше много отдавна, а човешките спомени постепенно изчезват. - Той се бе изгубил в мислите си за кратко време преди да продължи. - Все пак си спомням как се чувствах, когато Карлайл ме спаси. Не е нещо лесно, нито нещо, което би могъл да забравиш.
- Родителите ти?
- Вече бяха починали от болестта. Бях сам. Затова ме бе избрал. В целият хаос от епидемията никой не би разбрал, че ме няма.
- Той как те... спаси?
Минаха няколко секунди преди да отговори. Изглежда подбираше внимателно думите си.
- Беше трудно. Няма много от нас, които да притежават нужната сдържаност, за да го изпълнят. Но Карлайл винаги е бил най-хуманният, най-състрадателният от нас... Не мисля, че би могла да откриеш някой като него през цялата история. - Той замълча. - За мен беше изключително много, много болезнено.
Можех да разбера от положението на устните му, че няма да каже нищо повече по темата. Потиснах любопитството си, което обаче продължаваше да гори. Имах много неща за премисляне по тази особена тема, неща които чак сега започнах да осъзнавам. Няма съмнение, че бързият му ум бързо е схванал всеки аспект, който ми убягваше.
Нежният му глас прекъсна мислите ми.
- Самотата го е подтикнала. Обикновено това е причината зад избора. Бях първият в семейството на Карлайл, въпреки че той скоро след това откри Езме. Тя паднала от скала. Занесли я право в моргата на болницата, макар някакси сърцето й още да биело.
- Значи трябва да умираш, за да станеш... - Никога не казвахме думата, така че не посмях да я използвам сега.
- Не, просто Карлайл си е такъв. Никога не би го сторил с някой, който има друг избор. - Уважението в гласът му винаги бе значително, когато говореше за човека, който му бе като баща. - Въпреки че той казва, че е по-лесно - продължи той, - ако кръвта е по-слаба. - Той погледна към сега тъмният път, и можех да усетя как темата се затваря отново.
- Ами Емет и Розали?
- Карлайл доведе Розали следваща в семейството ни. Чак по-късно осъзнах, че той се надяваше тя да бъде за мен това, което беше Езме за него - той внимаваше с мислите си около мен. - Той извъртя очи. - Но тя не ми е била никога нищо повече от сестра. Само след две години по-късно тя откри Емет. Беше на лов - бяхме в Апалачите тогава - и тя го открила точно преди една мечка да го довърши. Тя го занесла обратно при Карлайл, повече от стотици километри, като се страхувала, че няма да се справи сама. Едва сега започвам да предполагам колко трудно е било това пътуване за нея. - Той хвърли многозначителен поглед в моята посока, и повидгна ръцете ни, все още сключени заедно, за да докосне бузата ми с опакото на ръката си.
- Но е успяла - насърчих го аз, отмествайки поглед от неустоимата красота на очите му.
- Да - прошепна той. - Видяла е нещо в лицето му, което й е дало достатъчно сили. И са заедно оттогава. Понякога живеят отделно от нас, като женена двойка. Но за колкото по-млади се преструваме, толкова по-дълго време можем да останем на някое дадено място. Форкс изглеждаше идеално, затова всички се записахме в гимназията. - Той се засмя. - Предполагам, че ще трябва да повторим сватбата им след няколко години отново.
- Алис и Джаспър?
- Алис и Джаспър са две много редки същества. И двамата са развили съвест, както я наричаме, без външна насока. Джаспър принадлежеше на... друго семейство, на много различен тип семейство. Депресирал се и започнал да се скита сам. Алис го открила. Като мен и тя притежава определени дарби, които са над нормалното за нашият вид.
- Сериозно? - прекъснах възхитено аз. - Но ти каза, че си единственият, който може да чете мислите на хората.
- Това е така. Тя знае други неща. Тя вижда неща - неща, които може да се случат, неща, които предстоят. Но е доста субективно. Бъдещето не е гравирано върху камък. Нещата се променят.
Челюстта му се стегна когато каза това и очите му се стрелнаха към лицето ми и обратно толкова бързо, че не бях сигурна дали не съм си го въобразила.
- Какви неща вижда тя?
- Видяла е Джаспър и е знаела, че той я търси, преди той сам да разбере това. Видяла е Карлайл и семейството ни, и те тръгнали да ни търсят. Най е чувствителна към не-човеци. Винаги вижда, например, когато друга група от нашият вид идва насам. И дали не представляват някаква заплаха.
- Има ли много от... вашит вид? - Бях изненадана. Колко ли от тях можеха да се разхождат сред нас незабелязано?
- Не, не много. Но повечето не се заседяват на едно място. Само тези като нас, които са се отказали да ловуват хора - многозначителен поглед в моя посока, - могат да живеят с хора за продължително време. Открили сме само едно семейство като нашето, в едно малко селце в Аляска. Живяхме заедно за известно време, но бяхме толкова много, че започнаха да ни забелязват. Тези, които живеят... различно, имат навика да се държат един за друг.
- А останалите?
- Номади, пред повечето време. Всички сме живяли по този начин по някое време. Започва да става еднообразно като всичко останало. Но се засичаме с другите от време на време, защото повечето от нас предпочитат да живеят на север.
- И защо така?
Вече бяхме паркирали пред къщата ми, и той бе изключил пикапа. Беше много тихо и тъмно - нямаше луна. Лампата под навеса не светеше, така че знаех, че баща ми още не си е вкъщи.
- Беше ли си отворила очите този следобед? - подразни ме той. - Мислиш ли, че бих могъл да се разхождам по улиците на слънчевата светлина без да предизвикам катастрофи на пътя? Има причина да сме избрали Олимпийският полуостров, едно от най-мрачните места на света. Приятно е да можеш да излезеш навън през деня. Няма да повярваш колко се изморяваш от нощното време след осемдесет години.
- Значи оттам идват легендите?
- Вероятно.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- И Алис ли е дошла от друго семейство като Джаспър?
- Не, и това е мистерия. Алис не си спомня човешкият си живот изобщо. И не знае кой я е създал. Събудила се е сама. Който и да я е направил, е избягъл, и никой от нас не знае защо, или как е могъл. Ако нямаше тази дарба, ако не бе видяла Джаспър и Карлайл и не знаеше, че някой ден ще стане една от нас, вероятно щеше да се превърне в свирепо чудовище.
Имаше толкова много за премисляне, толкова много неща, които исках да попитам. Но, за мой голям срам, стомахът ми изкъркори. Бях толкова заинтригувана, че дори не осъзнах, че съм огладняла. Едва сега усетих, че умирам от глад.
- Извинявай, задържам те от вечерята.
- Добре съм, наистина.
- Никога не съм прекарвал много време около някой, който яде храна. Забравям.
- Искам да остана с теб. - Беше ми по-лесно да го кажа в тъмното, като знаех, че гласът ми ще ме предаде, безнадеждната ми пристрастеност към него.
- Не може ли да вляза? - попита той.
- Искаш ли? - Не можех да си го представя, това божествено същество да седи на порутеният кухненски стол на баща ми.
- Да, ако няма проблеми. - Чух вратата да се затваря тихо, и почти веднага той бе пред моята врата, за да ми я отвори.
- Колко човешко - похвалих го аз.
- Определено се връщам в ритъма обратно.
Той вървеше до мен в ноща, толкова тихо, че ми се наложи да хвърлям поглед, за да се убедя, че е още там. В тъмното изглеждаше много по-нормален. Все още блед, все още приказен в красотата си, но вече не бе фантастичното блещукащо същество от слънчевият ни следобед.
Той ме изпревари пред вратата и ми я отвори. Застинах по средата на прага.
- Вратата отключена ли беше?
- Не, използвах ключа под корниза.
Влязох вътре, включих лампата под навеса, и се обърнах да го изгледам с повдигнати вежди. Бях сигурна, че не съм използавал ключа пред него.
- Беше ми любопитна.
- Шпионирал си ме? - Някак си не можех да докарам нужната ярост на гласът си. Бях поласкана.
Той изобщо не бе възмутен.
- Че какво друго имам за правене през ноща?
Оставих го намира за момент и отидох към кухнята. Той вече беше там преди мен, без да се нуждае от упътвания. Седна точно на същият стол, в който се опитвах да си го представя. Красотата му освети кухнята. Отне ми малко време преди да мога да отместя поглед.
Концентрирах се върху вечерята си, като извадих вчерашната лазаня от хладилника, поставих парче върху чиния и го затоплих в микровълновата. То се въртеше, докато изпълваше кухнята с миризмата на домати и риган. Не свалих очи от чинията си, докато говорех.
- Колко често? – попитах небрежно.
- Хммм? – Звучеше сякаш съм го измъкнала от други мисли.
Все още не се бях обърнала.
- Колко често идваше тук?
- Идвах тук почти всяка вечер.
Завъртях се поразена.
- Защо?
- Интересна си, когато спиш. – Говореше делово. – Говориш.
- Не! – ахнах аз, горещина заля лицето ми чак до линията на косата ми. Сграбчих края на барплота за опора. Знаех, че говоря в съня си, разбира се – майка ми все ме дразнеше за това. Макар че не мислех, че това е нещо, за което ще се тревожа тук.
Изражението му веднага се преобрази в огорчение.
- Много ли си ми ядосана?
- Това зависи! – Чувствах се и звучах, сякаш някой ми беше изкарал въздуха.
Той почака.
- От? – притисна той.
- Какво си чул! – нададох вой аз.
Моментално, безшумно, той бе застанал до мен, взел ръцете ми в внимателно в своите.
- Не се разстройвай! – помоли той. Той смъкна лицето си на нивото на очите ми, задържайки погледа ми. Бях засрамена. Опитах се да погледна настрани. – Майка ти ти липсва – прошепна той. – Тревожиш се за нея. А когато вали, шумът те кара да се въртиш неспокойно. Преди говореше много за дома, но вече не чак толкова. Веднъж каза „Прекалено е зелено”. - Той се засмя меко, като можех да видя, че се надяваше да не ме обиди повече.
- Нещо друго? – настоях аз.
Той знаеше какво целя.
- Е, каза името ми – призна той.
Въздъхнах победено.
- Много ли?
- Колко много имаш предвид под „много” по-точно?
- О, не! – сведох глава аз.
Той ме придърпа към гърдите си, нежно, естествено.
- Не се притеснявай – прошепна той в ухото ми. – Ако можех да сънувам изобщо, щях да сънувам теб. И не ме е срам от това.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Тогава и двамата чухме звукът на гумите по тухлената алея, и видяхме светлините на фаровете през предните прозорци надолу по коридора. Замръзнах на място в ръцете му.
- Баща ти трябва ли да знае, че съм тук? – попита той.
- Не съм сигурна... – Опитах се да го обмисля бързо.
- Някой друг път тогава...
И останах сама.
- Едуард! – изсъсках аз.
Чух призрачен кикот и нищо друго.
Ключът на баща ми отключи вратата.
- Бела? – извика той. И преди ме беше дразнело – кой друг би могъл да е?
- Тук съм. – Надявах се, че не можеше да чуе истеричната нотка в гласът ми. Взех вечерята си от микровълновата и седнах на масата, тъкмо когато той влезе. Стъпките му ми се сториха много шумни след денят ми с Едуард.
- Ще ми сипеш ли малко от това? Като пребит съм. – Той настъпи тока на ботушите си, за да ги свали, като се държеше за опора на стола на Едуард.
Взех храната си с мен, като я излапах набързо, когато му сложих вечерята. Изгори ми езика. Напълних две чаши с мляко, докато лазанята се затопляше, и изгълтах моето за да изгася огъня. Като свалих чашата, забелязах че млякото се разтресе и осъзнах, че ръката ми трепери. Чарли седна на стола и контраста между него и предишният му наемател беше комичен.
- Благодаря – каза той, когато му сервирах храната на масата.
- Как мина денят ти? – попитах аз. Думите ми бяха забързани – умирах да избягам в стаята си.
- Добре. Имахме добър улов... ами ти? Свърши ли всичко, което искаше?
- Всъщност не – беше прекалено хубаво навън, за да остана в къщата. – Взех си още едно голямо парче.
- Беше хубав ден – съгласи се той. Какво подценяване, помислих си аз.
Като приключих и с последната хапка от лазанята, вдигнах чашата и доизпих останките от млякото ми.
Чарли ме изненада като се оказа наблюдателен.
- Бързаш ли?
- Да, изморена съм и искам да си легна по-рано.
- Изглеждаш по-скоро развълнувана – отбеляза той. О, защо, защо трябваше точно тази вечер да обръща внимание на всичко?
- Така ли? – беше единственото, което успях да отговоря. Бързо измих чиниите си в мивката и ги поставих наобратно върху кърпата, за да съхнат.
- Събота е – замисли се той.
Не отговорих.
- Нямаш ли планове за тази вечер? – попита той внезапно.
- Не, тате, просто искам да се наспя.
- Никое от момчетата в града не са твой тип, а? – Беше подозрителен, но се опитваше да се прави на спокоен.
- Не, никое от момчетата не ми е уловило окото още. – Бях внимателна да не наблегна на думата „момчета” в целта си да бъда честна с Чарли.
- Мислех си, че може би Майк Нютън... каза, че той е дружелюбен.
- Той е просто приятел, тате.
- Е, и без това си прекалено добра за тях. Изчакай да влезеш в колежа преди да започнеш да се оглеждаш. – Мечтата на всеки баща – дъщеря му да е вън от къщата преди хормоните да са заиграли.
- Звучи ми като добра идея – съгласих се аз, докато се качвах по стъпалата.
- Лека, миличка – извика той след мен. Без съмнение щеше да се ослушва цяла вечер, очаквайки да се опитам да се измъкна.
- Ще те видя на сутринта, тате. – Ще те видя да се промъкваш в стаята ми посред нощ, за да ме провериш.
Постарах се вървежът ми да звучи бавен и изморен, докато изкачвах стъпалата нагоре към стаята ми. Затръшнах вратата си достатъчно силно, за да я чуе, след което спринтирах на пръсти до прозореца. Отворих го и се наведох навън в ноща. Очите ми сканираха тъмното, непроницаемите сенки на дърветата.
- Едуард? – прошепнах аз, чувствайки се напълно идиотски.
Тихият, засмян отговор дойде иззад мен.
- Да?
Завъртях се, като едната ми ръка полетя към гърлото ми от изненада.
Той се бе излегнал върху леглото ми, като се усмихваше широко, с ръце зад главата си, краката му се провесваха от края, самото олицетворение на безгрижието.
- Оу! – задъхах се аз, като се свлякох нестабилно на пода.
- Съжалявам. – Той стисна устни, като се опитваше да скрие развеселението си.
- Само ми дай минутка да рестартирам сърцето си.
Той седна бавно, така че да не ме стресне отново. След което се наведе напред и протегна дългите си бели ръце, за да ме вдигне, хващайки ме за рамената сякаш съм малко дете. Той ме постави до себе си.
- Защо не седнеш при мен – предложи той, като постави студената си ръка върху моята. – Как е сърцето?
- Ти ми кажи – убедена съм, че ти го чуваш по-добре от мен.
Почувствах лекият му смях да разклаща леглото.
Седяхме там за един мълчалив момент, и двамата заслушани в забавящото ми се сърцебиене. Замислих се за Едуард в стаята ми, докато баща ми беше в къщата.
- Може ли една минута да бъда човек? – попитах аз.
- Разбира се. – Той направи жест с ръката си, за да продължа.
- Стой – казах аз, като се опитах да изглеждам строга.
- Да, госпожо. – И се превърна като в статуя на ръба на леглото ми.
Скочих на крака, като взех пижамата си от пода и несесера с тоалетни принадлежности от бюрото ми. Изключих лампата и се изнизах, затваряйки вратата.
Можех да чуя звука на телевизора чак от стъпалата. Затръшнах вратата на банята силно, за да не би Чарли да се качи да ме притеснява.
Гледах да побързам. Изчетках зъбите си яростно, като се опитвах да ги мина изцяло и бързо, като премахна всички следи от лазанята. Но топлата вода на душа не можеше да бъде притисната. Тя разхлаби мускулите на гърба ми, успокои пулса ми. Познатият мирис на шампоана ми ме накара да се почувствам почти като същият човек, който бях тази сутрин. Опитвах се да не мисля за Едуард, който седеше в стаята ми и чакаше, защото щеше да се наложи да започна процеса по успокояване наново. Накрая не можех да отлагам вече. Спрях водата и се избърсах припряно, отново бързайки. Сложих си прокъсаната тениска и сивите шорти. Беше прекалено късно да съжалявам, че не бях опаковала сатенената пижама на Викториас Сиктрет, която майка ми ми бе подарила преди два рожденни дена, и която все още стоеше с етикета си в шкафа ми някъде обратно вкъщи.
Разтърках косата си с хавлията отново, след което прокарах бързо четката през нея. Захвърлих хавлията в коша за пране и метнах четката и пастата за зъби обратно в несесера. След което изтичах надолу по стъпалата, така че Чарли да ме види по пижама и с мокра коса.
- Лека нощ, тате.
- Лека нощ, Бела. – Той наистина изглеждаше сепнат от видът ми. Може би това щеше да го спре да ме провери през ноща.
Вземах стъпалата по две наведнъж, като се опитвах да съм тиха, и влетях в стаята си, като затворих вратата плътно слес себе си.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Едуард не бе мръднал и със сантиметър, олицетворение на Адонис кацнало върху овехтелият ми юрган. Усмихнах се и устните му потрепнаха, като статуята оживя.
Очите му ме огледаха, като възприеха мократа коса и дрипавата тениска. Той повдигна една вежда.
- Прекрасно.
Направих гримаса.
- Не, добре ти стои.
- Благодаря – прошепнах аз. Отидох да седна отново до него, кръстосвайки крака. Загледах се в линиите на дървеният под.
- За какво беше всичко това?
- Чарли си мисли, че ще се измъквам.
- Оу. – Той се замисли. – Защо? – Сякаш не можеше да прочете умът на Чарли по-добре, отколкото аз бих предположила.
- Очевидно изглеждам малко прекалено развълнувана.
Той повдигна брадичката ми, за да изучи лицето ми.
- Изглеждаш много разгорещена, всъщност.
Лицето му се наведе бавно към мен, като постави студената си буза срещу кожата ми. Застанах напълно неподвижно.
- Мммммм... – промълви той.
Беше много трудно, докато ме докосваше, да оформя смислен въпрос. Отне ми минута, за да се концентрирам преди да започна.
- Изглежда, че е... много по-лесно за теб, сега, да си близо до мен.
- Така ли ти изглежда? – измърмори той, докато носът му се плъзгаше по края на челюстта ми. Почувствах ръката му, по-лека от крицето на молец, да отмята мократа ми коса назад, за да могат устните му да докоснат извивката под ухото ми.
- Много, много по-лесно – казах, като се опитах да издишам.
- Хмм.
- Та се чудех... – започнах отначало, но пръстите му бавно проследяваха ключицата ми и изгубих нишката на мислите си.
- Да? – прошепна той.
- Защо е така – гласът ми потрепери, засрамвайки ме, - как мислиш?
Почувствах трепета на дъхът му срещу шията ми, когато той се засмя.
- Съзнанието над материята.
Дръпнах се назад – докато се движех, той замръзна – и повече не можех да чуя звукът на дишането му.
Гледахме се предпазливо един друг за момент и след това, когато стисната му челюст постепенно се разхлаби, изражението му стана озадачено.
- Нещо грешно ли направих?
- Не – обратното. Влудяваш ме – обясних аз.
Той обмисли това за момент, а когато проговори звучеше доволен.
- Наистина ли? – триумфираща усмивка бавно освети лицето му.
- Аплодисменти ли очакваш? – попитах саркастично.
Той се ухили.
- Просто съм приятно изненадан – поясни той. – През последните сто години или някъде там – подразни ме той, - никога не си бях представял подобно нещо. Не вярвах, че някога ще открия някой, с когото искам да съм... по някакъв друг начин освен братята и сестрите ми. И след това да открия, макар и това всичко да е ново за мен, че съм добър в това... да бъда с теб...
- Ти си добър във всичко – изтъкнах аз.
Той сви рамене, като позволи това, и двамата се засмяхме тихо.
- Но как може да ти е толкова лесно сега? – притиснах аз. – Този следобед...
- Не е лесно – въздъхна той. – Но този следобед аз все още бях... нерешителен. Извинявам се за това, беше непростимо да се държа така.
- Не непростимо – възразих аз.
- Благодаря ти. – Той се усмихна. – Виждаш ли - продължи той, гледайки надолу, - не бях сигурен дали съм достатъчно силен... – Той взе едната ми ръка и я притисна към лицето си. – И докато все още съществуваше тази възможност да... надделея – той вдиша мириса на китката ми – аз бях... податлив. Докато не реших, че съм достатъчно силен, че няма вероятност да го направя... че някога ще...
Не го бях виждала досега така да се бори с думите си. Беше толкова... човешко.
- Та значи няма такава вероятност?
- Съзнанието над материята – повтори той, като се усмихваше, зъбите му блестяха дори в мрака.
- Уау, това беше лесно – казах аз.
Той отмена глава назад и се засмя, тихо като шепот, но все пак изпълнено с живот.
- Лесно ти е на теб! – поправи той, като докосна върха на носа ми с пръста си.
И след това лицето му бе внезапно сериозно.
- Опитвам се – прошепна той, гласът му изпъстрен с болка. – Ако стане... прекалено много, убеден съм, че ще мога да напусна.
Намръщих се. Не ми харесваше разговорът за напускане.
- И ще бъде още по-трудно утре – продължи той. – Мирисът ти беше в главата ми цял ден, а и съм станал невероятно по-малко чувствителен. Ако съм далеч от теб за какъвто и да е период от време, ще ми се наложи да започна от начало. Макар и не точно от чернова, струва ми се.
- Не си тръгвай тогава – отговорих аз, без да мога да скрия копнежа в гласът си.
- Това ме устройва – отвърна той, лицето му се успокои в нежна усмивка. – Носи оковите – аз съм твой затворник. – Но белите му ръце се сключиха като белезници около моите китки, докато говореше. Той се засмя с тихият си, мелодичен смях. Беше се смял повече тази вечер, отколкото през цялото време, което бяхме прекарали заедно.
- Изглеждаш по-... оптимистичен от обичайното – забелязах аз. – Не съм те виждала такъв досега.
- Не трябва ли да е така? – Той се усмихна. – Величието на първата любов, и така нататък. Невероятно е, не е ли, разликата между това да четеш за нещо, да го видиш в картините, и да го преживееш?
- Много различно – съгласих се аз. – Много по-мощно, отколкото си бях представяла.
- Като например – думите му излизаха бързо сега, трябваше да се концентрирам, за да ги уловя, - чувството на ревност. Чел съм за него стотици хиляди пъти, виждал съм актьори да го изиграват в хиляди различни пиеси и филми. Мислех си, че напълно разбирам това чувство. Но то ме шокира... – Той направи физиономия. – Спомняш ли си денят, в който Майк те покани на танците?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Кимнах, макар че си спомнях този ден по други причини.
- Денят, в който отново започна да ми говориш.
- Бях изненадан от лумналото негодувание, почти ярост, което почувствах – отначало не можех да разбера какво е. Беше ми дори още по-тежко от обичайното, че не можех да разбера какво си мислиш, защо му отказваш. Дали беше заради приятелката ти? Да не би да имаше някой друг? Знаех, че нямам право да ме е грижа. Опитах се да не ме е грижа. И тогава опашката започна да се заформя – изсмя се той. Намръщих се в тъмното. – Изчаквах, неразумно загрижен да чуя какво ще им кажеш, да наблюдавам изражението ти. Не можех да отрека облекчението, което изпитах, като виждах раздразнението по лицето ти. Но не можех да съм сигурен. Това беше първата вечер, когато дойдох тук. Цяла нощ се борех, докато те гледах как спищ, с бездната между това, което знаех, че е правилно, морално, етично, и това, което исках. Знаех си, че ако продължа да те игнорирам, както и трябваше да направя, или ако заминех за няколко години, докато ти не си тръгнеш, че някой ден ще кажеш „да” на Майк или някой като него. Това ме вбесяваше. И тогава – прошепна той, - докато ти спеше, каза моето име. Каза го толкова ясно, че отначало си помислих, че си се събудила. Но ти се въртеше неспокойно и промълви името ми още един път и въздъхна. Чувството, което премина през мен беше обезсилващо, замайващо. И разбрах, че не мога да те игнорирам вече. – Той беше мълчалив за момент, вероятно се бе заслушал във внезапно неравното ми сърцебиене. – Но ревността... е странно нещо. Толкова по-могъщо, отколкото си мислех. И ирационално! Тъкмо преди малко, когато Чарли те попита за онзи долен Майк Нютън... – Той поклати ядосано глава.
- Трябваше да се досетя, че ще подслушваш – изохках аз.
- Разбира се.
- Макар че това те е накарало да ревнуваш, така ли?
- Нов съм в това – ти възвръщаш човека в мен, и всичко се усеща по-силно, защото е ново.
- Но сериозно – подразних го аз, - това да те притеснява, след като чух, че Розали – Розали, олицетворението на чистата красота, Розали – е била предназначена за теб. С Емет или без Емет, как мога да се сравнявам с това?
- Няма място за сравнение – зъбите му проблеснаха. Той преметна уловената ми ръка през гърба си и ме притисна към себе си. Стоях доколкото можех неподвижно, дори дишах внимателно.
- Знам, че няма място за сравнение – промърморих срещу студената му кожа. – Това е проблемът.
- Разбира се, Розали е красива по нейният си начин, но дори и да не ми беше като сестра, дори и Емет да не й принадлежеше, тя никога нямаше да притежава една десета, не, една стотна от начина, по който ти ме привличаш. – Той беше сериозен сега, замислен. – Почти деветдесет години съм се скитал из моят вид, и твоят... през цялото време си мислех, че съм завършен така както съм, без да осъзнавам какво търся. И не откривах нищо, защото още не си била жива.
- Не ми се струва честно – прошепнах аз, лицето ми още почиваше върху гърдите му, докато слушах дишането му. – На мен изобщо не ми се е налагало да чакам. Защо пък на мен трябва да ми се размине толкова лесно?
- Права си – съгласи се той развеселено. – Определено трябва да направя нещата по-трудни за теб. – Той освободи едната си ръка, като пусна китката ми, само за да я поеме внимателно в другата си ръка. Той погали мократа ми коса нежно, от върха на главата ми до кръста ми. – Ти трябва само да рискуваш живота си всяка секунда, която прекарваш с мен, това съвсем не е много. Само обръщаш гръб на природата, на хуманността... какво ли струва това?
- Много малко – не се чувствам лишена или нещо подобно.
- Все още не – и гласът му внезапно бе пълен от древна скръб.
Опитах да се отдръпна назад, за да видя лицето му, но ръката му бе взела китката ми в неразрушима хватка.
- Какво... – започнах да питам, когато тялото му се напрегна. Замръзнах на място, но той внезапно пусна ръцете ми и изчезна. На косъм избегнах да падна по лицето си.
- Лягай бързо! – изсъска той. Не можех да кажа откъде проговори в тъмното.
Свих се под юргана ми, обръщайки се на обичайната ми страна, на която заспивах. Чух вратата да се отваря леко, като Чарли надникна вътре, за да се увери, че съм там, където трябва да бъда. Дишах равно, като преувеличих движението.
Мина дълга минута. Ослушвах се, но не бях сигурна дари чух вратата да се затваря. Внезапно студените ръце на Едуард бяха около мен, под завивката, устните му до ухото ми.
- Ужасна актриса си... бих казал, че тази кариера е изключена за теб.
- По дяволите – измърморих аз. Сърцето ми се опитваше да счупи ребрата ми.
Той затананика мелоядия, която не разпознах – звучеше като приспивна песен.
Той се спря.
- Да ти попея ли, докато заспиш?
- Да бе – засмях се аз. – Сякаш бих могла да спя с теб наоколо!
- Правиш го през цялото време – напомни ми той.
- Но не съм знаела, че си тук – отговорих ледено.
- Та ако не ти се спи... – предложи той, като игнорира тонът ми. Дъхът ми спря.
- Ако не ми се спи...?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той се засмя.
- Какво ти се прави тогава?
Отначало не можех да отговоря.
- Не съм сигурна – накрая казах.
- Кажи ми, когато решиш.
Можех да усетя студеният му дъх върху шията си, носът му да се плъзга по челюста ми, вдишвайки.
- Мислех си, че каза, че си станал по-малко чувствителен.
- Само защото устоявам на виното не означава, че не мога да се насладя на букета – прошепна той. – Имаш много цветен мирис, като лавандула... или фрезия – отбеляза той. – Чак устата ми се пълни.
- Да, това е почивният ми ден, когато някой не ми казва колко хубаво за ядене мириша.
Той се изкиска, след което въздъхна.
- Реших какво искам да правя – казах му аз. – Искам да чуя повече за теб.
- Питай ме всичко.
Пресях въпросите си за най-важните.
- Защо го правиш? – казах аз. – Все още не мога да разбера как можеш да работиш толкова усилено, за да устоиш на това, което... си. Моля те, не ме разбирай погрешно, разбира се, че се радвам, че го правиш. Просто не виждам защо си се захванал изобщо.
Той се поколеба преди да отговори.
- Това е добър въпрос, и не си първата, която го задава. Другите – мнозинството от нашият вид, които са крайно доволни от нас – те също се чудят как живеем. Но виждаш ли, само защото... ни е писано да сме такива... това не означава, че не можем да изберем да се издигнем – да се преборим с границите на съдба, която никой не е поискал. Да се опитаме да съхраним каквато основна човещина ни е останала.
Лежах неподвижно, обхваната от възхитено мълчание.
- Заспа ли? – прошепна той след няколко минути.
- Не.
- Затова ли беше толкова любопитна?
Извъртях очи.
- Не точно.
- Какво друго искаш да знаеш?
- Защо можеш да четеш мисли – защо само ти? А Алис, да вижда бъдещето... защо се случва това?
Почувствах го да свива рамене в тъмнината.
- Не знаем наистина. Карлайл има теория... той вярва, че всеки от нас носи нещо от най-силните ни човешки качества със себе си в следващият живот, където те биват засилени – като умовете и сетивата ни. Той мисли, че аз вече съм бил чувствителен към мислите на тези около мен. И че Алис е имала някои предсказания, където и да е била.
- Той какво е донесъл в следващият си живот, и останалите?
- Карлайл е донесъл състраданието си. Езме донесе способността си да обича страстно. Емет донесе силата си, а Розали... упоритостта си. Или можеш да го наречеш дебелоглавие – изсмя се той.- Джаспър е много интересен. Той е бил доста харизматичен в първият си живот, като е бил способен да повлияе на тези около него да видят нещата по неговият начин. Сега той е способен да манипулира емоциите на хората около него – да успокои стая пълна с гневни хора, например, или обратното, да развълнува летаргична публика,. Това е доста хитра способност.
Обмислих невъзможностите, които той описа, като се опитах да ги възприема. Той почака търпеливо, докато мислех.
- Та откъде е започнало всичко? Тоест, Карлайл те е променил, а някой е променил него, и така нататък...
- Е, ти откъде си дошла? Еволюция? Бог? Не може ли да сме се развили по същият начин като останалите видове, хищник и жертва? Или, Ако не вярваш, че този свят се е създал от само себе си, което лично на мен ми е трудно да приема, толкова трудно ли е да повярваш, че същата сила е създала деликатната риба-ангел с акулата, бебето тюлен с косатката убиец, че може да създаде и двата вида заедно?
- Я, чакай да видя дали съм разбрала правилно – аз съм бебето тюлен, нали?
- Точно. – Той се засмя и нещо докосна косата ми – устните му?
Исках да се извърна към него, да видя дали наистина устните му са срещу косата ми. Но трябваше да съм добра – не исках да правя нещата по-трудни за него отколкото вече бяха.
- Готова ли си за сън? – попита той, като прекъсна краткото мълчание. – Или имаш още въпроси?
- Само около милион или два.
- Имаме утре, и следващият ден, и по-следващият... – напомни ми той. Усмихнах се в еуфория от мисълта.
- Сигурен ли си, че няма да изчезнеш на сутринта? - Исках да съм сигурна. – Ти си митичен, все пак.
- Няма да те изоставя – гласът му бе запечатан с обещание.
- Само още един тогава, сега... – И се изчервих. Тъмнината не ми помогна – бях убедена, че може да почувства внезапната топлина на кожата ми.
- Какъв е?
- Не, забрави. Промених си решението.
- Бела, можеш да ме попиташ всичко.
Не отговорих и той простена.
- Все си мисля, че ще стане по-малко вбесяващо, да не мога да чуя мислите ти. Но става все по-зле и по-зле.
- Радвам се, че не можеш да прочетеш мислите ми. Достатъчно лошо е, че подслушваш горовенето ми насън.
- Моля те? – Гласът му беше толкова убедителен, че бе невъзможно да му устоиш.
Поклатих глава.
- Ако не ми кажеш, просто ще предположа, че е нещо много по-лошо, отколкото всъщност е – заплаши мрачно той. – Моля те? – И отново извади умоляващият глас.
- Е – започнах, като бях доволна, че не може да види лицето ми.
- Да?
- Ти каза, че Розали и Емет скоро пак ще се женят... Този... брак... същият ли е като за хората?
Той се засмя здравата, като разбра.
- За това ли ме питаш?
Разшавах се, неспособна да отговоря.
- Да, предполагам, че е същото – каза той. – Казах ти, повечето от човешките желания са там, просто са скрити под по-могъщи желания.
- Оу – можех само да кажа.
- Имаше ли причина зад любопитството ти?
- Е, чудех се... за теб и мен... някой ден...
Той беше моментално сериозен, можех да позная по внезапната неподвижност на тялото му. Аз също замръзнах, реагирайки механично.
- Не мисля, че... това... би било възможно за нас.
- Защото би било твърде трудно за теб, ако съм толкова... близо?
- Това определено е проблем. Но не за това си мислех. Работата е там, че ти си толкова мека, толкова крехка. Трябва да внимавам с движенията си всеки момент, през който сме заедно, за да не те нараня. Мога да те убия доста лесно, Бела, съвсем случайно при това. – Гласът му се бе превърнал в нежен шепот. Той премести ледената си длан, за да я сложи върху бузата ми. – Ако съм припрян... ако дори за една секунда не внимавам, мога да се пресегна, искайки да докосна лицето ти, и да строша черепа ти по погрешка. Ти дори не осъзнаваш колко невероятно чуплива си. Не мога никога, никога да си позволя да изгубя какъвто и да е контрол, докато съм с теб.
Той чакаше отговорът ми, като стана разтревожен, когато такъв не последва.
- Изплашена ли си? – попита той.
Изчаках около минутка преди да отговоря, за да бъдат думите истина.
- Не. Добре съм.
Той изглежда се замисли за момент.
- Сега съм любопитен обаче – каза той, гласът му отново безгрижен. – Ти някога...? – Той замлъкна подсказващо.
- Разбира се, че не – изчервих се аз. – Казах ти, че никога не съм имала такива чувства към някого преди, изобщо.
- Знам. Работата е там, че знам мислите на другите хора. Знам, че любовта и страстта не винаги са в една и съща компания.
- Е, за мен за. Или поне сега, когато съществуват за мен – въздъхнах аз.
- Това е хубаво. Имаме поне едно общо нещо. – Той звучеше доволен.
- Човешките ти инстинкти... – Започнах аз. Той почака. – Е, ти намираш ли ме за привлекателна по този начин, изобщо?
Той се засмя и леко разроши почти сухата ми коса.
- Може да не съм човек, но все още съм мъж – увери ме той.
Прозях се неволно.
- Отговорих на въпросите ти, сега трябва да спиш – настоя той.
- Не знам дали ще мога.
- Искаш ли да си тръгна?
- Не! – казах прекалено силно.
Той се засмя и тогава започна да тананика същата, непозната приспивна песен – гласът на ангел, нежен в ухото ми.
По-уморена отколкото си мислех, изтощена от дългият ден и от такъв умствен и емоционален стрес, какъвто не бях изпитвала досега, се унесох във сън в студените му ръце.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
15. СЕМЕЙСТВО КАЛЪН

Нямата светлина на още един облачен ден евентуално ме събуди. Лежах с ръка през очите си, опиянена и слисана. Нещо, един сън, който се опитваше да бъде припомнен, се бореше да избие в съзнанието ми. Простенах и се обърнах на другата си страна, като се надявах да поспя още малко. И тогава предишният ден изплува обратно в представите ми.
- Оу! – изправих се толкова бързо, че главата ми се завъртя.
- Косата ти прилича на щошница… но ми харесва. – Спокойният му глас дойде от люлеещият се стол в ъгъла.
- Едуард! Останал си! – зарадвах се аз и лекомислено се хвърлих през стаята в скута му. Веднага щом мислите ми настигнаха движенията ми, аз замръзнах, шокирана от собственият си неудържим ентусиазъм. Взрях се в него, уплашена, че съм прекосила грешната линия.
Но той се засмя.
- Разбира се – отговорих той, сепнат, но очевидно доволен от реакцията ми. Ръцете му погалиха гърба ми.
Положих внимателно глава на рамото му, като вдишах миризмата на кожата му.
- Бях сигурна, че сънувам.
- Не си чак толкова оригинална – присмя ми се той.
- Чарли! – спомних си аз, като отново скочих без да се замисля и се отправих към вратата.
- Той замина преди час – след като прикачи обратно кабелите на батериите ти, смея да добавя. Трябва да призная, че съм разочарован. Само толкова ли е нужно да те спре, ако наистина си решена да тръгнеш?
Замислих се на мястото, където стоях, като ужасно много исках да се върна към него, но се страхувах, че имам лош сутрешен дъх.
- Обикновено не си толкова объркана сутринта – отбеляза той. Той разтвори ръце, за да се върна при него. Една почти неустоима покана.
- Трябва ми още една човешка минута – признах аз.
- Ще почакам.
Изприпках до банята, като не можех да разпозная емоциите си. Не се разпознах, нито отвътре или отвън. Лицето в огледалото беше почти на непознат – прекалено блеснали очи, възбудени червени петна по страните ми. След като измих зъбите си, поработих върху изглаждането на заплетеният хаос, който беше косата ми. Наплисках лицето си със студена вода и се опитах да дишам нормално, но без особен успех. Почти избягах обратно в стаята си.
Струваше ми се като чудо, че той е още там, че ръцете му все още ме чакаха. Той се протегна към мен и сърцето ми заби неравно.
- Добре дошла обратно – прошепна той, като ме взе в ръцете си.
Той ме залюля малко в мълчание, докато не забелязах, че дрехите му бяха сменени, а косата вчесана.
- Тръгнал си си? – обвиних го аз, като докоснах яката на свежата му риза.
- Не можех да си тръгна в дрехите, с които дойдох – какво ще си помислят съседите?
Нацупих се.
- Беше много дълбоко заспала – нищо не съм изпуснал. – Очите му блестяха. – Говоренето дойде по-рано.
- Какво си чул? – простенах аз.
Златните му очи станаха много нежни.
- Каза, че ме обичаш.
- Ти вече знаеше това – напомних му аз, като сведох глава.
- Беше хубаво да го чуя.
Скрих лицето си в рамото му.
- Обичам те – прошепнах аз.
- Сега ти си моят живот – отвърна простичко той.
Нямаше какво повече да се каже в този момент. Той продължи да ни люлее, докато стаята ставаше по-светла.
- Време за закуска – каза той евентуално, небрежно – убедена съм, за да докаже, че помни всичките ми човешки слабости.
Сграбчих с две ръце гърлото си и го погледнах с широко отворени очи. Шок премина през лицето му.
- Шегувам се! – изкикотих се аз. – А ти каза, че не съм ставала за актриса.
Той се намръщи отвратено.
- Това не беше смешно.
- О, беше си много смешно дори, и ти го знаеш. – Но се вгледах предпазливо в златните му очи, за да се убедя, че ми е простил. Очевидно беше.
- Да перефразирам ли? – попита той. – Време за закуска за човека.
- О, добре.
Той ме преметна през стоманеното си рамо, нежно, но с бързина, която ме остави без дъх. Протестирах през цялото време, докато той ме носеше с лекота надолу по стълбите, но той не ми обърна внимание. Той ме метна право на един стол.
Кухнята беше светла, щастлива, сякаш поглъщаше настроението ми.
- Какво има за закуска? – попитах мило.
Това го накара да се замисли за момент.
- Ъ, не съм сигурен. Какво искаш? – Мраморното му чело се свъси.
Ухилих се, като скочих на крака.
- Няма проблеми, грижа се доста добре за себе си. Гледай ме как аз ловувам.
Открих купа и кутия с корнфлейкс. Можех да усетя очите му върху себе си, докато наливах мляко и взимах лъжица. Сложих храната си на масата и след това се спрях.
- Мога ли да ти донеса нещо? – попитах аз, като не исках да съм груба.
- Просто яж, Бела – извъртя очи той.
Седнах на масата, като го гледах докато си хапвах. Той ме наблюдаваше, изследваше всяко мое движение. Това ме притесни. Прочистих гърлото си, за да говоря и да го разсея.
- Какъв е дневния ред днес? – попитах аз.
- Хмммм… - Гледах го как се опитва да поднесе въпросът си внимателно. – Какво ще кажеш да се запознаеш със семейството ми?
Преглътнах.
- Сега уплашена ли си? – Той звучеше изпълнен с надежда.
- Да – признах аз, като не можех да го отрека – той го виждаше в очите ми.
- Не се тревожи – усмихна се самодоволно той. – Аз ще те пазя.
- Не ме е страх от тях – обясних аз. – Страх ме е, че те… няма да ме харесат. Няма ли да бъдат, ами, изненадани, че ще доведеш някой… като мен… у дома, за да се запознаем? Те знаят ли, че аз знам за тях?
- О, те вече знаят всичко. Бяха се хванали на бас вчера, да знаеш – усмихна се той, но гласът му беше груб, - дали ще те върна обратно или не, въпреки че не знам защо някой ще залага срещу Алис, просто не мога да си представя. Във всякакъв случай, нямаме тайни в семейството. Не е много възможно, особено като аз чета мисли, а Алис вижда бъдещето и така нататък.
- И Джаспър, който ви кара да се чувствате щастливи и отворени към споделяне, не забравяй това.
- Внимавала си – усмихна се одобрително той.
- Е, случва се да го правя понякога. – Направих физиономия. – Та Алис видяла ли ме е да идвам?
Реакцията му беше странна.
- Нещо такова – каза той неудобно, като се извърна настрани, за да не видя очите му. Погледнах го любопитно.
- Това става ли изобщо за ядене? – попита той, като се обърна рязко към мен и се загледа в закуската ми с дяволит поглед на лицето си. – Честно казано, не изглежда особено вкусно.
- Е, не е раздразнително гризли... – промърморих аз, игнорирайки го когато той ме изгледа начумерено. Все още се чудех защо отвърна по този начин, когато споменах Алис. Побързах да изям корнфлейкса си, докато обмислях въпроса.
Той стоеше в средата на кухнята, отново олицетворение на Адонис, и зяпаше разсеяно през задните прозорци.
След което очите му се върнаха върху мен и той се усмихна със сърцеразбивателната си усмивка.
- Мисля, че и ти също трябва да ме представиш на баща си.
- Той вече те познава – напомних му аз.
- Имам предвид като твое гадже.
Взрях се в него подозрително.
- Защо?
- Не е ли така общоприето? – попита той невинно.
- Не знам – признах аз. Историята ми със срещите ми даваше малко точки за справка, с които да работя. Не че някакви нормални правила за срещане важаха тук. – Не е нужно, нали знаеш. Не очаквам от теб да... Имам предвид, няма нужда да се преструваш заради мен.
- Аз не се преструвам. – Усмивката му беше търпелива.
Разбутах остатъците от корнфлейкса ми около краищата на купата, като прехапах устни.
- Ще кажеш ли на Чарли, че съм ти гадже или не? – настоя той.
- Такъв ли си ти? – Потиснах вътрешното си присвиване при мисълта за Едуард и Чарли и думата „гадже” в една и съща стая, по едно и също време.
- Ще призная, че това е доста обширна интерпретация на думата.
- А аз бях останала с впечатлението, че си нещо повече, всъщност – признах аз, докато гледах масата.
- Е, не знам дали трябва да му даваме всичките кървави подробности. – Той протегна ръка през масата, за да повдигне брадичката ми със студен, нежен пръст. – Но ни трябва някакво обяснение защо се навъртам толкова много тук. Не искам шефа на полицията да ми даде ограничителна заповед.
- Ще бъдеш ли? –попитах, внезапно нетърпелива. – Ше бъдеш ли тук?
- Докато ме искаш – увери ме той.
- Винаги ще те искам – предупредих го аз. – Завинаги.
Той заобиколи бавно масата и, спирайки се на няколко крачки, той протегна пръстите си, за да докосне бузата ми. Изражението му бе непроницаемо.
- Това натъжава ли те? – попитах аз.
Той не отговори. Взираше се в очите ми неопределимо дълго време.
- Приключи ли? – попита накрая той.
Скочих на крака.
- Да.
- Отиди да се облечеш – ще те чакам тук.
Беше трудно да реша какво да облека. Съмнявах се, че има някаква книга по етикет, която да обясни как да се облечеш, когато вампирът на мечтите ти те заведе у тях да се запознаеш с вампирското му семейство. Беше облекчение да мога да си помисля думата. Знаех, че я избягвам умишлено.
Накрая се озовах в единствената си пола – дълга в цвят каки, и все пак небрежна. Сложих си тъмно синята блуза, която той веднъж беше похвалил. Бърз поглед в огледалото ми каза, че косата ми е напълно невъзможна, затова я издърпах назад в опашка.
- Добре. – Заподскачах надолу по стъпалата. – Изглеждам прилично.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той чакаше в края на стъпалата, по-близо отколкото очаквах, и се сблъсках в него. Той ме задържа на място, като ме държеше на внимателно разстояние за няколко секунди преди внезапно да ме придърпа по-близо.
- Отново грешиш – прошепна той в ухото ми. – Изглеждаш напълно неприлично – никой не би трябвало да е толкова съблазнителен, чак не е честно.
- Как така съблазнителна? – попитах аз. – Мога да се преоблека...
Той въздъхна, поклащайки глава.
- Такова си глупаче. – Той притисна студените си устни деликатно към челото ми, и стаята се завъртя. Мирисът на дъхът му блокира способностите ми да мисля.
- Да ти обясня ли как ме изкушаваш? – попита той. Въпросът бе напълно риторичен. Пръстите му проследиха бавно гърбът ми надолу, дъхът му идваше накъсан срещу кожата ми. Ръцете ми бяха отпуснати върху гърдите му и отново се почувствах замаяна. Той наведе бавно глава и докосна със студените си устни моите за втори път, много предпазливо, разтваряйки ги леко
И тогава припаднах.
- Бела? – Гласът му беше разтревожен, когато той ме улови и ме задържа изправена.
- Ти... ме... накара... да припадна – обвиних го замаяно.
- Какво ще те правя? – изстена той в гневът си. – Вчера те целувам и ти ме нападаш! Днес припадаш върху мен!
Засмях се слабо, като оставих ръцете му да ме поддържат, докато главата ми се въртеше.
- И после съм било добър във всичко – въздъхна той.
- Това е проблемът. – Все още бях замаяна. – Ти си много добър. Прекалено много добър.
- Лошо ли ти е? – попита той – и преди ме беше виждал такава.
- Не – това не беше изобщо същият тип припадане. Не знам какво се случи. – Поклатих съжалително глава. – Мисля, че забравих да дишам.
- Няма да те водя никъде в това състояние.
- Добре съм – настоях аз. – Семейството ти ще си помисли, че съм луда така или иначе, така че каква е разликата?
Той прецени изражението ми за момент.
- Много съм пристрастен към този цвят на кожата ти – изтърси той внезапно. Изчервих се от удоволствие и погледнах настрани.
- Виж, опитвам се усилено да не мисля за това, което ще направя, затова може ли да тръгваме вече? – попитах аз.
- И ти се тревожиш не защото се отправяш да се запознаеш с цяло домочадие вампири, а защото мислиш, че тези вампири няма да те одобрят, така ли?
- Точно така – отвърнах незабавно, като скрих изненадата си от небрежното му използване на думата.
Той поклати глава.
- Невероятна си.
Докато той караше пикапът ми през главната част на града, окъзнах, че си нямам и напредстава къде живее той. Преминахме моста на река Калая, като пътят завиваше северно, къщите покрай нас се отдалечаваха повече една от друга, ставаха по-големи. И после бяхме преминали покрай всички къщи, като карахме през мъглявата гора. Опитвах се да реша дали да попитам или да бъда търпелива, когато той зави рязко по един неасфалтиран път. Беше немаркиран, почти невидим сред папратите. Гората се издигаше от двете ни страни, като оставяше пътя пред нас едва забележим до няколко метра, докато се извиваше, подобно на змия, около древните дървета.
И тогава, след няколко километра, дърветата се разредиха, и се оказахме внезапно на малка поляна, или беше всъщност морава? Мракът на гората не беше омекнал, въпрки че имаше шест антични кедрови дървета, които хвърляха сянка върху цял акър с обширният размах на клоните си. Дърветата държаха защитната си сянка около стените на къщата, която се издигаше измежду тях, като правеше ненужна дебелата ограда, която се обвиваше около първият етаж.
Не знам какво бях очаквала, но определено не беше това. Къщата беше вечна, грациозна и вероятно на около стотина години. Беше боядисана в меко, обезцветено бяло, на три етажа, правоъгълна и с добри пропорции. Прозорците и вратите или бяха част от оригиналната структура или перфектно разширение. Пикапът ми беше единствената видима кола. Можех да чуя близката река, скрита в неизвестността на гората.
- Уау.
- Харесва ли ти? – Той се усмихна.
- Има... определен чар.
Той подръпна краят на опашката ми и се засмя тихо.
- Готова? – попита той, като отваряше вратата ми.
- Никак даже – да тръгваме. – Опитах да се засмея, но смехът сякаш бе заседнал в гърлото ми. Пригладих нервно косата си.
- Изглеждаш прекасно. – Той взе ръката ми с лекота, без дори да се замисля.
Преминахме тъмната сянка към оградата. Знаех, че може да усети напрежението ми – палецът му правеше успокоителни кръгови движения по ръката ми.
Той ми отвори вратата.
Отвътре беше дори още по-изненадващо, по-малко предвидимо от външната част. Беше много светло, много открито, и много голямо. Сигурно това първоначално са били няколко стаи, но стените са били премахнати от първият етаж, за да се създаде едно обширно място. Задната южна стена бе напълно заменена със стъкло и там, отвъд сянките на кедровите дървета, голата морава се простираше до широката река. Масивно извито стълбище доминираше западната част на стаята. Стените, високият таван, дървеният под и дебелите килими бяха във вариращи нюанси на бялото.
Чакащи да ни посрещнат, застанали точно от ляво на вратата, на издигната част от пода до едно великолепно пиано, бяха родителите на Едуард.
Бях виждала доктор Калън и преди, разбира се, но нямаше как да не бъда поразена отново от младостта му, от изумителната му перфектност. До него бе застанала Езме, както предположих, единствената от семейството, която не бях виждала. Тя имаше същите бледи, красиви черти като останалите. Нещо в сърцевидното й лице и големите й вълни от мека, карамелено руса коса ми напомниха за актрисите от времето на нямото кино. Беше дребна, стройна, и все пак по-малко ръбата, по-закръглена от останалите. И двамата бяха облечени небрежно в светли тонове, които подхождаха на вътрешният вид на къщата. Те се усмихнаха гостоприемно, но не се приближиха до нас. Предположих, че сигурно се опитват да не ме изплашат.
- Карлайл, Езме – гласът на Едуард наруши краткото мълчание, - това е Бела.
- Добре дошла, Бела. – Стъпката на Карлайл беше премерена, предпазлива, когато ме приближи. Той вдигна плахо ръката си, а аз пристъпих да се здрависам с него.
- Страхотно е да се видим отново, доктор Калън.
- Моля те, наричай ме Карлайл.
- Карлайл. – Усмихнах му се широко, като внезапната ми увереност ме изненада. Можех да усетя облекчението на Едуард до мен.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Езме се усмихна и пристъпи също напред, протягайки ръка. Студената й, желязна хватка беше точно каквато очаквах.
- Много ми е приятно да се запознаям – каза искрено тя.
- Благодаря. И на мен ми е приятно да се запознаем. – И това бе така. Все едно се срещах с приказви герои – Снежанка от плът и кръв.
- Къде са Алис и Джаспър? – попита Едуард, но никой не отговори, тъй като те тъкмо се бяха появили на върха на широкото стълбище.
- Здрасти, Едуард! – извика Алис ентусиазирано. Тя притича надолу по стълбите, видение с черна коса и бяла кожа, която се спря внезапно и грациозно пред мен. Карлайл и Езме я изгледаха предупредително, но на мен ми хареса. Беше естествено – или поне за нея.
- Здрасти, Бела! – каза Алис, като скочи напред да целуне бузата ми. Ако Карлайл и Езме бяха изглеждали предпазливи преди, то сега изглеждаха изумени. Имаше шок и в моите очи, но също така бях и много доволна, че тя очевидно ме одобряваше напълно. Уплаших се да усетя Едуард до мен да замръзва на място до мен. Обърнах се да видя лицето му, но изражението му бе непроницаемо.
- Наистина миришеш хубаво, не бях забелязала досега – изкоментира тя за мое огромно смущение.
Изглежда никой не знаеше какво точно да каже, и тогава Джаспър беше там – висок и приличен на лъв. Чувство на спокойствие се разля в мен и внезапно се чувствах удобно въпреки мястото, където се намирах. Едуард се вгледа в Джаспър, повдигнал една вежда, и внезапно си спомних какво може да прави Джаспър.
- Здравей, Бела – каза Джаспър. Той стоеше на разстояние, без да вдигне ръка за здрависване. Но бе невъзможно да се чувствам неудобно около него.
- Здравей, Джаспър – усмихнах му се свенливо, и после на останалите. – Много ми е приятно да се запозная с всички – имате много красив дом – добавих както е прието.
- Благодаря ти – каза Езме. – Много се радваме, че дойде. – Тя говореше с чувство и аз осъзнах, че ме намира за смела.
Също така осъзнах и че Розали и Емет не бяха никъде наоколо, и си спомних прекалено невинното отричане на Едуард, когато го попитах дали останалите не ме харесват.
Изражението на Карлайл ме разсея от посоката на мислите ми – той се взираше многозначително в Едуард с напрегнато изражение. С крайчеца на окото си видях Едуард да кимва веднъж.
Погледнах встрани, като се опитвах да съм учтива. Очите ми се насочиха отново към красивият инструмент на платформата до вратата. Внезапно си спомних детската ми фантазия, че ако някога спечеля от лотарията, ще купя на майка ми голямо пиано. Не беше наистина добра – тя свиреше за себе си на малкото пиано втора употреба – но обожавах да я гледам как свири.Тя беше щастлива, погълната – приличаше ми на някое ново, мистериозно същество за мен, някой отвъд личността „мама”, която взимах за дадена. Тя ме записа на уроци, разбира се, но като повечето деца аз се оплаквах, докато тя не ми разреши да напусна.
Езме забеляза накъде гледам.
- Свириш ли? – попита тя, като наколони глава към пианото.
Поклатих глава.
- Никак даже. Но е толкова красиво. Твое ли е?
- Не – засмя се тя. – Едуард не ти ли каза, че е музикален?
- Не – Изгледах с присвити очи внезапно невинното му изражение. – Трябваше да се досетя все пак.
Езме повдигна деликатните си вежди в объркването си.
- Едуард може да прави всичко, нали? – обясних аз.
Джаспър се изкикоти, а Езме хвърли на Едуард укорителен поглед.
- Надявам се, че не си се перчел – грубо е – сгълча го тя.
- Само малко – засмя се свободно той. Лицето си се смекчи при звука и те споделиха бърз поглед, който не разбрах, въпреки че лицето на Езме изглеждаше почти самодоволно.
- Беше прекалено скромен, всъщност – поправих аз.
- Е, посвири й малко – насърчи го Езме.
- Ти току-що каза, че перченето е грубо – възрази той.
- Има изключения за всяко правило – отвърна тя.
- Искам да те чуя как свириш – включих се и аз.
- Решено е тогава. – Езме го избута към пианото. Той ме издърпа със себе си, като ме сложи да седна до него на пейката.
Той ми хвърли дълъг, гневен поглед преди да се обърне към клавишите.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
И след това пръстите му полетяха толкова бързо по слоновата кост, а стаята бе изпълнена с толкова сложна композиция, толкова изобилна, че ми бе невъзможо да повярвам, че само един чифт ръце свирят. Усетих ченето ми да пада, устата ми отворена от удивление, и чух тих смях зад себе си заради реакцията ми.
Едуард ме погледна неблежно, като музиката продължаваше да се лее около нас без почивка, и ми смигна.
- Харесва ли ти?
- Ти ли си го написал? – ахнах аз, внезапно разбирайки.
Той кимна.
- Тази е любимата на Езме.
Затворих очи, поклащайки глава.
- Какво има?
- Чувствам се изключително незначителна.
Музиката се забави, като се преобрази в нещо по-нежно, и за моя изненада разпознах мелодията от приспивната му песен, която се приплиташе в изобилието от ноти.
- Ти вдъхнови тази – каза нежно той. Музиката стана неустоимо сладка.
Не можех да говоря.
- Харесват те, да знаеш – каза той разговорно. – Най-вече Езме.
Хвърлих поглед зад мен, но огромната стая беше празна сега.
- Къде заминаха?
- Много хитро ни оставиха насаме, предполагам.
Въздъхнах.
- Те ме харесват. Но Розали и Емет... – замълчах, като не знаех как да изразя съмненията си.
Той се намръщи.
- Не се тревожи за Розали – каза той, очите му широки и убедителни. – Ще се появи скоро.
- Е, той мисли, че аз съм луд, вярно е, но няма никакъв проблем с теб. Той се опитва да се съобразява с Розали.
- Какво я разстройва толкова? – Не бях сигурна дали искам да знам отговора.
Той въздъхна тежко.
- Розали се бори най-много с... това, което сме. За нея е трудно някой външен да знае истината. А и завижда малко.
- Розали завижда на мен? – попитах скептично. Опитах се да си представя вселена, в която някой толкова потресаващ като Розали би имал някаква причина да завижда на някой като мен.
- Ти си човек. – Сви рамене той. – На нея също й се иска да е такава.
- Оу – промърморих аз, все още зашеметена. – Въпреки това дори Джаспър...
- Това всъщност е моя вина – каза той. – Казах ти, че той съвсем наскоро опита нашият начин на живот. Предупредих го да се държи на разстояние.
Замислих се за причината заради това и потреперах.
- Езме и Карлайл...? – продължих бързо, за да не забележи.
- Щастливи са, че ме виждат щастлив. Всъщност, на Езме нямаше да й пука дори и да имаше трето око и преплетени крака. През цялото време се е тревожила за мен, като се е страхувала, че ми липсва нещо съществено, че съм бил прекалено млад, когато Карлайл ме е променил... Тя е в екстаз. Всеки път, когато те докосна, тя е на път да се задави от задоволство.
- Алис изглежда много... ентусиазирана.
- Алис има собствен поглед върху нещата – каза той през стиснати зъби.
- И ти няма да ми обясниш това, нали?
Един момент на безсловна комуникация премина през нас. Той осъзна, че аз знам, че той крие нещо от мен. Аз осъзнах, че той няма да издаде нищо. Поне не сега.
- Та какво ти казваше Карлайл преди?
Веждите му се свъсиха.
- Забелязала си това, така ли?
Свих рамене.
- Разбира се.
Той ме погледна замислено за няколко секунди преди да отговори.
- Искаше да ми съобщи едни новини – не знаеше дали е нещо, което бих споделил с теб.
- А ще го направиш ли?
- Ще ми се наложи, защото ми предстои да бъда... властно защитнически настроен през следващите няколко дни – или седмици – а не искам да си помислиш, че обикновено съм такъв тиранин.
- Какво е станало?
- Не е станало все още, всъщност. Алис просто вижда едни посетители да идват скоро. Те знаят, че сме тук и са любопитни.
- Посетители?
- Да... е, те не са като нас, разбира се – в навика им за ловуване, имам предвид. Вероятно изобщо няма да се появят в града, но определено няма да те изпусна от погледа си, докато не си тръгнат.
Потреперих.
- Най-накрая една разумна реакция! – промърмори той. – Започвах да си мисля, че нямаш никакво чувство за самосъхранение.
Пропуснах това покрай ушите си, погледнах настрани, като очите ми се плъзгаха по огромната стая.
Той проследи погледа ми.
- Не е това, което очакваше, нали? – той попита със самодоволен глас.
- Не – признах аз.
- Няма ковчези, нито купчинки от черепи по ъглите – дори не мисля, че имаме паяжини... какво разочарование трябва да е това за теб – продължи той лукаво.
Игнорирах дразненето му.
- Толкова е светло... и открито.
Той беше по-сериозен, когато отговори.
- Това е единственото място, където не ни се налага да се крием.
Песента, която той все още свиреше, моята песен, се носеше към края си, като последните ноти зазвучаха по-меланхолично. Последната нота затрептя значително в мълчанието.
- Благодаря ти – прошепнах аз. Осъзнах, че има сълзи в очите ми. Избъсах ги, засрамена.
Той докосна ъгълчето на окото ми, улавяйки една, която бях пропуснала. Той повдигна пръста си, изучавайки капката замислено. След което, толкова бързо, че не можех да съм сигурна, че наистина го е направил, той постави пръста си на устните си, за да я вкуси.
Погледнах го въпросително, а той отвърна на погледа ми за един дълъг момент преди накрая да се усмихне.
- Искаш ли да видиш останалата част на къщата?
- Без ковчези? – проверих аз, като сарказма в гласът ми не скриваше напълна нетърпеливостта ми.
Той се засмя, взе ръката ми и ме отведе от пианото.
- Без ковчези – обеща той.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Изкачихме се по масивното стълбище, като плъзгах ръка нагоре по сатенено гладкият парапет. Дългият коридор на върха на стълбите беше декориран с дърво в цвят на мед, същият като дъските на пода.
- Стаята на Розали и Емет... кабинета на Карлайл... стаята на Алис... – посочваше той, докато минавахме покрай стаите.
Сигурно щеше да продължи, ако не се бях заковала на място в края на коридора, като гледах недоверчиво орнамента, който висеше над главата ми. Едуард се изсмя на обърканото ми изражение.
- Може да се смееш – каза той. – Наистина е доста иронично.
Не се разсмях. Ръката ми се насочи механично с един вдигнах пръст, като че ли щях да докосна дървеният кръст, тъмните му шарки контрастираха с по-светлият тон на стената. Не го докоснах, макар да бях любопитна дали старото дърво ще е толкова гладко, колкото изглеждаше.
- Сигурно е много старо – предположих аз.
Той сви рамене.
- От 1630 година, плюс-минус няколко години.
Извърнах поглед от кръста, за да го погледна.
- Защо го държите тук? – зачудих се.
- Носталгия. Принадлежало е на бащата на Карлайл.
- Колекционирал е антики? – предположих осъмнена.
- Не. Сам го е издялал. Висяло е на стената над амвона в църквата, където е проповядвал.
Не знаех дали лицето ми е издало шокът ми, но се обърнах обратно към семплият, античен кръст, просто за всеки случай. Бързо направих сметката – кръста беше над триста и седемдесет години. Мълчанието се проточваше, докато се борех умът ми да възприеме понятието за толкова много години.
- Добре ли си? – Той звучеше разтревожен.
- На колко години е Карлайл? – попитах тихо, игнорирайки въпросът му, все още загледана.
- Наскоро отпразнува триста шейсет и вторият си рожден ден – каза Едуард. Погледнах го обратно с милион въпроси в очите си.
Той ме наблюдаваше внимателно, докато говореше.
- Карлайл е роден в Лондон през 1640-те години, струва ми се. Времето не е било толкова акуратно отбелязвано тогава, поне за обикновените хора. Въпреки това е било точно преди властта на Кромуел.
Запазих лицето си спокойно, като чувствах как ме разглеждаше подробно, докато слушах. Беше по-лесно, ако не се опитвах да му вярвам.
- Той е единственият син на англикански свещенник. Майка му е умряла при раждането му. Баща му е бил нетолерантен човек. Когато протестантите се качили на власт, той се ентусиазирал в следването си на италианският католицизъм и други религии. Същото така вярвал силно в съществуването на злото. Той повел много гонения на вещици, върколаци... и вампири. – Застанах много мирно при споменаването на думата. Убедена съм, че забеляза, но той продължи без да спира.
- Изгорил е доста невинни хора – разбира се истинските създания, които е търсел не били толкова лесни за хващане. Когато свещенникът остарял, той сложил покорният си син на чело на нападенията. Отначало Карлайл бил разочарование – не е бил бърз в обвиненията си, не е виждал демони там, където не съществували. Но е бил упорит и много по-умен от баща си. Той вдействително открил група от истински вампири, които живеели скрити в каналите на града, които излизали само през ноща, за да ловуват. През дните, когато чудовищата не били просто митове и легенди, много живеели по този начин. Хората, разбира се, се събрали с факлите и вилите си – краткият му смях беше мрачен сега, - и изчакали там, където Карлайл бил видял чудовищата да излизат на улицата. Евентуално, един се появил.
Гласът му беше много тих – напрегнах се, за да уловя думите му.
- Сигурно е бил древен и отслабнал от глад. Карлайл го чул да извиква на латински на останалите, когато усетил миризмата на тълпата. Той побегнал по улиците и Карлайл – тогава е бил на двайсет и три и много бърз – е водел преследването. Съществото е можело с лекота да ги надбяга, но Карлайл мисли, че е бил прекалено гладен, затова се обърнал и атакувал. Той се насочил първо към Карлайл, но останалите били наблизо, затова той се обърнал да се защитава. Той убил двама мъже, и подхванал трети, като оставил Карлайл да кърви на улицата.
Той замълча. Можех да усетя, че той ми спестява нещо от историята, крие го от мен.
- Карлайл знаел какво ще направи баща му. Телата щели да бъдат изгорени – всичко заразено от чудовището трябва да бъде унищожено. Карлайл е действал инстинктивно, за да запази живота си. Той е пропълзял далеч от уличката, докато тълпата преследвала демонът и жертвата му. Той се скрил в една изба и се заровил в гниещи картофи за три дни. Цяло чудо е, че е успял да бъде тих и да остане неокрит. По едно време всичко приключило, и той осъзнал в какво се е превърнал.
Не знам какво изразяваше лицето ми, но той внезапно се спря.
- Как се чувстваш? – попита той.
- Добре съм – убедих го аз. И въпреки че хапех нетърпеливо устни, той вероятно е видял изгарящото любопитство в очите ми.
Той се усмихна.
- Очаквам, че имаш няколко въпроса за мен.
- Няколко.
Усмивката му стана по-широка, разкривайки блестящите му зъби. Той се върна надолу по коридора, като ме дърпаше за ръка.
- Хайде тогава – насърчи той. – Ще ти покажа.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
16. КАРЛАЙЛ

Той ме поведе към стаята, която бе посочил като кабинета на Карлайл. Той се спря пред врата за секунда.
- Влез – покани гласът на Карлайл.
Едуард отвори вратата към стая с висок таван и продълговати, западно разположени прозорци. Стените отново бяха тапицирани, с тъмно дърво – където бяха видими. Повечето пространство на стаята бе заето от огромна библиотека, които се извисяваха много над главата ми и съдържаха повече книги, отколкото бях виждала извън библиотека.
Карлайл стоеше зад огромно махагонено бюро в кожен стол. Той тъкмо поставяше книгоразделител между страниците на дебел том, който държеше. Стаята изглеждаше точно така както винаги съм си представяла, че би изглеждала на колежанският декан – само дето Карлайл беше прекалено млад за ролята.
- Какво мога да направя за вас? – попита ни той дружелюбно, като се изправи от мястото си.
- Исках да покажа на Бела малко от историята ни – каза Едуард. – Е, от твоята история всъщност.
- Не искахме да те притесняваме – извиних се аз.
- Никак даже. Откъде ще започнете?
- Вагонетката – отвърна Едуард, като постави леко ръка върху рамото ми и ме завъртя да погледна назад към вратата, през която бяхме влезли. Всеки път, когато ме докоснеше, дори и по най-небрежният начин, сърцето ми реагираше звучно. Беше дори по-смущаващо с Карлайл наблизо.
Стената, пред която се изправихме, беше различна от останалите. Наместо рафтове, тази стена беше претъпкана с картини от всякакви размери, някои в трептящи цветове, а други в убит цвят. Потърсих някаква логика, нещо което свързваше колекцията, но не открих нищо в припряното си изследване.
Едуард ме издърпа към най-лявата страна, като ме постави пред малка квадратна пастелна картина в обикновена дървена рамка. Тази не изпъкваше измежду по-големите и по-ярки творби – нарисувана във вариращи тонове на сепия, тя изобразяваше миниатюрно градче покрито с островърхи и наклонени покриви, с тънки шпицове на върха на няколко кули. Широка река изпълваше фона, пресечена от мост покрит със сгради, които приличаха на малки катедрали.
- Лондон през 1650 – каза Едуард.
- Лондон от младостта ми – добави Карлайл на няколко крачки зад нас. Трепнах – не го бях чула да се приближава. Едуард стисна ръката ми.
- Ще разкажеш ли ти историята? – попита Едуард. Обърнах се леко, за да видя реакцията на Карлайл.
Той срещна погледа ми и се усмихна.
- Бих – отвърна той. – Но всъщност закъснявам малко. Обадиха се от болницата тази сутрин – доктор Сноу си взема болничен днес. Между другото, ти знаеш историите така добре както и аз – добави той, като се ухили на Едуард сега.
Беше доста странна информация за асимилиране – всекидневните тревоги на градският доктор по време на дискусията на ранните му дни в Лондон през 17 век.
Беше също така доста неудобно да знам, че той говореше на глас само заради мен.
След още една топла усмивка към мен, Карлайл напусна стаята.
Вгледах се в малката картина на родният град на Карлайл за един дълъг момент.
- Какво се е случило тогава? – попитах накрая, като видгнах поглед към Едуард, който ме наблюдаваше. – Когато е осъзнал какво му се е случило?
Той се обърна обратно към картините и аз проследих погледа му, за да видя коя е уловила интереса му сега. Беше по-голям пейзаж в тъмни есенни цветове – празна, сенчеста ливада в гора, със скалист връх в далечината.
- Когато осъзнал в какво се е превърнал – каза тихо Едуард, - той се разбунтувал срещу това. Опитал се е да се самоунищожи. Но това не става лесно.
- Как? – Нямах намерение да го казвам на глас, но думата проби през шока ми.
- Скачал е от големи височини – каза ми Едуард с безчувствен глас. – Опитал се е да се удави в океана... но е бил е още млад за новият си живот и много силен. Удивително е, че е успял да устои... храненето... докато е бил още толкова нов. Инстинктът е по-силен тогава, той надхвърля всичко друго. Но той бил толкова отвратен от себе си, че имал силата да се самоубие чрез глад.
- Това възможно ли е? – Гласът ми беше слаб.
- Не, има само няколко начина, чрез които можем да бъдем убити.
Отворих уста да попитам, но той проговори преди мен.
- И така той станал много гладен и евентуално слаб. Той странил доколкото далеч можел от човешкото население, като осъзнал, че волята му отслабва също. С месеци той бродел през ноща, като търсел най-самотните места, мразел се. Една нощ стадо елени минало през скривалището му. Той бил толкова див от жажда, че атакувал без да се замисли. Силата му се завърнала и той осъзнал, че има алтернатива на злото чудовище, от което се страхувал. Нима не е ял животинско месо и в предишният си живот? През следващите няколко месеци се родила новата му философия. Можел да съществува без да бъде демон. Той отново открил себе си. Започнал да употребява пълноценно времето си. Винаги е бил интелигентен, жаден за знания. Сега имал неограничено време пред себе си. През ноща учел, през деня планирал. Доплувал до Франция и...
- Доплувал е до Франция?
- Хората преплуват Ламанша през цялото време, Бела – напомни ми той търпеливо.
- Това е така, предполагам. Просто ми прозвуча смешно в този контекст. Продължавай.
- Плуването е лесно за нас...
- Всичко е лесно за вас – заядох се аз.
Той почака с развеселено изражение.
- Няма да те прекъсвам повече, обещавам.
Той се засмя мрачно и довърши изречението си.
- Защото, технически, нямаме нужда да дишаме.
- Ти...
- Не, не, ти обеща. – Той се засмя, като постави студените си пръсти леко върху устните ми. – Искаш ли да чуеш останалата част от историята или не?
- Не може да изтърсиш подобно нещо и после да очакваш нищо да не кажа – промърморих срещу пръстите му.
Той вдигна ръката си, като я постави отстрани на врата ми. Бързината на сърцето ми реагира на това, но аз упорствах.
- Не ти трябва да дишаш? – настоях аз.
- Не, не е нужно. Просто навик. – Той сви рамене.
- Колко време можете да изкарате... без дишане?
- Неопределено време, предполагам – не знам. Става леко неудобно – да бъдеш без чувство за мирис.
- Леко неудобно – повторих аз.
Не обръщах внимание на изражението си, но нещо в него го накара да помръкне. Ръката му падна до него и той застана много мирно, очите му напрегнати върху лицето ми. Мълчанието се удължи. Чертите му бяха неподвижни като на камък.
- Какво има? – прошепнах аз, като докоснах замръзналото му лице.
Лицето му омекна изпод ръката ми и той въздъхна.
- Все още чакам да се случи.
- Кое да се случи?
- Знам, че в един момент нещо което ти кажа или нещо което видиш ще е прекалено много. И след това ще избягаш от мен, пищейки. – Той пусна една половинчата усмивка, но очите му бяха сериозни. – Няма да те спра. Искам това да се случи, защото искам да си в безопасност. И все пак, искам да съм с теб. Двете желания са невъзможни за съгласуване... – Той притихна, като гледаше лицето ми. Чакаше.
- Не отивам никъде – обещах му аз.
- Ще видим – каза той, отново усмихнат.
Намръщих му се.
- Та, продължавай – Карлайл плуваше до Франция.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
Той замълча, докато се връщаше към историята си. Инстинктивно, очите му се стрелнаха към друга картина – най-цветната от всичките, с най-украсената рамка, и най-голямата. Беше два пъти по-широка от вратата, до която бе закачена. Платното преливаше с ярки фигури във феерични роби, изрисувани около дълги колони и на мраморни балкони. Не можех да кажа дали представя гръцката митология или летящите герои в облаците би трябвало да бъдат библейски.
- Карлайл доплувал до Франция и продължил през Европа и университетите там. През деня той изучавал музика, естествени науки, медицина – и открил призванието си, изкуплението си в това, да спасява човешки животи. – Изражението му бе станало възхитено, почти благовейно. – Не мога точно да опиша борбата – отнело е на Карлайл два века от мъчителни усилия за да осъвършенства самоконтрола си. Сега той е почти изцяло имунизиран срещу мириса на човешка кръв и е способен да върши работата, която обича без да агонизира. Той открива вътрешното си спокойствие там, в болницата... – Едуард се вгледа в празното пространство за дълго време. Внезапно той сякаш си припомни намерението си. Той почука с пръст върху огромната картина пред нас.
- Учел е в Италия, когато открил другите там. Те били много по-цивилизовани и образовани от двойниците си в лондонските канали.
Той докосна едни сравнително улегнал квартет от фигури, нарисувани на най-високият балкон, които гледаха спокойно към гюрултията под тях. Разгледах внимателно групичка и осъзнах, със сепнат смях, когато разпознах русият мъж.
- Солимена е бил невероятно вдъхновен от приятелите на Карлайл. Той често ги е рисувал като богове – засмя се Едуард. – Аро, Маркус, Сайъс – каз атой, като посочи останалите трима, двама тъмнокоси и един със снежно бяла коса. – Нощните покровители на изкуствата.
- Какво е станало с тях? – почудих се на глас, върхът на пръсти ми се завъртя на сантиметър от фигурите на платното.
- Все още са там – Той сви рамене. – Както са били и преди кой знае колко хилядолетия. Карлайл останал при тях съвсем за малко, само за няколко деситилетия. Той много се възхищавал на цивилизоваността им, на изтънчеността им, но те настоявали да го излекуват от отвращението му към „естественият му източник на храна”, както го наричали. Опитали са се да го убедят, а той се опитал да убеди тях, но без полза. В този момент Карлайл решил да опита Новият свят. Той мечтаел да открие други като себе си. Виждаш ли, бил е много самотен. Дълго време не открил никой. Но когато чудовищата започнали да стават част от детски приказки, той открил че може да общува с неподозиращи хора, сякаш бил един от тях. Започнал да практикува медицина. Но другарството, което той желаел, го избягвало – не можел да рискува фамилиарност. Когато грипната епидемия ударила, той работел нощните смени в една болница в Чикаго. Той премислял една идея в главата си от няколко години насам и бил почти решен да действа – тъй като не можел да открие приятел, той ще си създаде един. Не бил особено сигурен как е протекла собствената му трансформация, затова се колебаел. И се отвращавал да отнеме нечий живот по начина, по който неговият бил откраднат. Именно по този начин той ме открил. Тямало е друга надежда за мен – бях оставен да умра в суматохата. Той се бе грижел за родителите ми и знаеше, че съм сам. Решил да опита...
Гласът му, почти шепот сега, замлъкна. Той се взря невиждащо през западните прозорци. Чудех се кои спомени изпълват умът му сега, тези на Карлайл или собствените му. Изчаквах тихо.
Когато се обърна към мен, нежна ангелска усмивка бе осветила лицето му.
- И така направихме цял кръговрат – заключи той.
- Винаги ли си бил с Карлайл тогава? – зачудих се аз.
- Почти винаги. – Той постави леко ръката си върху кръста ми и ме придърпа към себе си, докато излизахме през вратата. Загледах се в стената от картини, като се чудех дали някога ще чуя и останалите истории.
Едуард не каза нищо повече, докато вървяхме по коридора, затова попитах:
- Почти?
Той въздъхна, като отговори неохотно на въпроса.
- Е, имах типичният пристъп на бунтовническо юношество – около десет години след като бях... роден... създаден, както искаш го наричай. Не можех да понеса животът му на въздържание и негодувах срещу него, като обуздаваше апетита ми. Така че избягах сам за известно време.
- Наистина ли? – бях по-скоро заинтригувана, отколкото изплашена, както вероятно би трябвало да бъда.
Той видя това. Смътно осъзнах, че сме се насочили към други стъпала, но не обръщах много внимание на нещата около мен.
- Това не те ли отвращава?
- Не.
- Защо не?
- Предполагам, че... звучи ми разумно.
Той се изсмя много по-силно отпреди. Бяхме на върха на стълбите сега, в друг тапициран коридор.
- След новото си раждане – прошепна той. – Имах предимството да знам какво си мислят всички около мен, както хора така и не-човеци. Затова ми отне десет години да не се поддам на Карлайл – можех да прочета перфектно искреността му, да разбера точно защо живееше по начина, по който живееше. Отне ми само няколко години, за да се завърна при него и да се поверя на вижданията му. Мислех, че ще бъда освободен от... депресията, която съпътстваше съвестта. Защото знаех мислите на жертвата ми, можех да оставя невинните и да преследвам само злото. Ако последвам убиец в тъмна алея, където той преследва младо момиче – ако я спася, тогава сигурно не съм чак толкова ужасен.
Потреперах като си представих прекалено ясно това, което бе описал – тъмната алея, уплашеното момиче, тъмнокосият мъж зад нея. И Едуард, Едуард докато ловуваше, ужасен и величествен като млад бог, неудържим. Дали щеше да бъде благодарна, това момиче, или щеше да бъде по-изплашена и от преди?
- Но докато минаваше времето, започнах да виждам чудовището в очите си. Не можех да избегна дълга на толкова много отнети човешки животи, без значение колко оправдани. И затова се върнах при Карлайл и Езме. Те ме посрещнаха обратно като блудният син. Беше повече, отколкото заслужавах.
Бяхме спрели пред последната врата в коридора.
- Моята стая – информира ме той, като я отвори и ме дръпна навътре.
Стаята му гледаше на юг с огромни прозорци наместо стена, подобни на голяма стая долу. Навярно цялата задна страна на къщата бе стъклена. Изгледа гледаше надолу към река Сол Дюк, която се виеше през недокоснатата гора на Олимпийският планински район. Планините се оказаха по-наблизо, отколкото си мислех.
Западната стена бе напълно покрита с рафт след рафт от дискове. Стая му бе по-добре заредена от музикален магазин. В ъгъла имаше доста сложна на вид стерео система, от типа, който ме беше страх да пипам, защото бях сигурна, че ще счупя нещо. Нямаше легло, само един широк и приканващ диван от черна кожа. Подът беше покрит с дебел златист килим, а стените бяха облепени с тежка материя в малко по-тъмен тон.
- Добра акустика? - предположих аз.
Той се изсмя и кимна.
Вдигна едно дистанционно и включи стереото. Беше тихо, но тихата джаз песен звучеше така, сякаш групата бе в стаята при нас. Отидох да разгледам умопомрачителната му колекция от дискове.
- Как си ги организирал? - попитах, като не успях да открия никаква логика в заглавията.
Той не обръщаше внимание.
- Амиииии, по година, и след това по лични предпочитания в тази система - каза той разсеяно.
Обърнах се и той ме гледаше с едно особено изражение в очите.
- Какво?


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Бях подготвен да се чувствам... облекчен. За това да знаеш всичко, без да има нужда да пазя повече тайни от теб. Но не очаквах да почувствам нещо повече от това. Харесва ми. Кара ме да се чувствам... щастлив. - Той сви рамене, като се усмихваше леко.
- Доволна съм - казах аз, като отвърнах на усмивката му. Тревожех се, че ще съжали веднага след като ми разкрие всичко. Беше хубаво да знам, че случаят изобщо не е такъв.
Но докато очите му все още правиха дисекция на изражението ми, усмивката му помръкна и челото му се сбръчка.
- Все още чакаш да побягна и да се разпищя, нали? - предположих аз.
Лека усмивка докосна устните му и той кимна.
- Съжалявам, че ще се наложи да разбия фантазиите ти, но ти не си и наполовина толкова страшен, за колкото се мислиш. Не те намирам изобщо за страшен - излъгах небрежно.
Той спря, като повдигна вежди в изиграно недоверие. След което се усмихна в широка, дяволита усмивка.
- Наистина не трябваше да казваш това - изкикоти се той.
Той изръмжа, нисък звук от задната част на гърлото му - устните му се извиха около перфектните му зъби. Тялото му се сви незапно, полу-приведен, напрегнат като лъв, който се готви да нападне.
Отстъпих назад от него, като го изгледах гневно.
- Не би посмял.
Не видях как скача към мен - беше прекалено бързо. Изведнъж се отделих от земята и се разбих в дивана, като го запратихме към стената. През цялото време ръцете му оформяха желязна решетка около мен - едва ме бе бутнал. Но все още дишах тежко, докато се опитвах да се съвзема.
Той нямаше да допусне това. Той ми пое като малко дете към гръдният си кош, като ме държеше по-здраво от железни вериги. Изгледах го притеснена, но той изглеждаше овладян, челюстта му отпусната, докато се усмихваше, очите му осветени само от веселба.
- Та какво казваше? - изръмжа игриво той.
- Че ти си едно много, много ужасяващо чудовище - казах аз, като сарказма ми бе леко отпаднал поради бездиханният ми глас.
- Много по-добре - одобри той.
- Ъ - извих се аз. - Може ли да стана сега?
Той само се засмя.
- Може ли да влезем? - нежен глас прозвуча от коридора.
Борих се да се освободя, но Едуард само ме понагласи така че бях някакси малко по-общоприето седнала в скута му. Тогава видях, че са Алис и Джаспър зад нея на прага. Бузите ми горяха, но Едуард беше спокоен.
- Давайте. - Едуард все още се смееше тихо.
Алис изглежда не намери нищо необичайно в прегръдката ни - тя влезе, почти танцувайки, движенията й бяха толкова грациозни - в центъра на стаята, където седна пъргаво на пода. Въпреки това Джаспър се бе спрял на прага, като изражението му бе леко шокирано. Той се вгледа в лицето на Едуард и аз се зачудих дали не тества атмосферата с необичайната си чувствителност.
- Стори ни се, че обядваш с Бела и дойдохме да видим дали ще почерпиш - обяви Алис.
Замръзнах за момент, докато не осъзнах, че Едуард се бе ухилил - или на нейният коментар или на моята реакция, не можех да кажа.
- Съжалявам, но не мисля, че имам достатъчно за почерпка - отговори той, като ръцете му ме държаха безразсъдно близко.
- Всъщност - каза Джаспър, усмихвайки се неволно, докато влизаше в стаята. - Алис казва, че ще има истинска буря тази вечер и Емет иска да поиграем бейзбол. С нас ли си?
Думите бяха достатъчно обикновени, но смисълът им ме обърка. Поне разбрах, че на Алис може да се разчита повече отколкото на метереолога.
Очите на Едуард светнаха, но той се колебаеше.
- Разбира се, трябва да вземеш и Бела - изчурулика Алис. Стори ми се, че видях Джаспър да й хвърля бърз поглед.
- Искаш ли да дойдеш? - попита ме развълнувано Едуард, изражението му оживено.
- Разбира се. - Не можех да разочаровам такова лице. - Ъ, къде ще ходим?
- Ще трябва да почакаме гръмотевиците, за да играем - ще видиш защо - каза той.
- Ще имам ли нужда от чадър?
И тримата се засмяха силно.
- Ще има ли? - Джаспър попита Алис.
- Не - отговори тя твърдо. - Бурята ще се насочи към града. Би трябвало да е достатъчно сухо в сечището.
- Добре тогава. - Ентусиазмът в гласът на Джаспър беше заразителен, естествено. Открих, че изгарям от нетърпение, наместо да умирам от ужас.
- Да попитаме Карлайл дали ще дойде. - Алис се изви нагоре от пода с такъв стил, който би разбил сърцето, на която и да е балерина.
- Сякаш не знаеш - подразни я Джаспър, и те бързо бяха излезли. Джаспър успя да затвори незабележимо вратата зад себе си.
- Какво ще играем? - настоях аз.
- Ти ще гледаш - уточни Едуард. - Ние ще играем бейзбол.
Извих очи.
- Вампирите харесват бейзбол?
- Това е американската игра - каза той с подигравателна тържественост.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
17. ИГРАТА

Тъкмо бе започнало да ръми, когато Едуард зави на моята улица. До този момент не се и съмнявах, че той ще прекара времето с мен в няколко временни часа в истинският свят.
И тогава видях черната кола, остарял форд, паркиран на алеята на Чарли - и чух Едуард да промърморва нещо неразбираемо в тих, остър глас.
Като стояха далеч от дъжда под навеса, Джейкъб Блек стоеше зад инвалидната количка на баща си. Лицето на Били бе непроницаемо като на скала, докато Едуард паркираше пикапа ми срещу завоя. Джейкъб свали погледа си, изражението му бе огорчено.
Ниският глас на Едуард беше яростен.
- Това е пресичане на границите.
- Дошъл е да предупреди Чарли - познах аз, по-ужасена, отколкото ядосана.
Едуард само кимна, като отвърна на погледа на Били през дъжда с присвити очи.
Изпитах слабо облекчение, че Чарли още не си беше вкъщи.
- Нека сама се справя с това - предложих аз. Тъмният поглед на Едуард ме разтревожи.
За моя изненада, той се съгласи.
- Вероятно така е най-добре. Внимавай обаче. Детето си няма и на идея.
Настръхнах леко при думата "дете".
- Джейкъб е почти на моята възраст - напомних му аз.
Той ме погледна тогава, като гневът му рязко изчезна.
- О, знам - увери ме той с усмивка.
Въздъхнах и сложих ръката си на дръжката.
- Вкарай ги вътре - инструктира ме той, - за да мога да си тръгна. Ще се върна привечер.
- Искаш ли пикапът ми? - предложих аз, докато се чудех как да обясня отсъствието му на Чарли.
Той изви очи.
- Мога да се прибера пеша вкъщи по-бързо, отколкото този пикап се движи.
- Не е задължително да си тръгваш - казах тъжно аз.
Той се усмихна на мрачното ми изражение.
- Всъщност, трябва. След като ги разкараш - той хвърли тъмен поглед в посоката на двамата Блек - все още трябва да подготвиш Чарли да се запознае с новото ти гадже. - Той се ухили широко, като показа всичките си зъби.
- Много ти благодаря - простенах аз.
Той ми се усмихна с кривата си усмивка, която толкова обичах.
- Скоро ще се върна - обеща той. Очите му хвърлиха бърз поглед към навеса и после се приведе, за да ми даде бърза целувка точно под ръба на челюстта ми. Сърцето ми заби оглушително и аз също погледнах към навеса. Лицето на Били вече не беше вече толкова невъзмутимо, като ръцете му бяха сграбчили облегалките за ръце на стола.
- Скоро - наблегнах аз, докато отварях вратата и излязох на дъжда.
Можех да усетя очите му на гърба ми, докато почти притичак през лекият ръмеж към навеса.
- Здрасти, Били. Хей, Джейкъб - поздравих ги радостно аз, до колкото можах. - Чарли го няма днес - надявам се, че не сте чакали дълго.
- Не дълго - ката Били с унил тон. Черните му очи бяха пронизващи. - Просто исках да донеса това. - Той посочи към кафяв плик, който стоеше в скута му.
- Благодаря - казах аз, въпреки че си нямах и на идея какво може да е. - Защо не влезете за малко, за да се поизсушите?
Престорих се, че не забелязвам напрегнатият му критичен поглед, докато отключвах вратата, и ги поканих да влязат преди мен.
- Ето, нека взема това - предложих аз, като се обърнах да затворя вратата. Позовлих си един последен поглед към Едуард. Той все още чакаше, напълно неподвижен, очите му сериозни.
- Сложи го в хладилника - отбеляза Били, като ми подаде пакета. - Това е от домашната пържена риба на Хари Клиъруотър - любимата на Чарли. Хладилникът я поддържа суха. - Той сви рамене.
- Благодаря - повторих аз, но този път с чувство. - Свършваха ми идеите за приготвяне на риба, а той определено ще донесе още вкъщи тази вечер.
- Отново риболов? - попита Били с едва доловим блясък в очите си. - Долу на обичайното място? Може да намина да го видя.
- Не - бързо излъгах с неотстъпчиво лице. - Беше се отправил на ново място... но не знам къде точно.
Той забеляза промяната в изражението ми и това го накара да се замисли.
- Джейк - каза той, докато още ме преценяваше, - защо не донесеш онази нова снимка на Ребека от колата? Искам и нея да оставя на Чарли.
- Къде е? - попита Джейкъб с мрачен глас. Погледнах към него, но той все още гледаше пода, веждите му навъсени.
- Мисля че я видях в багажника - каза Били. - Може да ти се наложи да поровиш малко.
Джейкъб се завлече обратно в дъжда.
Били и аз се гледахме в мълчание. След няколко секунди мълчанието стана неудобно, затова се обърнах и се отправих към кухнята. Можех да чуя мокрото скърцане на колелата му срещу линолеума, докато ме следваше.
Пъхнах пакета в претъпканта горна част на хладилника, и се завъртях, за да се изправя срещу него. Дълбоко набръчканото му лице бе непроницаемо.
- Чарли няма да се върне скоро. - Гласът ми беше почти груб.
Той кимна съгласявайки се, но не каза нищо.
- Благодаря отново за пържената риба - подметнах аз.
Той продължаваше да кима. Въздъхнах и скръстих ръце пред гърдите си.
Той изглежда усети, че съм се предала с празните приказки.
- Бела - каза той, но след това се поколеба.
Изчаках.
- Бела - каза отново той. - Чарли е един от най-добрите ми приятели.
- Да.
Той изговаряше всяка дума внимателно с буботещият си глас.
- Забелязах, че прекарваш доста време с един от семейство Калън.
- Да - повторих отсечено.
Очите му се присвиха.
- Може би не е моя работа, но не мисля, че това е добра идея.
- Прав си - съгласих се аз. - Не е твоя работа.
Той повдигна сивеещите си вежди от тона ми.
- Вероятно не знаеш това, но семейство Калън имат неприятна репутация в резервата.
- Всъщност, знам това - информирах го аз с твърд глас. Това го изненада. - Но тази репутация не може да е заслужена, нали? Защото Калън никога не са стъпвали в резервата, нали? - Можех да видя, че не толкова изтънченото ми напомняне за съглашението, което едновременно ограничаваше и защитаваше племето му, го накара да се сепне.
- Това е така - отстъпи той, очите му предпазливи. - Изглеждаш... доста добре информирана за семейство Калън. По-информирана отколкото очаквах.
Изгледах го.
- Може би дори по-информирана отколкото си ти.
Той стисна плътните си устни, докато обмисляше това.
- Може би - позволи той, но очите му бяха проницателни. - А Чарли така добре информиран ли е?
Беше открил слабото място на бронята ми.
- Чарли доста харесва семейства Калън - уклончиво казах аз. Той ясно разбра избягването ми. Изражението му не бе доволно, но не бе и изненадан.
- Не е моя работа - каза той. - Но може да е на Чарли.
- Въпреки че тогава пак би било моя работа, за това дали мисля, дали е работа на Чарли или не, нали?
Чудех се дали изобщо е разбрал обърканият ми въпрос, като се борех да не изтърва нищо прекалено компрометиращо. Но изглежда бе. Той се замисли, докато дъждът биеше срещу покрива, единственият звук, който нарушаваше мълчанието.
- Да - предаде се той накрая. - Предполагам, че това също си е твоя работа.
Въздъхнах облекчено.
- Благодаря, Били.
- Просто се замисли какво правиш Бела - притисна ме той.
- Добре - съгласих се бързо.
Той се намръщи.
- Имах предвид, не прави това, което правиш.
Погледнах го в очите, които бяха изпъленени със загриженост за мен, и не можех да кажа нищо.
Точно тогава входната врата се удари рязко и аз подскочих при удара.
- Няма никаква снимка никъде из колата. - Оплакващият се глас на Джейкъб ни достигна преди притежателят му. Рамената на ризата му бяха влажни от дъжда, от косата му падаха капки, докато заобикаляше ъгъла.
- Хмм - изсумтя Били, внезапно оттегляйки се, като завъртя стола към сина си. - Предполагам, че съм я оставил вкъщи.
Джейкъб извъртя драматично очи.
- Страхотно.
- Е, Бела, кажи на Чарли - Били се спря за момент преди да продължи, - че сме наминали.
- Непременно - измърморих аз.
Джейкъб беше изненадан.
- Тръгваме ли си вече?
- Чарли ще е навън до късно - обясни Били, докато минаваше покрай Джейкъб.
- Оу. - Джейкъб изглеждаше разочарован. - Е, предполагам, че ще се видим някой друг път тогава, Бела.
- Разбира се - съгласих се аз.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Бела Кълан


Admin
Admin
- Пази се - предупреди ме Били. Не отговорих.
Джейкъб помогна на баща си през вратата. Помахах им кратко, като погледнах набързо към сега празният ми пикап, и след това затворих вратата още преди да са тръгнали.
Постоях около минутка в коридора, като се заслушах в звука на колата им, която се отдалечаваше от алеята. Останах на мястото си, като чаках раздразнението и притеснението да отминат. Когато напрежението накрая отслабна малко, се отправих нагоре, за да сменя елегантните си дрехи.
Пробвах няколко различни блузи, като не знаех какво да очаквам довечера. Докато се концентрирах върху това, което предстоеше, това което се бе случило преди малко бе станало незначително. Сега когато не бях под влиянието на Джаспър и Едуард, започнах да наваксвам за това, че не бях ужасена преди. Бързо се отказах да си търся тоалет - като се преоблякох в стара фланелена риза и джинси - като знаех, че и без това ще съм с палтото си цяла вечер.
Телефонът иззвъня и аз изтичах надолу по стълбите, за да го вдигна. Имаше само един глас, който исках да чуя - всичко друго би било разочарование. Но знаех, че ако той иска да говори с мен, вероятно би се материализирал в стаята ми.
- Ало? - попитах аз без дъх.
- Бела? Аз съм - каза Джесика.
- О, здрасти, Джес. - Накарах се да се върна обратно в реалността. Имах чувството, че не съм говорила с Джес от месеци, наместо от няколко дни. - Как минаха танците?
- Беше толкова забавно! - изписка Джесика. Като не се нуждаеше от повече подканвания, тя започна отчета на всяка минута от миналата вечер. Аз пусках "ммм" и "аах" на подходящите места, но не беше лесно да се концентрирам. Джесика, Майк, танците, училището - всички изглеждаха странно неудачни в този момент. Очите ми продължаваха да се стрелкат към прозорците, като се опитвах да преценя степентта на светлина зад тежките облаци.
- Чу ли какво ти казах, Бела - попита Джес, подразнена.
- Съжалявам, какво?
- Казах, че Майк ме целуна! Можеш ли да повярваш?
- Та какво прави ти вчера? - предизвика ме Джесика, все още раздразнена от липсата ми на внимание.Или навярно бе разочарована, че не бях поискала детайлите.
- Нищо, всъщност. Просто се размотавах навън, за да се порадвам на слънцето.
Чух колата на Чарли в гаража.
- Чула ли си нещо от Едуард Калън?
Предната врата се затръшна и можех да чуя Чарли, който се движи в коридора.
- Ъ - поколебах се аз, като не се сещах каква ми беше историята.
- Здрасти, хлапе! - извика Чарли, като влезе в кухнята. Помахах му.
Джес чу гласът му.
- О, баща ти е там. Няма значение - ще говорим утре. Ще се видим по тригонометрия.
- До скоро, Джес. - Затворих телефона. - Здрасти, тате. - казах аз. Той си миеше ръцете в мивката. - Къде е рибата?
- Сложих я във фризера.
- Ще отида да взема няколко преди да са замръзнали - Били остави малко от пържената риба на Хари Клиъруотър този следобед. - Постарах се да звуча ентусиазирано.
- Така ли? - Очите на Чарли светнаха. - Тази ми е любимата.
Чарли поразчисти, докато приготвях вечерята. Не отне много време преди да седнем на масата и да ядем в мълчание. Чарли се наслаждаваше на храната си. Чудех се как да изпълня задачата си, като се борех да измисля начин да повдигна темата.
- Та какво прави днес? - попита той, като ме изкара от блянът ми.
- Е, този следобед се мотах около къщата... - Само в остатъка от следобеда, всъщност. Опитах се да поддържам гласът си жизнерадостен, но стомахът ми се бе свил. - А тази сутрин бях при семейство Калън.
Чарли изпусна вилицата си.
- Къщата на доктор Калън? - попита той с удивление.
Престорих се, че не забелязвам реакцията му.
- Аха.
- Какво си правила там? - Не беше вдигнал обратно вилицата си.
- Ами, имам нещо като среща тази вечер с Едуард Калън тази вечер, и той искаше да ме запознае с родителите си... Тате?
Изглеждаше така, сякаш Чарли получава аневризма.
- Тате, добре ли си?
- Ти излизаш с Едуард Калън? - избуча той.
О-па.
- Мислех си, че харесваш семейство Калън.
- Той е прекалено възрастен за теб - започна да проповядва той.
- Ама ние двамата сме в един клас - поправих го аз, макар че беше по-прав отколкото можеше да си представи.
- Чакай... - Той се спря. - Кой беше Едуин?
- Едуард е най-малкият, онзи с червеникаво-кафявата коса. - Онзи красивият, онзи божественият...
- О, е, това е... - той се бореше за думата, - ... по-добре, предполагам. Не ми харесва онзи големият. Убеден съм, че е мило момче и така нататък, но изглежда прекалено... зрял за теб. Този Едуин гадже ли ти е?
- Едуард, тате.
- Е, такъв ли е?
- Един вид, предполагам.
- Миналата вечер каза, че не се интересуваш от което и да е момче от града. - Той вдигна вилицата си отново, така че можех да видя, че най-лошото е минало.
- Е, Едуард не живее в града, татко.
Той ми даде пренебрежителен поглед, докато дъвчеше.
- Както и да е - продължих аз, - всичко това е на доста ранен етап, нали знаеш. Не ме излагай с разговори за гаджета, става ли?
- Кога ще дойде?
- Ще бъде тук след няколко минути.
- Къде ще те води?
Простенах силно.
- Надявам се, че ще изкараш испанската инквизиция от системата си сега. Ще играем бейзбол със семейството му.
Лицето му се свъси, след което той се засмя накрая.
- Ти ще играеш бейзбол?
- Е, вероятно само ще гледам през повечето време.
- Сигурно много харесваш това момче - забеляза той подозрително.
Въздъхнах и извъртях очи заради негово добро.


_________________
.Страх я било от игли - промърмори той сякаш на себе си и поклати глава. – А когато става дума за садистичен вампир, решен да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблем, веднага хуква да се срещне с него. Но една игла в ръката...”[u]

http://mystical.twilight-vampire.com

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 3 от 5]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите